Дара Джой
Усещане за фамилиер (21)

Епилог

Сребърната гора, планетата Ганакри

Дълбоко в горите, където дърветата бяха много на гъсто, а листата образуваха плътна защитна покривка, се издигаше самотна колиба. Вътре едно паянтово легло беше толкова близо до пламъците на огъня, колкото безопасността позволяваше. В него лежеше странно свита фигура, издаваща слаби признаци на живот.

Денят не беше студен, но дори под купчината окъсани одеяла, струпани върху леглото, създанието, което се криеше отдолу трепереше неконтролируемо.

Досега никой и нищо не беше възкръсвало от пепелта. Съществото, което лежеше там, потъваше все по-дълбоко в студената пустота на собственото си унищожение.

Навън, една възрастна жена, която бавно събираше клони за горене, спря за миг, за да се подпре на едно дърво. Тя притежаваше голяма дарба за лекуване, обаче тази задача можеше да се окаже отвъд възможностите й. С всеки изминал ден, раните на тялото зарастваха, но мракът в душата растеше. И макар, че от вътрешността на колибата не долиташе и звук, тя знаеше, че странният „гост“ страда от неописуеми мъки. От деня, в който го беше открила — по-скоро мъртъв, отколкото жив — той беше издал звук само веднъж. Този болезнен звук, тя щеше да помни до края на дните си. Трогателният вик на абсолютна агония, който идваше от дълбините на душата му, беше осезаемият белег на страданието.

Нещастникът бе захвърлен върху купчина отпадъци зад крепостта на Лорд Карпон, заедно с различни употребявани вещи и боклуци. Охраната го беше помислила за мъртъв поради очевидни причини. Бяха се постарали да го довършат.

Той трябваше да бъде мъртъв. Жената никога не беше виждала жив човек с такива наранявания! Сигурно неговата воля за оцеляване бе силна, защото беше млад, едва навлязъл в разцвета на силите си… Колко жалко!

След този единствен изблик, той мълчеше. Тих като гората, преди да настъпи буря. Щеше да е по-добре да изкрещи болката си.

Неведнъж през деня тя се изкачваше до крепостта на Карпон — особено когато се почистваха складовите помещения, защото почти винаги можеха да се намерят полезни неща — ако човек е склонен да рискува да ги търси, разбира се. Така в този ден, тя бе открила полумъртвия мъж, захвърлен като отпадък. И се чудеше колко полезен можеше да се окаже той в края на краищата.

При последното си пътуване до крепостта, докато „гостът“ й трепереше в колибата, по невнимание тя се озова прекалено близо до пазачите на двореца. Жената винаги се стараеше да ги избягва, защото хората на Карпон бяха жестоки.

Както се очакваше, те я подиграваха, замеряха я с кал, просто за забавление, и се смееха, докато тя се опитваше бързо да обърне каруцата си. Сафирът — животното, което теглеше каруцата, се завъртя бързо при командата й, но пазачите все още се целеха в нея от мястото си. За щастие сега използваха само шепи кал. В миналото, те хвърляха камъни.

Когато успя да се изплъзне, жената забеляза, че пазачите си подаваха и закачаха на коланите си някакви дълги ленти, които отдалеч доста приличаха на завързани кичури от дълга коса.

Не беше обикновена коса. Никога досега не беше виждала такава. Копринена, дълга, разкошна… Цветът също беше много необикновен.

Бе докарала пациента си почти скалпиран — главата му беше цялата в рани и кървеше. През седмиците, които прекара в колибата, тук-там косата бе започнала да расте отново. Цветът беше толкова уникално красив, че дори сега, когато все още малко поникнала, караше дъхът й да секне. Не можеше да има друга подобна на тази коса. Бяха същите кичури, които едрите пазачи носеха привързани на кръстовете си като завоюван трофей. Какво морално падение! Те изпитваха чудовищна наслада от неговото унищожение!

Тя преглътна жлъчката, която се надигна в гърлото й, щом в съзнанието й изплува неотдавнашен спомен. Това трябва да е коса на фамилиер! Казват, че тя няма равна на себе си. Можеше ли той да е…?

Фамилиерите имаха две различни на цвят очи. На няколко пъти гостенинът й се бе опитал да ги отвори, но заради нараняванията те оставаха затворени. Вероятно никога нямаше да може да ги отвори.

Тя се питаше дали човекът ще може да проговори отново. Надяваше се да успее да му помогне. Всеки ден жената го питаше за името му, но той мълчеше.

Странното беше, че въпреки всичките си белези и рани, все още имаше следи от изключителната му красота. В деликатната форма на ръцете му. Във впечатляващата му височина. В тялото му. В кичурите от наново поникващата му коса. В чувствената форма на устните му.

С течение на времето повечето от физическите му наранявания щяха да се излекуват. Но дали духът му щеше да оздравее? Защото раните, които бяха видими, макар и ужасни, не изглеждаха толкова страшни, колкото душевните, които бе получил.

Тя въздъхна и изтри потта от челото си. Щеше ли гората да бъде достатъчна, за да го излекува? Старата жена стискаше здраво в ръцете си лековити билки. Болката от подобно нещастие никога не си отиваше. Тя знаеше това от опит. Една сълза се плъзна по обветреното й лице. Мъчително бе да се види такава изумителна красота — твърде рядка за всички светове — да бъде унищожена толкова равнодушно.

От своята гледна точка, жената можеше да оцени фамилиерската красота. Тя въплъщаваше естественото разбиране, че животът, в края на краищата, е нещо свещено и съвършено. Магическата красота на фамилиерската раса бе дар от природата. Но също както светлинната сабя, красотата беше нож с две остриета.

На някои напомняше за всичко, което са се надявали да съдържа живота: красота, великолепие, чувственост. Но за други — беше крещяща изява на всичко, което никога няма да имат.

Навсякъде сред планетите, фамилиерите бяха търсени заради причини толкова много, колкото звездите на небето. Но нито една от тях нямаше значение за тези хора сменящи формата си. Те следваха твърдо пътищата, които сами си бяха избрали, напомняйки на всички — със самия си начин на живот — че истинската красота не е само във външността им, а в свободата на техните души.

Старицата смяташе, че за всяка раса бе трудно да се запази в тези смутни времена. Тя се молеше да успее да излекува фамилиера, защото само така той щеше да бъде свободен да направи своя собствен избор в живота.

Но… как можеш да излекуваш човек от рани, които не можеш да видиш?

Изгубеният фамилиер, познат като Дарик беше много оплакван на планетата Ма’ан.

Той беше обичан член на Мъглата. Прекрасен млад мъж отправил се на първото си приключение. Изпълнен с много мечти и очакван с вяра, надежда и упование. За нещастие бе една от многото жертви в тези ужасни дни. Поредният заловен от безмилостния Карпон и кръвожадните му търговци на роби.

Кралят беше заповядал всички фамилиери да останат у дома. Той смяташе Дарик за мъртъв. А и никой Чарл не го усети. Никой нямаше да бъде изпратен да го търси.

За този фамилиер нямаше да има превъплъщения. Любов. Съпруга. Все още млад, той не бе имал време да остави своя истински отпечатък в историята на народа си.

Би било жалко, ако с течение на времето, неговото име и съществуване изчезнат като мастило от стар лист хартия. Или пък неговата памет бъде изгубена в насъщната жизненоважна борба за оцеляване на цялата фамилиерска раса.

Напротив, щеше да дойде ден, когато народа на Дарик със сигурност щеше да чуе отново името му.

И гнева, който щеше да дойде с него.