Сюзън Елизабет Филипс
Кой би повярвал (19)

Глава 19

— Обвинявала съм те за много неща, Байрън Кейн, но никога не съм те считала за страхливец! — извика Кит, преследвайки по петите Кейн, докато той излизаше от конюшнята. — Магнус ще бъде мъртъв по твоя вина! Всичко, което трябваше да направиш, бе да кимнеш с глава, само да кимнеш и Спенс щеше да забрави, че Магнус го е ударил. Сега веднага ми върни пушката! Щом не си достатъчно мъж, да защитиш най-добрия си приятел, то ще го направя аз!

Кейн се обърна, притиснал оръжието до гърдите си.

— Само опитай да се върнеш там! Ще те заключа и ще изхвърля ключа!

— Мразя те! Знаеш ли?

— Как да не знам, хиляди пъти съм го чувал от теб! Защо първо не ме попиташ какво става, преди да ми отправяш обвинение?

— Очевидно е какво става!

— Нима?

Изведнъж Кит се почувства неуверена в себе си. Кейн не беше страхливец, никога не правеше нещо без причина. Яростта й утихна, но безпокойството остана.

— Добре, да предположим, че ще ми кажеш какво си имал предвид, като остави Магнус сам с човека, който иска да го линчува.

— Ти така ме вбеси, че ще те оставя сама да разгадаеш мотивите ми.

Той понечи да тръгне към къщата, но Кит застана пред него.

— О, не, няма да се измъкнеш така лесно!

Кейн премести пушката на рамото си.

— Магнус не би приел ничие вмешателство, дори моето. Има неща, които един мъж е длъжен да свърши сам.

— Ти може би подписа смъртната му присъда!

— Изглежда, аз имам повече вяра в него, отколкото ти.

— Тук е Южна Каролина, а не Ню Йорк!

— Да не би да ми казваш, че най-накрая признаваш несъвършенството на родния си щат?

— Ние говорим за Ку-Клукс Клан — поясни тя. — Последния път, когато беше в Чарлстън, самият ти се опита да накараш федералните власти да предприемат действия срещу тях. А сега се държиш така, все едно не съществуват.

— Магнус е самостоятелен човек. Той няма нужда от защитник — сам води битките си. Ако го познаваше толкова добре, колкото си мислиш, щеше да го разбереш.

От гледна точка на Магнус, Кейн бе прав, но тя не можеше да понася този вид мъжка гордост. Тя водеше единствено до смърт. Докато гледаше след него си помисли за войната, която някога бе изглеждала толкова славна и справедлива.

Кит не можа да се успокои и обикаля наоколо повече от час, когато се появи широко усмихнатия Самуел с бележка от Софрония.

„Скъпа Кит,

Не се притеснявай повече. Спенс си отиде и Магнус е добре. Ние ще се женим.

С любов: Софрония“

Кит се вторачи в бележката с радост и недоумение. Значи Кейн е бил прав. Но това не значеше, че е прав и за всичко останало.

Напоследък се бяха случили твърде много неща и сега я заля лавина от чувства — към Софрония, „Райзън Глори“ и към Кейн.

Тръгна към конюшнята за Съблазън, но се сети, че съпругът й й бе забранил да се приближава до жребеца. Тъничко гласче й прошепна, че за това е виновно единствено собственото й безразсъдство, но тя отказа да го слуша. Двамата с Кейн трябваше да разрешат този проблем.

Върна се обратно в къщата и намери в кухнята Луси да бели картофи.

— Къде е мистър Кейн?

— Преди няколко минути го чух да се качва горе.

Кит изхвръкна в коридора и се втурна по стълбата. Със замах отвори вратата на спалнята.

Кейн седеше до масата и разглеждаше документите, които бе оставил там предната вечер. Обърна се с усмивка към нея, и като я видя, че кипи от ярост, повдигна въпросително вежди.

— Е?

Тя знаеше какво я пита — дали щеше да наруши неписаното правило установено между тях? Правилото, което гласеше, че спалнята е мястото, където няма да спорят, мястото предназначено за нещо друго, което бе толкова важно и за двамата, колкото въздуха, който дишат.

Не, тя не можеше да наруши това правило. Само тук безпокойството й изчезваше. Само тук се чувстваше… не щастлива… но, нещо подобно.

— Ела тук! — повика я той.

Кит отиде при него, но обидата от забраната да язди Съблазън остана. Страхът й, че той ще прокара път върху земята й, не беше забравен. Високомерието и ината му не бяха забравени. Всичко това продължаваше да бушува в душата й, докато се отдаваше на любовните ласки, които носеха все по-малко удовлетворение, но с всеки ден ставаха все по-необходими.

 

 

На следващата сутрин дори щастието на Софрония и Магнус не можеше да предотврати скандала, породил се между Кейн и Кит. Те си ръмжаха един на друг, което им бе станало вече навик. Колкото по-страстна беше нощта, толкова по-безжалостно се нараняваха на другия ден.

Недей да мислиш, че на дневна светлина ще остана същия. Няма да се променя…

Аз ще ти отдам тялото си, но не, не смей да се надяваш, че ще получиш душата ми…

 

 

Докато наблюдаваше как Магнус и Софрония цяла седмица ходеха в блажена омая, заети с приготовления за сватбата, Кит си пожела и те двамата с Кейн да имат такъв щастлив край. Но за нея щастливия край можеше да бъде само един — Кейн да напусне „Райзън Глори“ и да й остави плантацията. А това изглеждаше ужасно несправедливо.

В неделя следобед Магнус и Софрония произнесоха брачните си клетви в старата робска църква. Кит и Кейн бяха свидетели. След прегръдките, сълзите и разрязването на сватбената торта направена от мис Доли, младоженците останаха най-после сами в дома на Магнус, в края на овощната градина.

— Няма да те притискам — увери я той, когато зад прозорците се възцари тъмнината и спокойствието на декемврийската нощ. — Пред нас е целият ни живот.

Софрония му се усмихна, докато се наслаждаваше на гледката, която представляваше прекрасната му кафява кожа.

— Ние и без това загубихме прекалено много време — прошепна тя, а пръстите й разкопчаваха горното копче на красивата копринена рокля, подарена й от Кит. — Люби ме, Магнус! Просто ме люби!

И той го направи. Нежно и всеотдайно. Прогонвайки всички грозни призраци на миналото.

За пръв път в живота си Софрония се чувстваше толкова желана и защитена. Никога нямаше да забрави случилото се с нея, но кошмарите вече нямаше да владеят душата й. Най-накрая разбра какво е да бъдеш истински свободен.

 

 

Декември неусетно премина в януари. Взаимните любовни ласки между Кейн и Кит достигнаха до първобитен оттенък на неукротима свирепост, което уплаши и двамата. Кит бе оставила синини по раменете на съпруга си. След поредната нощ, гърдите й бяха покрити с червени петна, за което Кейн дълго се проклинаше.

И само веднъж си споделиха истината.

— Не можем да продължаваме повече така — заяви той.

— Знам — отвърна тя и се сгуши във възглавницата, като се престори, че заспива.

Предателската част на женската й същност настояваше да спре безсмислената борба и да отвори сърцето си, преди то да се взриви, препълнено от чувства, за които тя нямаше име. Но той бе човек, който подаряваше книгите и конете си, преди да се привърже прекалено към тях. И демоните на собственото й минало не й даваха покой.

„Райзън Глори“ бе всичко, което някога бе имала и което й бе останало. Плантацията бе единствената част от живота й, в която намираше сигурност. Хората идваха и си отиваха. „Райзън Глори“ бе вечна и тя нямаше да позволи на бурните, безименни чувства към Байрън Кейн да променят това. Кейн със студените сиви очи и увлечението му към предачницата. Кейн с безграничната му амбиция, която би изяла полята и после би ги изплюла, както машината — памучните семена, докато не останеше само безполезната обвивка.

 

 

— Казах ти, че не искам да ходя никъде! — Кит остави четката за коса и погледна Кейн в огледалото.

Той съблече и захвърли ризата си.

— Затова пък аз искам.

Всички спорове приключваха пред вратата на спалнята. Всички, но този — не. И каква беше разликата? Любовта им бе превърнала спалнята в друга зона на бойни действия.

— Ти мразиш баловете — напомни му тя.

— Да, но искам да се отдалеча за няколко дни от предачницата.

„Предачницата — отбеляза на ум тя, не «Райзън Глори».“

— Освен това ми липсва и Вероника, искам да я видя — добави той.

Стомахът й се стегна от ревност и обида. В интерес на истината и тя искаше да види Вероника, но бе непоносимо да чуе това от Кейн.

Вероника бе напуснала Ръдърфорд преди шест седмици, малко преди Деня на благодарността, и се бе установила в триетажно имение в Чарлстън, и както Кит беше научила, го бе превърнала в истински светски салон, където се събираха художници, артисти и политици. Там можеха да се срещнат неизвестен скулптор от Охайо и известен артист от Ню Йорк. Сега Вероника бе решила да отпразнува новия си дом с голям зимен бал.

В писмото си до Кит тя бе написала, че е поканила всички от Чарлстън, които я забавляваха, както и няколко стари познати от Ръдърфорд. С типично извратения си маниер бе поканила Брандън Пърсел и новата му годеница Елеонора Бард, чийто баща бе поел председателството на Банката на плантаторите и гражданите след войната.

Обикновено Кит обичаше да присъства на такива събирания, но сега нямаше желание за забави. Щастието на Софрония само усилваше нейното страдание, а и колкото и да я очароваше Вероника, Кит винаги се чувстваше неловко и глупаво в нейно присъствие.

— Иди сам — процеди тя, макар да ненавиждаше тази идея.

— Отиваме заедно — уморено й отвърна Кейн. — Нямаш право на избор!

Като че ли някога бе имала! Негодуванието й растеше. Тази нощ те не правиха любов. Нито на следващата. Нито през останалите.

„Това е за добро“ — си казваше тя. От няколко седмици се чувстваше зле. Рано или късно щеше да се наложи да се предаде и да отиде на лекар.

Така или иначе, всичко продължи до деня, когато трябваше да отпътуват за бала на Вероника.

 

 

По времето, когато пристигнаха в Чарлстън, Кит бе бледа и едва се държеше на краката си. Кейн бе изчезнал, за да присъства на някакви бизнес срещи, а тя оглеждаше стаята, която щяха да споделят двамата през следващите няколко нощи. Помещението бе светло и просторно, с тесен балкон и изглед към вътрешния двор, привлекателен дори през зимата с море от зеленина, островна трева и сладък дъх на маслини.

Вероника бе пратила една слугиня, която й помогна да разопакова багажа и да си приготви ваната. След като се изкъпа, Кит легна в леглото и затвори очи, твърде уморена, за да може да заплаче.

Събуди се няколко часа по-късно. С труд отвори очи, стана, отиде до прозореца и дръпна завесите.

Навън вече бе тъмно. Скоро трябваше да се облече и да слезе долу. Как щеше да изтърпи тази вечер? Залепи буза върху хладното стъкло на прозореца. Щеше да има бебе. Изглеждаше невъзможно, но все пак в нея растеше нов живот. Детето на Байрън Кейн. Дете, което щеше да я свърже с него за останалата част от живота й. Едно дете, което отчаяно желаеше, но което щеше да усложни нещата.

Без желание седна на столчето пред тоалетката. Докато разресваше косата си, сред тоалетните принадлежности забеляза синия керамичен съд.

Луси го беше сложила. Каква ирония!

В него беше сиво-белият прах, който Знахарката й бе дала против забременяване. Беше го пила само веднъж.

От начало бяха дългите седмици, когато с Кейн спяха отделно, а след това — нощното помирение, и не намери сили в себе си да продължи да го взима. Съдържанието на синия съд й изглеждаше зловещо, като стрити кости на мъртвец. Беше чула жени да се оплакват, че не могат да заченат и от тогава оправдаваше своята небрежност с това, че рискът от забременяване е много по-малък, отколкото тя се страхуваше да признае. След това Софрония бе открила керамичния съд и бе уверила Кит, че праховете са безполезни, защото Знахарката ненавиждала белите жени и от дълги години им продавала безобидни лекове. Кит прокара пръст по капака и се зачуди дали това е вярно.

Вратата се отвори толкова рязко, че тя се стресна и го събори. Скочи от табуретката.

— Не можеш ли поне веднъж да влезеш в стаята, без да откачаш вратата от пантите?

— Винаги съм прекалено нетърпелив да видя преданата си съпруга. — Кейн хвърли кожените си ръкавици на един стол, след това видя разпръснатия прах по тоалетката. — Какво е това?

— Нищо! — Тя грабна една кърпа и се опита да го избърше.

Той застана зад нея и захлупи с ръка дланта й, а с другата вдигна падналия съд и започна да изучава останалото в него съдържание.

— Какво е това?

Кит се опита да измъкне ръката си изпод неговата, но той я задържа. Остави съда и я измери с поглед, който казваше, че няма да я пусне, докато не получи отговор. Искаше й се да го излъже, че е лекарство против главоболие, но бе твърде уморена да хитрува, а и вече нямаше никакъв смисъл.

— Взех го от Знахарката, а Луси го е опаковала по погрешка — призна тя и добави почти равнодушно: — Не искам… да имам дете.

В погледа му се мярна горчивина, после пусна ръката й и се обърна.

— Ясно. Може би трябваше да поговорим за това.

Този път Кит не можа да скрие мъката си.

— С брак като нашия, май не сме достатъчно внимателни, нали?

— Не. Не. Мисля, че не сме. — С гръб към нея, той съблече перленосивия сюртук и развърза вратовръзката. Когато най-накрая се обърна, погледът му беше толкова отчужден и далечен, колкото Полярната звезда. — Радвам се, че си толкова разумна. Двама души, които се ненавиждат помежду си, едва ли ще бъдат добри родители. Не можеш да си представиш нещо по-ужасно от появяването на едно нежелано дете в тази гнусна каша, която наричаме брак, нали?

Кит почувства, че сърцето й се пръска на милиони парченца.

— Не — едва произнесе тя. — Не, не мога.

 

 

— Доколкото разбрах, вие притежавате новата предачница в околностите на Ръдърфорд, мистър Кейн?

— Точно така. — Кейн стоеше в единия край на залата и се готвеше да се качи горе, за да провери защо се бави Кит, когато Джон Хюз, мускулест млад северняк отвлече вниманието му.

— Чух, че работата ви върви добре. Желая ви успех. Макар че това е рисковано начинание, особено… — Той замълча и подсвирна тихо, загледан над рамото на Кейн, към стълбището. — Уау! Искате ли да видите това? Има една жена, която бих желал да заведа със себе си у дома.

На Кейн не му бе нужно да се обръща, за да разбере за кого става дума. Можеше да я почувства с порите на кожата си. И все пак обърна глава.

Тя бе облечена със сребристобяла рокля, обшита с кристални мъниста. Доколкото виждаше Кейн, беше я преправила, като всички останали тоалети напоследък. Кит бе изрязала предната част на роклята до под гърдите си и заместила парчето сатен с тънък слой прозрачна сребриста органза. Материята меко обгръщаше заоблените форми на гърдите й и стигаше до врата, където с помощта на сребърна лента я бе събрала във висок, деликатен набор.

Материята беше прозрачна, но под нея Кит не бе облякла нищо. За да защити скромността си, бе събрала от полата кристалните, продълговати мъниста и ги бе пришила на необходимите места, във вид на гроздове. Кристалите блестяха върху закръглената й плът.

Роклята бе възмутително красива и Кейн я намрази от пръв поглед. Един по един мъжете около нея се обръщаха и впиваха алчно поглед в плътта, предназначена единствено за него. Тя беше ледена кралица обвита в пламъци.

Но скоро Кейн забрави ревността и се потопи в съзерцание на ослепителната й красота. Тя беше безумно красива, неговата дива роза от дълбините на гората, неопитомена, като в деня на първата им среща, все още готова да забие шиповете си в плътта на мъжа, докато го упойва с аромата си.

Кейн забеляза руменината по високите й скули и странни ярки пламъци в дълбините на виолетовите й очи. Почувства първите пристъпи на безпокойство — тази вечер в нея се таеше нещо трескаво, почти безумно. Импулсите излъчвани от тялото й, искаха да се изтръгнат като барабанни удари и да се понесат волни и диви. Той бързо закрачи към нея.

Кит го погледна в очите, след това умишлено насочи погледа си встрани. Без да каже дума, тя пресече залата и се насочи към стар ръдърфордски познат.

— Брандън! Боже, вие сте неотразим тази вечер! А това трябва да е сладката ви годеница, Елеонора! Надявам се, ще ми позволите от време на време да похищавам Брандън. Ние сме стари приятели… нещо като брат и сестра, нали разбирате? Не мога да се разделя завинаги с него, дори заради такава хубава млада дама.

Елеонора опита да се усмихне, но устните й не успяха да скрият нито неодобрението, нито знанието, че изглежда неугледна в сравнение с екзотичната красавица. От друга страна, Брандън бе вперил поглед в Кит, сякаш тя бе единствената жена на света.

Точно в този момент се появи Кейн.

— Пърсел. Мис Бард. Моля да ни извините…

Пръстите му потънаха в драпираната с органза ръка на Кит, но преди да успее да я преведе през залата до стълбището, за да я отпрати да смени роклята, към тях приближи Вероника в черен вечерен тоалет. Тя повдигна леко вежди, когато видя малката драма, разиграваща се пред очите й.

— Байрън, Катрин, търся ви отдавна! Представяте ли си, да закъснея за собствения си бал! Това може да се случи само на мен! Сега ще сервират вечерята. Байрън, бъди така мил да ме придружиш до трапезарията. Катрин, позволи ми да ти представя Серджо — очарователен мъж и най-добрия баритон, който Ню Йорк е чувал през последното десетилетие! Той ще ти бъде партньор на масата.

Кейн отчаяно скръцна със зъби. Вече нямаше начин да отстрани Кит. Той мълчаливо наблюдаваше как красивият италианец с нетърпение пристъпи напред и целуна ръката на жена му. След това с многозначителен поглед обърна китката й и притисна интимно устни в дланта й.

Кейн се стрелна напред, но Вероника бе по-бърза от него.

— Скъпи мой Байрън — изгука тихо тя и мушна пръсти в ръката му, — ти се държиш като най-скучния мъж. По-добре да отидем в трапезарията, докато не си направил някоя глупост, и не си паднал в очите на обществото.

Вероника бе права. Въпреки това, той употреби цялата сила на волята си, за да обърне гръб на съпругата си и италианеца.

 

 

Вечерята продължи почти три часа. През това време звънкият смях на Кит се разнесе най-малко десетина пъти из стаята, докато разделяше вниманието си между Серджо и другите мъже, които седяха близо до нея. Всички те безмилостно я ласкаеха и я обсипваха с комплименти. Серджо се беше заел да я учи на италиански. Когато тя разля малко вино, той потопи пръст в локвичката и го докосна до устните й. Само здравата хватка на Вероника попречи на Кейн да скочи през масата и да се нахвърли на красивия италианец.

В същото време Кит водеше собствена борба. Тя нарочно бе помолила Луси да опакова сребристобялата рокля, защото Кейн бе казал, че не я харесва. Отначало бе мислила да не я облича. Но когато бе извадила по-подходящата нефритенозелена кадифена рокля, думите на Кейн с нова сила бяха наранили сърцето й: Не можеш да си представиш нещо по-ужасно от появяването на едно нежелано дете в тази гнусна каша, която наричаме брак…

От другия край на масата до нея достигна смеха на Кейн, който цяла вечер ухажваше Вероника.

Накрая дамите станаха и напуснаха трапезарията, оставяйки джентълмените да изпият брендито и да изпушат цигарите си. След това щяха да започнат танците.

Брандън изостави Елеонора при баща й и покани Кит за първия танц. Тя със съжаление се взираше в красивото му слабо лице. Брандън, който говореше за чест, беше склонен да се продаде на най-високата цена. Първо с нея — за плантацията, а след това с Елеонора — за една банка. Кейн никога не би се продал, дори и заради предачницата. Бракът му с нея бе само отмъщение и нищо повече.

Докато се въртеше из залата в обятията на Брандън, тя забеляза до стената нещастната Елеонора и съжали за своята жестокост. Беше пила достатъчно шампанско, за да реши, че е необходимо да отмъсти за всички нещастни жени.

— Липсвахте ми — прошепна тя като беше сигурна, че музиката ще заглуши думите й.

— И вие ми липсвахте, Кит. О, господи, колко сте красива! Убива ме мисълта, че принадлежите на Кейн.

Кит се наклони към него и му прошепна закачливо:

— Скъпи Брандън, избягайте с мен тази вечер! Нека зарежем всичко — и плантацията, и банката. Ще бъдем само двамата. Няма да имаме пари и дом, но ще имаме нашата любов.

Тя едва сдържа смеха си, когато усети как се напрегнаха мускулите под фрака му.

— Но, Кит… не мисля, че това е… много мъдро.

— Защо не? Да не би да се страхувате от съпруга ми? Той естествено ще тръгне след нас, но съм сигурна, че вие ще му дадете достоен отпор.

Брандън се препъна.

— Нека не… искам да кажа… може би е прибързано…

Кит не желаеше да го остави да се измъкне толкова лесно, но внезапния пристъп на смях я издаде.

— Вие ми се подигравате — каза той вдървено.

— Заслужихте си го, Брандън. Като годеник би трябвало да поканите Елеонора за първия танц.

Той изглеждаше объркан и жалък, но се опита да съхрани достойнството си.

— Съвсем не ви разбирам.

— Това е, защото не ме харесвате много и със сигурност не ме одобрявате. Би било по-лесно за вас, ако просто признаете, че всичко, което чувствате към мен е банална неджентълменска похот.

— Кит!

Такава непресторена честност беше повече отколкото той можеше да понесе.

— Моля за извинение, ако съм ви обидил — сдържано отбеляза Брандън, а очите му бяха залепнали за кристалните гроздове на роклята й. С големи усилия той откъсна поглед и с изгаряща болка от унижението отиде да търси годеницата си.

След неговото оттегляне към Кит незабавно се прилепи Серджо. Хващайки го под ръка, тя погледна към далечния край на залата, където допреди малко стояха съпругът й и Вероника. Но сега само тя беше там.

Пълното безразличие на Кейн окончателно вбеси Кит и я подтикна да премине всички граници на приемливото поведение. Преминаваше от обятията на един, в обятията на друг партньор, танцуваше както с бунтовниците така и с янките, флиртуваше открито, приемаше комплиментите и позволяваше на мъжете да я притискат до себе си. Не се интересуваше от това, което те си мислеха за нея. Нека си говорят!

Пиеше шампанско, не пропусна нито един танц, смееше се звънко и опияняващо. Само Вероника Гембл успя да долови в този весел смях нотките на отчаяние.

Няколко от жените тайно завиждаха на Кит за смелото поведение, но повечето бяха шокирани. Те развълнувано търсеха с погледи опасния мистър Кейн, но той не се виждаше никъде. Някой прошепна, че играе покер в библиотеката и вече е загубил огромна сума.

Из залата плъзнаха слухове. Обсъждаха брака на младата двойка Кейн. Тази вечер те не бяха танцували нито веднъж заедно. Преди се бе говорило, че са се оженили по принуда, но съдейки по талията на Катрин Кейн, клюкарите разбраха, че грешат.

 

 

Играта на покер завърши някъде около два през нощта. Кейн бе загубил няколкостотин долара, но мрачното му настроение нямаше нищо общо със загубата. Той стоеше до вратата на балната зала и наблюдаваше как жена му се носи из помещението в обятията на италианеца. Кичури от косата й се бяха измъкнали от пригладената прическа и се разстилаха по раменете й. Бузите й руменееха, а устните й цъфтяха като алени цветенца, сякаш някой я бе целувал току-що. Италианецът не сваляше от нея очи.

По челюстта на Кейн потрепна мускул. Той изблъска двойката пред себе си и се отправи към центъра на залата, когато Джон Хюз го хвана за ръката.

— Мистър Кейн, Уил Бонет твърди, че в цялата армия на Съюза няма да се намери по-добър стрелец от който и да е бунтовник. Вие какво мислите? Виждали ли сте бунтовник, който да не може да стреля?

Това беше опасна тема на разговор.

Кейн откъсна поглед от съпругата си и се обърна към Хюз. Въпреки че бяха минали четири години от събитията в Апоматокс, отношенията между южняци и северняци си оставаха както и преди, меко казано, обтегнати. Когато се окажеха в една компания, те избягваха да говорят на теми за войната.

Кейн погледна към малката група от седем-осем човека, сред които имаше както бивши войници на Съюза, така и ветерани на Конфедерацията. Очевидно всички бяха пийнали повече отколкото трябваше и дори отдалеч се забелязваше, че беседата им от вежлив спор прераства в открито враждебна кавга.

Като хвърли последен поглед към Кит и италианеца, двамата с Хюз се отправиха към мъжете.

— Войната свърши, момчета! Какво ще кажете да опитаме от хубавото уиски на мисис Гембл?

Но дискусията бе отишла твърде далеч. Уил Бонет, бивш оризов плантатор, служил в един полк с Брандън Пърсел, посочи с пръст един от мъжете, който работеше в Бюрото за подпомагане на освободените роби.

— Няма войник в света, който да се е сражавал толкова смело, както воините на Конфедерацията и това ви е добре известно!

Гневните гласове започнаха да привличат вниманието и на другите гости и колкото повече се разгаряше спора, толкова повече хора напускаха танците и се присъединяваха към спорещите.

Тогава Бонет забеляза Пърсел, който стоеше до годеницата си и нейните родителите.

— Брандън, кажете им! Виждал ли сте някога някой да стреля по-добре от нашите момчета в сиво? Елате тук! Обяснете на сините шкембета едно-друго!

Пърсел пристъпи неохотно напред. Кейн се намръщи, когато видя, че Кит приближава към тях, вместо да остане в далечния ъгъл на залата при другите жени. Какво трябваше да очаква още от нея?

Гласът на Бонет достигна до музикантите, и те оставиха своите инструменти, за да се насладят на кавгата.

— Ние нямахме числено превъзходство — заяви Бонет, — но, вие янки, не можахте да ни победите в нито едно сражение!

Един от северняците пристъпи напред.

— Изглежда имате къса памет, Бонет! Кой подви опашка при Гетисбърг?

— Нищо подобно! — възкликна възрастен мъж, застанал до Бонет. — Вие просто имахте късмет! Дори дванадесетгодишните момчета стрелят по-добре от всички ваши офицери взети заедно!

— По дяволите, дори жените ни стрелят по-добре от техните офицери!

В отговор на тази шега се чу силен смях. Авторът й бе поздравен и сърдечно потупан по гърба за остроумието си. От всички присъстващи южняци, само Брандън не взе участие в шегите. Той мрачно местеше поглед от Кит към Кейн. Несправедливостта на техния брак терзаеше душата му. Отначало бе почувствал облекчение, че няма да се ожени за жена, която не се държи като истинска дама, макар това да означаваше загубата на „Райзън Глори“. Но минаха седмици и месеци, полята на плантацията се отрупаха с белите семенници на узрелия памук и препълнените фургони тръгнаха към предачницата. И въпреки че се сгоди за Елеонора, която щеше да му донесе цяла банка, той не можа да забрави чифт лукави, виолетови очи. А тази вечер дори бе имала дързостта да му се подиграе…

Целият му живот бе минал напразно. Той бе Пърсел и нямаше нищо, а те имаха всичко — презреният янки и жената, която не знаеше своето място. Импулсивно излезе напред.

— Мисля, че по отношение на нашите жени, вие сте прави! Защото съм виждал със собствените си очи, как мисис Кейн свали с един изстрел борова шишарка от седемдесет и пет ярда, при това тогава тя беше на не повече от десет-единадесет години. От тогава я смятат за най-добрия стрелец в цялата околия.

Информацията на Пърсел бе посрещната с одобрителни възклицания, и Кит отново се оказа обект на възхитени мъжки погледи. Но Пърсел не бе приключил. Не беше лесно за един джентълмен да изравни резултата с една лейди и при това да остане истински джентълмен, но той имаше намерение да направи точно това. И в същото време, да си разчисти сметките със съпруга й. Честта на Кейн не би позволила това, което Брандън мислеше да предложи, а ако откажеше — щяха да го вземат за страхливец.

Брандън замислено попипа ревера на фрака си.

— Чувал съм, че майор Кейн стреля много добре. Предполагам, че всички сме слушали повече от достатъчно за героя от Мисионари Ридж. Но ако бях хазартен тип, щях да заложа парите си на мисис Кейн. Бих дал всичко, за да изпратя Уил да вземе пистолетите, да поставим бутилки на градинската ограда на мисис Гембл и да видим ще може ли офицера янки да победи южнячката, дори тя да му е жена. Разбира се, сигурен съм, че мистър Кейн няма да позволи на съпругата си да вземе участие в състезанието, особено след като знае, че има голяма вероятност да загуби.

Южняците силно се изсмяха. Пърсел бе поставил янкито на място! Въпреки че никой от тях не вярваше сериозно, че една жена, дори тя да бе южнячка, може да победи един мъж, всички искаха да станат свидетели на увлекателното зрелище. Но дори и янкито да победеше, нямаше да има нищо позорно за Юга, защото противник му беше само една жена!

Дамите, събрали се в близост до групата мъже, бяха дълбоко шокирани от предложението на Брандън. Какво си позволяваше той? Нито една лейди не би допуснала подобен публичен спектакъл, дори и в Чарлстън. Ако мисис Кейн се съгласеше с това предложение, тя щеше да бъде социално отхвърлена.

Те изгледаха свирепо съпрузите си, които поощряваха състезанието и се заклеха в себе си да не им дадат да пият нито капка алкохол повече.

Северняците призоваваха Кейн да приеме предизвикателството.

— Хайде, майоре! Не ни разочаровайте!

— Не може да отстъпите сега!

Кит почувства върху себе си погледа на Кейн. Той я изгори като огън.

— Не мога да позволя жена ми да участва в публично състезание по стрелба — каза го толкова студено, сякаш му бе безразлично. По същия начин би говорил за кобилата си. Като че ли Кит бе част от неговата собственост.

А Кейн през целия си живот се бе разделял със собствеността си, преди да се привърже истински към нея.

Изведнъж я обхвана някакво безумие и тя излезе пред тълпата, предизвиквайки около себе си пожар с блестящите мъниста.

— Бих те оспорила, Байрън. Тук е Южна Каролина, а не Ню Йорк. Дори съпругът ми не може да се намесва, когато става въпрос за чест. Донесете пистолетите, мистър Бонет. Джентълмени, ще се състезавам с мъжа ми — и тя го погледна предизвикателно. — Ако той откаже, ще се изправя срещу всеки янки, който желае да премери сили с мен.

Възмутените възклицания на жените заглушиха триумфалния рев на мъжете. Само Брандън не се присъедини и този път към веселието. Целта му бе да злепостави двойката, а не да я съсипе. В края на краищата все още бе джентълмен.

— Кит… майор Кейн… мисля, че малко прибързах. Със сигурност не можете…

— Оставете, Пърсел! — изръмжа Кейн.

Сега и неговото настроение бе безразсъдно като на съпругата му.

Беше се уморил да бъде миротворец, да губи битки, които жена му подклаждаше с упорство. Бе уморен от недоверието й, от смеха й, дори от израза на загриженост, който твърде често виждаше в очите й, когато се прибираше изтощен след дългия ден в предачницата. И преди всичко бе уморен от себе си, че така дяволски много се нуждаеше от нея.

— Нареждайте бутилките! — каза той грубо. — И донесете в градината колкото може повече лампи!

Мъжете със смях тръгнаха да изпълняват нареждането му. Южняци и северняци изведнъж се сближиха и започнаха да обсъждат условията на залога. Жените запърхаха от вълнение, че ще станат свидетели на такъв скандал. В същото време се стараеха да стоят по-далеч от Кит, затова тихичко отстъпваха назад, оставяйки двамата съпрузи сами.

— Ще си получиш състезанието — каза й хладно той, — точно както си получила всичко останало, което си поискала до сега.

Кога бе получавала всичко, което е искала?

— Да не би да се страхуваш, че ще те победя? — едва успя да го попита тя.

Кейн сви рамене.

— Мисля, че е напълно възможно. Аз стрелям добре, но ти си по-добра от мен. Знам го още от нощта, когато се опита да ме убиеш. Тогава беше осемнадесетгодишна.

— Ти знаеше много добре как ще реагирам, като ми забраниш да стрелям, нали?

— Може би. А може и да съм решил, че шансовете ми за победа са по-големи след всичкото шампанско, което изпи тази вечер.

— Не бих разчитала твърде много на това — предупреди го тя, въпреки че дълбоко в себе си осъзнаваше, че бе пила прекалено много.

Към тях се спусна Вероника, захвърлила обичайно подигравателната си усмивка.

— Защо го правите? Ако бяхме във Виена щеше да бъде различно, но ние сме в Чарлстън. Кит, знаете, че обществото ще ви отхвърли!

— Не ме интересува.

Вероника се обърна към Кейн.

— А вие… как може да участвате в това?

Той изобщо не й обърна внимание. В същото време в залата влезе Бонет с комплект револвери — Кит и Кейн бяха пометени от тълпата тръгнала към градината.