Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Поликушка, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
noisy (2012)
Разпознаване и корекция
krechetalo (2012)

Издание:

Л. Н. Толстой

Събрани съчинения в 14 тома

Том 3: Повести и разкази 1857–1863

 

Превел от руски: Георги Константинов

 

Издателство „Народна култура“, София, 1956

 

Л. Н. Толстой

Собрание сочинений в 14 томах

„Государственное издательство художественной литературы“

Москва, 1951

Тираж 200,000

 

Редактор: Милка Минева

Художник: Олга Йончева

Худ. редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Димитър Захариев

Коректор: Лев Шопов

 

Дадена за печат на 14. 1. 1956 г. Печатни коли 32⅝.

Авторски коли 44,40. Формат 84×108/82. Тираж 10,000

Поръчка №2 (481).

ЛГ IV

 

Цена 1955 г. — 15.90 лева.

 

ДПК Димитър Благоев

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

XI

В общата суматоха няколко минути не можеше нищо да се разбере. Стече се много народ, всички викаха, всички говореха, деца и баби плачеха, Акулина лежеше в безсъзнание. Най-после мъжете, дърводелецът и притичалият управител се качиха горе и жената на дърводелеца за двадесети път разказа „как тя, без да е предполагала нещо, тръгнала за наметката си, погледнала ей тъй: виждам, човек стои; загледах се добре: до него един обърнат калпак. Изведнъж виждам: краката му се люлеят. Цяла изстинах. Та лесно ли е — човек се обесил и аз трябваше да го видя! Как се строполих долу, сама не помня. И по някакво чудо ме спаси бог. Истина ви казвам, бог се е смилил над мене. Лесна работа ли е! И стръмно, и толкова високо! Можех като нищо да се пребия.“

Хората, които се качваха горе, разказваха същото. Илич висял на една греда, само по риза и панталони, на същото онова въже, което свалил от люлката. Калпакът му, обърнат с опакото, лежал до него. Палтото и кожухът били свалени и оставени сгънати наблизо. Краката му стигали до земята, но признаци за живот вече нямало. Акулина дойде на себе си и се спусна отново към стълбата, но не я пуснаха.

— Мамицко, Сьомка се задави — писна изведнъж отвътре съскащото момиче.

Акулина се изтръгна отново и изтича вътре. Детето, без да мърда, лежеше по гръб в коритото, и краченцата му не мърдаха. Акулина го грабна, но детето не дишаше и не мърдаше. Акулина го хвърли на кревата, подпря се с ръце и започна да се смее с такъв силен, звънлив и страшен смях, че Машка, която отначало също се засмя, запуши ушите си и избяга с плач в пруста. В къта се стичаше народ с писъци и плач. Изнесоха детето, започнаха да го разтриват; но всичко беше напразно. Акулина се тръшкаше върху леглото и се смееше, смееше се тъй, че на всекиго, който слушаше този смях, му ставаше страшно. Едва сега, при вида на тази разнородна тълпа от женени хора, старци, деца, струпани в пруста, можеше да се разбере колко много и какви хора живеят в пристройката за прислугата. Всички се суетяха, всички говореха, мнозина плачеха и никой нищо не правеше. Жената на дърводелеца все още намираше хора, които не бяха чули нейната история, и отново разказваше как нежните й чувства били поразени от неочакваната гледка и как бог я спасил да не падне от стълбата. Старчето-бюфетчик, облечен в женско кожухче, разказваше как при покойния господар се удавила една жена в езерото. Управителят изпрати хора при полицейския и при свещеника и сложи караул. Прислужничката Аксютка гледаше втренчено с опулени очи към дупката на тавана и макар да не виждаше там нищо, не можеше да се откъсне и да отиде при господарката. Агафя Михайловна, бивша прислужница на старата господарка, поиска чай, за да успокои нервите си, и плачеше. Баба Ана със своите сръчни, меки и напоени с дървено масло ръце нареждаше малкия покойник върху масичката. Жените стояха около Акулина и я гледаха мълчаливи. Децата, сгушени в ъглите, поглеждаха към майка си и започваха да реват, после млъкваха, пак я поглеждаха и още по-силно се гушеха. Момчетата и мужиците се тълпяха при входа и с изплашени лица гледаха през вратата и през прозореца, без нещо да видят и да разберат, и се питаха един друг какво се е случило. Един казваше, че дърводелецът отрязал с брадва крака на жена си. Друг казваше, че перачката родила три деца. Трети казваше, че котката на готвача била побесняла и изпохапала народа. Но истината малко по малко се разпространяваше и най-после стигна до ушите на господарката. И, изглежда, дори не бяха съумели да я подготвят: грубият Егор й доложил всичко направо и тъй разстрои нервите на господарката, че тя после дълго време не можа да се оправи. Тълпата започна вече да се успокоява; жената на дърводелеца сложи самовара и свари чай, при което другите, понеже не бяха поканени, сметнаха, че е неприлично да остават повече. Момчетата започнаха да се боричкат при входа. Всички вече знаеха какво се беше случило и като се кръстеха, започнаха да се разотиват, но ето че изведнъж се чу: „Господарката, господарката!“ и всички отново се стълпиха и притиснаха, за да й сторят път, но всички също така искаха да видят какво ще прави тя. Господарката, бледна, разплакана, прекрачи прага на пруста и влезе в къта на Акулина. Десетки глави се притискаха и гледаха през вратата. Една бременна жена бе притисната тъй, че изпищя, но в същия миг, възползувана от това обстоятелство, си проправи място напред. И как да не погледнеш господарката в Акулининия кът! Това за прислужниците беше също като бенгалски огън в края на някое представление. И, значи, както е добре да се запали бенгалски огън, също тъй е добре, щом господарката, облечена в коприни и дантели, е влязла при Акулина, в нейния кът. Господарката се приближи до Акулина и я хвана за ръка; но Акулина се дръпна. Старите прислужници поклатиха неодобрително глави.

— Акулина! — каза господарката. — Ти имаш деца, помисли за себе си.

Акулина се закиска и стана.

— Моите деца всички са сребърни, всички са сребърни… Аз книжни не държа — забърбори тя бързо. — Казвах на Илич, не взимай книжни, и ето че те намазаха, намазаха те с катран. Катран със сапун, господарке. Каквато и шуга да има, веднага ще се махне. — И пак се закиска още по-силно.

Господарката се обърна и каза да извикат фершела и да донесе той синап. „Дайте студена вода“ — и тя сама потърси вода; но като видя мъртвото дете, до което стоеше баба Ана, господарката се извърна и всички видяха как тя закри очите си с кърпичка и заплака. А баба Ана (жалко, че господарката не видя: тя щеше да оцени това; за нея именно всичко туй беше и направено) покри детето с парче платно, оправи ръчичката му със своята мека, сръчна ръка и тъй разтърси глава, тъй опъна устни и втренчи внимателно очи, тъй въздъхна, че всеки можеше да почувствува прекрасното й сърце. Но господарката не видя това, пък и нищо не можеше да види. Тя зарида, обхвана я нервна истерика и я изведоха под ръка в пруста, под ръка я отведоха и дома. „Само това си беше от нея“ — помислиха мнозина и започнаха да се разотиват. Акулина все се кискаше и говореше глупости. Изведоха я в друга стая, пуснаха й кръв, наложиха я със синап, лед сложиха на главата й; но тя все тъй не разбираше нищо, не плачеше, а се кискаше и говореше, и правеше такива неща, че добрите хора, които се грижеха за нея, не можеха да се въздържат и също се смееха.