Сюзън Елизабет Филипс
Кой би повярвал (6)

Глава 6

Свежи пролетни цветя изпълваха балната зала на академията за млади дами „Темпълтън“. Пирамиди от бели лалета бяха поставени пред камините, а на полиците върху тях — кристални вази с букети люляци. Дори огледалата бяха украсени с гирлянди от белоснежни азалии.

Погледите на събралите се в балната зала гости бяха устремени към подиума с очарователна, увита в рози арка, откъдето трябваше да се появят випускнички 1868 година.

Освен родителите на дебютантките, тук присъстваха и членове на най-известните фамилии в Ню Йорк: Шермерхорн, Ливингстън, няколко Джей и Ван Рънселър. Нито една от грижовните майки не би позволила на сина си да пропусне такова събитие. Това бе първото представяне в обществото на младите дами от „Темпълтън“, и най-вече бала на завършилите училището. По-добро място, където да се намери подходяща съпруга, просто не съществуваше.

Ергените се бяха събрали на групички из залата. Редиците им бяха разредени от войната, но все още имаше достатъчно, за да удовлетворят молитвите на майките на дебютантките.

По-младите мъже излъчваха безгрижна увереност в себе си, независимо, че нечии ръкави на безупречно ушитите фракове висяха празни, а много от тях все още неотпразнували своя двадесет и пети рожден ден, тежко се подпираха на бастуни. По-възрастните ергени с препълнени портфейли от бума на следвоенната икономика, демонстрираха своя успех с диамантени бутониери и тежки, златни верижки на часовниците си.

Тази вечер джентълмените от Бостън, Филаделфия и Балтимор за първи път щяха да имат привилегията да се срещнат с най-новите и най-желани дебютантки на Манхатън. За разлика от нюйоркските им съперници, те нямаха възможността да присъстват на чаените партита и неделните вечеринки, които предшестваха този бал. Затова внимателно се ослушваха, когато местните ергени обсъждаха фаворитките в тазгодишната сватбена надпревара.

Красавицата Лилит Шелтън би била украса за гостната на всеки мъж и към това щеше да получи десет хиляди долара от баща си.

Маргарет Стоктън с кривите зъби щеше да донесе осем хиляди в брачното си ложе. При това пееше много хубаво, което бе добро качество за една съпруга.

Елзбет Удуърд струваше само пет хиляди, но пък беше мила, добра и много хубавка. Тя бе от жените, които не биха причинили на съпруга си никакво огорчение. Определено фаворитка.

Фани Дженингс бе вън от играта. Най-малкият син на Вандервелт бе разговарял вече с баща й. Жалко, цената й бе осемнадесет хиляди долара.

Всичко това продължаваше до безкрайност, една след друга. Когато разговорът незабележимо стигна до резултатите от последния боксов мач, един от бостънските ергени не издържа.

— А какво стана с тази, за която чух да се говори? Южнячката? По-възрастната от останалите? На двадесет и една, доколкото разбрах?

Нюйоркчани дружно сведоха погледи. Накрая един от тях неловко се покашля.

— Ах, да. Това трябва да е мис Уестън.

В този момент оркестърът засвири мелодия от модерния валс „Приказки от Виенската гора“ — сигнал за появяване на дебютантките. Мъжете притихнаха.

Облечени в бели бални рокли, една след друга младите дами започнаха да се появяват в залата, като минаваха под арката. Всяка замираше за миг, после се покланяше с изящен реверанс. Под бурни аплодисменти, те слизаха по обсипаните с розови листенца стъпала и хващаха под ръка бащите или братята си. Елзбет се усмихна толкова ослепително на най-добрия приятел на брат си, който до този момент я мислеше за голяма досадница, че той веднага промени мнението си. Лилит Шелтън настъпи подгъва на роклята си и едва не умря от срам, но като истинска темпълтънска дама, на лицето й продължи да грее лека усмивка. Маргарет Стоктън, въпреки кривите си зъби, изглеждаше достатъчно привлекателна, за да бъде удостоена с вниманието на член от най-процъфтяващия клон на фамилия Джей.

— Катрин Луиз Уестън.

В средите на нюйоркските джентълмени настъпи почти незабележимо раздвижване: леко накланяне на глави, неясен шепот. Ергените от Бостън, Филаделфия и Балтимор усетили, че става нещо необичайно, устремиха погледи към арката.

Кит бавно излезе от сянката и спря на горното стъпало. Мъжете веднага забелязаха колко различна изглежда от другите. Тя не беше опитомена домашна котка, която би се свила на кълбо в мъжките крака или би топлила домашните му пантофи до неговото завръщане. Тази жена бе предопределена да запали огън в кръвта на мъжа. С блестящи черни коси, вдигнати високо със сребърни гребени, и къдрици, които падаха върху раменете й като буйни тъмни вълни, с леко раздалечени виолетови очи, обримчени с гъсти мигли, чиято тежест би трябвало да ги затваря, беше като екзотично животно. Една истинска пантера от джунглата — с уста по-широка, отколкото изискваха каноните на красотата, но толкова чувствена и влажна, че всеки мъж мечтаеше да пие от нея.

Роклята й бе класическа, от бял сатен, и падаше с тежки гънки към пода. В горната част на полата бяха вплетени виолетови ленти, съответстващи на цвета на очите й. Сърцевидно деколте меко очертаваше контурите на гърдите й. Ръкавите, с формата на камбанка, завършваха с широк маншет обшит с алансонска дантела. Роклята бе красива и скъпа, но тя я носеше почти небрежно. Една от виолетовите панделки се беше развързала, а ръкавите изглежда й пречеха, защото тя ги подръпваше непрекъснато нагоре, разкривайки деликатните си китки.

Напред пристъпи младият син на Хамилтън Удуърд, чиято задача бе да я придружава през залата. Най-критично настроените гости отбелязаха, че крачките й са твърде широки — не толкова, че да опозори академията, но все пак се забелязваше.

Синът на Удуърд й прошепна нещо. Тя наклони глава към него и се разсмя, като показа малките си бели зъби. Всеки мъж, видял тази сцена, страстно пожела този смях да бъде предназначен единствено за него, дори да считаше, че една добре възпитана млада дама не бива да се смее толкова дръзко. Само бащата на Елзбет, Хамилтън Удуърд отказваше да я погледне.

Под прикритието на музиката, джентълмените от Бостън, Филаделфия и Балтимор поискаха да узнаят повече за тази мис Уестън.

В началото ергените от Ню Йорк доста завоалирано шушукаха, че мисис Темпълтън не би трябвало да приема в академията, толкова скоро след войната, една южнячка. Но тя се била съгласила, само защото настойник на младата дама бил „героят от Мисионари Ридж“.

Постепенно коментарите им станаха по-откровени.

„Има много какво да се види.“

„Всъщност, е доста трудно да свалиш очи от нея.“

„Но да вземеш такава за съпруга е рисковано, не мислите ли?“

„А и не е толкова млада.“

„Малко дива.“

„Може да се обзаложим, че няма да позволи да бъде държана на каишка.“

„И как може един мъж да мисли за бизнес, когато подобна жена го чака у дома?“

Ако го чака!

Малко по малко, джентълмените от Бостън, Филаделфия и Балтимор узнаха всичко. През последните шест седмици, мис Уестън бе покорила сърцата на дузина от най-предпочитаните ергени от Ню Йорк, и после ги бе отхвърлила. А това бяха мъже от най-богатите семейства, които един ден щяха да управляват града или дори страната. Но изглежда на нея й беше съвършено безразлично.

Що се отнася до тези, на които бе дала благоволението си… Това бе нещото, което дразнеше повечето. Бе избрала най-малко вероятните поклонници. Например, Бертран Мейхю, който бе от добро семейство, но без пукнат цент в джоба, и който не бе способен да вземе самостоятелно решение след смъртта на майка си. Или Хобарт Чейни, който имаше пари, но не изглеждаше добре и заекваше. Вкусовите предпочитания на мис Уестън си оставаха загадка. Заради тези двамата, тя бе отказала на Ван Ранселър, Ливингстън и Джей.

Затова майките не скриваха облекчението си. Те много харесваха компанията на мис Уестън: тя ги разсмиваше и съчувстваше на болките им. Но притежаваше ли необходимите качества за съпруга? Често разпаряше воланите на роклята си или губеше ръкавиците си. Косата й никога не беше пригладена, вечно някоя къдрица изскачаше ту над ушите, ту над челото й. Що се отнася до дръзкия й начин да гледа хората в очите… забавно, но в същото време доста притеснително. Не, мис Уестън не бе подходяща партия за техните синове.

Кит бе наясно с общото мнение на светските матрони, но не ги винеше за това. Като възпитаница на академия „Темпълтън“ дори ги разбираше. В същото време не позволяваше тези дребни неща да й пречат безгрижно да развлича партньорите си в добрите традиции на Юга, които бе усъвършенствала, спомняйки си кокетното държание на дамите от Ръдърфорд. Сега, когато партньор й беше бедният Хобарт Чейни, едва способен да поддържа разговор, да не говорим, че усърдно броеше стъпките на танца на висок глас, тя мълчеше.

Мистър Чейни се препъна, но Елзбет за три години бе усъвършенствала приятелката си в танците, и Кит го насочи обратно в стъпките, преди някой да е забелязал. Освен това му се усмихна ослепително, така че той дори не усети какво се е случило. Горкият мистър Чейни, никога нямаше да разбере колко бе близо до това да й стане съпруг! Ако беше малко по-умен, тя щеше да го избере, защото не бе лош човек. Така че за нея Бертран Мейхю оставаше по-добрия избор.

Кит се огледа за мистър Мейхю, който стоеше встрани и чакаше за двата танца, които тя му беше обещала. Почувства познатата тежест в гърдите си, която се появяваше всеки път, когато го погледнеше, или когато говореше, или мислеше за него.

Той не беше много по-висок от нея, а коремът му стърчеше над пояса на панталоните, като на жена. На четиридесет, бе изживял своя живот в сянката на майка си, и сега, когато тя бе мъртва, отчаяно се нуждаеше от жена, която да заеме мястото й. Кит бе решила, че това ще е тя.

Разстроена, Елзбет я бе убеждавала, че би могла да има всеки от дузината много по-подходящи мъже, богати колкото Бертран Мейхю, но не толкова отвратителни. Но в същото време тя разбираше мотивите й. За да си върне „Райзън Глори“, на Кит й бе нужен брака като институция, а не богатство и съпруг, който ще очаква покорна съпруга.

Кит знаеше, че лесно би убедила Бертран да използва парите от попечителския фонд, за да откупи обратно плантацията. Нито пък би имала проблеми да го убеди да живеят там постоянно. Затова тя потискаше вътрешния си глас, който упорито й нашепваше, че би могла да си намери по-достоен съпруг. След вечерята щеше да го заведе в приемната, за да видят най-новата колекция от стереоскопични гледки на Ниагарския водопад, и тогава щеше да му постави въпроса. Не би трябвало да е трудно! Бе открила, че справянето с мъжете е учудващо лесно. След месец щеше да се отправи към „Райзън Глори“. За съжаление, като съпруга на Бертран Мейхю.

Стараеше се да не мисли за писмото, пристигнало вчера от Байрън Кейн. Тя рядко получаваше известия от него, и като правило, съдържанието им винаги се свеждаше до разискване на тримесечните отчети, които той получаваше от мисис Темпълтън. Писмата му винаги бяха формални и с назидателен тон, затова тя не ги четеше в присъствието на Елзбет. Те винаги я връщаха към старите й навици да говори грубо и да ругае.

След три години, списъкът с обидите му, който Кит пазеше мислено, бе нараснал до невероятни размери. В последното си писмо той й бе заповядал, без обяснение, да остане в Ню Йорк до второ нареждане. Но тя нямаше намерение да го послуша. Бе на път да получи свободата си, и никога повече нямаше да му позволи да застане на пътя й.

Музиката завърши с туш и до Кит незабавно се появи Бертран Мейхю.

— Мис… мис Уестън? Чудех се… така да се каже… нали помните?

— Хей, нима това не е мистър Мейхю? — Кит наклони глава и го погледна през гъстите си мигли — жест, практикуван толкова дълго време под ръководството на Елзбет, че й бе станал втора природа. — Мой скъпи, скъпи, мистър Мейхю! Страхувах се… наистина ужасно се страхувах, че сте ме забравили и сте се увлекли по някоя друга по-млада дама.

— О, боже, не! О, мис Уестън, как можете да си представите, че съм способен на такава неджентълменска постъпка? О, небеса, не! Скъпата ми майка никога не би…

— Уверена съм, че това е така, мистър Мейхю. — Тя мило се извини на Хобърт Чейни и хвана под ръка мистър Мейхю, като много добре съзнаваше, че се държи твърде фамилиарно. — Не, не се мръщете, чувате ли? Само се пошегувах.

— Пошегували сте се? — Той изглеждаше толкова объркан, сякаш тя току-що бе заявила, че ще се разходи гола по „Пето Авеню“.

Кит сподави една въздишка. Оркестърът засвири весел галоп и тя му позволи да я поведе в танца. В същото време опита да потисне в себе си депресията. Но когато погледът й попадна върху бащата на Елзбет, потръпна от отвращение.

Надут глупак! На Великден, един от адвокатите от кантората на Хамилтън Удуърд, се беше напил до припадък и се бе опитал да прегърне Кит в музикалния салон на Удуърд. При лигавото докосване на устните му, Кит го бе ударила с юмрук в корема. С това всичко щеше да свърши, ако точно тогава Удуърд не бе влязъл в салона. Партньорът му бе обвинил Кит, че го е нападнала. Тя сърдито бе отрекла всичко, но Удуърд не й бе повярвал. В началото, той безуспешно се бе опитвал да преустанови дружбата им с Елзбет. И сега, през цялата вечер й хвърляше убийствени погледи.

Но тя веднага забрави за адвоката, когато видя новата двойка, която влезе в залата. В мъжа имаше нещо познато, което я накара да се спре за миг. Когато новопристигналите приближиха към мисис Темпълтън, за да я поздравят, тя го позна. О, мой…

— Мистър Мейхю, бихте ли ме придружили до мисис Темпълтън? Тя разговаря с един мой познат, когото не съм виждала от много години.

Джентълмените от Ню Йорк, Бостън, Филаделфия и Балтимор забелязаха, че мис Уестън прекъсна танца си и всички като един обърнаха глави и протегнаха шии, за да разберат какво става. Много от тях с нескрита завист наблюдаваха мъжа, който току-що бе влязъл в балната зала. Какво в този блед слаб чужденец бе предизвикало червенината, плъзнала по бузите на неуловимата мис Уестън?

 

 

Брандън Пърсел, бивш кавалерийски офицер от известния в Южна Каролина „Легион Хамптън“, приличаше на художник, макар че бе плантатор по рождение и не разбираше нищо от изкуство. Любовта му към прекрасното се изразяваше единствено в това, че харесваше картините с коне.

Косата му беше кафява и права, сресана на една страна над фино, добре оформено чело. Имаше акуратно подстригани мустаци и консервативни бакенбарди. Лицето му не беше такова, че да предразполага към лесно сприятеляване с представителите на силния пол. Вместо това бе лице, което жените харесваха, тъй като то извикваше в съзнанието им романи с рицари, спомени за сонети, славеи и гръцки вази.

До него вървеше Елеонора Бард, грозноватата и безвкусно облечена дъщеря на неговия работодател. Брандън завърши своето приветствие към мисис Темпълтън с поклон и уместни за случая комплименти. Някой, който чуеше провлачения му южняшки говор, не би заподозрял ненавистта, която изпитваше към заобикалящото го бляскаво общество, представителната домакиня, дори към застаряващата мома-севернячка, която го бяха задължили да съпровожда на днешния бал.

И изведнъж, като че от нищото, той почувства остра вълна на носталгия, копнеж по сенчестите градини на Чарлстън в неделя следобед, по чистия нощен въздух на „Холи Гроув“, бившия му семеен дом. Нямаше друга причина за съкрушителните емоции, нямаше… освен слабия сладък аромат на каролинския жасмин, достигнал до него едновременно с шумоленето на бял сатен.

— Ах, Катрин, мила моя — произнесе мисис Темпълтън с рязък северняшки акцент, който проряза ушите на Брандън. — Тук има един човек, с когото искам да те запозная. Той е твой сънародник.

Брандън бавно се обърна към почти неуловимия жасминов аромат, и толкова бързо, колкото сърцето му пропусна един удар, изгуби себе си в красивото дръзко лице, което срещна погледа му.

Младата жена му се усмихна.

— Мистър Пърсел и аз се познаваме, макар да виждам по изражението му, че не ме помни. Срамота, мистър Пърсел! Нима сте забравили една от най-верните си почитателки?

Въпреки че Брандън Пърсел не позна лицето, си спомни гласа. Познаваше тези нежно удължени гласни и меки съгласни, както звука на собственото си дишане. Това беше гласът на майка му, на леля му, на сестрите му. Гласът, който четири дълги години бе утешавал умиращите, бе изразявал презрението към янките и бе пращал южняците в боя. Това беше гласът, който призоваваше мъжете, братята и синовете в борба за правото дело. Гласът на аристократките от Юга.

Това беше гласът, който ги бе приветствал на Бул Рън и Фредериксбърг, гласът, който ги бе поддържал през дългите седмици на подстъпите при Виксбърг, гласът на оплаквачките, които бяха проливали горчиви сълзи в напарфюмираните си с лавандула кърпички, а после бяха шептели „Няма нищо“, когато Стоунлоул Джексън загина при Чансълорсвил.

Това беше гласът, който бе поддържал хората на Пикет в отчаяната им атака при Гетисбърг, гласът, който бяха слушали докато умираха в калта при Чакамога, гласът, който не искаха да слушат на Цветница, когато предадоха мечтите си в сградата на съда Апоматокс.

И все пак, независимо от гласа, жената, която стоеше пред него, се отличаваше от тези, които го чакаха у дома. Бялата сатенена рокля шумолеше някак различно. Нямаше стилно поставена брошка, която да прикрие почти, но не съвсем, незабележимата кръпка. Нямаше признаци, че полите първоначално ушити за обръч, бяха разпорени и преправени, за да придадат по-слаб и моден силует. Имаше още една разлика между жената, която стоеше пред него и тези, които го чакаха у дома — виолетовите й очи не криеха никакви тайни и неизказан укор.

Накрая Брандън се върна към реалността, и собственият му глас достигна до него някак отдалеч.

— Страхувам се, че имате предимство пред мен, мадам. Трудно ми е да повярвам, че съм способен да забравя толкова необичайно лице, но щом казвате, няма да споря, просто ви моля за прошка, заради лошата ми памет. Може би ще ми окажете честта и ще ме просветлите?

Елвира Темпълтън, свикнала с непретенциозната реч на нюйоркските бизнесмени, примигна два пъти, преди да си припомни добрите маниери.

— Мистър Пърсел, позволете ми да ви представя Катрин Луиз Уестън.

Брандън Пърсел като истински джентълмен, не показа изненадата си, но не можа да намери думи, за да отговори подобаващо. Мисис Темпълтън продължаваше притеснено с представянето на мис Бард, и разбира се на мистър Мейхю. Мис Уестън изглежда искрено се забавляваше.

Оркестърът започна да свири първите тактове на валса „Синият Дунав“. Мистър Пърсел излезе от вцепененото си състояние и се обърна към мистър Мейхю:

— Моля, сър, ще бъдете ли така любезен да донесете чаша пунш на мис Бард? Тя току-що се оплакваше, че е жадна. Мис Уестън, ще окажете ли честта на един стар приятел за този валс?

Това беше необичайно нарушаване на етикета, но на Пърсел му бе все едно. Кит се усмихна и му протегна ръката си. Придвижиха се до средата на залата и се впуснаха в стъпките на валса.

Брандън най-накрая наруши мълчанието.

— Променили сте се, Кит Уестън. Не вярвам дори собствената ви майка да ви познае.

— Никога не съм имала майка, Брандън Пърсел, както ви е много добре известно.

Той се засмя с глас. До този момент не бе подозирал колко му липсваха разговорите с жена, чийто дух не е сломен.

— Изчакайте само докато разкажа на майка ми и сестрите ми къде съм ви срещнал. Чухме, че Кейн ви е изпратил в някакво училище на Север, но никой в окръга не разговаря с него, а и Софрония мълчи.

По понятни причини, Кит не желаеше да разговаря за Кейн.

— Как са майка ви и сестрите ви?

— Не много зле, при създалите се обстоятелства. Загубата на „Холи Гроув“ беше тежък удар за тях. Аз работя в ръдърфордската банка. — Смехът му прозвуча иронично. — Един Пърсел да работи в банка. Времената се менят, нали, мис Кит Уестън?

Кит се взираше в чистите чувствени линии на лицето му, гледаше как акуратно подстриганите му мустаци прикриват горната част на кривата му устна. Вдишваше идващия от него лек аромат на тютюн и лаврова вода, и отчаяно се опитваше да не показва съжаление.

Брандън и сестрите му някога бяха душата на безгрижна весела компания младежи, около пет-шест години по-големи от нея. Когато започна войната, всичко изведнъж рухна. Кит и до сега си спомняше, как стои отстрани на пътя и гледа след Брандън, яздещ към Чарлстън. Той седеше на коня, все едно бе роден на седлото и носеше сивия мундир и шапката с перо с такова достойнство, че гърлото й се бе стегнало от ожесточени сълзи на гордост. За нея, Брандън бе символизирал духа на войника от Конфедерацията, и повече от всичко на света бе жадувала да го последва в битката. Да се сражава рамо до рамо с него. Сега, „Холи Гроув“ бе в руини, а Брандън Пърсел работеше в банка.

— Какво правите в Ню Йорк, мистър Пърсел? — попита Кит, като се бореше с внезапната слабост в коленете си.

— Работодателят ми ме изпрати тук, за да присъствам на някои семейни бизнес дела. Утре се връщам обратно у дома.

— Вашият работодател сигурно има високо мнение за вас, след като ви доверява семейните си работи.

Вместо отговор, последва иронична усмивка. Очевидно мнението на Брандън за самия него не беше толкова високо.

— Ако слушате майка ми, ще си помислите, че съм най-важния човек в банката. Но истината е, че съм малко повече от момче за всичко.

— Сигурна съм, че скромничите.

— Самоизмамата и самозаблудата са типични за всеки южняк. Още с майчиното мляко сме поели и вярата в собствената ни непобедимост. Но аз прозрях. Нито Югът, нито аз успяхме да се защитим от пълен крах.

— Нима това е толкова лошо?

Без да прекъсват танца, той я поведе към дъното на балната зала.

— Вие не сте била в Ръдърфорд през последните години. Всичко се промени. Авантюристи и мародери плъзнаха из родината ни. Въпреки че Южна Каролина е на път да бъде присъединена към Съюза, войниците янки, които все още патрулират по улиците, извръщат глави, когато някоя долна паплач притеснява уважаваните граждани. Законодателството направо се подиграва с нас. — Той изплю последните думи, сякаш бяха отрова. — Тези, които живеят тук и понятие си нямат какво ни е на нас там.

Кит се почувства виновна, все едно бе предала своите, задето бе напуснала Юга и бе дошла да учи в Ню Йорк.

Музиката свърши, а на нея й се искаше танца да продължи. Може би Брандън чувстваше същото, защото не направи опит да я пусне.

— Предполагам, че имате вече партньор за вечерния танц.

Тя кимна, после се чу да казва:

— Тъй като вие сте мой съсед и утре напускате Ню Йорк съм сигурна, че мистър Мейхю няма да възрази, ако заемете неговото място.

Той вдигна ръката й и докосна с устни китката й.

— В такъв случай е глупак.

В момента, в който Брандън се отдалечи, Елзбет връхлетя върху нея и я замъкна в гостната, която временно служеше за дамска гардеробна.

— Кой е той, Кит? Всички момичета говорят само за него, изглежда като поет. О, боже! Панделката ти се е развързала и вече имаш петно на полата. А косата ти… — Бутна Кит на стола пред огледалото и извади филигранните сребърни гребени, които самата тя й бе подарила за последния й рожден ден. — Не знам защо не ми позволи да ги втъкна високо горе в косата ти. В този вид приличаш на дивачка.

— По същата причина, поради която не ти разреших да ме стегнеш в корсет. Не мога да търпя нещо, което ограничава свободата ми.

Елзбет й се усмихна палаво.

— Ти си жена. А на жените не им се полага никаква свобода.

Кит се засмя.

— О, Елзбет, какво бих правила без теб тези три години?

— Отдавна щеше да си изхвърчала от училището.

Кит признателно й стисна ръцете.

— Благодарих ли ти вече?

— Сто пъти. И аз трябва да ти благодаря. Ако не беше ти, никога нямаше да се науча да отстоявам своите виждания. Съжалявам само, че баща ми се държи толкова отвратително. Никога няма да му простя, че не ти повярва.

— Не искам да заставам между теб и баща ти.

— Знам. — Елзбет с подновена енергия се нахвърли върху косата на Кит. — Защо ли ти се карам заради неугледния ти вид? Ти си си все същата необразцова млада дама, но въпреки това половината мъже в Ню Йорк са влюбени в теб.

Кит изкриви лице в огледалото.

— Понякога не ми харесва начина, по който ме гледат, сякаш съм гола.

— Сигурна съм, че всичко това е в твоето въображение. — Елзбет приключи с прическата й и обгърна раменете на приятелката си. — Просто ти си толкова красива, че не могат да свалят очи от теб.

— Глупаци! — Кит се разсмя и скочи от стола. — Името му е Брандън Пърсел. И той ще ме придружава на вечеря.

— На вечерята? Аз мислех, че мистър Мейхю…

Но беше твърде късно. Кит вече бе изчезнала.

 

 

Дойде сервитьорът с трети поднос петифури. Кит протегна ръка за още една, но се усети навреме. Беше изяла вече две, освен пълната със закуски чиния. Ако Елзбет я забележеше — а тя сигурно я бе видяла — щеше да й прочете поредната лекция. На обществените събирания темпълтънските дами трябваше да кълват като птички.

Брандън взе възмутително празната й чиния и я сложи настрана.

— Признавам, че обичам да изпуша по една лула след вечеря. Бихте ли се съгласили да ми покажете градината? Разбира се, ако нямате нищо против миризмата на тютюна.

Кит знаеше, че сега трябваше да бъде с Бертран Мейхю, да гледат заедно стереоскопичните снимки на Ниагарския водопад, и ловко да го води към мисълта да й направи предложение, но не намери в себе си сили да откаже на Брандън.

— Нямам нищо против. Самата аз пушех, когато бях по-млада.

Брандън се намръщи.

— Доколкото си спомням сте имали нещастно детство, което по-добре да не споменаваме. — Той я поведе към вратите, водещи към градината на училището. — Удивително е колко добре сте се справили с недостатъците на вашето възпитание, да не говорим за способността ви да изтърпите толкова дълго тези янки.

Тя се усмихна и го поведе по покритата с плочи и осветена от книжни фенери пътека.

Тези янки.

Кит си помисли за Елзбет, Фани Дженкингс, Маргарет Стоктън и дори за мисис Темпълтън и отново се усмихна.

— Все пак, те не са толкова лоши.

— Ами джентълмените янки? Какво изпитвате към тях?

— Някои от тях са приятни, други — не.

Той се поколеба.

— Получихте ли вече предложение за брак?

— Нито едно, което да съм приела.

— Радвам се.

Брандън се усмихна, и без да разберат как стана, двамата спряха на място. Кит почувства как полъха на бриза роши косата й. Ръцете му легнаха на раменете й. Внимателно я привлече към себе си.

Щеше да я целуне. Тя знаеше, че ще се случи, точно както знаеше, че ще му разреши да го направи.

Първата й истинска целувка.

Дълбока бръчка проряза челото му. Пусна я рязко.

— Простете ми, почти се забравих.

— Щяхте да ме целунете.

— Срамувам се да призная, че това беше единственото, за което можех да мисля откакто ви видях. Мъж, който със сила налага вниманието си на една дама, не е истински джентълмен.

— Какво ще стане, ако дамата е съгласна?

Изражението му омекна.

— Вие сте невинна. Целувките водят до по-големи волности.

Кит си помисли за греха на Ева и лекцията относно съпружеските отношения, която всички завършващи училището дами трябваше да изслушат. Мисис Темпълтън бе говорила за болката и дълга, за задълженията и търпимостта. Беше ги посъветвала да позволяват на съпрузите си всички волности в леглото, дори да им се струват неприлични и ужасни. Бе им предложила докато това се случва, да рецитират откъси от Библията или стихове. Но нито веднъж не им обясни в какво точно се състоеше греха на Ева. Остави го на богатото им въображение.

Лилит Шелтън бе съобщила, че майка й има леля, която полудяла през първата брачна нощ. Маргарет бе казала, че чула отнякъде, че при това имало кръв. А Кит разменяше тревожни погледи с Фани Дженкингс, чийто баща имаше ферма за развъждане на чистокръвни коне, близо до Саратога. Само те двете бяха виждали как потръпва и се пени кобилата, когато я покрива тържествуващия жребец.

 

 

Брандън бръкна в джоба си. Извади лула и износена кожена торбичка за тютюн.

— Не разбирам как можете да живеете в този град. Изобщо не прилича на „Райзън Глори“, нали?

— Понякога си мислех, че ще умра от мъка по дома.

— Бедната Кит. Било ви е тежко, нали?

— Не толкова зле, колкото на вас. „Райзън Глори“ поне оцеля.

Той тръгна към градинската стена.

— Прекрасна плантация. Винаги е била. Баща ви може и да не разбираше от жени, но знаеше как да отглежда памук.

Брандън продуха лулата, натъпка я с тютюн и запали. Дръпна от нея и се загледа замислено в събеседницата си.

— Искате ли да ви кажа нещо, което не съм доверявал на нито една жива душа?

Лека тръпка мина през тялото на Кит.

— Разбира се!

— През целия си живот съм мечтал за „Райзън Глори“. Винаги е била по-добра от „Холи Гроув“. Колко жестока може да бъде съдбата, най-хубавата плантация в страната да се озове в ръцете на един янки.

Сърцето на Кит отчаяно заблъска, но разумът взе връх и в главата й се родиха нови идеи. Отговори бавно:

— Ще си я върна.

— Спомнете си какво ви казах за самозаблудата. Не правете същата грешка като останалите.

— Това не е самозаблуда — отвърна му ожесточено. — Откакто дойдох на Север, успях да науча много за парите. Те са мощен регулатор. И аз ще го имам. Щом получа наследството си, веднага ще откупя плантацията от Байрън Кейн.

— За това ще са ти нужни много пари. Кейн има налудничавата идея да преде собствения си памук на място. Строи предачница в „Райзън Глори“, вече достави парен двигател от Синсинати.

Беше новина, която Софрония не й бе споменала, но сега не бе време да мисли за това. Нещо много по-важно бе заложено на карта. Замисли се за момент, после обяви:

— Ще получа петнадесет хиляди долара, Брандън.

— Петнадесет хиляди?! — В една страна, която бе лишена от всичко, това беше огромно богатство и за миг я зяпна изненадан. После поклати глава. — Не трябваше да ми го казвате.

— Защо?

— Аз… аз исках да ви посетя, когато се върнете у дома, но това, което казахте хвърля сянка върху моите… мотиви.

Собствените й мисли бяха много по-користни и Кит се засмя.

— За гъска ли ме мислите! Никога не бих се усъмнила във вашите подбуди. И, да, можете да ме посетите в „Райзън Глори“. Имам намерение да се върна толкова скоро, колкото бързо успея да се подготвя.

Решението бе взето мигновено. Не можеше да се омъжи за Бертран Мейхю, поне засега — не. Нуждаеше се от време, за да види до къде щяха да я доведат новите вълнуващи възможности. Не я интересуваше какво бе написал в писмото си Кейн. Връщаше се у дома!

Тази нощ заспивайки, мечтаеше как ще се разхожда из полетата на „Райзън Глори“, ръка за ръка с Брандън Пърсел.

Кой би повярвал…