Нора Робъртс
Относно Кейт (1)

Първа глава

Щеше да бъде съвършено. Тя щеше да се погрижи да стане така. Всяка стъпка, всеки етап, всеки детайл — всичко щеше да бъде изпълнено точно както го искаше, както си го представяше — докато мечтата й станеше реалност.

Да се задоволи с по-малко от максималното, бе загуба на време.

Кейт Кимбъл бе жена, която не пропиляваше напразно живота си.

На двадесет и пет, тя бе видяла и преживяла повече, отколкото някои хора за цял живот. Докато другите млади момичета се кикотеха около момчетата или се интересуваха от мода, тя пътуваше до Париж или Бон, облечена в прекрасни костюми и изживяваше страхотни моменти.

Бе танцувала за кралици и бе вечеряла с принцове. Бе пила шампанско в Белия дом и плакала от щастие и умора в Болшой театър. Бе благодарна на родителите си, на голямото си семейство, което й бе дало възможност да постигне това. Всичко, което имаше, дължеше на най-близките си хора.

Време беше да стане по-самостоятелна.

Откакто се помнеше, мечтата й бе да танцува. Нейната мания, както би казал брат й Брендън, с което Кейт бе напълно съгласна. Нямаше нищо лошо в това да мечтаеш силно за определено нещо и да се опиташ да го осъществиш. Стига това да е правилният път, който поемаш и да имаш сили да го извървиш докрай.

Бог й бе свидетел, че си бе заслужила успеха.

Двадесет години усилни тренировки, учене, радост и болка. И саможертви, помисли си тя. Нейни и на родителите й. Знаеше колко им бе трудно да се разделят с нея, малкото им момиченце, което замина да учи в Ню Йорк едва на седемнадесет години. Но те никога не казаха нищо, само я насърчаваха и я подкрепяха.

Въпреки че напускаше красивото малко градче от Западна Вирджиния, за да го замени с големия град, родителите й знаеха, че навсякъде ще бъде заобиколена и пазена от семейството си. Тя също си даваше сметка, че те я обичат и й имат достатъчно доверие, за да я пуснат да замине.

Тренираше усилено, танцуваше колкото за себе си, толкова и за тях. Не пропуснаха нито един от успехите й. Когато се присъедини към Компанията и излезе на сцена за първи път, те бяха там. Когато стана прима балерина, отново бяха там.

Танцуваше професионално вече шест години, познаваше славата и тръпката на това да почувстваш музиката в тялото си. Пропътува целия свят като Жизел, Аврора, Жулиета — десетки роли, трагически и триумфиращи. Оценяваше всеки един момент от преживяното.

Никой не бе изненадан повече от самата Кейт, когато реши да се оттегли от светлината на прожекторите и да напусне сцената. Имаше само едно обяснение за това. Искаше да се прибере у дома. Искаше да има истински живот. Колкото и да обичаше да танцува, осъзнаваше, че танците бяха всепоглъщащи. Класове, репетиции, представления, пътувания, медии. Кариерата на танцьора бе много повече от нахлузването на палците и реенето под светлината на прожекторите — или поне такова бе виждането на Кейт.

Искаше истински спокоен живот и дом. Тя реши, че е време да се отплати на съдбата за успехите, които бе пожънала. И щеше да го направи с школата си.

Скоро щяха да дойдат и първите ученици. Фамилното й име беше Кимбъл, а то означаваше много в тази област. Щяха да дойдат, защото името й бе Кейт Кимбъл, а то беше известно в света на танца. Но най-вече щяха да дойдат, защото школата сама по себе си значеше нещо, каза си тя.

Време е за нова мечта, помисли си Кейт и се завъртя в голямата, отекваща зала. „Школа за танци Кимбъл“ бе новата й мания. Тя възнамеряваше да бъде също толкова всепоглъщаща, трудна и точно толкова безупречна, колкото и старата. И без съмнение щяха да са й необходими също толкова усилен труд, умения и решителност, за да я направи реалност.

С ръце на кръста оглеждаше размазаните сиви стени, които преди това са били бели. Щяха отново да бъдат такива. Чиста повърхност, на която да окачи плакати в рамки на най-великите: Нуреев, Фонтейн, Баришников, Давидов, Баниън.

Двете дълги стени щяха да бъдат покрити с огледала зад стенките. Професионалната суета бе необходима като дишането. Танцьорът трябва да вижда всяко движение в детайл, всяка извивка на тялото, за да усъвършенства позицията си. Беше по-скоро като прозорец, отколкото огледало, си помисли Кейт, в който танцьорът поглеждаше през стъклото, за да види танца.

Старият таван щеше да бъде поправен или при необходимост — заменен. Отоплението… потърка измръзналите си ръце — определено бе за подновяване. Подът ще се изцикли и заглади, докато се превърне в идеалната гладка повърхност. След което следваха осветлението, водопроводът, може би и малко работа по електрическата система.

Дядо й е бил строител, преди да се пенсионира или полупенсионира, помисли си тя с обич. Не беше в чак такова неведение относно ремонтите. Освен това щеше да проучи подробностите, да задава въпроси, докато не си изяснеше процеса напълно, за да може да дава правилни инструкции на наетия предприемач.

Затвори очи, приклекна в плие и си представи как щеше да изглежда. Финото й тяло се понесе с движението докато дупето докосна петите й, изправи се и се сниши отново.

Върза косата си, нетърпелива да излезе и погледне за пореден път онова, което скоро щеше да бъде нейната осъществена мечта. В бързината фибите й се бяха разхлабили и няколко черни, лъскави къдрици се разпиляха палаво. Ако ги разпуснеше, щяха да паднат до кръста й, диво романтичен вид, който подхождаше на имиджа й на сцената. Усмихна се отнесено и лицето й придоби спокойно изражение. Имаше мургавата кожа и високите, отсечени скули на майка си. От баща си бе наследила тъмносивите очи и упоритата брадичка.

Поразителна комбинация и много романтична в същото време. Циганка, русалка и царица на феите в едно. Погледнеха ли я, мъжете се подвеждаха по изтънчените й форми, без да подозират за силния характер, който се криеше зад крехката й феерична външност. Преценката им винаги бе погрешна.

— Някой ден ще се схванеш така, и ще трябва да скачаш наоколо като жаба! — чу зад гърба си тя.

Кейт се изправи и отвори очи.

— Брендън! — изкрещя с пълно гърло, мина на подскоци през помещението и го прегърна. — Какво правиш тук? Кога влезе? Мислех си, че си на тренировъчен лагер в Пуерто Рико. Колко време ще останеш?

Той беше само две години по-голям от нея, но докато бяха деца не спираше да я тормози, тъй като тя беше изтърсака в семейството. За разлика от доведената им сестра, Фредерика, която беше по-голяма и от двамата, но никога не им се налагаше. Въпреки това, тя го обожаваше.

— На кой въпрос искаш да ти отговоря най-напред? — смеейки се я отмести настрани и я огледа набързо с жълто-кафявите си, засмени очи. — Все така слабичка.

— А ти все така преувеличаваш. Здравей — Кейт го млясна по устните. — Мама и тате не казаха, че ще си идваш.

— Не знаеха. Чух, че си се завърнала и реших, че е най-добре да проверя какво става и да те държа под око — той огледа голямата, мръсна зала и завъртя очи. — Май съм закъснял.

— Ще се получи чудесно.

— Ще се получи. Може би. В момента е дупка — прехвърли ръката си през рамото й. — Значи кралицата на балета ще става учител.

— Ще бъда чудесен учител. Защо не си в Пуерто Рико?

— Ей, не мога да играя бейзбол дванадесет месеца в годината.

— Брендън — тя повдигна вежди.

— Подхлъзнах се лошо на втора база. Разтегнах няколко сухожилия.

— О, много ли е зле? Беше ли на лекар? Ще…

— За Бога, Кейти. Не е кой знае какво. Сложиха ме в списъка на резервите за два месеца. Връщам се за пролетните тренировки. Ще имам предостатъчно време да съм наоколо и да превърна живота ти в кошмар.

— Добро обезщетение. Ела, ще ти покажа помещението — и го загледа как пристъпва с усилие. — Апартаментът ми е отгоре.

— Като гледам тавана, апартаментът ти всеки момент ще е долу.

— Напълно надежден е — каза тя, махайки с ръка. — Изглежда грозно, но вече съм го планирала.

— Винаги имаш планове.

Той тръгна с нея, като пристъпваше внимателно с десния си крак. Прекосиха стаята, минаха през мръсен, малък коридор с напукана мазилка и оголени тухли. Изкачиха се по скърцащите стълби към помещение, което изглежда беше обитавано от мишки, паяци и гадини, за които не искаше и да мисли.

— Кейт, това място…

— Има потенциал — каза тя твърдо — и история. От преди Гражданската война е.

— От преди каменната ера е — той предпочиташе неща, които бяха организирани и с добър вид, като бейзболно игрище. — Имаш ли представа, колко ще ти струва, за да направиш това място обитаемо.

— Имам представа. Ще го доуточня, когато говоря с предприемача. Мое е, Бренд. Помниш ли, когато бяхме деца и ти, аз и Фреди минавахме покрай това старо място?

— Разбира се, беше бар, после занаятчийско магазинче, или нещо от сорта, след това…

— Беше много неща — прекъсна го Кейт. — Започнало е като таверна през 1800-а. Така и не го разработили. Гледах го като дете и си мислех колко би ми се харесало да живея тук, да гледам през тези високи прозорци и да обикалям из стаите.

Бледа розовина се разля по бузите й, очите й потъмняха. Сигурен знак, помисли си Брендън, че няма да отстъпи.

— Да си мислиш така, когато си на осем е много по-различно от това да купиш съборетината, когато пораснеш.

— Да, така е. По-различно е. Миналата пролет, когато се прибрах, беше обявена отново за продан. Не можех да спра да мисля за това — тя огледа стаята. Представяше си как щеше да изглежда. Блестящ под, здрави и чисти стени. — Върнах се в Ню Йорк, а това старо място не излизаше от ума ми.

— Ненормална работа.

Тя сви рамене.

— Мое си е. Знаех го от минутата, когато влязох вътре. Никога ли не си го изпитвал?

Беше го изпитал първия път, когато посети бейзболния стадион. Сега като се замисли, предположи, че повечето разумни хора биха му казали, че да играеш с топка, за да се препитаваш, е детска мечта. Той си спомни, че семейството му не смяташе така. Както и никога не разубедиха Кейт от мечтите й за балета.

— Да, предполагам, че съм се чувствал така. Просто ми се струва много бързо. Свикнал съм да правиш нещата постепенно.

— Това не се е променило — каза му тя с усмивка. — Когато реших да се оттегля от сцената, вече бях решила, че искам да преподавам балет. Знаех, че искам да превърна това място в школа. Моята школа. Най-вече исках да съм у дома.

— Добре — той сложи отново ръка на рамото й и я целуна по слепоочието. — Тогава ще го направим. Но хайде да се махаме засега. Тук е като в хладилник.

— Новото парно е начело в списъка ми.

Брендън се огледа отново наоколо.

— Ще бъде един наистина много дълъг списък.

 

 

Вървяха заедно през режещия декемврийски вятър. Минаха по напукания, неравен тротоар, край дърветата протегнали голи клони, под тежкото сиво небе — всичко бе така, както го помнеха от детството си.

Тя усещаше миризмата на сняг във въздуха. Витрините на магазините вече бяха украсени празнично с червенобузи фигурки на Дядо Коледа, трепкащи светлинки, летящи елени и дебели снежни човеци. Но най-добрата си оставаше тази на „Къщата на чудесата“. Витрината на магазина за играчки беше отрупана с прекрасни неща — миниатюрни шейни, огромни плюшени мечоци с нощни шапчици, кукли — елегантни и обикновени, лъскави червени камиони, замъци от дървени кубчета.

Прекрасна бъркотия… забавна, помисли си Кейт. Някой би решил, че играчките са нахвърляни безразборно, но тя знаеше, че всичко бе аранжирано с огромно внимание, повлияно от дълбока любов към децата.

Камбанките на вратата иззвъняха весело, щом влязоха вътре. Клиенти разглеждаха наоколо. Двегодишно момче удряше лудо по ксилофона в детския кът. Зад тезгяха Ани Мейнърд опаковаше в кутия плюшено куче с провиснали уши.

— Една от любимите ми играчки — сподели тя с клиента, — племенницата ви ще се влюби в него.

Очилата се изместиха от носа й, когато завърза кутията с червения ширит. Погледна над тях, премигна и изпищя от радост.

— Брендън! Таш! Ела да видиш кой е тук. О, дай да те целуна, прекрасно същество.

Когато той се подчини и мина зад тезгяха, тя потупа сърцето си.

— Омъжена съм от двадесет и пет години — каза тя на клиента, — а това момче все още ме кара да се чувствам като колежанка. Весели празници — пожела тя на купувача и се обърна към Кейт. — Чакай да извикам майка ти.

— Не, аз ще я извикам — Кейт се усмихна и поклати глава. — Брендън може да остане тук и да пофлиртува с теб.

— Е, в такъв случай, не бързай много — намигна Ани.

Брат й стопяваше момичешките сърца още от петгодишен. Всъщност не, още откакто се бе родил, мислеше си Кейт, докато се разхождаше между рафтовете. Беше много повече от външност, въпреки че Брендън бе страхотен. Не ставаше дума и за чар, нищо че той можеше да разпръсква омая в изобилие, когато беше в настроение. Тя много отдавна разбра, че това бе въпрос на феромони. Някои мъже си стояха просто ей така и караха жените да припадат. Податливите жени, разбира се. Но тя никога не бе била една от тях. Мъжът трябваше да притежава много повече от хубава външност, чар и сексапил, за да грабне вниманието й. Познаваше доста, които бяха красиви на външен вид, но празни, щом успееш да надникнеш вътре.

Точно в този момент на размисли заобиколи рафта с коли и камиончета и сърцето й едва не се разтопи.

Той беше прекрасен. Не, не, това беше по-подходящо за жена. Симпатичен бе твърде изтъркано за мъж. Той беше…

Мъж.

Около метър и деветдесет, идеално сложен. Като танцьор тя можеше да прецени добре поддържаното тяло. Екземплярът разглеждаше миниатюрните автомобили, облечен в прилепнали, избелели дънки, фланелена риза и дънково яке, което беше твърде тънко за сезона. Работните му обувки изглеждаха много стари и здрави. Кой би си помислил, че едни работни обувки могат да са толкова секси?

Имаше кестенява коса, нашарена от по-светли, руси кичури, падащи около слабото му, остро изсечено лице. Не беше груб, не беше класически тип, не можеше да му се постави етикет. Устата му бе сочна и изглежда беше единственото нежно нещо в него. Носът му беше дълъг и правилен, брадичката — добре оформена. А очите му… Прекрасните му мигли й пречеха да види добре цвета им. Представяше си ги спокойни и тъмносини. Отмести поглед към ръцете му в момента, в който той посегна към една от играчките. Големи, с широки длани и загрубели пръсти. Силни.

О, Боже!

Докато се бе отдала на моментната си фантазия — напълно безобидна, разбира се — тя се наклони настрани и блъсна няколко колички. Последвалото дрънчене я извади от унеса и накара мъжа да извърне очи към нея — които се оказаха изненадващо големи и наситено зелени.

— О! — възкликна тя, усмихвайки се на него и присмивайки се на себе си се наведе да събере играчките. — Надявам се да няма жертви.

— Има линейка наблизо, ако се наложи — той посочи лъскавия автомобил в червено и бяло и се наведе да й помогне.

— Благодаря. Ако успеем да ги върнем обратно преди да са пристигнали полицаите, може да се отърва само с предупреждение.

Той не само че изглеждаше добре, но и ухаеше така, реши тя. На дървени стърготини и мъж. Кейт се премести внимателно и колената им се докоснаха.

— Често ли идваш тук?

— Всъщност да — той вдигна очи към нея и я огледа добре. Тя долови оживения интерес в очите му. — Мъжете цял живот остават привързани към играчките си.

— Така чувам и аз. С какво обичаш да си играеш?

Той повдигна вежди. Не се случваше често да се натъкне на красива и провокативна жена, в магазин за играчки, в сряда следобед. Той едва не запелтечи, после направи нещо, което не бе правил от години — започна да говори, без първо да обмисли какво ще каже.

— Зависи от играта. Коя ти е любима?

Тя се засмя и отмести назад кичура коса, който гъделичкаше бузата й.

— О, харесвам всякакви, особено ако печеля.

Тя понечи да се изправи, но той я изпревари. Изпъна дългите си крака и протегна ръката си. Тя я сграбчи и установи с удовлетворение, че бе точно толкова твърда и силна, колкото си я бе представяла.

— Благодаря отново. Аз съм Кейт.

— Броуди — представи се той и й предложи малкия син кабриолет, който бе още в ръцете му. — Кола ли си търсиш?

— Не, не днес. По-скоро само разглеждам, докато не намеря каквото търся… — тя отново накриви устни, доволно и флиртуващо.

Броуди едва сдържа почудата си. И преди му бяха налитали жени, но не и по този начин. А и си беше наложил въздържание от… струваше му се цяла вечност.

— Кейт — той се облегна на лавицата и се наклони към нея. Странно как движенията се завърнаха, как тялото още бе способно да долови ситуацията и да откликне, сякаш никога не бе спирало да го прави. — Защо не вземем да…

— Кейти? Не знаех, че ще дойдеш — Наташа Кимбъл прекоси магазина, като буташе в количката огромна детска бетонобъркачка.

— Донесох ти изненада — отвърна Кейт.

— Много обичам изненадите — каза Наташа. — Но първо вземи това, Броуди, нали ти обещах. Пристигна в понеделник и ти я запазих.

— Страхотна е — спокойният поглед и флиртаджийското изражение се превърнаха в доволна усмивка. — Идеална е. Джак ще полудее от радост.

— Тези производители правят едни от най-здравите играчки. Ще й се наслаждава с години, а не само седмицата след Коледа. Запознахте ли се с дъщеря ми? — попита Наташа и прегърна Кейт през кръста.

Очите на Броуди се отместиха от кутията с камиона.

— Дъщеря? — значи това е балерината, помисли си той. Как можа да не се досети?

— Току-що се запознахме, благодарение на малък автомобилен инцидент — Кейт запази усмивката си. Сигурно бе усетила как ситуацията се поохлади. — Джак племенника ти ли е?

— Джак е сина ми.

О! — отдръпна се мислено. Как смееше! Семеен мъж, как изобщо бе посмял да флиртува с нея. В крайна сметка нямаше значение кой бе започнал пръв, тя не беше омъжена. — Сигурна съм, че ще му хареса — каза му хладно и се обърна към майка си. — Мамо…

— Кейт, тъкмо разказвах на Броуди за плановете ти. Мислех си, че ще е добре да погледне сградата.

— Това пък защо?

— Има фирма, изключителен майстор е. Той преправи студиото на баща ти миналата година. Обеща да погледне кухнята ми. Дъщеря ми търси най-добрия — добави Наташа, а очите й с цвят на потъмняло злато се усмихваха. — Сетих се за теб, естествено.

— Оценявам го.

— Не, аз го оценявам. Знам, че работиш качествено и на добра цена — тя стисна леко ръката му. — Спенс и аз ще сме ти много благодарни, ако огледаш сградата.

— Тук съм едва от два дни, мамо. Нека не бързаме. Преди малко се натъкнах на нещо досадно в сградата, обаче. В момента е отпред при чаровната Ани.

— Какво… Брендън? О, ама така кажи! — щом Наташа се забърза натам, Кейт се обърна към Броуди.

— Приятно ми е, че се запознахме.

— И на мен. Обади се, ако искаш да огледам мястото.

— Разбира се — тя постави прилежно малката кола на рафта. — Убедена съм, че синът ти ще хареса камиона. Едно дете ли имаш?

— Да. Само Джак.

— Сигурна съм, че ти и жена ти сте много заети с него. А сега, моля да ме извиниш…

— Майката на Джак почина преди четири години. Но да, доста съм зает покрай него. Внимавай с кръстовищата, Кейт — напомни й закачливо той, пъхна камиона под мишница и се оттегли.

— Чудесно, няма що — изсъска тя през зъби, — направо идеално — сега можеше да излезе навън и да се огледа дали има някое кученце, което да срита, за да завърши следобеда подобаващо.

 

 

Един от най-големите плюсове на собствения бизнес според Броуди, беше възможността да се разпореждаш с времето си. И главоболията не бяха малко, разбира се — отговорности, документация, лавирането в определени ситуации, напрежението дали ще успееш да си осигуриш достатъчно работа. Но свободата да разпределяш и планираш сам собственото си време, компенсираше всички недостатъци на частния бизнес.

За последните шест години обаче, приоритетът беше един.

Името му беше Джак.

След като скри камиона за цимент под брезента на пикапа си, мина през един обект да провери как върви работата. После се обади на доставчиците да им напомни за специална поръчка, отби се през още един обект, за да даде оценка за работа на потенциален клиент, който искаше да ремонтира банята си, и чак тогава се отправи към дома.

В понеделник, сряда и петък гледаше да си бъде у дома преди училищния автобус да е изпърпорил до края на улицата. Останалите два дена от учебната седмица — в случай, че се налагаше баща му да закъснее — автобусът отвеждаше Джак до къщата на семейство Скъли, където можеше да прекара час-два с най-добрия си приятел Род, под зоркото око на Бет Скъли.

Броуди беше много задължен на Бет и Джери Скъли, най-вече заради това, че осигуряваха сигурно и уютно място за Джак, когато той не можеше да си е в къщи. За последните десет месеца, откакто се бе завърнал в Шепърдстаун, всичко това постоянно му напомняше, колко удобни можеха да бъдат малките градчета.

Вече на тридесет, той се учудваше на младия мъж, който с такава лекота бе загърбил градчето преди малко повече от десет години. Беше за добро, реши той, завивайки към дома си. Ако не беше напуснал, ако не бе решил да се установи другаде, нямаше да е поживял и да се е калил за живота. Нямаше да срещне Кони. Нямаше да има Джак.

Почти бе затворил жизнения цикъл. Макар и да не бе изгладил напълно отношенията с родителите си, вече имаше напредък. Или поне Джак имаше, поправи се той. Баща му може още да му се сърдеше, но не можеше да устои на внука си. Правилно постъпи, като се завърна. Броуди погледна дърветата, които растяха нагъсто от двете страни на пътя. Няколко малки снежинки се откъснаха от оловното небе. Скалисти и неравни хълмове ту изникваха, ту се скриваха от погледа му.

Чудесно място да отгледа момчето си. Беше по-добре и за двама им да се махнат от града, да започнат отначало някъде, където Джак щеше да има семейство. Близки, които щяха да го приемат заради самия него, без постоянно да го възприемат като нещо, което им напомня за загубата.

Зави в уличката, спря и изключи колата. Автобусът щеше да се появи след минути, Джак щеше да изскочи от него, да се спусне към пикапа, да се качи вътре и да изпълни кабината му с вълнуващи разкази за изминалия ден в училище. Жалко, размисли се Броуди, как му се искаше да може и той да излее преживяното от деня пред шестгодишното дете. Нямаше как да сподели със сина си, че кръвта му отново се разбушува заради жена. Не бе само леко размърдване, а яростно кипене. Не можеше и да му каже, че възнамерява да откликне на това вълнение.

Много време бе минало.

А и едва ли би му се отразило зле. Привлекателна жена, която очевидно нямаше проблем с поемането на инициативата. Внимателно опипване на почвата, няколко цивилизовани срещи, после не дотам цивилизован секс. Всеки щеше да получи това, от което се нуждаеше и никой нямаше да е наранен.

Той изпсува тихичко под носа си и разтърка схванатия си врат. В повечето случаи обаче, някой винаги биваше наранен.

Все пак си струваше риска… да, но не и ако ставаше дума за разглезената и безупречна дъщеря на Наташа и Спенсър Кимбъл. Вече бе минавал по този път и нямаше намерение да пада в същата пропаст.

Знаеше достатъчно за Кейт Кимбъл. Примабалерина, любимка на обществото и център на вниманието в средите на изкуството. По-добре да му извадеха всички зъби един по един, отколкото да гледа балет. За краткия си брак, бе успял да си вземе дозата култура.

Кони беше една на милион. Плуваше с лекота в морето от претенциозност и помпозност. Но въпреки това той се чувстваше неловко с нея. Така и не разбра дали щяха да продължават да заобикалят това различие. Искаше му се да вярва, че биха успели. Колкото и да я обичаше, бракът им го научи, че животът бе по-лесен, ако се движиш с хора от своята среда. И още по-лесен, ако мъжът просто избягва всякакви сериозни връзки с жена.

Добре се получи, че ги прекъснаха и не успя да покани Кейт Кимбъл на среща. Навреме научи коя е, преди флиртуването да бе преминало на друго ниво. И още по-добре бе, че бързо си припомни какъв бе приоритетът му. Бащинството успя да измести надменността и безгрижието, и от безразсъдно момче го превърна в мъж.

Чу бученето на автобуса и се намести на седалката усмихнат. Нямаше друго място на света, на което Броуди О’Конъл предпочиташе да бъде в момента.

Големият жълт автобус изскърца и спря с включени габаритни светлини. Шофьорът помаха весело за поздрав. Броуди махна в отговор и зачака халата да се изстреля от вратите.

Джак беше дребно момче, с изключение на стъпалата му. Имаше да расте още, за да изравни пропорциите. В края на улицата той наклони глава и се опита да хване една от малките снежинки с езика си. Лицето му беше кръгло и весело, очите зелени като на баща му, устата — все още накривена по детски наивно.

Броуди знаеше, че когато Джак си свали червената скиорска шапка — което правеше при първа възможност — светлорусата му коса щеше да щръкне като листенца на слънчоглед. Потапяше се в любов като го гледаше, която го изпълваше толкова бързо, че преливаше от сърцето му.

Вратата на пикапа се отвори и момчето скочи вътре. Беше като нетърпеливо кученце с огромни лапи.

— Здрасти, тате! Вали сняг. Може да натрупа над два метра и няма да ходим на училище. Ще направим милион снежни човеци и ще се пързаляме — той подскочи на седалката. — Става ли?

— В секундата, в която достигне до два метра, се захващаме с първия снежен човек.

— Обещаваш?

Броуди знаеше, че обещанията бяха сериозна работа.

— Безусловно.

— Добре! Познай какво?

Броуди запали колата и потегли надолу по улицата.

— Какво?

— Остават само петнадесет дни до Коледа. Мис Хоукинс каза, че утре ще са вече четиринадесет, а това са само две седмици.

— Предполагам това означава, че петнадесет минус едно е равно на четиринадесет.

— Така ли? — очите на Джак се разшириха. — Добре. Коледа е след две седмици, дядо казва, че времето лети, значи на практика вече е Коледа.

— Почти — Броуди спря камиона пред старата къща на три етажа. Щеше да я оправи някой ден. Както е тръгнало, можеше и да стане малко преди да се пенсионира.

— Ами тогава, щом като почти е Коледа, може ли да си получа подаръка?

— Хммм — Броуди присви устни, сбърчи вежди и изглеждаше така сякаш го обмисля сериозно. — Много добър опит, Джак. Но не.

— Ех.

— Ех — Броуди го изимитира със същата нотка на съжаление в гласа си. После се засмя и грабна сина си от седалката. — Но ако ме прегърнеш, ще ти приготвя поразителната „Пица О’Конъл“ за вечеря.

— Става — Джак обхвана врата на баща си с ръце.

Това бе всичко, от което Броуди се нуждаеше.