Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Just Imagine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 184 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2012)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Еми

Част 3
Дамата от Юга

„Ние кипим при различни температури.“

Ралф Уолдо Емерсън

Глава 7

Каретата се наклони рязко, когато конете завиха по дългата входна алея на „Райзън Глори“. Кит замря в очакване. След трите дълги години, най-накрая си бе у дома.

Дълбоките бразди на коловозите, които си спомняше, бяха изчезнали, пътят бе посипан с нов чакъл. Плевелите и храстите бяха изкоренени и алеята бе станала по-широка. Само дърветата си бяха останали същите: познатото разнообразие от дъб, евкалипти и явор я приветстваха за добре дошла. След миг къщата щеше да се разкрие пред нея.

Когато екипажът зави на последния завой, Кит дори не погледна към дома. Нещо по-важно привлече вниманието й. Зад зелената трева, след овощната градина и новите стопански постройки, дори отвъд самата къща, докъдето й стигаше погледа, се простираха полята на плантацията. Те изглеждаха точно както преди войната, с безкрайни редици млади памукови растения, опънати като зелени ленти върху плодородната тъмна почва.

Кит подскочи и изплаши компаньонката си. Тя изпусна от уплаха зеления ментов бонбон, който бе приготвила да пъхне в устата си, и той се загуби в пищните бели дипли на роклята й. Доротея Пинкни Калхун изпищя.

Дори и непокорната дебютантка от Темпълтън бе разбрала, че не може да пътува без придружителка, да не говорим за това да живее в една и съща къща с неженен мъж. Последното изобщо не се вписваше в приличните норми на поведение, макар той да й бе доведен брат. Кит би направила всичко, за да не даде повод на Кейн да я върне обратно. И тъй като той изобщо не искаше да я вижда тук, навярно щеше да търси подходяща причина.

Не бе трудно да се намери някоя обедняла южнячка, живееща с овдовялата си снаха-севернячка, нетърпелива да се върне в родината си след години изгнание. Мис Доли бе далечна роднина на Мари Когдел, и Кит беше разбрала за нея от едно писмо, пратено й от съпругата на свещеника. С дребния си ръст и избелели руси къдрици, навити като тирбушон, мис Доли приличаше на стара китайска кукла. Въпреки че бе надхвърлила петдесетте, обожаваше старомодните рокли с богати набори и широки поли, под които никога не носеше по-малко от осем фусти.

Кит вече бе открила, че мис Доли е истинска кокетка, пърхаща очаровано с миглите си при вида на всеки мъж, когото считаше за джентълмен. И нито минута не седеше спокойно. Обичаше да размахва ръце, облечени в дантелени ръкавици без пръсти, като мяташе избелелите къдрици. Пастелните панделки и многобройните й волани никога не стояха спокойно на мястото си. Говореше за котильони, сиропи за кашлица и колекции от порцеланови кученца, изчезнали по времето на нейната младост. Тя бе мила, съвършено безобидна и както наскоро Кит бе разбрала, малко луда. Като не можеше да приеме поражението на славната Конфедерация, мис Доли си бе позволила малък разкош — да остане завинаги в миналото, в прекрасните дни на началото на войната, когато надеждите бяха големи, а капитулацията напълно немислима.

— Янки! — възкликна мис Доли, когато каретата спря. — Те ни атакуват! О, боже! О, боже… боже…

В началото навика й да се отнася към събитията случили се преди седем години така, сякаш от тогава нищо не се бе променило, изнервяше Кит. Но бързо разбра, че префинената лудост на мис Доли е единствения начин, по който тя се справяше с живота, който не бе в състояние да контролира.

— Нищо подобно — успокои я Кит. — Аз спрях екипажа. Искам да се разходя.

— О, скъпа! О, мила моя, точно това не може да направите, навсякъде върлуват мародери. А вашият характер…

— Ще се оправя, мис Доли. Ще се видим в къщата след няколко минути.

Преди спътничката й да продължи да протестира, Кит слезе от каретата и махна на кочияша да кара нататък. Когато екипажа замина, тя се изкачи на тревист хълм откъдето можеше да огледа полята напълно. Повдигна воалетката и засенчи с длан очите си от следобедното слънце.

Растенията бяха на около шест седмици. Скоро пъпките щяха да се отворят и да се превърнат в кремави цветове с четири листенца, които да дадат живот на памуковите семенца. Дори при умелото управление на баща й, „Райзън Глори“ не бе изглеждала толкова процъфтяваща. Стопанските постройки, изгорени от янките, бяха възстановени. Огражденията за конете бяха с нова бяла ограда. Всичко в плантацията изглеждаше добре поддържано и проспериращо.

Погледът й се спря на къщата, от която я бяха изгонили като осемгодишна. Отпред все още стоеше изящната арка, а цветът на фасадата — топъл крем, подсилен сега от розовите лъчи на залязващото слънце — бе същият, който помнеше. Но имаше и промени. Червените керемиди на покрива бяха нови, а комините близнаци бяха ремонтирани. Капаците на прозорците и входната врата лъщяха боядисани с черна боя, и дори от това разстояние се виждаше как блестят чистите стъкла. В сравнение с общото опустошение, което бе видяла по време на завръщането си от прозореца на влака, плантацията бе оазис на красота и просперитет.

Подобренията трябваше да я удовлетворят, но Кит почувства само гняв и негодувание. Всичко това се бе случило без нея!

Спусна отново воалетката пред лицето си и се отправи към къщата.

Доли Калхун самотно стоеше до каретата. Стиснатите й под формата на лък устни трепереха от обида. Никой не я бе посрещнал, когато каретата беше спряла пред тази напълно непозната за нея къща.

Кит й се усмихна успокоително, заобиколи стоварените сандъци и плати на кочияша с част от последните си пари. Когато той се качи на капрата, младата жена хвана мис Доли под ръка и я поведе по предните стъпала, после почука с медното чукче.

Младата девойка, която отвори вратата й бе непозната, което задълбочи негодуванието на Кит. Искаше й се да види познатото лице на скъпия Ели, но тя знаеше, че старецът бе умрял предишната зима. Кейн не й бе позволил да се върне за погребението му. И сега към старите сметки се прибавяха нови.

Прислужницата с любопитство огледа гостите, след това и многото сандъци и куфари струпани отвън.

— Бих искала да се видя със Софрония — каза Кит.

— Мис Софрония не е тук.

— Кога ще се върне?

— Днес сутринта Знахарката се разболя и мис Софрония отиде да я навести. Не знам кога ще се върне.

— А майор Кейн?

— Той е на полето, но всеки момент ще се прибере.

„Колко хубаво“, помисли си Кит. С малко късмет щяха да успеят да се настанят преди пристигането му.

Тя хвана мис Доли нежно за ръка и двете заобиколиха учудената прислужница.

— Моля, разпоредете се багажът ни да бъде качен горе. Това е мис Калхун. Тя би искала да изпие на спокойствие чаша лимонада в своята стая. Аз ще почакам майор Кейн в дневната.

Забеляза несигурността на прислужницата, но девойката не посмя да се противопостави на добре облечените посетителки.

— Да, мем.

Кит се обърна към своята спътница, притеснена от това, как щеше да реагира тя, като разбере, че от тук нататък й се налага да спи под един покрив с бивш офицер от армията на Съюза.

— Защо не си полегнете, докато стане време за вечеря, мис Доли? Денят ви беше дълъг.

— Мисля, че си права, мила — и тя потупа Кит по ръката. — Искам довечера да бъда в целия си блясък. Само се надявам джентълмените да не говорят през цялото време за политика. Докато войските в Чарлстън се командват от генерал Борегард[1], може да не се притесняваме за тези янки-убийци. — Кит побутна леко компаньонката си към обърканата прислужница.

— Ще ви се обадя преди вечеря.

След като двете изчезнаха на горния етаж, на Кит най-после й се удаде възможност да огледа наоколо. Дървеният под блестеше лакиран, на масата имаше букет пролетни цветя. Тя си спомни колко се бе дразнила Софрония от небрежността на Розмари.

Прекоси хола и влезе в предната дневна. Прясно боядисаните в слонова кост стени и ябълковозелените корнизи изглеждаха свежи и елегантни, а новите завеси от жълта копринена тафта леко се къдреха от бриза нахлуващ през отворените прозорци. Мебелите обаче бяха предишните, старомодни, макар и претапицирани. Миришеше на лимоново масло и пчелен восък, вместо на мухъл. Сребърните свещници не бяха вече потъмнели, а стенният часовник на дядо й работеше за първи път, откакто се помнеше. Приветливото му ритмично тиктакане би трябвало да я успокои, но не стана така. Софрония си бе свършила работата много добре. Кит се чувстваше чужда в собствения си дом.

 

 

Кейн наблюдаваше как вкарват в обора Вандал, новия му жребец. Беше добър кон, но Магнус полудя, когато Кейн се отърва от Аполон и купи този. За разлика от Магнус, Кейн не си позволяваше да се привързва към някой от конете. От дете беше разбрал, че не трябва да храни топли чувства към никого и нищо.

Като се отправи към къщата се замисли колко много беше направено през последните три години. Въпреки проблемите — да живее в завладяната земя, заедно със съседи, които го презираха — той нито веднъж не съжали за решението си да продаде дома си в Ню Йорк и да се установи в „Райзън Глори“. Имаше малко опит в отглеждането на памук, още отпреди войната, когато работеше в Тексас, а и Магнус бе израсъл в памукова плантация. С помощта на правилни съвети от аграрни брошури бяха успели да получат добра реколта през последната година. Кейн не претендираше за дълбока любов към земеделския труд, както не си позволяваше сантименталност с животните, но се радваше на предизвикателството да възстанови „Райзън Глори“. Особено много се радваше на новата постройка на предачницата, построена в североизточния край на плантацията. Бе вложил в нея всичките си пари и никога, още от най-ранната си младост не се бе намирал толкова близо до разорение, но винаги бе обичал да поема рискове. В този момент обаче, на душата му бе леко и спокойно.

Той старателно триеше ботушите си пред задния вход, когато от вратата излетя Луси, новата прислужница, неотдавна наета от Софрония.

— Не беше по моя вина, майоре! Когато сутринта отиде при Знахарката, мис Софрония не ми каза, че днес ще идва някой. Тази дама попита за вас, а после без никакви обяснения се настани в дневната, без да се интересува от нищо.

— Все още ли е там?

— Да, и това не е всичко. Тя доведе…

— По дяволите!

Беше получил писмо предишната седмица със съобщение, че член на Дружеството за защита на вдовиците и сираците на Конфедерацията ще дойде за дарение. Уважаваните граждани в окръга не му обръщаха внимание, освен в случаите, когато имаха нужда от пари. Тогава му пращаха някоя матрона, която нахълтваше в дома му със свити устни и нервен поглед, и с всички сили се стараеше да изпразни джобовете му. Постепенно бе започнал да подозира, че благотворителните организации бяха само удобен претекст, за да видят отвътре леговището на злия „герой от Мисионари Ридж“. Ужасно го забавляваше факта, че същите тези жени се опитваха да пресекат плахите опити за флирт от страна на дъщерите си, всеки път, когато той се появеше в града. Но истината беше, че кокетните им погледи го оставяха равнодушен, предпочиташе по-опитните жени от Чарлстън, които рядко посещаваше.

Кейн влезе в къщата и решително закрачи към всекидневната, без да го е грижа, че е облечен в същия тютюневокафяв панталон и бяла риза, с които бе работил на полето през целия ден. Да бъде проклет, ако сменеше дрехите си, заради някакъв разговор с поредната досадница!

Вече знаеше какво щеше да види. Само че този път сгреши. Не беше очаквал това…

Жената стоеше до прозореца и гледаше навън. Дори с гръб към него, той забеляза, колко добре е облечена — необичайно явление за тукашните дами. При звука от стъпките му, тя се обърна. Плътната коприна на полата й едва чуто прошумоля.

Дъхът му спря.

Тя беше самото съвършенство!

Гълъбовосивата й рокля бе драпирана с розови волани. Водопад от светлосива дантела се спускаше от високата шия към заоблените й гърди. Малка шапка в мек оттенък на розовото, като отражение на роклята, бе кацнала на мастиленотъмната й коса. Пухкав облак от къси сиви пера почти опираше челото й.

Лицето й бе скрито под тъмна воалетка, ефирна като паяжина. Върху нея бяха разпръснати мънички, блестящи като капки роса нефрити, така че ясно можеха да се видят само влажните й червени устни и обиците от нефрит.

Не я познаваше, иначе щеше да запомни такова необикновено създание. Сигурно бе някоя от съседските дъщери, които толкова старателно криеха от него.

Тя остана съвършено спокойна пред открития му, оценяващ поглед. Какво нещастие бе принудило родителите да изпратят такова апетитно парче право в леговището на печално известния янки?

Погледът на Кейн се впи в узрелите като ягода устни, подаващи се под воала. Прекрасна и интригуваща! Родителите й би трябвало да я държат под ключ!

Докато Кейн я изучаваше, от своя страна Кит също го разглеждаше под прикритието на воалетката. Бяха минали три години. Сега го оценяваше през погледа на по-възрастна жена. Това, което видя, изобщо не я успокои. Той бе възмутително красив, много по-красив, отколкото го помнеше. Слънцето бе покрило с бронзов загар лицето му и изсветлило, почти до бяло, кичури от русата му коса. По слепоочията обаче тя тъмнееше и му придаваше свежия вид на човек, който стои през повечето време на открито. Не бе успял да се преоблече и гледката на мускулите, играещи по тялото му, странно я развълнува. Бялата риза бе опъната по мощните му гърди, ръкавите бяха запретнати и откриваха яки, здрави китки. Тесни панталони обгръщаха мускулести, мощни бедра.

Просторното помещение, в което се намираха изведнъж й се стори тясно. Дори стоейки на едно място, Кейн излъчваше аура на властност и опасност. Как бе успяла да забрави за това? Какъв странен механизъм на самозащита я бе принудил да го принизи в мислите си до нивото на обикновен мъж? Беше грешка, която нямаше да повтори отново.

Кейн усети погледа й с всяка клетка на тялото си. Тя като че ли нямаше намерение да заговори първа. Това хладнокръвие, което показваше и силната й самоувереност, доста го заинтригуваха. Любопитен да разбере до къде можеше да стигне самонадеяността й, той наруши мълчанието, като попита умишлено рязко:

— Искали сте да ме видите?

Заля я вълна на удовлетворение. Не беше я познал. Шапката с воала й бе дала малко предимство. Маскарадът нямаше да продължи дълго, но времето бе достатъчно, за да прецени противника си с мъдрите очи на възрастна жена, а не през погледа на незряла осемнадесетгодишна девойка, която знаеше всичко, но същевременно нямаше опит в нищо.

— Тази стая е много красива — каза хладно тя.

— Имам отлична икономка.

— Късметлия сте.

— Да, така е. — Той влезе навътре в стаята с походката на човек, който прекарва дълго време на седлото. — Обикновено тя приема неочакваните гости, но сега е излязла по работа.

Кит се чудеше за коя ли я мисли.

— Отишла е да види Знахарката.

— Знахарката?

— Тази, която прави магии, амулети и предсказва бъдещето. — След три години в „Райзън Глори“, той дори и това не знаеше. Още едно доказателство, че не му беше тук мястото. — Тя се е разболяла и Софрония е отишла да я посети.

— Познавате ли Софрония?

— Да.

— Значи живеете наблизо?

Тя кимна, но не му даде повече подробности.

Кейн й посочи един стол.

— Не сте си казали името на Луси.

— Луси? Имате предвид прислужницата?

— Виждам, че все пак не сте уведомена за всичко.

Тя заобиколи стола, който й бе показал и отиде до камината, като преднамерено му обърна гръб. Кейн забеляза, че тя пристъпва много по-смело, отколкото бе присъщо на жените. Освен това, не се опита да застане в поза, която да подчертае модерната й рокля или да покаже фигурата й в най-благоприятната светлина. Изглежда не изпитваше благоговеен трепет от различните платове. Създаваше впечатление, че веднага след като наденеше първата попаднала й рокля сутрин и закопчееше копчетата й, мигновено забравяше за своята външност.

Раздразнен от явното пренебрежение на непознатата, Кейн реши да я попритисне.

— Вашето име?

— Важно ли е?

Гласът й нисък и дрезгав, без съмнение принадлежеше на южнячка.

— Може би.

— Интересно, защо?

Кейн бе заинтригуван колкото от хитрия й начин да избягва отговорите на въпросите му, толкова и от лекото ухание на жасмин, което се носеше от полите й, и възбуждаше чувствеността му. Жалко, че тя не искаше да се обърне и да му даде възможност да разгледа загадъчните й черти, едва забележими под воалетката.

— Тайнствена дама — подразни я той, — която влиза в леговището на врага, без загрижена майка или дори компаньонка. Не е много умно.

— Невинаги се държа разумно.

Кейн се усмихна.

— Нито пък аз.

Погледът му се плъзна по глупавата малка шапка и тежкия кок от копринени коси, завит на тила й. Представи си как ще изглеждат тези къдрици разпуснати по голите й белоснежни рамене. Заля го възбуда, която бе сигурен признак, че много дълго е бил без жена. Но дори да бе прекарал цялата предишна нощ между чаршафите с любовница, непознатата пак щеше да пробуди желанието в него.

— Трябва ли да очаквам появата на ревнив съпруг, който ще заблъска по вратата ми в търсене на жена си?

— Нямам мъж.

— Не?

Изведнъж му се прииска да изпита границите на нейната самоувереност.

— Тогава защо сте тук? Нима изборът на подходящи кандидати в окръга толкова е намалял, че благовъзпитаните дами от Юга са принудени да търсят в леговището на врага.

Дамата се обърна. Този път той успя да зърне под воала блестящи очи и малък нос, с потрепващи ноздри.

— Уверявам ви, майор Кейн, не съм тук, за да си търся съпруг. Имате прекалено високо мнение за себе си.

— Аз ли?

Той пристъпи по-близо. Краката му закачиха полата й.

Кит искаше да отстъпи, но се спря. Той бе хищник, и като всички тях, се наслаждаваше на слабостта на своята жертва. Дори най-малкото отдръпване щеше да бъде победа за него, а тя не трябваше да показва страх. В същото време се чувстваше леко замаяна от близостта му. Усещането би трябвало да е неприятно, но беше точно обратното.

— Кажете ми, тайнствена лейди, какво друго би довело порядъчна млада жена в дома на един самотен мъж? — Гласът му бе дълбок и ироничен, а сивите му очи блестяха дяволито, което накара кръвта й да кипне. — Или може би, дамата не е толкова порядъчна, колкото иска да се представи?

Кит надменно вирна брадичка и срещна погледа му.

— Не съдете за другите по себе си!

Само ако знаеше колко много го развълнува мълчаливото й предизвикателство! Какви ли бяха очите й зад този полупрозрачен воал, тъмни или в екзотичен цвят? Всичко в тази жена го интригуваше. Тя не беше глупава кокетка или парникова орхидея. По-скоро му напомняше на дива роза, растяща непокорно в най-дълбоката част на гората, дива роза с бодливи тръни, готова да убоде до кръв всеки мъж, който я докосне. Първичното в него откликна на предизвикателството, което усети в нея. Какво щеше да стане, ако се промъкнеше покрай тези шипове и извадеше дивата роза от дълбоките гори?

Още преди той да помръдне, Кит разбра, че щеше да се случи нещо. Искаше да се обърне и да побегне, но краката й не я слушаха. Когато се взря в изсеченото му лице се опита да си спомни, че този човек е смъртният й враг. Той контролираше всичко, което й бе най-скъпо: домът, бъдещето и свободата й. Но тя винаги се бе подчинявала на инстинктите си — грохотът на сърцето й заглуши гласа на разума.

Кейн бавно вдигна покритата си с белези ръка и я постави отстрани на шията й. Докосването му беше удивително нежно и безумно възбуждащо. Кит знаеше, че трябва да се отдръпне назад, но тялото и краката й не се подчиниха. Палецът му погали брадичката й, мина покрай ръба на воала и се върна обратно към падинката зад ухото й. Ласката по копринената й кожа изпрати сладостни тръпки по цялото й тялото. Същият този палец докосна изящната раковина на ухото й и отстрани малките кичурчета коса, които се виеха около нефритената обица. Лекият му дъх раздвижи края на воалетката. Кит се опита да отстъпи, но беше като парализирана. И тогава той наклони глава.

Целувката му бе нежна и убедителна. Тя по нищо не напомняше атаката на лигавата и гнусна уста на съдружника на Хамилтън Удуърд. Ръцете на Кит сами се повдигнаха и обгърнаха раменете му. Усещането от топлината на мускулестата му плът се сля с удоволствието от целувката и младата жена се изгуби в море от чувства.

Устните му се отвориха и се заиграха със затворената й уста. Силните му ръце обхванаха талията й. Нищожното пространство между телата им изчезна напълно. Кит едва не загуби остатъка от разума си, когато гърдите му се притиснаха към нейните, а бедрата му опряха в плоския й корем. Влажният връх на езика му започна своята нежна магия вмъквайки се между устните й. Шокиращата интимност я възпламени. Див порив от изгарящи усещания премина през всяка частица от тялото й. През неговото също.

Те изгубиха своята същност. За Кит, Кейн вече нямаше име. Той беше типичният мъж — свиреп и взискателен. А за него, тайнственото, скрито под воала създание в обятията му се оказа всичко, което търсеше в една жена… но досега не бе намерил.

Той губеше търпение. Езикът му се промъкна по-дълбоко, твърдо решен да премине през бариерата на зъбите й и да получи пълен достъп до вътрешността на сладката й уста.

Необичайната агресия отрезви малко Кит. Нещо не беше както трябва… Той прокара ръка по гърдите й и реалността я заля като студена, осъдителна вълна. Тя издаде сподавен вик и отскочи назад.

Кейн беше потресен много повече, отколкото му се искаше да признае. Стана така, че се натъкна на тръните много по-рано, отколкото очакваше.

Тя стоеше пред него — гърдите й се повдигаха, а дланите й бяха здраво стиснати в юмруци. С песимистична увереност, че останалите черти на лицето й няма да му направят такова впечатление като устните й, Кейн протегна ръка и повдигна нагоре воалетката.

Не я позна веднага. Може би, защото погледът му прекалено бавно се плъзгаше по високото й, гладко чело, гъстите тъмни вежди; дългите мигли, обрамчващи огромни виолетови очи; малката решителна брадичка. И всичко това, заедно с дивата роза на устните й, от които бе пил жадно, говореха за жива, необикновена красота.

Едва сега почувства нещо подобно на неловкост — натрапчиво усещане за нещо познато и не много приятно, скрито някъде в най-отдалечените кътчета на паметта му. Видя как ноздрите на малкия й, прав нос потрепват, като крилца на колибри. Тя сви устни и вдигна глава. Именно по този жест я позна.

Кит забеляза как светлосивите ириси се изпълват от черните му зеници, но бе твърде шокирана от случилото се между тях, за да се отдръпне. Какво ставаше с нея? Този мъж й бе причинил толкова много злини! Как можа да забрави за това? Изведнъж почувства гадене от гняв, ужас и срам.

От коридора се чу странен шум — все едно някой ръсеше зърна на царевица по дървения под. Кълбо от черно-бели косми влезе в стаята и се втурна към Кит. Мерлин!

Кучето наклони глава, сякаш я изучаваше, но я позна много по-бързо, отколкото Кейн. С три излайвания приветства старата си приятелка.

Кит падна на колене и без да обръща внимание на мръсните петна от лапите по гълъбовосивата си пътна рокля, прегърна Мерлин и му позволи да оближе лицето й. Шапката й падна на килима, старателно сресаната й коса се разпиля, но на нея й беше безразлично.

Гласът на Кейн, леден като полярен вятър в долина, я върна към реалността.

— Виждам, че дори в училището не са успели да направят от теб дама. Ти все още си същото своенравно създание, каквото беше преди три години.

Кит изсумтя презрително и изтърси първото нещо, което й дойде на ум.

— Ядосваш се, защото кучето се оказа много по-умно от теб.

Бележки

[1] Пиер Густав Борегард (28 май 1818 — 20 февруари 1893) — американски офицер, политик, изобретател, писател, държавен служител и виден генерал от армията на Конфедерацията по време на Американската гражданска война. — Б.пр.