Сюзън Елизабет Филипс
Кой би повярвал (2)

Глава 2

Хамилтън Удуърд се изправи, когато Кейн мина през махагоновата врата на личната му кантора. Значи, това беше героят от „Мисионари Ридж“, и човекът, изпразващ джобовете на най-богатите нюйоркски финансисти! Красив и безупречно облечен, нещо, което говореше в негова полза. Раираната му жилетка и тъмночервена вратовръзка бяха скъпи, но консервативни, а перленосивото му палто — перфектно ушито. И все пак, бе трудно да го наречеш респектиращ. Не беше от репутацията му, въпреки че тя бе доста изобличаваща. Може би бе заради начина, по който вървеше, сякаш бе собственик на стаята, в която току-що влезе.

Адвокатът отхвърли мрачните мисли, заобиколи бюрото и му протегна ръка.

— Как сте мистър Кейн? Аз съм Хамилтън Удуърд.

— Мистър Удуърд. — Когато си стиснаха ръцете, Кейн си направи изводи за човека срещу него. Мъж на средна възраст, внушителен. Компетентен. Помпозен. Вероятно, отвратителен играч на покер.

Удуърд му посочи кожения фотьойл пред бюрото си.

— Извинявам се за молбата си да се видим в такъв кратък срок, но този въпрос се отлага достатъчно дълго. И да добавя, че не е по моя вина. Самият аз научих вчера за него. Уверявам ви, че никой служител, свързан с тази кантора, не би допуснал грешка за нещо толкова важно, особено когато се отнася за човек, на когото всички ние дължим толкова много. Вашата смелост по времето на…

— В писмото ви се казваше само, че искате да говорите с мен по въпрос от голямо значение — прекъсна го безцеремонно Кейн. Мразеше, когато хората го превъзнасяха за бойните му заслуги и развяваха като знаме това, което бе направил.

Удуърд старателно закрепи металните рамки на очилата зад ушите си.

— Вие сте син на Розмари Симпсън Кейн, по-късно Розмари Уестън?

Едно от неоценимите качества на Кейн като покер-играч, беше умението му да владее чувствата си, но в този момент, едва удържа огорчението и гнева си.

— Не знаех, че се е омъжила повторно, но да, това е името на майка ми.

— Искате да кажете беше — Удуърд погледна книжата пред себе си.

— Значи е мъртва? — Кейн не почувства нищо.

Пълните бузи на адвоката се затресоха от възмущение.

— Извинете, предположих, че знаете. Жената се е споминала преди близо четири месеца. Простете ми, че ви поднесох новината така внезапно.

— Не си правете труда да ми се извинявате. Не съм виждал майка си, откакто станах на десет. Нейната смърт не означава нищо за мен.

Удуърд разбърка листите пред себе си, защото не знаеше как да отговори на човек, който така студено реагираше на смъртта на майка си.

— Аз… ъъъ… има писмо от чарлстънския адвокат У. Д. Ритер, който представлява интересите на майка ви. — Той прочисти гърлото си. — Мистър Ритер ме помоли да се свържа с вас, за да бъдете уведомен за условията на нейното завещание.

— Не ме интересува.

— Добре, но на ваше място не бих твърдял това с такава увереност. Преди десет години майка ви се е омъжила за човек на име Гари Уестън — собственик на „Райзън Глори“, памучна плантация, недалеч от Чарлстън. Когато е бил убит в Шайло, плантацията е станала собственост на майка ви. Преди четири месеца, тя е починала от инфлуенца и е оставила имота на вас.

Кейн не издаде изненадата си.

— Не съм виждал майка си шестнадесет години. Защо ще го прави?

— Мистър Ритер ми е пратил писмо, което тя е написала преди смъртта си. Може би в него обяснява мотивите си.

Удуърд извади от папката пред себе си запечатан плик и му го подаде. Без да го погледне, Кейн го пусна в джоба на палтото си.

— Какво знаете за плантацията?

— Очевидно е била доста просперираща, но войната взе своите жертви. С работа и търпение, може да бъде възстановена. За съжаление, в настоящото завещание не се споменава нищо за пари. Освен това, има и още едно обстоятелство. Става въпрос за дъщерята на Уестън, Катрин Луиз.

Този път Кейн не скри изненадата си.

— Искате да ми кажете, че имам сестра?

— Не, не. Тя ви е доведена сестра. Не сте свързани кръвно. Дете е на Уестън от предишния му брак. Това обаче, ви засяга.

— Не мога да си представя защо?

— Нейната баба й е оставила доста пари, за щастие вложени в банка в Северните щати. Петнадесет хиляди долара, за да бъдем точни, в доверителен фонд, който тя ще получи на двадесет и третия си рожден ден или когато се омъжи, в зависимост от това, кое събитие настъпи първо. Вие сте назначен за разпоредител на този фонд и за неин настойник.

— Настойник? — избухна Кейн и скочи от креслото.

Удуърд се сви в стола си.

— Майка ви просто не е имала друг изход. Момичето е едва осемнадесетгодишно, има значителна сума пари и няма други роднини.

Кейн се наведе напред над блестящата махагонова повърхност на бюрото.

— Няма да поема отговорност за осемнадесетгодишно момиче, или за разорена памучна плантация!

Гласът на адвоката се повиши с една степен.

— Това си е ваша работа, разбира се. Макар да съм съгласен, че е твърде необичайно светски човек като вас да бъде настойник на младо момиче. И все пак, решението е ваше. Когато отидете в Чарлстън да огледате плантацията, може да поговорите с мистър Ритер и да му съобщите вашето решение.

— Няма да има никакво решение — отсече Кейн категорично. — Не съм молил за това наследство и не го искам. Пишете на вашия мистър Ритер, и му кажете да си намери друг наивник.

 

 

Кейн се върна у дома в много мрачно настроение и то не се подобри от отсъствието на конярчето, което трябваше да поеме юздите и да отведе коня.

— Кит? Къде си, по дяволите? — трябваше да извика два пъти, преди момчето да се появи. — Дявол да го вземе! Ако искаш да работиш за мен, това означава да бъдеш тук, когато имам нужда от теб. Само посмей още един път да ме накараш да те чакам!

— А, добър ден и на вас също! — изръмжа Кит.

Подминал дързостта, Кейн скочи от каретата и закрачи през двора към къщи. Когато влезе вътре, отиде направо в библиотеката и си наля чаша уиски. Пресуши я на един дъх, измъкна от джоба си писмото, което Удуърд му бе дал и разчупи червения восъчен печат. Вътре имаше лист хартия, покрит с дребен, почти нечетлив почерк.

6 март 1865

„Скъпи Байрън,

Мога да си представя изненадата ти, когато получиш това писмо от мен, след толкова много години, още повече, че тогава няма да съм между живите. Болезнена мисъл. Не съм се примирила със съдбата. И все пак, треската ми не минава и се страхувам от най-лошото. Докато имам сили, реших да се разпоредя с няколкото отговорности, които ми останаха.

Ако очакваш извинения от мен, няма да получиш. Животът с баща ти бе изключително скучен. Освен това, не бях пригодна за ролята на майка, а ти беше едно твърде непокорно дете. Всичко това бе много изморително. Все пак, трябва да призная, че с интерес следях вестниците, в които описваха военните ти подвизи. Достави ми удоволствие да науча, че те считат за красив мъж.

Нищо от това обаче, не се отнася до целта на писмото ми. Бях много привързана към втория ми съпруг, Гарет Уестън, който направи живота ми много приятен и ти пиша заради него. Въпреки че никога не бях в състояние да изтърпя дъщеря му, Катрин, осъзнавам, че някой трябва да се грижи за нея, докато навърши пълнолетие. Ето защо оставям «Райзън Глори» на теб, с надеждата да се съгласиш да станеш неин настойник. Може би ще откажеш. Някога плантацията беше най-просперираща в областта, но войната нанесе своите поражения.

Каквото и да бъде твоето решение, аз изпълних своя дълг.

Твоя майка: Розмари Уестън“

След шестнадесет години, това беше всичко.

 

 

Кит чу как часовника на Методистката църква удари два пъти. Отпусна се на колене пред отворения прозорец и се вгледа в тъмната къща. Байрън Кейн нямаше да доживее до разсъмване.

Нощният въздух бе тежък и неподвижен, предупреждаваше за буря, и въпреки че стаята й бе все още топла от следобедната жега, тя потръпна. Мразеше гръмотевичните бури, особено тези, които бушуваха нощем. Може би, ако имаше родител, при когото да тича за утеха, когато беше дете, страхът й щеше отдавна да е отминал. Вместо това, тя се бе сгушвала в ъгъла на бараката, сама и ужасена, че земята по някое време ще се разтвори и ще я погълне.

Кейн се беше прибрал у дома преди половин час. Мисис Симънс, прислужниците и Магнус не бяха тук, така че той беше сам в къщата и веднага след като заспеше, Кит щеше да действа.

Далечният тътен на гръмотевиците я изнервяше. Тя опитваше да убеди себе си, че времето ще улесни работата й. То щеше да скрие шума, който навярно щеше да предизвика, когато се промушеше през прозореца на килера, който бе оставила отключен по-рано. Но тази мисъл не можеше да я утеши. Вместо това си представяше, как след час ще се придвижва през тъмните улици насред бушуваща стихия и трясък около себе си. И земята се разтваря, за да я погълне.

Проблесна светкавица и тя подскочи. За да се разсее, опита да се концентрира върху плана си. Беше почистила и смазала бащиния си револвер, и прочела есето на мистър Емерсън „Самоувереност“, за да си даде кураж. След това приготви нещата си във вързопа и го скри зад обора, за да може да го вземе бързо на тръгване.

След като убиеше Кейн, щеше да се насочи към доковете, недалеч от Котлънд стрийт, където щеше да хване първия ферибот за Джърси Сити. Там смяташе да потърси гара, за да започне дългото си пътуване обратно към Чарлстън, знаейки, че кошмара, започнал с идването на чарлстънския адвокат, накрая е свършил. Със смъртта на Кейн, завещанието на Розмари губеше сила и плантацията щеше да бъде нейна.

Всичко, което трябваше да направи, бе да намери спалнята му, да насочи револвера и да натисне спусъка.

Потръпна отново. Никога не бе убивала човек, но не можеше да намери по-подходящ за това от Байрън Кейн.

Той трябваше да е заспал вече. Време беше.

Кит прибра заредения револвер и слезе на пръсти по стълбите. Като внимаваше да не смути Мерлин, излезе от конюшнята. В този момент удари гръм и тя се сви до вратата. Припомни си, че вече не е дете и се изстреля през двора към къщата. След това се промъкна през храстите, за да стигне до прозореца на килера.

Пъхна оръжието в колана на панталоните си и опита да отвори прозореца, но той не поддаде. Бутна отново, този път по-силно, нищо не се случи. Беше заключен.

Зашеметена се облегна на стената на къщата. Знаеше, че планът й не е много надежден, но не очакваше да се осуети толкова скоро. Мисис Симънс вероятно бе открила незаключения прозорец и бе пуснала резето, преди да тръгне.

Започнаха да падат първите капки дъжд. Кит искаше да изтича обратно в стаята си и да се скрие под завивките, докато бурята преминеше, но събра кураж и заобиколи в търсене на друг вход. Дъждът заваля с такава сила, че ризата й моментално се намокри. Кленовото дърво до къщата се извиваше под напора на вятъра. Близо до клоните му, тя видя отворен прозорец на втория етаж.

Сърцето й заби силно. Бурята виеше около нея, и от страх, въздухът излизаше от гърдите й на панически тласъци. Насили се да се хване за долния клон и да се издърпа нагоре. Светкавица раздра небето и дървото потрепери. Тя се притисна към ствола, ужасена от силата на бурята, и се прокле, че е толкова страхлива. Стиснала зъби, успя да се убеди да продължи и се заизкачва все по-високо. Накрая се озова върху клона, който растеше най-близо до стената на къщата, но от проливния дъжд бе невъзможно да види на каква височина се намира.

Тя изскимтя, когато друг гръм разтресе земята и въздухът замириса на сяра.

Не ме поглъщай!

Събра остатъка от волята си и пропълзя до края на клона, който се огъна под тежестта й.

Нова светкавица освети небето и тя видя, че не е достатъчно близо, за да стигне до прозореца. Обхвана я отчаяние. Примигна, избърса носа си с ръкава на ризата и започна да се спуска обратно.

Когато стигна в подножието на дървото, гръмотевицата удари толкова близо, че ушите й зазвъняха. Трепереща, притисна гръб към дънера на клена. Дрехите й залепнаха за кожата, а края на шапката й висеше като раздрана палачинка около главата й. Сълзите, на които отказа да даде воля, пареха под клепачите й. Нима всичко щеше да приключи така? Щяха да й вземат „Райзън Глори“, защото се оказа твърде слаба, прекалено страхлива и много изнежена, за да се пребори за дома си?

Тя подскочи, когато нещо я докосна по крака. Мерлин я гледаше въпросително, наклонил глава на една страна. Кит се отпусна до него на колене и зарови лице в мократа му, миризлива козина.

— Ах, ти малко бездомно създание… — С треперещи ръце привлече животното по-близо до себе си. — Аз съм толкова безполезна, колкото си и ти.

Той олиза мократа й буза с грапавия си език. Удари друг гръм и псето жално зави. Кит скочи на крака, страхът засили решимостта й. Плантацията беше нейна! Щом не можеше да влезе в къщата през прозореца, щеше да влезе през вратата!

Почти обезумяла от бурята и от собственото си отчаяние, тя се запромъква през дъжда и вятъра към задния вход. Горчивината и разочарованието й пречеха да чуе тънкия вътрешен гласец, който й нашепваше да се откаже и да опита друг път.

Тя удари с рамо вратата и когато ключалката не подаде, заблъска по нея с юмруци. Задавиха я сълзи на ярост и загубена надежда.

— Пусни ме, вътре! Веднага ме пусни, янки, ти кучи сине!

Никакъв отговор. Тя продължи да удря по вратата, като я риташе с крак и обсипваше с ругатни стопанина на къщата.

Назъбена светкавица се спусна от небето и удари клена, под който бе стояла доскоро. Кит изпищя и се хвърли… вътре.

Направо в обятията на Байрън Кейн.

— Какво, по дяволите…

Топлината от голите му, затоплени от съня гърди, проникна през студената й мокра риза, и за миг всичко, което Кит искаше да направи, бе да остане там, където се намираше — притисната в него — докато спреше да трепери.

— Кит, какво не е наред? — Той стисна раменете й. — Случило ли се е нещо?

Тя се дръпна назад. За съжаление, Мерлин бе зад нея. Кит не го видя, препъна се в псето и се просна на твърдия под в кухнята. Кейн с интерес разгледа безформената фигура в краката си. Устните му се извиха в насмешка.

— Изглежда, бурята ти действа прекалено зле.

Тя се опита да го прати по дяволите, но зъбите й толкова силно тракаха, че не успя да отговори. На всичко отгоре, при падането се бе приземила върху револвера, затъкнат в колана, и остра болка прониза бедрото й.

Кейн мина покрай тях, за да затвори вратата. Мерлин избра точно този момент, за да се отръска.

— Неблагодарен пес! — Кейн грабна една кърпа от куката в близост до мивката, и започна да бърше гърдите си.

Кит осъзна, че когато се изправеше, той щеше да види очертанието на оръжието под мократа тъкан. Докато Кейн бе ангажиран с подсушаването си, тя измъкна револвера и го скри зад една кошница с ябълки, близо до задната врата.

— Не знам кой от вас двамата е по-уплашен — изръмжа Кейн, докато наблюдаваше как Мерлин изчезва в дъното на коридора, към стаята на Магнус. — Но си мисля, че можехте да изчакате до сутринта.

— Изобщо не ме е страх от някакъв си проклет дъжд! — отвърна Кит.

Точно в този момент изтрещя нов гръм и момичето видимо пребледня и скочи от пода.

— Грешката е моя — провлачено рече той.

— Само защото съм…

Тя млъкна и задавено преглътна, когато погледа й попадна на Кейн. Той бе почти гол, облечен само с чифт панталони, провиснали ниско на бедрата му. Бе успял да закопчее само първите две копчета в бързината да отвори вратата. Бе виждала около себе си много оскъдно облечени мъже, работещи на полето и дъскорезницата, но никой не можеше да се сравни с него.

Широките му мускулести гърди бяха леко окосмени. На едното му рамо имаше белег, а друг пресичаше голия му корем и изчезваше под колана на разкопчаните му панталони. Бедрата му бяха тесни, а коремът плосък, пресечен от линия тъмноруси косъмчета. Очите й леко се плъзнаха до мястото, където се събираха крачолите на панталона му. Това, което видя там, я очарова.

— Избърши се!

Кит вдигна глава и срещна втренчения му поглед. Той й подаваше кърпата. Тя я грабна и старателно започна да трие бузите си под провисналата шапка.

— Ще ти бъде много по-лесно, ако свалиш шапката — посъветва я той.

— Не искам да я свалям — отсече тя. — Шапката си ми харесва!

Ръмжейки от раздразнение, Кейн изчезна по коридора, за да се появи отново с одеяло.

— Сваляй мокрите дрехи! Можеш да се увиеш в това!

Кит хвърли един поглед на одеялото, след това на него.

— Няма да се съблека!

Кейн се намръщи.

— Замръзнал си!

— Не ми е студено!

— Зъбите ти тракат!

— Не!

— Дяволите да те вземат, момче, три часа посред нощ е! Тази вечер загубих двеста долара на покер и съм адски уморен! Сега сваляй проклетите дрехи и да ходим да спим. Можеш да използваш стаята на Магнус, и да не съм чул никакъв звук повече от теб, поне до обяд!

— Ти, какво, оглуша ли, янки? Казах, че няма да се съблека!

Не свикнал да му възразяват, Кейн мрачно стисна челюсти. Тогава тя разбра, че беше време да действа. Когато Кейн направи крачка към нея, тя се стрелна към кошницата, където бе скрила оръжието, но той успя да я хване за ръката.

— О, не! Няма да избягаш от мен!

— Пусни ме веднага, кучи сине!

Тя опита да се издърпа, но Кейн я стискаше здраво в хватката си.

— Казах ти да свалиш тези мокри дрехи и ще направиш точно това, което ти наредих, за да мога най-накрая да ида и да си легна, по дяволите!

— Можеш да изгниеш в ада, янки! — Тя замахна, но юмрукът й безпомощно се плъзна по рамото му.

— Спри, преди да се нараниш! — Разтърси я предупредително.

— Начукай си го!

Шапката й отлетя и Кит почувства как я повдигат от пода. В момента, в който удари нов гръм, Кейн бе седнал на един кухненски стол и я прехвърляше през коленете си.

— Опитвам се да ти направя услуга! — Отворената му длан се стовари върху задните й части.

— Хей!

— Ще ти дам урок, на който баща ти е трябвало да те научи! — Ръката му за пореден път удари дупето й, и тя извика повече от възмущение, отколкото от болка.

— Спри проклето, мръсно копеле-янки!

— Никога не проклинай хората, които са по-големи от тебе… — Плесна я още веднъж, по-здраво. — … или по-силни от тебе…

Дупето й започна да гори.

— … и най-важното… — от следващите два удара задните й части пламнаха — не смей да проклинаш мен! — Бутна я от коленете си. — Сега вече разбираме ли се, или не?

Кит едва си пое въздух, когато се приземи на пода. В нея бушуваха ярост и болка, и замъгляваха погледа й, което й попречи да види, как той се протяга към нея.

— Започвай да събличаш тези дрехи.

Ръката му хвана здраво мократа риза. Виейки от ярост, тя скочи на крака.

Старият износен плат се разпра в дланта му.

След това всичко се случи изведнъж. Хладният въздух докосна плътта й. Тя чу тихия звук на копчетата, пръскащи се по целия под. Погледна надолу и видя малките си гърди, изложени пред погледа му.

— Какво по…

Задуши я чувство на ужас и унижение. Кейн я пусна и отстъпи бавно крачка назад. Кит сграбчи скъсаните краища на ризата и се опита да се прикрие с тях.

Очи с цвят на замръзнало олово се впиха в нея.

— Така-а-а. В края на краищата се оказа, че моето конярче не е момче.

Тя се вкопчи в ризата си и опита да скрие унижението си зад войнственост.

— Каква е разликата? Нуждаех се от работа.

— И я получи, като се представи за момче.

— Ти си този, който предположи, че съм момче. Аз никога не съм казвала нещо подобно.

— Никога и не го отрече. — Той вдигна одеялото и го хвърли към нея. — Изсуши се, докато си налея нещо за пиене. — Тръгна към вратата, но се обърна. — Когато се върна, очаквам някои отговори. Дори не си помисляй за бягство, защото това ще бъде най-голямата ти грешка.

След като Кейн изчезна зад вратата, Кит отхвърли одеялото и посегна към кошницата, за да извади револвера. Седна зад масата и скри оръжието в скута си. Едва тогава събра парцаливите остатъци от ризата си и завърза краищата в нескопосан възел на кръста си.

Кейн влезе обратно в кухнята в момента, в който тя разбра колко незадоволителен е резултатът от усилията й. Той бе разкъсал и долната й риза и сега плътта й оставаше открита под V-образната форма на деколтето й, което стигаше чак до възела, в който беше завързала краищата на парцаливите си дрехи.

Кейн глътна уискито и се загледа в момичето. Тя седеше зад масата, положила ръце на коленете си. Под меката тъкан на ризата й ясно се очертаваха малките й гърди. Как бе могъл да повярва, дори и за момент, че е момче? Тези деликатни кости би трябвало да му подскажат, че лъже, а и тези мигли, които бяха достатъчно гъсти, за да помете пода с тях.

Мръсотията й го бе отвратила. Мръсотията и цветистите й ругатни, да не говорим за дързостта и неуважението. Що за нахалница!

Чудеше се на колко ли е години? На четиринадесет или по-малко? Той знаеше много за жените, но за момичетата — нищо. Кога гърдите им започваха да растат? За сега беше сигурен само в едно… беше прекалено млада, за да живее сама.

Кейн раздразнено остави чашата.

— Къде е семейството ти?

— Нали ти казах. Мъртви са.

— И нямаш никакви роднини?

— Не.

Нейното спокойствие го дразнеше.

— Виж какво, едно дете на твоята възраст не може да се разхожда само из Ню Йорк. Това не е безопасно.

— Единственият човек, който ми причинява неприятности откакто съм тук, това си ти.

В думите й като че ли имаше истина, но той не им обърна внимание.

— Все едно. Утре ще те отведа при някои хора, които ще поемат отговорност за теб, докато пораснеш. Те ще ти намерят място, където да живееш.

— Доколкото разбирам, говориш за сиропиталище, майоре?

Това, че тя изглеждаше развеселена, го раздразни още повече.

— Да, говоря за приют! Да бъда проклет, ако ти позволя да останеш тук! Трябва ти място, където да живееш, докато пораснеш, за да можеш да се грижиш сама за себе си.

— Струва ми се, че досега не съм имала толкова много проблеми. Освен това, аз съвсем не съм дете. Съмнявам се в приютите да приемат осемнадесетгодишни.

— Осемнадесет?!

— Да не би да имаш проблем със слуха?

За пореден път бе успяла да го шокира. Той се взираше в нея през масата, в дрипавите й момчешки дрехи, в мръсното й лице и шия, в късите й черни коси, сплъстени от мръсотията. Според него, осемнадесетгодишните момичета бяха почти жени. Те носеха рокли и се къпеха редовно. А нищо у нея не му напомняше за девойка.

— Съжалявам, че развалих блестящите ви планове за сиропиталището, майоре!

Тя имаше куража да злорадства, и той се зарадва, че й бе хвърлил хубав бой.

— Чуй ме сега, Кит… или и името ти е фалшиво?

— Не, всичко е наред, това е истинското ми име. Или поне е това, с което всички ме наричат.

Веселието й изчезна и той усети изтръпване в основата на гръбнака си, същото усещане, което изпитваше преди битка. Странно!

Кейн видя как тя повдигна брадичка.

— Само дето фамилията ми не е Фини — добави тя. — Уестън. Катрин Луиз Уестън.

Това беше нейната последна изненада. Преди Кейн да успее да реагира, Кит скочи на крака и той се озова пред черното дуло на револвера.

— Исусе… — промърмори той.

Без да снема очи от него, тя заобиколи масата. Ръката, с която държеше оръжието, не трепваше.

Най-накрая частите се напаснаха и всичко си дойде на мястото.

— Не мисля, че си толкова внимателен при избора си на опонент, когато ти се прииска да наругаеш някого — отбеляза тя.

Той направи крачка към нея и веднага съжали. Куршумът мина в близост до главата му и едва не одраска темето му.

Кит никога не бе стреляла в помещение и сега ушите й бучаха. Коленете й силно трепереха и тя стисна пръсти около дръжката на револвера.

— Не мърдай, докато не ти кажа, янки — изплю с повече кураж, отколкото усещаше. — Следващият път ще се лишиш от ухото си.

— Може би е по-добре да ми обясниш за какво е всичко това.

— То е очевидно.

— Направи ми услуга!

Кит ненавиждаше тези едва доловими присмехулни нотки в гласа му.

— Става дума за „Райзън Глори“, подъл кучи сине! Плантацията е моя! Ти нямаш права над нея!

— Да, но законът казва друго.

— Плюя на закона! И хич не ме е грижа нито за съдилищата, нито за завещанията и всякакви там други. По правило, плантацията е моя и няма да допусна някакъв си янки да ми я отнеме!

— Ако беше така, баща ти щеше да я остави на теб, а не на Розмари.

— Тази жена го направи не само глух и сляп, ами го превърна и в глупак.

— Нима?

Мразеше преценяващия леден поглед на неговите очи. Искаше да го нарани толкова силно, колко тя бе наранена.

— Предполагам, че трябва да й бъда благодарна — подигравателно каза Кит. — Ако не беше мъкнала всеки мъж в леглото си — южняк или янки — къщата и реколтата навярно щяха да бъдат изгорени. На всички е известно, че майка ти не се скъпеше на ласки и раздаваше благосклонността си на всеки, който носи панталони.

Лицето на Кейн остана безизразно.

— Тя беше курва.

— Това е Божията истина, янки. И въпреки че лежи в гроба, няма да й позволя да ме ограби.

— И затова сега реши да ме убиеш.

Гласът му звучеше почти нехайно и дланите й започнаха да се потят.

— По-правилно е да те премахна от пътя си. Тогава „Райзън Глори“ ще стане моя, както трябваше да бъде от самото начало.

— Разбирам накъде биеш — той кимна бавно. — Добре, готов съм. Как искаш да стане това?

— Какво?!

— Да ме убиеш. Как ще го направиш? Искаш ли да се обърна, за да не ме гледаш в лицето, когато дърпаш спусъка?

Възмущението надделя над болезнените й чувства.

— Що за глупости говориш? Мислиш ли, че ще мога да уважавам себе си, ако застрелям човек в гърба?

— Съжалявам. Беше само предложение.

— При това, дяволски глупаво. — Тънка струйка пот се спусна по гърба й.

— Опитвам се да го направя по-лесно за теб, това е всичко.

— Не се притеснявай за мен, янки. Безпокой се за собствената си безсмъртна душа.

— Добре тогава. Направи го.

Тя преглътна.

— Такова ми е намерението.

Кит вдигна ръка и се прицели.

— Убивала ли си някога човек, Кит?

— Млъкни!

Треперенето в коленете й се беше засилило, ръката й започна да се тресе, докато Кейн изглеждаше толкова спокоен, сякаш току-що се бе събудил от дрямка.

— Стреляй точно между очите — посъветва я тихо.

— Млъкни!

— Така е по-бързо и най-сигурно. Мозъкът ми ще се разлети из цялата кухня, но ти ще се справиш с безпорядъка, нали, Кит?

Започна да й се повдига.

— Млъкни! Веднага! Просто си затвори устата!

— Хайде, Кит! Да приключим с това!

— Млъкни!!!

Револверът изгърмя с оглушителен грохот. Веднъж, два пъти, три пъти… и още…

И накрая се чу щракването на празния барабан.

Още при първия изстрел Кейн се хвърли на пода. Когато всичко стихна, той повдигна глава. На стената, пред която току-що бе стоял се виждаха пет дупки, които оформяха контурите на човешка глава.

Кит стоеше с приведени рамене и отпуснати встрани ръце. В пръстите й безполезно висеше револвера.

Той стана внимателно и приближи към стената, която бе получила куршумите, предназначени за него. Прекара пръсти по перфектната дъга и бавно поклати глава.

— Отлична работа, хлапе. Ти си дяволски добър стрелец.

За Кит бе настъпил края на света. Беше загубила плантацията, и за това не винеше никой друг, освен себе си.

— Страхливка — прошепна тя. — Проклето, малодушно, жалко момиче!