Нора Робъртс
Относно Кейт (8)

Осма глава

Броуди постави най-долното шкафче в нишата и го нивелира. Ако се заслушаше, можеше да долови бръмченето на бормашина. Някой от екипа му довършваше работата си на първия етаж. Горе се забиваха пирони, свистяха машини, стържеха триони. Няколко мъже от бригадата работеха по спалнята в апартамента на Кейт.

Щеше да стане чудесно местенце, помисли си Броуди. Идеалният апартамент за сам човек или за двойка без деца. Беше тесничко за семейство и нямаше необходимите удобства, реши той и клекна, за да изравни друг шкаф.

Застоя се там и се замисли.

Ще се ожениш ли за нея?

От къде му бе хрумнало това на Джак, по дяволите?

Всичко се обърка сега. Той не беше готов за брак. Не можеше дори да си позволи да мисли за това. Имаше дете, за което да се грижи. Бизнес, който тъкмо потръгваше. Разнебитена къща, която бе постегнал едва наполовина. Моментът просто не беше подходящ да мисли за такива неща, камо ли да усложнява нещата още повече като се ожени.

Вече бе изпадал в такава ситуация, за което не съжаляваше дори и за миг. Но трябваше да си признае, че и тогава времето не бе подходящо и изобщо бе много трудно за всички замесени. Какъв беше смисълът да поема в същата посока, след като животът му бе толкова несигурен? Само щеше да си докара нови проблеми, заключи той. Освен това Кейт едва ли си мислеше за брак. Притрябвало й е. Едва се бе установила в градчето. Имаше школа, за която да се грижи. Бе независима. Говореше френски. Била е във Франция, Англия и Русия. Можеше да реши пак да замине. А той бе закотвен с дете в Западна Вирджиния.

Във всеки случай те с Кони бяха лудо влюбени. Млади и наивни, помисли си той и го обзеха нежни чувства. А с Кейт бяха просто възрастни, здравомислещи хора, които се наслаждаваха на компанията си.

Твърде трезви, за да се отплеснат по романтиката и да се оставят чувствата да замъглят разума.

Ръката, която се опря на рамото му така го стресна, че едва не изпусна бормашината върху крака си.

— О’Конъл, стреснах ли те?

Броуди се изправи задъхан, обърна се и срещна погледа на Джери Скъли. Бащата на Род му бе приятел още от училище. Джери беше над тридесет, но бе запазил ведрия си младежки вид и закачливата усмивка, която се разливаше на лицето му и в момента.

— Не те чух — поясни Броуди.

— Сериозно? Извиках на няколко пъти. Много си отнесен, приятел.

Джери сложи ръце на кръста си и се разходи из помещението. Мъжете в костюми и вратовръзки изглеждаха много важни на строителния обект, помисли си Броуди.

— Работа ли търсиш? Имам един свободен чук? — пошегува се той.

— Ха-ха — изсмя се Джери. Това си беше стара шега между тях. Джери беше факир по математика и разни други науки, но не можеше да завинти крушка, без да чете упътване.

— Окачи ли онези рафтове в пералното помещение? — попита Броуди, като му намигна шеговито.

— О, закачени са. Бет каза, че някакви джуджета ги сложили — той изпъна врат и закачливо посочи към Броуди с глава. — Дали знаеш нещо за това?

— Нямам идея, не наемам джуджета, много им е висока тарифата — отвърна Броуди.

— Ясно. Е, жалко, тъй като съм им много благодарен. Бет спря да мрънка.

Дотолкова се познаваха, че един подобен разговор бе достатъчен, за да си благодарят един на друг.

— Долу се е получило много добре — продължи Джери. — Кери започна да ни влудява с този балет. Изглежда, че ще я запишем следващия месец.

— Не виждам защо да не го направите. Имаме още малко работа тук, после да довършим дреболии отвън, но помещението за танци е готово — Броуди се зае да монтира следващото шкафче. — Какво правиш тук по това време, едва следобед е? Кратък работен ден?

— Банкерите работят много повече от колкото си мислиш, приятел.

— Нежни ръчички — подкачи го Броуди. — Одеколон ли надушвам?

— Това е афтършейв, варварино. Както и да е, имах служебна среща навън. Свърших по-рано от очакваното и реших да те навестя. Да видя какво си направил с тази съборетина. Парите на моята банка са закопани тук, все пак.

Броуди се усмихна през рамо.

— Точно затова клиентът й е наел най-добрия.

— Слушам, че ти и балерината танцувате често заедно — каза Джери. Звучеше грубо, но двамата с Броуди бяха толкова близки и изразяваха привързаността си по този начин.

— Малък град — каза Броуди. — Навсякъде има уши.

— Бива си я — Джери се приближи и се зае да наблюдава как приятелят му изглажда ръба на шкафа. — Някога гледал ли си истински балет?

— Не — призна си Броуди.

— Аз съм. Малката ми сестра ходи няколко години на уроци по балет. Помниш Тифани, нали? Участва в „Лешникотрошачката“. Родителите ми ме завлякоха. Имаше някои интересни моменти — спомни си Джери. — Огромни мишки, битка с мечове, грамадна елха. Останалото е някакви подскачащи и въртящи се хора, ако питаш мен.

— Предполагам.

— Както и да е — продължи Джери. — Тифани се върна тук. Живееше в Кентъки през последните няколко години. Най-сетне се разведе с онзи идиот. Ще поживее при нашите докато се посъвземе.

— Аха — Броуди постави нивелира върху един от шкафовете и поклати глава.

— Та, мислех си, след като пак си на въртележката и се срещаш с жени, можеш да изведеш и нея някой път. Да я поразведриш малко. Да я заведеш на кино, вечеря може би.

— Мхм — потвърди Броуди разсеяно. Действаше си по задачите и отбеляза под барплота къде точно да сложи шкафчетата.

— Ще бъде чудесно. Много й се събра на главата, знаеш. Ще бъде хубаво да прекара няколко часа с мъж, който ще се държи мило с нея — Джери не спираше да го уговаря.

— Мдаа… — Броуди си мърмореше разсеяно под нос.

— Тя си падаше по теб като бяхме малки. Ще й се обадиш тези дни, нали?

— Разбира се. Какво? — Той се изправи изпод плота и се обърна към Джери. — На кого да се обадя?

— За Бога, Броуди. На Тифани. Сестра ми. Ще й се обадиш и ще я поканиш на среща.

— Така ли?

— О’Конъл, току-що каза, че…

— Чакай малко, чакай — Броуди остави бормашината и се опита да навакса с информацията. — Виж, няма да мога. С Кейт сме нещо като заедно…

— Не си женен за нея, нито пък живеете заедно. Какъв е проблемът? — учуди се Джери.

Броуди бе почти сигурен, че има проблем. Това, че бе позагубил тренинг, не означаваше, че бе забравил как стават нещата. Освен това не искаше да кани Тифани на среща, нито когото и да било друг. Но реши, че Джери ще оцени това, което смята да каже:

— Виж Джери, не съм на вълна да се срещам с никой, все още.

— Че нали излизате с балерината?

— Не е така. По-скоро… Ние само… — омота се Броуди.

Може би се получи добре, че отмести поглед от Джери, докато правеше неуспешни опити да намери точните думи. Кейт стоеше на вратата и кой знае какво щеше да чуе.

— О, Кейт. Здрасти.

— Здравей — гласът й бе хладен, очите й горяха. — Съжалявам, че ви прекъснах.

Джери надуши кавгата, пусна една бърза усмивка и се приготви да изостави приятеля си на бойното поле.

— Здрасти Кейт. Радвам се да те видя. Боже, колко късно е станало, трябва да тръгвам. Ще ти се обадя за уговорката, Броуди. До скоро — и се изпари.

Броуди отново вдигна бормашината и я запремята от ръка в ръка.

— Това беше Джери.

— Да, знам кой е — тросна се тя.

— Монтирам шкафчетата днес. Тези от черешово дърво се оказаха сполучлив избор. До края на деня ще приключим с вградения гардероб в стаята ти и ще минем първия пласт мазилка.

— Превъзходно — отвърна тя сухо.

Гневът й беше като гнездо на усойници, които не спираха да съскат и да се извиват в корема й. Кейт не възнамеряваше да ги укротява, а реши да ги остави да забият отровните си зъби в Броуди.

— Значи ние не излизаме заедно, срещаме се само за… — тя пристъпи в стаята и се спря — да преспиваме, така ли? Или имаш още по-просто описание?

— Джери ме оплете в разговора — оправда се той.

— Нима? За това ли толкова убедително му каза, че сме нещо като заедно? Не си давах сметка, че ще ти бъде толкова трудно да дефинираш връзката ни. Още по-малко очаквах, че каквото и да е това между нас, ще успее да те злепостави пред приятелите ти.

— Чакай малко — той тресна бормашината на земята. — Щом си подслушвала разговора ни, да беше чула всичко, поне. Джери искаше да изведа сестра му, а аз му поясних защо това не е добра идея.

— Ясно — тя си представи как сдъвква всички пирони от торбичката и ги изплюва в очите му. — Първо, не съм подслушвала. Това място е мое и мога да идвам тук когато си поискам, както и да обикалям свободно из всички стаи. Второ, когато се обясняваше на Джери, защо не е добра идея да излезеш със сестра му, случайно да ти дойде на ум да използваш думичката „не“?

— Да. Не — поправи се той. — Защото не внима…

— А, ето, можеш да казваш не, значи. Нека ти кажа нещо, О’Конъл — тя натърти на думите, като забиваше пръст в гърдите му. — Аз не преспивам с мъжете.

— Че кой е казал такова нещо, по дяволите? — извика той.

— Когато съм с някой мъж, аз съм него. Точка. Ако той не е способен или няма желание да стори същото, бих очаквала да бъде достатъчно откровен и да си каже.

— Не съм…

— Също така не съм някакво извинение, което да извадиш от торбата с лъжите, в случай, че не знаеш как да откажеш услуга на приятел. Тъй че не си и помисляй пак да ме използваш по този начин, с недомлъвките си от рода на нещо като „да“. И след като не се срещаме, спокойно можеш да се обадиш на сестрата на Джери или на която там си поискаш.

— Кое от двете е, да му се не види? Ядосана си ми, че отказах на Джери, или че не съм му отказал? — объркано попита Броуди.

Ръцете й се свиха в юмруци. Ако го удареше, само щеше да му покаже, че я превъзхожда.

— Идиот — отрони тя, завъртя се и излезе от стаята, говорейки на украински.

— Жени — измърмори Броуди. Ритна кутията с инструментите, но това изобщо не успокои нервите му.

 

 

Час по-късно шкафчетата бяха монтирани и той се бе захванал с килера. Повтори си разговора с Кейт няколко пъти и всеки път си припомняше неща, които трябваше да й каже. Кратки и смислени доводи, които щяха да обърнат битката в негова полза. При първа възможност, щеше да й прогори ушите с тях.

Нямаше да й се моли, каза си той и заби скобата за рафта. Нямаше за какво да се извинява. Жените бяха една от многото причини, мъжът да се чувства по-добре, ако прекара живота си сам, заключи той.

След като беше такъв идиот, защо изобщо си бе губила времето с него? Той пристъпи заднешком, за да излезе от вградения гардероб и се натъкна на Спенсър Кимбъл.

— Какво е тая навалица днес? — изръмжа Броуди.

— Извинявай, не очаквах да ме чуеш в тая шумотевица — оправда се Спенсър.

— Ще сложа знаци наоколо — той отиде в другия край на стаята и взе една дъска за рафт, която беше отрязал и загладил. — Забранено за костюми, вратовръзки и жени.

Спенсър повдигна вежди. Откакто познаваше Броуди, за пръв път го виждаше толкова ядосан.

— Не съм първият, който ти прекъсва работата днес, предполагам.

— Идея си нямаш — Броуди изпробва дъската. Пасна идеално в нишата. Поне нещо да се получи добре днес, помисли си. — Ако си дошъл да говорим за кухнята ти, веднага щом одобриш проекта, ще поръчам материали. Ще мога да започна след няколко седмици.

— Всъщност, засега се отказвам от този проект. Наташа се разпорежда с кухнята. Само се отбих, за да погледна как вървят нещата тук. Виждам значителен напредък.

— Напредваме, няма що — Броуди грабна още един рафт, спря се и въздъхна — Извинявай. Лош ден.

— Сигурно е заразно — Спенсър донякъде си обясни, защо дъщеря му не е в добро настроение. — Кейт е долу, подрежда си офиса.

— О — Броуди домъкна всички дъски за рафтовете и започна бавно да ги поставя на място. — Не знаех, че е тук.

— Мебелите, които беше поръчала, пристигнаха току-що. Тя също не ме посрещна много добре. Като навържа нещата, стигам до извода, че май сте поспорили.

— Когато някой ти скача и те хваща за гърлото, без да има причина за това, не е спор, а е атака — обясни Броуди.

— Мхм. С риск да си пъхам носа където не трябва, ще ти кажа само, че жените в моето семейство винаги смятат, че имат достатъчно добра причина да хванат мъжа за гърлото. Дали причината е наистина добра, това никога не става ясно — намекна Спенсър.

— Ето защо жените винаги са били проблем — заяви Броуди.

— Обаче не можем без тях, нали?

— Ние с Джак си се справяхме отлично — ядът му понамаля, когато се обърна отново към Спенсър. — Какво им става на жените? Защо винаги трябва да усложняват нещата и да ни карат да се чувстваме като идиоти?

— Синко, поколения мъже са размишлявали над този въпрос. Има само един отговор и той е — защото.

Броуди се усмихна леко, стъпи обратно във вградения гардероб и продължи с рафтовете.

— Трябва да се примирим с това, предполагам. Вече няма никакво значение. Тя ме заряза.

— Не си ме оставил с впечатлението, че си мъж, който бяга от проблемите — каза Спенсър.

— Няма нищо типично и у дъщеря ти — Броуди съжали за това, в момента, в който го изрече. — Извинявай.

— Приех го като комплимент. Вие двамата доста сте понаранили чувствата си, а може би и гордостта си. Искаш ли да те понасоча малко? В такава ситуация Кейт реагира с остро избухване, което обикновено прераства в ледена резервираност.

Броуди изрови някакви закачалки за стената в гардероба. После реши, че някой от работниците може да ги закачи, но имаше нужда да се разсее с нещо.

— Тя беше доста ясна по въпроса. Нарече ме идиот, след което каза нещо на руски или украински, все тая.

— Хокала те е на украински? — Спенсър едва сдържа учудването си. — В такъв случай, трябва да е била много ядосана.

Броуди присви очи и сграбчи отвертката.

— Не знам какво означаваше, но не ми хареса как прозвуча.

— Сигурно е било нещо от сорта на „да се печеш на шиш над пъклени огньове“. Майка й го използва често. Броуди, изпитваш ли чувства към дъщеря ми?

Дланите на Броуди се изпотиха на секундата.

— Господин Кимбъл…

— Наричай ме Спенс. Знам, че въпросът не е никак лесен, но бих искал да ми отговориш. Би ли отстъпил от кутията с инструменти първо. Вътре има доста остри предмети — Спенсър пъхна ръце в джобовете. — Няма да те предизвикам на дуел с отвертки, обещавам.

— Добре. Изпитвам чувства към Кейт. Още са неясни и неустановени, но ги имам. Не смятах да се забърквам с нея. Положението ми не го позволява.

— Може ли да попитам защо? — прекъсна го Спенсър.

— Сам баща, очевидно е. Старая се да осигуря приличен живот на сина си. Това не е животът, на който Кейт е свикнала или би водила.

Спенсър се замисли за момент и се обади.

— Те не са се отнесли добре с теб, нали?

— Моля?

— За разлика от повечето семейства, нашето често е много шумно, бърка се в чуждите работи, покровителства своите и може да бъде наистина досадно. Но сигурно си разбрал, че уважаваме и подкрепяме избора и чувствата на другите. Броуди, грешиш ако преценяваш една ситуацията по това, как се е развила друга — Спенсър спря за момент и продължи. — Но да оставим това настрана. След като те е грижа за Кейт, нека ти дам един непоискан съвет. Дали ще го приемеш, или не, си е твоя работа. Справи се със ситуацията. Разбери се с нея. Ако тя беше безразлична към теб, отдавна щеше да е приключила всичко спокойно, или още по-лошо — учтиво.

Спенсър се обърна да огледа хаоса в кухнята, след като реши, че беше оставил О’Конъл с достатъчно теми за размисъл.

— Значи това ме очаква и мен един ден? — той отправи отчаян поглед към Броуди. — А ти си мислиш, че имаш проблеми.

Спенсър завъртя глава и си тръгна, а Броуди застана насред стаята, удряйки с отвертката по дланта си. Бащата на Кейт току-що го бе посъветвал да не отстъпва на дъщеря му. Що за странно семейство бяха?

Собствените му родители никога не се караха. Това беше така, защото баща му поставяше условията и те се изпълняваха. Или поне изглеждаше така.

Броуди никога не се бе карал с Кони. Поне не сериозно. Разбира се, че имаха някои разногласия, но успяваха да ги изгладят помежду си. Или просто ги пренебрегваха. Правеха така, помисли си той, тъй като и двамата бяха отритнати от родителите си, изолирани и нямаха на кой да разчитат, освен един на друг.

Гневът му навличаше само проблеми и нищо друго. С баща му, в училище, когато започна работа. Той се научи да го възпира, вместо да го разпалва. Поне в повечето случаи, призна си и си припомни за скорошната кавга с баща си.

Въпреки това, сигурно правеше грешка, като сравняваше това, което е било с настоящето. Едно нещо бе сигурно, неприятното чувство в стомаха му нямаше да го напусне докато не изречеше това, което го мъчи.

Първо огледа работниците си, после довърши някои дребни неща по плана за следващия ден. Почти беше време за приключване на работния ден и реши да освободи мъжете. Нямаше нужда от публика.

 

 

Кейт заби правилно пирона и направи доволна физиономия. Прасето Броуди О’Конъл не беше единственият, който можеше да борави с чук. Тя прекара последните два часа в прецизно подреждане на офиса си. Всичко трябваше да е безупречно, когато приключеше. Нямаше да се задоволи с половинчати работи.

Бюрото й беше точно там, където го искаше. Шкафчетата му вече бяха напълнени с брошури, които лично бе оформила и поръчала, както и пликове и формуляри за учениците. Страничният шкаф беше от същия дъбов материал. Надяваше се папките в него скоро да се запълнят.

Килима беше открила на разпродажба в антикварен магазин. Избелелия цвят на розите стоеше добре на бледозелените стени и подхождаше на тапицерията на креслата, които бяха поставени срещу бюрото й.

Това че беше офис, не означаваше, че не трябва да е елегантен.

Тя окачи още една от черно-белите снимки, които бе подбрала внимателно. Отдръпна се настрани и кимна одобрително. Танцьори по време на репетиция, на сцената, зад сцената. Начинаещи ученици, завързващи пантофките си. Потни, обсипани с брокат, отпуснати и премалели, или изпълняващи скок. Уловен бе всеки един аспект от света на танцьора. Всеки ден щяха да й напомнят за това, което бе правила и което щеше да прави.

Взе още един пирон, намести го срещу стената и го удари. Докато го забиваше повторно си мислеше как си губи времето с мерзавеца Броуди О’Конъл.

Нека се умилква около Тифани. Тя много добре си спомняше Тифани Скъли. Нахакана и изрусена, в по-горния клас на гимназията. Постоянно се кискаше и винаги бе силно начервена. Е, нека идиота да й се наслаждава. Не я интересуваше.

Тя бе приключила с него.

— Ако ми беше казала, че ще покриеш стената със снимки — изкоментира Броуди, — нямаше да се старая толкова при мазилката. Никой нямаше да забележи.

Кейт намести снимката и взе нов пирон.

— Предполага се, че си изпипваш работата, без значение дали някой ще й се наслаждава или не. След като съм платила за тези стени, ще правя каквото си поискам с тях.

— Твоя воля, щом искаш да ги осееш с дупки — снимките бяха чудесни, не че щеше да й го каже. Не само, че бяха подредени добре, навързани, без да са претенциозни, а и самата тематика бе подходяща.

Можеше да си я представи в няколко от тях, като дете, момиче, жена. Най-вече на една от снимките, седяща на земята с кръстосани крака, удряща с чук по пантофите, която го накара да се усмихне. Посочи с пръст към последната снимка и изкоментира небрежно.

— Мислех си, че танцувате с тези.

— За твоя информация палците трябва да се разчупят в началото. Един от начините е с чук. Сега, ако ме извиниш, бих искала да си довърша работата в офиса. Утре следобед трябва да проведа няколко срещи в него.

— Ще имаш предостатъчно време — офисът и без това вече изглеждаше безупречно, помисли си той. Трябваше да се досети, че ще го декорира без грешка.

— Нека ти го кажа така — тя заби още един пирон, — заета съм и нямам никакво желание да разговарям с теб. Не ти плащам, за да се размотаваш наоколо, още по-малко пък да си приказваш.

— Не ми излизай с този номер — той изтръгна чука от ръцете й. — Това, че пишеш чекове за свършената работа, няма нищо общо с останалите неща. Проклет да съм, ако ти позволя да объркаш понятията.

Той имаше право, разбира се. Тя се засрами, че изобщо си бе позволила да намекне за това.

— Така е, но сме приключили и с личните си отношения.

— Как пък не — той се обърна и затвори плъзгащата се врата.

— Какво си въобразяваш, че правиш?

— Осигурявам малко уединение. Не се намира много напоследък — поясни той.

— Отвори вратата, излез през нея и не спирай да вървиш — сопна му се тя.

— Седни и млъквай.

Очите й се разшириха от изненада, не от яд.

— Моля?!

Той беше решил да разреши проблема. Постави чука на разстояние, на което не би могла да го достигне, приближи се и я бутна на стола й.

— Сега ме изслушай.

Тя понечи да се изправи, но той не й позволи. Гневът й нарасна, но го задържа да не изкипи, единствено заради изненадата й да го види толкова бесен.

— Доказа ми, че си голям и силен — каза тя с подигравка, — не трябва да ми доказваш, че си и глупав.

— А ти не трябва да ми доказваш, че си разглезена и нагла. Ако още веднъж се опиташ да станеш, преди да съм свършил, ще те завържа за стола. Вършех си работата, когато Джери се появи изневиделица. Той ми е приятел. Двамата с Бет пренебрегват собствените си задачи, заради мен и Джак, задължен съм му.

— Логично е да му се отблагодариш, като излезеш със сестра му — намеси се тя.

— Тихо, Кейт. Не се срещам със сестра му и не възнамерявам да го правя. Той не спираше да говори, аз монтирах шкафовете и не го слушах, докато превключа…

Броуди прокара ръка през косата си и закрачи нервно из стаята.

— Джери ме завари неподготвен. Опитах се да се измъкна от ситуацията, без да го обидя. Много са близки с Тифани, тревожи се за нея и разчита на мен, предполагам. Какво трябваше да му кажа? Не ми пука за сестра ти, може би.

Кейт вирна брадичка.

— Да. Не става дума за това, обаче.

— Тогава за какво иде реч, по дяволите?

— Въпросът е в това, че ти каза, а очевидно така го чувстваш, че между нас няма нищо друго, освен секс. Аз имам нужда от повече в една връзка. Лоялност, вярност, чувства, уважение. Очаквам от мъжа да е способен да каже, и то без да се задави, че имаме връзка. Да ми покаже, че се интересува от мен.

— Дявол да го вземе, минали са повече от десет години, откакто съм излизал на срещи с някой. Не можеш ли да проявиш малко разбиране.

— Не ти е много правилна логиката. Приключихме ли? — попита тя.

— Ама че си костелив орех. Не, не сме приключили — той я дръпна и я изправи на крака. — Не съм бил с никоя, преди да започна да се виждам с теб. Не искам и да бъда с друга. Ще го заявя на Джери, както и на всички останали. Не си ми безразлична и изобщо не ми харесва, когато ме карат да се чувствам като идиот.

— Добре, а сега ме пусни — тросна се тя.

— Ако можех да го направя, нямаше да съм тук и да изгарям от желание да те удуша — повиши тон Броуди.

— Ти ме обиди. Обиди нас. Ти заслужаваш да бъдеш удушен.

— Няма да се извинявам отново — той я повлече към вратата.

— Да се извиняваш? Аз не чух никакво извинение. Какво правиш?

— Просто млъкни — нареди й той и отвори вратата, като продължи да я дърпа по коридора.

— Ако не ме пуснеш на секундата, ще…

Броуди я грабна и с един замах я преметна през рамото си. Прихвана я през краката с едната ръка, а с другата отвори външната врата.

— Полудя ли? — извика тя. Беше твърде шокирана, за да се съпротивлява. Отметна косата от лицето си, докато слизаха по стъпалата пред къщата. — Напълно ли откачи?

— От минутата, в която започнах да си мисля за теб — той отгледа улицата и видя една жена да излиза от съседната сграда. — Извинете! Госпожо?

— А… да, кажете — тя погледна към тях и премигна учудено.

— Това е Кейт, аз съм Броуди. Само исках да ви кажа, че излизаме заедно и имаме връзка.

— О, Боже — прошепна Кейт и отново закри лице с косата си.

— Аха, ами добре… — жената се усмихна, помаха им леко и добави: — Много хубаво.

— Благодаря — Броуди спусна Кейт да стъпи на земята. — Да продължавам ли, или това ти стига?

Тя не можа да каже нищо. Думите бяха заседнали в гърлото й. Разреши проблема като заби юмрук в гърдите му и побягна назад към къщата.

— Явно не е достатъчно — реши Броуди и закрачи след нея.