Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Станисласки (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Considering Kate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 130 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2012)

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Този петък не се очертаваше като идеален завършек на седмицата. Един от работниците се обади, че е болен, повален от грипа, който върлуваше на воля. Броуди освободи друг от строителите, който изглеждаше достатъчно зле и би трябвало да си стои у дома под завивките, а не на обекта, размахвайки тежкия чук.

Тъй като останалите двама от екипа му довършваха спешна работа оттатък реката, в Мериленд, на Броуди се падна тежката задача да се разправя с инспектора по водопровода, да окачи шперплата, където щеше да бъде разделението между офиса на Кейт и кухнята на школата, както и да доостърже боята от стария, дървен перваз в тези две помещения.

Най-стресиращо от всичко бе, че през по-голямата част от деня трябваше да остане насаме с баща си.

Боб О’Конъл се бе напъхал до кръста под мивката. Подметките на работните му обувки бяха лепени безброй пъти. По-скоро би ги защипал с телбод, помисли си Броуди, отколкото да хукне за нови.

Нямам нужда от онова, от което нямам нужда, би казал баща му. Дежурната му реплика за всяко проклето нещо.

Негова си работа, напомни си Броуди. Искаше му се да спре да чопли и да си търси поводи за негодувание. Винаги бе имало сериозно търкане между тях.

Боб подменяше тръби. Броуди отмерваше шперплат.

— Изключи това проклето нещо — нареди баща му. — Как да работи човек, с това бучене наоколо?

Без да обели дума, Броуди отиде до касетофончето и го изключи. Каквато и музика да слушаше, за ушите на баща му тя беше шумотевица.

Боб изруга и не спря да мърмори, докато работеше. Именно заради това Броуди си пускаше музика.

— Да разделя кухнята така е много глупава идея. Загуба на време и пари. Място за офис, как пък не. На кой му е притрябвал офис, за да учи няколко дечурлига в цвички? — Боб не спираше да мрънка.

Броуди отлагаше тази част от проекта от доста време. Днес успя да оразмери шперплата, да го отреже и да го постави така, че да раздели помещението на две.

— Аз разполагам с време — каза той и извади пирон от джоба си. — Клиентът ми има пари.

— Мда, тия Кимбъл имат много пари. Какъв е смисълът да се прахосват, обаче? Трябваше да й кажеш, че е взела погрешно решение.

Броуди заби пирона със замах. Държеше си езика зад зъбите, но думите не можеха да се озаптят лесно.

— Не смятам, че допуска грешка. Защо й е кухня с такива размери? Била е проектирана за капацитета на малък ресторант. Едно училище за танци няма нужда от такова помещение.

— Училище за танци — повтори Боб с отвращение. — Ще го отвори, за да го затвори след месец. И после как ще продаде къщата, ако е преградена по този начин? И тези ниски мивки в банята, ще трябва да се изтръгнат отново. Учудвам се как водопроводния инспектор не се скъса от смях при тази гледка.

— Ако мястото е предназначено за деца, трябва да е приспособено за тях.

— Има си основно училище за тая цел, нали? — сопна се Боб.

— Доколкото знам, там не преподават балет — отвърна разпалено Броуди.

— Трябва да ти кажа нещо — бащата сниши глас. Стана му неприятно от тона, с който Броуди му говореше. Боб си повтаряше да си затваря устата и да си гледа работата, но точно както при сина му, думите напираха да се излеят. — Трябва да влагаш повече в работата си, момче, а не само да бързаш да вземеш парите на клиента. Би трябвало да знаеш как да ги насочиш в правилната посока.

— Стига да е в твоята, нали? — засече го Броуди.

Боб се измъкна изпод мивката. Синята му дочена шапка беше килната на една страна, рошавата му сива коса стърчеше отстрани. Лицето му бе прямо, с изсечени черти. Все още си личеше, че някога е било много красиво. Броуди бе наследил зелените му очи. Понякога те се оказваха единственото нещо, което баща и син споделяха.

— Внимавай какво говориш, момче.

— Някога да си мислил да сториш същото? — Броуди усети как го стегна главата. Нервно главоболие, каквото само Боб О’Конъл можеше да му причини.

Баща му захвърли френския ключ и се изправи на крака. Беше едър мъж, без да е с наднормено тегло. Дори и на шестдесет, целият бе изтъкан от мускули и непоколебим дух.

— Когато натрупаш моя опит, тогава ще проявяваш своеволия.

— Така ли? — Броуди постави едно парче шперплат на скелето за рязане и започна да го оразмерява. — Слушам едно и също нещо от осемгодишен. Вече имам доста години зад гърба си. Това е моята работа — обсъдена, разчертана, с конкретна оферта и подписан договор. Ще бъде така, както кажа аз — той грабна един резец и вдигна очи, за да срещне погледа на баща си. — Клиентът получава това, което си е поръчал. Тя е доволна и не виждам, какво още има да се коментира.

— Чувам, че правиш много повече от това, да задоволяваш потребностите на клиента си по договора — изръси Боб. Той не смяташе да каже точно това. За Бога, изобщо не възнамеряваше да изрече тези думи. Но вече беше сторено. По дяволите, синът му винаги успяваше да го предизвика по този начин.

Броуди стисна резеца. За момент му се прииска да стовари юмрука си върху суровото и неотстъпчиво лице срещу него.

— Какво има между мен и Кейт Кимбъл си е моя работа.

— Аз живея в този град, както и майка ти. Хората говорят, не мога да остана безразличен. Имаш дете, което трябва да отгледаш, а не да ми се мотаеш с някаква фуста и да се забъркваш в клюки.

— Изобщо не намесвай Джак в тази история. Не забърквай сина ми — изфуча Броуди.

— Джак е и моя кръв и нищо няма да промени това. Преди бяхте в града и там си можел да правиш каквото искаш, но сега сте тук, в дома ми и няма да позволя да петниш, както моето име, така и това на момчето, пред очите ми.

Спомените връхлетяха Броуди като вихрушка. Грижите за Джак, тичането по лекари, болници, специалисти. Опитите да превъзмогне мъката си и да стори необходимото за двегодишния си син, останал без майка.

— Нямаш никаква представа за мен. През какво съм преминал, какво правя, нито кой съм — решен да сдържи гнева си, Броуди се зае да реже шперплата. — Но винаги търсиш да видиш най-лошото в мен и да ми го натякваш.

— Ако натяквах по-настоятелно, може би нямаше да отглеждаш дете без майка.

Броуди стисна нервно острието, заби го надолу и поряза ръката си.

Боб изруга при вида на струята кръв и грабна носната си кърпа. Изплашен и обзет от тревога той започна да мъмри сина си разгорещено.

— Не се ли научи да внимаваш с тези неща?

— Остави ме на мира — Броуди отстъпи назад, като притискаше раната с другата си ръка. Не беше сигурен дали няма да направи нова глупост в яда си. — Събирай си инструментите и се махай от обекта ми.

— Качвай се в камиона, имаш нужда от шевове — отвърна баща му.

— Казах да напуснеш обекта ми. Уволнен си — бързият ритъм на сърцето му изпомпваше кръвта изпод пръстите му. — Събирай си инструментите и се махай.

Срам и ярост обзеха Боб. Прибра с трясък френския ключ в кутията си с инструменти.

— Вече няма какво да си кажем — той събра нещата си и излезе.

— Никога не сме имали — измърмори Броуди.

 

 

Броуди О’Конъл щеше да си получи заслуженото. Ако изобщо се появеше. Щеше бързо да научи, че седем часа означава седем часа, а не седем и половина. Кейт вече съжаляваше, че бе убедила родителите си да излязат навън. Нямаше на кого да се оплаква. Кръстосваше хола и постоянно гледаше свирепо към телефона. Не, нямаше да му се обади пак. Позвъни му в седем и двадесет, само за да чуе досадния глас на телефонния секретар. Не че нямаше съобщение за него, но искаше да му го каже лично.

Само като си припомнеше препятствията, през които премина, за да организира вечерта. Избра подходящ ресторант, идеалната рокля. Щяха да са късметлии, ако резервацията им не бе отменена. Не, щеше да е по-добре да я откаже сама и то още сега. Ако Броуди си въобразяваше, че ще изприпка на вечеря с него, при положение, че не бе проявил елементарно възпитание да се появи на време, жестоко се лъжеше.

В момента, в който грабна слушалката на телефона, някой позвъни на вратата. Кейт изпъна рамене, вдигна високо брадичка и с бавна крачка се понесе към вратата.

— Закъснях. Съжалявам. Забавих се, трябваше да се обадя.

Ледените думи, които си бе приготвила, се изпариха при вида на лицето му. Не изразяваше неучтивост, осъзна тя, а тревога.

— Да не би да се е случило нещо с Джак?

— Не, не, той е добре. Току-що проверих. Съжалявам, Кейт — той вдигна смутено ръка. — Може би някой друг път.

— Какво си направил с ръката си? — тя го сграбчи за китката. Видя бинта и следите от йод по превръзката.

— Чиста глупост, нищо сериозно. Няколко шева. Забавиха се в Бърза помощ и ме задържаха.

— Боли ли? — попита Кейт.

— Не, нищо ми няма — настоя той. — Дребна работа.

О, да, реши тя. Имаше нещо, много повече от физическото нараняване.

— Отивай си у вас — нареди му тя — ще дойда след тридесет минути.

— Какво?

— С вечеря. Ще ходим на ресторант друг път.

— Кейт, не трябва да го правиш.

— Броуди — тя обхвана лицето му с ръце. Милият той, помисли си. — Тръгвай, идвам след малко. Изчезвай — настоя тя, тъй като той не се и помръдваше, и затръшна вратата в лицето му.

Както винаги, тя се появи точно на време. Когато той й отвори вратата, профуча край него, понесла голяма кошница.

— Ще вечеряш пържола — заяви. — За твой късмет, родителите ми бяха извадили една от фризера, преди да ги убедя да излязат на романтична вечеря.

Докато говореше се отправи директно към кухнята остави кошницата на плота, съблече палтото си и се зае с покупките.

— Ще можеш ли да отвориш бутилка вино с тази ръка?

— Ще успея — той пое палтото й, ухаеше на нея, и го закачи на една от закачалките в кухнята. Не принадлежи тук, помисли си той, беше прекалено изискано и фино до неговото опърпано яке. Самата тя не принадлежеше тук, реши той, изглеждаше чудесно в малката синя дреха, сякаш нарисувана от талантлив художник, който явно бе възхитителен минималист и не бе много щедър с четката.

— Виж, Кейт… — започна той.

— Ето.

Той взе бутилката и тирбушона.

— Кейт, защо правиш всичко това?

— Защото те харесвам — тя извади два огромни картофа и се зае да ги обели. — И защото изглежда, че една вечеря с пържоли би ти се отразила добре.

— Колко мъже се влюбват безпаметно в теб? — попита я.

Тя се усмихна през рамо.

— Всички. Отвори виното, О’Конъл.

— Добре.

Броуди пусна музика. Поигра си с радиото, докато попадне на класическа музика, която реши, че ще й хареса. Извади хубавите чинии, които не беше виждал от месеци и ги нареди на масата, на която с Джак правеха празничните си вечери. Имаше свещи, в случай че спре тока, но не бяха нито специални, нито подходящи за случая. Зачуди се дали да ги сложи на масата и реши, че ще изглеждат жалки. Когато се върна в кухнята, тя довършваше салатата, а на плота имаше две бели свещи, затъкнати в малки стъклени поставчици.

Не е пропуснала нищо, помисли си той.

— Случайно да си забелязал острия дефицит на зеленчуци в хладилника си? — попита Кейт.

— Купувам от тези салати, дето са в пакет. Само ги изсипвам в купата и готово — обясни той.

— Мързел — отвърна му тя и го накара да се усмихне.

— Практичен — той пое чашата с вино, тъй като ръцете й бяха заети и я поднесе към устните й.

— Благодаря — отпи тя, като не откъсваше поглед от него. — Много мило.

Той постави чашата на плота и след кратко колебание наведе глава и опря устните си до нейните.

— Мммм — тя докосна с език горната си устна. — Още по-мило. Тъй като си ранен, имаш право да поседнеш и да се отпуснеш, докато аз довърша останалото. Така ще можеш да се обадиш и още веднъж да провериш как е Джак, преди да започнем с вечерята.

— Личи ми, а? — намигна той.

— Отива ти. Кажи му „здрасти“ от мен и че ще се видим утре.

— Наистина ли искаш да го направим? Онова с киното? — попита той.

— Правя неща, за които нямам желание, но никога не бих ги вършила доброволно. Обади се на момчето си. Пържолата ти ще е готова след петнадесет минути.

Харесваше й да се суети около вечерята и около него. Сигурно защото той не очакваше и оценяваше и най-малкото нещо, което останалите биха приели за даденост. Въпреки че не се смяташе за особено грижовна, й стана приятно, че имат нужда от нея. Изчака да се настанят около масата и когато той си похапна добре, и пиеше втора чаша вино го попита:

— Кажи ми какво се случи?

— Просто отвратителен ден. Как приготви картофите? Страхотни са.

— Тайна украинска рецепта — каза му тя като изимитира акцента. — Ако ти кажа, трябва да те убия след това.

— Нямаше да мога да ги приготвя, така или иначе. Магьосничеството ми в кухнята се състои в надупчването на картофа с вилица и мятането му в микровълновата. Знаеш ли украински? Онзи ден те чух да говориш на френски.

— Да, говоря украински, малко. Освен това говоря и разбирам английски доста добре. Така че разправяй. Какво се случи през отвратителния ти ден?

— Разни неща — той размърда рамене. — Двама от работниците не се появиха, болни са. Балеринския ти грип се довлече и тук, в Западна Вирджиния. Тъй като останалата част от екипа ми е на друго място, имах недостиг на работна ръка. После взех собствената си ръка за шперплат, окървавих целия обект, уволних баща си и прекарах два часа в чакане докато ме зашият.

— Скарал си се с баща ти — тя положи ръка върху наранената му. — Съжалявам.

— Не се разбираме добре, така сме от край време.

— Но ти го нае — учуди се тя.

— Добър водопроводчик е — той измъкна ръката си изпод нейната и посегна към чашата.

— Броуди…

— Да, наех го, но беше грешка. Положението е поносимо, когато другите момчета са наоколо, но ако останем насаме, както се случи днес, постоянно се заяждаме. Според него, аз съм, неудачник, винаги съм бил и винаги ще бъда. Не си върша работата както трябва. Съсипал съм си живота. Тичам по префърцунени фусти, вместо да си гледам работата.

— Значи съм фуста, така ли?

Броуди притисна очите си с пръсти.

— Съжалявам. Това беше глупаво, но обикновено става така. Започна ли да говоря за него, не мога да се спра.

— Всичко е наред, не възразявам да бъда префърцунена — тя заби вилицата си в парче от пържолата. Гневът й къкреше на тих огън, но Броуди нямаше нужда от натякване в момента. — Той сигурно е също толкова нещастен и ядосан от случилото се, колкото и ти. И двамата не знаете как да разговаряте един с друг. Но вината не е в теб. Надявам се, да се сдобриш с него по твой си начин.

— Той не ме разбира.

Сърцето й се сви.

— Скъпи, вината не е твоя. Аз исках родителите ми да се гордеят с мен толкова много, трудих се неуморно, за да съм сигурна, че ще е така. Те не бяха виновни за това.

— Моето семейство не е като твоето.

— Малко семейства са такива. Но според мен грешиш. Ти и Джак — вие сте семейство — и много приличате на моето. Може би, баща ти осъзнава това и се пита, защо не е успял да осъществи същата връзка със собствения си син.

— Аз бях неудачник — повтори Броуди.

— Не е така. Бил си в етап на израстване, работел си над себе си.

— Доста груба работа бих казал, едва чаках да приключа. Да завърша гимназията, да мине осемнадесетия ми рожден ден и да се махна. Ето това направих веднага след като навърших осемнадесет. Събрах си багажа и заминах за Вашингтон. С около петстотин долара, без работа, без нищо. Но се махнах.

— И успя — довърши Кейт.

— Три години живях на ръба на мизерията… Работех в строителството, харчех заработеното за бира и… фусти — каза той с небрежна усмивка. — Неусетно станах на двадесет и една, без пукната пара, безгрижен, глупав, докато един ден не срещнах Кони. Бях в екипа, който работеше по къщата за гости на баща й. Занасях се с нея и за моя изненада, започнахме да се виждаме.

— Защо беше изненадан? — попита тя.

— Тя беше студентка, скромно момиче от възпитано семейство. Имаше пари, положение, образование, стил. Аз бях едно стъпало по-горе от скитниците.

Тя го огледа. Сериозно лице, помисли си. Силни ръце, бистър ум.

— Явно тя не е смятала така — заключи Кейт.

— Именно, тя беше първия човек, който повярва в мен и ми каза, че имам потенциал. Накара ме да повярвам в себе си, да искам да стана това, което тя бе успяла да види в мен. Спрях да живея разхайтено и започнах да пораствам. Едва ли искаш да слушаш още.

— Напротив, искам — допълни чашата му с вино, за да не спира да говори. — Тя ли ти помогна да започнеш бизнеса си?

— Това се случи по-късно — Броуди осъзна, че не беше споделял тези неща с никого. Нито с родителите си, нито с приятели, нито дори с Джак. — Бях сръчен и имах набито око що се отнася до сградите. Здрав гръб. Просто не бях дръзвал да вкарам всичко това в употреба и то наведнъж. И си дадох сметка, че се харесвам много повече, когато го направих.

— Разбира се, защото си изпитал самоуважение — каза тя.

— Да, много точно казано — изглежда, че тя никога не бъркаше, помисли си той. — И все пак бях работник, не някакъв доктор или адвокат, или пък бизнесмен. Родителите й не ме одобряваха, изобщо.

Кейт ровеше картофите в чинията си. Беше много по-заинтересована от нещата, които й разказваше, отколкото от храната си.

— Били са късогледи, за разлика от Кони.

— Не й беше лесно да ги обори, но успя. Учеше право в Джорджтаун. Аз работех през деня и ходех на училище вечер. Взимах извънредни бизнес класове. Започнахме да си правим планове, как ще се оженим след две години. Тя продължи да учи, докато не мина защитата на дипломата й, след което аз започнах бизнеса си. Тогава Кони забременя.

Броуди се загледа в чашата си, въртеше я, изучаваше я, но не я надигна за да отпие.

— И двамата искахме бебето. Тя го искаше повече и от мен в началото, защото всичко случващо се, ми изглеждаше нереално. Оженихме се. Кони продължи да учи, а аз работех на две места. Родителите й бяха бесни. Това заслужавала, щом се била захванала с такъв като мен. Те й обърнаха гръб и това я съсипа.

Кейт можеше да си го представи много добре, тъй като с нейното семейство бе точно обратното и тя винаги бе имала на кого да разчита.

— Не са я заслужавали.

Броуди вдигна очи и срещна погледа на Кейт.

— Много правилно, по дяволите. Колкото по-трудно ставаше, толкова повече се стягахме и се справяхме. Тя се справяше. Аз често изпадах в паника и още по-често ми е идвало да се махна, а тя да се върне при родителите си. Така щеше да е най-добре за всички.

— Но не си го направил. Останал си — допълни Кейт.

— Тя ме обичаше — продължи той. — Денят, в който се роди Джак, бях в стаята при нея. Исках да съм където и да е по света, но не и там. Кони настояваше да присъствам и аз се престорих, че желая да съм там. Мислех само, как трябва да се стегна, докато всичко отмине. Смятах, че това е нещо прекалено тежко и че никой не трябва да преминава през него. Тогава… Джак се появи. Малко, гърчещо се човече. Всичко се промени за секунда. Нямах представа, че човек може да обича по този начин. Трябваше да бъда там, да бъда всичко, от което той се нуждаеше. Те направиха мъж от мен. Там, в този момент, Кони и Джак ме направиха мъж.

Сълзите се търкаляха по бузите й. Тя не можеше да ги спре, а и не се опитваше.

— Съжалявам — той вдигна ръце и бавно ги спусна надолу. — Не знам какво ми става.

— Не — поклати глава тя, не можеше да каже нищо друго. Ти, тъп идиот, помисли си, накара ме да се влюбя в теб. Ами сега? — Беше прекрасно — успя да довърши. — Дай ми само минутка — изправи се и изтича към банята, за да се поуспокои.

Вместо да удари главата си в масата, Броуди стана и закрачи из стаята. Стигна до заключението на Кейт, беше идиот, но причината бе друга. Можеше да се възползва от милия жест с вечерята и да я превърне в романтично преживяване, а вместо това той не спря да говори за проблемите и миналото си. Разплака я. Браво О’Конъл, помисли си с отвращение. Може да продължиш вечерта, като й разкажеш как ти умря кученцето, когато беше на десет. Това ще оживи обстановката.

Той предположи, че Кейт ще иска да си тръгне веднага. Зае се да разчисти масата и се приготви да я изпрати.

— Съжалявам — поде той щом долови стъпките й. — Голям съм малоумник, задето ти наговорих всичко това. Аз ще се погрижа за масата, ти можеш да…

Броуди забави темпото и се скова, когато усети как ръцете й се промушиха изотзад, обвиха се около него и тя отпусна глава на гърба му.

— О’Конъл, аз съм от силно славянско семейство. Много сантиментално. Обичаме да плачем. Знаеш ли, че баба ми и дядо ми са избягали от Съветския съюз, когато майка ми е била дете? Леля ми Рейчъл е единствената, която е родена в Америка. Ходили са пеша, с три бебета на ръце, минали са през планините, за да стигнат в Унгария.

— Това не го знаех — той се обърна леко, докато не се оказаха лице в лице.

— Измръзнали, гладни и уплашени. Пристигнали в Америка, чужда страна, чужд език и странни обичаи. Бедни и сами. Но имали причина, която си струвала жертвите. Слушала съм тази история толкова пъти и винаги ме разплаква. Винаги ме кара да се чувствам горда.

Тя се завъртя и започна да събира чиниите.

— Защо ми разказваш всичко това? — попита той.

— Смелостта има различна форма, Броуди. Силата е в тялото, любовта извира от сърцето. Когато ги комбинираш, можеш да постигнеш всичко. Това си заслужава няколко сантиментални сълзи.

— Знаеш ли, мислех си, че днес е един от онези дни, в които просто зачеркваш неща от списъка си. Но ти промени всичко — отвърна Броуди.

— Благодаря. Нека да оправим масата и да потанцуваме — време е да разведрим обстановката, помисли си тя. — Начинът, по който танцува един човек ми казва много за него, а аз още не съм те пробвала в тази област.

Той грабна чиниите от ръцете й.

— Хайде да танцуваме сега.

— Не мога. Имам ужасен недостатък. Трябва да почистя първо, иначе чиниите ще са ми постоянно пред очите.

Той ги сложи настрана, хвана я за ръка и я изведе от стаята.

— Това е вманиачаване…

— Не, нарича се организираност. Организираните хора вършат повече неща и имат по-малко главоболия — тя погледна през рамо, докато той я дърпаше към хола. — Наистина, ще отнеме само няколко минути.

— Ще ти отнеме точно толкова, ако го направиш малко по-късно — романтичните му похвати може и да бяха ръждясали, но все още помнеше някой и друг номер.

— Ето какво ще направим — предложи му тя, — ти избери музиката, докато аз разчистя чиниите.

Той се разсмя и я завлече в хола.

— Ама ти наистина се вманиачаваш — включи стерео уредбата. — Странно, снощи слушах това и си мислех за теб.

— О? — възкликна тя.

Понесе се бавна и знойна музика. Секси звук, който раздвижи кръвта й.

— Знак на съдбата — каза той и я грабна в ръцете си.

Сърцето й потрепна.

— Вярвам силно в съдбата — каза тя и се постара да се успокои, после си даде сметка, че е доста отпусната. Гушната в него, се движеше в ритъма на тялото му. Токчетата й я улесняваха доста и тя опря буза в неговата с лекота.

— Много фино, О’Конъл — измърмори — Шестица за финес.

— Беше права, когато каза, че някои неща не се забравят — той я завъртя, накара я да се засмее, придърпа я отново близо към себе си докато усети дъха й.

— Добро завъртане — мисленето ставаше все по-трудно. По-рано, когато беше в банята да се успокои след плача, бе стигнала до заключението, че наистина трябва да си помисли добре за Броуди и до къде щеше да доведе всичко това. Беше достатъчно умна и знаеше, че щеше да се справи със ситуацията.

Не очакваше Броуди да се окаже толкова добър танцьор. Ако я бе задържал непохватно, тя би могла да поведе и да запази ритъма. Твърде много неща я изненадваха у него. И винаги я омайваха. И да, беше чудесно да се носи из стаята в ръцете му.

Косата й ухаеше удивително. Броуди почти бе забравил за всички тези мистериозни и изкусителни подробности около една жена. Формата, мекотата, аромата. Чувствеността да се движиш до нея, бавно и толкова близко. Картините, които се въртяха в съзнанието на един мъж.

Устните му докоснаха леко косите й, спуснаха се надолу по бузата й и стигнаха до нейните.

Тя въздъхна и се отдаде на целувката, чиято чувственост сякаш размекна костите й. Песента свърши и започна следващата, а двамата стояха в средата на стаята полюшвайки се.

— Това беше чудесно — умът й бе замъглен, сърцето й биеше учестено. Желанието, което смяташе, че контролира добре, се разбушува в стомаха й. — Трябва да тръгвам.

— Защо? — учуди се той.

— Защото — тя вдигна ръка и погали бузата му, отдръпна се леко, — не е подходящото време. Тази вечер имаше нужда от приятел.

— Права си — дланите му се спуснаха по ръцете й и пръстите му се сплетоха с нейните. — Моментът вероятно е неподходящ. Най-разумното нещо би било, ако подходим по-бавно към нещата.

— Аз съм за разумните неща — съгласи се тя.

— Да — той я изпрати до вратата. — Опитвам се да постъпвам умно от доста време насам.

Спря се, обърна я към себе си и каза:

— Имах нужда от приятел тази вечер и още имам — добави той, като я придърпа по-близо. — Имам нужда от теб, Кейт. Остани с мен.

Наведе главата си, задържа погледа си върху нейния и устните им се сляха.

— Бъди с мен.