Сюзън Елизабет Филипс
Кой би повярвал (13)

Глава 13

В сряда вечер, на църковната сбирка, Брандън й направи предложение. Кит прие, но под предлог, че има главоболие, отказа поканата му за разходка около църквата. Брандън я целуна по бузата, отведе я при мис Доли и каза, че на другия ден ще посети „Райзън Глори“, за да поиска съгласието на Кейн.

Кит не бе излъгала за главоболието си. Бе прекарала безсънна нощ. Всеки път щом затвореше очи, се бе стряскала измъчвана от спомените за лицето на Кейн, изкривено в странна гримаса, когато разбра, че все още е девствена.

Защо му бе позволила да я докосва по този начин? Ако това беше Брандън, би могла да го приеме. Но Кейн… За пореден път се сблъскваше с мисълта, че нещо с нея не е наред.

На следващия ден безпощадно препуска със Съблазън, а след това облече стара рокля и направи дълга разходка с Мерлин. Докато се връщаше обратно у дома, срещна Брандън, който слизаше по стълбите на верандата. При вида й, бръчки на неодобрение се появиха между веждите му.

— Надявам се, че никой не те е видял в тази рокля.

Кит почувства раздразнение, но опита да се успокои и да потърси вината в себе си. Знаеше, че той ще идва този следобед, но не предприе нищо, за да се преоблече. Не, наистина беше безотговорна.

— Разхождах се в гората. Говори ли вече с Кейн?

— Не. Луси каза, че е в заграждението. Ще го потърся там.

Кит кимна и го проследи с поглед докато се отдалечава. Стомахът й се сви от тревога. Трябваше да намери нещо, с което да се занимава, иначе щеше да се побърка. Отправи се към кухнята. Поздрави Патси и започна да забърква тесто за любимите бисквити на мис Доли.

Софрония влезе, точно когато Кит удряше с дървено чукче тестото и намръщено поклати глава.

— Радвам се, че не съм на мястото на тези бисквити! За жена, която скоро ще се омъжи, не изглеждаш особено щастлива!

По някакъв начин, всички знаеха какво се случва. Дори Луси бе намерила предлог да влезе в кухнята след Софрония, която бе взела кафе на зърна от големия чувал в килера и ги изсипваше в дървената мелачка.

— Разбира се, че съм щастлива! — отвърна Кит и яростно удари по тестото. — Просто съм нервна, това е всичко.

— Булката има право да бъде нервна — отзова се Патси, взе ножа и започна да бели праскови за пирог.

Луси, която стоеше до прозореца, първа видя Брандън.

— Мистър Пърсел се връща!

Кит грабна една кърпа и избърса ръцете си, след това изскочи през задната врата и се спусна към него, но щом видя изражението му, усмивката й помръкна.

— Какво стана?

Той не забави крачка.

— Кейн не даде съгласието си!

Кит шумно изпусна въздуха, който бе задържала досега.

— Каза, че според него, ние не си подхождаме. Възмутително! Аз, един Пърсел, да бъда отхвърлен от някакъв грубиян-янки!

Кит го сграбчи за ръката.

— Не можем да му позволим да направи това, Брандън! Много е важно! Аз трябва да си върна обратно „Райзън Глори“!

— Кейн ти е настойник! Не виждам какво може да се направи! Той контролира парите ти!

Кит дори не забеляза, че нито един от тях не говори за любов, а само за плантацията. Бе твърде разгневена от готовността му да се примири.

— Ти може да си готов да се откажеш, но аз не съм!

— Няма нещо, което мога да направя. Той няма да промени решението си. Просто трябва да го приемем.

Кит не искаше да го слуша. Обърна се и закрачи решително към заграждението. Брандън я проследи с поглед, след което се отправи към предната част на къщата, където бе завързан коня му. Докато се качваше на седлото си помисли, че може би така бе станало по-добре. Въпреки завладяващата красота на Кит и плодородната й плантация, имаше нещо, което го караше да се чувства неловко в нейно присъствие. Може би всичко беше в гласовете на предците му, които нашепваха едно и също: Тя е неподходяща за съпруга на един Пърсел, дори в джоба му да няма пукната пара.

 

 

Кейн стоеше до бялата ограда на заграждението, подпрял единия си крак на долната греда, и наблюдаваше пасящите коне. Дори не се обърна, когато Кит застана зад гърба му. Само глух не би чул ядосаните й стъпки.

— Как можа? Защо отказа на Брандън?

— Не искам да се омъжваш за него — отговори й, без да я погледне.

— Наказваш ме за това, което се случи вчера край езерото?

— Няма нищо общо с вчера — отвърна толкова тихо Кейн, че тя веднага позна лъжата. Задуши я ярост.

— Бъди проклет, Байрън Кейн! Повече няма да контролираш живота ми! Веднага ще предадеш на Брандън, че си си променил мнението, или кълна се в Бога, ще те накарам да си платиш!

Тя беше толкова малка и крехка в сравнение с него, че заплахите й изглеждаха нелепи. Но и двамата знаеха, че не се шегува.

— А може би вече съм си платил — и той се отдалечи навътре в заграждението.

Без да чувства и вижда нищо, Кит се запрепъва към овощната градина, искаше да остане сама. Вчера край езерото… Защо му беше казала истината?

Защото иначе той нямаше да спре.

Искаше да вярва, че може да го накара да промени решението си. Но беше толкова сигурна, колкото че диша, че той никога не би го направил. Омразата от детството й, че се бе родила момиче, се завърна. Как мразеше да зависи от милостта на мъжете! Трябваше ли сега да домъкне Бертран Мейхю тук от Ню Йорк?

При спомена за заекващия му говор и меките пухкави, вечно влажни ръце, й се догади. А може би, трябваше да се обърне към някой от мъжете, които я ухажваха, след като се бе завърнала тук?

Но Брандън бе най-удачния избор, просто небесен дар, и необходимостта да търси друг я довеждаше до отчаяние.

Как можа Кейн да постъпи така с нея?

Въпросът я преследваше през цялата вечер.

 

 

Кит отказа да вечеря и се затвори в спалнята си. Мис Доли и Софрония идваха на няколко пъти да я викат, но тя ги отпрати и двете.

Късно вечерта на вратата, откъм страната на дневната, рязко се почука.

— Кит, ела тук! — нареди Кейн. — Трябва да поговорим!

— Ако не си си променил решението, нямам какво друго да ти кажа!

— Или ще дойдеш тук, или ще вляза в спалнята ти! Избирай!

Тя стисна за миг очи. Избор? Той винаги я поставяше в безизходно положение.

Кит бавно отиде до вратата и я отвори. Той стоеше в дъното на малката дневна, която се намираше между техните спални. Косата му бе разрошена, а в ръката си държеше чаша с бренди.

— Кажи ми, че си премислил — упорито рече тя.

— Знаеш, че няма да стане.

— Можеш ли да си представиш, как се чувства човек, принуден да се подчини на чужда воля?

— Не, затова се борих на страната на Съюза. И не съм се опитвал да се разпореждам с живота ти, Кит. Каквото и да си мислиш, аз просто искам да постъпя така, както е правилно.

— Опитваш се да убедиш себе си ли?

— Ти не го искаш.

— Нямаме какво друго да си кажем.

Тя се обърна и тръгна към спалнята си, но той я настигна и я хвана за ръката.

— Спри да се инатиш и помисли малко! Той е слабохарактерен и изобщо не е човек, способен да те направи щастлива. Живее в миналото и тъгува, че наоколо всичко се е променило и старото няма да се върне. Той е роден и възпитан само за едно — да управлява плантация, процъфтяваща благодарение на робския труд. Той е миналото, Кит. Ти си бъдещето!

Имаше истина в това, което й казваше, но тя не искаше да го признае. Кейн не знаеше истинската причина, поради която тя желаеше да се омъжи за Брандън.

— Той е добър човек и за мен ще бъде голяма чест да го нарека свой съпруг.

Кейн погледна надолу към нея.

— А ще съумее ли да накара сърцето ти да бие толкова силно, колкото вчера край езерото, когато те държах в обятията си?

Не! Брандън никога не би накарал сърцето й да бие бясно, което я радваше. Защото Кейн я караше да се чувства слаба.

— Сърцето ми биеше така от страх, а не от нещо друго.

Той се обърна настрана и отпи глътка бренди.

— Това няма да доведе до никъде.

— Всичко, което трябва да направиш, е да кажеш „да“ и завинаги ще се отървеш от мен.

Той вдигна отново чашата и допи остатъка от питието си.

— Изпращам те обратно в Ню Йорк. В събота заминаваш.

— Какво?

Още преди да се обърне и да види потресеното й лице, Кейн знаеше, че е забил нож в сърцето й.

Тя бе една от най-умните жени, които някога бе срещал, тогава защо бе готова да извърши тези глупости? Той знаеше, че не би го послушала и бе опитал по всякакъв начин да сломи упорството й и да я накара да размисли. Но не се получи.

Проклинайки глухо, Кейн излезе от дневната и се спусна на долния етаж.

Дълго седя в библиотеката с наведена глава. На бузата му потрепваше мускул. Кит Уестън бе влязла под кожата му и му причиняваше адски мъки. Цял живот бе наблюдавал как мъжете се превръщат в глупави идиоти под въздействието на жените. Сега и него го заплашваше същото.

Не беше само дивната й красота и чувствеността, която самата тя не разбираше. Имаше нещо сладко и уязвимо в нея, което пробуждаше чувства, които не знаеше, че е способен да изпита. Чувства, които го караха да иска да се смее с нея, вместо да се карат, да я вземе в обятията си и да я люби, докато лицето й засияе от радост, предназначена единствено за него.

Вдигна глава и се облегна назад в стола. Каза й, че ще я върне обратно в Ню Йорк, но не можеше да го направи. Утре щеше да й го каже. А после щеше да се постарае да започне всичко отначало. За първи път в живота си искаше да забрави за своя цинизъм и да се опита да достигне до женско сърце…

Тази мисъл го накара да се почувства млад и безумно щастлив.

 

 

Часовникът удари полунощ, когато Кит чу, че Кейн се прибира в спалнята си.

В събота трябваше да напусне „Райзън Глори“. Ударът бе толкова жесток и неочакван, че не знаеше как да се справи с него. Този път нямаше планове, които да я поддържат, както през трите години в академията. Той беше спечелил. Най-накрая му се бе удало да победи.

Гневът на собственото й безсилие заглуши болката. Жадуваше за отмъщение. Искаше да унищожи всичко, което му беше скъпо, да го унищожи така безпощадно, както бе опустошил нея.

Но нямаше нищо, към което да е привързан. Кейн бе равнодушен към всичко, дори към „Райзън Глори“ — бе оставил грижата за цялата плантация в ръцете на Магнус, докато построи предачницата!

Предачницата…

Спря да си блъска главата. Предачницата беше много важна за него, по-важна от плантацията. Защото я беше създал сам.

Демоните на яростта и злобата й прошепнаха какво трябва да направи. Толкова бе просто. Толкова идеално. И толкова отвратително. Но не по-ужасно от това, което той бе сторил с нея.

Намери пантофите, които бе изритала по-рано, но излезе боса от стаята, безшумно мина по коридора и се спусна по стълбата на задния вход.

Нощта беше ясна. Лунната светлина бе достатъчна, за да вижда къде стъпва. Обу се, прокрадна се покрай дърветата ограждащи двора, и се насочи към стопанските постройки.

В складовото помещение беше тъмно. Бръкна в джоба на роклята си и извади свещ и кибрит, които бе взела от кухнята. След като запали свещта, огледа наоколо и видя това, което й бе необходимо.

Тенекията с керосин, макар и наполовина пълна, тежеше доста. Не можеше да рискува да оседлае кон, затова трябваше да я носи в продължение на почти две мили. Обви дръжката с парцал, за да не се врязва в дланта й, и тръгна.

Дълбоката тишина на южната нощ бе нарушавана само от плясъка на керосина в тенекията, но Кит упорито крачеше по тъмния път, който водеше към предачницата. По бузите й непрестанно се стичаха сълзи. Той знаеше за любовта й към „Райзън Глори“. Толкова ли я мразеше, че да стигне до там, да я пропъди от дома й?!

Кит обичаше само три неща: Софрония, Елзбет и плантацията. Но лоши, безсърдечни хора, през целия й живот се опитваха да я откъснат от дома й. Това, което планираше да направи беше зло, но може би и тя беше такава. Иначе, защо толкова хора я мразеха така силно? Кейн, мащехата й, дори баща й не се бе погрижил достатъчно за нея, за да е защитена.

Зло. Зло. Зло.

Всеки плясък на керосина в тенекията все едно я приканваше да се върне обратно. Но вместо да го слуша, тя се потапяше в отчаянието си. Око за око, зъб за зъб. Мечта за мечта.

Тъй като нямаше какво да се открадне от предачницата, вратите й не бяха заключени. Качи се на втория етаж. Свали долната си фуста, сложи я на пода и нареди около нея дървени стърготини. Външните стени бяха от тухли, но пожарът щеше да унищожи покрива и вътрешните прегради.

Зло. Зло. Зло.

Кит избърса сълзите си с ръкава на роклята и поля с керосин фустата и стърготини. Ридаейки от мъка, направи крачка назад, драсна клечката кибрит и я хвърли върху купа. Избухна пламък. Тя се запрепъва обратно към стълбите. Огромните езици на огъня вече лижеха дървените подпори. Това отмъщение щеше да я утешава, когато напуснеше плантацията.

Но собствената й постъпка предизвика в нея отвращение. Грозно и гадно. И доказваше само, че с нищо не е по-добра от Кейн. Бе също толкова бездушна, жестока, и способна да причинява болка.

Грабна един празен чувал и започна да удря по пламъците, но беше закъсняла. Огънят се разгаряше твърде бързо. Засипваше я дъжд от смъртоносни искри. Белите й дробове изгаряха.

Спъна се надолу по стълбата, жадна за глътка въздух. В самото й подножие падна.

Димни талази се виеха около нея. Подгъвът на муселинената й рокля започна да тлее. Загаси го с голи ръце и запълзя към вратата.

Голямата камбана в „Райзън Глори“ заби, точно когато Кит почувства първата глътка чист въздух. Едва стана от земята и с препъване се отправи към дърветата.

 

 

Мъжете успяха да потушат пожара преди предачницата да изгори напълно. Бяха унищожени само покривът и вторият етаж. Небето едва просветляваше, когато Кейн излезе и уморено се облегна на стената. Лицето му бе омазано със сажди, а дрехите му — обгорени и почернели от дима. В краката му лежеше това, което бе останало от тенекията с керосин.

Към него мълчаливо приближи Магнус, оглеждайки разрушенията.

— Имахме късмет — произнесе най-накрая. — Вчерашният дъжд е попречил на огъня да се разпространи бързо.

Кейн подритна тенекията с върха на ботуша си.

— Прав си. Трябваше ни още седмица, за да монтираме становете. Огънят щеше да унищожи и тях.

Магнус погледна надолу към тенекията.

— Кой мислиш, че го е направил?

— Не знам, но имам намерение да разбера. — Той погледна към разрушения покрив. — Аз не съм най-популярния човек в града и не съм изненадан, че някой е решил да ме саботира. Но защо чакаха толкова дълго?

— Трудно е да се каже.

— Не биха намерили по-добър начин да ми причинят болка. Абсолютно съм сигурен, че нямам достатъчно пари, за да я възстановя.

— Защо не се върнеш в къщата да си починеш? Може би нещата ще изглеждат по-добре на сутринта.

— Минута само. Искам още един път да огледам първия етаж. Ти върви.

Магнус стисна рамото на приятеля си и се отправи към дома си.

Двадесет минути по-късно, Кейн забеляза това, което търсеше. Застанал на колене в подножието на обгорялата стълба, той вдигна разтопено късче метал. Отначало не съобрази какво е. Зъбите се бяха разтопили, а тънкият филигран на върха се бе изкривил. Изведнъж жестока болка прониза сърцето му. Разбра какво държи в ръцете си.

Сребърен гребен. Един от онези, които често бе виждал в дивата плетеница от черни коси.

Болката в него се превърна в агония — когато я видя за последен път и двата гребена бяха в косата й.

Бушуващият ураган на емоциите го смаза. От всички мъже, точно той трябваше да знае, до какво води унищожаването на бариерите, които толкова старателно бе издигал!

При вида на разтопеното парче в ръката си, нещо нежно и крехко като кристална сълза се разби в душата му. На негово място отново се върнаха цинизмът, омразата и презрението към самия себе си. Какъв слабохарактерен и безмозъчен идиот беше само!

Кейн мушна гребена в джоба си и излезе. Лицето му се изкриви от смъртоносна злоба.

Беше си отмъстила. Сега бе негов ред.