Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Поликушка, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
noisy (2012)
Разпознаване и корекция
krechetalo (2012)

Издание:

Л. Н. Толстой

Събрани съчинения в 14 тома

Том 3: Повести и разкази 1857–1863

 

Превел от руски: Георги Константинов

 

Издателство „Народна култура“, София, 1956

 

Л. Н. Толстой

Собрание сочинений в 14 томах

„Государственное издательство художественной литературы“

Москва, 1951

Тираж 200,000

 

Редактор: Милка Минева

Художник: Олга Йончева

Худ. редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Димитър Захариев

Коректор: Лев Шопов

 

Дадена за печат на 14. 1. 1956 г. Печатни коли 32⅝.

Авторски коли 44,40. Формат 84×108/82. Тираж 10,000

Поръчка №2 (481).

ЛГ IV

 

Цена 1955 г. — 15.90 лева.

 

ДПК Димитър Благоев

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

I

— Както благоволите да заповядате, господарке! Само за Дутлови ми е жал. Всички си приличат един на друг, добри момчета са; а пък ако не поставим поне един от прислугата, техният неминуемо трябва да отиде — каза управителят, — и без това сега всички тях сочат. Впрочем, ваша воля.

И той премести дясната си ръка върху лявата, сложил и двете на корема си, наведе глава на другата страна, засмука тънките си устни, при което едва не измляска, изви очи и млъкна с очевидното намерение да мълчи дълго време и да слуша без възражение всички глупости, които трябваше да му каже по този случай господарката.

Той беше управител, взет измежду прислугата, бръснат, в дълъг сюртук (особена управителска кройка), който една вечер през есента стоеше на доклад пред своята господарка. Докладът според разбиранията на господарката се състоеше в туй: да изслушва отчети за свършени вече домакински работи и да дава нареждания за нови. Според разбиранията на управителя Егор Михайлович докладът беше обред, при който той трябваше да стои чинно на двата си прибрани един до друг крака, в ъгъла, с лице, обърнато към дивана, да изслушва някакви дърдорения, които нямат нищо общо с работата, и с различни средства да доведе господарката до такова състояние, че тя да заговори бързо и нетърпеливо: „Добре, добре“ в отговор на всички предложения на Егор Михайлович.

Сега ставаше дума за новия набор. От Покровское трябваше да се изберат трима. Двама бяха определени несъмнено от самата съдба, по съвпадение на семейни, нравствени и икономически условия. По отношение на тях не можеше да има колебание и спор нито от страна на общината, нито от страна на господарката, нито от страна на общественото мнение. Третият беше спорен. Управителят искаше да запази третия от Дутлови и да определи Поликушка, от прислугата в двора, женен, който имаше доста лоша репутация, улавян беше много пъти да краде чували, оглавници, сено; а пък господарката, която често галеше дрипавите деца на Поликушка и посредством евангелските внушения поправяше неговата нравственост, не искаше да го даде. Но едновременно тя не искаше да причини зло и на Дутлови, които не познаваше и никога не беше виждала. Но, кой знае защо, тя никак не можеше да съобрази, а управителят не се решаваше да й обясни направо туй, че ако не отиде Поликушка, ще отиде Дутлов. „Но аз не искам нещастие да сполети Дутлови“ — казваше разчувствувана тя. „Щом не искате, заплатете триста рубли откуп“ — ето какво трябваше да се отговори на нейните думи. Но деликатността не допускаше това.

И тъй, Егор Михайлович стоеше спокойно, дори се облегна незабелязано към горния край на вратата, но запази угодническия израз на лицето си и загледа как мърдаха устните на господарката, как подскачаше дантелата на бонето й заедно със сянката си на стената под картината. Но той съвсем не смяташе за нужно да вниква в смисъла на нейните думи. Господарката говореше продължително, много. Той усети, че зад ушите му плъзват тръпки на прозявка, но умело смени тия тръпки с кашлица, като закри устата си с ръка и престорено се изкашля. Аз неотдавна бях видял как лорд Палмерстон седеше, закривайки лице с шапката си, в същото време, когато един член от опозицията нападаше министерството, после изведнъж стана и в тричасова реч отговори по всички точки на противника; видях това и не се учудих, защото подобно нещо съм виждал хиляди пъти между Егор Михайлович и неговата господарка. Дали от страх, че може да заспи, или защото му се стори, че тя твърде много се увлича, той премести тежестта на тялото си от левия върху десния ирак и започна обичайното си встъпление, както почваше винаги:

— Ваша воля, господарке, само че… само че събранието продължава сега там пред моята канцелария и трябва да се сложи край. В заповедта е казано, до Богородица новобранците трябва да се откарат в града. А от селяните всички сочат Дутлови, пък и няма кои други. А общината не съблюдава вашия интерес; на тях им е все едно, че ще разорим Дутлови. А пък аз знам как те са се блъскали. Откакто аз управлявам, все в бедност живееха. Едва-едва дочака старецът да израсте по-малкият внук, сега пак трябва да ги разорим. А пък аз, позволете да знаете, за вашата собственост се грижа като за своя. Жалко, господарке, но както ви е угодно! Те не са ми, дето се казва, нито сват, нито брат и аз нищо от тях не съм взел…

— Но аз и не мисля, Егор — прекъсна го господарката и веднага си помисли, че той е подкупен от Дутлови.

— … И при това в цяло Покровское най-хубавата къща е тяхната. Те са богобоязливи, трудолюбиви мужици. Старият е от тридесет години черковен настоятел, нито вино пие, нито с лоши думи ругае, на черква ходи. (Знаеше управителят с какво да я подкупи.) И най-важното, нека ви доложа, той има само двама сина, а останалите са му племенници. Общината посочва, а в същност тя би трябвало да хвърля двойников жребий за втория син. Други и с по трима сина пак са се разделили поради своята неразумност и сега никой не ги закача, а тези за своята добродетел трябва да пострадат.

Сега вече господарката нищо не разбираше — не разбираше какво значи тук този „двойников жребий“ и тази „добродетел“; тя чуваше само звуци и наблюдаваше платнените копчета по сюртука на управителя: горното, изглежда, той закопчаваше по-рядко, затова то стоеше по-здраво, а средното съвсем беше изтеглено и висеше, тъй че трябваше отдавна да бъде зашито. Но както е известно на всички, при разговор, особено когато е делови, никак не е нужно да разбираш онова, което ти говорят, а трябва само да помниш онова, което ти искаш да кажеш. Господарката така и постъпваше.

— Как не искаш да разбереш, Егор Михайлов — каза тя, — аз съвсем не искам Дутлов да иде войник. Струва ми се, доколкото ме познаваш, можеш да разсъдиш, че правя всичко, което мога, за да помогна на своите селяни, и не искам те да бъдат нещастни. Ти знаеш, че съм готова да пожертвувам всичко, за да се избавя от тази тъжна необходимост и да не давам нито Дутлов, нито Хорюшкин. (Не зная дали мина през ума на управителя, че за да се избави от тази тъжна необходимост, не е нужно да жертвува всичко, а са достатъчни само триста рубли; но тази мисъл лесно можеше да му дойде на ум.) Едно само ще ти кажа, че няма да дам Поликей за нищо на света. Когато след случката с часовника той сам призна пред мене и плака, и се закле, че ще се поправи, аз дълго говорих с него и видях, че той се е трогнал и че искрено се е разкаял. („Е-е, подкара си своето!“ — помисли Егор Михайлович и започна да разглежда сладкото, което беше сложено пред нея в чаша вода: дали е от портокали, или е от лимони? „Сигурно нагорчава“ — помисли той.) И ето оттогава вече минаха седем месеца, а той не се е напивал нито веднъж и се държи прекрасно. Жена му ми е казвала, че е станал друг човек. И как искаш сега да го наказвам, когато той се е поправил? Пък не е ли безчовечно да дам човек, който има пет деца и той е самичък? Не, по-добре не ми говори за това, Егор…

И господарката започна да пие от чашата.

Егор Михайлович проследи как водата мина през гърлото й и след това възрази кратко и сухо:

— Значи, ще заповядате да определим Дутлов?

Господарката плесна с ръце.

— Как не можеш да ме разбереш? Нима аз искам нещастие да сполети Дутлов, нима имам нещо против него? Бог ми е свидетел, че съм готова да направя всичко за тях. (Тя погледна картината в ъгъла, но си спомни, че това не е бог: „Е, все едно, няма значение“ — помисли тя. И пак е чудно, че не й мина през ума за тристата рубли.) Но какво да правя? Нима зная как и що? Аз не мога да зная това. Аз на тебе се осланям, ти знаеш какво искам. Постъпвай тъй, че всички да са доволни, по закона. Какво да се прави? Не е само до тях. В живота на всекиго се случват тежки минути. Само Поликей не бива да пратим. Разбери, че това би било ужасно от моя страна.

Тя би говорила още много, тъй силно беше въодушевлението й, но в това време в стаята влезе една от прислужничките.

— Какво има, Дуняша?

— Дойде един мужик, каза да питам Егор Михайлич ще заповяда ли на събранието да чака? — каза Дуняшка и погледна сърдито Егор Михайлович. („Какъв е този управител — помисли си тя, — разтревожи господарката; сега пак няма да ме остави да заспя до два часа!“)

— Върви тогава, Егор — каза господарката, — прави, което е по-добро.

— Слушам. (Той вече вищо не каза за Дутлов.) А за парите от градинаря кого ще наредите да пратя?

— Нима Петрушка не се е върнал от града?

— Съвсем не.

— А Николай не може ли да замине?

— Татко лежи болен, кръст го боли — каза Дуняша.

— Няма ли да наредите самият аз да замина утре? — запита управителят.

— Не, ти си нужен тук, Егор. (Господарката се замисли.) Колко са парите?

— Четиристотин шестдесет и две рубли.

— Поликей прати — каза господарката, като погледна решително Егор Михайлов в лицето.

Без да показва зъбите си, Егор Михайлов разтегли устни, като че се усмихваше, и не промени израза на лицето си.

— Слушам.

— Изпрати го при мене.

— Слушам — и Егор Михайлович тръгна към канцеларията.

Бележки

[0] Повестта е написана през 1861–1863 година.

Работата си над „Поликушка“ Толстой отбелязал за първи път в своя дневник от 6 май 1861 година (през 1878 година писателят съобщил на С. А. Толстая, че е започнал да работи над разказа в Брюксел през март 1861 година).

На 26 октомври 1862 година С. А. Толстая писала на сестра си Т. А. Берс, че Толстой поправял повестта и я подготвял за печат.

Повестта е публикувана през 1863 година във февруарската книжка на списание „Русский вестник“, с подпис: „Граф Лев Толстой“.