Джил Брейди
Робин (10)

X

Когато Бевърли пристигна на летище „Кенеди“, ръмеше дъжд и беше много задушно. По начало тя не обичаше много Ню Йорк, особено когато валеше. В лошо настроение нае такси и потегли към 18-та улица. Понякога й се искаше да живее близо до „Сентръл парк“, където се намираха скъпите и елегантни жилища на богатите хора. Тогава Ню Йорк сигурно щеше да й харесва повече. Но трябваше да се примири и с онова, което има.

Малкият й апартамент изведнъж й се видя съвсем невзрачен. Беше безкрайно далеч от лукса в жилището на Хейзъл.

Отвори прозореца на дневната и се загледа навън в дъжда. Всичко бе потънало в някаква сива пелена и времето чудесно хармонираше с настроението й. В калифорния имаше любов и слънце, а тук я очакваше единствено самотата. Тази мисъл нямаше как да я развесели.

Реши да се изкъпе и да подреди стаите. „Ще си намеря някаква работа този следобед и с положителност ще си легна рано“. Нямаше желание да предприема каквото и да било, не й се излизаше и да вечеря навън. В шкафа имаше няколко консерви, от които можеше да си приготви супа.

Докато лежеше във ваната, в съзнанието й нахлуха спомени, от които й стана съвсем горещо. Струваше й се, че отново усеща ръцете на Робин по цялото си тяло, почувства познатия трепет, който напълно я влудяваше.

Първоначално смяташе дълго да остане във водата, но напиращата възбуда я накара бързо да се измие и да вземе студен душ. Според изпитаните рецепти, студената струя бе точно онова, което й трябваше.

Увита в зелената си хавлия, Бевърли влезе в дневната точно когато иззвъня телефонът. Стресна се. „Велики боже, колко често звънеше онзи проклет апарат в Лос Анжелис!“ Но сега бе съвсем друго. Сега търсеха нея. Помисли си за Робин и вдигна слушалката. Обаждаше се Хейзъл.

— Останах като гръмната, когато си дойдох, а тебе те нямаше — започна веднага тя. — Какво се е случило, Бевърли? Не ти ли харесваше вече тук?

— Мислех, че поне няколко седмици ще останеш в Париж?

— И аз така смятах. А после реших друго. Но отново ще се върна във Франция и ще остана там. Щях да ти разкажа всичко и да ти обясня много неща.

— Затова ли се завърна? — попита смаяна Бевърли.

— Не само затова — засмя се Хейзъл. — Искам да приключа с всичко тук, да продам мебелите си и да разруша мостовете назад. Това е причината да се върна. Но исках и да поговоря с теб, а намерих апартамента празен.

Бевърли седна в едно кресло. Въздъхна и унило рече:

— Имах сериозни причини да се върна в Ню Йорк.

— Надявам се, че те не са свързани с мен и с моето жилище. Да не би приятелите ми да са станали прекалено досадни?

— И това е вярно — призна Бевърли. — Но се прибави и нещо друго. Имаше един мъж, който ме оскърби. И трябваше да се махна.

— Съжалявам, мила. Надявах се добре да прекараш ваканцията си тук. Вярно, че не постъпих съвсем коректно с теб. Трябваше да те предупредя. Но не събрах смелост. Можеш ли да ме разбереш?

— Да. Разбирам те. Но както знаеш, и сама проумях, какво става.

— Все някак трябваше да живея. А не исках дните ми да минават мизерно и безлично. Дребните ми роли във филмите не ми носеха почти нищо. Но както и да е, всичко вече свърши, защото ще се омъжвам.

— Ще се омъжваш! — Бевърли бе смаяна.

— Прозвуча ми, сякаш го смяташ за напълно невъзможно. Анри знае цялата истина за мен. Не исках да го мамя. И бях абсолютно честна с него. Колкото и да не ти се вярва, той ме разбра. Миналото е тема, която никога няма да обсъждаме. Сега съм пред ново, грандиозно начало. Ах, Бевърли, колко жалко, че не си тук. Щях да ти разкажа толкова много неща! Но ти си чак в Ню Йорк. Кажи ми нещо за този мъж? Тук ли се запозна с него? Да не е някой от моите… — Хейзъл преглътна края на изречението.

— Не е от твоите… клиенти. И все пак има нещо общо с теб — изведнъж Бевърли изпита потребност да говори. — Казва се Робин Нютън и е брат на Пърси, с когото си забъркала онази история.

— Велики, Боже! — възкликна уплашено Хейзъл. — Но ти не знаеш, как точно стоят нещата, Бевърли. В действителност нямах намерение да изнудвам Пърси. Вече му го казах по телефона. Всичко бе само една шега. Исках само малко да го поизмъча.

— Отвратителна шега — забеляза Бевърли. — Но се радвам, че всичко се е уредило.

— Пърси не беше лошо момче. Учудвам се, че има такъв гаден брат.

Смехът на Бевърли прозвуча горчиво.

— Не е гаден. Но тъй, както се подредиха нещата, той повярва, че и аз съм от същия бранш като тебе.

— Считал те е за… „момиче на повикване“?

— Да. Точно така. Въпреки, че бяхме много влюбени. Пърси ми каза истината. И аз трябваше да си направя изводите. Затова се махнах.

— Правилно. Съвсем правилно си постъпила, Бевърли. Този тип или те обича истински или само е искал да си убива времето с тебе.

— Точно там е работата. Все още съм сигурна, че ме обича. И, дявол да го вземе, аз също го обичам. Съвсем съм луда по него. Не мога да си представя, как ще живея без Робин.

Хейзъл реши да се намеси. Все пак, дължеше нещо на Бевърли. В момента бе готова да ощастливи целия свят, стига да бе по силите й. Но на първо време реши да не казва нищо. Бевърли никога нямаше да се съгласи. Достатъчно добре познаваше приятелката си.

— И сега ти си седиш у дома и рониш сълзи, така ли е? — запита съчувствено тя.

— Пристигнах само преди половин час. Не съм в най-блестящо настроение, но след няколко дни отново ще вляза във форма. Утре ще се отбия в библиотеката и ще си взема книги, които отдавна се каня да прочета. И вероятно ще поработя през ваканцията.

— Но ваканциите са за друго. Измисли нещо, Бевърли. Надявам се, че все някога ще се видим. Всъщност, би трябвало да дойдеш на сватбата ми. Какво ще кажеш? Ще се запознаеш с куп интересни хора. Това би те разсеяло.

— Кога ще се омъжваш? Скоро ли?

Всичко това се струваше на Бевърли доста несериозно.

— След три седмици — увери я Хейзъл. — И на мен ми изглежда невероятно, но е факт. Не искаме да отлагаме. Взехме решение и ще го изпълним колкото се може по-скоро.

— В такъв случай ти желая много щастие. Вярвам, че постъпваш правилно.

— Аз също. Желая и на теб много щастие, Бевърли. Може пък и да се получи с този Робин Нютън. Тогава и двамата ще сте добре дошли на сватбата ми.

— Вече зачеркнах Робин от живота си — заяви твърдо Бевърли. — Нищо няма да излезе от тази история.

— Човек никога не знае — възрази Хейзъл. — Опитай се и ти да го разбереш. О, Боже, щом толкова много се обичате, би трябвало да се помирите.

— Никога.

Хейзъл се подсмихна, но Бевърли нямаше как да го види.

— Добре тогава. Пак ще се чуем, нали?

След този разговор Бевърли нямаше причина да се чувства по-добре. Хубаво бе, че Хейзъл щеше да се омъжи. Все щеше да е по-добре от живота, който бе водила досега. „Дано да е щастлива с този Анри. А защо пък не? Той знае истината за предишния й живот. Но какво ще стане със самата мен?“

Да, щеше да направи всичко, за да забрави Робин. Но някак си се съмняваше, че наистина ще успее. Мислите й нито за миг не искаха да се отклонят от него.

„Ама че ден бе днешният!“

 

 

Сутринта Робин тръгна ядосан за офиса си, след като напразно се опитва да се свърже по телефона с Бевърли. После се отби в жилището й. Но портиерът му каза, че рано сутринта госпожица Грант е поръчала такси за летището. Самолетът за Ню Йорк отдавна бе отлетял. Вече нямаше шанс да я настигне и да поговори с нея.

Разстроен и с мрачни мисли в главата, започна да работи. Тогава се обади Пърси. Не бе на себе си от радост, той му съобщи, че проблемът с Хейзъл е решен. На Робин някак не му се вярваше, че всичко е било само шега, но след като тя не предявяваше вече искания към брат му, можеше да считат нещата за уредени.

Само час по-късно му позвъни същата тази Хейзъл. Отначало си мислеше, че е свързано с Пърси, но остана изненадан. Тя заговори за Бевърли, че била длъжна да изкупи вината си. Нима Робин не бил разбрал, че е направил ужасна грешка.

Междувременно той наистина си бе дал сметка, че съвсем невярно е преценявал Бевърли.

„По дяволите, та аз я обичам. Обичам я и в никакъв случай не искам да се откажа от нея. Дали да й се обадя в Ню Йорк?“ — разсъждаваше трескаво, но достатъчно добре я познаваше. Щеше да му тресне слушалката, а това Робин просто нямаше да го понесе. Не, трябваше да направи нещо друго. Всъщност имаше само един начин — да я изненада в Ню Йорк. Да застане неочаквано пред нея. Тя едва ли щеше да посмее да затръшне вратата под носа му. Но дори и да го направеше, трябваше да се въоръжи с търпение и да чака. Докато тя проумее, защо е дошъл. Онова, което съществуваше помежду им, не можеше да бъде унищожено от едно нелепо недоразумение. И двамата знаеха, че чувството им не е мимолетно.

От друга страна, този ден Робин имаше важни делови срещи. Бе ужасно притеснен. Но колкото повече мислеше, толкова по-маловажни му се струваха сделките и толкова по-неотложна срещата с Бевърли.

Най-сетне се обади на летището и се осведоми за първия самолет до Ню Йорк. После нареди на секретарката си да отмени всичките му ангажименти за следващия ден. Госпожица Елиот се смая, но Робин не бе в настроение да дава обяснения.

Върна се в къщи и приготви куфара си.

Малко преди дванайсет самолетът се издигна над международното летище на Лос Анжелис. След няколко часа щеше да се приземи в Ню Йорк. За всеки случай Робин си бе резервирал апартамент в „Хилтън“. Но нещата можеха да се развият и другояче — да не му се наложи да спи на хотел. Надяваше се да стане така.

Когато пристигна, в Ню Йорк все още валеше. Чувстваше се ужасно нервен пред срещата с Бевърли. Тя сигурно щеше да се смае, когато го види. Реши първо да иде в хотела, за да се освежи и преоблече.

Докато се приготвяше Робин внимателно обмисляше, какво да й каже. Адресът й бе получил от Хейзъл Адамс.

Малко по-късно излезе от „Хилтън“ и се замисли дали да не измине разстоянието пеш. 18-та улица не беше далеч. Разходката може би щеше да го успокои. Но продължаващият дъжд го принуди да махне на едно такси.

От прозореца му се показа усмихнат млад мъж.

— Съжалявам господине, но по радиотелефона току-що ме повикаха на 18-та улица. Трябва веднага да ида там.

— Голям късмет! — Робин се отпусна на задната седалка. — Аз също отивам на 18-та улица. Всичко е наред.

Младият човек се обърна назад и се ухили.

— Окей господине. Къде точно да ви оставя на 18-та улица?

— Пред номер 34.

Шофьорът удари по кормилото.

— Точно оттам трябваше да взема една дама. Някоя си госпожица Грант.

Робин не вярваше на ушите си.

— Госпожица Бевърли Грант?

— Не зная малкото й име. Във всеки случай тя поръча таксито. Вие също ли отивате при тази дама?

— Много сте съобразителен. Точно така. Смятам да я почакам тук, в колата. Ще бъде чудесна изненада.

— Защо не — съгласи се шофьорът. — На мен ми е все едно.

Поеха към 18-та улица и Робин скоро видя Бевърли пред входа на сградата. Таксито спря до бордюра и в следващия миг тя отвори вратата. Когато го видя буквално се вцепени.

— Ти? Какво, по дяволите, правиш в Ню Йорк?!

— Исках да те поканя на вечеря, скъпа. Качвай се. Надявам се, че нямаш предвид нещо по-добро.

Бевърли бе така смаяна, че машинално седна до него на задната седалка. Бе прекарала целия следобед вкъщи и изведнъж я бе обхванало усещането, че всеки миг ще се задуши. Реши да излезе и да хапне някъде.

— Някакъв адрес, мадам? — попита шофьорът.

— Направете отначало няколко кръгчета наоколо — нареди Робин. — Трябва да поговоря с дамата.

— Както желаете, господине.

— Да не би да искаш да разговаряш с мен в таксито? — Бевърли се нацупи, въпреки че сърцето й биеше като лудо.

— Най-важното е, изобщо да имам възможност да поговоря с тебе.

Тя го погледна.

— Не мога да повярвам, че си тук.

— Не е халюцинация, мила. Дойдох, защото не издържах. По дяволите, Бевърли, та аз те обичам и от сърце те моля да ме извиниш за глупостите, които си помислих за теб. Но дори и да бе истина, пак щях да се оженя за тебе.

Шофьорът им хвърли любопитен поглед в огледалото.

— Въпреки това си щял… — Бевърли онемя от изненада.

— Разбира се, че нещата са за предпочитане така, както са. Но никога не бих се отказал от теб. Обичам те, Бевърли. Завинаги.

Шофьорът продължаваше любопитно да наднича.

— Нека да идем някъде и да поговорим на спокойствие — въздъхна Бевърли.

— Чаках този момент — Робин се обърна към младия мъж зад волана. — Върнете се пред блок 34 на 18-та улица. Вече знаете, къде е.

— Това ли ще е последният адрес? — осведоми се той.

— Да — обеща Робин. — Може да ми вярвате.

 

 

— Ти си невъзможен тип, Робин — рече малко по-късно Бевърли, докато седяха на канапето в дневната й. — Твърдо бях решила вече да нямам нищо общо с теб.

— Но сега не мислиш така, Бевърли. Нали ще ми простиш?

Тя въздъхна.

— Аз също не можах да те прогоня от мислите си. Ах, Робин, каква щура история.

Той започна да я гали.

— Съвсем нормална история, Бевърли. Историята на двама души, които се обичат и искат да бъдат заедно. Нали ще се омъжиш за мен? Ще бъде чудесно да сме винаги заедно, само ти и аз.

Бевърли усети, че коленете й омекнаха. Просто не можеше да му устои. Обичаше го и чувстваше, че я е обсебил цялата.

— И аз те искам…

Робин я привлече към себе си и я целуна. Тя потръпна. Когато я целуваше винаги се чувстваше съвсем слаба. Слаба и изпълнена с желание.

— Моята прекрасна, вълшебна Бевърли — шепнеше й дрезгаво. — Ако само знаеше как копнеех за теб.

Устните му ласкаво се плъзнаха по шията й и не след дълго се сключиха около зърната на гърдите й. Те с готовност набъбнаха и се втвърдиха.

— Искам да те усетя целия, Робин… — промълви Бевърли.

Устните му отново се впиха в нейните, а ръката му се плъзна между бедрата й. Пръстите му бавно проникнаха във влажния й топъл скут и тя простена. Да, искаше Робин и го искаше завинаги. Страстта и нежността помежду им никога нямаше да свършат.

Съблякоха се толкова бързо, сякаш минутите им бяха преброени. Галиха се и се целуваха докато стигнаха дотам, откъдето нямаше връщане. Бевърли се отпусна върху дивана. Когато усети Робин дълбоко в себе си, се опита да отложи върховния миг, за да го дочака. Секунди след това чу познатия, любим дрезгав вопъл.

Обгърна ханша му и до болка се притисна към него. Никога нямаше да престане да обича този мъж…

После, когато лежаха блажено отпуснати един до друг, Бевърли сложи глава на голото му рамо.

— А какво ще стане със следването ми?

— Забрави го засега — рече той. — Искам те само за себе си. Зная, че звучи егоистично, но държа да имам истинско семейство и бебе, знаеш ли?

Тя се надигна и му се усмихна.

— Бебе ли? Едно такова малко пищящо вързопче с две крачета и две ръчичка, така ли?

Робин тихо се засмя.

— Точно това имам пред вид. Какво ще кажеш, ако побързаме да се заемем с тази работа.

Бевърли нежно го целуна.

— Аз съм жената, която те обича. И не мога нищо да ти откажа. Чувала съм, че е много вълнуващо да се правят бебета.

Той я притегли върху себе си.

— Най-добре е да започнем веднага…