Сюзън Елизабет Филипс
Кой би повярвал (10)

Глава 10

Мускулите на Кит я боляха, когато на следващата сутрин се спусна по стълбите. За разлика от панталоните, които бе носила предния ден, сега бе облечена в скромна рокля от бледолилав муселин, с тънък бял дантелен шал около раменете. Широкопола шапка от италианска слама с лилави панделки завършваше тоалета й.

Мис Доли я очакваше пред вратата.

— Днес си прекрасна като картинка! Само закопчей копчето на ръкавицата си, скъпа, и оправи полата!

Кит се усмихна и направи каквото й бе казано.

— Самата вие изглеждате ослепително!

— Ах, скъпа, благодаря ти! Старая се да изглеждам като истинска лейди, но не ми се удава толкова лесно, колкото по-рано. Вече не съм млада. Затова пък, погледни себе си! Нито един джентълмен няма да бъде в състояние да задържи молитва в главата си, когато те види в църквата. Приличаш на великденски бонбон, който моли да бъде изяден!

— Кара ме да се чувствам гладен, само като я гледам — лениво провлече нисък глас зад тях.

Кит изпусна лилавите панделки на шапката си, които се опитваше да завърже под брадичката си. Кейн стоеше облегнат на вратата на библиотеката. Беше облечен в перленосив сюртук, с черна жилетка и панталони. Бялата риза подчертаваше бургундскочервеното му шалче на тънки райета. Погледът й се плъзна по официалното му облекло.

— Къде ще ходиш?

— На църква, разбира се!

— На църква? Не сме те канили да идваш с нас!

Мис Доли се хвана за гърлото.

— Катрин Луиз Уестън! Потресена съм! Какво си мислиш, че правиш, като се обръщаш така грубо към генерала? Аз го помолих да ни придружи. Ще трябва да й простите, генерале! Вчера прекара почти целия ден на седлото и тази сутрин едва стана от леглото. Затова е сърдита.

— Разбирам напълно — увери Кейн, въпреки че веселите искри в очите му противоречаха на съчувствения му тон.

Кит дръпна лентите на шапката си.

— Не съм сърдита — изсумтя тя. Пръстите й бяха вдървени и не успяваше да завърже панделките. И всичко това, защото той я наблюдаваше!

— Мис Калхун, бихте ли й помогнала, преди да скъса лентите?

— Разбира се, генерале.

Мис Доли протегна ръце към Кит.

— Ето така, мила. Повдигни брадичка и ми позволи да го направя.

Кит бе принудена да й се довери, докато Кейн се забавляваше. Накрая панделките бяха завързана удовлетворително и тримата се отправиха към каретата.

Кит изчака, докато той помогна на възрастната жена да се качи, след това изсъска:

— Обзалагам се, че откакто си тук, сега за пръв път ще се появиш в църквата. Защо не си останеш вкъщи?

— В никакъв случай! Не бих пропуснал срещата ти с добрите граждани на Ръдърфорд за нищо на света.

„Отче наш, който си на небето…“

Блестящите лъчи на слънцето, струящи през цветните стъклописи, падаха върху сведените глави на вярващите. В Ръдърфорд и до сега говореха за чудото, което бе извършил Господ, запазвайки тези стъклописи от Сатаната — Уилям Т. Шърман.

Кит се чувстваше неудобно в модния си тоалет, сред избелелите рокли и предвоенните бонета на другите жени. Искаше да се покаже в най-добрата си светлина, но бе забравила каква бедност цари наоколо. Нямаше да повтори грешката си отново.

Помисли си за своята истинска църква, обикновена, скована от дъски постройка, недалеч от „Райзън Глори“, служеща за духовен дом на всички роби от плантациите в окръга. Гарет и Розмари отказваха да пътуват всяка седмица до Ръдърфордската църква, където се молеха белите, затова всяка неделя Софрония бе вземала Кит със себе си. И въпреки че по това време самата тя бе все още дете, държеше Кит да слуша словото Божие.

Кит обичаше тази църква и неволно сравняваше сериозната строга служба с жизнерадостното поклонение пред Господа от своето детство. Сега в онази църква бяха Софрония, Магнус и останалите работници.

Срещата й с Магнус не беше особено сърдечна. Макар че той се радваше да я види, предишната непринуденост между тях беше изчезнала. Сега тя беше зряла жена, при това бяла, а той само един негър.

Пред носа й една сънлива муха правеше лениви осморки и Кит тайно погледна към Кейн. Вниманието му бе съсредоточено в амвона, а изражението на лицето му си оставаше неразгадаемо, както винаги.

Кит се радваше, че мис Доли седи между тях, иначе сутринта й щеше да бъде помрачена.

От другата страна на редиците седеше човек, чието внимание не бе така съсредоточено в службата. Тя се усмихна ослепително на Брандън Пърсел и наклони леко глава, така че сламената шапка да закрие лицето й. Преди да напусне църквата трябваше да намери възможност да поговори с него. Разполагаше само с месец и не трябваше да губи време.

Службата приключи и членовете на общността я обградиха, нетърпеливи да поговорят с нея. Те бяха чули, че училището в Ню Йорк е превърнало мъжкараната в млада дама и искаха да се убедят с очите си.

— Ах, Кит Уестън, само я погледнете…

— И прилича на светска дама, сега…

— Господи! Дори собственият й баща не би я познал!

Тези, които искаха да я поздравят се сблъскваха с дилемата: когато приветстваха Кит, не можеха да не се здрависат и с настойника й янки, който бе старателно избягван от жителите на Ръдърфорд.

Някой от събралите се му кимна, после другите го последваха. Един мъж го запита как върви работата в плантацията. Делия Дибс му благодари за направеното дарение за библейското дружество. Климент Джейкс го попита за мнението му, дали ще завали скоро. Разговорите бяха сдържани, но посланието им бе ясно: беше крайно време да се премахнат бариерите, поставени между тукашното общество и Байрън Кейн.

Кит знаеше, че по-късно всички щяха да се уверяват, че са го заговорили само заради нея. Подозираше, че те се радват на претекста, за да го привлекат в техния кръг, дори само за да им даде нова тема на разговори. Но на никой не му хрумна, че самият Кейн не желаеше да попада в техните среди.

 

 

В другия край на църквата стоеше една жена, около която имаше аура на изтънчена елегантност, отличаваща я от останалите. Тя наблюдаваше с лека насмешка случващото се. Значи това беше прословутият Байрън Кейн!

Самата тя беше чужденка в общността и живееше от три месеца в голяма тухлена къща в Ръдърфорд. Но беше успяла да чуе за новия собственик на „Райзън Глори“. Нищо от това, което разправяха обаче, не я бе подготвило за очарованието на този мъж. Погледът й се плъзна от широките му рамене, към стройните му бедра. Той беше великолепен!

Вероника Гембл, южнячка по рождение, бе далеч от идеите на Конфедерацията. Родена в Чарлстън, едва осемнадесетгодишна се бе омъжила за художника портретист Франсис Гембл. Следващите четиринадесет години те бяха разделили времето си между Париж, Флоренция и Виена, където Франсис бе взимал безбожни цени, за да рисува портретите на съпругите и децата на аристократите.

Когато миналата зима съпругът й почина, Вероника остана добре обезпечена, ако не и богата. Някаква нейна прищявка я бе накарала да се върне в Южна Каролина, в тухлената къща, която съпругът й бе наследил от родителите си. Тук щеше да има време да размисли върху живота си и да вземе решение, какво ще прави по-нататък.

В началото на тридесетте, тя беше поразителна красавица. Кестенявата й коса бе опъната назад и падаше на лъскави къдрици по раменете й. Медният нюанс още повече подчертаваше зеления цвят на скосените й очи. На всяка друга жена, пълната долна устна би изглеждала отблъскващо, но на Вероника тя придаваше съблазнително чувствен вид. И макар тънкият й нос да бе прекалено дълъг, всички я считаха за голяма хубавица. Нито един мъж не забелязваше недостатъците й. Освен това беше остроумна, интелигентна и имаше интригуващия навик да наблюдава околните снизходително, сякаш се забавляваше в очакване на поредната изненада, която щеше да й поднесе живота.

Усмихната, Вероника се отправи към изхода, където преподобния Когдел се сбогуваше с енориашите си.

— А, мисис Гембл! Колко приятно е да ви види човек тази сутрин! Мисля, че не познавате мис Доротея Калхун. А това е мистър Кейн, собственик на „Райзън Глори“. Къде се дяна Катрин Луиз? Исках да ви представя и нея.

Но Вероника Гембл не се интересуваше от мис Доротея Калхун или някоя си Катрин Луиз. Бе доста заинтересована от ослепителния мъж, който стоеше до пастора. Грациозно наклони глава.

— Чувала съм много за вас, мистър Кейн. Толкова много, че очаквах да видя рога и копита.

Роулинс Когдел се намръщи, но Кейн се засмя.

— Би ми се искало да имах щастието да съм чувал за вас.

Вероника плъзна облечената си в ръкавица длан в свивката на неговата ръка.

— Това лесно може да се поправи.

Кит чу смеха на Кейн, но го пренебрегна, като насочи вниманието си към Брандън. Фините му черти й се сториха още по-привлекателни, отколкото ги помнеше. Разрошените кичурчета на правата му кестенява коса, които падаха върху челото, докато разговаряше, й се сториха много сладки. Не можеше да си представи двама по-различни мъже. Брандън бе вежлив, докато Кейн винаги бе груб. Брандън никога не й се подиграваше, той бе истински джентълмен-южняк.

Кит дълго изучава устните му. Какво ли би почувствала, ако той я целунеше? Сигурно щеше да е много вълнуващо. И много по-приятно от дръзкото нападение на Кейн в деня на нейното пристигане.

Нападение, което не бе опитала да предотврати по никой начин.

— След срещата ни в Ню Йорк, мислих доста често за вас — отбеляза Брандън.

— Поласкана съм.

— Бихте ли искали да се разходите с мен утре? Банката затваря в три. До час ще бъда в „Райзън Глори“.

Кит кокетно го погледна през полуспуснатите си ресници, трик, практикуван до съвършенство.

— С радост ще пояздя с вас, мистър Пърсел.

— Тогава, до утре!

С усмивка, тя се обърна към другите млади джентълмени, които търпеливо изчакваха своя ред, за да поговорят с нея.

Докато те си съперничеха за нейното внимание, тя забеляза Кейн потънал в разговор с една атрактивна жена с кестеняви коси. Нещо в начина, по който тя гледаше събеседника си, прободе Кит. Пожела си поне веднъж той да погледне към нея и да я види заобиколена от мъжка компания. За съжаление, той изобщо не я забелязваше.

Мис Доли оживено бъбреше с преподобния Когдел и жена му Мери, нейна далечна родственица, същата, която я бе препоръчала за компаньонка на Кит. Докато ги наблюдаваше, Кит осъзна, че лицето на свещеника става все по-объркано, затова бързо се извини на кавалерите си и се отправи към мис Доли.

— Готова ли сте да тръгваме, мис Доли?

— Разбира се, скъпа! От много години не съм се виждала с преподобния Когдел и милата му съпруга Мери. Каква щастлива среща! За съжаление печалните събития в Бул Рън пречеха на нашите срещи. О, всичко това е бърборене на възрастни хора и не е нужно да тревожиш хубавата си главица с глупости.

Кейн вероятно бе почувствал бедствието, защото бързо се появи до Кит.

— Мис Калхун, каретата ни чака.

— О, благодаря ви, генерале… — Мис Доли ахна и притисна пръсти към устата си. — Аз… исках да кажа, майоре, разбира се. Ох, колко съм глупава! — и тя притича към екипажа във вихър от развети ленти и волани.

Когдел и жена му я изгледаха с отворени от изумление уста.

— Тя мисли, че съм генерал Лий, който живее под прикритие в „Райзън Глори“ — без заобикалки обясни Кейн.

Роулинс Когдел започна да кърши бледите си тънки пръсти от възбуда.

— Майор Кейн, Катрин, поднасям ви своите извинения. Когато жена ми препоръча Доли Калхун на длъжността придружителка, нямахме никаква представа… О, скъпа, не трябваше да го правиш!

Малките кафяви очи на Мери Когдел бяха пълни с угризение.

— Вината е моя! Чухме, че Доли мизерства, но не знаехме, че е малоумна.

Кит отвори уста да протестира, но Кейн я изпревари.

— Не е нужно да се притеснявате за мис Калхун. Тя е устроена комфортно.

— Но при тези обстоятелства, Катрин не може да остане с вас в „Райзън Глори“ — възрази свещеникът. — Доли Калхун едва ли е подходяща за компаньонка. Днес тя разговаря с една дузина хора. До края на деня всички в окръга ще знаят, че е луда. Това не е редно, изобщо не е редно. Клюките ще бъдат ужасни, мистър Кейн. Вие сте млад мъж…

— Кит е моя повереница — изстреля Кейн.

— Още повече, че нямате кръвна връзка помежду си.

Мери Когдел стисна молитвеника си.

— Катрин, вие сте невинна млада жена и съм сигурна, че изобщо не ви е хрумвало, как ще изглежда всичко това в очите на останалите хора. Не можете да останете в „Райзън Глори“.

— Оценявам загрижеността ви — отвърна хладно Кит, — но бях далеч от дома си дълги три години и нямам намерение да го напусна отново толкова скоро.

Мери Когдел погледна безпомощно към мъжа си.

— Уверявам ви, че мис Доли изпълнява стриктно задълженията си — заяви Кейн, за огромна изненада на Кит. — Трябваше да я видите сутринта, как се суетеше около Кит!

— Все още…

Кейн почитателно склони глава.

— Ще ни извините ли, преподобни Когдел, мисис Когдел. Моля ви, не се разстройвайте за нищо. — Той хвана Кит под ръка и я поведе към каретата, където ги чакаше мис Доли.

Роулинс Когдел и съпругата му наблюдаваха отпътуването на екипажа.

— Ще има неприятности — заяви свещеникът. — Чувствам го с костите си.

 

 

Кит чу хрущенето на чакъла и разбра, че Брандън е пристигнал. Тя се втурна към огледалото, за да провери как изглежда. Насреща й я гледаше млада дама в елегантен костюм за езда.

Днес се бе отказала от мъжките дрехи, както и от Съблазън. Беше се примирила с дамското седло и бедната Лейди.

Тази сутрин, докато небето все още избледняваше в меки розови тонове като вътрешността на раковина, тя се бе носила из полята на гърба на Съблазън. Дивата вълнуваща езда силно се отличаваше от тази, която я очакваше през втората половина на деня.

Трябваше да признае, че новият костюм й отива, макар да не можеше да го понася. Ушитото от червен поплин и обточено с черна лента сако, повдигаше гърдите й и подчертаваше талията. Широката пола падаше на изящни дипли, а подгъвът й бе украсен с черна бродерия в причудлива форма, наподобяваща верига.

Обърна се да провери дали не е останало някое незакопчано копче, или незакачена кукичка. Четирите черни жабки, които се захващаха заедно и придържаха жакета й отпред затворен, си бяха на мястото, шапката й беше сложена правилно. Тя представляваше дамски вариант на цилиндър, с ниско тяло и ефирен червен воал отзад. Беше стегнала косата си в здрав кок на тила и дори бе лъснала ботушите си.

Удовлетворена от това, което видя, тя грабна нагайката и излезе от стаята, забравила за черните ръкавици, които лежаха в специална кутия.

Щом излезе в коридора, дочу мъжки гласове, които идваха отвън. За неин ужас, Кейн стоеше в преддверието и разговаряше с Брандън. За пореден път остана поразена от контраста между тях. Кейн беше много по-висок, но това не бе всичко, което ги отличаваше. Брандън беше облечен както се полагаше — със сюртук, панталони и шапка. Зелената му вратовръзка бе завързана на свободен възел. И макар дрехите му да бяха стари и не толкова модерни, бяха старателно изгладени и му стояха добре.

Що се отнасяше до Кейн, той бе гологлав, с разтворена около врата риза, с навити ръкави, и чифт изкаляни панталони. Стоеше в непринудена поза, мушнал ръце в джобовете си. Беше стъпил с мръсните си ботуши на долното стъпало. Всичко в Брандън говореше за култура и възпитание, докато Кейн приличаше на дивак.

Погледът й се задържа върху него не повече от минута, тя стисна по-здраво нагайката и се отправи навън. Лейди я чакаше търпеливо. Старото дамско седло, което Кит бе намерила на тавана, бе поставено върху гърба на кобилата.

Кимна хладно на Кейн, а Брандън поздрави с усмивка. Възхищението, което прочете в очите му й показа, че усилията, които бе положила за външния си вид не бяха отишли напразно. Кейн обаче, изглежда се наслаждаваше на някаква шега. И както съвсем скоро разбра Кит — за нейна сметка.

— Слушай, Кит, бъди по-внимателна. Лейди може да се уплаши и да те хвърли.

Тя стисна зъби.

— Сигурна съм, че ще се разбираме чудесно.

Брандън понечи да й помогне да се качи на седлото, но Кейн бе по-бърз.

— Позволи ми.

Брандън се обърна с мрачно недоволство, за да се качи на своя кон, а Кит постави пръстите си в протегнатата длан на Кейн — много силна и много упорита.

След като се настани в седлото, тя погледна надолу и забеляза, че гледа разперената й пола.

— Кой сега е лицемер? — тихо я попита.

Кит дари Брандън с ослепителна усмивка.

— О, мистър Пърсел, не мислите да препускате бързо, нали? Толкова дълго бях на Север, че съм забравила да яздя.

Кейн изсумтя и тръгна, оставяйки на Кит удоволствието да има последната дума.

 

 

Брандън предложи да отидат до бившия му дом „Холи Гроув“. Докато се движеха в тръст по алеята, водеща към широкия път, Кит забеляза как той изучава засадените поля, които се простираха от двете им страни. Надяваше се, че младият мъж вече прави някакви планове.

„Холи Гроув“ бе подпален от същите войници, които пощадиха „Райзън Глори“. След войната Брандън се бе върнал при рухналите почернели комини, сред изгорелите руини, които вече бяха обрасли с диви лози и къпини. И тъй като не успя да изплати наказателните данъци върху земята, всичко бе конфискувано. Сега плантацията бе запустяла.

Минаха покрай развалините на сграда, служила някога за опушваща камера. Брандън завърза конете, хвана Кит за ръка и я поведе към останките от къщата. Щеше да й е приятно да разговарят докато вървят, но Брандън мълчеше. Сърцето й се изпълни със съжаление.

— Всичко умря — проговори той накрая. — Всичко, в което вярваше Юга. Всичко, за което се борихме.

Кит гледаше опустошенията. Ако Розмари Уестън не бе замъкнала лейтенанта янки в спалнята си, съдбата на „Райзън Глори“ щеше да бъде същата.

— Знаете ли, янките ни се надсмиват — продължи той. — Присмиват ни се, защото вярваме в благородството и честта. Но погледни какво се случва, когато няма благородство, а честта се превръща в празна дума. Те отнемат земите ни и налагат данъци, толкова високи, че да не можем да си купим хляб. Радикална Реконструкция на Юга — това е проклятието на Всевишния за нас — съкрушено поклати глава. — Какво сторихме, че да заслужим такава съдба?

Кит се загледа в комините близнаци, които й заприличаха на два дълги палеца.

— Заради робите — чу се да казва тя. — Наказани сме за това, че държахме човешки същества в робство.

— Глупости! Прекалено дълго сте живели с янките, Кит. Робството е Божия повеля. Знаете какво се казва в Библията.

Тя знаеше. Беше слушала как белите свещеници, изпратени от плантаторите да внушават на черните смирение и покорност, оправдаваха робството от амвона на негърската църква. Съдейки по техните уверения, Господ одобряваше подобен ред на нещата, и затова дори в Библията бе упоменато за задълженията на роба към господаря му. Кит помнеше как Софрония бе седяла до нея по време на тези проповеди, бледа и скована, без да може да свърже чутото с любящия Исус, когото знаеше.

Брандън я хвана под ръка и я поведе по обраслия път, далеч от къщата. Конете кротко пощипваха трева на полянката. Кит приближи към паднало от отдавнашна буря дърво и седна.

— Беше грешка, че ви доведох тук — отбеляза Брандън, заставайки до нея.

— Защо?

Той се взираше в почернелите комини.

— Това прави разликата между нас още по-очевидна.

— Нима? И двамата сме бездомни. Не забравяйте, че „Райзън Глори“ не ми принадлежи. Поне засега.

Той я погледна с изпитателен поглед.

Тя отчупи парче от кората на дървото.

— Имам само един месец на разположение, след това Кейн ще ме принуди да се върна обратно в Ню Йорк.

— Притеснява ме дори самата мисъл, че живеете в една и съща къща с този човек — призна й Брандън и седна до нея на дървото. — Всеки, който посети днес банката, говореше само за това. Твърдяха, че мис Калхун не става за компаньонка. Бъдете по-внимателна с Кейн, чувате ли? Той не е джентълмен и аз не го харесвам. Изобщо не го харесвам.

Стоплена от неочакваното съчувствие, Кит кимна.

— Не се притеснявайте. Ще бъда внимателна.

И тогава, тя умишлено наклони лицето си към него, леко разтваряйки устни. Не можеше да допусне разходката им да завърши, без да го целуне. Тази целувка трябваше да изтрие клеймото, оставено от Кейн върху устните й.

И чувствата също — прошепна тъничко гласче.

Беше истина. Целувката на Кейн бе запалила огън в кръвта й, и сега трябваше да докаже сама на себе си, че Брандън Пърсел е способен да предизвика същия пожар.

Очите му бяха полузасенчени от периферията на сивата боброва шапка, но тя видя, как жадно гледа устните й. Надяваше се да приближи, но Брандън не се помръдна.

— Искам да ме целунете — каза му накрая.

Пърсел се намръщи, явно шокиран от дързостта й. Неговото отношение я ядоса. Тя протегна ръка и внимателно свали шапката му. Остави я настрана и забеляза на челото му малката червена линия, оставена от нея.

— Брандън — прошепна тя, — имам само месец. Нямам време да бъда скромна.

Дори и най-идеалният джентълмен не би устоял на такава покана. Той наведе глава и притисна устата й със своята.

Кит реши, че устните му са по-пълни от тези на Кейн. И също така сладки, може би защото оставаха затворени. Тази целувка бе по-нежна. И приятна. Устните му бяха сухи, а мустаците му я драскаха.

Мислите й бяха далеч и се наложи с усилие да се върне към реалността. Вдигна ръце и обгърна врата му. Раменете му като че ли бяха малко тесни. Или може би си въобразяваше, защото под дланите си усети твърди мускули.

Той започна да обсипва с целувки бузите и брадичката й. Мустаците му раздразниха чувствителната й кожа и тя потрепери.

Младият мъж се отдръпна веднага.

— Съжалявам. Нима ви уплаших?

— Не! Не! — Кит преглътна разочарованието си.

Целувката не й доказа нищо. Защо той не можеше да забрави предразсъдъците си и да направи всичко както трябва?

Но веднага се наруга за неприличните мисли. Брандън Пърсел беше джентълмен, а не някакъв си дивак-янки.

Той отпусна разкаяно глава.

— Кит, трябва да знаете, че не бих ви наранил за нищо на света. Извинявам се за моята несдържаност. Жените като вас са създадени да бъдат предпазвани и защитавани от грубостта в живота.

Тя почувства как настръхва от ярост.

— Не съм от стъкло.

— Знам. Но също така искам и вие да знаете, че ако между нас възникнат… постоянни отношения, няма никога да ви унизя. Бих ви притеснявал със собствените си нужди, толкова рядко, колкото е възможно.

Това беше нещо, което тя разбираше. Когато мисис Темпълтън бе говорила за Евиния грях, бе споменала и за мъжете, които щадяха деликатните чувства на жените и ги бе посъветвала да се молят, Господ да им даде такъв съпруг.

Кит си отдъхна, че сладките целувки на Брандън не бяха пробудили в нея страст. Отговорът й на нападението на Кейн, може би беше реакция на бурните емоции, които се бяха зародили в душата й след продължителното отсъствие от дома.

Сега повече от всякога бе сигурна, че иска да се омъжи за Брандън. Той беше всичко, което една жена търсеше в съпруга си.

Брандън я накара да си сложи шапката, опасявайки се да не получи слънчево изгаряне и нежно й се скара за забравените ръкавици. Докато той се суетеше около нея, тя се усмихваше и флиртуваше като истинска южняшка красавица. Припомни си, че той бе свикнал с различен тип жени, тихи и скромни, като майка му и сестрите му. Затова с всички сили трябваше да се старае да потиска импулсивността и острия си език. Все пак, успя да го шокира със становището си спрямо избирателното право на негрите и Петнадесетата поправка в Конституцията.

Когато видя недоволните бръчки между веждите му, тя се опита да го накара да разбере.

— Брандън, аз съм добре образована млада жена. Имам собствено мнение и идеи. Още от детството си съм свикнала да бъда самостоятелна. Не мога да се преструвам на това, което не съм.

Усмивката му не успя да изтрие мрачните бръчици.

— Независимостта ви е едно от нещата, за което най-много ви се възхищавам, но ще ми трябва доста време, за да привикна към нея. Вие не сте като другите жени, които познавам.

— А познавате ли много жени? — подразни го тя.

Въпросът й го накара да се разсмее.

— Кит Уестън, вие сте истинска безсрамница!

 

 

По обратния път към „Райзън Глори“, те разговаряха весело, припомниха си радостни случки и коментираха последните местни клюки. Кит обеща да отиде с него на пикник и му позволи да я придружи в църквата следващата неделя.

Докато стоеше на верандата и му махаше за довиждане, младата жена реши, че все пак, денят бе минал добре.

За съжаление вечерта бе истинско разочарование.

Преди времето за вечеря, в стаята й се втурна мис Доли.

— Скъпа, имам нужда от твоите сладки млади очички, за да ми намериш едно копче в кутията. Там има едно седефено, което ми е много необходимо. Трябва да го намерим!

Кит направи това, което я бяха помолили, макар да се нуждаеше от усамотение за няколко минути. Търсенето бе съпроводено от бърборене, ахкане, охкане и весело пърхане. Младата жена научи кое копче към каква рокля е било пришито и за какъв случай е била използвана, какво е било времето в този ден и какво е яла мис Доли.

На вечеря, мис Доли поиска всички прозорци да бъдат затворени, въпреки че навън времето беше топло, защото бе чула за огнище на дифтерит в Чарлстън. Кейн успя да убеди възрастната жена в неоснователните й опасения и прозорците останаха отворени, затова пък не обърна внимание на Кит до десерта.

— Надявам се, че Лейди се е държала прилично днес — попита я най-накрая. — Бедната кобила се изплаши до смърт, когато тръгна към нея с всичките тези поли. Според мен си помисли, че ще я задушиш.

— Изобщо не си толкова забавен, колкото си мислиш. Костюмът ми за езда е по последна мода.

— И затова мразиш да го носиш. Не че те обвинявам. Подобни дрехи трябва да бъдат забранени със закон.

Мнението й съвпадаше с неговото.

— Глупости! Те са много удобни. Една дама винаги трябва да изглежда в най-добрата си форма.

— Това игра на въображението ми ли е, или говориш с акцент, само когато искаш да ме ядосаш?

— Надявам се, че не, майоре! Това би било неучтиво от моя страна. Освен това, сега сме в Южна Каролина, така че единствения с акцент тук си ти!

Той се усмихна.

— Печелиш точка. Хареса ли ти разходката?

— Прекарах чудесно. Малко са джентълмените като мистър Пърсел, с които искам да бъда.

Усмивката му помръкна.

— А къде яздихте?

— До „Холи Гроув“, неговия предишен дом. Припомнихме си старите времена.

— Това ли е всичко? — попита той многозначително.

— Да, това е всичко — отвърна му тя. — Не всеки мъж се държи като дивак, когато остане насаме с млада дама!

Мис Доли се намръщи на остротата в гласа на Кит.

— Много се бавиш над десерта си, Катрин Луиз. Ако си приключила, да отидем в дневната и да оставим генерала да изпуши на спокойствие пурата си.

На Кит й доставяше огромно удоволствие да дразни Кейн, затова предпочиташе да остане.

— Не съм свършила още, мис Доли. Защо не отидете сама? Аз нямам нищо против цигарения дим.

— Ами, щом нямате нищо против… — Мис Доли остави салфетката на масата и бавно се надигна от стола, сякаш събираше сили. — Следи за маниерите си, мила. Знам, че си добро момиче, но винаги разговаряш малко грубо с генерала. Не е необходимо да даваш воля на гнева си. И не забравяй уважението към по-възрастните.

Изпълнила дълга си, тя излезе от стаята.

Кейн погледна подир нея с насмешка.

— Трябва да призная, мис Доли започва да ми действа на нервите.

— Ти наистина си ужасен човек, знаеш ли?

— Признавам, че не съм Брандън Пърсел.

— Със сигурност не си. Брандън е джентълмен.

Той се облегна назад в стола си и започна да я изучава.

— Като джентълмен ли се държа той с теб днес?

— Разбира се!

— А какво ще кажеш за себе си? Държа ли се като дама?

Удоволствието й от словесната престрелка изчезна. Той така и не бе забравил гнусното писмо на Хамилтън Удуърд. Не смееше да признае пред себе си, че се измъчва силно от това, че Кейн се съмняваше в нейната добродетел.

— Че каква дама съм аз? Нали трябва да се забавлявам! Съблякох си дрехите и му предложих себе си. Това ли искаше да чуеш?

Кейн рязко бутна чинията си.

— Ти се превърна в красива жена, Кит. Но си остана безразсъдна. Това е опасна комбинация.

— Двамата с мистър Пърсел говорихме за политика. Обсъждахме унижението, на което федералното правителство подлага Южна Каролина.

— Сякаш чувам как двамата въздишате над това, което янките са направили с вашата нещастна родина. Плачете за несправедливостта на окупаторите, все едно южняците нямат никаква вина. Сигурен съм, че двамата сте идеална двойка.

— Как може да си толкова безчувствен? Нима не виждаш ужасните последици от Реконструкцията? Конфискуват домовете на хората. Губят спестяванията си. Югът е като парче стъкло, строшено под ботушите на янките.

— Позволи ми да ти напомня няколко неприятни факта, които изглежда си забравила. — Кейн вдигна гарафата с бренди, но премисли и бутна запушалката обратно. — Не Съюза започна тази войната. Във форт Съмтер първо гръмнаха пушките на южняците. Вие загубихте войната, Кит. Загубихте я с цената на шестстотин хиляди живота. И ти очакваш всичко да остане постарому? — Погледна я недоволно. — Говориш за ужасите от Реконструкцията. Според мен, Югът трябва да бъде благодарен на федералното правителство за проявеното милосърдие.

— Милосърдие?! — възмутено скочи Кит. — Ти наричаш всичко това, което се случва тук, милосърдие?

— Чела си историята. Ти ми кажи. — Кейн също скочи на крака. — Посочи ми други победители, които са били толкова снизходителни към победените. Във всяка друга страна от Съединените щати, след капитулацията хиляди войници биха били екзекутирани за измяна, а хиляди други, с години щяха да гният по затворите. Вместо това последва обща амнистия и южните щати бяха приети отново в Съюза. Боже мой, та Реконструкцията е нещо като плясване по ръката за всичко, което Югът причини на тази страна.

Кит толкова силно стисна облегалката на стола, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Съжалявам, че не е имало достатъчно кръвопролития, за да бъдеш доволен. Що за човек е този, който желае на Юга повече нещастия, отколкото вече е преживял?

— Никому не желая нещастие. И даже съм съгласен с политиката на търпимост на федералното правителство. Но трябва да ме извиниш, ако не мога да изразя праведно възмущение, защото хората от Юга са загубили своите домове.

— Искаш още кръв ли?

— В ръцете ми са умирали хора — спокойно възрази той. — И не всички от тях носеха сини униформи.

Тя пусна стола и избяга от стаята. Когато влезе в спалнята си, се отпусна на табуретката пред тоалетката.

Той не разбираше! Виждаше всичко през очите на северняк! Но дори след като изреди всички причини, поради които той грешеше, Кит не намери сили да възкреси предишното си усещане за собствена правота. Кейн изглеждаше толкова тъжен…

В главата й все едно удряха железни чукове. Искаше да отиде да си легне и да забрави, но имаше да върши работа, която твърде дълго бе отлагала.

 

 

Късно през нощта, след като всички заспаха, Кит се промъкна в библиотеката, седна зад бюрото и се зачете в подвързаната с телешка кожа книга, в която Кейн водеше счетоводството на плантацията.