Джил Брейди
Робин (2)

II

Когато влезе в паркинга, имаше само една свободна клетка и някакъв червен ягуар тъкмо се канеше да я заеме. Бевърли реши да действа бързо. Нейната позиция бе по-изгодна, а и шофираше чудесно. Не му остави никакъв шанс. Паркира и слезе. Вратата на ягуара се отвори. Появи се висок, слаб мъж, с черна коса. Вятърът развяваше перчема над челото му.

— Много сте мила, уважаема — извика вбесен той. — Видяхте много добре, че се бях насочил към мястото.

Бевърли се засмя очарователно и сви рамене.

— Който пръв свари… Нали знаете…

— Не беше честно — изръмжа чернокосият, качи се отново в колата си и затръшна вратата.

Бевърли не отдели повече внимание на добре изглеждащия млад мъж и тръгна към ресторанта. Вътре беше пълно. Тя изчака, докато се появи келнерът.

— Имате късмет, госпожице. Една-единствена маса е свободна. Позволете ми да ви придружа дотам…

Бевърли с облекчение седна. Тъкмо проучваше менюто, донесено й от усърдния келнер, когато забеляза същия оня тъмнокос млад човек от преди малко. Очевидно, току-що беше влязъл, след като някъде бе паркирал ягуара си.

Тя вдигна листа малко по-високо и уж напълно се задълбочи в него. Минута по-късно обаче до масата се появи келнерът, придружен от непознатия.

— Госпожице, ще позволите ли да настаня този господин при вас? — попита той учтиво. — В момента всичко е заето, а господин Нютън е наш постоянен гост. Не бих могъл да го върна.

Бевърли остави менюто. Мъжът я гледаше подчертано хладно. Тя му се усмихна.

— Разбира се, заповядайте, господин Нютън. Масата е достатъчна и за двама ни.

Келнерът въздъхна с облекчение.

— Желаете ли обичайното си питие преди хранене, господин Нютън? — запита услужливо той.

— Да — изръмжа Нютън, — но ми донесете двойно.

— А за вас, госпожице?

— Едно малко сухо мартини.

Сервитьорът кимна и изчезна.

— Каква неочаквана среща — рече Нютън. — Не мога да твърдя, че съм очарован да се запозная с вас.

— Казвам се Бевърли Грант. Можете спокойно да ме наричате Бевърли.

Тя се усмихна тъй непринудено, че гневът на „сътрапезника“ й най-неочаквано изчезна. Той реши, че момичето изглежда чудесно, а усмивката й му хареса повече от всичко.

— Окей, Бевърли. Моето име е Робин. Винаги съм мечтал да се запозная с дама, която е тъй учтива като вас.

— Нима не се реванширах. Не ви ли осигурих място в заведението?

— Великодушието ви е зашеметяващо.

Робин също се усмихна, а Бевърли си каза, че усмивката много му отива.

— Така е по-добре, отколкото да обикаляте наоколо и да си търсите друг ресторант, нали?

— Логиката ви е съкрушителна. Не можете да си представите, колко съм гладен.

— Морският въздух увеличава апетита, нали?

Робин отново се разсмя. Силните, бели зъби проблеснаха на фона на загорялото му лице. Бевърли реши, че това е най-чаровният мъж, който е срещала някога. Излъчваше нещо, на което в никой случай не би могла да устои.

— Моят апетит идва от работата. Нямам навика по това време да се излежавам на плажа или да се мотая наоколо. Прекалено съм зает, Бевърли.

— А аз съм във ваканция — рече тя. — И мисля, че тук е чудесно.

— Значи не сте местна?

— Не. Днес пристигнах от Ню Йорк.

— Ню Йорк сити?

— Разбира се — Бевърли отметна назад блестящите си коси. — По това време на годината Ню Йорк представлява един врящ котел. Прекрасно е да можеш да се махнеш за няколко седмици.

Келнерът донесе напитките и Робин вдигна чашата си към нея.

— За вашата ваканция.

Тя поблагодари. Отпи една глътка. У дома, в Ню Йорк, никога не пиеше алкохол през деня преди ядене. Но сега бе различно. Изведнъж забрави за Хейзъл и за неприличните обаждания. Мислеше си само, че й предстоят няколко седмици на пълна почивка.

— Мога ли да ви попитам, с какво друго се занимавате в Ню Йорк, когато не отнемате на хората местата за паркиране?

Бевърли също се засмя.

— Не може ли да забравим този инцидент, Робин? Нима на вас никога не ви се е случвало. Просто нямах избор.

— Изглежда сте доста обиграно малко зверче.

— Ще го приема като комплимент.

— И съвсем не сте от мълчаливите, а това е чудесно. Харесвам импулсивните и откровени момичета.

— А аз харесвам мъжете, които не превръщат в трагедии малките житейски неприятности.

— И тъй — с какво се занимавате в Ню Йорк?

— Следвам, а освен това припечелвам и по нещичко като модел.

— Модел? — той леко присви вежди.

— Не е онова, което си мислите. Снимам се само за каталозите на една търговска верига. Пълни са с чудесни придобивки за домакинството. Не съм манекен за луксозно бельо, или нещо подобно.

— Сега вече се успокоих.

Робин отново надигна чашата си. Намираше, че Бевърли изглежда фантастично. „Тези очи…“

— А вие, господин Нютън, какво ви ангажира така много, че да не можете да се порадвате на морето, слънцето и вятъра? Или е голяма тайна?

Робин й разказа. Не се опита да скромничи и тя разбра бързо, че този господин Нютън принадлежи към висшата класа. Но кой знае защо, това й беше безразлично. От значение бе само, че той й харесваше, а тази мисъл мъничко я плашеше.

Докато й говореше, Бевърли наблюдаваше израза на лицето му, жестовете, силните му, мъжки ръце… Когато я погледнеше със светлите си сиви очи, тя чувстваше, че потръпва. Доста странно усещане. И все пак й се искаше още дълго да седи тук с него и да си говорят. Разбира се, всичко бе някаква щуротия. Днес бе първият й ден тук. Едва пристигнала и вече имаше един нов познат. И то какъв!

Най-сетне поръчаха яденето.

— С момиче като вас бих искал да пия шампанско — забеляза Робин. — Но не ми се вярва да се съгласите на подобно нещо.

— Отгатнахте. Нямам навик да пия шампанско по това време на деня. Предпочитам минерална вода.

Той се усмихна. Усмивката му бе мъжествена, предизвикателна, завладяваща и много й харесваше.

— За да не ви се замае главата ли? — попита я.

— Точно така.

— Добре, ще пием минерална вода. Макар че днес е ден, който просто ме изкушава да го пропилея.

— При вашата заетост?

— За известно време я бях забравил. Права сте, днес следобед имам още доста работа. Разговори, които не могат да бъдат отложени. Да си призная, малко съжалявам.

Бевърли не отвърна нищо, но сърцето й неочаквано се разтуптя. Няколко минути се храниха мълчаливо, като се вслушваха в дискретната музика, в гласовете наоколо и потракването на съдовете. Някъде се разсмя жена.

От време на време хвърляха поглед един към друг, усмихваха се и Бевърли отново усещаше оня странен трепет, пронизващ цялото й тяло. „Велики Боже, да не би да започвам да се влюбвам в този мъж! Само това ми липсваше!“

Не, не, налагаше се да овладее чувствата си. „Какво ме засяга този Робин Нютън.“ И все пак, в нея се надигаха отдавна потискани желания…

Стана й горещо, само като си даде сметка, за какво си мисли. „Ами ако Робин не ми поиска телефона? Ако изведнъж стане, плати сметката си и се сбогува? Е, значи така е било писано. Защо трябва да очаквам нещо повече?“

— Мога ли да ви поканя на едно кафе след обяда? — запита той най-сетне.

— Защото ви отнех мястото за паркиране ли?

— Да го забравим! Може и да е за добро. Иначе как щях да се запозная с вас?

— Какво значение би имало?

Робин дълго я гледа.

— Човек никога не знае. Къде сте отседнала в Малибу? В някой хотел? Или е голяма тайна?

Сърцето й просто щеше да изскочи. Изведнъж се почувства толкова слаба, сякаш всеки момент щеше да падне в ръцете му. „Защо ме гледа така? Трябваше да се овладея, в никакъв случай не бива да му показвам, колко много ми харесва. Толкова съм объркана!“

— Позволете ми да отгатна. Спите на някой къмпинг, нали?

Бевърли се засмя.

— А защо не и в младежко общежитие?

— Това също е възможно. Макар че елегантният ви шевролет го опровергава.

— Колата е на една моя приятелка.

— Разбирам. Значи сте дошла тук с приятелка. И споделяте стаята си с нея. На прав път ли съм?

— Приятелката ми е в Париж. Предостави ми жилището си. Така стоят нещата.

— И в това жилище сигурно има телефон? — Погледът на Робин се закова върху устните й.

— Обикновено вдигам слушалката, когато звъни.

Той се засмя.

— Ужасно ми се иска да ви поканя на вечеря. Но не зная, дали тази вечер ще имам възможност. Днес нищо не може да се предвиди. Някои заседания се разтягат като дъвка. Мога ли да ви позвъня?

— А кой ви каза, че искам да дойда с вас на вечеря?

Отново този дълъг, нежен поглед…

— Не искате ли? Познавам района. Бих могъл да ви покажа интересни неща.

— В Малибу ли живеете?

— Имам едно местенце близо до плажа. Желаете ли да го видите?

— О, не, благодаря…

Този спонтанен и бърз отказ отново разсмя Робин.

— Това не беше някакво непочтено предложение, Бевърли.

— Никога не се знае. Само момиче в чужд щат трябва винаги да внимава.

— Не бива да се боите от мен. Аз съм прям и честен човек. И винаги държа на думата си.

Бевърли все още се колебаеше, макар че по принцип отдавна бе готова да приеме всяка негова покана.

А и една вечеря не бе нещо кой знае колко обвързващо.

— Зная един чудесен френски ресторант — продължаваше да я увещава той. — Естествено, вие от Ню Йорк сити сте свикнали само на най-доброто. В този локал ходят местни хора. Обзалагам се, че ще ви хареса.

— Никога не съм могла да устоя на френската кухня — усмихна се Бевърли.

— Значи ще получа телефонния ви номер?

— Ще ви го запиша.

Робин прибра бележката в джоба на сакото си. Обзе го увереност, че по някакъв начин ще успее да се освободи вечерта. Би направил всичко, за да види отново това невероятно момиче, колкото се може по-скоро. „По дяволите, достатъчно работих напоследък! И аз съм човек. А Бевърли е страхотна!“

Изпиха кафето, платиха и излязоха от ресторанта като хора, които се познават от дълго време. На Бевърли й се струваше, че е точно така.

— Къде оставихте колата си? — попита тя.

Робин кимна към стръмната уличка.

— Ей там, до забранителния знак. Нямах никакъв друг избор. Умирах от глад. Разбирате ли?

— Следващия път ще ви отстъпя мястото за паркиране — щедро заяви Бевърли.

— Какво великодушно предложение. Трогнат съм. Но може би следващия път ще вземем моята кола. И проблемът просто ще отпадне.

— Ще видим. Бай, Робин.

Тя се отправи към шевролета си. Потегли и му махна с ръка. Пусна радиото и изведнъж се почувства превъзходно. Всъщност, съвсем различно си бе представяла отпуската си. Но междувременно се бе появил Робин Нютън.

У него имаше нещо, което страхотно я привличаше. Навярно бе свързано и с открития му начин на общуване. Не приличаше на мъжете, които звъняха на Хейзъл. Не, той не можеше да е такъв, в това бе съвсем сигурна.

„Дали наистина ще ми се обади?“ Като си спомнеше погледите му, изглеждаше съвсем вероятно. Имаше чувството, че тя също му се хареса. И все пак тази история бе доста необикновена.

Дошла бе тук, за да прекара ваканцията си в пълно спокойствие, а сега нещата взеха съвсем неочакван обрат. Вече си мечтаеше да чуе гласа му по телефона, да седят заедно в някой тих ресторант, да пият вино, дори шампанско… Изведнъж наистина й се допи шампанско.

„Животът може да бъде и хубав!“

Тананикайки си, внесе покупките си в апартамента, решила да не мръдне оттук, докато Робин не й се обадеше. Може би той щеше да успее да се освободи още тази вечер.

Докато прибираше продуктите в хладилника, си даде сметка, че би трябвало да обмисли доста неща. Поканата за вечеря бе нещо съвсем нормално. Но какво щеше да я последва? Знаеше ли тя самата, какво иска. По-добре бе да помисли отсега за някои неща, докато главата й не се е замаяла.

Робин не приличаше на човек свикнал на кратки, случайни връзки. Тя вярваше, че действително е много зает и обикновено умът му е ангажиран с други неща.

Но ако все пак се интересуваше от нея… Ако се влюбеше… Коленете й омекнаха. Минало бе много време откак бе влюбена за последен път и знаеше, че това е най-прекрасното чувство на света.

Но не мислеше да се впуска в някаква лекомислена авантюра. Без любов нещата просто нямаха смисъл. Трябваше да почувства, че той наистина я обича, за да го допусне до себе си.