Лев Толстой
Поликушка ^[0] (9)

IX

Щом всичко утихна, Поликей, като че беше виновен, слезе тихичко и започна да се приготвя за път. Кой знае защо, беше му някак тежко да нощува тук с новобранците. Петлите вече се обаждаха по-често, Барабан бе изял всичкия овес и се дърпаше към коритото с водата. Илич го впрегна и изведе покрай мужишките талиги. Калпакът с плика беше в изправност и колелата на талигата затрополяха по замръзналия Покровски път. На Поликей му олекна едва когато излезе вън от града. Иначе, кой знае защо, все му се струваше, че а-а и ще чуе зад себе си потеря, ще го спрат и вместо на Иля, ще извият неговите ръце назад и утре ще го поведат в щаба. Дали от студ, дали от страх, по гърба му пробягваха студени тръпки и той все подръпваше и подръпваше поводите на Барабан. Първия човек, когото срещна, беше един поп с висока зимна шапка, придружаван от един куц работник. На Поликей му стана още по-тежко. Но като излезе от града, този страх малко му премина. Барабан тръгна ходом, пътят напред започна да се вижда по-ясно; Илич свали калпака и попипа парите. „Да ги туря в пазвата? — мислеше той. — Ще трябва и да се разпасвам. Нека отмина тази стръмнина, после ще сляза от талигата, ще се оправя. Калпакът е здраво зашит отгоре, а отдолу под хастара няма да падне. И няма да свалям калпака, докато стигна у дома.“ Като стигна подножието на хълма, Барабан по собствено желание препусна и на един дъх изкачи високото, а Поликей, на когото също както на Барабан се искаше да си отиде по-скоро у дома, не му пречеше. Всичко беше наред; поне така му се струваше и той се унесе в мечти — мислеше за благодарността на госпожата, за петте рубли, които ще му даде, и за радостта на домашните си. Той свали калпака, опипа още веднъж писмото, нахлузи още по-здраво калпака на главата си и се усмихна. Хастарът на калпака беше изгнил и именно поради туй, че в навечерието Акулина старателно го беше зашила на скъсаното място, сега той се разнищи от другия край и именно онова движение, с което Поликей, като свали калпака, мислеше в тъмнината да натика писмото с парите по-дълбоко под памука, това именно движение разпра калпака и изтика единия край на плика изпод хастара.

Започна да се разсъмва и Поликей, който не беше спал цяла нощ, задряма. Като нахлупи калпака и с това още повече изтика писмото, Поликей, както дремеше, започна да удря главата си о ритлата на колата. Събуди се вече близо до дома си. Първото му движение беше да се хване за калпака: той стоеше здраво на главата му; Поликей и не го свали, уверен, че пликът е там. Той дръпна Барабан, оправи сеното, взе отново вид на ханджия и като поглеждаше важно наоколо, задруса се към дома си.

Ето кухнята, ето пристройката, ето жената на дърводелеца носи някакво платно, ето канцеларията, ето господарския дом, в който ей сега Поликей ще покаже, че той е човек и верен, и честен, че „всеки, значи, може да бъде оклеветен“, и господарката ще каже: „Е, благодаря ти, Поликей, ето ти сега три…“, а може и пет, може и десет рубли, и ще нареди да му донесат чай, пък може би и ракийка. На този студ не би било зле. С десетте рубли и ще погуляем на празника, и ботуши ще купим, и на Никитка, както е редно, ще върнем четири рубли и половина, че той започна много да напира… На около стотина крачки от дома си Поликей се загърна по-здраво, оправи пояса, нашийника, свали калпака, оправи косите си и без да бърза, пъхна ръка под хастара. Ръката му зашава в калпака, по-бързо, още по-бързо, другата също се пъхна там; лицето му ставаше все по-бледо и по-бледо, едната ръка излезе през шапката… Поликей скочи на колене, спря коня и започна да оглежда талигата, сеното, покупките, да опипва пазвата си, панталоните: парите ги нямаше никъде.

— Господи! Какво е туй?!… Ами сега! — зарева той и се хвана за косите.

Но веднага се сети, че може да го видят, обърна Барабан назад, нахлузи калпака и подгони учудения и недоволен Барабан назад по пътя.

„Много мразя да пътувам с Поликей — мислеше навярно Барабан. — Веднъж в живота ме нахрани и напои навреме, и то само за да ме измами така неприятно. Колко се старах да тичам към дама! Уморих се, а сега, щом замириса на наше си сено, той ме подгони назад.“

— Е, карай, дяволска кранто! — викаше през сълзи Поликей, изправен в колата, като дърпаше поводите и юздата в устата на Барабан и шибаше с камшика.