Джил Брейди
Робин (6)

VI

Хейзъл седеше пред камината с Жан-Пиер. Денят бе дъждовен и хладен. Преди половин час тя и френският й приятел се бяха върнали от лов на патици. Жан-Пиер я бе поканил в имението си, недалеко от Париж.

Хейзъл се наслаждаваше на топлината, идваща от камината и на горещия чай, който Жан-Пиер й бе донесъл. Той беше изключително внимателен домакин. Бе се запознала с него преди няколко месеца в Лос Анжелис, благодарение на добрия стар Джордж от хотел „Билдмор“. Жан-Пиер я бе посетил няколко пъти по време на престоя си в Калифорния. Беше влиятелен търговец с широк периметър на действие.

Когато я покани в Париж, тя не взе нещата на сериозно. Какво ли не й бяха обещавали мъжете, щом ги накараше да се почувстват щастливи. Но когато след известно време й телефонира от Европа, тя почти се съгласи. А после един ден му се обади кратко и решително и отлетя за там. Не съжаляваше.

— Какво се умисли толкова? — Жан-Пиер отпи от чая си, гледайки напрегнатото й изражение.

Хейзъл отметна назад сребърнорусата си коса.

— Много харесвам имението ти. Харесва ми и самата местност. Един дъждовен ден извън Париж е чудесно преживяване. Съвсем ново за мен.

— Ти наистина си момиче от класа, Хейзъл — засмя се той. — Бих могъл да те въведа във висшето общество на Париж и никой няма да се досети, с какво всъщност се занимаваш. Просто си супер!

Тя махна с ръка.

— Приемам го като комплимент, а аз обичам комплиментите.

— Имам желание да те запозная с един истински голям аристократ. Той обича руси жени и особено млади и темпераментни като теб.

— Дойдох тук, за да си почина — Хейзъл изрече тези думи съвършено безстрастно.

— Нямам пред вид нещо инцидентно. От тази връзка би могло да излезе нещо по-стабилно. Никога ли не си мислила да се оттеглиш от занаята?

Хейзъл остави чашата си на малката масичка до канапето.

— Честно казано, скоро си мислех за това. Но държа нещата наистина да са много солидни.

— В такъв случай, имаш късмет, че попадна на мен. Ще те запозная с Анри дьо Шантал, Сигурен съм, че чудесно ще изиграеш ролята на дама. Ти го можеш. Анри е вдовец от двайсет години и освен един замък на Лоара от него могат да се наследят поне още няколко милиона. Мисля, че не бива да пропускаш тази възможност да се оттеглиш.

Хейзъл сви устни.

— Звучи ми така, сякаш вече съм на седемдесет.

Жан-Пиер леко докосна рамото й.

— Разбираш, какво имам предвид. В събота давам едно малко празненство. Анри дьо Шантал също ще бъде там.

— Името звучи добре — засмя се тя.

— Мъжът също не е лош. Доста светски е и толерантен, дори и ако някой ден му довериш малката си тайна, няма да получи удар. В края на краищата, не искам да забия нож в гърба на един стар приятел.

— На колко години е твоят стар приятел?

Въпросът бе неизбежен. Жан-Пиер отново отпи от чая си.

— Всичко зависи от това, какво точно очакваш от един мъж. Анри дьо Шантал би могъл да ти предложи чудесен начин на живот и ти да бъдеш осигурена до края на дните си. А и той е наистина очарователен.

— Всичко това ме навежда на мисълта, че е поне на сто.

— Да речем, че вече не е съвсем млад. Но нима това има значение за един мъж? Все още е напълно във възможностите му да те направи щастлива.

Хейзъл го гледаше недоверчиво.

— И тъй, кой набор е?

Жан-Пиер също остави чашата си и смутено протърка брадичката си.

— На шейсет и три е. Но, вярвай ми, никой не му дава повече от петдесет и пет. Много стегнато момче.

Хейзъл онемя. После започна да се смее като луда.

— Значи, ти искаш да ме пробуташ на някакъв старец?

— Кой говори за подобно нещо! Но трябва да мислиш за бъдещето си, Хейзъл. Няма завинаги да останеш на двайсет и четири, а годините минават бързо. Това важи и за Анри. Съветвам те добре да си помислиш.

— На шейсет и три. О, Боже не мога да кажа, че това е мечтата на безсънните ми нощи.

— Ако не се случи нищо непредвидено, ти ще го надживееш. Винаги ще имаш възможност за нов старт. Като Хейзъл дьо Шантал би могла да играеш значима роля в обществото, а мен това ще ме забавлява.

— Аха, значи така стоят нещата. Става дума само за някаква игра, за шега, която искаш да си направиш.

— В която Анри с положителност ще се включи. Той не страда от класови предразсъдъци. Не би имал нищо против да подведе така нареченото „добро общество“. А ти, скъпа, ще очароваш всички.

Хейзъл се замисли. Предложението на Жан-Пиер всъщност не бе лишено и от някои положителни страни. Но пък трябваше да се обвърже с един толкова възрастен мъж. А той спокойно би могъл да си поживее още двайсет години…

— Наистина ли има замък и е толкова богат?

Жан-Пиер усети, че тя се хвана.

— Точно както ти казах.

— И откъде си сигурен, че ще му се харесам?

— Познавам вкуса на Анри, а и той има особена слабост към американките. Донякъде го разбирам. Харесва свободния им начин на живот и тяхната самоувереност.

— Тоя Анри дьо Шантал изглежда наистина е необикновен човек.

— Вярно е. Струва си, поне да се срещнеш с него. Ще дойдеш ли на празненството в събота?

Хейзъл се разсмя.

— Там съм — рече тя. — Да видим, какво ще излезе от тази среща.

 

 

Робин седеше с брат си в бара на клуба. През този късен съботен следобед бяха играли голф и сега с наслада отпиваха от питието си. Чашите им с джин и тоник бяха вече полупразни.

Четири дни и четири нощи вече Робин бе заедно с Бевърли и все още не знаеше, какво да мисли за нея. Нямаше съмнение, че я обича и че двамата чудесно се разбират. Но сянката на недоверие у него оставаше.

Понякога се опитваше да я разпитва и отговорите й бяха съвсем открити и непринудени. Можеше ли обаче напълно да й вярва?

Робин информира Пърси, че Хейзъл Адамс се намира в Европа. Но този факт нямаше как да го успокои, защото заплахата й оставаше.

— Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще запратиш чашата в стената — ухили се Пърси.

— Проблемите ми не са малко — отвърна Робин.

— И при мен е същото. Ключови думи: „Хейзъл Адамс“. Какво ще стане, ако до края на месеца тя не се обади повече и изпълни заканата си? Ти не знаеш, къде е. Няма как да се свържеш с нея. Дори нямаш шанс да я цапнеш по главата. А това ужасно ме изнервя.

— В никакъв случай няма да й даваш парите! По този въпрос, мисля, че се разбрахме. Ако още веднъж позвъни, помоли да установят от какъв номер се обажда. Така може би ще успея да се добера до нея и да й кажа онова, което съм решил.

— Тая работа няма да се уреди по телефона — рече угрижено Пърси. — Невъзможно е. А Хейзъл иска парите. О, Боже, ако тези снимки наистина се появят във вестниците…

— Моля те, не откачай — сопна му се Робин. — Още не се е стигнало дотам. Дамата ще има възможност да размисли, разчитай на това. Как изобщо е посмяла да се захване с фамилията Нютън!

— Тя не е от страхливите, обясних ти вече. Няма да се откаже лесно.

Робин примирено вдигна чашата си.

— Нямам намерение да те упреквам, че си се захванал с нея.

Той поръча по още едно.

— Ти си истински джентълмен, братко. Не ми натякваш, въпреки строгите си принципи. Вече се боях, че ще се откажеш.

Робин си взе цигара.

— Всеки си има свой живот, Пърси. А ти си достатъчно голям, за да знаеш, какво вършиш.

— Познаваш София. Тя е чудесна, но е ужасно ревнива. На италианките им е в кръвта. Ако научи за Хейзъл…

Робин сложи ръка на рамото му.

— Нищо няма да научи. Тази Хейзъл Адамс няма да успее да стигне до край.

— Откъде знаеш? Та ти изобщо не я познаваш.

Барманът донесе новите питиета и Робин вдигна чашата си. Усети, че днес алкохолът го хвана по-бързо от обикновено. Може би се дължеше на физическите натоварвания от преди малко.

— Знаеш ли, скъпи братко, че аз може би съм в същото положение като теб — призна неочаквано той.

— Човече, какво искаш да кажеш? — Пърси бе смаян. — Да не би също да смяташ да се жениш за някое ревниво момиче?

— Не, нямах пред вид някоя жена като твоята София. А като Хейзъл Адамс.

Пърси се задави.

— Да не искаш да кажеш… Да не искаш да кажеш, че и ти си хлътнал по такова момиче?

— Може и така да се окаже. Но още не съм сигурен. На всичкото отгоре съм луд по нея. Обичам я.

— Господи! — Пърси забрави да изтръска цигарата си. — Не може на теб да ти се случи подобно нещо. Не е възможно, Робин. Звучи ми като лош виц.

— Но е факт. Тя изведнъж нахлу в живота ми и го преобърна наопаки.

— Но наистина ли е като Хейзъл Адамс? Трябва напълно да си се побъркал. Кой те свърза с нея?

— Никой. Но по-добре е да ти разкажа всичко. Може пък да ми дадеш някой добър съвет. В това отношение имаш доста по-богат опит.

— За първи път в живота ми ми искаш съвет. Не мога да повярвам. Казвай, какво се е случило.

Робин просто трябваше да сподели с някого. Чувството му към Бевърли напълно го бе извадило от равновесие. Изгубил бе увереността си да преценява нещата. Малкият му брат не беше човек на емоциите. И щеше да погледне на нещата съвсем непредубедено.

Пърси изслуша изповедта му с голямо внимание и интерес. Когато най-сетне Робин замълча и примирено махна с ръка, той дълбоко въздъхна.

— Всичко може и да е точно така, както казва Бевърли. Но нещата може да стоят и другояче. Напълно разбирам съмненията ти.

Пърси отпи голяма глътка и още веднъж премисли думите на брат си.

— Не се притеснявай, малкия. Смяташ ли, че също е възможно да е от онези момичета?

— Ти вече си почти сигурен, усещам го. Но тази Бевърли може да ти разкаже доста неща. След като толкова отдавна е приятелка с Хейзъл малко е вероятно да не е знаела, с какво се занимава. В цялата история има нещо гнило. Мисля, че имаш известно основание да не й се доверяваш напълно. И тя може да е от бранша.

Робин кимна.

— Аз си мислех същото, но въпреки всичко съм луд по нея. Струва ми се, че и Бевърли е влюбена в мен.

— Защо не? — отвърна Пърси. — И тези момичета се влюбват. В края на краищата не са някакви роботи или нещо подобно. Те са хора като теб и мен, ако разбираш, какво искам да кажа.

— И точно в такава ли трябваше да се влюбя. Не мога да го понеса. Самата мисъл ме поболява.

— Хората се променят. Може да й помогнеш да влезе в правия път. И някой ден тя да стане почтена и солидна дама. Някои леки момичета проявяват изумителна вярност, когато истински хлътнат по някого. И тогава те са много по-добри от порядъчните американски девици, които се женят за първия мъж, който ги обладае. Даже съм чел нещичко по въпроса.

— Чудесно е, че имаш толкова богат опит — ухили се Робин. — Но това не ми помага особено. Само като се сетя, че Бевърли е била с Бог знае колко мъже…

— Добра ли е?

— Остави. Няма да обсъждам подобни неща. Забравяш, че обичам това момиче.

— Разбирам. Един джентълмен се наслаждава и мълчи. Защо се тормозиш тогава? Щом като двамата се разбирате, значи всичко е наред. А все някой ден ще ти омръзне и историята тъй или иначе ще приключи.

Робин удари с длан по тезгяха толкова силно, че брат му подскочи.

— Но аз не желая историята да приключи. Искам да задържа Бевърли!

Пърси вдигна вежди.

— Значи така стоят нещата. Тогава, сбогом, Робин. Здравата си загазил. Да не би да ти е хрумнало и да се ожениш за нея?

Робин отпи от своя джин с тоник.

— Мислил съм вече за толкова много неща: Само ако познаваше Бевърли… Тя е толкова различна от другите.

Пърси отново се ухили.

— Искам да ти вярвам. У тези момичета винаги има нещо, което неудържимо привлича мъжете и не ги оставя на мира. Защо мислиш, непрекъснато тичах при Хейзъл.

— Но то е било съвсем друго. Не си бил влюбен в нея, във всеки случай не и по този начин.

— Бевърли искала ли ти е някога пари?

— Да не си полудял? Разбира се, че не. Казах ти, че тя ме харесва. Но й оставих една от кредитните си карти, в случай, че реши да си купи нещо. Тя знае, все пак, че не живея от социални помощи.

— И тя как реагира?

— Разсмя се. Не обърна никакво внимание на кредитната карта. Помисли, че е някаква шега.

— И въобще не я е използвала?

— Не, доколкото знам. С положителност би ми казала. Бевърли е много открита и честна, знаеш ли.

— Трябва да е съвсем необикновено момиче.

— Щом ти казвам. Но просто не ме напуска мисълта, че и тя може да е…

Пърси го потупва по рамото.

— Не се задълбочавай повече. Това е единственото ти спасение. Наслаждавай се на часовете с нея и си поживей. Бъдещето ще покаже. Но в никакъв случай не бива да се жениш за нея.

Робин втренчено гледаше чашата си.

— А именно Бевърли е жената, която грабна сърцето ми, която е съвсем по мой вкус… Защо точно в нея трябваше да се влюбя.

— Това са се питали и стотици хиляди други мъже — рече усмихнат Пърси. — Не си единственият. Но доколкото те познавам, ще се справиш с проблема. Ще намериш някакъв начин.

— Да се надяваме — въздъхна Робин. — Иначе направо ще превъртя.

— При мен нещата не стоят по-различно — Пърси угаси цигарата си в пепелника. — Само като помисля за Хейзъл Адамс… Господи, наистина трябва да направим нещо!

 

 

Хейзъл стоеше до прозореца и наблюдаваше гостите. От два дни отново бе много горещо, някак времето си бе спомнило, че е лято. През деня термометърът се бе покачил над трийсет градуса и вечерта също беше много топла. Пристигащите коли бяха тежки лимузини и елегантни спортни модели, италианско или германско производство. Жан-Пиер умееше да подбира обкръжението си.

Паркът, който обграждаше голямата, приличаща на замък вила, бе празнично осветен. Бяха подредени множество маси. Оркестър свиреше нежни мелодии, които приглушено достигаха до Хейзъл. Обхвана я нетърпение. Какво ли щеше да й донесе това парти. Най-малкото — среща с Анри дьо Шантал. Той бе потвърдил, че ще дойде и тя се питаше, дали ще успее да му направи впечатление.

Но искаше ли го наистина? Не бе съвсем сигурна. Мъж на шейсет и три и да живеят сами в някакъв замък? Но Жан-Пиер толкова се възторгваше от него, а и не биваше да се забравя онази „малка“ подробност: беше богат.

Тази вечер Хейзъл приличаше на истинска херцогиня. Изглеждаше ослепително в бялата си рокля, украсена с перли и с възхитително деколте. Всъщност, роклята не бе съвсем бяла. При движение, тя се обвиваше в някакво зелено синкаво сияние, което чудесно хармонираше с очите й. Бе изключително изискана и сигурно точно затова й отиваше.

Русата й коса бе вдигната в изящен кок. Няколко свободни къдрици обграждаха съвършеното й лице, а Хейзъл винаги бе държала на добрата осанка. Нямаше начин да не я сметнат за забележителна личност, за жена от най-добро потекло.

Точно така си я бе представял и Жан-Пиер. Той искаше да изненада висшето общество с Хейзъл и бе сигурен, че всички ще бъдат в краката й. Представата, че тя всъщност е нещо съвсем различно, от което по правило аристокрацията бърчи нос, го забавляваше неимоверно.

Хейзъл пристъпваше от крак на крак. Отново погледна към хората, които слизаха от колите. Всички бяха облечени много елегантно. Някои доста екстравагантно, други съвсем строго и консервативно. Проблясваха бижута, по всяка вероятност истински.

Жан-Пиер тихо пристъпи зад нея и докосна ръката й. Хейзъл трепна. Бе потънала в мислите си. Усмихна му се.

— Искам да зная, кога той ще дойде.

Жан-Пиер погледна часовника си.

— Няма навик да идва рано. Но едва ли ще ни накара да го чакаме дълго. Мисля, че познавам Анри.

Хейзъл пооправи деколтето си.

— Изглеждаш зашеметяващо, мила. Тази вечер ще имаш голям успех.

— Да се надяваме.

Жан-Пиер хвърли поглед през прозореца към алеята с тополите.

— Ето го. Това е неговата кола.

Приближи се някакво снежнобяло порше и Хейзъл преглътна.

— Той кара такава кола?

— А ти какво очакваше?

Тя леко сви рамене.

— Ролс или мерцедес…

— Представата ти за него е напълно погрешна. Вярно, че вече не е съвсем млад, но е много модерен и обича бързите коли. Бързите коли и горещите жени.

Хейзъл въздъхна.

— И това на неговата възраст…

— Не е ли невероятно, скъпа. Обзалагам се, че Анри ще ти хареса.

Поршето спря и Анри дьо Шантал слезе. Хейзъл се ококори, когато видя средния на ръст, елегантно облечен възрастен господин. „Изражението на лицето му наподобява играч на ръгби, който току-що е спечелил купата“ — реши тя, докато благородникът с провлачена походка се приближаваше към къщата.

— Господи, та той влачи десния си крак — Хейзъл изгледа Жан-Пиер вбесена. — Защо не ми каза?

Жан-Пиер видял иронично махна с ръка.

— Какво толкова, скъпа! Нашият любим Тайлеран имаше същия недостатък, а жените тичаха на тълпи след него.

— Не вярвам, че ще излезе нещо от цялата история — Хейзъл бе шокирана. „В този човек ли трябва да се влюбя! Та той поне би трябвало да ми е симпатичен.“ В момента това й се струваше напълно изключено.

— Да слезем. Време е да поздравя гостите.

Тя неохотно последва Жан-Пиер. Долу в салона, той я представи на новодошлите. Анри дьо Шантал застана пред нея. Поздрави я със старомодното целуване на ръка. Когато вдигна поглед, Хейзъл се огледа в две присмехулно сиво-сини очи. Докато той се усмихваше и й говореше някакви комплименти, тя разбра, какво бе имал предвид Жан-Пиер — Анри бе невероятно привлекателен, въпреки възрастта си.

Ангажираните специално за празненството келнери донесоха разнообрази напитки. Имаше уиски, коктейли и шампанско. Скоро Хейзъл също държеше един скоч, а Анри, както забеляза, го пиеше с много вода.

Той остана при нея и Хейзъл забеляза, че наистина много му хареса. Това я трогна и я накара да се почувства горда. Когато погледът му се спреше на смелото й деколте, обхващаше я съвсем непознато чувство.

— Както разбрах, вие сте само от една седмица в Париж, мадмоазел — поде Анри. — Харесва ли ви тук?

— Не мога да си представя, че на света има човек, който да не хареса Париж. От този град просто ти спира дъхът. Но и сред природата е прекрасно. Приятно ми е в имението.

— Някои американки не харесват Европа. А на други им действа като шампанско. Много се радвам, че се чувствате добре у нас. Не изпитвате ли носталгия по Щатите?

— Винаги съм чувствала особено влечение към европейската култура.

Хейзъл знаеше как да говори. Ненапразно бе учила в институт.

Анри дьо Шантал кимна доволно.

— Звучи така, сякаш бихте се съгласила завинаги да останете във Франция.

Хейзъл се засмя нервно.

— Още не съм имала повод да се замисля над това.

— Може би някой ден ще имате — рече той и погледът му бе достатъчно красноречив.

Хейзъл бе свикнала с тези погледи. Все пак не бе някое неопитно момиченце. Но когато Анри я гледаше така, наистина я побиваха тръпки. У този мъж имаше нещо непознато за нея. Някакво много особено, чувствено излъчване. Беше повече от изненадана.

Малко по-късно установи, че въпреки проблема с десния си крак, Анри танцува чудесно. А как само я държеше в ръцете си. Как се движеше с нея. Беше зашеметена. Не вярваше, че този мъж ще я завладее до такава степен.

Изведнъж й се стори, че Щатите се намират на някаква друга планета, на която нямаше никакво желание да се връща.

Тя беше тук, в Париж, и бе срещнала един невероятно вълнуващ мъж. Вечерта й се стори прекрасна. Възможно бе да се случи нещо, което да промени целия й живот. Анри бе толкова внимателен и отзивчив и се държеше с нея като с истинска дама.

Хейзъл се ядосваше, когато зърнеше случайно многозначителната усмивчица на Жан-Пиер. Но щом Анри отново я заговореше, тя забравяше всичко друго.

Той знаеше, как да я очарова.