Джил Брейди
Робин (4)

IV

Бевърли остана до сутринта. Когато се събуди до Робин, не изпита никакво чувство на вина. Не откри у себе си и никаква следа от разкаяние. Случило се бе нещо чудесно и то не можеше да е грешка. Робин бе мъжът, когото обичаше и по когото съвсем си бе загубила ума. Тя реши, че всичко е както трябва. В ранното утро се любиха отново и започнаха деня също тъй фантастично, както бяха завършили и нощта.

Все още съвсем замаяна от ласките, Бевърли седна на масата за закуска. Какво значение имаха тъмните сенки под очите й, щом те й придаваха толкова чувствен вид. Беше щастлива с Робин и не виждаше смисъл да го крие.

Тази сутрин би дала всичко, за да изглежда колкото се може по-чувствена, по-страстна и по-нежна. За Робин бе готова на какво ли не.

— Какво ще правиш днес? — попита я той, когато тя за втори път напълни чашата му с кафе. — Искам да зная, къде да те търся в мислите си.

— Ще се върна в апартамента, ще се преоблека и най-после ще разопаковам нещата си. Вчера исках първо да се порадвам на морето…

— Търсила си морето, а намери мен.

— Което съвсем не е толкова лошо. Кога ще се видим? — запита Бевърли.

Точно тогава Робин си спомни за оная проклета Хейзъл Адамс. Не искаше да подведе брат си. Трябваше да уреди нещата.

— До обед имам работа в офиса, а следобед трябва да проведа важен разговор. Но смятам, че към четири ще се освободя. И ще дойда да те взема, Бевърли. Останалата част от деня ни принадлежи, а ако искаш, и цялата нощ.

— Можем да се срещнем и тук, при теб — каза тя бързо. Изведнъж й стана някак неприятно при мисълта, че Робин ще идва да я вземе. „Хейзъл, с нейното реноме.“

— Защо да не дойда да те взема? Да не би да имаш някакви тайни? Да няма още някой мъж в живота ти?

— Не — тя отпи глътка кафе. — Разбира се, че можеш да дойдеш. Просто исках да те улесня. Не си ли съгласен?

Робин сложи ръката си върху нейната.

— Моят дом е и твой.

— Винаги и на всички ли си казвал същото?

— Без сравнения, Бевърли, Сега вече съм сигурен, че преди теб не е имало никаква друга жена.

— Не е ли малко силно казано?

— Така го чувствам. Не разбираш ли, че ние с теб сме създадени един за друг.

Бевърли тихо въздъхна от щастие.

— Вярвам, че е така. Аз вече също не мога да си спомня, дали преди теб е имало някой друг.

— Нито дума повече — помоли я той. — Искам да си щастлива само в обятията ми.

— Никога не съм била толкова щастлива, вярвай ми. Вече изгарям от нетърпение да се видим отново.

— Мисля, че ще е чудесно да сме заедно винаги. Сигурен съм.

— Нека сега не мислим за бъдещето — рече бързо Бевърли. — То е твърде далеч. Да планираме само този ден.

Когато потегли към апартамента, тя бе в превъзходно настроение. Като нищо щеше да се справи с днешните обаждания за Хейзъл. Повече нямаше да се плаши и да се ядосва. Какво я засягаше интимният живот на приятелката й? Бевърли бе срещнала най-прекрасния мъж на света и бе влюбена, влюбена, влюбена…

Никога не се бе замисляла сериозно как би трябвало да изглежда мъжът, в който ще се влюби страстно. Но сега вече знаеше, че бе открила у Робин своята мечта.

Чувстваше се толкова щастлива. Направо изгаряше от нетърпение отново да се срещнат. Разбираше, че той трябва да работи и че постът му сигурно е много отговорен. Но бе намекнал, че ще се опита да се освободи следващите няколко дни, за да бъдат непрекъснато заедно и тази мисъл й даваше криле.

Може би някой ден щеше да разкаже на Хейзъл цялата тази история. Но дали тя бе способна да разбере подобен полет на чувствата? Изведнъж приятелката й се стори съвсем чужда. А се бяха разбирали толкова добре. Тайната на Хейзъл дълбоко я бе шокирала.

Не, не искаше да приема Робин в това жилище. „Кой знае колко мъже са минали оттук!“ Потръпна при тази мисъл.

„Как може Хейзъл да се люби с най-различни мъже и то за пари!“ Дори въображението на Бевърли бе прекалено порядъчно, за да си представи подобно нещо. Чувстваше се разочарована от някогашната си приятелка.

Но вечерта отново щеше да бъде с Робин. И той щеше да я държи в прегръдките си. Щеше да усети под горещите му устни завладяващото желание.

„Възможно ли е един мъж да бъде едновременно толкова страстен и толкова нежен?!“ Обхвана я неутолим копнеж.

Но сигурно трябваше да бъде точно така, когато човек е влюбен. Точно така си го бе представяла. След като го срещна, връзката й с Дон й се струваше като детинска игра.

С него земята не бе треперила и Бевърли не бе потъвала в розови облаци. И никога не си бе мечтала да стигне края на дъгата заедно с Дон. С Робин бе съвсем друго и й се искаше още дълго, дълго да останат заедно.

Но когато пое по „Фрийуей“ в душата й нахлуха съмнения, които изместиха картините от последната нощ. Робин Нютън произхождаше очевидно от високоуважавано и доста богато семейство. Не можеше да не се съобразява с общественото си положение. Все някой ден историята им щеше да свърши и той щеше да се ожени за подобаващо му момиче от висшите кръгове.

Налагаше се Бевърли да забрави думата „завинаги“. Всичко, което се случи бе по нейна воля и тя не искаше да съжалява. Дори и ако някой ден от връзката им вече не останеше нищо.

Когато пристигна в апартамента, първо съблече малко поизмачканата си рокля. В джинси и бяла тениска се почувства по-добре. Днес не се налагаше да седи и да чака обаждането на Робин. Бяха се уговорили, в четири часа тя да бъде в къщата му, където всичко щеше да започне отново.

Когато телефонът иззвъня, Бевърли не се нервира. През този ден просто нищо не бе в състояние да я ядоса. Чувстваше се толкова спокойна и лека, както може да се чувства само жена след щастлива любовна нощ.

Когато вдигна слушалката, бе готова да чуе поредното недвусмислено предложение от някой непознат мъжки глас. Неочаквано обаче се обади Хейзъл.

— Здравей, Бевърли. Исках само да разбера, дали си пристигнала. И снощи звънях няколко пъти. Но сигурно беше излязла.

„Хейзъл!“ Бевърли почувства, че кръвта нахлу в главата й.

— Бях на вечеря… — отвърна тя малко сковано. — Колко мило, че се обаждаш.

Хейзъл се разсмя.

— Да не би нещо да не е наред, мила? Харесва ли ти апартаментът ми? Така ли си го представяше?

— Не точно така, Хейзъл.

— Ах, имаш предвид обажданията. Не им обръщай внимание, Бевърли. Трябваше да те предупредя. Но в такъв случай ти едва ли щеше да дойдеш. Имах някои постоянни ангажименти. Съвсем естествено е агентите непрекъснато да звънят. Доста ме търсят.

— Без съмнение — каза хладно Бевърли. — Защо не ми каза нищо, Хейзъл? Защо не ми каза, с какво се занимаваш наистина?

— Шокирана ли си, малката? Всеки върви по пътя си. Моят се оказа малко по-различен от онова, което си представяхме някога. Но съвсем не се чувствам зле. Човек все някак трябва да живее.

— Така ли? Нима точно това е начинът?

— Не ти се обадих, за да ми четеш морал. Ако в жилището ми не ти харесва, можеш да го напуснеш. Мислех, че ти правя услуга, заради старото ни приятелство.

— Надявам се още някой път да поговорим за това. От Париж ли се обаждаш?

— Разбира се. Тук времето е чудесно. Забавлявам се добре и се надявам ти да правиш същото, Бевърли. Забрави за известно време Ню Йорк.

— Ще се постарая.

Хейзъл се разсмя.

— Ще го преживееш, мила. Приеми ме такава, каквато съм. Някой ден аз също ще променя живота си. Някога, когато ми се удаде добра възможност.

— Желая ти, това да стане час по-скоро — рече искрено Бевърли. — Убедена съм, че се движиш в съвсем погрешна посока.

— Амин — каза Хейзъл. — Доскоро, Бевърли. — И тя също така неочаквано затвори.

„Бедната Хейзъл — помисли си Бевърли. — Тя нищо не е разбрала от живота. Не знае, какво означава да си истински влюбена в един мъж. Връзка, основана на пълна взаимност, сигурно е нещо напълно непредставимо за нея и като че ли вече е проиграла шансовете си.“

Тази мисъл я натъжи, но скоро забрави за Хейзъл. Предстояха й далеч по-приятни неща.

 

 

София ди Анжело бе дошла на обяд. Родителите на Пърси поздравиха бъдещата си снаха и заминаха за града, където имали някакъв неотложен ангажимент.

Пърси и София обядваха сами. Той бе наредил да сервират в градината на бащината му вила в Палм Спрингс. Алфред Нютън особено се гордееше с високите палми, които обграждаха целия му имот.

Пърси погледна мило годеницата си и вдигна чашата си за наздравица.

— Днес изглеждаш прекрасно, скъпа. Тази червена рокля страхотно ти отива. Чудесно се съчетава с тъмните ти коси и с нея изобщо не ти личи, че очакваш бебе.

София отпи глътка минерална вода и се усмихна. После сложи ръце на корема си.

— Аз искам да ми личи. Гордея се с това. Но все още едва се забелязва.

— Скоро ще се оженим и така е по-добре. Сватбата ни е само след три седмици…

София приглади назад черната си коса.

— Само ако родителите ти не настояваха да е толкова помпозна. Бих искала да е някак по-скромна.

— Ще бъде чудесно, мила. И ти ще си най-хубавата булка на света. Гордея се с теб, София.

— А аз съм толкова влюбена в теб. Мисля, че ще станеш много добър баща. Дано да е момче. Искам да го кръстя на тебе.

— А, не. Пърси Нютън Втори не звучи добре. Сигурно ще ни хрумне нещо по-хубаво. Разбира се, че ще бъде момче. Държа на това, София.

— От мен да мине. Но трябва да изчакаме. След още няколко месеца може да научим какво е, благодарение на ултразвуковата диагностика.

Пърси вдигна поглед, когато на терасата се появи цветнокожата прислужница. Тя бързо се приближи.

— Търсят ви по телефона, господин Нютън. Нещо спешно.

— Извини ме, скъпа.

Той стана, усмихна се на София и последва момичето.

— Прехвърлих разговора в библиотеката — каза Луела.

Пърси влезе в голямото, облицовано с дърво помещение и вдигна слушалката. И тогава чу гласа на Хейзъл.

— Нали не си ме забравил, Пърси? Помниш, какво ти казах. Парите ми трябват веднага. До края на месеца трябва да бъдат прехвърлени по сметката ми. В противен случай ще се наложи да се справиш с последиците. Не се шегувам, можеш да бъдеш сигурен.

— Не разполагам с тези пари и няма откъде да ги взема — Пърси бе нервен. — Изключено е, Хейзъл.

— Нищо не е изключено за един Нютън. Не се преструвай. Мен не можеш да ме преметнеш. Давам ти време до края на месеца и след това бомбата ще избухне. Един такъв малък скандал сигурно ще пообърка подготовката за сватбата ти. Помисли за баща си и какво може да му коства тази история. Знаеш много добре — и тя затвори.

Пърси отметна косата си назад и запали цигара. „Защо ми трябваше да се захващам с тази жена? Защо така обезумях по Хейзъл Адамс? А сега трябваше да плаща. Какво, по дяволите, прави Робин? Нали обеща да се погрижи за случая!“ Но явно не бе успял, след като Хейзъл си позволяваше този тон по телефона. Спря по средата на помещението. Не биваше да се появява в такъв вид пред София.

Истински Содом и Гомор щеше да настъпи, ако Хейзъл изпълнеше заплахата си и дадеше снимките на вестниците. „Каква гадна, мръсна история!“

А той до гуша бе затънал в нея. Дори не искаше да мисли, как би реагирал баща му. Отсега го побиваха студени тръпки.

„Дали да не се обадя на Робин и да му напомня, че не бива да бави нещата?“ Но трябваше да побърза. Не биваше да оставя София толкова време сама. Все пак й дължеше някакво обяснение във връзка с обаждането.

Отново вдигна слушалката и набра номера на Робин. Обади се секретарката му. След цяла вечност го свърза с него.

— Значи си се върнал от Бостън — рече Пърси, когато чу гласа му. — Забрави ли, какво ми обеща? Онази дама ми се обади пак и ми даде срок до края на месеца. Дотогава трябвало да получи петстотинте хиляди долара. Направи нещо, Робин. Аз вече нищо не мога да измисля.

— След един час ще бъда при нея — обеща брат му. — Предвидил го бях за днес. Не мисли, че съм те забравил, малкия. Все някак ще оправя нещата.

— Все някак — повтори Пърси. — Чудя се, как ли ще го сториш. Няма да е лесно да се отървеш от нея. А и едва ли ще успееш да я уплашиш. Доста е нахакана. И е готова на всичко.

— Ще видим. Успокои се сега. Ще ти се обадя веднага, щом се срещна с тази госпожица Адамс, окей?

— Окей. Исках само да ти напомня.

— Добре. Разчитай на мен.

Когато Пърси се върна при София, тя го погледна въпросително.

— Ама че дълъг разговор.

— Робин беше — отвърна й той.

За София това бе достатъчно. Не се интересуваше, какво имат да обсъждат братята. Време бе за какви ли не тайни преговори. Сватбата, с всичките й непредвидености, бе на дневен ред.

— Харесвам Робин, макар че той е съвсем различен от тебе — вметна тя, докато се бореше с прекалено големия за нея стек.

Пърси й се усмихна лъчезарно.

— Разбира се, че е съвсем различен. Доста по-голям е от мене. И е съвсем солиден тип.

София учудено го погледна.

— Това трябва ли да означава, че ти не си солиден?

Той бързо погали ръката й.

— Откакто те познавам, съм най-солидният мъж на света. Повярвай ми.

В този миг бе убеден в това, защото наистина я обичаше. Чувството му към нея бе нещо съвсем различно от онова, което изпитваше към Хейзъл. София бе като изящно цвете, с което човек да се украси и му се иска да го притежава, докато Хейзъл бе създадена за съвсем други удоволствия.

— Значи наистина ме обичаш?

Пърси сложи ръка на сърцето си.

— За мен никога няма да съществува друга жена.

Изведнъж с ужас си спомни за Хейзъл и се зачуди какъв ли щеше да бъде краят на тази история.

— Това ме успокоява — София реши да не разпитва повече.

Продължиха да се хранят мълчаливо. На Пърси не му излизаше от ума дали Робин наистина ще успее да отклони Хейзъл от намеренията й. Ако все пак изпълнеше заплахата си, връзката му със София щеше да бъде сериозно застрашена.

Колкото й да го обичаше, тя едва ли би могла да преглътне факта, че е спал с Хейзъл и след като вече се познаваха. За нея щеше да бъде истински шок.

И тогава София щеше да бъде тази, която ще взема решенията. Самият той ще стане за смях в обществото, да не говорим за онова, което можеха да предприемат родителите му.

Не, снимките не биваше да се публикуват в никакъв случай. След такъв скандал Пърси едва ли щеше да успее да се изправи на крака. Познаваше добре консервативните си родители. А и позициите на фамилията в обществото щяха да бъдат сериозно разклатени. Последиците биха били катастрофални.

— Какво си се оклюмал толкова — рече неочаквано София. — Изглежда имаш някакви проблеми, Пърси.

— Какви проблеми бих могъл да имам — той се усмихна попресилено. — Мислех си за теб, за сватбата и дали ще издържиш цялото това изпитание.

— Родителите ни решиха да направят венчавката по всички правила. Трябва да приемем волята им. Ще се справя, скъпи.

— И ще държиш на мен, независимо какво ще се случи? — запита Пърси изведнъж.

— Разбира се. Що за въпрос. Или има нещо, което не зная?

— Не, не — отвърна той бързо. — Само исках да се уверя. Човек никога не подозира в каква ситуация може да се окаже.

София смръщи хубавото си чело.

— Да не искаш да кажеш, че родителите ти са пред фалит?

Пърси се засмя.

— Прекалено богати са, за да фалират. Никога няма да имаме финансови проблеми, София. Дори един „черен петък“ на Уолстрийт не би могъл да им причини нещо сериозно. Що за мисли ти хрумват само.

— Какви други неприятности би могъл да имаш?

„Как сладко и невинно ми се усмихва“. Пърси почувства угризения. Щеше да се жени за най-очарователното момиче на света, а се мъкнеше при някаква куртизанка. Скъпо щеше да плати за глупостите си.

Но нима би могъл да поговори със София? „Изключено!“ Той моментално прогони тази мисъл. Не биваше да очаква от нея да прояви разбиране точно в този случай. Толерантността също си имаше граници. Не му оставаше нищо друго, освен да чака резултат от дейността на Робин.