Хедър Шоу
Нежният полъх на лятото (9)

IX

Слънцето тъкмо се бе показало над хоризонта. Въпреки това пред „Крюгерпарк“ вече се бе наредила дълга опашка от коли.

Лаура погледна часовника си с надеждата, че скоро ще се доберат до входа на резервата. Сутрешното пътуване бе доста изморително.

Нямаше нужда да вдига очи към Ванеса, за да разбере, че не бе в добро настроение. Не бяха разменили ни една дума относно случката през миналата нощ. Но зад спокойствието на Ванеса се таеше скрита враждебност, която безпокоеше Лаура.

Най-сетне портата се отвори и колите навлязоха в резервата.

Не след дълго стигнаха маркирания кръстопът, където една част от колите пое към Сатара, а другата — на изток към Преториоскъл. Ванеса зави към „Сабе роуд“, както бе направил Конрад, и последва няколко други автомобила, насочени към същата цел.

Лаура отправи поглед към реката. Водата хвърляше меки отблясъци. Тук-там се мяркаше някой козел или импала в храсталака. После вниманието й се отклони от реката и се насочи към пътуващата пред тях кола. За радост на децата вътре няколко маймуни се покатериха върху нея. Една увисна на задното стъкло, друга се заигра с чистачките.

— Не са ли забавни? — извика Лаура, смеейки се на шегите на маймуните.

С бегъл поглед встрани фиксира суровото сериозно лице на Ванеса. Направи няколко снимки на маймуните от прозореца. С удоволствие би почакала, докато дойдат върху тяхната кола. Но щом автомобилът отпред потегли, Ванеса веднага даде газ.

Джунглата ставаше все по-гъста, така че реката вече едва се виждаше. Най-после Лаура съзря стадо импали. Те пасяха по един страничен път, който водеше надолу към реката. Бяха четири-пет възрастни животни и няколко млади.

— Жалко, че са толкова далеч! — възнегодува тя, знаейки забраната за отклонения от главния път.

— Какво има? — попита Ванеса ненадейно.

Лаура се обърна към нея учудена.

— На страничния път, който могат да използват само пазачите и който току-що стигнахме, видях няколко импали. Онези редки антилопи, нали знаете? Но сме твърде далеч, за да ги заснема.

Ванеса веднага намали скоростта, след което спря.

— Сега доволна ли сте? — попита и обърна, колата.

Лаура я зяпна в недоумение:

— Но, Ванеса! Този път е само за пазачи! На табелите прочетохме, че трябва да останем на главния път!

— Че кой ще ни види? — попита равнодушно манекенката и насочи колата към тесния път.

— Навсякъде по пътя има патрули! Всичко това не си струва, Ванеса!…

Но Ванеса не я слушаше. Продължи, без да обръща внимание на опасенията на Лаура.

— Ванеса! — опита още веднъж тя, но само я ядоса.

— Затворете си устата най-после! — тросна й се манекенката. — Искахте да се приближите до импалите, така че не се оправдавайте!

Лаура погледна възмутено спътничката си и се облегна на седалката с въздишка. Стана й ясно, че е безсилна пред упоритостта на Ванеса. Надяваше се, че ще излязат на главния път, преди да ги открие някой пазач.

Щом наближиха импалите, животните надигнаха любопитно глави, готови всеки миг да побегнат. Това бяха прелестни антилопи с големи тъмни очи и лъскава, червеникавокафява козина, която по слабините преминаваше в бяло. Лаура се молеше да не избягат. След като гледаха известно време автомобила, животните наведоха грациозните си глави и продължиха да пасат. „Би било глупаво да се изпусне такава възможност“ — помисли си Лаура. Когато Ванеса спря колата, тя смъкна стъклото и ги снима. Някои от животните я погледнаха недоверчиво. Лаура остана доволна от снимките и затвори прозореца. После се обърна с усмивка към Ванеса.

— Благодаря за жертвата, която направихте, но сега трябва по най-бързия начин да се върнем на главния път. Впрочем — добави тя, поглеждайки часовника — бихме могли да потеглим направо към мотела. Вече повече от час сме в резервата, а Конрад иска да отпътуваме в седем.

Но Ванеса явно не я слушаше. Седеше неподвижно на волана, гледаше реката и с нищо не показваше, че възнамерява да запали колата.

— Ванеса! — извика възмутено Лаура и този път спътничката й благоволи да се обърне.

— Никъде няма да ходим, мис Лаура Гайл! Ще седим тук и ще говорим — изсъска манекенката.

Лаура я погледна втренчено. Заплашителният тон в гласа на Ванеса показваше, че говори сериозно.

— Но, Ванеса — опита тя още веднъж. — Моментът не е подходящ за разговори. Не можем да стоим тук. Освен това Конрад ни чака.

— Мислите ли, че това ме засяга? — процеди в отговор Ванеса.

Лаура се намръщи гневно.

— За Бога, тръгвайте най-после! Ставате смешна!

Тъмните очи на Ванеса засвяткаха от вълнение.

— Ще седим тук — повтори тя. — И сега ще ми разкажете какво има между вас и Конрад!

— Това изобщо не ви засяга! — отвърна Лаура през зъби.

— Ах, ти… долна мръсница! — злобно изсъска Ванеса.

Когато Лаура срещна мътния, свиреп поглед на спътничката си, студени тръпки полазиха по гърба й.

— Съжалявам, Ванеса, но наистина нямам желание да говоря с вас за Конрад — каза тя привидно спокойна.

— Как си позволявате?! — кипна Ванеса. — Знаете, че Конрад и аз скоро ще сключим брак, и не преставате да му се хвърляте на вярата?

— Нима наистина мислите така? — Лаура не можа да скрие насмешката в гласа си. — Мисля, че Конрад знае какво прави. Но сега наистина трябва да се връщаме! Знаете, че той ни чака.

— Вие ще сте виновна, ако закъснеем. Да знаете само как мрази Конрад да го бавят. Това може да ви струва работата!

— И вие явно целите точно това — Лаура все още успяваше да се владее.

— Естествено — призна Ванеса без заобикалки. — Има няколко възможности да се отърва от вас и тази е една от тях.

— Едва ли Конрад ще ме уволни за това, че вие сте виновна за закъснението ни — отвърна Лаура и погледна крадешком часовника си.

— Зависи колко време ще го накараме да чака.

— Явно забравяте, че седите на волана, Ванеса, — отбеляза Лаура и се помъчи да се усмихне.

— Какво ни пречи да си сменим местата?

Лаура скръцна със зъби и погледна към главния път. Изпита силно желание да се появи някой пазач.

— Известно ви е, че не можете да тръгнете пеша — каза злорадо Ванеса и запали нова цигара.

Лаура отново погледна през стъклото. Нямаше смисъл да спори с Ванеса, която очевидно бе решила да хапе и не позволяваше на нищо и никой да я отклони от намерението й. Реши да чака.

Цигареният дим в колата ставаше все по-плътен и Лаура тъкмо се канеше да смъкне прозореца, когато Ванеса я изпревари.

Междувременно слънцето се бе издигнало по-високо и обливаше джунглата с топла златиста светлина. Една от импалите беше прекосила тъмната пътека и сега пасеше от другата страна. Лаура размисли дали да направи още една снимка, но животното бе от страната на Ванеса. След последната цигара манекенката запали следваща. Явно бе решила да седи тук цяла вечност.

Лаура ставаше все по-нетърпелива. Можеше да си представи как ги чака Конрад. Щеше да побеснее от гняв, защото бяха в резервата вече повече от два часа. Погледна за пореден път към главния път. Започваше да недоумява защо не са ги открили още; вероятно колата не се виждаше от пътя. Маслиненият й цвят се сливаше със зеленината.

Отново насочи вниманието си към своята спътничка. Ванеса издухваше най-спокойно дима през прозореца и гледаше унесено навън.

Погледът на Лаура се плъзна по ключовете на колата и й хрумна една идея. Щеше да се сети по-рано, ако не беше толкова ядосана. Наведе се предпазливо напред и тъкмо щеше да натисне клаксона с все сила, когато Ванеса блъсна ръката й настрани и грабна ключовете.

— Не трябваше да правите това, Лаура! — изсмя й се тя.

С бавно, добре премерено движение манекенката хвърли ключовете през прозореца. Лаура ги видя да падат в тревата на около пет метра пред импалите. Някои от животните надигнаха глави и подушиха въздуха, след което продължиха да пасат.

— За Бога, Ванеса! — извика Лаура. Беше ужасена и разгневена от детинското й държане.

Но Ванеса само разтърси черната си коса и дръпна от цигарата.

— Сама си го изпросихте — триумфално заяви тя.

— Крива ви е сметката! Конрад ще изпрати група да ни търси.

— Мисля, че по-скоро ще дойде самият той — отговори Ванеса. — Затова сега ще трябва да си разменим местата, за да пасне историята, която ще му разкажа.

След тези думи излезе от колата. Хвърли поглед към пасящите антилопи, заобиколи колата и стигна до вратата на Лаура. Последната се поколеба дали да не заключи, но после реши, че ще е по-добре да слезе и да потърси ключовете.

Животните продължаваха да пасат спокойно. Бяха най-малко на десет метра разстояние. Дори ако в храсталака дебнеше хищник, Лаура мислеше единствено за това, как с ключовете ще овладее колата. Без много да мисли, взе камерата от задната седалка и я окачи на врата си. Би било жалко, ако пропусне възможността да снима животните отблизо.

— Отивам да потърся ключовете — обърна се тя към Ванеса.

— Вие сте луда! — извика уплашено манекенката. — Тук сме насред джунглата, а не в зоопарка!

— Тогава побързайте да влезете в колата! — отвърна Лаура невъзмутимо и прекоси пътя.

— Струва ми се, че зад импалите помръдна нещо! — викна Ванеса след нея. — Може да е било лъв!

Убедена, че манекенката блъфира, Лаура не се разколеба, а тръгна към мястото, където предполагаше, че са ключовете, и се наведе да ги вдигне.

Тъкмо й се стори, че чува шум от приближаваща кола, когато вниманието й ненадейно бе привлечено от едно размърдване в храстите. За част от секундата сърцето й спря. Обзе я паника, гърлото й пресъхна. В бодливия храст дебнеше една лъвица. На Лаура й се стори, че мина цяла вечност, докато лъвицата се нахвърли върху една импала. Инстинктивно грабна камерата и започна да снима борбата между животните. Другите антилопи побягнаха уплашени, но Лаура седеше там като прикована, сякаш нещо я принуждаваше да заснеме злочестата жертва.

Беше направила цяла серия снимки, когато чу стъпки зад гърба си. В следния миг нечия ръка сграбчи болезнено лакътя й. Камерата й се изплъзна и се удари в гърдите й.

— Да не си се побъркала! — кресна Конрад, а тъмните му очи блеснаха от гняв.

— Конрад! — промълви тя, недоумявайки откъде се е появил.

Без да продума повече, той я дръпна към колата. Лаура видя зад него лицето на един от пазачите, който държеше оръжие.

Трескаво бе натикана в колата и преди да успее да се нагласи удобно, Конрад зае мястото зад волана и попита възбудено:

— Къде са ключовете?

— Мисля, че са в Лаура — отвърна невинно Ванеса. Лаура свали камерата и потърси ключовете в джоба на панталона си. Шокът постепенно премина, но цялото й тяло започна да трепери, Конрад обаче я погледна само бегло.

Миг по-късно той запали колата, след което отново я изгаси, тъй като на прозореца се появи пазачът.

— Трябва ли да дадем обяснения пред управлението? — попита Конрад.

Мъжът поклати глава.

— При тези обстоятелства можем да минем и без наказание. Но трябва сериозно да предупредите младата дама, че обикновено не прощаваме такива тежки нарушения на реда — той хвърли гневен поглед към Лаура и продължи: — Беше много глупаво от ваша страна, мис. Надявам се, че това ще ви е за урок. Забраните имат само една цел: да пазят посетителите ни.

Лаура се опита да даде някакво извинение. Чувстваше се толкова неловко, че почти не можеше да говори.

Конрад благодари още няколко пъти на пазача и подкара колата. Когато излязоха на главния път, Лаура се облегна назад и се опита да възвърне контрол над треперещото си тяло.

— Всичко ли е наред? — попита Конрад с дрезгав глас и погледна в огледалото.

Лаура кимна. Нямаше сили да отрони дори една дума. Затвори очи и реши да се пребори с чувството за слабост. Не искаше да се предаде и да се разплаче пред Конрад и Ванеса.

— Какво изобщо търсехте тук? — попита той.

— Идеята беше на Лаура — обясни манекенката. — По главния път не видяхме никакви животни. Когато отказах да обърна, тя седна зад волана и продължи нататък в търсене на животни. Накрая видя импалите на страничния път и преди да успея да я спра, насочи колата към тях.

— Не можеше ли да ги снима от колата?

— Да, така направи. Но тогава аз споменах, че съм видяла нещо в храсталака зад тях. Казах, че може да е някой лъв. Лаура обезумя от желание да направи уникални снимки и скочи, преди да успея да я спра. Мисля, че изобщо не съзнаваше опасността.

— А защо се беше навела на пътя?

Ванеса бе готова да отговори:

— От вълнение изпусна ключовете. Не знам защо ги беше взела. Може би се е страхувала, че отново ще седна на волана. Но ти навреме ни намери, съкровище. Беше ли изпратил пазача да ни търси?

— Това бе чиста случайност — отвърна Конрад. — Майкъл получил някаква информация, докато ви търсех, и се обадил в управлението. В същото време един от пазачите доложи, че някакъв зелен мерцедес е спрял на страничен път. За останалото не беше трудно да се досетя.

— Радвам се, че Лаура не пострада — отбеляза Ванеса. — Малко оставаше, нали?

— Може да се каже — промърмори Конрад.

Лаура отвори очи и видя, че той отново я гледа в огледалото. Отклони бързо погледа си. Можеше да се оправдае, но сега Конрад сигурно не беше в състояние да прозре истината. Погледна към камерата си, изпълнена със задоволство от сензацията, която бе запечатала върху лентата. Поне разходката си струваше!

Когато стигнаха мотела, Майкъл веднага изскочи от бунгалото.

— Привет! — извика той, докато слизаха от колата.

— Радвам се, че връщаш живи и здрави и двете — каза на Конрад, след което се обърна към Лаура. — Зле ли ви е? — попита загрижено, защото бе много бледа.

Тя се усмихна плахо и поклати русата си глава. Но преди да успее да каже нещо, Конрад се озова до нея. Хвана я за ръка и се обърна към приятеля си:

— Трябва да говоря с Лаура, Майкъл. Ще можеш ли да придружиш Ванеса до ресторанта?

— С удоволствие — отвърна любезно той, малко учуден от враждебната студенина в гласа му.

Конрад я въведе в бунгалото. Тя също имаше нужда от едно силно питие, но не посмя да каже. В кухнята Конрад я пусна и седна на ръба на масата.

— Е? — поде той и погледна към нея. — Каква е вашата версия?

Лаура сви рамене и отбягна погледа му. Една частичка от съзнанието й се събуди от унеса.

— Нали чухте какво каза Ванеса. Какво повече искате?

— Може би истината?

— Но тя ви разказа, че не съм я послушала и съм излязла да заснема смъртната борба. Е, мисля, че имах късмет и че ще мога да ви представя изключителни снимки.

Искрящите му очи потъмняха.

— Не ме интересуват снимките ви. Заради този инцидент би трябвало да ви изхвърля от работа!

— Тогава направете го — отвърна хладно тя. — И без това възнамерявах да напусна страната.

— Нима? Мога да се закълна, че чух лично от самата вас за намерението ви завинаги да останете в Южна Африка — отбеляза иронично Конрад.

Лаура сви рамене и се опита да се усмихне. Сърцето й се сви от болка, когато каза:

— Всички допускаме понякога грешки, нали?

— Но вашата грешка е по-голяма, отколкото предполагате. Кога ще отпътувате?

Тя прокара уморено ръка по челото си. Бе прекарала напрегната и вълнуваща сутрин и нервите й не издържаха.

— Не можем ли да говорим за това по телефона? — попита изморено.

Настъпи мълчание. Конрад я гледаше, без да помръдне. После неочаквано каза с глас, който досега Лаура не бе чувала:

— Щом така искате. Но не забравяйте — очаквам до една седмица решението ви.

После се надигна и излезе от кухнята.

Лаура остана да седи неподвижно, загледана през прозореца. Всичко стана така бързо, че почти не забеляза какъв обрат прие разговорът.

Виновни отново бяха глупавото й свободолюбив и гордостта й. Но може би така щеше да е по-добре. Не искаше да играе в живота на Конрад Стейн второстепенна роля.