Лев Толстой
Поликушка ^[0] (2)

II

Поликей, като човек незначителен и опетнен, при това и от друго село, не се ползуваше от покровителството нито на ключарката, нито на бюфетчика, нито на управителя или домашната прислужничка и неговият кът беше най-лошият, макар че той, жена му и децата бяха всичко седем души. Кътовете още при покойния господар бяха построени тъй: в една каменна къщурка, широка десет аршина, се издигаше по средата руска печка, наоколо имаше колидор (както казваха прислужниците), а при всеки ъгъл бяха заградени с дъски кътове. Мястото, значи, беше малко, особено в кътчето на Поликей, което се намираше накрая, до вратата. Брачното легло с юрган и басмени възглавници, люлката с бебето, трикраката масичка, на която се готвеше, миеше, върху която стояха всички домашни потреби и на която Поликей работеше (той беше конски доктор), качетата, дрехите, кокошките, телето и самите седем души обитатели изпълняха целия кът и не биха могли да се помръднат, ако общата печка не им предлагаше едната си четвъртина, на която лежаха и вещи, и хора, и още — ако не можеше да се излезе на площадката пред входа. А пък то, кажи-речи, и не можеше: през октомври е студено, а топла дреха имаше всичко на всичко един кожух и за седмината; но затова пък децата можеха да се посгреят, като потичат, големите, като работят, а и едните, и другите — като се качат на печката, където топлината стигаше до четиридесет градуса. То май че е страшно да се живее при такива условия, ала на тях им нямаше нищо: можеше да се живее. Акулина миеше, кърпеше децата и мъжа си, предеше, тъчеше и белеше своите платна, вареше и печеше в общата печка, ругаеше и сплетничеше със съседите. Храната, която им даваха господарите всеки месец, стигаше не само за децата, но оставаше да сипят и на кравата. Дървата бяха свободни, също и кърмата за добитъка. И сенце от конюшнята им падаше понякога. Имаха и една ивица земя за градина. Кравичката се отели; и кокошки си имаха. Поликей работеше в конюшнята, грижеше се за два жребеца и пускаше кръв на конете и добитъка; очистваше копитата, пробождаше отоците и даваше мехлеми собствено изобретение; поради туй падаха му от време на време парички и материали. Оставаше също тъй и от господарския овес. В селото имаше един мужик, който редовно всеки месец срещу две мерки овес му даваше двадесет фунта овче месо. Можеше да се живее, ако не беше душевната мъка. А голяма беше мъката на цялото семейство. На младини Поликей бе работил в конезавод в едно друго село. Конярят, при когото бе попаднал, беше първият крадец в цялата околност: изпратиха го на заточение. При този коняр взе Поликей първите уроци и поради младостта си тъй свикна с тия празни работи, че после искаше да се откаже от тях, а не можеше. Млад човек беше той, слаб; баща, майка нямаше и нямаше кой да го учи. Поликей обичаше да си попийва, а не обичаше да гледа неща, които не са прибрани. Хамут ли, седло ли, катинар ли, ос ли или нещо по-скъпо — всичко си намираше място у Поликей Илич. Навсякъде имаше хора, които приемаха тия нещица и му даваха за тях вино или пари, по споразумение. Тия печалби бяха много лесни, както казва народът: за тях не трябва нито учене, нито труд, не трябва нищо и опиташ ли ги веднъж, друга работа вече не ти се иска. Само едно лошо има в тия печалби: макар всичко да се постига евтино и лесно и животът ти да е приятен, може току изведнъж този занаят да не хареса на злите хора и ти да заплатиш на един път всичко и животът ти да стане неприятен.

Така се случи и с Поликей. Ожени се Поликей и даде му бог щастие: жена му, дъщеря на говедаря, излезе жена здрава, умна, работлива; народи му деца едно от друго по-хубави. Поликей все не оставаше своя занаят и всичко вървеше добре. Изведнъж го сполетя несполука и го пипнаха. И го пипнаха за дреболии: беше задигнал ремъчните поводи от един мужик. Намериха ги, набиха го, заведоха го при господарката и започнаха да го следят. Пипнаха го и втори, и трети път. Хората почнаха да го корят, управителят го заплаши, че ще го прати войник, господарката го смъмри, жена му започна да плаче, да се съсипва; всичко тръгна съвсем с главата надолу. Той беше добър човек, не беше лош, само че беше слаб, обичаше да попийва и такъв силен навик бе придобил към това, че никак не можеше да се откаже. Понякога жена му започваше да го ругае, дори да го бие, когато се прибираше пиян, а той плаче. „Нещастен човек съм аз — казва, — какво да правя? Очите ми да се пръснат, ако направя това втори път.“ А току-виж, след един месец пак излезе от къщи, напие се, по два-три дни не се връща. „Откъде пък намира пари да гуляе“ — разсъждаваха хората. Последната му история беше с часовника в канцеларията. Имаше в канцеларията един стар стенен часовник, който отдавна не работеше. Случило се да влезе сам в отворената канцелария: полакомил се за часовника, взел го и го продал в града. Но сякаш нарочно се случило тъй, че бакалинът, на когото той продал часовника, бил сват на една от прислужничките и дошъл за празника в село и казал за часовника. Започнаха да издирват, като че някому беше нужно това. Особено не обичаше Поликей управителят. И го откриха. Доложиха на господарката. Господарката извика Поликей. Той веднага падна в краката й и прочувствено, трогателно си призна всичко, както го бе научила жена му. Той изпълни всичко много добре. Започна господарката да го вразумява, говори-говори, нарежда-нарежда и за бога, и за добродетелта, и за бъдещия живот, и за жена му и децата му и го накара да се разплаче. Господарката му каза:

— Прощавам ти, само ми обещай, че вече никога няма да правиш това.

— Докато съм жив, няма! Да умра, да пукна! — говореше Поликей и трогателно плачеше.

Дойде си Поликей у дома и там като теленце цял ден рева и лежа на печката. Оттогава нито веднъж никой не забеляза нещо лошо у Поликей. Само животът му стана тъжен; хората гледаха на него като на крадец и като дойде време за набора, всички започнаха да сочат него.

Поликей беше конски доктор, както вече се каза. Как тъй изведнъж бе станал конски доктор, това на никого не беше известно, и най-малко на самия него. В конезавода, при коняря, който бе изпратен на заточение, той не бе изпълнявал никаква друга длъжност, освен да чисти тора из оборите, понякога да чисти конете и да докарва вода. Там той не можеше да се научи. После стана тъкач; после работи в една градина, чистеше пътеките; после за наказание прави тухли; после, като ходеше по събиране на оброка^[1], той се бе главил като слуга при един търговец. Впрочем и там нямаше практика. Но при последното му пребиваване в къщи някак малко по малко започна да се разпространява репутацията на неговото необикновено, дори малко свръхестествено изкуство на конски доктор. Един-два пъти пуска кръв, после повали един кон и почопли нещо в хълбока му, после поиска да заведат един кон при менгемето и започна да реже копитото му до кръв, макар че конят се дърпаше и цвилеше, и каза, че това значи „да се пуска подкопитна кръв“. После обясни на един мужик, че е необходимо да се пусне кръв от две жили „за повече лекота“ и започна да удря с едно дървено чукче по тъпия хирургически нож; после под корема на коня на едного от слугите опъна една лента от забрадката на жена му. Най-после започна да посипва с витриол всякакви ранички, да сипва от едно шише и да дава понякога за вътрешно, каквото му скимне. И колкото повече мъчеше и убиваше конете, толкова повече му вярваха и толкова повече водеха при него конете.

Чувствувам, че на нашего брата, на господата, никак не ни прилича да се присмиваме на Поликей. Похватите, с които той си служи, за да внушава доверие, са същите, които са действували на нашите бащи, на нас и които ще действуват на нашите деца. Мужикът, притиснал с корема си главата на своята единствена кобила, която съставя не само неговото богатство, но почти част от семейството му, и който гледа с вяра и ужас важно намръщеното лице на Поликей и тънките му запретнати ръце, с които той нарочно притиска именно онова място, което боли, и смело реже живото тяло с потайната мисъл: „Да става, каквото ще“ и дава вид, че знае къде е кръвта, къде е тъканта, къде е сухата, къде мократа жила, а в зъбите си държи целебното парцалче или стъкло с витриол — този мужик не може да си представи, че Поликей е вдигнал ръка да реже, без да разбира. Самият той не би могъл да направи това. А тъй като бързо е разрязано, той няма да се укори, че е позволил да режат напразно. Не зная вие, но аз съм изпитвал съвсем същото с доктора, който е мъчил по моя молба хора, близки на сърцето ми. Хирургическият нож и тайнственото белезникаво шишенце със сублимат и думите: шуга, маясъл, да се пусне кръв, гной и така нататък нима не са същите ония нерви, ревматизми, организми и така нататък? Wage du zu irren und träumen!^[2] Това се отнася не толкова до поетите, колкото до докторите и конските доктори.