Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love’s Sweet Confusion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Dani (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Хедър Шоу. Нежният полъх на лятото

ИК „Слово“, Велико Търново, 1993

Редактор: Детелин Гинчев

ISBN: 954–439–101–0

История

  1. — Добавяне

X

— Ще ми липсваш, Сандра — прегърна Лаура приятелката си със сълзи на очи.

Сандра й се усмихна.

— Още малко и ще се разплача.

— Ей вие, двете, спрете най-сетне — усмихна се Луис и прегърна нежно младата си съпруга. — Сандра не е тръгнала за Сибир, така че пак ще се видите.

Лаура взе кърпата, която Сандра й подаде, и си избърса очите. После се усмихна измъчено.

— Не че съм сантиментална, Луис. Сигурно виното е виновно.

Докато наблюдаваше младата двойка, бе обзета от противоречиви чувства. Сандра и Луис бяха най-добрите й приятели. От една страна, Лаура много се радваше, и за двамата, а от друга — трябваше да свикне с промяната, която носеше със себе си бракът им. За в бъдеще щеше да бъде доста самотна.

Сякаш разчел мислите й, Луис се наведе и я целуна по бузата.

— Да не изчезнеш в Маями, докато сме в Гърция?

— Няма, обещавам — усмихна се Лаура.

Луис се обърна към Стивън, който стоеше до нея:

— Пази я добре!

Лаура и Стивън проследиха с поглед младоженците, когато излязоха, за да се сбогуват с останалите гости.

„Ако нещата бяха протекли малко по-другояче — размишляваше тя, — сега можех да бъде омъжена за Стивън. Досега никога не съм съжалявала за това. Днес съм смешно сантиментална!“

Малко след това те също излязоха навън, за да изпратят младата двойка. Застанаха един до друг, весело размахали ръце, и гледаха отдалечаващата се кола с надпис „Младоженци“.

Повечето гости се бяха разотишли и Лаура трябваше да се сбогува само с родителите на Стивън.

— Приятно ми беше да ви видя отново — усмихна се мисис Хънтър.

Тя бе очарователна, както винаги, но не можеше да скрие онази малка искрица на болка, която напираше в погледа й. Вероятно не можеше да забрави, че Лаура бе отблъснала сина й.

Джулиън Хънтър разтърси сърдечно ръката й и й намигна:

— Защо и вие не се постарахте като всяка млада жена да уловите сватбения букет на Сандра?

Лаура сви рамене.

— Явно не ми е писано да бъда добра съпруга…

— Е, аз пък виждам нещата иначе. Знам, че невинаги се сбъдва старата поговорка: „Която хване букета, ще бъде следващата булка.“ Впрочем, вчера срещнах случайно Конрад Стейн. Пита за вас.

— Така ли? И как е той? — попита Лаура с надеждата, че Джулиън Хънтър няма да забележи как само името му накара сърцето й да подскочи.

— Добре, бих казал дори — много добре. — Мистър Хънтър я наблюдаваше с някаква смесица от симпатия и снизхождение. Но като видя, че жена му губи търпение, се наведе към нея и я целуна по бузата: — Желая ви всичко хубаво, скъпа. Позволете на сина ми някой път отново да ви покани на обяд у нас.

— Добре, м-р Хънтър — промърмори Лаура и се усмихна. — Благодаря за всичко.

Той й намигна още веднъж, сякаш искаше да й покаже, че я разбира, и хвана жена си под ръка.

— Да не си казал на баща си за Конрад й мен? — попита Лаура Стивън, докато я изпращаше до дома й.

— Не, Лаура, не съм — отвърна той и й хвърли бегъл поглед, след което отново се съсредоточи върху волана. Не след дълго добави:

— Веднъж ме занимаваше тази мисъл. Но се съмнявам, че баща ми ще вземе под внимание едно решение за връзките си с Конрад само заради някаква лична история. Смешното е, че преди около една седмица той ме попита дали Конрад и ти сте оправили разногласията помежду си.

— Аз също бях учудена от разговора ни тази вечер.

— Знам дори, че вече не работиш за Конрад. Срещате ли се още?

— Не! — Лаура пое дълбоко въздух, преди да продължи: — Не, безразличен ми е.

— Съжалявам, Лаура.

Тя го погледна:

— Наистина ли, Стивън?

— Не, имаш право. Просто не мога да забравя. Без него сигурно още щяхме да сме заедно.

— Между нас нищо нямаше да се получи, Стивън.

— Но аз винаги съм имал чувството, че имахме голям шанс, и точно тогава се появи той…

Лаура сви рамене и проследи равномерното движение на чистачките.

— Невинаги става така, както ни се иска — добави тя тъжно.

— Що се отнася до мен, нищо не се е променило. Можем да върнем часовника по всяко време, стига да пожелаеш. Държа да знаещ това.

— Ще го запомня, Стивън, наистина. Но не мисля, че при втори опит бих дала друг отговор.

— Готов съм да поема риска върху себе си.

Лаура го погледна изпитателно:

— А какво става с момичето, с което излизаш често?

— Хубаво ми е да се срещам с нея. Шарън е очарователна. Разбираме се добре и прекарваме чудесно заедно. Но това няма нищо общо с чувствата ми към теб.

С това всичко между тях бе казано. Продължиха безмълвно в тъмната дъждовна нощ. Лаура гледаше светещите стопове на задминаващите ги коли, без всъщност да ги вижда. Искаше й се да може да приеме предложението на Стивън, но знаеше, че е невъзможно. В сърцето й бушуваше парлива болка, която през последните три седмици не стихваше. Всеки път, когато помислеше за Конрад, й идваше да заплаче. А мислеше за него денем и нощем!

— Знаеш ли какво ще правиш по-нататък? — попита Стивън, когато спряха пред дома й. — Искам да кажа, що се отнася до жилището.

Лаура вдигна очи към него и въздъхна.

— В края на месеца изтича договорът за наема. Дотогава трябва да взема решение.

— Имаш ли вече друга работа?

— Честно казано, изобщо не съм търсила.

— Сандра спомена, че искаш да се върнеш в Маями?

— Да — отвърна Лаура и заби поглед в ръцете си. — Но откакто загубих родителите си, и Маями не е родина за мен.

Стивън я погледна изпитателно — по-скоро нежно, отколкото страстно. После протегна ръка и погали бузата и.

— Днес имаш рожден ден, нали?

Лаура му се усмихна тъжно:

— Да. Дано нямаш подарък за мен.

— Доста се колебах… — отвърна той. — Но после реших, че е по-добре да се откажа.

— Радвам се.

— Ела, ще те изпратя догоре!

Лаура го целуна по бузата.

— Не ми се сърди, Стивън, но предпочитам да се кача сама! И така и така веднага ще се разрева.

Обърна се бързо и слезе от колата, преди той да успее да й помогне. Когато затвори вратата, при което видя още веднъж лицето му, се помъчи да не забелязва разочарованието му.

— Благодаря за всичко! — каза му тя на сбогуване. Тъмносините му очи я гледаха умолително.

— Мисли за онова, което ти казах, Лаура! — помоли я той.

Щеше да мине много време, докато въведе ред в живота си, без Конрад Стейн.

Изведнъж чу зад гърба си някой да я вика. Обърна се и видя до тротоара един мерцедес. На отворената врата се беше облегнал Конрад, висок и елегантен, с мокра от дъжда коса.

— Здравей — поздрави я той и кехлибарените му очи се спряха върху нея. — Чаках те!

— Бях на сватба — отвърна Лаура. Стоеше и гледаше нямо, без да я е грижа за дъжда.

Погледът му се плъзна по празничната й рокля.

— Ще се намокриш цялата. Може ли да вляза?

Лаура кимна:

— Да, разбира се.

Опита се да му се усмихне и започна да трепери. Почака, докато Конрад затвори входната врата, и пое нагоре. Пресякоха фоайето и спряха пред асансьора.

— Отдавна ли сте тук?

— Близо час.

— Толкова дълго? — учуди се Лаура.

Но преди да успее да каже още нещо, вратата се отвори и двамата влязоха в асансьора. Докато пътуваха нагоре, тя се облегна на стената и се загледа в номерата на отделните етажи, които проблясваха един след друг. Конрад не я изпускаше от очи, но Лаура избягваше всякакъв контакт с поглед. Сърцето й биеше до полуда. Не подозираше, че усилията й да го забрави са дали такъв незначителен резултат. Въвеждайки го в апартамента си, трескаво се питаше по каква ли причина бе дошъл. Може би искаше да я помоли отново да се върне на работа. Кой знае какво е имал предвид Джулиън Хънтър, когато е питал Стивън дали са оправили противоречията си.

— Седнете! — покани го тя, когато Конрад застана прав насред стаята. — Ще пийнете ли нещо?

— Не, благодаря!

Изглежда предпочиташе да остане прав, но тя се отпусна изтощено в най-близкия фотьойл.

— Как сте? — запита го тя.

— Затрупан с работа — отвърна късо Конрад. — А ти?

— Точно обратното. Прекарах няколко дни при семейството на Сандра във фермата им в Натал. След като се върнах, просто бездействам. Изобщо не съм се интересувала за друга работа.

— Нима мислиш да го направиш? — погледна я стреснато Конрад.

— Не знам още. Може би ще се върна в Маями.

— А аз мислех, че само блъфираш.

Отново й се стори, че долавя тънка ирония в гласа му.

— Откъде изобщо знаете, че още съм тук? — поинтересува се тя.

— Изглежда забравяш, че имаме общ познат. Джулиън ми каза кога се омъжва приятелката ти. Стивън ли беше мъжът, който те докара?

Лаура кимна утвърдително.

— Да, беше много мил!

— И без съмнение въодушевен от това, че си била шаферката. Ще го видиш ли пак?

— За него би било удоволствие… но…

— Нямах предвид това.

Лаура събу обувките си и протегна крака.

— Това разпит ли е? — попита меко тя.

— Искам да преценя всички факти, преди да ти поднеса подаръка за рождения ден — отвърна спокойно Конрад.

Лаура вдигна очи към него. Изящното му лице беше като непроницаема маска.

— Защо ще ми правите подарък?

— И аз самият започвам да се чудя. Изглежда не се радваш, че ме виждаш?

Лаура погледна настрани.

— Последният път не се разделихме особено приятелски.

— Не виждам какво общо има това с днешния ден. Ако и за в бъдеще настояваш да ходиш на лов за лъвове с камерата, няма да е чудно, че се ядосвам. Можеше да те нападнат.

— Предполагам, че това е вдигнало голям шум? — отбеляза Лаура, наблюдавайки блясъка в очите му.

— Вярно е. А Ванеса си изпати още повече! — отвърна гневно той.

— За какво всъщност говорите?

— Е, може да не съм специалист по женски трикове, но предположих, че тя е била тази, която е тръгнала по забранения път. Вероятно пак тя е хвърлила и ключовете през прозореца.

— Тя ли ви каза това?

— Не. Но не я бива в лъжите.

Лаура сви рамене.

— Значи сега всичко е ясно!

— Не съвсем — прекъсна я Конрад. — Искам да си изясним още нещо!

— Не разбирам — отговори тя.

Погледите им се срещнаха. Издайническа руменина изби по лицето й.

— Хайде да спрем бойната готовност, докато обсъдим условията! — предложи той.

— Какво още искате да знаете?

— Много неща — отвърна Конрад, като я гледаше настойчиво. — Като начало можеш да ми разкажеш дали съм ти липсвал?

— Мисля, че да, макар наистина да не знам защо.

— Съществено признание за всичкото това време.

— А какво имате да ми кажете вие? — запита тя на свой ред, като полагаше усилия да не затрепери гласът й. — Или вие никога не правите признания?

— Рядко — усмивката не слизаше от лицето му. — Но този път ще направя изключение. Ела!

Лаура остана на мястото си.

— Не е достатъчно, трябва още нещо.

— Нещата стоят така — каза той и тръгна към дивана — сядаш до мен и виждаш подаръка си.

Тя вида как Конрад бръкна в джоба си и извади една малка кутийка. После вдигна очи към нея и я повика с ръка.

— Ела, ако не ти хареса, можем да го върнем!

Лаура се поколеба, после седна на далечния край на дивана така, че да има доста голямо разстояние между тях. Той отвори капака на малката кутийка и взе в ръката си бляскав златен пръстен с рядко красив диамант.

— Трябва да имаш по-красноречив спомен за Южна Африка от пролетните цветя, когато се върнеш в Маями.

Взе лявата й ръка, сложи пръстена и й се усмихна лъчезарно.

Лаура седеше като вцепенена и го гледаше нямо. Нямаше сили да каже дори едно „благодаря“.

— Годежен пръстен ли е това? — успя да изрече на пресекулки тя, като се изчервяваше все повече и повече.

— Като такъв си го представях, когато го купувах — отвърна Конрад с лека ирония. — Радвам се, че ти стана, макар че винаги може да се смени.

— Значи ли това, че искаш да стана твоя жена? — попита едва чуто.

— Да. Тогава обаче няма да можеш да се върнеш в Америка. И все пак намирам, че „Севън Оукс“ ще успее отлично да я замести, а медения месец можем да прекараме в Маями.

— Защо? — попита тя със слаб несигурен глас. — Защо искаш да се ожениш за мен?

— Ти просто не ми остави друг избор. Освен това майка ми действително реши да се омъжи за полковника.

Лаура срещна радостния му кехлибарен поглед и устните й се раздвижиха в широка усмивка.

— Не е достатъчно. Това не е предложение за женитба. Трябва да опиташ пак.

— А ти ела по-близо!

Конрад пъхна празната кутийка в джоба си и привлече Лаура към себе си. Целуна първо клепачите, а после разтворените й устни. Целувката му бе така нежна, че Лаура се притисна блажено в него.

— Обичам те, Лаура Гайл! Ти, твърдоглава вещице! Знам, че не звучи особено романтично, но кълна се, че няма да спра да те целувам.

Устните им се сляха и Лаура потъна в море от щастие.

Край
Читателите на „Нежният полъх на лятото“ са прочели и: