Хедър Шоу
Нежният полъх на лятото (5)

V

На следващия ден небето бе още по-облачно. Само тук-там някой слънчев лъч прорязваше гъстата мъглива покривка и това позволи на Лаура да направи няколко добри снимки на лодките по брега. Когато вечерта се върнаха с Майкъл, тя научи, че следобед се е, обадил Стивън.

— Искаше непременно да говори с вас — поясни Ан Стейн. — Затова му предложих да опита още веднъж тази вечер. Изглежда високите такси за далечни разговори не го смущават.

— А как иначе — подхвърли Ванеса с престорено приятелска усмивка. В своята рокля с цвят на праскова и без ръкави тя изглеждаше главозамайващо. — В крайна сметка Хънтърови са заможни хора. Лаура ще се насади в готово гнездо, ако се омъжи за Стивън.

Лаура вдигна очи към Ванеса. Гневът се надигна в нея и й се прииска най-сетне тя да престане да я сватосва за Стивън.

— Ванеса прави прибързани прогнози — обърна се Лаура към Ан Стейн. — Познавам Стивън едва от няколко месеца.

— Майка ми се омъжила за баща ми четири седмици след като се запознали — намеси се Конрад. Той седеше на ръба на масата и гледаше Лаура с многозначителна усмивка!

— Мисля, че от самото начало се разбира дали това е той — добави Ан Стейн.

Ванеса продължи темата с малко глуповат смях:

— И не забравяйте романтичната поговорка, която гласи: „Късай цветята, докато не са прецъфтели“.

— Лаура определено няма нужда да се страхува, че ще остане стара мома — прекъсна я Майкъл. Той се ухили и й кимна ободрително. — Обзалагам се, че едва се спасява от предложения за женитба.

— Това е доста силно казано — отвърна вяло Ванеса. Изглежда не й се нравеше това, че вниманието на всички бе съсредоточено върху Лаура.

— Не вярвам — продължи упорито Майкъл, за което получи от манекенката пронизващ поглед.

Ан Стейн, която винаги гледаше разговорите да протичат гладко, се усмихна приятелски на Лаура.

— Мисля, че на Лаура й омръзнаха подигравките ви. Разкажете ми по-добре какви снимки възнамерявате да направите още! През последните дни времето не бе особено благоприятно.

— Струва ми се, че утре ще е по-добре — Лаура й бе благодарна, че й се притече на помощ и отклони темата. — Възнамерявам да отида до природния парк на нос Добра Надежда. Конрад смята, че там има много видове диворастящи цветя. Може би ще имам възможността да видя още една частица от девствената природа на Южна Африка.

Ан Стейн кимна разбиращо.

— Макар да е само един малък природозащитен парк, той е много красив. Разположен е на външната страна на носа. Ако имате късмет, ще видите зебри и един от най-редките видове антилопи.

— Там има и прекрасни птици — добави Конрад и си взе от зеленчуците, които Сара тъкмо поднасяше. — Паркът е убежище на 150 различни вида птици, като се започне от щрауса и се стигне до дивите патици. И тъй като утре съм свободен, бих могъл да ви придружа — обърна се той към Лаура. — Ще ви покажа и някои диви животни, до които не бихте могла да се доберете сама.

— Би било хубаво — Лаура се помъчи да не издаде радостта си. Почувства се задължена да се обърне към Ванеса с усмивка и да я запита: — Може би и вие ще желаете да дойдете?

Манекенката обаче не изглеждаше да има такова желание.

— Следобед ще трябва да гоня самолета си — отвърна хладно тя и й хвърли убийствен поглед.

На Лаура не й се искаше да продължи разговора с Ванеса, но след малко прекъсна настъпилото мълчание, за да попита Конрад:

— Има ли и други паркове с диви животни?

Той кимна.

— На север се намира парк със зебри — обясни Конрад. — Направиха го, за да защитят застрашените от изчезване планински зебри, които до преди години бяха безмилостно избивани. После има парк за жирафи в близост до Порт Елизабет, на Източния бряг. Но Трансваал предлага далеч по-голямо разнообразие от диви животни.

— Вероятно в откритите местности вече няма диви животни?

— Не, вече няма лъвове, които да се разхождат в Капщат по „Адърли Стрийт“ — подхвърли остро Ванеса.

Но Конрад игнорира забележката й:

— В това отношение нашата цивилизация нанесе доста опустошения. Все още можете да срещнете павиани, ако тръгнете из горските храсталаци. Срещат се и прочутите книсна-жирафи, които търсят убежище край горите на Книсна и много рядко могат да бъдат видени. Зебрите и антилопите са най-често срещаните животни в тази област.

— С други думи, Лаура — поясни засмяно Майкъл, — не ви препоръчваме да гоните животни в откритите местности. Вече и в природните паркове са станали рядкост.

— В някои резервати има специални скривалища за посетители, често в близост до воден басейн — добави Ан Стейн. — Можеш просто да оставиш колата си и да наблюдаваш животните. Това, разбира се, има смисъл само рано сутринта, когато отиват на водопой.

— Вероятно човек трябва да се пази, напускайки своята сигурна кола — предположи Лаура, а Майкъл отново се засмя.

— Помислете за това, ако отидете в Крюгерпарк! Не бих могъл да понеса някой лъв да ви глътне на закуска.

— Майкъл ще направи с вас една фото серия в Източен Трансваал — намеси се Конрад. — Сезонът не е подходящ за наблюдение на животни. От друга страна ландшафтът сега е в цялата си прелест, погледнато най-вече от фотографска страна.

Докато изричаше последните думи, телефонът иззвъня. Конрад стана и се отправи към салона.

Лаура остави приборите си и усети как някакво чувство на раздразнение се надигна в нея. Сигурно беше Стивън. По необясними причини нямаше желание да говори с него. Тя дори се ядоса, че телефонният звън прекъсна думите на Конрад. След миг той се върна.

— За вас, Лаура — младият Хънтър — уведоми я сухо той и когато седна на мястото си, потърси погледа й.

Лаура избърса устните си със салфетката и скочи бързо, опитвайки се да изглежда зарадвана, каквато съвсем не беше. Отиде в салона и взе слушалката:

— Здравей, Стивън — поздрави го тя, придавайки на гласа си ведро звучене.

— Лаура, скъпа! Как си? Днес е събота и ми липсваш ужасно! Кога ще се върнеш най-после?

— Конрад иска да снимам другата седмица още някои редки цветя. Но мисля, че в края на седмицата ще мога да си дойда.

— Конрад ли го наричаш вече? Трябва ли да ревнувам?

Лаура се разсмя и се поотпусна.

— Не мога да го наричам вечно м-р Стейн.

— Може би. А видя ли и бъдещата мисис Стейн?

Лаура се намръщи.

— Ванеса Харгрюс ли имаш предвид?

— Да. Баща ми спомена, че Стейн ще се жени за нея.

— Тя е тук — съобщи му разсеяно Лаура и добави по-скоро на себе си — Но засега нищо не е официално.

— Не е ли? — очевидно Стивън не беше особено заинтересуван. — Във всеки случай обаче баща ми явно се радва, че си приела работата. Което не мога да кажа за себе си.

— Знаеш ли, че баща ти е бил този, който ми я е осигурил? — попита Лаура.

Това изглежда изненада Стивън.

— Какво е направил?

— Без него нямаше да бъда назначена. Но не му давай да разбере, че знам.

— Сигурно аз съм виновен — в гласа на Стивън прозвуча съжаление. — По дяволите! Не трябваше да му споменавам за това!

— Прав си — съгласи се Лаура. — Предпочитам да получавам работа заради способностите си, а не чрез връзки.

— Но аз все още не мога да разбера защо прие. Мислех, че не понасяш този Конрад Стейн.

— За това вече говорихме достатъчно! — отсече нетърпеливо Лаура.

— Не можеш да представиш нито един убедителен аргумент!

Лаура се озърна отегчено.

— Че какво повече да кажа? Сметнах това за добра възможност да опозная по-отблизо Южна Африка.

— Щях да ти покажа родината си — отвърна спокойно Стивън и Лаура усети, че замисленият му тон я накара да се изчерви.

— Имаш твърде много работа, за да ме развеждаш из Южна Африка — опита се да го успокои тя.

— Тогава можехме и по-късно да я обиколим.

— Но аз имам нужда от почивка точно сега — подхвърли Лаура и бузите й почервеняха.

— Нима? — Стивън не се опитваше да скрие горчивината си. — И сигурно от мен?

Тя чу зад гърба, си как масата бе разтребена и Сара сервира десерта. Ясно долови дълбокия глас на Конрад, който говореше с Майкъл и майка си за курса на акциите през деня.

— Съжалявам, Стивън! — каза меко Лаура. — Не мога да говоря повече. Ще ти се обадя, щом се върна, става ли?

Настъпи пауза, преди той да отговори.

— Вероятно от мен се очаква да бъда доволен? Нали? — попита жлъчно Стивън. — Изглежда тази вечер не си съвсем сама.

— Само съм малко изморена — отвърна Лаура и напрегна всички сили, за да прозвучи гласът й изпълнен с любов.

Най-сетне Стивън затвори и това я облекчи. Реши, че се е държала добре. Беше неспокойна и объркана, сякаш обхваната от треска. Нищо не помагаше, спокойствието и хладнокръвието й бяха изчезнали. Вместо това се озова в един хаос от необясними копнежи и усещания, причината, за които й бе непонятна. Знаеше, че трябва да изясни отношението си към Стивън поне от почтеност. Но точно сега нямаше ни най-малко желание да мисли за Стивън, Йоханесбург или нещо друго от предишния си живот. Искаше само да се върне на масата и да слуша гласа на Конрад. А това наистина бе изумително, тъй като пазарът за акции изобщо не я интересуваше.

На следващата утрин Ванеса нахълта в салона, суперелегантна в своя светлокафяв гащеризон и бяла копринена кърпа около врата. Явно искаше да остане насаме с Конрад малко преди отпътуването си и остана разочарована, когато го намери на масата с Лаура, показвайки й някакви книги.

— Трябва веднага да тръгвам — обърна се тя претенциозно към него и не скри недоволството си от това, че го заварва толкова зает.

Конрад вдигна глава и я удостои с една усмивка.

— Ще те изпратя до колата — предложи той и хвърли поглед през прозореца. — Йоханес вече е заминал.

Ванеса погледна сурово първо Конрад, после Лаура. Последната разбра погледа. Затвори книгата и я прибра в шкафа. После се обърна към Ванеса.

— Радвам се, че се запознах с вас — каза тя, опитвайки се да говори любезно. — Сигурно скоро пак ще се видим.

— Възможно е — отвърна Ванеса така, сякаш считаше това за съвсем невъзможно. Пристъпи към Конрад и интимно го хвана под ръка. — С удоволствие бих останала още, Конрад — увери го манекенката със съжаление в гласа. — Но в моето положение трябва да се съобразявам с уговорките си. Наистина ли искаш да направиш дългото пътуване до този парк с Лаура? С удоволствие щях да дойда. Още не сме били там двамата. Следващия път трябва непременно да наваксаме, нали?

Лаура напусна стаята с усмивка. За млада жена, която искаше да се представя като ловка и опитна, Ванеса се държеше доста необмислено. Питаше се дали Конрад не бе прозрял това. По неговия вял отговор се разбираше, че почти не я слуша. Мислите му вероятно бяха заети с някоя сделка. Мъж като него нямаше много време за празни приказки с жени. Затова Лаура много се учуди, че й бе предложил да я придружи в резервата. Каза си, че не бива да придава на това особено значение.

 

 

Следобед стигнаха до носа надолу по крайбрежната улица, минаха покрай малкото пристанище Калк Бей, а после през Симонтаун, чиито облицовани в дърво къщи се точеха по дължината на главната улица. Гъстото покривало от облаци се бе разпръснало, вероятно подгонено от лекия бриз, който повяваше от Атлантика.

Лаура седеше в колата от тази страна, която гледаше към морето; оттам се откриваше разкошна гледка към хвърлящата сапфирени отблясъци повърхност на Фалс Бей. Имаше най-различни видове цветя и растения, дори само по отношение на цветовете.

Конрад нарочно насочваше колата към другата страна на платното, за да може Лаура да фотографира гъстите храсти жълтука и степната растителност. Цветният килим се простираше надолу чак до морето. Понякога Конрад спираше колата на сянка и продължаваше пеш с Лаура. Тя снимаше диворастящите оранжеви и лилави лилии, бели и сини камбанки, които протягаха нежните си, благоуханни цветове към слънцето. После и други видове лилии, син лен, диво цъфтящи треви, дребни карамфили, които, притиснати един до друг, се подаваха от тревата. Други пък растяха в скалните пукнатини и живееха съвсем без почва. Върху морските скали се виждаха различни видове иглика. Някои от тях Лаура бе заснела още миналата седмица.

По обратния път към морето тя откри с радост едно колибри — малката птичка, която се хранеше с нектар от растенията. Лаура я снима веднага, миг преди да отлети.

Конрад спря на едно място, от което можа да проследи с поглед целия път по брега, който бяха изминали от Симонтаун. Продължиха още няколко километра към вътрешността и после се насочиха на юг.

Конрад караше бавно през каменистата, бедна на растителност местност, и от време на време спираше, за да насочи вниманието на Лаура към някоя по-интересна птица. Имаше чайки с черно оперение по гърба, дъждовници с бели гърди и корморани със странни торбички на шията. Малко по-далеч Лаура съзря няколко кенгуру и една антилопа. Веднъж й се стори, че вижда зебра, но колкото и да се напрягаше да зърне поне една от редките видове антилопи, за които й разказа Ан Стейн, такава никъде не се появи. Дори Конрад с опитното си зорко око нямаше късмет.

Резерватът беше същински рай на цветята. Лаура направи няколко снимки от прозореца на колата, а когато стигнаха до края на асфалтирания път, тя излезе на открито, за да заснеме някои цветя отблизо.

Конрад извади контактния ключ и я попита със задоволство:

— Не мислите ли, че вече имате достатъчно събран материал в камерата си?

Беше прав. Лаура кимна и направи гримаса:

— Човек не може да ме спре, нали?

— Оставете камерата в колата, за да не ви изкушава повече — предложи й Конрад с усмивка. — Ще се спуснем надолу към носа.

Двамата тръгнаха по една тясна пътечка. Вятърът затрудняваше ходенето. Най-сетне достигнаха онова място в близост до светещата кула, откъдето се виждаше най-южния край на нос Добра Надежда. Точно под тях се простираше огромна поляна, отрупана с жълти цветя. Тя се спускаше надолу чак до отвесния бряг, изпъстрена тук-там от бели маргаритки. Под нея лежеше малко заливче, чийто бял пясък прекрасно контрастираше на синьо-зелената вода на Атлантика. То бе в противовес на носа, където вълните се разбиваха в крайбрежните скали. Виждаше се как чайките лениво прорязваха въздуха с крилете си.

Лаура седна на тревата. Беше изморена от катеренето и наблюдаваше Конрад, който пристъпи към ръба на височината и погледна към залива. Тя седеше спокойно, обвила с ръце коленете си, а очите й бавно се плъзнаха по неговото тяло. Вятърът развяваше косите му. Още дълго можеше да го гледа така, и все пак това беше нещо, което не биваше да си позволи. Ако Конрад се обърнеше, щеше да разбере по очите истинските й чувства. Размишлявайки така, Лаура затвори очи и склони глава на коленете си. Беше прекрасно да седиш така тук в такъв чудесен ден, да усещаш топлината на слънчевите лъчи и да се наслаждаваш на соления дъх на морето. Тишината все още не бе прогонена от някоя туристическа група и Лаура лесно можеше да си представи, че двамата с Конрад са единствените хора надлъж и нашир.

Когато след няколко минути вдигна глава, видя, че междувременно Конрад се бе обърнал и я наблюдаваше. Очите им се срещнаха, но тя успя да обуздае забързаните удари на сърцето си. Той така я гледаше, че червенина изби по бузите й, и Лаура бързо сведе клепачите си. Съсредоточи се върху една купчинка червени лилии, които бяха наблизо. Тогава Конрад седна до нея. Лаура загледа напрегнато към залива. В гърдите й се надигнаха чувства, които не можеха да се опишат. Тя просто не беше на себе си и Конрад бе виновен за това.

— Какво ви е? — попита я той.

Лаура го погледна възможно най-безразлично.

— Нищо! Какво трябва да ми има?

— Нищо ли? — Конрад изведнъж се усмихна и това така промени лицето му, че Лаура затаи дъх.

— Май си въобразявате нещо, нали? — подхвърли тя, а лицето й все още бе издайнически зачервено.

— Научих, че си струва — отвърна тихо той, гледайки я изпитателно.

Обхваната от паника, Лаура се обърна. Но Конрад протегна ръка и обърна главата й към себе си.

— Престанете! — запротестира тя тихо и усети как при това докосване тялото й потръпна.

— Не се дръжте така, Лаура! — каза меко Конрад, наблюдавайки я с доволна ирония.

— Но аз съм сгодена — изрече заеквайки тя.

Тъмните му очи блеснаха недоверчиво.

— Не, това не е вярно!

Лаура го погледна в очите като хипнотизирана, неспособна да помръдне. Знаеше, че в този миг той ще я целуне. Нищо не можеше да направи срещу това, а не искаше да се поддаде.

Когато Конрад се наведе към нея, тя го погледна с широко отворени очи. Обзе я леко, неземно чувство. Беше като опиянена. Цялото й внимание се насочи към мъжа, който я държеше в обятията си. Романтиката наоколо вече не съществуваше за нея. Ушите й бяха глухи за пронизителните крясъци на чайките. Отпусна се на гърдите му, копнеейки за целувката му. Искаше отново да изпита онова неземно чувство, което бе събудило в нея неговата първа целувка.

В този миг устните му се впиха в нейните. Лаура изстена. Тялото й затрепери, устните й се разтваряха все повече, увлечени в тази страстна целувка. Ръцете му се плъзгаха гальовно по гърба й, усилвайки възбудата й. Страстта се разливаше като вълна по цялото й тяло.

Когато Конрад освободи устните й, Лаура бе останала без дъх. Очите й издаваха чувствата, които изпитваше към него, защото той й се усмихна, но не със задоволство и победоносен вид; усмивката му беше нежна и сърцето на Лаура се изпълни с любов. Склони глава на рамото му и й се прииска Конрад никога да не я пусне. Той милваше къдриците й и бе така нежен и мил, както никога досега. Дори за миг не й мина през ума да му се противопостави. Гласът на разума бе замлъкнал.

— Лаура, моя сладка Лаура — шепнеше Конрад в ухото й. — Ще ме подлудиш!

Не й стана ясно как изведнъж от устните й се откъснаха с привичния леко упорит тон думите:

— Нали ми обещахте да не се нахвърляте повече върху мен? — мигновено разбра, че с това разруши чудната магия.

Конрад я пусна грубо и на лицето му отново се появи добре познатият й високомерен израз.

— Така ли? Наистина ли съм го сторил? Мислех, че ще ви хареса. Как съм могъл така да се заблудя?

Тази забележка накара Лаура да вдигне глава и да посрещне думите му с гняв.

— Мислете каквото си искате — заяви тя. При това знаеше, че лицето й все още гори и това сигурно го забавляваше.

Конрад само й се усмихна предизвикателно. После се подпря лениво на лакти, което още повече засили мъжественото му излъчване в бялата риза, подчертаваща приятния тен на кожата му.

— Жалко, че не сте малко по-зряла — заяви той. — Тогава бихме могли да се разбираме много по-добре.

— Съмнявам се — отвърна хладно Лаура и отново отправи поглед към морето. Опитваше се да изглежда горда и упорита, за да не покаже колко бе объркана.

— Вие сте една опърничава малка вещица, знаете ли? — попита той и се засмя тихо.

— Щом мислите… — Лаура подръпваше нервно един стрък трева.

— Вие сте причината да скитосвам цял следобед! — упрекна я Конрад.

— Не можете да твърдите, че съм ви молила за това — изсъска тя. — Вие сте невъзможен човек. Никога няма да се справя с вас. Никога!

— Вероятно защото съм с няколко години по-голям? — ухили, се той. — Е, вашата възраст не е голям проблем за мен. А и вие наистина се справяте добре. Просто трябва да ви целувам по-често.

Конрад отново възвърна спокойния си тон, но изглежда страшно се забавляваше. Лаура не посмя да го погледне.

— Няма да позволя това! — тросна му се тя.

— О, напротив — отвърна самоуверено той и стана.

Лаура го погледна предизвикателно. Начинът, по който се отнасяше с нея, я вбеси.

— Елате! — каза Конрад и й подаде ръка, докато доволната усмивка продължаваше да играе върху устните му. — Седейки тук, изглеждате много красива! За съжаление обаче трябва да тръгваме.

Лаура стисна устни, но пое ръката му и му позволи да й помогне при ставането. Тя наведе глава и изглади полата си. Когато тръгнаха, Лаура забеляза как Конрад се наведе и откъсна едно цвете.

— Предлагам да сключим мир! — каза с насмешка той и й подаде цветето.

Объркана и изненадана, тя отвърна на усмивката му, после насочи вниманието си към почти прозрачното бяло цвете.

— Как се казва? Прекрасно е!

— Това е Bauhilia galpini, известно още като „Гордостта на носа“.

— Жалко, че цветята така бързо увяхват, когато ги откъснат! — отбеляза Лаура тъжно и се загледа в цветето, без да забележи, че Конрад я наблюдава.

— То изпълни предназначението си — отвърна с равен глас той.

Лаура вдигна глава. Но Конрад се бе обърнал и я чакаше да го последна. Тя бавно тръгна след него, държейки малкото цвете в ръка.

Когато стигнаха колата, Лаура предпазливо го пъхна в едно джобче на чантата за камерата, за да може по-късно да го изсуши. Сигурно нямаше да има друг такъв следобед насаме с Конрад, така че цветето щеше да й остане като единствен спомен от този вълшебен час. Беше се озовала в рая, и то с мъжа, когото обичаше. Да, Лаура знаеше, че бе изгубила сърцето си по Конрад Стейн!…