Сюзън Елизабет Филипс
Кой би повярвал (9)

Глава 9

Въпреки безсънната нощ, която беше изкарала, на следващата сутрин Кит стана рано. Обу панталони в цвят каки, които биха скандализирали Елзбет, а върху дантелената си камизола облече мъжка риза. Съжали, че ръкавите са дълги, но в противен случай ръцете й щяха да потъмнеят като калифорнийски орех. Утешаваше се с мисълта, че бялата тъкан е толкова фина, колкото бельото й, и щеше да й бъде достатъчно прохладно.

Напъха края на ризата си в панталоните и закопча до горе копчетата. Когато обу ботушите се наслади на меката кафява кожа, която обгърна краката й. Това беше първият чифт хубави ботуши за езда, които някога бе притежавала, и нямаше търпение да ги изпробва.

Сплете косата си на дълга плитка, от която веднага се изплъзнаха малки навити кичурчета и се спуснаха над челото, и около украсените с блестящи сребърни обици уши. За да пази сянка на лицето си, бе купила мъжка филцова шапка с плоска периферия и тънки кожени връзки, за закрепване под брадичката.

Когато приключи с тоалета, хвърли поглед в огледалото и се намръщи на отражението си. Въпреки мъжките дрехи, никой не би я сбъркал с момче! Меката материя на ризата недвусмислено се обтягаше около гърдите й, а тесните панталони очертаваха женствените й бедра.

Какво от това?! Възнамеряваше да носи нетрадиционното си облекло само на територията на „Райзън Глори“, за официални излизания имаше специален костюм за езда, който ненавиждаше. Направи гримаса при мисълта, че тогава ще трябва да слага и дамското седло, което бе ползвала няколко пъти на разходка в Сентръл парк. Колко го мразеше само, то я лишаваше от усещанията за сила и свобода, като в същото време я караше да се чувства неловко и нестабилно.

Измъкна се тихо от къщата, без закуска и сутрешен разговор със Софрония. Старата й приятелка я бе посетила в стаята предишната нощ. Вежливо изслуша разказите й, но за промените в собствения си живот не спомена нищо. Когато се опита да я разпита за подробности, тя предпочете да й предаде клюките от околността, вместо да разкрие нещо за себе си. Но при споменаването на Магнус Оуен, веднага се появи старата Софрония — надменна и раздразнителна.

Софрония винаги бе представлявала загадка за нея, но сега сякаш имаше много повече от това. Не бяха просто външните промени, предизвикани от хубавите дрехи и добрата храна. Изглежда приятелката й негодуваше срещу нея. Може би това чувство винаги го бе имало, но тогава Кит бе твърде млада, за да го разбере. Още по-объркващо беше, че под тази обида, почувства старата позната любов на Софрония към нея.

 

 

Когато излезе в открития двор зад къщата, Кит деликатно подуши въздуха. Миришеше точно така, както си спомняше: на топла земя и пресен оборски тор. Усети дори слабия мирис на скункс, който не беше чак толкова неприятен от разстояние. Мерлин изскочи от обора да я поздрави, тя спря, за да го почеше зад ушите и да му хвърли пръчка, която той донесе обратно.

Конете не бяха изведени още в заграждението, затова Кит влезе в конюшнята — нова сграда, построена върху основите на старата, изгорена от янките. Токовете на ботушите й тракаха по каменния под, който беше пометен толкова старателно, както по времето, когато самата тя се грижеше за обора.

От десетте бокса, само четири бяха заети, като в два от тях имаше впрегатни коне. Огледа другите, и веднага отхвърли старата кафеникава кобила, която бе твърде кротка и приятелски настроена. Тя беше добра за неопитен ездач, но Кит отдавна не беше такава.

Последният кон я развълнува. Беше черен като нощта, с бяла звезда в средата на челото. Голямо, мощно животно, почти осемнадесет лакътя високо, с умни, живи очи.

Тя протегна ръка, за да погали дългата му елегантна шия.

— Как се казваш, момче?

Животното тихо изцвили и завъртя рязко глава.

Кит се усмихна.

— Мисля, че с теб ще станем добри приятели.

В този момент вратата на конюшнята се отвори и тя видя да влиза момче, може би единадесет или дванадесетгодишно.

— Вие ли сте мис Кит?

— Да. А ти кой си?

— Аз съм Самуел. Майорът ми нареди да ви предам, да вземете Лейди, ако искате да яздите.

Кит подозрително погледна към старата кобила.

— Лейди?

— Да, мем.

— Съжалявам, Самуел — и тя поглади копринената шия на жребеца. — Ще оседлаем този, вместо нея.

— Това е Съблазън, мадам. Майорът най-строго ми нареди да не взимате Съблазън, а да яздите Лейди. Каза ми още, че ако ви позволя да изведете жребеца от обора, ще ми съдере кожата от бой, а на вас ще ви се наложи да живеете с тази вина.

Кит едва не избухна при този толкова явен шантаж. Кейн надали щеше да изпълни заплахата си по отношение на Самуел, но сърцето на този човек беше жестоко, както на всеки негодник-янки, така че не можеше да рискува. Погледна с копнеж Съблазън. Никога не бе виждала по-хубав кон от него.

— Оседлай Лейди — въздъхна тя. — Ще поговоря с мистър Кейн.

Както предположи, кобилата се интересуваше повече от свежата трева, отколкото от разходка из полето. Скоро Кит прекрати опитите си да я накара да се движи по-бързо от лек тръст, и съсредоточи вниманието си на промените наоколо.

Всички стари бараки на робите, освен няколко, бяха унищожени. Не си бе позволявала да мисли за тази част от плантацията, и сега се зарадва, като видя разчистеното пространство. Тези, които бяха оставени, бяха ремонтирани и боядисани. Около тях и пред входните им врати имаше цветя и градини. Махна за поздрав на децата, играещи в сенките на евкалиптите, под които някога и тя бе лудувала.

Когато стигна началото на първата засадена площ, слезе от коня и тръгна да разгледа. Младите памукови растения бяха покрити с тесни пъпки. Гущерче изпълзя от почвата близо до ботуша й и тя се усмихна. Гущерите и жабите, заедно с лястовиците и присмехулниците унищожаваха бръмбарите, които изяждаха листата на памуковите насаждения. Беше твърде рано да се каже, но изглежда Кейн щеше да получи добра реколта.

Кит почувства смесица от гордост и гняв. Това трябваше да бъде нейната реколта, не неговата!

Огледа още един път добре познатата й земя и към завладелите я вече чувства се прибави и паника. Плантацията изглеждаше много по-преуспяваща, отколкото си бе представяла. Какво щеше да стане, ако парите й не бяха достатъчни, за да я откупи обратно? Дори не искаше да си помисли за ужасната възможност, Кейн да откаже да й я продаде. Трябваше по някакъв начин да получи достъп до счетоводните книги.

Отиде при Лейди, кротко пасяща детелини, и грабна юздата, която не си беше направила труда да завърже към някое дърво. Използва един пън, за да се качи на седлото и се отправи към езерцето, където бе прекарала в плуване много щастливи часове през летата. Всичко беше както го помнеше — чиста изворна вода и бряг, обрасъл с върби. Обеща си да поплува някой път, когато щеше да е сигурна, че никой няма да я притеснява.

Стигна до малкото гробище, където бяха погребани най-близките й роднини, и се облегна на желязната ограда. Тялото на баща й лежеше в братската могила в Хардин Каунти, щата Тенеси, недалеч от църквата Сило. Гробът на Розмари Уестън се намираше в най-отдалечената част, до оградата.

Кит въздъхна тежко и подкара кобилата към югоизточната част на плантацията, където се намираше новата предачница, за която бе чула от Брандън Пърсел. Преминавайки през малка горичка, тя видя спънат кон и реши, че това трябва да е Вандал, жребецът, за който й разказваше Самуел, докато оседлаваше Лейди. Животното не беше лошо, но тя тъгуваше по Аполон.

Спомни си какво беше казал Магнус за Кейн: „Майорът не си позволява да се привързва към това, което обича. Той подарява конете и книгите си, преди да се привърже твърде много към тях“.

Когато заобиколи дърветата пред погледа й се появи новата предачница. Южните щати обикновено изпращаха изчистения памук в Англия за по-нататъшна обработка. След войната, шепа плантатори бяха построили няколко предачници, където изтегляха памука в нишки. Компактните шпули заемаха много по-малко място в параходите, отколкото обемните бали, докато ги превозват до тъкачниците в Англия. По този начин се икономисваха пари за транспорт. Скоро тази идея щеше да получи широко приложение. Но Кит не желаеше това да става и на територията на „Райзън Глори“.

Предишната нощ бе разпитала Софрония и бе узнала, че Кейн не е закупил тъкачни станове. Това щеше да бъде само предачница. Памукът щеше да се почиства, разчепква и да се изтегля в нишки на становете.

Пред нея се извисяваше продълговато тухлено здание на два и половина етажа с много прозорци. Сградата беше много по-малка в сравнение с огромните предачници в Нова Англия по реката Меримак, които бе виждала на снимка, но изглеждаше огромна и заплашителна за размерите на „Райзън Глори“. Това много усложняваше нещата.

От предачницата се чуваха ударите на чукове и гласовете на работници. Трима мъже работеха на покрива, а четвърти, натоварен с керемиди на гърба си, се изкачваше по стълбата, облегната на стената на сградата.

Всички бяха съблекли ризите си. Когато един от тях се изправи, вълна от мускули се раздвижи върху гърба му. И макар да не виждаше лицето му, тя го позна. Приближи към постройката и слезе от коня. Широкоплещест мъж, тикащ количка, я забеляза и побутна работника до себе си. Двамата спряха работа и се вторачиха в нея. Постепенно на строителната площадка се възцари тишина, работниците един по един започнаха да излизат от сградата или се надвесваха през прозорците, за да видят младата жена облечена в мъжки дрехи.

Кейн, учуден от неочакваната тишина погледна надолу. Видя само върха на плоска шапка — нямаше нужда да вижда лицето под нея, за да познае своя посетител. Един поглед по тънкото, женствено тяло, така ясно очертано от бялата риза и панталоните, които обгръщаха чифт дълги стройни бедра, му каза всичко необходимо, което трябваше да знае.

Поклати глава и се спусна по стълбата. Когато застана пред Кит започна да я изучава внимателно. Боже, колко беше красива!

Бузите й горяха от смущение. Трябваше да облече скромния костюм за езда, който толкова много ненавиждаше. Вместо да я порицае, както очакваше, Кейн сякаш се наслаждаваше на мъжкото й облекло. Ъгълчетата на устните му се повдигнаха.

— Може да си обута с панталони, но със сигурност не изглеждаш вече като недорасъл помощник-коняр.

Доброто му настроение я подразни.

— Спри!

— Какво?

— Да се усмихваш!

— Не може ли да се усмихвам?

— Не се препоръчва. Изглеждаш глупаво. С твоята физиономия можеш само да се мръщиш и ръмжиш на околните, за нищо друго не става.

— Ще се опитам да го запомня. — Хвана я за ръката и я побутна към вратата на предачницата. — Хайде, ела да ти покажа какво правим тук.

Въпреки че строителството на сградата беше към края си, вътре бе монтиран само парния двигател, който щеше да задвижва становете. Кейн й разказваше за приводни ремъци и вретена, но Кит не можеше да се съсредоточи. Той трябваше да си облече ризата, преди да започне да я развежда!

Запозна се с рижав мъж на средна възраст, който Кейн представи като Джейкъб Чайлдс от Нова Англия — бе го наел от предачниците в Провидънс. За първи път научи, че през последните години, Кейн на няколко пъти бе пътувал на Север, заради тамошните текстилни фабрики. Ядоса се на факта, че той нито веднъж не я бе посетил в Академията и му го каза.

— Не съм помислил за това — отговори й спокойно.

— От теб не става никакъв настойник.

— Няма да споря с теб за това.

— А какво щеше да стане, ако мисис Темпълтън всеки ден ме пердашеше?

— Едва ли. Най-вероятно ти щеше да я застреляш, така че нямаше за какво да се притеснявам.

Тя видя колко много се гордее той с предачницата, но когато излязоха отново на двора, не намери сили в себе си да го поздрави за свършената работа.

— Искам да поговоря с теб за Съблазън.

Но Кейн беше разсеян. Тя погледна надолу, за да види това, което отвличаше вниманието му и разбра, че слънчевите лъчи ясно очертават контурите на тялото й, което не се виждаше толкова добре в полумрака на сградата. Премести се в сянката и обвинително посочи с пръст Лейди, която унищожаваше тревата по полянката.

— Този кон е почти толкова стар, колкото мис Доли. Искам да яздя Съблазън.

Кейн с труд премести погледа си върху лицето й.

— Той е твърде буен за жена. Знам, че Лейди е стара, но ще трябва да се задоволиш с нея.

— От осемгодишна яздя коне като Съблазън.

— Съжалявам, Кит, но този кон е опасен, дори и за мен.

— Но ние не говорим за теб — спокойно отбеляза тя. — А за някой, който знае как да го язди.

Кейн изглеждаше повече развеселен, отколкото ядосан.

— Така ли мислиш?

— Искаш ли да се убедиш? Ти на Вандал, аз на Съблазън. Ще започнем от портата до плевнята, покрай езерото, кленовата горичка и ще завършим точно тук.

— Няма да се оставя да ме провокираш.

— О, не съм си и помисляла да те провокирам — усмихна му се сладко тя. — Предизвиквам те.

— Обичаш да живееш опасно, така ли Катрин Луиз?

— Това е единствения начин.

— Добре. Да видим, какво можеш.

Той щеше да се състезава с нея! Едва не закрещя от радост, изчаквайки го да вземе ризата си от дървеното магаре. Докато я закопчаваше, той раздаде команди на мъжете, които се бяха скупчили наоколо и я зяпаха. След това грабна широкополата си шапка, украсена с мазна лента, свидетелстваща за дълги години служба, и я нахлупи на главата си.

— Ще се срещнем при конюшнята — и напусна поляната, без да си направи труда да я изчака.

Лейди, мечтаеща за овеса, който я очакваше в яслата, се отправи към обора много по-бързо от преди, но въпреки това пристигнаха на мястото след Кейн. Съблазън бе вече оседлан и Кейн проверяваше коланите на седлото. Кит демонстративно подаде юздите на кобилата на Самуел, доближи се до жребеца и прокара ръка по муцуната му.

— Готова ли си? — попита Кейн.

— Готова съм.

Той й помогна да се качи на седлото. Щом почувства тежестта й, Съблазън започна да подскача и да се върти в кръг, и на Кит й бяха необходими всички умения, които притежаваше, за да го укроти. Когато жребеца се успокои, Кейн възседна Вандал.

Докато пресичаше двора, Кит се опияняваше от усещането за овладяната мощ на животното и едва удържаше желанието си да я пусне на воля. С неохота дръпна юздите и приближи портата.

— Който пръв стигне до предачницата, печели — обяви Кит.

Кейн докосна с палец козирката на шапката си.

— Няма да се състезавам с теб.

— Какво искаш да кажеш? — учуди се Кит. Това надбягване й беше необходимо! Искаше да се пребори с него в нещо, в което ръста и силата му нямаше да имат значение. На седлото разликата между мъжа и жената изчезваше.

— Това, което казах.

— Нима „героят от Мисионари Ридж“ се страхува да загуби от жена пред очите на своите работници?

Кейн леко присви очи от ярката светлина на утринното слънце.

— Не трябва да доказвам абсолютно нищо. А на теб няма да ти се удаде възможността да ме провокираш.

— Тогава защо дойде, след като няма да се състезаваш?

— Исках да проверя дали хвалбите, които изрече там, са истина или само прах в очите.

Тя отпусна ръката си върху седлото и се усмихна.

— Не съм се хвалила. Просто изтъквах факти.

— Думите ти нямат стойност, Катрин Луиз. Нека да видим какво можеш в действителност.

Преди да успее да му отговори, той пришпори коня. Кит видя с каква лекота Вандал премина от лек тръст в галоп.

За човек с неговите размери, Кейн седеше идеално на седлото — спокойно и леко, все едно се бе сраснал с гърба на коня. Тя разбра, че като ездач, той бе добър колкото нея. Още една черна точка в списъка й с обиди.

Кит се наведе над лъскавата грива на Съблазън и му прошепна:

— Хайде, момче! Нека да му покажем!

Жребецът притежаваше всичко онова, на което се беше надявала. Отначало се движеха наравно с Вандал, но когато почувства стремежа на коня да тича по-бързо, го отпусна и му даде воля. Завиха покрай засадените полета и го насочи през празната поляна. Съблазън летеше като вятър, едва докосвайки земята. Кит почувства суровата сила на животното под нея и всичко останало изчезна. Не съществуваше нито вчера, нито утре, нямаше го безжалостния мъж с ледените сиви очи, нито целувката, която не можеше да обясни. Съществуваше само великолепният жребец, който бе станал част от нея.

Тогава забеляза пред себе си нисък жив плет. С натиск на колените си, тя насочи коня натам. Колкото повече наближаваха препятствието, толкова по-ниско залягаше над гривата му и притискаше плътно крака към тялото му. Почувства огромната мощ на животното, когато Съблазън прескочи без усилие плета.

Неохотно забави ездата до тръст и обърна назад. За сега беше направила достатъчно. Ако продължеше да натоварва коня, Кейн щеше да я обвини в безразсъдство, а тя нямаше намерение да му дава повод да държи жребеца далеч от нея.

Той я чакаше в горния край на поляната. Кит спря пред него и избърса с ръкава на ризата потта от челото си. Седлото му изскърца леко, когато Кейн се раздвижи.

— Много добро представление.

Тя мълчаливо продължи да чака присъдата му.

— И в Ню Йорк ли правеше същото, когато излизаше на езда? — попита я той.

— Не бих нарекла това езда.

С дърпане на юздата, той обърна Вандал към конюшнята.

— Значи утре ще имаш адски болки.

Това ли беше всичко, което щеше да й каже? Проследи го как се отдалечава, след това заби пети в Съблазън и го догони.

— Е?

— Е, какво?

— Смяташ ли да ми разрешиш да яздя този кон, или не?

— Не виждам защо да не може. При условие, че го яздиш с дамско седло — да, може.

Кит се усмихна и се въздържа от импулса си да обърне към поляната и да се впусне в луда езда.

Пристигна в двора преди Кейн, скочи от жребеца и подаде юздите на Самуел.

— Дай му достатъчно време да се охлади — нареди тя на момчето. — Не забравяй да му метнеш едно одеяло. Днес го натоварих достатъчно.

Кейн се върна навреме, за да чуе заповедта й.

— Самуел е почти толкова добър коняр, колкото ти беше някога, Кит — усмихна се той и слезе от коня. — Но той не изглежда толкова добре в панталони като теб.

 

 

В течение на две и половина години, Софрония не престана да наказва Магнус Оуен за това, че бе застанал между нея и Байрън Кейн. Сега вратата на задната дневна, която тя използваше като офис, се отвори.

— Чух, че си искала да ме видиш — каза той. — Случило ли се е нещо?

Службата му на надзирател в „Райзън Глори“ го бе променила. Мускулите му под меката кафява риза и тъмните панталони се бяха налели и укрепнали, и в него се усещаше издръжливост, която по-рано бе липсвала. Лицето му си бе останало гладко и красиво, но сега, както винаги в присъствието на Софрония, в краищата на очите му се появиха напрегнати бръчици.

— Нищо особено, Магнус — отвърна му Софрония с преднамерено снизходителен тон. — Разбрах, че след обяд ще ходиш до града и исках да ти дам няколко поръчки.

Без да става от стола му подаде списък, като го принуди да приближи към нея.

— И ме накара да дойда от полето, за да ми кажеш това? Да не съм ти момче за всичко? — Той грабна списъка от ръката й. — Защо не изпрати Джим?

— Не съм помислила за това — отвърна му, изпитвайки извратена радост от мисълта, колко бързо бе успяла да го ядоса. — Освен това, Джим е зает с миене на прозорци.

Магнус стисна челюсти.

— Предполагам, че миенето на стъкла е по-важно от памука, благодарение на който се издържа тази плантация.

— Боже, боже, имаш много високо мнение за себе си, така ли Магнус Оуен? — Софрония стана от стола. — Въобразяваш си, че плантацията ще се разори, защото надзирателят й е напуснал полето за няколко минути?

Една мъничка вена запулсира отстрани на челото му. Повдигна грапавата си от работа длан и я опря на бедрото.

— Не си вири много носа, жено, защото не ти отива. Неприятно е да те гледа човек. Някой трябва малко да те поукроти, преди да си навлечеш истинска беда.

— Някой? Кой, ти ли? — Тя вдигна високо брадичка, мина покрай него и излезе в коридора.

Магнус, който обикновено бе толкова уравновесен, че трудно би могло нещо да го ядоса, сега стрелна ръката си и като с клещи стисна китката й. Тя ахна от изненада, когато я дръпна обратно в дневната и затръшна вратата.

— Точно така — отвърна й провлечено, преминавайки към познатия мек говор от своето детство. — Бях забравил, че мис Софрония е прекалено добра за нас, бедните негри.

Златистите й очи гневно проблеснаха при тази подигравка.

Магнус я притисна с тялото си до вратата.

— Пусни ме! — изписка тя и го блъсна в гърдите. Въпреки че бяха еднакви на ръст, той се оказа много по-силен. Бе все едно да се опиташ да поместиш дъб с перушинка. — Магнус, пусни ме!

Може би той не чуваше явната паника в молбата й, или я беше чувал прекалено често, затова вместо да я освободи, притисна раменете й към дървената повърхност. Топлината на тялото му я изгаряше дори през полата.

— Значи, мис Софрония си мисли, че след като се държи като бяла дама, един ден, като се събуди, наистина ще бъде бяла. И тогава никога няма да й се наложи да говори отново с някой от нас черните, освен може би, когато ни заповядва.

Тя извърна глава и стисна очи, за да не вижда презрението му, но Магнус не беше приключил с нея. Гласът му стана по-мек, но думите му продължиха да нараняват.

— Ако мис Софрония наистина беше бяла, нямаше да й се налага да обръща внимание на чернокожия, който жадува да я притисне в обятията си, да я направи своя жена и да има деца от нея. Защо трябва да се безпокои за един черен мъж, който иска да бъде винаги до нея и да я утешава, когато се чувства самотна, или да остареят заедно в голямото му пухено легло? Не, мис Софрония не би могла да се притеснява за такива глупости. Тя е твърде добра за всичко това! И твърде бяла!

— Млъкни! — Софрония вдигна ръце и запуши ушите си, за да не чува жестоките думи.

Магнус отстъпи назад да я освободи, но тя не помръдна. Сякаш беше замръзнала. Гърбът й бе неестествено изправен, а дланите й бяха все още върху ушите. По бузите й се стичаха сълзи.

С приглушен стон надзирателят я притегли в ръцете си. Започна да я гали и да напява в ухото й.

— Тихо, момиче. Всичко е наред. Съжалявам, че те накарах да плачеш. Последното нещо, което искам, е да те нараня. Хайде, успокой се, всичко ще се оправи.

Постепенно напрежението в тялото й отслабна и за момент тя се облегна на него. Той беше толкова твърд. С него се чувстваше в безопасност.

Безопасност ли? Глупости?

Тя изправи рамене и вдигна гордо глава, въпреки че сълзите й не бяха пресъхнали.

— Нямаш право да ми говориш с такъв тон! Ти не ме познаваш, Магнус Оуен! И недей да ме обиждаш!

Но Магнус също имаше гордост.

— Виждам как раздаваш сластни усмивки на всеки бял и богат мъж, който погледне към теб. Но затова пък, дори не смееш да погледнеш към чернокож.

— А какво може да ми даде един негър? — ожесточено попита тя. — Той няма никаква власт. Майка ми, баба ми, прабаба ми… всички те са обичали черни мъже. Но когато по среднощ белият мъж нахлу в бараката, нито един от тях не можа да защити своята жена. Нито един от тях не се хвърли да спасява децата си, когато ги продаваха на пазара за роби. Нито един не си мръдна пръста, когато завързваха жените, които обичаха, голи към стълба и ги налагаха, докато гърбовете им не се превърнеха в кървави рани. Така че изобщо не ми говори за черните мъже!

Магнус пристъпи към нея, но като я видя, че се извърна, отиде до прозореца.

— Времената се промениха — каза й нежно. — Войната свърши. Ти не си повече робиня. Всички ние сме свободни. Нещата стоят по друг начин. Получихме право да гласуваме.

— Ти си глупак, Магнус! Мислиш си, че щом белият човек ти е разрешил да гласуваш, си му станал равен? Това не означава нищо.

— Разбира се, че означава! Сега си американска гражданка и си защитена от законите на тази страна.

— Защитена? — презрително изплю Софрония. — За чернокожата жена няма никаква защита, с изключение на това, което може да направи сама за себе си.

— Като продава тялото си на всеки богат бял мъж, който иска да я купи? И това според теб е правилно?

Софрония рязко се обърна и се нахвърли върху него.

— Може би ти ще ми кажеш с какво друго може да търгува негърката? Мъжете от векове се възползват от нас, без да ни дават нищо в замяна, освен деца, които после плантаторите продават! Само че аз искам повече и ще го получа. Ще имам свой дом, красиви рокли и храна до насита. И най-важното, ще бъда в безопасност!

Магнус потрепери.

— Искаш да поставиш себе си в друг вид робство? И си мислиш, че по този начин ще си в безопасност?

Софрония не се разколеба.

— Ако сама си избера стопанина и уговоря условията, това няма да е робство! Много добре знаеш, че ако не беше ти, до сега щях да имам всичко това!

— Кейн нямаше да ти даде нещата, които искаш.

— Грешиш! Той щеше да ми даде всичко, което поискам, ако ти не беше се намесил!

Магнус се подпря на извития гръб на канапето с розова дамаска.

— Няма човек на този свят, когото да уважавам повече. Той ми спаси живота и аз съм готов да направя всичко за него. Кейн е честен и справедлив, и това го знаят всички, които работят за него. Никога не би накарал някой да направи нещо, ако самият той не го е правил. Мъжете му се възхищават за това, възхищавам му се и аз. Но е твърд с жените, Софрония. До сега не съм видял някоя жена да го е хванала.

— Той ме искаше, Магнус! Ако ти не беше влязъл онази вечер, той щеше да ми даде всичко, което пожелаех.

Магнус отиде при нея и я докосна по рамото. Тя се дръпна инстинктивно, въпреки че докосването му й подейства странно успокояващо.

— Дори и да ти го беше дал, какво от това? — попита я той. — Би ли могла да скриеш треперенето, което те обхваща, когато мъж докосне дори само ръката ти? Дори покровителят ти да е бял и богат, ще съумееш ли да забравиш, че той, освен това, е и мъж?

Беше се приближил прекалено много до нощните й кошмари. Тя се обърна и невиждащо тръгна към бюрото. Когато бе напълно убедена, че може да говори, без гласът й да я издаде, му отвърна студено.

— Имам много работа. Ако не можеш да ми изпълниш поръчките, ще пратя Джим до града.

Не мислеше, че Магнус ще й отговори, но той най-накрая кимна.

— Ще си получиш поръчките. — След това се обърна и напусна офиса.

Софрония се втренчи в затворената врата, обхваната за момент от почти непреодолим копнеж да се втурне след него. Но разумът й надделя. Магнус Оуен може да бе надзирател в плантацията, но си оставаше чернокож, който не можеше да й осигури безопасност и защита.