Хедър Шоу
Нежният полъх на лятото (8)

VIII

— В сравнение с Гранд каньон в Америка — разказваше Конрад, — Блейд ривър каньон е по-малък.

Когато погледна към бездната от необятни долини, Лаура занемя от възхищение. Тя направи няколко снимки на каньона, докато Ванеса мърмореше зад гърба й. Минаха по дължината на каньона, в който на 700 метра под тях лъкатушеше Блейд ривър. Излъсканите скали от двете страни на пропастта преливаха в зелени, виолетови и червени нюанси. После пътуваха в продължение на километри през пищно зелена местност, която постепенно премина в синьо-зелен, рязко очертан равнинен ландшафт. Тук-там се натъкваха на малки селца от прости, покрити с трева глинени колиби, където хората продължаваха да живеят както преди столетия. За Лаура тази гледка беше нещо ново и тя все молеше Конрад да спре, за да снима.

— Трябва да оставите лента и за Националния парк „Крюгер“ — отбеляза малко нетърпеливо той след поредното спиране.

Тя се успокои за известно време, докато откри отново един обект, който просто крещеше за снимане.

Най-сетне отбиха от магистралата и спряха до един храст. Гледката, която местните хора наричаха „Божият прозорец“, бе главозамайваща. В далечината реката се виеше през долината. Конрад показа на спътниците си „Крюгерпарк“ и поясни, че зад него лежи Мозамбик, чиито върхове се очертаваха едва-едва на тъмния хоризонт.

Дори Ванеса изглеждаше впечатлена от това, което виждаше. Откакто бе срещнала сутринта Лаура и Конрад при басейна, бе необикновено спокойна и любезна. След като Лаура направи няколко снимки, всички се прибраха в колата и продължиха към Сабе, където щяха да обядват. Към три часа се озоваха източно от „Крюгерпарк“. При това следваха реката Сабе, докато на границата с парка се раздвои в делта. Минаха през пищно зелено плато, а после през сухата, напукана равнина, осеяна с храсталаци. Имаше каучукови дървета, акации и бодливи храсти. Лаура случайно откри едно хлебно дърво с гъста тъмна корона и сплетени корени.

Портата „Паул Крюгер“ представляваше входът на „Крюгерпарк“. Скоро се натъкнаха на първия козел, който ги загледа с любопитство, после бавно прекоси пътя и най-спокойно захрупа тревата край него.

Конрад намали скоростта и Лаура веднага се залепи на прозореца с камерата си, без да обърне внимание на шеговитата му забележка, че паркът е пълен с такива животни и че ще може да ги види и утре. Откриха цяло стадо от този вид, след което не видяха друг дивеч по късата пресечка към Скукуза.

Когато стигнаха мотела, Лаура се огледа внимателно наоколо. Малките бунгала и къщички не бяха едно до друго. Някъде беше прочела, че тук е най-големият хотел в резервата, който можеше да приеме до 500 посетители, но ни най-малко не се учуди, когато Ванеса промърмори недоволно:

— Има ли тук ресторант?

— Няма. Ще си накладем лагерен огън и ще ядем лъвско месо от общ тиган — каза сухо Майкъл.

Лаура с труд успя да потисне смеха си.

— Ресторантът и магазинът са отсреща — обясни невъзмутимо Конрад и посочи една стара сграда с нисък покрив.

Той се насочи към хотела, за да потвърди резервацията на стаите им. Майкъл се обърна към Лаура.

— Трябваше да си вземем риба за лагерния огън довечера — предложи той, за да ядоса Ванеса.

— Добра идея! — отвърна Лаура въодушевено, без да обръща внимание на факта, че тя не се интересува от разговора им.

Когато Конрад се върна, Майкъл повтори предложението си. Конрад кимна.

— Идеята не е лоша, стига всички да са съгласни.

Манекенката не каза нищо. Явно не беше в настроение да капризничи. Лаура я погледна предпазливо и се замисли как ли щяха да прекарат тази вечер. Мисълта да дели една стая с Ванеса съвсем не я блазнеше, но изглежда единичните стаи не бяха на мода в този мотел.

Когато Конрад спря пред временната им квартира, Лаура въздъхна с облекчение, щом разбра, че четиримата ще делят едно бунгало. То се състоеше от две двойни спални, баня и малка кухня.

След като се настаниха, Майкъл отиде да събере сведения за „Крюгерпарк“. Лаура разгледа междувременно околността и направи няколко снимки. Час по-късно — срещна Майкъл като по поръчка в магазина, който напуснаха с две големи кесии. Когато се върнаха в бунгалото, Конрад тъкмо се занимаваше с наклаждането на огъня. Ванеса се протягаше в един рибарски стол и го наблюдаваше, държейки както винаги цигара.

— Изглеждате така, сякаш ще храните цял полк — ги посрещна Конрад.

Лаура постави кесията си върху масичката за пикник и му се усмихна.

— Днес Майкъл е решил да черпи.

Майкъл й хвърли една торбичка с хлебчета и се ухили.

— Всичко да е намазано с масло, преди още да съм си го помислил! — заповяда той.

Лаура се разсмя, взе няколко пакетчета от голямата кесия и изчезна в кухнята. Не след дълго се появи с табла сандвичи и завити във фолио домати, които трябваше да се изпекат. После донесе чинии и чаши. Месото остави на мъжете и седна до Ванеса.

Вечерта беше прекрасна. Бледосиньото небе потъмня постепенно, когато се спусна мракът. Слънцето се скри зад далечния хоризонт, изпращайки последните си златни лъчи.

— Чудесна вечер! — възкликна тихо Лаура, но Ванеса само сви отегчено рамене и дръпна от цигарата си.

Лаура се отказа да води приятелски разговор с нея и се озърна. Отвсякъде се бяха насъбрали на групи различни семейства, а апетитният мирис на изпечената риба се издигаше в нощта. Наоколо тичаха деца. Лаура се усмихна и си спомни своето детство. Погледът й се спря на Конрад. Не я беше грижа дали Ванеса ще забележи. Той беше с избелели джинси и светлосиня риза, чиито ръкави беше навил. В такива дрехи го виждаше за първи път. Но дори и така Конрад изглеждаше така мъжествен и представителен, както в официален костюм. С вилица в ръка той седеше пред цвърчащото месо. Сега пред Лаура се откри една нова негова страна, която досега й бе непозната.

По-късно, когато седнаха около масичката, той се държа така изискано, сякаш не ядеше котлет от хартиена чиния. Същото не можеше да се каже за Ванеса. Тя си избърса невъзмутимо пръстите в една салфетка и полагаше огромни усилия да не накапе панталона си. „Ни най-малко няма време да наблюдава Конрад и мен“ — помисли си Лаура.

След вечерята останаха край огъня. Силното цвърчене на щурците изпълваше тишината на нощта, тук-там прорязвана от крясъка на някое горско животно.

„Това е африканската нощ“ — помисли си Лаура, обзета от прилив на романтични чувства, но в следния миг подскочи от ужас, когато съвсем близо до нея се надигна вой, последван от зловещ смях.

— Това да не е хиена? — попита тя с широко отворени от страх очи.

Конрад кимна.

— Ловуват най-вече нощем.

— Мислех, че се хранят с мърша.

— Вярно е, но ядат още и по-дребни животни или малките на по-едрите видове.

Лаура потръпна. Беше забравила, че и в защитените области властват законите на джунглата. Конрад, който забеляза уплахата й, сви рамене:

— По този начин природата се регулира.

— А какво става например с младите лъвове? Нима и те стават жертва?

— Разбира се. Лъвиците са лоши майки. Много лъвчета умират от глад. Лъвовете се подчиняват на един странен социален закон — обикновено лъвицата събира плячката, а лъвът е първият, който се заема с нея. На второ място идва лъвицата, а за малкото остават останките. Често обаче нищо не остава.

— Лъвовете хващат ли млади слонове?

— Понякога, макар че по принцип едно стадо слонове може да се защитава добре срещу всякакъв враг.

Тя слушаше обясненията му като замаяна.

— Има ли в тази част на „Крюгерпарк“ много слонове?

— Болшинството живеят по на север — отвърна той.

Лаура се разочарова.

— А аз се надявах, че утре ще видя слонове.

— Вече ви казах, че този сезон не е най-подходящият за наблюдение на животни, били те слонове или антилопи. Не мога да ви дам много надежда — Конрад замълча за миг и продължи: — Най-добре е да се тръгне при изгрев-слънце. Пътят минава край реката. Възможно е да се срещнат някои животни, които се връщат от водопой. Не е нужно обаче да правите снимки — в архива ни има достатъчно фотографии на животински видове от предишните ни екскурзии. Така че не бих желал да прекарвате много време в резервата. Най-късно в седем часа трябва да сме на пътя за Йоханесбург. Имам уговорка там след обяд.

— Желае ли някой от вас да придружи Лаура утре сутринта до резервата? — погледът му се отправи към Майкъл и Ванеса.

Майкъл се засмя и завъртя ужасено глава:

— Преди изгрев-слънце? Пази боже!

— Ванеса — попита Конрад — какво ще кажеш?

— Ще ида с Лаура — отвърна манекенката, след като помисли.

— Сигурна ли си, че искаш да станеш толкова рано? — поиска да се увери Конрад.

Ванеса сви равнодушно рамене.

— Отдавна не съм била в „Крюгерпарк“. И за мен това е добра възможност да видя на свобода диви животни — заяви тя и отвърна на учудения поглед на Лаура с коварна усмивка.

— Добре, значи уредихме и това — заключи доволно Конрад. — Но не забравяй какво казах за времето! Един час в резервата ви е достатъчен.

— Ще се постарая да се върнем точно навреме! — отвърна послушно Ванеса. — Но нали знаеш как подивява Лаура, когато е с камера в ръка?

Конрад погледна със задоволство към Лаура.

— Надявам се, че имате достатъчно лента?

— Запазила съм си половин филм — каза тя. — Но предпочитам да взема малката камера от багажника. Май ще трябва да проверя в чантата си колко филма са ми останали.

Конрад бръкна в джоба си за ключовете на колата. Лаура ги взе и пое към паркинга. Отвори багажника и въздъхна. Ревността на Ванеса бе непоносима. Беше се надявала да иде още веднъж в резервата с Конрад, не само за да бъде насаме с него, но и защото щеше да й обяснява по-добре. Сега едничката й надежда беше, че Ванеса няма да й създава трудности. В момента бе невъзможно да разбере дали Ванеса иска само да предотврати оставането й насаме с Конрад, или преследва някаква друга цел. Мисълта за „Крюгерпарк“ вече не я радваше толкова.

Лаура взе чантата с филмите от багажника и го затвори. Тъй като върху масата беше по-светло, тя се върна при останалите, които продължаваха да седят край огъня, и затърси из чантата си.

— Имам само още един филм — установи недоволно тя, като продължаваше да рови.

— Това ще трябва да ти стигне за първите пет минути — обади се шеговито Майкъл.

Лаура се усмихна насила. Тогава откри в един страничен джоб още един филм и не забеляза, че заедно с пакетчето бе измъкнала още нещо.

— Загубихте нещо! — извика Ванеса, която винаги бе нащрек, щом се касаеше за някоя дреболия.

Лаура погледна надолу. Тъкмо се канеше да се наведе, но Конрад я изпревари. Проницателните му очи бяха открили изсушеното цвете, което той й бе подарил в онзи следобед на носа.

— О — измънка смутено тя и се изчерви до ушите. — Колко странно, че съм го запазила!

— Наистина странно! — съгласи се Конрад и й върна цветето.

При това я погледна така твърдо, че Лаура се принуди да издържи погледа му. Всичките й сетива се напрегнаха. Вече бе невъзможно да го залъгва с безразличие. Конрад вече знаеше истината и Лаура прочете това в искрящите му очи.

— Елате, Лаура — подкани я той със самоуверена усмивка. — Ще направим малка разходка.

Тя го погледна втренчено, обзета от паника.

— Но това… това… защо? Къде… искате да ходим? — обърка се Лаура.

Но той не искаше да слуша протестите й. Грабна филма от ръката й, хвърли го в чантата и я метна с лекота на рамо. Със свободната си ръка обви кръста й. Без да го е грижа за съпротивата й, Конрад се обърна към другите двама:

— Имаме да обсъдим нещо — обясни любезно той, без да обръща внимание на Ванеса, чието лице пребледня като платно от ярост и ревност.

Майкъл гледаше ту единия, ту другия. После взе празните бутилки от бира и стана.

— Ела, трябва да си лягаш! — обърна се той към Ванеса. — Нали искаш утре да станеш рано.

Лаура не можа да чуе отговора, който последва. Без да продума, последва Конрад до колата. Почака, докато той извади ключовете от джоба си и й отвори вратата да влезе. Отпусна се с въздишка на примирение върху меката тапицерия — лек израз на чувствата, които бушуваха в нея.

— Как можете да тръгнете с мен и да оставите Ванеса! — упрекна го тя, когато той зае мястото си зад волана и затвори вратата.

— Какво общо има Ванеса?

— Но вие сте… — поде Лаура.

Но Конрад направи нетърпеливо движение и запали колата.

— Няма нищо, което да тежи на съвестта ми! — отвърна равнодушно той.

— И къде отиваме? — попита Лаура, когато излязоха на шосето.

— Надолу към реката. Имам огромното желание да ви хвърля на крокодилите! — каза свирепо той.

Лаура го погледна гневно.

— Знайте, че си правите прибързани изводи!

Но Конрад само й хвърли доволен поглед и съсредоточи вниманието си върху пътя. Лаура наблюдаваше профила му. В този момент Конрад изглеждаше като човек, на когото всичко може да се довери. Облегна се назад, затвори очи и се помъчи да запази спокойствие. Не искаше да мисли за онова, което щеше да се случи в следващите минути.

Не след дълго Конрад спря колата. Изгаси мотора и се обърна към Лаура. Видът му беше доста особен.

— Значи искате да се борите до край? — попита той, а в гласа му прозвуча насмешка.

— Вече ви казах, че си правите грешни заключения. Просто не ме интересувате и това е всичко!

Конрад се разсмя тихо й я загледа спокойно.

— Не ви вярвам, Лаура! Мога дори да заявя, че са ви необходими огромни усилия, за да не се поддадете на чара ми.

Последната му забележка я накара да се извърне гневно, при което срещна доволната му усмивка.

— Високомерието и арогантността ви нямат граници! — изсъска тя и твърде късно забеляза, че падна в капана му.

Конрад измъкна ръката си, за да я придърпа по-близо до себе си и отвърна на рязкото протестно движение със сериозен тон:

— Впрочем, сега трябва да ми се извините, Лаура! — ръката му се плъзна по косите й, лицето му се доближи до нейното. — Но имаме да обсъдим нещо по-важно — гласът му прозвуча изключително нежно.

— Не искам да говоря за каквото и да било с вас, докато се държите така — отвърна хладно Лаура.

Нужно й беше огромно усилие на волята, за да устои на страстното желание да се хвърли в обятията му. Всяка частица от тялото й копнееше за този мъж.

„Загубена съм, ако ме целуне сега“ — помисли си тя объркана. Тъмните му очи проблясваха в полумрака.

— Радвам се, че поне разбираш настроението ми. В такъв случай сигурно знаеш, че нямам намерение само да те гледам — каза той с особен дрезгав глас.

— Нима сте го правил някога?

— Ще се учудиш, ако узнаеш колко силно е трябвало да се въздържам понякога. Какво целят сега твоите оправдания? Така няма да стигнем далеч, а търпението ми бързо се изчерпва.

— Пуснете ме, Конрад! — примоли се Лаура, която изведнъж остана без сили да се бори.

— Не е трудно да се освободите от мен — отвърна иронично той и се наведе напред.

В следния миг устните му се притиснаха върху нейните. Лаура не бе неподготвена за тази стремителна целувка, но въпреки това усети как бе увлечена от неговата страст. Нямаше сили да се противопостави. Нито една негова целувка не можеше да се сравни с тази, която подпали кръвта й във вените. Ръцете му вече не бяха така внимателни. Те разпалваха огнена страст, която бушуваше в цялото й тяло. Лаура изстена, когато той разкопча роклята й на гърдите и смъкна презрамките на сутиена, но дори и тогава не се противопостави. Беше се предала безпомощно на този опитен мъж, чиито ръце и устни направиха съвсем слаба.

— Устните ти са толкова сладки, Лаура — мълвеше Конрад в ухото й. — А тялото ти е така нежно! — после гласът му прозвуча по-дрезгаво: — Е, разбра ли най-сетне, че любовта не е игра?

Той я пусна и я погледна изпитателно. Лаура не беше способна нито да говори, нито да го погледне. Само кимна. Положи глава на гърдите му и се заслуша в ударите на сърцето му. Погледна замечтано месеца и звездите, които осветяваха тъмното африканско небе.

Лаура беше капитулирала, защото не можеше повече да противостои на чара му. А и не искаше. Искаше да приеме това падение, защото го обичаше.