Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Just Imagine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 184 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2012)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Еми

Част 2
Младата дама от Темпълтън

„Маниерите — най-удачния метод за съзидание.“

Ралф Уолдо Емерсън

Глава 5

Сградата на академия „Темпълтън“ за млади дами се намираше на „Пето Авеню“ и приличаше на голям кит, издялан от сив камък. Училището бе препоръчано от Хамилтън Удуърд, адвоката на Кейн. Макар че в него обикновено не приемаха девойки на възрастта на Кит, Елвира Темпълтън бе направила изключение за героя от „Мисионари Ридж“.

На третия етаж, Кит колебливо стоеше пред прага на стаята, в която щеше да се настани и изучаваше петте момичета, облечени в еднакви тъмносини рокли с бели яки и маншети. Те се бяха скупчили до прозореца на стаята и наблюдаваха улицата долу.

Не й се наложи да чака дълго, за да разбере в какво се бяха вторачили.

— О, Елзбет, той не е ли най-красивия мъж, когото някога си виждала?

Девойката, наречена Елзбет, въздъхна. Тя бе с лъскави кестеняви къдрици и красиво, свежо лице.

— Представете си, той беше точно тук, в академията, и не позволиха на никоя от нас да слезе долу! Каква несправедливост! — и добави с кикот: — Баща ми казва, че той не е истински джентълмен.

Още смях.

Едно много красиво момиче с руса коса, което напомни на Кит за Дора ван Нес, каза:

— Мадам Рикарди, оперната певица, се била побъркала от отчаяние, когато той й заявил, че се мести в Южна Каролина. Всички чуха за това. Тя му е любовница, нали знаете?

— Лилит Шелтън! — възкликнаха момичетата в престорен ужас и Лилит ги изгледа презрително.

— Ама че сте наивни! Толкова изкусителен мъж като Байрън Кейн има десетки любовници!

— Не забравяйте това, което решихме — предупреди една от останалите. — Дори и да му е повереница, тя е южнячка, и всички ние трябва да я мразим!

Кит беше чула достатъчно.

— Ако това означава, че никога няма да ми се наложи да говоря с вас, глупави патки, толкова по-добре за мен!

Момичетата дружно се обърнаха и ахнаха. Кит почувства погледите им по грозната си рокля и ужасната си шапка. Още една точка в дългия списък с обиди и оскърбления, нанесени й от Кейн.

— Махайте се! Вън! Всички вие! И ако хвана някоя от вас отново тука, ще й сритам кльощавия задник така, че да се озове направо в ада!

С ужасени писъци девойките избягаха от стаята. Всички, с изключение на една. Тази, която бяха нарекли Елзбет. Тя се тресеше от страх, пухкавите й устни трепереха, а очите й станаха големи колкото чаени чаши, пълни със сълзи.

— Ти, какво, глуха ли си? Казах ти да изчезваш!

— Аз… аз, не мога.

— Защо, по дяволите, да не можеш?

— Аз… аз живея тук.

— О! — Чак сега Кит забеляза, че в стаята има две легла.

Сладкото лице на девойката ясно говореше за природна доброта и Кит не намери сили да продължи с нападките си. Но в същото време тя си оставаше враг.

— Ще трябва да се пренесеш в друга спалня.

— Мисис… мисис Темпълтън не разрешава. Вече я попитах.

Кит изруга, повдигна полите на роклята си и се тръшна на леглото.

— И от къде този късмет да си заедно с мен в една стая?

— Заради… заради баща ми. Той е адвокат на мистър Кейн. Аз съм Елзбет Удуърд.

— Бих казала, че за мен е удоволствие да се запознаем, но и двете знаем, че това ще е лъжа.

— Аз… аз по-добре да изляза.

— Направи го!

Елзбет изтича от стаята.

Кит се намести по-удобно на възглавницата и се опита да си представи как ще оцелее през следващите три години.

 

 

За поддържане на дисциплината, академия „Темпълтън“ използваше система от наказателни точки. За всеки десет точки девойката биваше затваряна в събота, за един ден, в стаята си. До края на първия си ден, Кит бе натрупала осемдесет и три — за напразното споменаване името на Господ, веднага се получаваха десет точки. До края на първата седмица вече бе загубила броя им.

Мисис Темпълтън извика Кит в кабинета си и я заплаши с изхвърляне от училището, ако не започнеше веднага да спазва правилата. Да присъства задължително на занятия. Да облече една от двете униформени рокли, които й бяха дали. Да внимава как говори. Дамите не казваха „т’ва“ или „считам“. Те характеризираха обектите като „маловажни“, а не „безполезни като жабешка плюнка“. И най-вече, никога не ругаеха.

Кит стоически понесе разговора, но вътрешно се тресеше от ужас. Ако старата кокошка я изгонеше, девойката щеше да наруши споразумението с Кейн и щеше да загуби плантацията завинаги.

Тя обеща да сдържа нрава си, но с всеки следващ ден й ставаше все по-трудно да следва добрите си намерения. Беше с три години по-голяма от съученичките си, но знаеше много по-малко от всички тях. Те се присмиваха зад гърба й на неравно подстриганата й коса, и се кискаха, когато застъпваше роклята си със стола. Един ден, учебника й по френски се оказа със залепени страници, а друг — нощницата й завързана на възли. Винаги бе преминавала през живота размахвайки юмруци, но вече се налагаше да премисля всеки свой жест. Вместо веднага да си отмъщава, запомняше обидите и ги запазваше в себе си, за да може да ги прехвърля отново през паметта си през нощта докато лежеше в леглото. Някой ден Байрън Кейн щеше да й плати за всичко.

Елзбет продължаваше да се държи като изплашена мишка всеки път, когато Кит бе наблизо. Макар да бе отказала да вземе участие в преследването на южнячката, тя бе твърде плаха, за да спре другите момичета. Доброто й сърце се възпротиви срещу несправедливостта, след като разбра, че Кит не е толкова свирепа, колкото изглеждаше на пръв поглед.

— Всичко е безнадеждно — призна й Кит една вечер, след като бе настъпила полата на униформената си рокля по време на урока по танци и бе съборила от пиедестала една китайска ваза. — Никога няма да се науча да танцувам. Говоря твърде високо, мразя да нося поли, от всички музикални инструменти умея да свиря само на дръмбой[1], и щом видя Лилит Шелтън не мога да се възпра да не я наругая!

Огромните очи на Елзбет се разшириха тревожно.

— Трябва да бъдеш по-мила с нея. Тя е най-популярното момиче в училището.

— И най-противното!

— Но тя едва ли го прави нарочно!

— Мисля, че грешиш. Ти си прекалено добра, за да видиш недостатъците у другите хора. Дори в мен. А аз… сама знаеш… по-лоша от мен едва ли ще намериш!

— Ти не си лоша!

— Да, такава съм. Но не съм толкова отвратителна, колкото останалите момичета в това училище. Мисля, че ти си единственият порядъчен човек тук.

— Не е вярно — отвърна Елзбет искрено. — Повечето от тях са невероятно мили, ако им дадеш шанс. Ти си толкова свирепа, че ги плашиш.

Настроението на Кит се повдигна малко.

— Благодаря. Да си призная честно, не разбирам как някой може да се бои от мен. Провалих се във всичко, което направих тук. Не мога да си представя, как ще издържа следващите три години.

— Татко не ми спомена, че ще трябва да останеш толкова дълго. Тогава ще бъдеш на двадесет и една, прекалено възрастна, за да ходиш на училище.

— Знам, но нямам друг избор — въздъхна Кит и се зави със сивото вълнено одеяло. Не беше в характера й да споделя, но днес чувстваше самотата си особено остро. — Някога обичала ли си нещо толкова силно, че да си готова да го защитиш с цената на всичко?

— О, да. Малката ми сестра Агнес. Тя не е като другите деца. Въпреки че е почти на десет, още не може да чете и пише, но за това пък е толкова сладка. Не позволявам на никого да я наранява.

— Тогава ме разбираш.

— Кажи ми, Кит. Кажи ми, какво не е наред.

И така, Кит й разказа за „Райзън Глори“. Описа къщата и полята, разказа за Софрония и Ели. Опита се да представи на Елзбет начина, по който дърветата променяха цвета си в зависимост от дневната светлина.

След това й разказа за Байрън Кейн. Не всичко. Елзбет никога нямаше да разбере защо се бе престорила на помощник-коняр, защо се бе опитала да го убие, да не говорим за предложението й — да му стане любовница. Все пак й каза достатъчно.

— Той е самият дявол и не мога да направя нищо по въпроса. Ако ме изгонят от тук, ще продаде плантацията. Ако успея да изкарам следващите три години в пансиона, все пак ще трябва да почакам докато навърша двадесет и три, когато ще получа права над парите от попечителския ми фонд, за да я откупя обратно. Колкото по-дълго чакам, толкова по-трудно ще го осъществя.

— Нима няма начин да използваш парите преди това?

— Само ако се омъжа, което няма да стане.

Но Елзбет бе дъщеря на адвокат.

— Ако се омъжиш, тогава парите ще ги контролира съпруга ти. Такъв е законът. Не можеш да ги харчиш без негово разрешение.

Кит равнодушно повдигна рамене.

— Всичко това са далечни предположения. Не се е родил още мъжът, на когото съм готова да подаря свободата си. Освен това, не съм възпитана да стана нечия съпруга. Единственото, което мога да правя, е да готвя.

Елзбет й съчувстваше, но практическите съображения надделяха.

— Ето защо всички ние сме тук. Да се научим как да бъдем достойни съпруги. Младите дами от академия „Темпълтън“ са известни с най-успешните бракове в Ню Йорк. Това прави момичетата завършили училището много специални. Дори мъже от Изтока идват, за да присъстват на бала по случай завършването им.

— Безразлично ми е, дори да идват и от Париж, Франция. Мен на никакъв бал няма да ме видиш.

Но Елзбет бе обзета от вдъхновение и не й обърна никакво внимание.

— Всичко, което ти е необходимо, е да си намериш подходящ съпруг. Някой, който ще те направи щастлива. Тогава всичко ще бъде прекрасно. Няма да бъдеш повече повереница на мистър Кейн и ще си получиш парите.

— Ти си много сладко момиче Елзбет, но трябва да ти кажа, че това е най-глупавата идея, която някога съм чувала. Разбери, женитбата означава, че съм длъжна доброволно да дам на някакъв си мъж своето състояние.

— Ако избереш подходящия човек, парите могат да останат в ръцете ти. И преди да се ожените, ще го накараш да ти обещае, че ще ти купи „Райзън Глори“ като сватбен подарък. — Тя плесна с ръце, обхваната от ослепително видение. — Само си представи, колко романтично би било да се върнете направо в плантацията след медения месец.

Меден месец и съпруг… Елзбет като че ли говореше на чужд език.

— Това са пълни глупости! Че кой мъж ще поиска да се омъжи за мен?

— Стани! — Гласът на Елзбет внезапно прозвуча като този на Елвира Темпълтън, и Кит неохотно се изправи.

Елзбет прекара пръст по бузата й.

— Ти си прекалено слаба, а косата ти е ужасна. Разбира се, тя ще израсте — добави успокояващо, — има прекрасен черен цвят и е много мека. Дори и сега може да изглежда добре, ако се подравни. Очите ти са прекалено големи за лицето ти, но си мисля, че това е, защото си толкова кльощава. — Бавно завъртя Кит в кръг. — Някой ден ще станеш красавица, така че не трябва да се притесняваш за това.

Кит се намръщи.

— А за какво да се притеснявам?

Но Елзбет не се страхуваше вече от нея.

— За всичко останало. Трябва да се научиш да ходиш, да говориш, кога да кажеш нещо и още по-важно, кога да премълчиш. С една дума, всичко, което се изучава в тази академия. Имаш късмет, че мистър Кейн е отделил толкова голяма сума за гардероба ти.

— Че за какво ми са нужни тоалети? По-добре да си купя кон.

— Конете, за разлика от училището, няма да ти помогнат да си намериш съпруг.

— Не знам как да го направя. До сега не съм постигнала особен успех.

— Не, не си — с дяволита усмивка отвърна Елзбет. — Но досега не съм била до теб, за да ти помагам.

Идеята беше глупава, но в душата на Кит се появи искрица надежда.

Вярна на дадената дума, Елзбет удържа на обещанието си и с ентусиазъм се зае с приятелката си. Подстрига косата й с миниатюрни ножички и й помогна по предметите, по които беше изостанала. Постепенно Кит престана да събаря вази по време на танците и откри страстта си към иглата, но не да бродира ръкоделие, което ненавиждаше, а да пришива екстравагантни детайли към тоалетите си, като например към училищната униформа — за което се даваха десет наказателни токи. Освен това с лекота усвояваше френския и започна да помага на момичетата, които до скоро й се подиграваха.

Към Великден, планът на Елзбет да си намери съпруг вече не изглеждаше смехотворен и всяка вечер, преди да заспи, Кит обичаше да си мечтае как скоро плантацията щеше да й принадлежи завинаги.

Кой би повярвал!

 

 

Сега, когато Софрония не беше вече готвачка в „Райзън Глори“, а икономка на плантацията, задълженията й се увеличиха.

Тя пъхна писмото на Кит в инкрустираното махагоново бюро, където съхраняваше домакинската книга с разходите и се загърна плътно в шала си, за да се предпази от февруарския студ. Приятелката й бе в академия „Темпълтън“ от седем месеца и като че ли най-накрая се бе примирила със съдбата си.

Софрония тъгуваше за нея. Кит бе по детски наивна, но разбираше много от нещата, които оставаха непонятни за другите хора. Освен това бе и единствения човек на света, който я обичаше. Наистина, почти винаги успяваха да се скарат, дори и в писмата си, а това беше първото, което получи за последния месец.

Мислеше да седне и веднага да й отговори, но после реши да изчака. Изглежда писмата й само разяряваха Кит. Вместо да се зарадва, когато я уведомяваше, че под доброто управление на Кейн плантацията се възстановява, приятелката й я обвиняваше в съюз с врага.

Софрония огледа уютния хол, любувайки се на новата розова дамаска на дивана, и играта на слънчевите лъчи върху плочките от делфтски фаянс пред камината. Всичко блестеше излъскано с пчелен восък, усещаше се мириса на нова боя и положени грижи.

Понякога се мразеше за това, че работи от сутрин до вечер, за да върне отново красотата на дома. Работеше до изтощение заради този мъж, сякаш никога не бе имало война и тя все още бе робиня. Наистина, сега й плащаха за това и то много повече отколкото на всяка друга икономка в областта. И все пак, не беше удовлетворена.

Огледа се в огледалото с позлатена рамка, поставено между два прозореца. Никога не бе изглеждала по-добре. Редовното хранене бе смекчило ъгловатите черти на лицето й и закръглило острите ъгли по тялото й. Носеше дългата си коса прибрана и високо вдигната. Модната прическа увеличаваше и без това не малкия й ръст. Но това й харесваше. С екзотично скосените си златисти очи и бледо карамеления цвят на кожата, приличаше на амазонките нарисувани в книгите, които бе намерила в библиотеката. Намръщи се, когато огледа простата си рокля. Искаше да има рокли, шити от модни шивачки. Искаше да има парфюми и коприна, да пие шампанско от кристални чаши. Но най-много от всичко желаеше да има собствен дом, като един от онези уютни и боядисани в пастелни тонове в Чарлстън, със собствена прислуга, където да се чувства сигурна и защитена. И съвършено точно знаеше как да постигне тази своя мечта. Трябваше да направи това, от което най-много се ужасяваше. Вместо да бъде икономка на белия мъж, трябваше да му стане любовница.

Всяка вечер, докато сервираше вечерята на Кейн, тя съблазнително поклащаше бедра и потъркваше гърди в рамото му. Понякога успяваше достатъчно да забрави за страха си от белите мъже и да забележи колко е красив, да си напомни, колко мило се отнася с нея. Но той бе твърде огромен и твърде силен, за да се почувства спокойна в негово присъствие. Независимо от това, тя кокетливо прекарваше език по устните си, за да ги навлажни, хвърляше му съблазняващи погледи и прилагаше всички трикове, на които бе принудена сама да се научи.

Неочаквано в мислите й се появи образа на Магнус Оуен. Дяволите да го вземат! Мразеше начина, по който я гледаше с тъмните си очи, като че ли я съжаляваше. Мили, благословени Исусе, и ако това не бе достатъчно да си умреш от смях! Магнус Оуен, който изгаряше от желание по нея, имаше наглостта да я съжалява!

Полазиха я неволни тръпки, когато си представи мощните бели бедра обхванали златисто-карамелените й крака, но се принуди да не мисли за предстоящото изпитание.

Нима Магнус действително си въобразяваше, че ще му позволи да се докосне до нея? На него или на който и да е друг негър? Нима той си мислеше, че тя бе положила всички усилия да усъвършенства себе си, наблюдавайки белите дами от Ръдърфорд, само за да се хвърли в обятията на негър, който не можеше да я защити? Малко вероятно! Особено в прегръдките на такъв, чиито очи я пронизваха и стигаха до най-потайните кътчета на душата й.

Софрония се отправи към кухнята. Съвсем скоро щеше да има всичко, което желаеше: дом, копринени рокли, безопасност, и щеше да го постигне по единствения начин, който знаеше — като удовлетвори похотта на белия мъж. Белият мъж, който бе достатъчно силен, за да я закриля.

Вечерта бе дъждовна. Силният февруарски вятър виеше в комините и тропаше по капаците на прозорците. Софрония забави крачка пред вратата на библиотеката. В едната си ръка държеше сребърен поднос с бутилка бренди и чаша, а с другата разкопча горните копчета на роклята, за да разкрие нежната изпъкналост на гърдите си. Беше време да направи следващия ход.

Пое си дълбоко въздух и влезе в стаята.

Кейн повдигна глава от счетоводната книга.

— Сякаш си прочела мислите ми.

Бавно изпъна мощното си дългокрако тяло, стана от коженото кресло и се протегна. Тя не си позволи да отстъпи назад, когато той излезе иззад бюрото, движейки се като голям, свиреп лъв. Кейн работеше от изгрев до залез в продължение на месеци и по лицето му личеше колко е уморен.

— Вечерта е студена — каза тя и остави подноса на бюрото. — Мислех си, че имаш нужда от нещо, което да те топли.

Принуди себе си да постави ръка в отвора на роклята си, за да подчертае намека. Той я погледна и тя усети познатата вълна на паника. За пореден път си напомни колко беше добър към нея, макар да знаеше, че в него има нещо опасно, което се таеше под невъзмутимостта и неизменната му учтивост.

Погледът на Кейн замря върху пищната й гръд.

— Софрония…

Тя помисли за копринените рокли и уютния дом. Дом със здрави ключалки.

— Шшт.

Пристъпи към него и постави длан върху мускулестата му гръд. Тогава повдигна рамото си и шалът се плъзна до талията й.

През последните седем месеца животът му бе изпълнен с упорита работа и малко удоволствия. Сега отпусна клепачи и затвори дългите си изящни пръсти около нейната ръка. Кожата му, потъмняла от слънцето на Каролина, бе по-бронзова от собствената й плът.

Той постави другата си длан под брадичката й и я повдигна.

— Сигурна ли си?

Принуди се само да му кимне. Той наведе глава и миг преди устните им да се срещнат, зад тях се чу шум. Обърнаха се и видяха Магнус Оуен да стои в рамката на отворената врата.

Добродушните черти на лицето му се изкривиха от ярост, когато ги видя вкопчени в прегръдка. Дълбоко от гърлото му се изтръгна ръмжене и той налетя на човека, когото считаше за най-добрия си приятел и който някога бе спасил живота му.

Неочакваното нападение изненада Кейн. Той залитна назад и едва успя да запази равновесие. Но веднага дойде на себе си и се приготви за нова атака.

Ужасена, Софрония наблюдаваше сцената. Магнус замахна, но Кейн отстъпи навреме и вдигна ръка, за да блокира удара. Негърът посегна отново. Този път улучи Кейн в челюстта и той падна. Скочи веднага, но отказа да отвърне на удара.

Постепенно Магнус се опомни. Когато разбра, че приятелят му няма да се бие с него, безсилно отпусна ръце.

Кейн се взря в очите му, след това погледна Софрония, наведе се и вдигна стола, който бе паднал при борбата. С груб глас нареди:

— Няма да е лошо да поспиш, Магнус. Утре денят ще е дълъг. — После се обърна към Софрония: — Можеш да си вървиш. Няма да имам повече нужда от теб.

Той така наблегна на последните думи, че не остави съмнение в смисъла им.

Софрония изхвръкна от стаята. Беше бясна. Магнус бе провалил плана й. В същото време се страхуваше за него. Тук бе Южна Каролина, а той си бе позволил да удари бял, при това неведнъж, а два пъти!

Почти не спа през цялата нощ. Очакваше дяволите в бели чаршафи да дойдат за него. Но нищо не се случи.

На следващия ден го видя да работи рамо до рамо с Кейн, докато почистваха полето от плевели. Страхът й се превърна в гореща ненавист. Той нямаше право да се намесва в живота й!

Същата вечер, Кейн й нареди да остави брендито му на масичката до вратата на библиотеката.

Бележки

[1] Дръмбой (бръмчило) — музикален перкусионен инструмент. — Б.пр.