Хедър Шоу
Нежният полъх на лятото (4)

IV

Ванеса оглеждаше с нескрито отегчение обкръжението си. Кратките слова отдавна бяха свършили, а Конрад не идваше, откакто бе изчезнал преди повече от час. Освен това онези господа, които на банкета при откриването на хотела се трупаха като рояк около нея, сега не и обръщаха особено внимание. Беше облечена в тясна дълга рокля от бяла коприна, която хвърляше седефени отблясъци. Заобиколеното й от лъскави черни къдрици лице беше изкусно гримирано. Много от гостите познаха в нея Ванеса Харгрюс, прочутата манекенка, други я гледаха с любопитство. Без съмнение тя беше красавицата на вечерта.

Оркестърът свиреше музика от 60-те години, но Ванеса нямаше настроение да отиде на претъпкания дансинг. Седеше във фотьойла, държейки цигара с тънките си пръсти, и отхвърляше всички покани за танц с измъчена усмивка. Леко замъгленият й поглед се рееше из пълното помещение, търсейки един-единствен мъж.

Лаура, която си почиваше след няколкото танца, видя Конрад да си пробива път към масата им. И тъй като беше известна личност, доста глави се извръщаха към него, особено тези на жените. Тъмният му, вечерен костюм подчертаваше мъжкото му излъчване.

„Видът му е по-привлекателен, отколкото би могло да се позволи на един мъж!“ — помисли си Лаура в прилив на гордост. Без да иска срещна погледа му. Конрад я удостои с бегла усмивка, при което тя бързо извърна глава; не искаше да бъде сред жените, чиито погледи го следваха с възхищение.

Конрад пристъпи към масата.

— Съжалявам, че се забавих толкова дълго! — извини се учтиво той.

Ванеса се престори на обидена и се нацупи:

— Трябваше да ни кажеш по-рано, че възнамеряваш да прекараш половината от вечерта в делови разговори!

— Затова всъщност съм тук — отвърна спокойно Конрад, усмихна й се студено и сложи ръка на рамото й. — Мислех, че ще се погрижиш за дамите, Майкъл — обърна се към своя приятел.

— Бяха заобиколени от обожатели — отвърна шеговито Майкъл. — Едва успяваха да се отърват от тях.

— Танците отстъпих на Лаура — подхвърли отегчено Ванеса, поглеждайки снизходително към нея. Сега, след като Конрад се бе върнал, манекенката изглеждаше доволна и лъчезарна.

— Лаура току-що седна — обади се Майкъл. — Нищо чудно…

Ванеса изгуби леденото си хладнокръвие и хвърли жаден поглед към Конрад.

— Тази вечер ти май не успя да се раздвижиш! — подметна подигравателно тя по посока на Майкъл.

— Тогава при следващия танц двамата ще трябва да наваксате! — отбеляза Конрад и посочи подканващо към дансинга. — Лаура сигурно ще събере сили за още един танц, този път с мен.

Лаура поклати глава.

— Изморена съм — извини се тя, при което се почувства изключително неловко. — Няма ли да предпочетете Ванеса?

Помътнелият му поглед я обърка.

— Помолих ви — отвърна кратко той, без да го е грижа за оправданието й.

Лаура искаше да подчертае, че отказва, защото наистина е изморена, а не заради Ванеса, която вече я наблюдаваше с неприязън. Но Конрад стана, без да продума, и й подаде ръка, при което не й остана нищо друго, освен да го последва. Дори краката й упорстваха и не искаха да се нагодят към ритъма на стъпките му. Постепенно обаче бе обзета от необяснимо чувство на гордост. Та той предпочете да танцува с нея, а не с Ванеса! Мъж като Конрад Стейн можеше да си позволи да се поддава на настроенията си.

— Ванеса чака цялата вечер, за да танцува с вас — укори го тя, когато ръцете му я стиснаха по-здраво. Стойката им би била подходяща за валс, но не и за бързия ритъм на музиката, която току-що засвириха.

— Но аз исках да танцувам с вас — отвърна той и я погледна с усмивка.

Лаура се извърна. Конрад Стейн беше от типа мъже, с които не можеше да се справи. Това, че я желае, беше очевидно, но тя знаеше, че не може да му се довери. Беше твърде самоуверен и убеден в собствената си недостъпност. И въпреки това Лаура усещаше, че губи сили да се съпротивлява срещу магнетизма му. Достатъчно бе само да я докосне и с нея започваха да стават невероятни неща. Сега, когато Конрад я държеше в обятията си, Лаура не беше сигурна дали успява да изглежда спокойна и равнодушна. Естествено, Конрад беше изключителен танцьор, което биеше на очи дори на такъв малък и препълнен дансинг. Сега Лаура без затруднение следваше такта, който той й подаваше, макар все още да беше малко скована.

— Какво става? — попита я Конрад.

Долавяйки подигравателната нотка в гласа му, тя направи недоволна физиономия.

— Че какво трябва да стане? — тросна се Лаура.

— Стоите така, сякаш сте глътнала бастун. Нямам намерение да ви изям, ако се опасявате от това.

— Изобщо не ме е страх. Мислех за Ванеса.

— Вече ви казах, че знае отлично правилата на играта.

— Но тя е нещастна!

— И аз ли съм виновен? — изглежда разговорът го отегчаваше.

— Никога не съм предполагала, че можете да бъдете така жесток! — каза Лаура с упрек в гласа.

— Не мислите ли, че малко избързвате с присъдата, уважаема госпожице? — попита сухо той и я притегли по-близо до себе си, при което очите й му хвърлиха ням протест.

— Винаги ли правите това, което искате?

— В повечето случаи — отвърна късо Конрад, хвърляйки й поглед, от който Лаура се изчерви. Всяка частица от него издаваше такава чувственост, която я накара да потрепери.

— Впрочем това съвсем не ме интересува — едва промълви тя.

Гласът й прозвуча малко по-предизвикателно от обикновено, но Лаура с радост видя как Конрад стисна устни.

— Мога да отхвърля упреците ви — поде търпеливо той, — не съм молил Ванеса да ни придружава тази вечер. Решила е да се самопокани — после замълча и усмивка оживи лицето му. — Вярвам, че нито за миг не ни изпуска от очи.

— И, разбира се, вие използвате всички средства да подклаждате яда й? — отвърна Лаура с необичаен за нея сарказъм.

— Наистина трябва да си държите острия език зад зъбите! — тросна й се Конрад. — Не ви отива!

Лаура сви равнодушно рамене.

— Страхувам се, че провокирате проявата на най-лошите ми черти.

— Тази вечер просто ме обсипвате с комплименти. Нима няма поне едно нещо, което да харесвате в мен?

Усмивка заигра по устните й.

— Сигурно има нещо, но още не съм го открила.

— Тогава напрегнете се малко! Сега вече не сте така стегната — отвърна той и се усмихна.

Двамата млъкнаха за момент и Лаура усети как погледът му се плъзна изпитателно по тялото й, след което отново се спря върху лицето й.

— Роклята ви ми харесва! — каза Конрад. — Червеният цвят е най-подходящият за вас!

— Стивън ме харесва най-много в червени дрехи — отвърна нахакано Лаура, за да спре ласкателствата му.

Но Конрад само я погледна с насмешка и се разсмя.

— Явно между Стивън и мен има нещо много общо в предпочитанията към цветовете и към жените… Впрочем имате ли някакви вести от него?

— Не. Аз…

— Не се притеснявайте, сигурно страшно му липсвате! — Конрад я придърпа малко наляво, за да заобиколят една друга двойка. — Предполагам, че не е бил възхитен от решението ви да приемете това пътуване?

— Не мога да му помогна — отвърна късо тя, като за момент забрави да се пази от капаните му.

— Не можехте ли да си потърсите друга работа?

Вече съжаляваше за предишната си необмислена фраза.

— Не исках! — отсече грубо тя.

В кехлибарените му очи отново проблесна насмешка.

— И какво излиза? Че не можете да решите дали искате да се омъжите за него, или не?

— Изводите ви са крайно прибързани. Ние сме просто приятели.

— Но аз чух друго нещо.

— От Ванеса ли?

— Не, от Джулиън Хънтър.

— Стивън иска да се ожени за мен — отвърна Лаура. Тя зърна Ванеса и Майкъл, които също бяха дошли на дансинга.

— Сега разбирам, но защо държите бедното момче в неведение? — попита Конрад.

Лаура го погледна ядосано:

— Стивън наистина много ми харесва. Не може и дума да става за неведение.

Конрад вдигна вежди.

— Не сте длъжна да ме убеждавате в това. Не си изяснихме обаче защо приехте този пост?

— С удоволствие щях да откажа — излъга тя и видя присмехулната усмивка, която се разля по лицето му.

— Представяте ли си само какво щяхте да пропуснете!?

Лаура схвана смисъла на тази забележка и избухна в смутен смях.

— Не бива да си въобразявате чак толкова!

Конрад се изсмя силно, което го направи още по-привлекателен; Лаура чак затаи дъх.

— Не можете да противостоите на чара ми! — заяви спокойно той. — Това е съвсем естествено.

— Не е вярно и вие го знаете! — възрази разпалено тя.

— Не е ли? — ръката му се плъзна нагоре по гърба и стигна до врата й. Застави я да го погледне в очите. — Мисля, че е точно обратното. Но вие трябва сама да решите.

Лаура го погледна като замаяна. Всяко мускулче по тялото й вибрираше, съзнавайки по ужасен начин неговото излъчване.

— Мисля, че съм достатъчно горда и независима! — отвърна тя. Опита се да сговори спокойно и леко, но не успя.

— Та аз още не съм ви целунал! — каза той с чувствена нотка в гласа. Зарови пръсти в русата й коса и погледна устните й. За миг Лаура се изплаши да не я целуне пак. Гореща тръпка премина по тялото й.

— Недейте! — помоли.

Конрад й намигна едва забележимо, след което плъзна погледа си по дансинга.

— Ванеса и Майкъл се приближават — каза той така, сякаш нищо не бе станало.

— Тази вечер Ванеса изглежда прекрасно! — подхвърли Лаура и се опита да премине към нормален разговор. — Трябва да се ожените за нея, тя е добра партия!

Конрад се засмя тихо и смехът му накара сърцето й да забие лудо.

— Може да имате право! Ванеса е не само много красива, а и умее да се държи добре на сцената.

— Че какво повече искате? — продължи Лаура, без да обръща внимание на доволния му поглед. Вместо това отправи към Ванеса най-милата усмивка, която й се удаде, когато манекенката се приближи до тях, вниманието й изцяло се насочи към Конрад.

— Нали нямаш нищо против? — попита с нескрита агресивна нотка в гласа и повелително хвана ръката му.

Конрад се взря в красивото и лице.

— Как бих могъл? — отвърна неясно той. — И бездруго танцът е към края си.

Ванеса сви рамене и погледна към Лаура с нескрита неприязън:

— И вие не възразявате, нали, скъпа Лаура? — измърка сладко.

— Ни най-малко.

Лаура трябваше да се напрегне, за да не имитира тона на гласа й. Хвърляйки последен поглед към Конрад, тя се освободи от обятията му и се обърна към Майкъл.

— Съжалявам, че ви прекъснахме! — каза шеговито той, докато се движеха в такт с музиката. — Но нашата мила Ванеса се изправи на нокти, след като заминахте с Конрад! Още една секунда и щеше да ви разкъса на парчета.

— Винаги ли сте така прям? — попита го Лаура, като се опита да придаде на нещата шеговит вид.

Майкъл я погледна сериозно:

— Не се шегувам. Ванеса се държи така, когато защитава правата си. Ако прекрачите границата, не ви гарантирам нищо!

— Вече започнах да треперя — отвърна Лаура смеейки се и погледна сините му очи. — Нима искате да кажете, че Ванеса ме смята за съперница?

— Вероятно, щом Конрад ви държи така в обятията си.

Лаура сви рамене и се помъчи да не се изчерви.

— Наистина ли го познавате толкова добре?

— Да. Вие обаче ме учудвате.

— Мога и сама да се пазя — увери го тя.

— Но за мъже от типа на Конрад Стейн сте доста уязвима — продължи замислено Майкъл и я погледна сериозно. — Конрад е изключителен мъж. Момиченца като вас той изяжда още на закуска.

— За малко да се изплаша — отвърна Лаура. Искаше й се да поддържа лекия игрив тон.

Майкъл поклати недоволно глава.

— Както виждам, май няма да получа никаква благодарност, задето се мъча да предпазя невинността ви.

Лаура му се усмихна.

— Благодаря ви, Майкъл, за вашата загриженост! Но тя е напълно ненужна. Конрад не възнамерява ли да се ожени за Ванеса?

— Възможно е. Поне така предполагам. В неговото положение една жена би му била от голяма полза, а Ванеса притежава всички необходими качества. Сигурно и тя си мисли, че Конрад се е хванал здраво на въдицата й. Ако настоятелността винаги води към успех, то тя е на добър път.

— Желая й късмет! — отвърна безучастно Лаура, докато погледът й шареше по дансинга.

Ванеса и Конрад бяха елегантна двойка. Манекенката му говореше, а той я гледаше усмихнат. Лаура усети някакво особено, озадачаващо чувство, което болезнено й бодна сърцето. Значи той ще се ожени за Ванеса! Защо изобщо мислеше за това? Трябваше да признае, че се чувства привлечена от Конрад, може би дори влюбена… И все пак трябваше да го приеме такъв, какъвто го виждаше — заможен и преуспяващ собственик на списание, излъчване, на което малко жени можеха да устоят; мъж, който владееше всички трикове на изкуството да прелъстява и лесно ги прилагаше, за да получи онова, което желаеше.

Майкъл беше на мнение, че Лаура не може да се сравнява с Конрад — истина, която от самото начало й бе ясна. Винаги бе мислила, че добре контролира чувствата си, що се отнася до мъжете. Сега стоеше тук, гледаше Конрад Стейн и се чувстваше съвсем безпомощна!

„Никога не трябваше да приемам тази работа! По-добре щеше да е, ако си бях останала в Йоханесбург“ — помисли си тя. Стивън се превръщаше в проблем. И ако скоро не дойдеше на себе си, щеше да си навлече, сама още по-големи неприятности.

 

 

Сигурно бе лош късмет, че на следващата сутрин Лаура слезе късно за закуска. Мъжете бяха отпътували за града, Ан Стейн работеше в градината.

Ванеса седеше сама на масата, отпиваше от кафето си и наблюдаваше през прозореца майката на Конрад, която се занимаваше с цветните лехи. Манекенката хвърли на Лаура поглед, пълен с неприязън, което накара последната да въздъхне скрито. Един сблъсък с Ванеса бе последното нещо, което желаеше. „Това е наказанието, задето спах толкова дълго!“ — с разкаяние помисли тя и си наля кафе.

Сутрешното небе бе покрито с облаци, така че за фотографиране на открито и дума не можеше да става.

— Изглежда, че времето ще бъде лошо — поде Лаура неутрален разговор и седна на масата срещу Ванеса. — Дано утре се изясни за регатата.

Тъмните очи на Ванеса я погледнаха презрително и когато Лаура започна да се чувства неловко от този поглед, Сара отвори вратата откъм кухнята и влезе в стаята.

— Добро утро, мис Лаура! — поздрави тя с широка усмивка и си избърса ръцете в престилката, запасана около широките й хълбоци. — Какви желаете да бъдат яйцата ви тази сутрин, полурохки ли?

— Не съм гладна — отвърна Лаура. — Една филийка ще ми бъде достатъчна.

Сара поклати глава и посегна към машинката за рязане на хляб.

— Едно врабче яде повече от вас, мис Лаура — каза съчувствено тя. — В печката има малки сладки, ако почакате няколко минути, ще ви донеса няколко. А вие какво ще желаете, мис Ванеса? Искате ли още филийки?

— Не — отговори троснато манекенката.

Сара я погледна изпитателно, преди да излезе. Щом кухненската врата се затвори, Ванеса отново се концентрира върху Лаура.

— Стойте настрана, Лаура Гайл! Конрад Стейн е извън обсега на вашите възможности!

Лаура усети как кръвта избива по бузите й. Не беше подготвена за такъв ненадеен удар.

— Престанете, Ванеса! Въобразявате си!

Манекенката отпи от кафето си.

— Не ме смятайте за глупачка, Лаура!

Лаура се опита да я погледне право в очите.

— Май не сте много сигурна във връзката си с Конрад, след като смятате за съперница всяка жена, с която влиза в по-тесен контакт! — спокойно я парира тя.

Ванеса я прониза гневно с поглед.

— Конрад и аз възнамеряваме да се оженим скоро. Така че не е необходимо да ми разяснявате колко тясна е връзката ни. Само се опитвам да ви попреча да изглеждате като глупачка.

— Благодаря ви, Ванеса, но първо трябва да се погрижите за себе си!

Манекенката се изсмя презрително.

— Държите се с мен така, сякаш съм незряла. Вие сте просто една авантюристка и трябва най-сетне да разберете, че за Конрад не сте нищо повече от един лек флирт или бързо завоевание. Майка ви не ви ли е предупреждавала да се пазите от мъже като него?

Лаура не успя да скрие иронията в усмивката си.

— Но въпреки това вие искате да се омъжите за него!

Ванеса вирна високомерно нос:

— Събудете се най-после, Лаура! Мъж като Конрад Стейн не живее като монах.

— Значи ли това, че отношенията ви ще бъдат много свободни? Няма ли да имате нищо против, ако след сватбата Конрад продължи да си позволява малки приключения?

— Разбира се, това ще приключи след сватбата ни — отвърна Ванеса. — Тогава ще има мен — наблюдаваше Лаура с подигравателна усмивка. — Не ви ли е чудно, че все още не сме спали заедно? Конрад се съобразява с положението ми.

— Позволено ви е — отговори Лаура и се помъчи следващият й въпрос да не прозвучи особено заинтересовано. — И кога ще бъде сватбата?

— Винаги съм мечтала да се омъжа през есента.

Сара се появи от кухнята и прекъсна разговора. Тя постави пред Лаура филийки и чинийка с пресни сладки, чийто аромат изпълни цялата стая.

— Няма ли да си вземете, Ванеса — попита тя, когато отново останаха сами.

Манекенката поклати отрицателно глава и си наля кафе.

— Бих се радвала, ако Конрад ви ангажира да направите сватбените ни снимки — каза високо тя, докато наливаше в кафето си сметана от една сребърна каничка. — Ако дотогава още работите за нас!

— Мислите, че не е възможно?

Ванеса сви вяло рамене.

— Може би дотогава и вие ще се омъжите — отбеляза тя. — И все пак, позволете ми да кажа още веднъж, ако продължите да се правите на глупачка, ще стане много неприятно за вас! Ще станете…

— Бих желала най-сетне да избиете от главата си мисълта, че се интересувам от Конрад — заяви спокойно Лаура и си взе парче сладкиш.

— Но вътрешно се стремите към него — увери я Ванеса. — И това също е разбираемо, Конрад е изключително привлекателен мъж, като изключим другите му качества. Но не хранете празни надежди! Той принадлежи само на мен!

— Всъщност кого искате да убедите — мен или самата себе си?

Изящната брадичка на Ванеса гневно мръдна нагоре.

— Не се ли страхувате за работата си?

— Не вярвам, че Конрад ще позволи някой друг да му се меси в тази област.

— Аз не съм просто някой! И на ваше място нямаше да забравям това! — извика тя, побесняла от яд.

— На драго сърце — беше ироничният отговор на Лаура.

Ванеса тъкмо си палеше цигара и изглежда не чу думите й.

— Ан също иска да се оженим — продължи тя и погледна към майката на Конрад, която все още работеше в градината. — Тя обича тази къща, но й е неприятно да бъде сама в нея.

Лаура разглеждаше красивото лице на Ванеса.

— Сигурно вече очаква бъдещите си внуци?

Манекенката направи гримаса.

— Ан и Конрад знаят, че кариерата ми е на първо място. Дори само няколко месеца да отсъствам и бързо ще ме забравят.

— Нима кариерата ви е толкова важна за вас?

— Работила съм толкова упорито за това — обясни Ванеса, а тъмните й очи погледнаха изпитателно Лаура. — Освен това съм много чувствителна, когато ми отнемат нещо, което ми принадлежи.

Лаура потисна смеха си и издърпа стола си назад.

— А сега ме извинете! Трябва да тръгвам. Имам интервю в единадесет часа. Ще се видим сигурно довечера.

— Сигурно — отвърна Ванеса и я погледна надменно. — И още една последна дума за предупреждение! Като враг мога да бъда много неприятна! — извика тя след нея.

— Не съм се съмнявала и за миг — отвърна й Лаура. Познаваше вече добре Ванеса, за да й стане ясно, че последната заплаха не бе случайна.