Лев Толстой
Поликушка ^[0] (5)

V

А в това време събранието пред канцеларията шумеше. Работата не беше за шега. Дошли бяха почти всички мужици и в това време, когато Егор Михайлович отиде при господарката, те сложиха шапките си, започнаха да се чуват все повече и все по-високи гласове в общата глъчка. Глухият шум на дебелите гласове, прекъсван от време на време от задъхан, пресипнал, креслив говор, трепереше във въздуха и долиташе като звук от шумящо море до прозорците на господарката, която, чувайки го, изпитваше нервно безпокойство, прилично на чувството, което извиква силната буря. Беше й и страшно, и неприятно. Все й се струваше, че тия гласове ще станат по-силни и по-чести и че нещо ще се случи. „Като че не може всичко да стане тихо, мирно, без препирни, без викове — мислеше тя, — по християнския братолюбив и смирен закон.“

Много гласове говореха наведнъж, но по-силно от всички викаше Фьодор Резун, дърводелецът. Той беше втори син и нападаше Дутлови. Старият Дутлов се защищаваше; той излезе из тълпата, зад която стоеше отначало, и задъхан, разперил широко ръце и подръпвайки брадичката си, гъгнеше тъй често, че едва ли можеше и самият той да разбере онова, което говореше. Децата и племенниците му, юнак до юнака, стояха и се притискаха към него, а старият Дутлов напомняше майката в играта на ястреб. Ястребът беше Резун, и не само Резун, а всички двойници и всички единични, почти цялото събрание, което нападаше Дутлов. Работата се състоеше в туй, че братът на Дутлов преди тридесетина години бил взет войник и поради това той не искаше да бъде наред с тройниците, а искаше да се зачете службата на брата му и той да бъде приравнен с двойниците в общия жребий, и от тях вече да вземат третия новобранец. Тройници имаше още четирима освен Дутлов; но единият беше кмет и госпожата го беше освободила; от другото семейство бе взет новобранец в миналия набор; от останалите две семейства бяха вече определили двамата новобранци и от тях единият дори не беше дошъл на събранието, само жена му стоеше тъжна зад всички със смътната надежда, че колелото може някак да се обърне за нейно добро; а другият от двамата определени, червенокосият Роман, облечен в окъсана горна дреха, макар да не беше беден, стоеше подпрян при входа на канцеларията и навел глава, все мълчеше и само от време на време се вглеждаше внимателно в оня, който говореше по-високо, и пак отпускаше глава. От цялата му фигура лъхаше скръб. Старият Семьон Дутлов беше такъв човек, че всеки, който малко го познаваше, би му дал на съхранение стотици и хиляди рубли. Той беше човек солиден, богобоязлив, състоятелен; при това беше и черковен настоятел. Толкова по-чудно беше раздразнението, което го беше овладяло.

Резун-дърводелецът беше, обратно, човек висок, черен, буен, пияница, смел и особено ловък в препирните и споровете по събранията, на пазара, с работници, търговци, мужици или господари. Сега той беше спокоен, хаплив и от цялата височина на своя ръст, с цялата сила на звучния си глас и ораторския си талант притискаше задъхващия се и съвсем объркан, излязъл из релсите на своята солидност черковен настоятел. В препирнята участвуваха още: кръглоликият и младолик, с четвъртита глава и къдрава брадичка, набитият Гараска Копилов, един от бъбриците на следващото след Резун по-младо поколение, който винаги се отличаваше с острия си език и който вече бе спечелил влияние в събранието. След туй Фьодор Мелничний, жълт, слаб, висок, малко прегърбен мужик, също млад, с рядка брада и с малки очички, винаги жлъчен, мрачен, който във всяко нещо виждаше само лошото и често пъти озадачаваше събранието със своите неочаквани и резки въпроси и забележки. Тези двама бъбривци бяха на страната на Резун. Освен това намираха се от време на време и двама дърдорковци: единият с най-добродушна мутра и широка руса брада, Храпков, който непрекъснато повтаряше: „Любезни мой приятелю“ и другият, малък, с птича муцунка, Жидков, който също тъй винаги вмъкваше по едно: „Излиза, братлета мои“, като се обръщаше към всички и говореше уж разбрано, но винаги ни в клин, ни в ръкав. Те двамата бяха ту за единия, ту за другия, но никой не ги слушаше. Имаше и други такива, но тия двама непрекъснато сновяха сред множеството, викаха повече от всички, заплашвайки господарката, макар почти никой да не им обръщаше внимание, и замаяни от шума и крясъка, се отдаваха напълно на удоволствието да си чешат езиците. Имаше още мнозина миряни с най-различни характери: имаше мрачни, прилични, равнодушни, подплашени; имаше и жени, застанали зад мужиците, с тояжки в ръце; но за всички тях, ако е рекъл бог, ще разкажа друг път. Тълпата общо взето се състоеше от мужици, които стояха на събранието като в черква и разговаряха отзад шепнешком за домашните си работи, за туй, кога да събират клони в гората или пък очакваха мълчаливо кога ще свърши тази врява. А имаше и богати, към благосъстоянието на които това събрание не можеше нищо нито да прибави, нито да отнеме. Такъв беше Ермил, с широкото лъскаво лице, когото мужиците наричаха шкембелан, защото беше богат. Такъв беше и Старостин, по лицето на когото бе изписан самодоволният израз на властния: „Вие, значи, си говорете, каквото искате, а мене никой не може да ме докосне. Четирима сина имам, но нито един няма да вземат.“ От време на време волнодумците като Копил и Резун закачаха и тях, и те им отговаряха, но спокойно и твърдо, със съзнание за своята неприкосновеност. Ако Дутлов приличаше на майка в играта на ястреб, неговите момчета не напомняха напълно пиленца: не се плашеха, не пискаха, а стояха спокойно зад него. Най-старият, Игнат, беше вече на тридесет години; вторият, Василий, също беше женен, но негоден за войник; третият, Илюшка, негов племенник, току-що оженен, бял, румен, в контешки кожух (той беше колар) стоеше и гледаше народа, като се почесваше от време на време по тила под шапката, сякаш онова, което се говореше, не се отнасяше до него, а пък тъкмо него искаха да грабнат ястребите.

— Щом е тъй, и моят дядо е служил войник — казваше Резун, — тогава и аз ще се откажа от жребия. Такъв закон, брат, няма. В миналия набор взеха Михейчев, а чичо му още не се е върнал.

— На тебе нито баща ти, нито чичо ти са служили на царя — говореше в същото време Дутлов, — пък и ти не си служил нито на господарите, нито на общината, само си скитосвал, та и децата ти се отчуждиха от тебе. Все казваш, че с тебе не може да се живее, а сочиш другите, пък аз десет години съм бил полицейски, и кмет съм бил, два пъти пожар ме е разсипвал, никой с нищо не ми е помагал; а затуй, че в къщи живеем мирно и честно, искате да ме разорите. Върнете брат ми. Той, изглежда, там си и умря. Съдете право, по божия закон, като православни хора, а не тъй — каквото наплещи пияният, това да слушате.

А в същото това време Герасим казваше на Дутлов:

— Ти брата си сочиш, но него не го прати общината, а го дадоха господарите заради безпътството му; така че не се оправдавай с него.

Още не завършил Герасим, започна мрачно жълтият и дълъг Фьодор Мелничний, като се изстъпи напред:

— Господарите изпращат, когото си искат, а после оставят на общината да си блъска главата. Общината реши да замине твоят син, а ако не искаш, питай господарката, тя може, ако иска, да заповяда да се острижа аз, макар от дете да съм израснал сам-саменичък. Това е твоят закон — каза той злъчно. И пак, като махна с ръка, застана на предишното си място.

Червенокосият Роман, синът на когото бе определен за войник, вдигна глава и промълви: — Ха така, ха така! — и дори от яд седна на стъпалото.

Но това съвсем не бяха всички гласове, които говореха наведнъж. Освен ония, които, застанали назад, говореха за своите си работи, и бъбривците не забравяха своята длъжност.

— Да, да, православни хора — говореше малкият Жидков, повтаряйки думите на Дутлов, — трябва да съдим по християнски. По християнски, значи, братя мои, трябва да съдим.

— По съвест трябва да съдим, любезни мой приятелю — говореше добродушният Храпков, повтаряйки думите на Копилов и дърпайки Дутлов за кожуха му, — затова беше господарската воля, а не решението на общината.

— Вярно! Точно тъй е! — казваха други.

— Кой пияница плещи? — възразяваше Резун. — Ти ли си ми дал да пия или синът ти, когото прибират от пътищата, ще ме обвинява, че пиянствувам? Не, братя, трябва да се вземе решение. Ако искате да освободите Дутлов, тогава не и двойниците, ами единичните избирайте, но той после ще ни се надсмива.

— Дутлов, Дутлов, да иде! Няма какво да говорим повече!

— Разбира се! Най-напред ще трябва да хвърлят жребий ония, които са по трима от семейство — заговориха мнозина.

— Пък и каквото нареди още господарката. Егор Михалич казваше, че тя искала да се определи един и за прислужник — чу се нечий глас.

Тази бележка прекрати малко препирнята, но тя скоро пламна отново и отново започнаха личните разправии.

Игнат, за когото Резун каза, че го прибират по пътищата, започна да доказва на Резун, че той е откраднал един трион от пътуващи дърводелци и че като се напил веднъж, едва ли не убил жена си от бой.

Резун отговори, че бие жена си и когато е трезвен, и когато е пиян, и че все й е малко, с което разсмя всички. Що се отнася до триона, той изведнъж се разсърди, пристъпи по-близо до Игнат и започна да го пита:

— Кой е откраднал?

— Ти открадна — смело отговори здравенякът Игнат, като пристъпи още по-близко към него.

— Кой открадна? Не открадна ли ти? — викаше Резун.

— Не, ти открадна! — викаше Игнат.

След триона работата стигна до някакъв откраднат кон, до чували с овес, до някаква ивица зеленчукова градина при селищата, до някакъв човешки труп. И такива страшни работи си наговориха двамата мужици, че само една стотна част от онова, в което се обвиняваха, да беше вярно, и двамата според закона трябваше веднага да бъдат изпратени поне на заточение в Сибир.

И в това време старият Дутлов си избра друг род защита. Той не харесваше провикванията на сина си; той го възпираше и казваше: „Остави, грехота е! На тебе говорят“ — а сам се зае да доказва, че тройници са не само тия, които имат по трима сина наедно, но и ония, които са се разделили. И той посочи Старостин.

Старостин се усмихна леко, поизкашля се и като поглади брадата си с жеста на богат мужик, отговори, че затова именно има господарска воля. Неговият син трябва да е заслужил, щом е заповядано да не го закачат.

Относно разделените семейства Герасим също разби доводите на Дутлов, като забеляза, че не е трябвало да им позволяват да се делят, както е било при стария господар, че като си изтъкат платното, ритват кросното, че сега няма да вземат да пращат за войници ония, които са по един в къщи.

— Да не би да сме се делили от добро? Искате сега съвсем ли да ни разорите? — чуха се гласове на такива, които са се отделили от бащите си, и бъбривците се присъединиха към тия гласове.

— А пък ти се откупѝ, щом не ти харесва. Бълха ще те ухапе! — каза Резун на Дутлов.

Дутлов загърна отчаяно кафтана си и се отдръпна зад другите мужици. — Ти, както изглежда, си броил парите ми — каза злобно той. — Но да чуем какво още ще каже Егор Михалич от името на господарката.