Нора Робъртс
Относно Кейт (2)

Втора глава

— Притеснена ли си? — Спенсър Кимбъл, наблюдаваше дъщеря си, която си наля чаша кафе.

Изглежда безупречно, помисли си той. Тежката й къдрава коса бе вързана на прилежна опашка, която се спускаше по гърба й. Тъмносивото й сако и панталоните сякаш бяха ушити за да подчертаят елегантността й, за която той и без това смяташе, че й е вродена. Лицето й бе ведро. Господи, толкова приличаше на майка си.

Да, изглеждаше чудесно, и колко бе пораснала. Защо ли му беше толкова трудно да види децата си вече зрели хора?

— Защо да съм нервна? Още кафе?

— Да, благодаря. Днес е денят — добави той, докато тя допълваше чашата му с кафе. — Подписваш договора. След няколко часа ще си собственик на имота, заедно с всичките му предимства и недостатъци.

— Нямам търпение — каза Кейт като седна и започна да яде бийгъла^[1], който си бе препекла за закуска. — Премислила съм всичко много внимателно.

— Както винаги.

— Хм. Знам, че е рисковано да влагам толкова много от спестяванията си, но съм финансово стабилна и съм сигурна, че ще мога да се справя с очакваните разходи за следващите пет години.

Той кимна, вгледан в лицето й:

— Имаш усет за бизнес като майка си.

— Иска ми се да е така. Освен това се надявам да съм наследила и учителските ти способности. Все пак съм човек на изкуството, който е наследил усета си към него от родителите си. Преподавах за известно време в Ню Йорк, което ми помогна да добия допълнителна представа — тя добави малко сметана към кафето си. — Започвам собствен бизнес в родния си град, където контактите ми с хората са стабилни.

— Напълно вярно.

Тя остави бийгъла настрана и взе чашата с кафе.

— Името Кимбъл се ползва с уважение тук, а моето име е известно в танцовите среди. Изучавах балет двадесет години, преминах през хиляди часове изпълнени с упражнения и инструкции, пот и болка. Смятам, че съм научила нещо повече от това как да изпълня перфектен tour juté^[2].

— Без съмнение.

Тя въздъхна. Не можеше да заблуди баща си. Познаваше я твърде добре. Той беше нейната солидна опора и щеше да я разбере.

— Знаеш за оня гъдел, за който казват, че имаш пеперуди в стомаха нали?

— Да.

— При мен са жаби. Големи, дебели, подскачащи жаби. Не съм била толкова притеснена дори и преди първото ми професионално солово изпълнение на сцената.

— Защото никога не си се съмнявала в таланта си. Това сега е нова област за теб, скъпа — той положи ръката си върху нейната. — Нормално е да усещаш жабите. Всъщност, бих се притеснил, ако не изпитваше нищо.

— Ти също си загрижен да не би да допускам грешка, нали?

— Не, не грешка — той стисна леко ръката й. — Имам някои притеснения — бащите също имат жаби в корема си понякога. — Но най-вече, страхувам се, че след няколко месеца сцената ще започне да ти липсва. Средата и живота, който си си изградила до сега. От една страна ми се иска да беше изчакала малко, преди да предприемеш такава стъпка, от другата обаче съм щастлив, че се завърна у дома.

— Е, кажи на жабите си да се успокоят. Когато дам обещание, го спазвам.

— Знам — точно това бе едно от нещата, които го притесняваха най-много, но нямаше да й го каже.

Тя взе бийгъла си отново, като се усмихваше леко. Знаеше как да го разсее.

— Кажи ми за плановете си да ремонтираш кухнята.

Той направи болезнена гримаса.

— Още не съм се захванал — огледа стаята и прокара ръка през косата си, като оплете злато и сребро в едно. — Майка ти си вкара мухата в главата и реши да обнови всичко. А този Броуди О’Конъл все й се притичва на помощ и я подстрекава с разни идеи. Какво й е на кухнята?

— А нищо, само дето не е пипвана от има-няма двадесет години.

— Какво искаш да кажеш? — Спенсър надигна чашата с кафе. — Чудесна е. Удобна. Ама не, той трябваше да й покаже каталога с новите уреди.

Устните й се присвиха, щом усети недоволството в гласа на баща си, но каза със симпатия.

— Негодникът му с негодник.

— Обсъждат еркери. Нали си имаме прозорец — и той посочи този над мивката. — Какво му е? Можеш да гледаш през него колкото си искаш. Казвам ти, това момче омайва жена ми с обещания за гранитни плотове и дъбови первази.

— Дъбови первази. Хммм, много секси — тя се засмя и подпря лакът на масата. — Разкажи ми за О’Конъл.

— Много добре работи. Но това не означава, че трябва да дойде и да разруши кухнята ми.

— От дълго ли живее тук?

— Израсна недалеч от тук. Баща му е изключителен водопроводчик. Броуди напусна градчето на двадесет. Замина за Вашингтон. Работеше в строителството.

— Ясно — щеше да се наложи да изкопчи малко повече информация. — Чух, че има малко момче.

— Да, Джак. Истинска фурия. Съпругата на Броуди почина преди няколко години. Някакъв рак, мисля. Останах с впечатление, че иска да отгледа момчето близо до семейството си. Тук е от около година, предполагам. Създаде си добър бизнес, с репутация за качествени услуги. Ще ти свърши чудесна работа.

— Ако реша да го наема.

Зачуди се как ли изглежда с препасан колан с инструменти. После си напомни, че това не е въпрос, който може да зададе на баща си, както и не бе начин да установи професионални контакти. Но можеше да се обзаложи, че изглежда идеално.

 

 

Жабите в стомаха й още не се бяха успокоили, но вече беше собственик на голяма, красива, разнебитена сграда в красивото студентско градче Шепърдстаун в Западна Вирджиния.

Сграда, която беше близо до къщата, в която израсна, близо до магазина за играчки на майка й, близо до университета, в който преподаваше баща й.

Беше заобиколена от семейството си, приятели и близки.

О, Боже!

Всички я познаваха и щяха да дебнат дали ще се справи, дали ще успее или ще се провали. Защо не отвори школата си в Юта или Ню Мексико или някъде, където не я знаеха, някъде, където не очакваха нищо от нея? Държеше се глупаво. Създаваше училището тук, защото си бе у дома. Вкъщи, помисли си Кейт, точно там, където искаше да бъде.

Няма да се отчайва, да пада духом или да се отказва, обеща си тя, докато паркираше колата. Щеше да успее, защото възнамеряваше лично да огледа и най-малката подробност. Смяташе да предвиди всичко стъпка по стъпка, както бе постъпвала досега. Внимателно, педантично. Щеше да се труди неуморно, докрай.

Нямаше да разочарова родителите си.

Най-важното бе, че имотът бе неин — е, и на банката — и всичко това можеше да се осъществи.

Изкачи се по стълбите — нейните стълби — прекоси тясната, открита веранда и отключи вратата към бъдещето си.

Миришеше на прах и паяжини.

Това щеше да се промени. О, да, помисли си тя, докато оставяше чантата и ключовете си настрани. Съвсем скоро въздухът щеше да се смеси с миризмата на дървени стърготини, прясна боя и потта на работния екип.

Трябваше само да наеме екипа.

Закрачи по пода и чу отекващите си стъпки. В средата на стаята имаше малка стерео уредба. Объркана се спусна към нея, вдигна плика, който беше отгоре и разпозна почерка на майка си. Разкъса хартията и извади картичката, на която имаше прекрасна рисунка на балерина.

„Поздравления, Кейти! Поднасяме ти малък подарък, за да има винаги музика в живота ти.

С любов: мама, татко и Брендън.“

— О, никога не сте ме разочаровали — очите й се насълзиха, тя се наведе и включи уредбата.

Зазвуча композиция на баща й, една от любимите й. Спомни си колко бе развълнувана и горда, когато танцува на нея за първи път на сцената в Ню Йорк. Кимбъл танцува по музика на Кимбъл, помисли си тя, свали палтото и изхлузи обувките си.

Първо бавно, дълго разтягане. Мускулите потрепнаха, но се задържаха. Присви коляно, за да промени позицията. Завъртане, леко, в такт.

Снижи се. Кратка поредица от пируети, по-скоро плавни, отколкото отсечени. Тя се рееше из мръсната стая, изпълнявайки добре заучените движения. Музиката се носеше в помещението, изпълваше мисълта й, премина през тялото й.

Преливаше от нежен романс към бурна страст. Арабеск, бърз, лек троен пирует и ballotte^[3].

Обземаше я радостта от танца. Панделката, която държеше плитката й, изхвърча от косата. Grande jete^[4]. Отново. И отново. Сякаш щеше да се понесе в безкраен полет. Завърши с усет, с радост, в серия от бързи завъртания. И закова! Застина като статуя, едната ръка изпъната във въздуха, другата назад.

— Предполагам, че тук трябва да започна да хвърлям рози, но нямам у себе си.

Учестеното й дишане едва не спря напълно при тези думи, които я извадиха от унеса на танца. Притисна ръка към туптящото си сърце, и задъхана се втренчи в Броуди.

Той стоеше на прага на вратата, с ръце в джобовете и кутия с инструменти в краката.

— Ще ми ги дадеш друг път — тя едва успя да продума. — Харесвам червени. Така ме изплаши.

— Извинявай. Вратата не беше заключена и не ме чу, когато почуках — намерението му да я осведоми за влизането си в сградата се изпари в момента, в който я видя. Просто влезе вътре, зашеметен. Жена, която изглеждаше по този начин и умееше да се движи така, беше обречена да омайва мъжете. Той предположи, че това й е известно.

— Няма нищо — тя се завъртя и отиде да спре музиката. — Кръщавах помещението. Въпреки че танцът изглежда много по-добре с костюми и под прожектори. Е — тя заоправя разпиляната си коса, като се молеше лудо препускащото й сърце да намали хода си, — с какво мога да съм ви полезна, мистър О’Конъл?

Той тръгна към нея и се спря, за да вдигне панделката й за коса.

— Падна докато се въртеше — каза смутен.

— Благодаря ти — тя я прибра в джоба си.

Искаше му се пак да си бе вързала косата. Въпреки че изглеждаше доста предизвикателно със зачервеното си от танца лице и разпиляна прическа, той успя да се сдържи и да не му проличи въздействието от вида й.

— Оставам с впечатлението, че не ме очакваш — каза той.

— Не. Но нямам нищо против неочакваното — особено ако е в пакет с прекрасни зелени очи и е секси нацупено, помисли си тя.

— Майка ти ме помоли да намина и да огледам мястото.

— А, ти си още един от подаръците ми.

— Моля?

— Нищо — тя наклони глава. Танцьорите знаеха също толкова за езика на тялото, колкото и психолозите. Той беше леко скован, заел почти отбранителна позиция. Стараеше се да спазва достатъчно разстояние между тях. — Изнервям ли те, О’Конъл, или просто те дразня?

— Не те познавам толкова добре, за да изпитвам която и да е от двете емоции.

— Искаш ли да се опознаем?

Коремните му мускули потрепнаха.

— Виж, мис Кимбъл…

— Добре, само не ставай раздразнителен — тя махна с ръка. Жалко, помисли си. Предпочиташе да бъде пряма, а той, очевидно, нямаше такова намерение. — Намирам те за привлекателен и се заблудих, че и ти си заинтересован от мен. Моя грешка.

— Да не ти е навик да се натъкваш на непознати в магазина на майка ти?

Тя премигна, настроението й се смени бързо. Подмятането му я жегна. После сви рамене.

— О, това беше грубо.

— Съжалявам — отвратен от себе си, той вдигна ръце и започна да се извинява. — Това беше невъзпитано. Може би ме притесняваш по някакъв начин, но вината не е в теб. Изгубил съм тренинг щом опре до… по-освободени в общуването си с мъжете, жени. Нека да кажем, че не съм готов за каквото и да било обвързване към момента.

— Не мога да го понеса — та аз вече избрах оркестъра за сватбата. Е, ще го преживея.

Устните му се извиха в лека усмивка.

— Е, ти пък, чак оркестър.

Има страхотна усмивка, помисли си Кейт. Жалко, че се скъпеше да я показва.

— След като си изяснихме този въпрос, какво мислиш за това? — тя разпери ръце, за да обхване стаята.

Навлязоха в неговата област и Броуди се отпусна.

— Страхотна стара сграда, със специфична атмосфера и потенциал. Стабилни основи. Строена е да издържи дълго време.

Малкото останало раздразнение, което накара кожата й да настръхне, се изпари, за да отстъпи място на топлотата.

— Ето това е. Така вече те обичам.

Беше негов ред да премигне в недоумение. Бе заел защитна позиция, когато Кейт се разсмя.

— Ама ти наистина си изгубил тренинг. Няма да се метна в ръцете ти, Броуди — въпреки че се изкушавам. Просто си първия човек, който се съгласява с мен по този въпрос. Всички останали смятат, че съм луда, задето ще вкарам толкова време и пари в тази сграда.

Не си спомняше някоя жена да го бе карала да се почувства като идиот на няколко пъти, за толкова кратко време. Той отново пъхна ръце в джобовете си.

— Добра инвестиция е — ако подходиш правилно и ако интересът ти не се окаже временен.

— О, сериозна съм. Защо не ми кажеш как би подходил ти? Какво би променил?

— Първо ще погледна отоплителната система. Тук е като в хладилник.

Тя му се усмихна.

— Можем и да си паснем. Парното е в мазето, искаш ли да го погледнеш?

Кейт го придружи и слезе долу, което бе неочаквано за него. Не трепна, когато препречиха пътя на уплашената мишка, нито пред кожата от змия, която вероятно бе изяла роднините на гризача — все неща, на които Броуди предполагаше, че ще се натъкнат. По принцип жените — или поне изтънчените такива — обикновено се отдръпваха уплашени, ако нещо подскачаше или пълзеше насреща им. Но Кейт само сбърчи нос, извади тефтерче от джоба на сакото си и си нахвърля нещо в него.

Осветлението беше слабо, въздухът тежък и лепкав, а стария парен котел, поставен на голия, мръсен цимент, изглеждаше безнадежден случай. Започна с лошите новини, после й обясни вариантите, плюсовете и минусите на електрическите отоплителни помпи, на тези на газ, или бензин. Изчисли приблизително консумацията им, посочи й евентуалните допълнителни разноски и определи грубо месечните разходи. Вероятно щеше да има същия успех, ако бе говорил на китайски и затова предложи да изпрати няколко брошури с информация на баща й.

— Баща ми е композитор и професор в университета — каза тя с хладна учтивост. — Предполагаш, че ще разбере всичко това по-добре от мен, само защото имаме различни хромозоми?

Броуди се замисли за момент.

— Да.

— Не си прав. Може да ми изпратиш информацията си, но на този етап клоня повече към парно отопление. Изглежда ми по-просто и много по-ефикасно, тъй като тръбите и радиаторите вече съществуват. Искам да запазя колкото се може повече от автентичността на сградата и само да я направя по-уютна и привлекателна. Освен това, след като се проверят и поправят комините, ако е необходимо — ще се снабдя с допълнителни източници на топлина, за всеки случай.

Той не се повлия от ледения тон, дори и да бе съгласен с казаното.

— Ти си шефа.

— За това си напълно прав — каза тя.

— Имаш паяжина в косата си, шефе.

— Ти също. Ще искам мазето да се почисти и колкото и автентичен да е подът, ще трябва да се излее още цимент. Необходими са хора, които да се погрижат за изтребването на гризачите. Да се сложи по-добро осветление. В момента помещението е почти неизползваемо, но по-късно може да бъде склад.

— Добре — той извади тефтер и молив и започна да си записва.

Тя отиде към стълбите, и разклати парапета докато се изкачваше нагоре.

— Не държа стълбите да имат вид, но трябва да са здрави.

— Всичко ще е напълно изрядно. Ремонтът ще е според изискванията на закона. Така работя.

— Чудесно. Сега нека ти покажа какво искам от приземния етаж.

Тя знаеше какво иска. Може би бе твърде прецизна за вкуса му, но се възхити от нея, защото не възнамеряваше да изтърбуши сградата, а искаше да запази ексцентричността и чара й.

Той не виждаше как ще се получи балетна школа от това, но тя явно си го представяше, до най-дребната подробност. Малките пейки, сковани покрай предния прозорец, вградените светлини на тавана. Искаше кухнята да се преобрази и да се превърне в по-малка и по-удобна стая, а допълнителното пространство да се използва за офис.

Помещения, които бяха преобразувани през годините в спални, складове и изложбени зали, сега щяха да са съблекални с вградени гардероби.

— Струва ми се много претенциозно за школа в малко градче.

Тя едва повдигна вежда.

— Не е претенциозно. Така е според изискванията. Значи, тези две бани… — тя се спря в коридора до вратите, които бяха една до друга.

— Ако искаш да ги разшириш и преправиш, мога да отворя стената между тях.

— Танцьорите ще изоставят благоприличието с течение на времето, но нека да направим кабинки, все пак.

— Кабини — той отпусна тефтера си и я зяпна. — Да не смяташ да има и момчета? Въобразяваш си, че ще примамиш и момчета тук, да правят… какво беше? Пируети? Как пък не!

— Да си чувал за Баришников? Давидов? — беше свикнала на такива нападки и не се засягаше. — Бих изправила добър танцьор в разцвета му, срещу който искаш спортист на тест за сила и издръжливост.

— От онези с поличките?

Тя въздъхна, беше подготвена да срещне точно такива реакции в провинциалното градче.

— Ако искаш да знаеш, мъжете танцьори са истински мъже. Всъщност, първият ми любовник беше балетмайстор, който караше Харли и можеше да изпълни grande jete на такава височина, на каквато и Майкъл Джордън не е правил забивки. Но Джордан не носи клин, нали? Носи някакви сладки боксерки.

— Шорти — измрънка Броуди. — Баскетболни шорти.

— О, да, всичко е въпрос на възприятие, нали? Баните остават разделени. Нови кабинки, нови мивки, нов под. По една по-ниска мивка и в двете, за да може да се достига от малки деца. Да са бели. Искам да са изчистени и заоблени.

— Ясно.

— Тогава да преминем нататък — тя посочи към стълбите в дъното на коридора. — Третият етаж, апартаментът ми.

— Ще живееш тук, над училището?

— Ще живея, дишам, ям и работя тук. Само така една идея се превръща в реалност. И имам много специфични идеи за жилището си.

— Не се и съмнявам.

 

 

Специфични идеи, мислеше си Броуди час по-късно, които хич не бяха лоши. Не беше съгласен само с някои детайли за приземния етаж, но нямаше забележка за третия. Тя искаше да се запазят оригиналните тавани, както и дървения обков — и добави, че иска да намери този, който беше боядисал този разкошен дъб в бяло, да го завлече на улицата и да го набие с камшик.

Броуди беше напълно съгласен.

Част от дървото бе съсипано. Харесваше му идеята да напасне старите с новите елементи. Тя искаше пода да се изцикли и лакира с безцветен лак. Той би направил абсолютно същото.

Докато обикаляше стаите с нея, усети как в него нараства старата тръпка. Да остави белег на място, което е било символ на поколения и да го запази така, както е било съградено. В началото не влагаше такива чувства — работното време свършваше, вземаше си парите и край. Гордостта и отговорността се появиха после. А удоволствието, което му доставяха го направиха по-добър в занаята, накараха го да строи нещо повече от стаи.

Да вдъхва живот.

Можеше да направи много за това място, помисли си Броуди. Искаше да усети всичко с ръцете си и да допринесе за промяната. Дори и това да означаваше, да си има работа с Кейт Кимбъл, която го изваждаше извън нерви.

Надяваше се — ако получеше работата — че тя няма да е от онези клиенти, които се мотаеха непрестанно наоколо. Или поне да не слагаше този проклет парфюм.

После се върнаха отново на баните. Старата чугунена вана оставаше. Бежовата мивка щеше да се махне, а Броуди трябваше да намери подходяща на нейно място. Шефът настояваше за керамични плочки — тъмно сини и бели — макар че се съгласи да погледне мострите, преди да вземе окончателно решение.

Беше също толкова решителна и за кухнята, но там той я спря.

— Виж, смяташ ли да готвиш тук или само да претопляш храна от ресторантите?

— Умея да готвя.

— В такъв случай ти трябва просторно място, вместо да го смаляваш — посочи Броуди. — Трябва да можеш да минаваш лесно към прозореца. Ще е по-добре мивката да е под него вместо на тази стена. Ще преместиш хладилника тук, печката там. Виждаш ли, така минаваш направо, вместо на зигзаг. Инак ще бъдат похабени напразно усилия и пространство.

— Да, но там…

— Това ще е килера — прекъсна я той. — Ще бъде тук и се открива идеално място за плот… — той извади метъра. — Да, така ще бъде, дори се отваря пространство за два бар стола. Тъкмо ще имаш работен кът, или ниша, където просто да поседнеш вместо празно, неизползвано място.

— Мислех си да сложа маса…

— Която винаги ще заобикаляш и която ще стесни пространството.

Може би тя си мислеше за масата в кухнята, на която бе закусила с баща си днес, на която бе седяла със семейството си безброй сутрини. Сантиментално, реши тя, а в този случай и непрактично.

— Нека премеря разстоянията и ще ти го скицирам през следващите няколко дена, за да можеш да го обмислиш.

— Става. Имам достатъчно време. Приземният етаж ми е приоритет.

— Ще ми отнеме време да го обмисля и да ти дам цена. Но отсега мога да ти кажа, че се въртиш около шестцифрена сума и поне четири месеца работа до пълното възстановяване на къщата.

Сама беше стигнала до това заключение, но да го чуе от друг си беше страшничко.

— Обмисли го, нарисувай го, каквото там е необходимо. Ако реша да те наема, кога ще можеш да започнеш?

— Ще извадя разрешителните доста бързо, ще поръчам материалите веднага и мога да започна в първия работен ден на новата година.

— Магически думи. Ако се спра на теб искам да започнем веднага. Дай ми цена, мистър О’Конъл и ще видим, дали ще можем да работим заедно.

Остави го да замерва и пресмята, и слезе долу на малката открита веранда пред входната врата.

Долавяше шума от главната улица, която беше само през една редица къщи и усещаше мириса на дим от нечия камина. Неравната полянка в предния двор бе осеяна с изсъхнали плевели, а отпред стоеше тъжния и грозен пън, останка от величествен клен. Отсреща на малката и тясна уличка имаше още една тухлена постройка, която бе разделена на отделни апартаменти. Беше стара, спретната и ужасно тиха за този час на деня.

Още няколкостотин хиляди, помисли си тя. Е, можеше да се направи. За щастие не бе живяла разточително през последните години и наистина беше наследила от майка си усета й за бизнес. Спестяванията й бяха инвестирани внимателно, а попечителския й фонд щеше да е спасителния й пояс.

Ако усетеше, че разходите са твърде големи без да има приходи, щеше да направи няколко гастроли с Компанията. Тази врата си оставаше отворена. Докато траеше ремонта спокойно можеше да си го позволи — и нямаше да бъде само поради финансови причини. Беше свикнала да работи, да е заета. Започнеше ли ремонта, нямаше да има какво да прави, освен да чака докато всичко приключи.

Ню Йорк беше близо и имаше семейство, при което да отседне. Можеше да репетира, да тренира, да участва в представления и да се прибира обратно. Да, това може би беше най-доброто решение. Но не, още не. Искаше да види началото на проекта си.

— Кейт? — Броуди излезе, носеше палтото й. — Отвън е студено.

— Малко. Надявах се да завали сняг. Онзи ден само ни подразни.

— Дано да не натрупа два метра.

— Какво каза? — попита тя.

— Нищо — той загърна раменете й с палтото и инстинктивно извади притиснатата от яката коса. Колко много коса, помисли си той, поне километър меки къдрици.

Ръцете му все още бяха заети с косата й, когато тя се обърна и го погледна в очите. Осъзна, че той все пак проявява интерес, при което коремът й леко се присви.

— Да се поразходим до ъгъла, можеш да ме почерпиш кафе — Кейт отново пое инициативата. Малък, преднамерен тест и за двамата. — Ще обсъдим… барплота.

Тя задръсти мозъка му, дробовете му и повлия сериозно на слабините му.

— Отново ми се нахвърляш.

— Точно така — потвърди тя с лека, по женски разрушителна усмивка.

— Ти си най-красивата жена, която съм виждал.

— Късмет, че съм се родила така, но тъй като приличам много на майка си, благодаря. Аз пък харесвам много устните ти — тя отмести поглед към тях и го задържа там. — Не мога да откъсна очи от тях.

Гърлото му бе сухо като Сахара. Какво се бе случило с жените, докато е бил извън играта, зачуди се той. Кога бяха започнали да прелъстяват мъжете пред входните си врати и то посред бял ден.

Усещаше хладния декемврийски вятър върху лицето си, а отвътре, горещината се разливаше по вените му.

— Виж — поде той в самозащита и я хвана за раменете. Палтото се изхлузи и падна, а той усети стегнатите мускули под сакото й.

— Не съм спирала да гледам — погледът й отново се плъзна по лицето му. Толкова е мъжествен, толкова притеснен. — Просто много харесвам това, което виждам.

Колко кристално сиви са очите й, помисли си той. Мистериозни като дим. Трябваше само да наведе глава, или по-добре, да по-добре да я придърпа внезапно към себе си. Тогава устните му щяха да се окажат върху нейните, които бяха толкова знойни и самодоволни.

Имаше лошо предчувствие, предполагаше, че ще бъде като да хване оголена жица с ръце. Вълнуващо и смъртоносно.

— Казах ти, не съм заинтересован — застрахова се Броуди.

— Знам. Но излъга — за да му го докаже, тя се повдигна на пръсти и бързо, и дръзко гризна долната му устна. Ръцете му се затегнаха около раменете й. — Видя ли? — прошепна тя, само на един дъх разстояние. — Заинтересован си и то много.

За изненада и на двамата, тя стъпи отново на земята с цялото си ходило, отпусна се назад и допълни:

— Просто не искаш да си признаеш.

— Всичко се свежда до едно и също нещо — пусна я и се наведе да събере инструментите си в кутията. По дяволите, ръцете му не можеха да се успокоят.

— Не съм съгласна, но няма да задълбавам. Бих искала да излезем, ако е възможно и когато ти е удобно. Междувременно, тъй като имаме еднакви виждания за тази сграда и харесах повечето от идеите ти, се надявам, че ще можем да работим заедно.

Той издиша напрегнато. Колко хладнокръвна и спокойна бе тя, отбеляза си Броуди. Докато той кипеше, разгорещен и объркан.

— Голяма работа си, Кейт.

— Истина е. Няма да се извинявам за това, което съм. Очаквам да получа брошурите и информацията, която обсъждахме, както и цената ти. Ако трябва да дойдеш пак, за да вземеш още размери, или каквото и да било, знаеш къде да ме намериш.

— Да, знам как да те открия.

Тя остана на мястото си. Гледаше го как се отправи към пикапа си и се качи в него. Щеше да се изненада, ако я бе чул как издиша продължително и нервно, докато той се отдалечаваше по пътя. Както и ако я бе видял как се наведе леко и приседна на горното стъпало.

Тя изобщо не бе хладнокръвна и спокойна. Поседя на режещия вятър, изчака да се поохлади и жабите в корема й да се усмирят.

Броуди О’Конъл, помисли си тя. Не беше ли странно и изумително в същото време, че мъж, който бе срещнала само два пъти, имаше толкова силно въздействие върху нея? Не беше срамежлива с мъжете, в никакъв случай. Но бе придирчива. Мъжът, за когото спомена пред Броуди, беше един от тримата, към които се беше привързвала дълбоко, които бе допускала в живота и леглото си.

И все пак, само след две срещи — не, тя си наложи да бъде безмилостно откровена — още след първата среща, искаше Броуди в леглото си. Втората само изостри това и го превърна в необуздано желание, за което не бе подготвена.

Ето защо щеше да постъпи логично и практично. Щеше да се успокои, да проясни мисълта си, а след това ще планира как да го прелъсти по най-добрия начин.