Включено в книгата
Оригинално заглавие
Just Imagine, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 157 гласа)
Форматиране
in82qh (2012)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Част 1
Помощник-коняр

„Когато дългът тихо шепти: Длъжен си.

Младостта отговаря: Мога.“

Ралф Уолдо Емерсън

Глава 1

Старият уличен търговец веднага забеляза момчето, което ясно се открояваше сред тълпата от добре облечени брокери и банкери, наводнили улиците на Долен Манхатън. Късо подстриганата му черна коса, макар и чиста, се виеше на непокорни къдри и стърчеше изпод ръба на скъсана филцова шапка. Закърпена риза, разкопчана на врата, вероятно поради ранната юлска жега, покриваше тесните му крехки рамене, а колан от естествена кожа придържаше мръсни, прекалено големи панталони. Момчето беше обуто с черни ботуши, които изглеждаха гигантски на тънките му крака. Под мишницата си стискаше продълговат вързоп.

Търговецът се облегна върху ръчната си количка, на която бяха наредени тави, пълни със сладкиши и изгледа момчето, което си пробиваше път през тълпата, сякаш бе престъпник готов да се скрие. Старецът често забелязваше това, което се изплъзваше от погледа на другите и нещо в това хлапе привлече вниманието му.

— Ей, ти, ragazzo[1], имам сладкиши за теб. Въздушни, като целувката на ангел. Vieni qui![2]

Момчето обърна глава и погледна с копнеж към пресните сладкиши, които жената на търговеца приготвяше всеки ден. Продавачът почти чуваше как брои на ум монетите, скрити във вързопа, който старателно притискаше към себе си.

— Ела, ragazzo, няма да ти взема нито цент. Подарък за теб — рече той и му протегна голям ябълков сладкиш. — Подарък от един стар човек, за новопристигналия в един от най-значимите градове по света.

Момчето заби предизвикателно палец в колана на панталоните си и приближи към количката.

— За бога. Какво ви кара да си мислите, че съм нов тук?

Акцентът му, силен, като аромата на растящия в Каролина жасмин, носещ се над памуковите полета, бе твърде ясен и старецът побърза да скрие усмивката си.

— Може би е само едно глупаво предположение?

Момчето сви рамене и подритна с върха на ботуша си някакъв картон.

— Нищо подобно не съм казал. Може и да е така, а може и да не е. — То протегна мръсен пръст по посока на сладкиша. — Колко искате за това?

— Казах ти, че е подарък.

Хлапето помисли, след това кимна и протегна ръка.

— Сърдечно ви благодаря.

Едва бе поело сладкиша, когато до количката приближиха двама бизнесмени, облечени в рединготи и цилиндри. Пренебрежителният поглед на момчето се плъзна по дебелите златни верижки на часовниците им, сгънатите чадъри и излъсканите им черни обувки.

— Проклети глупави янки — промърмори то.

Мъжете, ангажирани в разговора си, не чуха, но веднага след като си тръгнаха, старецът се намръщи.

— Май моят град не е подходящо място за тебе, нали? Минаха само три месеца откакто войната свърши. Президентът ни е мъртъв и страстите още са разгорещени.

Момчето седна на ръба на бордюра, за да си изяде сладкиша.

— Не уважавам кой знае колко вашия мистър Линкълн. Мисля, че е инфантилен.

— Инфантилен? Madre di Dio![3] Какво означава това?

— Глупав, като малко дете.

— И от къде едно момче като теб е научило такава дума?

Момчето засенчи с длан лицето си от следобедното слънце и погледна стареца с присвити очи.

— От книгите — те са моето призвание! Научих тази дума от мистър Ралф Уолдо Емерсън. Аз съм му голям почитател — и то деликатно отхапа от крайчето на сладкиша. — Естествено, не знаех, че е бил янки, когато започнах да чета есетата му. Полудях като скункска пикня, когато разбрах. Но тогава вече беше прекалено късно. Бях му станал ревностен последовател.

— Този мистър Емерсън, какво толкова специално е казал?

Парченце ябълка беше залепнало за мръсния пръст на момчето и то го облиза с език.

— Той говори за характера и самоувереността. Мисля, че увереността в собствените сили е най-важното качество, което притежава човек, нали така?

— Вярата в Бог. Това е най-важното.

— Вече не вярвам много в Бог, нито в Исус дори. Преди вярвах, но през последните няколко години станах свидетел на твърде много. Видях, как янките колеха добитъка и палеха хамбарите ни. Видях ги как застреляха кучето ми Фъргис. Как мисис Люис Годфри Форсайт изгуби съпруга си и сина си Хенри в един и същи ден. Това ме състари.

Уличният търговец се вгледа по-внимателно в момчето. Малко лице с формата на сърце и чипо носле. Щеше да е грях, ако деликатните му черти загрубееха с възмъжаването.

— На колко години си, ragazzo? Единадесет? Дванадесет?

Предпазливост се промъкна в очите на хлапето и те станаха изненадващо тъмновиолетови.

— Достатъчно голям, предполагам.

— Къде са родителите ти?

— Майка ми е починала, когато съм се родил. Баща ми умря в битката при Шайло[4] преди три години.

— А ти, ragazzo? Защо си дошъл тук в Ню Йорк, в моя град?

Момчето натъпка последния залък в устата си, пъхна вързопа под мишница и се изправи.

— Трябва да защитя нещо, което е мое. Благодаря много за сладкиша. Беше истинско удоволствие да се запозная с вас. — Понечи да тръгне, после се поколеба: — И между другото… аз не съм момче. Името ми е Кит.

 

 

Докато Кит се придвижваше към площад „Вашингтон“, следвайки указанията на една дама от ферибота, реши, че бе постъпила глупаво казвайки истинското си име на стареца. Човек, готов на убийство, трябваше да остане незабележим. Всъщност нямаше да бъде убийство. Щеше да бъде правосъдие, въпреки че, ако я хванеха, съдилищата на янките, едва ли щяха да го възприемат по този начин. Беше по-добре да не знаят, че Катрин Луиз Уестън от плантацията „Райзън Глори“, разположена в близост до Ръдърфорд, Южна Каролина, се е намирала някога в пределите на проклетия им град.

Тя се вкопчи по-плътно в пакета, в който беше скрит шестзарядния барабанен армейски револвер, принадлежал някога на баща й, обратен билет за влака до Чарлстън, първия том на есетата на Емерсън, дрехи за преобличане и парите, които й бяха необходими, докато се намираше тук. Искаше й се да приключи с всичко още днес и да се върне у дома, но се нуждаеше от време, за да проучи навиците на онова копеле янки. Да го убие, беше само половината работа, другата половина бе да не я хванат.

До сега Чарлстън бе най-големия град, който бе посещавала, но Ню Йорк бе много по-различен. Докато се движеше по шумните оживени улици, Кит бе принудена да признае, че и тук имаше прекрасни забележителности. Красиви църкви, елегантни хотели, търговски центрове с големи мраморни преддверия. Ала горчивината й пречеше да се наслаждава на чудесната гледка. Градът изглеждаше недокоснат от войната, която бе унищожила и разорила Юга. Ако Господ съществуваше, Кит горещо се надяваше, той да прати душата на Уилям Т. Шърман[5] да гори в ада.

Загледана в латерната, не обърна внимание накъде върви и се блъсна в пешеходец, бързащ към дома си.

— Хей, момче! Внимавай!

— Ти внимавай! — изръмжа тя. — И не съм момче!

Но мъжът вече бе изчезнал зад ъгъла.

Всички ли бяха слепи? От деня, в който напусна Чарлстън, хората я бъркаха с момче. Не й харесваше, но може би така беше по-добре. Момче, скитащо се само, не изглеждаше толкова подозрително, колкото момиче. Хората у дома никога не я бъркаха. Разбира се, всички те я познаваха от деня, в който се бе родила и знаеха, че не понасяше никакви момичешки дрънкулки.

Само ако всичко не се бе променило толкова бързо. Южна Каролина. Ръдърфорд. „Райзън Глори“. Дори самата тя. Старецът я бе взел за дете, но тя не беше. Бе навършила осемнадесет години, което я правеше жена. Това бе нещо, което тялото не й позволяваше да забрави, но умът й отказваше да приеме. Винаги й се бе струвало грешка, че се е родила момиче и като кон, който се намира пред висока ограда, реши да се заинати.

Забеляза пред себе си полицай и се мушна сред група работници, които носеха кутии с инструменти. Въпреки сладкиша, който изяде, все още бе гладна и уморена. Ако можеше точно сега да се върне в „Райзън Глори“, щеше да се покачи на едно от прасковените дървета в овощната градина, да отиде на риболов, или да поговори със Софрония в кухнята.

Кит стисна с длан парчето хартия в джоба си, за да се увери, че то бе все още там, макар адреса написан на него да се бе запечатал завинаги в паметта й. Преди да намери място, където да пренощува, трябваше да открие тази къща. Може би щеше да зърне и човека, който застрашаваше всичко, което обичаше. После щеше да е готова да направи това, което не се бе удало на нито един войник от армията на Конфедерацията. Щеше да извади пистолета си и да убие майор Байрън Натаниел Кейн.

 

 

Байрън Кейн бе изключително красив мъж със светлокестеняви коси, правилен нос и сребристосиви очи, които придаваха на лицето му опасен израз, като на човек, живеещ на ръба. Освен това бе отегчен. Въпреки че Дора ван Нес бе красива и винаги готова за сексуални приключения, той съжали, че я бе поканил на вечеря. Днес не бе в настроение да слуша бърборенето й. Знаеше, че е готова за любовна схватка, но преднамерено се бавеше над брендито си. Винаги взимаше жените според своите условия, а не според техните, а и отлежалото бренди изискваше да се оцени по достойнство.

Бившият собственик на къщата бе създал отлична винена изба, чието съдържание, заедно с дома, бе преминала във владение на Кейн благодарение на неговите железни нерви и чифт попове. Той извади тънка пура от дървената кутия, която икономката бе оставила за него на масата, подряза крайчето й и я запали. След няколко часа го очакваха в един от най-добрите клубове в Ню Йорк, където със сигурност щеше да има игра на покер с високи залози. Но преди това щеше да се наслади на прелестите на Дора.

Когато се облегна назад в стола си, видя погледа й, съсредоточен в белега, който обезобразяваше горната страна на дясната му длан — един от многото, които бе получил по време на войната, неизменно възбуждащи любовницата му.

— Мисля, че не чу и една дума от това, което казах тази вечер, Байрън — кокетно се усмихна Дора и облиза с език устните си.

Кейн знаеше, че жените го считат за красив, но проявяваше слаб интерес към външния си вид и не се гордееше с него. Начинът, по който изглеждаше лицето му не беше негова заслуга. Беше наследство от слабохарактерния му баща и майка, която разтваряше краката си за всеки, който я удостоеше с мимолетно внимание.

Бе на четиринадесет, когато за първи път забеляза погледите, които му хвърляха жените, и се наслаждаваше на вниманието им. Но сега, след дванадесет години, бе имал прекалено много жени и беше преситен от тях.

— Разбира се, че чух. Изтъкна ми стотици причини, поради които трябва да работя за баща ти.

— Той е много влиятелен човек.

— Вече си имам работа.

— Наистина Байрън, това едва ли е работа. Това е социална дейност.

Изгледа я с безразличен поглед.

— Грешиш. Хазартът е начин да изкарвам прехраната си.

— Но…

— Избирай: или отиваме горе, или те изпращам до вас. Не искам да те задържам прекалено дълго.

Тя скочи на мига и съвсем скоро бяха в леглото му. Докато стискаше пълните й, налети гърди в ръцете си, той се чудеше, защо това не му доставя познатото удоволствие.

— Направи така, че да ме заболи — прошепна тя. — Само мъничко.

Кейн бе уморен да наранява, уморен от болката, от която не можеше да избяга, въпреки че войната беше свършила, раните така и не зараснаха. Устата му се изкриви цинично.

— Всичко, което пожелае дамата.

 

 

По-късно, когато отново бе сам, облечен за вечеря, той се разхождаше из стаите на дома, спечелен с помощта на чифт попове. Нещо в обстановката му напомняше на жилището, в което се бе родил и израснал.

Беше на десет, когато майка му избяга и го остави с баща, обременен с дългове, в едно мрачно филаделфийско имение, което постепенно се рушеше от небрежност и липсата на пари. Три години по-късно, баща му умря и дамите от благотворителния комитет дойдоха, за да го отведат в сиропиталище. В същата нощ той избяга. Без да има ясна цел, само знаеше посоката. На Запад.

Следващите десет години изкара придвижвайки се от един град в друг, като се захващаше с различни неща: от пастир на говеда премина на работник, полагащ железопътни релси, и търсач на злато, докато не разбра, че може да намери повече скъпоценен метал на масата за карти, отколкото в реките. По онова време Западът бе нова земя, която се нуждаеше от образовани хора, но той не посмя да признае на никой, че може да чете.

Жените се влюбваха в красивия юноша, чиито изваяни черти и студени сиви очи обещаваха хиляди тайни и неизказани удоволствия. Но на нито една не се отдаде да разтопи леда, сковаващ душата му. При него липсваха нежните чувства, които се вкореняват от най-ранно детство и разцъфват в детето, познало любовта. Самият Кейн не знаеше дали бяха мъртви завинаги или просто бе прекалено студен. Не знаеше и не искаше да разбере.

Когато войната избухна, за пръв път от дванадесет години той пресече Мисисипи в обратна посока и се записа в армията. Но не за да помогне да се запази Съюза, а защото бе човек, който ценеше свободата над всичко останало и ненавиждаше самата идея за робство. Присъедини се към упоритите войски на Грант[6] и заслужи одобрението на генерала при щурмуването на форт Хенри. По времето, когато достигнаха Шайло, той вече бе член на щаба на Грант. Успя на два пъти да избегне смъртта: веднъж в битката при Виксбърг[7], и четири месеца по-късно при Чатануга[8], при атаката на Мисионари Ридж[9], която отвори на войските на Шърман пътя към морето.

Вестниците започнаха да пишат за Байрън Кейн, провъзгласявайки го за „герой на Мисионари Ридж“ и възхваляваха неговата смелост и патриотизъм. След серия успешни набези на Кейн през вражеските линии, репортерите коментираха непрекъснато фразата на генерал Грант: „Предпочитам да загубя дясната си ръка, отколкото да загубя Байрън Кейн“.

Това, което нито Грант, нито вестниците знаеха беше, че Кейн живееше заради риска. Опасността, както и секса го караха да се чувства жив и цял. Може би бе така, защото играеше покер с живота си. Рискуваше всичко с обръщането на една карта.

Но постепенно и това отшумя. Картите, скъпите клубове, жените — нищо от тези неща вече нямаше значение за него. Нещо му липсваше, но не знаеше какво.

 

 

Кит внезапно се събуди от звука на непознат мъжки глас. Изчисти сламата полепнала по бузата си, и за един кратък миг си помисли, че е отново у дома, в плевнята на „Райзън Глори“. Но тогава си спомни, че всичко вече бе станало на пепел.

— Защо не се прибираш Магнус? Денят ти беше дълъг. — Гласът идваше от другата страна на преградата. Той бе дълбок и звучен, без удължени гласни и прошепнати съгласни, както говореха по нейния край.

Тя примигна и се опита да види нещо в тъмнината. И изведнъж разбра къде се намира. Исусе мили! Бе заспала в конюшнята на Байрън Кейн.

Повдигна се бавно на лакти и си пожела да вижда по-добре. Посоката, която жената от ферибота й бе дала, беше грешна и затова, когато успя да намери къщата, вече бе тъмно. За известно време се кри зад дърветата, от другата страна на пътя. След като не откри никаква опасност, заобиколи сградата отзад, и се качи на оградата, за да огледа по-добре. Когато видя отворения прозорец на конюшнята се вмъкна вътре. За съжаление, познатите миризми на коне и прясно сено й дойдоха в повече и тя заспа в задната част на едно празно ограждение.

— Утре сутрин, Саратога ли ще вземете? — Това беше различен глас, познатия мелодичен акцент напомняше речта на бившите роби от южните плантации.

— Може би. Защо?

— Не ми харесва крака й. По-добре да й дадем още няколко дни.

— Добре. И аз ще я погледна. Лека нощ, Магнус.

— Лека нощ, майоре.

Майоре?! Сърцето на Кит заблъска. Човекът с дълбокия глас беше Байрън Кейн! Тя се промъкна до прозореца на конюшнята и погледна над перваза точно когато той влезе в ярко осветената къща. Прекалено късно! Пропусна шанса си да види лицето му. Целият ден бе загубен напразно!

За миг усети предателско стягане в гърлото. Не би могла да обърка нещата повече, дори и да се бе опитвала. Посред нощ, сама в непознатия град на янките и още първия ден почти хваната на местопрестъплението!

Преглътна с мъка и решително опита да възвърне самообладанието си, като нахлупи оръфаната си шапка по-ниско на челото. Нямаше смисъл да плаче за това, което не можеше да върне. Сега, първо трябваше да се измъкне от тук и да намери място, където да прекара остатъка от нощта. Утре щеше да възобнови наблюдението си от по-безопасно място.

Тя взе вързопа си, промъкна се до вратата и се заслуша. Кейн се бе прибрал в къщата, но къде беше другият мъж, наречен Магнус? Предпазливо бутна вратата и погледна навън. Светлината идваща от пролуките между завесите осветяваше откритото пространство между конюшнята и помещението за каретата. Измъкна се и се ослуша, но на двора бе тихо и безлюдно. Знаеше, че желязната порта във високата тухлена стена е заключена, така че трябваше да се измъкне по същия начин, както бе влязла. Бедата бе, че се налагаше да пробяга през открит участък от двора. Още веднъж погледна към къщата. Пое дълбоко въздух и се затича. В момента, в който се отдели от сградата, разбра, че нещо не е както трябва. В нощния въздух, освен силната миризма на коне, се усещаше и тънкия аромат от дима на пура.

Кръвта й препусна лудо. Опита да се качи по оградата, но клоните на бръшляна, за които се хвана не издържаха. Трескаво заби ноктите на другата ръка, изпусна вързопа и се заизкачва по стената. Точно когато стигна до върха, някой я дръпна рязко за дъното на панталоните. Безпомощно размаха ръце, все едно опитваше да се задържи във въздуха и падна на земята по корем. Един ботуш стъпи на кръста й.

— Така, така, и кой ни е дошъл на гости? — подигравателно попита собственика на ботуша.

Падането й бе изкарало въздуха, но веднага позна гласа. Човекът, който я притискаше долу, бе нейният заклет враг, майор Байрън Натаниел Кейн. Заля я червена мъгла от ярост. Зарови ръцете си в пръстта и опита да стане, но той не й позволи.

— Махни си проклетия крак от мен, мръсен кучи син!

— Не мисля, че съм готов да направя това — отвърна той със спокойствие, което я разяри.

— Пусни ме! Пусни ме, веднага!

— Много си заядлив за крадец.

— Крадец?! — Разгневена, Кит заби юмруци в пръстта. — Не съм откраднал нищо през живота си. Покажи ми някой, който твърди, че съм го направил и аз ще ти посоча един проклет лъжец.

— Тогава какво правиш в конюшнята ми?

На това не можеше да отговори. Затърси някакво оправдание, за извинение.

— Аз… аз дойдох тук да търся… да търся… за работа във вашата конюшня. Не видях никой наоколо, затова влязох вътре, да изчакам някой да се появи. И съм заспал.

Кракът не помръдна.

— К-когато се събудих вече беше тъмно. Тогава чух гласове и се уплаших някой да не ме види и да си помисли, че се опитвам да нараня конете.

— Струва ми се, че този, който търси работа, има достатъчно ум, за да почука на задната врата.

За съжаление, тя споделяше неговото мнение.

— Срамежлив съм — каза тя.

Той се засмя и бавно вдигна крака си.

— Можеш да станеш. Но ще съжаляваш, ако се опиташ да избягаш, момче.

— Аз не съм… — Кит успя навреме да се спре. — Аз не съм мислил да бягам — поправи се тя и се изправи на крака. — Не съм направил нищо лошо.

— Предполагам, че трябва да проверим, нали?

Точно тогава луната излезе от облаците и Байрън престана да бъде неясна, зловеща сянка, а мъж от плът и кръв. Дъхът й спря. Той бе висок, широкоплещест и с тесни бедра. Въпреки че обикновено не обръщаше внимание на такива неща, неволно осъзна, че той е най-красивия мъж, когото бе виждала. Изпод отворената яка, закрепена с малки бутони, направени от оникс, на бялата му риза, висяха краищата на вратовръзка. Носеше черни панталони и стоеше свободно отпуснат, с ръка, леко опряна на бедрото. Между зъбите си все още стискаше пура.

— Какво има там? — и той посочи с глава към стената, където все още лежеше вързопа.

— Нищо ваше.

— Покажи!

Кит искаше да му се противопостави, но като се взря в лицето му, реши да не рискува, затова издърпа вързопа от тревата и бързо го развърза.

— Дрехи за преобличане, том с есетата на мистър Емерсън, както и револвера на баща ми. — Тя не спомена за билета за влака обратно до Чарлстън, мушнат между страниците на книгата. — Както виждате, няма нищо ваше.

— Какво разбира момче като теб от есетата на Емерсън?

— Аз съм му последовател.

Ъгълчетата на устните му леко потрепнаха.

— Имаш ли пари?

Тя се наведе над вързопа да го завърже.

— Разбира се, че имам. Мислите ли, че съм толкова глупав, че да дойда в чужд град без нито един цент?

— Колко?

— Десет долара — отвърна тя предизвикателно.

— Няма да изкараш дълго в Ню Йорк с тях. — Щеше да е още по-критичен, ако знаеше, че тя има само три долара и двадесет и осем цента.

— Нали ви казах, че се оглеждах за работа.

— Това го чух.

Само да не беше толкова огромен. Тя се ненавиждаше, че трябва да направи крачка назад.

— По-добре да си тръгвам сега.

— Знаеш, че влизането в чужда собственост е нарушение на закона. Може би ще те заведа в полицията.

Кит не обичаше да я притискат в ъгъла, затова вдигна смело брадичка.

— Изобщо не ме интересува какво ще направите. Така или иначе, не съм сторил нищо лошо.

Байрън кръстоса ръце пред гърдите си.

— От къде си, момче?

— От Мичиган.

Той избухна в смях и тя се обърка. Но после разбра грешката си и побърза да я оправи.

— Хванахте ме. Всъщност съм от Алабама, все пак загубихме войната и не е нужно да разгласявам това.

— Значи по-добре да държиш устата си затворена — усмихна се той. — Не си ли прекалено млад да носиш оръжие?

— Не виждам защо. Знам как да го използвам.

— Обзалагам се, че е така. — Той я огледа по-внимателно. — Защо напусна дома си?

— Там няма повече работа.

— А твоите родители?

Кит повтори историята, разказана на уличния търговец. Когато свърши, Байрън изглеждаше замислен. С усилие на волята тя успя да си наложи да не се наежи под погледа му.

— Моят помощник-коняр напусна миналата седмица. Искаш ли да работиш за мен?

— За вас? — едва промърмори тя.

— Точно така. Ще получаваш нареждания от моя управител, Магнус Оуен. Той не е с белоснежна кожа, така че, ако ще оскърби твоята южняшка гордост, по-добре ми кажи сега и да не губим повече време. — Когато тя не отговори, той продължи: — Можеш да спиш в конюшнята и да се храниш в кухнята. Заплатата е три долара на седмица.

Кит упорито риеше земята с върховете на износените си ботуши. Мислите й трескаво се въртяха из главата. Ако бе научила нещо днес, то бе, че нямаше да е така лесно да убие Байрън Кейн, особено сега, когато видя лицето й. Работата в конюшнята му щеше да я държи близо до него, но щеше да направи задачата й двойно по-опасна. Но кога ли опасностите я бяха притеснявали? Тя пъхна палци в колана на панталоните си.

— Петдесет цента отгоре янки и имате помощник-коняр.

 

 

Стаята й над конюшнята миришеше приятно на коне, кожа и прах. Беше и комфортно обзаведена — с меко легло, дъбов люлеещ се стол и избелял килим, както и умивалник, който тя предпочете да игнорира. Най-много я интересуваше прозореца, който гледаше към задната част на къщата, откъдето можеше да наблюдава всичко.

Изчака докато Кейн изчезна вътре в къщата, събу ботушите си и се качи на леглото. Въпреки дрямката в конюшнята се чувстваше уморена. Но не успя да заспи веднага. Вместо това започна да се чуди, как би протекъл живота й, ако когато бе осемгодишна, баща й не бе пътувал до Чарлстън и не му бе хрумнало да се ожени отново.

От момента, в който Гарет Уестън бе срещнал Розмари, си бе изгубил ума, въпреки че тя бе по-възрастна от него, и под ослепителната си външност на русокоса красавица таеше жестокост и егоизъм, забележими за всеки глупак. Розмари не криеше, че не понася децата и в деня, в който Гарет я доведе в „Райзън Глори“, под предлог, че новобрачните се нуждаят от уединение, тя изпрати осемгодишната Кит да прекара нощта в една постройка, до робските бараки. И никога не й позволиха да се върне обратно.

Ако момичето забравеше, че не е желано повече в къщата, Розмари незабавно й го припомняше с шамар или издърпване на ухото, затова Кит предпочиташе да се ограничава само до кухнята. Дори редките уроци, получавани от съседския възпитател, бяха провеждани в онази барака.

Гарет Уестън никога не се бе държал като особено любящ баща, но сега изобщо не забелязваше, че единственото му дете получава по-малко грижи дори и от децата на робите. Той бе прекалено обсебен от красивата си, чувствена жена.

Съседите бяха потресени. Това дете расте като диво! Но дори и глупак като Гарет Уестън трябва да знае, че не може да оставя така едно момиче да обикаля наоколо!

Розмари Уестън не се интересуваше от местното общество и пренебрегваше двусмислените намеци, че вече е време Кит да има гувернантка, или най-малкото прилични дрехи. Обикновено добросърдечните съседки подаряваха на Кит старите дрехи на дъщерите си и й четяха лекции за това, как трябва да се държи една истинска лейди. Кит пренебрегваше наставленията и разменяше роклите срещу панталони и момчешки ризи. Когато стана на десет, можеше да стреля, да се бие, да язди кон без седло и дори пушеше пури.

През нощите, когато самотата я потискаше, тя не преставаше да се самоубеждава, че новият й живот има не малко предимства, за обожаващо приключенията момиче. По всяко време можеше да се покачи на някое прасковено дърво в градината или да се люлее на въжето, вързано към гредите в плевнята. Работниците от плантацията я научиха да язди и да лови риба. Често на разсъмване се промъкваше в библиотеката, докато мащехата й още спеше, за да може без притеснение и наставления да си избере желаната книга. Когато си ожулеше коляното или удареше крака, тичаше при Софрония в кухнята.

Войната промени всичко. Първите изстрели проехтяха до стените на форт Съмтер, месец преди четиринадесетия й рожден ден. Скоро след това, Гарет Уестън предаде управлението на плантацията в ръцете на Розмари и се записа в армията на Конфедерацията. Тъй като мащехата й не ставаше по-рано от единадесет и почти никога не напускаше къщата, „Райзън Глори“ започна да запада. Кит отчаяно се опитваше да замести баща си. Но войната сложи край на търговията с памук от Юга, а момичето бе прекалено младо, за да намери изход.

Робите избягаха. Гари Уестън бе убит край Шайло. Кит с горчивина узна новината, че е завещал плантацията на жена си. Момичето бе получило няколко години по-рано доверителен фонд от баба си, но това не означаваше кой знае колко за нея.

Не след дълго, войските на янките маршируваха през Ръдърфорд, като грабеха и изгаряха всичко по пътя си. Увлечението на Розмари по красив млад лейтенант от Охайо и последвалата й покана към него в спалнята, пощадиха къщата в „Райзън Глори“, но стопанските постройки вече бяха изгорени. Малко след капитулацията на генерал Ли в Апоматокс, се разрази епидемия от инфлуенца и отнесе живота на Розмари.

Кит бе загубила всичко. Баща си, детството си и начина си на живот. Остана само земята. Остана „Райзън Глори“.

Свита на кълбо върху тънкия дюшек, над конюшнята, собственост на Байрън Кейн, тя знаеше, че това бе всичко, което имаше и щеше да се бори за него. И възнамеряваше да си го върне с цената на всичко. Заспа, представяйки си колко хубав щеше да стане живота, когато „Райзън Глори“ най-накрая станеше нейна.

 

 

В конюшнята имаше четири коня: една двойка за екипажа и два за лов. На следващата сутрин, част от напрежението сковаващо Кит се разсея, когато единия кон с дълга елегантна шия завря нос в рамото й. Всичко щеше да бъде наред. Щеше да държи очите си отворени и да изчака подходящото време. Байрън Кейн бе опасен, но тя имаше предимство. Знаеше, че той е нейния враг.

— Името му е Аполон.

— Какво?

Тя се извъртя и видя млад човек с тъмна шоколадова кожа и големи изразителни очи, да стои от другата страна на ниската врата, която отделяше бокса от централната пътека на конюшнята. Той бе на малко повече от двадесет, висок, строен и с тесни рамене. До краката му търпеливо чакаше черно-бял мелез.

— Името му е Аполон. Любимият кон на майора.

— Не е за вярване. — Кит бутна вратата и излезе от конюшнята. Кучето започна веднага да я души под критичния поглед на младия негър.

— Аз съм Магнус Оуен. Майорът каза, че те е наел снощи, след като те е хванал да се промъкваш в обора.

— Не съм се промъквал… Е, не точно. Твоят майор е много подозрителен, това е всичко. — Тя погледна надолу към мелеза. — Това куче твое ли е?

— Да. Викам му Мерлин.

— Прилича ми на безполезно псе.

Магнус смръщи възмутено високото си чело.

— Защо обиждаш кучето ми, момче? Ти дори не го познаваш!

— Прекарах цялата вечер в конюшнята. Ако Мерлин беше истинско куче, това със сигурност нямаше да му хареса — обясни Кит, протегна ръка и почеса разсеяно мелеза зад ушите.

— Мерлин не беше тук снощи — осведоми я Магнус. — Той беше с мен.

— О, така ли? Е, аз може би съм предубеден. Янките застреляха кучето ми Фъргис. Най-доброто куче на света. Всеки ден скърбя за него.

Лицето на Магнус се смекчи малко.

— Как се казваш?

Тя замълча за миг, после реши, че ще бъде по-лесно да използва истинското си име. На полицата, зад главата му, Кит забеляза голяма кутия със смазка за кожа и сбруи „Фини“.

— Кит. Кит Фини.

— Много странно име за момче.

— Моите родители бяха големи почитатели на Кит Карсън[10], този, който се бил с индианците.

Магнус изглежда прие обясненията й и премина към разясняване на нейните задължения като помощник-коняр. След това отидоха в кухнята за закуска и той я представи на икономката. Едит Симънс бе пълна жена с оредяваща, почти сива коса и твърдо мнение по всички въпроси. Бе работила като готвачка и икономка при предишния собственик, и се бе съгласила да остане, когато разбра, че Байрън Кейн не е женен и няма кой да й се бърка в работата. Едит вярваше в пестеливостта, добрата храна и личната хигиена. Тя и Кит станаха врагове веднага.

— Момчето е прекалено мръсно, за да се храни на една маса с цивилизовани хора.

— Няма да споря с вас — съгласи се Магнус.

Кит бе прекалено гладна, за да възразява, така че отиде в килера и плисна малко вода върху лицето и ръцете си, но отказа да се докосне до сапуна. Той имаше прекрасен аромат, а тя се бе борила откакто се помнеше срещу всичко женствено.

Докато поглъщаше обилната закуска, незабележимо изучаваше Магнус. От начина по който мисис Симънс се обръщаше към него й стана ясно, че той е важна фигура в домакинството, което бе необичайно за черен мъж, при това толкова млад. Някакъв спомен проблесна в съзнанието й, сякаш й напомняше за някого.

Когато приключи с яденето осъзна, че Магнус Оуен много й прилича на Софрония, готвачката в „Райзън Глори“, единствения човек, когото обичаше. И двамата се държаха така, като че ли знаеха всичко на този свят. Заля я пристъп на носталгия, но тя не й се подаде. Скоро щеше да се прибере у дома, и да върне плантацията отново към живот.

 

 

Същия следобед, след като приключи с цялата работа, седна на сянка близо до вратата на обора. Ръката й бе отпусната върху Мерлин, който спеше, заровил нос в бедрото й. При появяването на Магнус, кучето дори не помръдна.

— Това животно не струва и цент — прошепна Кит. — Ако ти беше убиец, щях вече да съм мъртъв.

Той се засмя и приседна до нея.

— Трябва да призная, че Мерлин не става за куче-пазач. Но той все още е малък, само едно кутре, което майора намери в алеята зад къщата и донесе тук.

Кит бе видяла Кейн само веднъж през този ден, когато рязко й нареди да оседлае Аполон. Явно бе прекалено зает със себе си, за да отдели няколко свободни минути от времето си за някакво момче. Не че тя толкова желаеше да разговаря с него, но така беше редно.

Вестниците на янките го наричаха „герой на Мисионари Ридж“. Тя знаеше, че бе воювал при Виксбърг и Шайло. А може би дори бе човекът, убил баща й. Не беше правилно той да остане жив, когато толкова много смели войници на Конфедерацията бяха мъртви. И още по-несправедливо бе, че всяка негова глътка въздух, всеки жест, застрашаваха да й отнемат единственото, което й бе останало.

— Отдавна ли познаваш майора — попита тя предпазливо.

Магнус изтръгна стръкче трева и започна да го дъвче.

— Още от Чатануга. Той едва не загуби живота си, спасявайки моя. От тогава сме заедно.

Ужасно подозрение започна да нараства в Кит.

— Да не си се сражавал за янките, Магнус?

— И още как!

В първия момент не разбра защо усети такова разочарование. Може би, защото харесваше Магнус.

— Нали ми каза, че си от Джорджия. Защо не си се борил за родния щат?

Магнус извади стръкчето трева от устата си.

— Много си нагъл, момче! Седиш заедно с чернокож и окото ти не трепва, когато го питаш, защо не е защитавал хората, които го държаха във вериги и го наказваха с камшик. Бях на дванадесет, когато получих свободата си. И дойдох на север. Намерих работа и тръгнах на училище. Но не бях наистина свободен, нали разбираш? Нито един негър в тази страна не може да бъде истински свободен, когато неговите братя и сестри са роби.

— Въпросът не беше в робството — търпеливо започна да обяснява Кит. — А в това: има ли право щата на самоуправление, без външна намеса. Робството беше само предлог.

— Може и да е така, бяло момче, но за мен то бе главното.

„Чернокожите са доста докачливи“, помисли си тя, когато той стана и си тръгна. По-късно, докато хранеше конете с фураж, Кит все още размишляваше над това, което й бе казал. Разговорът с него й напомни за горещите спорове със Софрония.

 

 

Кейн скочи от гърба на Аполон с грация, необичайна за човек с неговите размери.

— Обтрий го и му дай време да се охлади, преди да го прибереш в обора, момче. Болен кон не ми трябва. — Хвърли юздите на Кит и закрачи към къщата.

— Знам си работата — извика след него тя. — Няма нужда един янки да ми казва как да се грижа за разгорещен и потен кон.

Думите й не бяха излезли още от устата, когато моментално си пожела да ги върне обратно. Беше само сряда и не биваше да рискува да я уволнят още днес.

Беше успяла да научи, че само в неделя мисис Симънс и Магнус не нощуват в къщата. Тогава икономката имаше почивен ден и посещаваше сестра си, а Магнус, според думите на възрастната жена, прекарваше в пиянство и разврат — неща, неподходящи за ушите на младо момче като него. Кит трябваше да си държи езика зад зъбите още четири дни. Когато настъпеше неделя вечер, щеше да убие копелето янки, който в момента гледаше надолу към нея с ледените си сиви очи.

— Ако мислиш, че ще си по-щастлив да работиш за някой друг, само кажи и аз ще си намеря друг помощник.

— Не съм казал, че искам да работя за друг — промърмори тя.

— Тогава, може би, ще е по-добре да се опиташ от време на време да въздържаш езика си.

Тя ритна пръст с върха на прашния си ботуш.

— И, Кит?

— Да?

— Изкъпи се. Хората се оплакват, че от теб се носи миризма.

— Да се изкъпя?! — Кит буквално подскочи от негодувание и едва се сдържа да не му отговори.

Кейн като че ли се наслаждаваше на безсилната й ярост.

— Има ли нещо друго, което искаш да ми кажеш?

Тя стисна зъби и си представи големината на дупката от куршума, който възнамеряваше да пусне в главата му.

— Не, сър — промърмори момичето.

— Тогава, след половин час екипажа да бъде готов пред предната врата.

 

 

Докато разхождаше Аполон из двора, Кит сипеше поток от ругатни. Убийството на този янки щеше да й достави повече удоволствие от всичко друго, което бе правила до сега в осемнадесетгодишния си живот. Какво му влизаше в работата, дали тя ще се изкъпе или не? Не, нямаше да се къпе. Всички знаеха, че чистите по-често боледуват от инфлуенца. Освен това, трябваше да съблече дрехите си, а тя мразеше да вижда голото си тяло, откакто гърдите й се закръглиха, защото те не се вписваха в това, което искаше да бъде.

Мъж.

Момичетата бяха слаби и безволеви, а тя беше съумяла да се пребори с природата си и да стане силна и жестока, като всеки мъж. И когато мислеше за това, което бе постигнала, се чувстваше прекрасно.

Все още не бе дошла на себе си, когато застана между двата сиви коня, впрегнати в каретата и зачака Кейн да излезе от къщата. За да не го дразни, бе хвърлила малко вода върху лицето си и бе сменила дрехите си, но те не бяха по-чисти от старите, така че не се забелязваше особена разлика във външния й вид.

Когато Кейн заслиза по стълбите, забеляза кърпените панталони и избелялата й синя риза и му се стори, че хлапето изглежда по-зле и от преди. Разгледа внимателно това, което можеше да види от лицето на момчето под нахлупената скъсана шапка и реши, че то можеше да бъде и малко по-чисто. Вероятно не бе длъжен да наема този хаймана, но поведението и маниерите на хлапето го караха да се смее така, както отдавна не беше го правил.

За съжаление, следващите събития от деня, едва ли можеха да се нарекат забавни. Жалко, че Дора с хитрост и уговорки бе успяла да измъкне от него съгласие да се повозят из Сентръл Парк. Макар и двамата да бяха наясно с правилата от самото начало, Кейн подозираше, че тя се стреми към по-сериозни отношения и иска да се възползва от уединението на тяхната разходка, за да го притисне. Освен, ако нямаха компания…

— Качвай се отзад, момче! Време ти е да видиш нещо от Ню Йорк Сити!

— Аз?

Момчето имаше такъв изумен вид, че Кейн се усмихна отново.

— Не виждам никой друг наоколо. Трябва ми някой, който да държи конете.

И да предотврати плановете на Дора, да ме направи постоянен член на семейство Ван Нес!

Кит се вгледа в сивите, убийствено непокорни очи на янкито, повдигна рамене и се качи на тапицираната в кожа седалка. Щеше да е най-добре да прекарва колкото се може по-малко време в неговото обкръжение, но сега беше попаднала в капана му.

Докато ловко управляваше каретата по нюйоркските улици, Кейн успя да покаже на Кит забележителностите на града и постепенно повишената й бдителност се замени с удоволствие. Минаха покрай известния ресторант „Делмонико“, и „Уолах театър“, където Шарлот Къшман[11] бе играла в ролята на Оливър Туист. Кит успя да зърне модни магазини и хотели, заобиколени от буйната зеленина на Медисън скуеър, и да разгледа огромните къщи на богатите малко по на север.

Кейн спря пред една внушителна каменна сграда.

— Пази конете, момче. Няма да се бавя.

За първи път Кит нямаше нищо против да чака. Оглеждаше къщите наоколо, техните добре облечени обитатели и преминаващите луксозни екипажи. Но при мисълта за Чарлстън, сринат със земята, усети как я залива познатата горчивина и болка.

— Прекрасен ден за разходка! Искам да ти разкажа една много интересна история.

Кит погледна нагоре и видя елегантно облечена жена с блестящи руси къдрици и пухкави нацупени устни, която слизаше по стълбите под ръка с Кейн. Тя беше облечена в коприна с ягодов цвят и държеше над главата си дантелен бял чадър, за да предпазва бледата си кожа от следобедното слънце. Малко кокетно боне бе кацнало на главата й. Кит я намрази от пръв поглед.

Кейн помогна на дамата да се качи в каретата и учтиво оправи краищата на полата й, с което окончателно падна в очите на Кит. Щом той бе способен да се увлече по подобен вид жени, значи не беше толкова умен, за колкото тя го мислеше.

Момичето стъпи на желязната стъпенка с издраните си ботуши и ловко се качи в каретата.

Дамата възкликна с учудване:

— Байрън, кое е това мръсно създание?

— На кой викаш, че е мръсен? — войнствено скочи от седалката Кит и стисна ръцете си в юмруци.

— Сядай! — изръмжа Кейн.

Тя се втренчи в него, но убийственият му поглед изобщо не трепна. С яростно изражение, Кит потъна обратно в седалката и прикова погледа си в гърба на ягодовобялата фигура. Кейн отпусна юздите и се включи в движението.

— Кит е моят помощник-коняр, Дора. Взех го със себе си да пази конете, в случай че желаеш да се разходиш из парка.

Лентите по шапката на Дора негодуващо потрепнаха.

— Днес е много горещо, за да се ходи пеш.

Кейн безразлично сви рамене. Дора пооправи чадърчето си и потъна в мълчание, изразявайки по този начин недоволството си. Кит злорадо забеляза, че Кейн не обръщаше никакво внимание на дамата.

За разлика от Дора, тя не се цупи дълго и се отдаде на удоволствието от яркия летен следобед, отново оглеждайки интересния пейзаж около себе си. Това бе единственият й шанс да разгледа Ню Йорк Сити, и макар да се налагаше да се примири с присъствието на най-заклетия си враг, възнамеряваше да се наслаждава на момента изцяло.

— Това е Сентръл Парк.

— Не разбирам защо го наричат така. Всеки глупак може да види, че се намира в северния край на града.

— Ню Йорк се разраства бързо — поясни Кейн. — Сега тук няма нищо, освен свободна площ, няколко стопанства и бараки. Но скоро градът ще запълни всичко и парка ще се окаже в самия център.

Кит искаше да отправи някоя скептична забележка, но Дора се извърна и я прониза с унищожителен поглед. Посланието ясно гласеше, че Кит не трябва да си отваря повече устата. Като нагласи на лицето си изкусна и лъскава усмивка, тя се обърна към Кейн и го погали по рамото с ръка, облечена в дантелена ръкавица.

— Байрън, не съм ти разказала още интересната случка с Шугър Плъм!

— Шугър… кой?

— Не си ли спомняш? Моят малък сладък мопс.

Кит се намръщи и потъна назад в седалката, наблюдавайки играта на светлосенки по залесената с дървета алея на парка, по която се движеше каретата. Погледът й попадна върху бонето на Дора. Защо някой би носил нещо толкова глупаво? И защо не можеше да откъсне очи от него?

Две дами, возещи се в черно ландо, преминаха покрай тях в обратна посока. Кит забеляза как жадно огледаха Кейн. Явно жените оглупяваха, когато го видеха. Трябваше да признае, че той знаеше как да се справя с конете, въпреки че това едва ли имаше значение за противоположния пол. Те бяха много по-заинтересувани от външността на един мъж.

Момичето се опита да го погледне обективно. Беше хубав, кучия му син, нямаше съмнение в това! Косата му бе с цвят на пшеница точно преди жътва и се къдреше отзад в края на яката му. Когато се обърна да изкоментира казаното от Дора, профилът му се открои на фона на небето, и Кит реши, че в него има нещо езическо, подобно на викинга, който бе видяла в едно списание — гладко високо чело, прав нос и агресивна линия на челюстта.

— … и тогава Шугър Плъм бутна с носа си малиновото бонбонче и вместо него избра лимоновото! Не е ли това най-сладкото нещо, което си чувал?

Мопс и малинови бонбони! Жената беше проклета глупачка. Кит силно въздъхна. Кейн се обърна назад и я погледна.

— Нещо не е наред ли?

Тя се опита да бъде вежлива.

— Просто не харесвам мопсовете.

Кейн леко повдигна ъгълчетата на устата си.

— Това пък сега защо?

— Искате ли честното ми мнение?

— О, разбира се!

Кит с отвращение спря погледа си върху гърба на Дора.

— Мопсовете са мекушави кучета.

Кейн се засмя.

— Това момче е нагло!

Кейн не обърна внимание на Дора.

— Предпочиташ мелезите ли, Кит? Забелязвам, че прекарваш много време с Мерлин.

— Мерлин прекарва времето си с мен, а не обратното. И все ми е тая какво казва Магнус. Това куче е безполезно като корсет в бордей!

— Байрън!

Кейн издаде странен, съскащ звук, преди да възстанови самообладанието си.

— Бъди внимателен! Не трябва да забравяш, че тук има дама.

— Да, сър! — промърмори Кит, въпреки че не разбираше какво общо има това с присъствието на дамата.

— Това момче не си знае мястото! — отсече Дора. — Аз бих уволнила всеки слуга, който се държи така безобразно!

— Значи има късмет, че работи за мен тогава!

Той не повиши глас, но намекът беше толкова очевиден, че Дора почервеня.

Отпред се появи езерото и Кейн дръпна юздите.

— Моят помощник-коняр е необикновен слуга — продължи той, сякаш нищо не се бе случило. — Той е последовател на Ралф Уолдо Емерсън.

Кит отмести погледа си от семейство лебеди, които плуваха между лодките, за да види дали не й се присмива, но Кейн бе съвършено сериозен. Вместо това, той положи ръката си върху гърба на кожената седалка и се обърна към нея.

— Мистър Емерсън единствения писател ли е, който си чел, Кит?

Възмутеният гняв на Дора направи Кит бъбрива.

— О, прочел съм всичко, до което успях да се добера. Бен Франклин разбира се, но него всеки го знае. Хенри Дейвид Торо, Джонатан Суифт. Едгар Алън По, когато съм в настроение. Не съм голям любител на поезията, но иначе, като цяло, имам ненаситен апетит.

— Разбирам. Може би просто не четеш правилните автори. Уолт Уитман, например.

— Никога не съм чувал за него.

— Той е от Ню Йорк. По време на войната беше санитар.

— Мисля, че няма да мога да се справя с поезията на един янки.

Кейн вдигна развеселено очи.

— Разочарован съм. Нима такъв интелектуалец като теб би позволил на предразсъдъците си да развалят впечатлението от истинската литература?

Той явно й се подиграваше и Кит незабавно се наежи.

— Много съм изненадан, че знаете дори и тези имена майоре, защото не ми изглеждате на голям поклонник на литературата. Предполагам, че с всички огромни мъже е така. Изглежда мускулите отиват в телата им, а за мозъка им не остава нищо.

— Какво нахалство! — изстреля Дора и хвърли на Кейн многозначителен поглед от типа на „нали ти казах“.

Той я пренебрегна и продължи да изучава Кит с по-голямо внимание. Момчето имаше смелост, трябваше да му се признае. Не беше по-голямо от тринадесет години. На същата възраст Кейн бе избягал от дома си. Тогава бе почти толкова висок, колкото сега, докато Кит бе нисък, малко повече от метър и петдесет.

Кейн забеляза колко деликатни бяха чертите на мръсното му лице, което имаше сърцевидна форма, малко, почти чипо носле, невероятно гъсти мигли и тъмновиолетови очи. Жените биха дали всичко за такъв необичаен цвят, но на лицето на момче те изглеждаха глупаво, и щяха да изглеждат дори още по-необичайно, когато Кит пораснеше и станеше мъж.

Момчето не трепна под изучаващия му поглед и Кейн почувства искра на възхищение. Смелостта му явно имаше връзка с изяществото на чертите му. Всяко момче, което изглеждаше толкова деликатно, би трябвало да умее да защитава себе си с юмруци.

И все пак, хлапето беше твърде младо, за да води самостоятелно съществуване, и Кейн знаеше, че би било по-добре да го изпрати в приют. Но дори и да смяташе идеята за най-разумна, разбра, че няма да го стори. Имаше нещо в Кит, което му напомняше за самия него на тази възраст. Той също беше борбен и упорит, и вървеше през живота, готов да раздава юмруци на всеки, който го закачеше. Ако изпратеше в сиропиталище това момче, щеше да е като да отреже крилата на птица, за да не може тя да лети. Освен това, малкият се справяше добре и с конете.

 

 

Желанието на Дора да бъде насаме с любовника си, най-накрая победи омразата й към ходенето и тя помоли Байрън да я придружи до езерото. Там сцената, която той се надяваше да избегне, се разигра със скучна предсказуемост. Всичко бе по негова вина. Бе допуснал похотта да вземе превес над здравия разум.

Беше облекчение да се върне обратно при каретата, където Кит оживено разговаряше с мъжа, даващ под наем лодките, и две дами, очевидно работещи нощем и облечени в яркочервено, решили да се освежат преди работа. Хлапето със сигурност можеше да говори.

 

 

По-късно, след вечеря, Кит се разположи на любимото си място, пред вратата на конюшнята и положи ръка върху топлия гръб на Мерлин. Спомни си нещо странно, което бе казал Магнус, когато се беше възхитила от Аполон.

— Майорът няма да го задържи дълго.

— Защо, не? — бе попитала тя. — Аполон е истински красавец.

— Точно така. Но той не си позволява да се привързва към това, което обича.

— Какво означава това?

— Той подарява конете и книгите си, преди да се привърже твърде много към тях. Просто си е такъв.

Кит не можеше да си го представи. Това бяха неща, заради които живота си струваше. Но може би майорът не ценеше живота.

Посегна да се почеше по главата под шапката, и образът на розово-бялото боне на Дора ван Нес се появи пред очите й. То беше глупаво. Нищо повече от няколко парчета дантела и сатенени панделки. Но не можеше да си го избие от главата. Още повече, опитваше се да си представи, как би изглеждала самата тя с него.

Какво не беше наред с нея?

Издърпа от главата си оръфаната шапка и я бухна в земята. Мерлин я погледна учудено.

— Не ми обръщай внимание, Мерлин. Всичките тия янки са ми размътили главата. Като че ли си нямам достатъчно друга работа, освен да мисля за някакви глупости.

Кучето се вторачи в нея с влажни, кафяви очи. Кит не искаше да си признае, че псето щеше да й липсва, когато се прибереше у дома. Мислеше за това как „Райзън Глори“ я чака. По това време догодина щеше да е изправила плантацията на крака.

Решил, че кризата на тайнственото същество, наречено човек, е приключила, Мерлин положи обратно глава върху бедрото на момичето. Тя лениво прокара пръст по копринената козина на дългото му ухо. О, как мразеше този град! Повдигаше й се от янките и непрекъснатия шум от движението по улиците — дори нощем. Повдигаше й се и от старата й филцова шапка, и най-вече й бе дошло до гуша от хората, които я наричаха „момче“.

Това беше жестока ирония. През целия си живот бе мразила всичко свързано с женствеността, а сега, когато я мислеха за момче, ненавиждаше това обръщение. Може би нещо не беше наред с нея.

Разсеяно прокара пръсти през сплъстената си коса. Всеки път, когато днес копелето янки я наричаше „момче“, стомаха й се свиваше на възел от болка и я обземаха неприятни чувства. Той бе толкова арогантен и толкова сигурен в себе си! Бе видяла пълните със сълзи очи на Дора след като се върнаха от разходката при езерото. Тази жена беше глупачка, но Кит почувства моментна симпатия към нея. Поради различни причини и двете страдаха заради него.

Кит зарови пръсти в меката козина на кучето и отново преразгледа плана си. Може би не беше твърде надежден, но за сега я удовлетворяваше. Имаше само един шанс да убие дявола янки и нямаше намерение да го пропусне.

 

 

На следващото утро, Кейн й подхвърли екземпляр на „Стръкчета трева“ от Уолт Уитман.

— Задръж го.

Бележки

[1] Ragazzo — момче (итал.). — Б.пр.

[2] Vieni qui! — Ела тук! (итал.). — Б.пр.

[3] Madre di Dio! — Боже господи! (итал.). — Б.пр.

[4] Битката при Шайло, известна още като битката при Питсбърг. Една от най-големите битки по време на Гражданската война. — Б.пр.

[5] Уилям Т. Шърман (8 февруари 1820 — 14 февруари 1891 г.) е американски войник, бизнесмен, преподавател и автор. Служи като генерал в Съюзническата армия по време на Гражданската война, където е награден за изключителната си военна стратегия. — Б.пр.

[6] Юлисис С. Грант (Ulysses S. Grant) 27 април 1822 — 23 юли 1885, е генерал от армията на Съюза по време на Гражданската война в САЩ и осемнадесети президент на САЩ (4 март 1869 — 4 март 1877). — Б.пр.

[7] Обсадата на Виксбърг — (18 май — 4 юли 1863 г.) е едно от последните военни действия по време на Американската гражданска война. В серия от маневри, генерал Грант и съюзническата армия пресичат Мисисипи и притискат армията на Конфедерацията под ръководството на Генерал Джон С. Пембъртън в отбранителните линии около града крепост Виксбърг, Мисисипи. — Б.пр.

[8] Чатануга — втория по големина град в щата Тенеси. — Б.пр.

[9] Битката при Мисионари Ридж се води на 25 ноември 1863 г., като част от кампанията при Чатануга по време на Американската гражданска война. След победата на Съюза в битката за Lookout Mountain, съюзническата армия под ръководството на генерал Грант напада армията на Конфедерацията в Мисионари Ридж, командвана от генерал Бракстън. — Б.пр.

[10] Кристофър Хюстън „Кит“ Карсън (24 декември 1809 г. — 23 май 1868 г.) е американски изследовател, екскурзовод, трапер, таен агент, собственик на ранчо и войник, който пътувал през югозападната и западната половина на САЩ, известен с преследването на индианци, въпреки че е бил женен за една от тях. — Б.пр.

[11] Шарлот Сандърс Къшман (23 юли 1816 г. — 18 февруари 1876 г.) — американска актриса. — Б.пр.