Нора Робъртс
Относно Кейт (3)

Трета глава

Джак седеше на голямото бюро, което с баща си наричаха свой офис и старателно пишеше азбуката. Това беше негова задача, а баща му работеше откъм своята част на бюрото. Чертежите, линеалите и останалите неща изглеждаха къде по-приятно занимание от азбуката. Но тате бе обещал, че ако си напише всичко, ще му даде и на него малко чертожна хартия, за да порисува.

Мислеше си, как ще нарисува огромна къща като тяхната, със старата плевня, която беше работилницата на тате. Ще има и много сняг. Цели два метра и половина и хиляди, милиони снежни човеци. И куче. Дядо и баба имаха куче и въпреки че Бъди е вече стар, е много игрив. Но той си беше в къщата на баба. Един ден и той щеше да си има свое куче, и да го нарече Майк. Щеше да тича след топките и да спи в леглото при него. Щеше да си вземе куче веднага щом станеше достатъчно отговорен. Което можеше и да стане още утре.

Джак вдигна глава и огледа лицето на баща си, за да провери дали момента беше подходящ. Искаше да попита дали вече е станал отговорен. Но баща му имаше онова изражение, с което изглеждаше намръщен, без да е ядосан. Работното му лице. Ако го прекъснеш в такъв момент, отговорът почти винаги е: Не сега.

Но азбуката беше толкова скучна. Той искаше да нарисува къща, да си играе с камиона или на компютъра. Или може би само да погледне навън и да види дали не вали сняг вече. Ритна с крак по бюрото. Завъртя се. Отново го изрита.

— Джак, не ритай бюрото.

— Цялата ли азбука да изпиша?

— Даа — разсеяно отговори баща му.

— Ама защо?

— Защото.

— Стигнах чак до М — доволно заяви момчето.

— Ако не довършиш останалите, няма да можеш да кажеш думите, които съдържат ненаписаните букви.

— Но…

— Нямаш право да казваш „но“, Н — О.

Джак изпусна тежка въздишка. Написа още шест букви и пак надигна глава:

— Тате.

— Ъм.

— Тате, тате, тате. Т-А-Т-Е.

Броуди вдигна глава и видя ухилената физиономия на сина си.

— Професоре.

— Знам как да напиша „Тате“ и „Джак“.

Броуди присви очи и вдигна ръка.

— А знаеш ли как да напишеш „шамарена фабрика“?

— Тц. Ти ли си я построил?

Това дете е всезнайко, помисли си Броуди.

— Как така се пръкна толкова умен?

— Баба казва, че приличам на теб. Може ли да видя какво рисуваш? Каза, че е за танцуващата дама. И нея ли рисуваш?

— Да, за танцуващата дама е, и не, не може да видиш нищо, докато не приключиш с азбуката.

Колкото и да му се искаше да зареже всичко и да се позабавлява със сина си, не трябваше да го прави. Единствения начин да го научи на отговорност бе, ако самият той е отговорен. Един от многото омагьосани кръгове на родителството.

— Какво се получава, ако не завършиш започнатото? — запита Броуди.

Джак завъртя очи.

— Нищо.

— Точно така.

Джак издиша още по-дълбоко и вдигна молива. Не забеляза как устните на баща му потръпнаха.

Боже, какво хлапе. Броуди искаше да захвърли работата си настрана, да грабне Джак и през остатъка от вечерта да правят каквото момчето, най-важното чудо на живота му, си пожелаеше. По дяволите работата, отговорностите и всички останали задачи. Имаше само едно нещо, което искаше в този момент. Да стори намисленото. Нямаше по-жизненоважна работа от Джак О’Конъл.

Дали собственият му баща го бе поглеждал така и се бе питал такива неща, дали се е тревожел? Вероятно, помисли си Броуди. Никога не му го бе показвал, но сигурно е било така. Все пак, Боб О’Конъл не беше от този тип бащи, които ще се сборичкат с теб на пода или ще водят забавни разговори. Той отиваше на работа. Прибираше се от работа. Очакваше вечерята да бъде на масата в шест. Синът му да е изпълнил всички заръки, да не се забърква в неприятности и най-вече, да прави каквото му казват, без да се съпротивлява. Едно от очакванията беше да следва точно стъпките на родителя си. Броуди заключи, че го бе разочаровал по всеки параграф. И в замяна бе разочарован от баща си. Затова нямаше никакво намерение да изисква и да очаква същото от сина си.

— Ихааа! — Джак вдигна листа и го развя лудо. — Приключих.

— Спри на едно място, че да мога да видя — изобщо не беше писал прилежно, забеляза Броуди. Но беше готов. — Браво! Искаш ли малко чертожна хартия?

— Може ли да седна от твоята страна и да ти помагам?

— Разбира се — трябваше да поработи един час допълнително след това, помисли си Броуди, щом Джак скочи от стола си. Но щеше да си заслужава, заради времето прекарано със сина му. Пресегна се, вдигна Джак и го сложи в скута си. — Така, това тук е апартамента над училището.

— Защо носят тези смешни дрехи, когато танцуват? — попита момчето.

— Нямам представа. Ти откъде знаеш за това?

— Гледах анимационно филмче и слончетата там носеха смешни поли. Танцуваха на пръсти. Слоновете имат ли пръсти?

— Да — имаха ли? — замисли се Броуди. — Ще погледнем после, за да се уверим, че имат. Ето, вземи молива. Дръпни черта тук, срещу правия ъгъл.

— Добре!

Баща и син, работеха заедно, опрели глава до глава, голямата длан направляваше малката. Когато Джак започна да се прозява, Броуди го взе на ръце и подпря главата му на рамото си, като се изправи.

— Не съм уморен — заяви сънено Джак, въпреки че главата му клюмна.

— Когато се събудиш, ще са останали само още пет дни до Коледа.

— Може ли да получа подарък?

Броуди се усмихна. Телцето на сина му натежа и се отпусна. Той се спря във всекидневната до елхата, като се поклащаше леко, както когато Джак беше малък и се събуждаше уплашен през нощта. Не беше най-красивата елха, но беше празнично накичена. Играчките покриваха всеки милиметър от нея. Гирляндите блещукаха на разноцветната светлина, точно както Джак искаше.

Вместо ангел или звезда, на върха имаше усмихнат дядо Коледа. Джак още вярваше в него. Броуди се запита, дали щеше да вярва и следващата година. Замисли се за отминалите дни, зарови лице в косата на сина си и вдиша дълбоко.

След като остави детето в леглото, слезе долу и си направи кана кафе. Сигурно беше грешка, помисли си Броуди, докато си наливаше първата чаша. Нямаше да може да заспи после. Но въпреки това реши да го пие чисто и се взря в тъмнината през прозореца. Къщата беше много тиха, когато Джак спеше. Имаше моменти, в които момчето вдигаше толкова шум и предизвикваше такъв хаос, че човек не можеше и да си представи да се наслади дори и на миг тишина и покой. Сега, когато ги имаше, Броуди си искаше шума обратно.

Родителството беше много проклета работа.

За момента проблемът му беше безпокойството. Чувство, което не бе изпитвал доста отдавна. Покрай отглеждането на сина му, създаването на бизнес, строенето на къщи и осигуряването на обекти за работа, не му оставаше свободно време. Все още беше така, помисли си той и се зае да разчертава кухнята докато отпиваше от кафето.

Имаше осигурена достатъчно работа по собствената си къща, поне за… до края на живота си. Трябваше да си купи нещо по-малко, помисли си, и не толкова скъпо. Нещо по-практично. Беше се наслушал на подобни лекции от баща си от деня, в който даде първоначалната вноска.

Проблемът беше, че както той, така и сина му се влюбиха в това старо място. Припомни си колко много им хареса, поглеждайки към кухнята с шкафовете със стъклени витрини и гранитни плотове. Имаше още много работа по останалите стаи обаче. И трябваше да намира време, за да ги довърши и да ги направи така, както бе замислил. Което бе трудна задача, а и оставаха само няколко дни до Коледа.

Освен това имаше и друга работа с краен срок следобеда на следващия ден. А за капак, започна и зимната ваканция. Трябваше да си намери детегледачка — беше го планувал, но Джак не одобри нито една, което го караше да се чувства още по-виновен.

Знаеше, че Бет Скъли ще може да се грижи за момчето, поне няколко дни от седмицата, но започваше да му става неудобно. В краен случай можеше да се обади на майка си. Но не беше толкова просто. Всеки път, когато се наложеше да изпрати Джак при нея, го смяташе за провал като родител. Щеше да го измисли все някак. Можеше да взима Джак със себе си от време на време, или да прекарва някои дни с приятеля си Род. А ако се наложеше щеше да посети и баба си.

Но не това беше проблемът, призна си Броуди. Не беше треската, забита в мозъка му, която го разсейваше. Треската беше Кейт Кимбъл.

Нямаше нито време, нито си падаше по нея.

Добре, по дяволите, нямаше време. Това, което имаше, бе много повече от едното привличане. Прокара ръка през гъстата си, изсветляла от слънцето коса и се опита да пренебрегне явното сексуално неудовлетворение, което го изяждаше отвътре.

Беше ли изпитвал такъв физически глад за жена преди това? Сигурно. Просто не си спомняше ясно. Не се сещаше да е бил омагьосван по този начин. Което сериозно го притесни. Дали пък не бе заради това, че не е бил с жена отдавна. Или, защото тя бе твърде предизвикателна. И невероятно красива.

Но той вече не беше дете, което би грабнало красивата играчка, без да предвиди последствията. Не беше свободен да прави каквото си пожелае и когато му се прииска. И не би искал да е по друг начин.

Не че, ако откликнеше на явната й покана, щеше да им последствия. В дългосрочен план, дори и в краткосрочен, и двамата бяха възрастни и знаеха къде да сложат границата.

А ако разсъждаваше по този начин, щеше да си навлече само проблеми. Свърши си работата, вземи си парите, стой настрана. И спри да мислиш за изумителното й тяло.

Наля си втора чаша кафе — беше убеден, че се обрича на безсънна нощ — и се захвана отново за работа.

 

 

Следобедът на следващия ден, Кейт отвори вратата на къщата си, за да посрещне Броуди. Удоволствието й от гледката се разсея при вида на светлоокото момче, което стоеше до него.

— Здравей, красавецо.

— Аз съм Джак.

— Красивия Джак. Аз съм Кейт. Заповядайте, влезте.

— Минавам само да оставя чертежите и предложението ми с цената — Броуди подаде папката, бе положил другата си ръка на рамото на Джак — сложил съм и визитка. Ако имаш въпроси или искаш да обсъдим скиците или цената, обади се.

— Нека да си спестим време и да ги погледнем сега. Закъде си се разбързал? — тя едва го погледна, но не спираше да се усмихва на Джак. — Бррр, отвън е студено. Достатъчно студено за горещ шоколад и бисквити.

— С маршмелоу^[1]?

— В тази къща е забранено горещия шоколад да се поднася без маршмелоу — тя протегна ръка и Джак вече беше вътре.

— Виж…

— О-о, хайде О’Конъл, не се опъвай. Та, в кой клас си, красавецо Джак? — тя приклекна, за да разкопчае ципа на якето му. — Осми, девети?

— Неее — той се разсмя, — в първи.

— Не може да бъде, какво съвпадение. Точно днес има промоция за русоляви момченца, първокласници. Какви бисквити искаш, с шоколад, с ядки или с кокосови стърготини?

— Може ли по една от всички?

— Джак…

— Ах, мъж по мой вкус — каза Кейт, пренебрегвайки Броуди. Тя се изправи, подаде му якето, шапката и ръкавиците на Джак и поведе момчето за ръка.

— Ти ли си танцуващата дама?

Тя се засмя по пътя към кухнята.

— Да, това съм аз — с усмивка на знойните си устни се обърна назад към Броуди. Спипах те, помисли си. — Кухнята е насам.

— Знам къде е проклетата кухня — измърмори под носа си Броуди.

— Не казвай „проклетата“ — напомни му Джак.

— Чух го. Може би не трябва да му даваме бисквити.

— Възрастните могат да казват „проклет“, но не трябва да казват „лай…“.

— Джак! — смъмри го баща му.

— Но понякога той казва и тази дума — Джак довърши изречението като понижи гласа си до заговорнически шепот. — А веднъж, когато си удари ръката, каза всички мръсни думи наведнъж.

— Така ли? — напълно очарована, тя издърпа един стол за момчето. — В редички ли искаш бисквитките или разбъркани?

— Разбъркани. Той често използва такива думи — момчето й се усмихна ведро. — Може ли три маршмелоу?

— Разбира се. Можеш да закачиш палтата на закачалките, Броуди — тя му отправи ослепителна усмивка и се зае да приготви горещия шоколад.

Не извади от този дето е на прах, в пакетчета, забеляза Броуди. Имаше голям калъп истински шоколад, мляко.

— Не искаме да те задържаме — започна той.

— Имам време. Днес поработих няколко часа в магазина. Майка ми е затрупана с работа. Брендън ще поеме следобедната смяна. Това е бейзболната ръкавица на брат ми — каза тя на Джак, който моментално я остави.

— Само я разглеждах.

— Няма проблем. Можеш да я пипаш, той няма нищо против. Харесваш ли бейзбол?

— Да, ще се запиша в младежката лига, когато му дойде времето.

— Брендън също игра в младежката като малък. А сега играе за истински отбор. В отбора на Ел Ей Кингс, заема позиция на трета база.

Очите на Джак се разшириха — малки зелени скъпоценни камъни.

— Наистина ли?

— Наистина — тя се приближи и подаде ръкавицата на възхитеното момче. — Може би, когато ръката ти е достатъчно голяма, и ръкавицата ти става, и ти ще играеш за известен отбор.

— Леле тате, това е ръкавицата на истински бейзболен играч.

— Да — той се предаде. Не можеше да се противи на някой, който така радваше сина му. — Страхотно — той разроши косата на Джак и се усмихна на Кейт. — Може ли и за мен с три маршмелоу?

— Разбира се.

Момчето е такова съкровище, помисли си Кейт докато приготвяше горещия шоколад и сложи бисквитите в чиния. Имаше слабост към деца, а това беше, както баща й се изрази — фурия.

Още по-интересна й бе връзката между бащата и сина. Силна като стомана и сладка като бонбон. Прииска й се да ги гушне и двамата.

— Мис.

— Кейт — поправи го тя и постави чашата с шоколад пред него. — Внимавай, горещо е.

— Кейт, защо сте облечени в такива смешни дрехи, докато танцувате? Тате няма представа.

Броуди простена от неудобство, а после се престори на зает като ровеше из бисквитите.

Кейт повдигна вежди, сложи другите чаши на масата и седна.

— Предпочитаме да ги наричаме костюми. Помагат ни да разкажем историята чрез танца.

— Как можеш да разкажеш нещо с танц? Предпочитам приказка с думи.

— То е като да говориш, но с движения и музика. За какво си мислиш когато слушаш „Джингъл белс“, без думи, само мелодията?

— За Коледа. Има още пет дни до Коледа.

— Точно така и ако гледаш танц на фона на „Джингъл белс“, движенията ще са весели и бързи. Ще те накарат да си мислиш за шейни и сняг. Но ако песента е „Тиха нощ, свята нощ“, ще бъде бавно и благоговейно.

— Като в черква — допълни момчето.

Колко бързо схваща, помисли си тя.

— Точно така. Намини през училището ми някой ден и ще ти покажа как да разкажеш приказка танцувайки.

— Тате сигурно ще построи училището ти.

— Да, може би.

Тя отвори папката. Интересно, помисли си Броуди, как избута финансовата оценка настрана и се загледа направо в чертежите. Идеите преди парите.

Джак се захвана с горещия шоколад, с ококорени от нетърпение очи, докато духаше по запенената повърхност, за да охлади напитката. Кейт избута встрани своята чаша, както и бисквитите. Когато започна да задава въпроси, Броуди доближи стола си до нейния и двамата се надвесиха над чертежите.

Тя ухаеше по-вкусно от сладките, което му намекваше нещо.

— Какво е това? — попита тя.

— Плъзгаща се врата, спестява ти пространство. Коридорът е тесен. Сложих още една тук, към офиса ти. Да можеш да се усамотиш, без да жертваш място.

— Харесва ми — завъртя глава, притвори очи. Лицата им бяха толкова близо. — Много ми харесва.

— Аз начертах някои от линиите — добави Джак.

— Справил си се чудесно — похвали го Кейт и отново се надвеси над скиците, докато Броуди се опитваше да разплете възлите в стомаха си.

Тя огледа всичко много внимателно, обмисляше промените, отхвърляше ги или оставяше за повторно разглеждане. Всичко беше много изчистено — линиите, ъглите, общия изглед. Забеляза детайлите, които Броуди беше добавил или изменил. Не намираше недостатъци, поне засега.

Беше впечатлена от прецизността му. Чертежите бяха изчистени, професионални. Съмняваше се, че ако бе наела архитект, той щеше да й свърши по-добра работа.

Когато приключи със скиците, погледна изчисленията, бяха безупречно точни. Прегледа цифрите, преглътна трудно.

— Е, красавецо Джак — тя остави листа настрана. — Наети сте.

Джак нададе радостен вик и тъй като никой не му направи забележка, си взе още една бисквитка.

Броуди не си даде сметка, че бе задържал дъха си за толкова време, не и докато насмалко не изпусна въздуха си със свистене. Контролира го навреме, успокои се. Това бе най-голямата поръчка, която беше получавал откакто се бе върнал в Западна Вирджиния.

Щеше да има работа за него и екипа му през цялата зима, когато работата в строителството по принцип намаляваше. Нямаше да се налага да освободи работници, нито пък да намали работните им часове. Доходът щеше да му позволи да диша по-леко. Нямаше търпение, преди всичко останало, да поеме сградата в ръцете си. Трудното щеше да бъде, да ги държи заети с това, а не да мисли как Кейт ще се озове в тях.

— Благодаря за решението ти.

— Напомняй си го, когато те подлудявам — засмя се Кейт.

— Започна с това от самото начало. Имаш ли химикал?

Тя се усмихна, стана да вземе един от шкафа. Надвеси се над масата, подписа договора, добави и датата.

— Твой ред е — каза тя и му подаде химикала. Когато и той беше готов, тя взе писалката и погледна към момчето — Джак?

— Ъм — отрони той и от крайчетата на устата му се посипаха трохи. Срещна присвития поглед на баща си и преглътна. — Исках да кажа „Да, мадам“.

— Можеш ли да напишеш името си?

— С печатни букви. Знам цялата азбука и как да напиша Джак и тате и някои други неща.

— Браво. Е, ела насам и го направи официално — детето я гледаше озадачено и тя кимна с глава, за да го прикани. — Нали си начертал някои от линиите? Искаш ли да бъдеш нает или не?

Лицето му се озари от възхита.

— Добре!

Слезе от стола като разпиля още трохи. Взе химикала, изплези език и много внимателно написа името си под подписа на баща си.

— Виж, тате! Това съм аз.

— Да, виждам.

Слисан от вълнение, Броуди отмести поглед и срещна очите на Кейт. Какво по дяволите щеше да прави сега? Тя напипа слабото му място.

— Джак, отиди да си измиеш ръцете.

— Не са мръсни.

— Нищо, измий ги.

— Нататък по коридора, Джак — тихичко каза Кейт. — Преброй една врата, после още две от страната на ръката, с която си написа името.

Джак измърмори недоволно, но заподскача и излезе от стаята.

Броуди се изправи. Тя не се отмести. Но и не трябваше, помисли си той. Така телата им се докоснаха леко и неговото се изопна напрегнато.

— Да го накараш да се почувства част от всичко, беше много мило от твоя страна.

— Той е част от това, ясно е — както бе ясно, че нещо прободе сърцето й. — Не беше стратегия, Броуди.

— Само казах, че това, което направи е много мило.

— Да, но също така си мислиш, че беше много хитро от моя страна. Лукав план да се добера до теб. Искам да спя с теб и имам ясна цел, но не бих използвала сина ти за да постигна желания резултат — заяви му тя, грабна празната му чаша и се запъти към мивката.

Броуди я хвана за ръка.

— Добре, може и да си го помислих. Извинявай.

— Няма проблем.

Той пристъпи, задържа по-настоятелно ръката й, докато тя не се обърна с лице към него.

— Наистина, Кейт, много съжалявам.

Тя се поуспокои.

— Добре, приемам извинението ти. Много е красив и е чудесно хлапе. Невъзможно е да не се влюби човек в него.

— Обожавам го.

— Да, както и той теб. Личи му. Много обичам децата и се възхищавам родителите, които са любящи и грижовни. Това само те прави още по-привлекателен.

— Няма да спя с теб — вече не я държеше за ръка, а отдръпваше своята настрани.

Тя се усмихна.

— Както кажеш.

— Не желая да объркам бизнес отношенията ни, както и да усложня живота си. Не мога да си позволя…

Броуди искаше да каже нещо решаващо, но тя плъзна ръка по гърдите му нагоре към раменете.

— Още не си започнал работа — промълви тя и се надигна към устните му.

Той се приближи и главата му сякаш експлодира. Тялото му се взриви. Устата й бе топла, тръпчива, убедителна. Чувството завладя и двамата. Най-вече него. Възнамеряваше да я хване за раменете и да я отблъсне. Искаше му се. Можеше да я отдалечи на ръка разстояние. И щеше да го направи. Но след малко. Засега предпочете да се отдаде на прекрасното усещане. Наложи се да я прихване по-стабилно, за да запази равновесие. Тя ухаеше тайнствено… И опасно.

Беше неустоимо. Той беше неустоим. Целуваше като в мечтите, помисли си тя и измърка леко. Сякаш само това бе правил, само това бе искал да прави. Устните му бяха меки и горещи. Ръцете — твърди и силни. Имаше ли нещо по-секси у мъжете от силата им? Силата, която струеше от мускулите и сърцето.

Умът й се завъртя в дузина лениви пируети, а пулсът й биеше бавно, за да запази ритъма. Искаше да го ускори, искаше го по-силно отколкото предполагаше. Тя се понесе над тази чудна смесица от очакване, чувственост и желание и отпусна леко главата си назад.

— Беше приятно — прокара пръсти през косата му. — Защо да не го направим пак?

Искаше му се да започне и да свърши на един дъх. А шестгодишният му син се плацикаше в мивката, в дъното на коридора.

— Не мога да го направя.

— Смятам, че току-що доказахме, че можеш — каза тя.

— Няма да го направя — държеше я за ръката. Очите й бяха тъмни, устата й мека. — Дявол да те вземе, можеш да размътиш мозъка на един мъж.

— Не е достатъчно, както изглежда. Но все пак е някакво начало.

Той я пусна. Това беше възможно най-предпазливия ход. Отстъпи назад.

— Казах ти, мина доста време откакто… съм играл тази игра.

— Ще си припомниш. Може да си седял на резервната скамейка за известно време, но ще наваксаш. Защо да не излезем на вечеря и да започнем с тренировките ти?

— Измих ги хубаво — заяви Джак като подскачаше към стаята. — Може ли още една бисквитка?

— Не — отряза го баща му.

Броуди не можеше да отлепи очи от нея. Изглежда не можеше да прави нищо друго, освен да я зяпа и желае. И да се чуди.

— Трябва да тръгваме. Кажи благодаря на Кейт.

— Благодаря, Кейт.

— Моля, Джак, пак заповядай.

— Добре — той й се усмихна докато баща му го напъхваше в палтото. — Ще има ли горещ шоколад?

— Със сигурност.

Тя ги изпрати до вратата и ги проследи с поглед докато не се качиха в пикапа. Джак помаха ентусиазирано. Броуди изобщо не погледна назад. Предпазлив мъж, помисли си тя, когато потеглиха. Е, не можеше да го обвинява. Ако и тя имаше такова безценно момченце, за което да се тревожи, също щеше да е предпазлива.

Но сега, след като се бе запознала със сина, тя беше още по-заинтересована от бащата. Беше добър родител, от онези, които отделяха внимание на децата си. Джак беше облечен добре, здрав, приятелски настроен, щастлив. Сигурно не беше лесно да отглеждаш детето си сам. Но Броуди О’Конъл го правеше и се справяше чудесно. Тя уважаваше това. Възхищаваше се. И това я привличаше още повече.

Може би беше сприхава и действаше първосигнално. Притисна устни, припомняйки си усещането и вкуса на неговите и се зачуди кой би могъл да я обвини.

Все пак нямаше да навреди, ако позабавеше темпото, за да го опознае по-добре.

В крайна сметка, никой от тях не бързаше за никъде.