Лев Толстой
Поликушка ^[0] (10)

X

През целия този ден никой в Покровское не видя Поликей. Господарката пита няколко пъти след обяд и Аксютка долиташе при Акулина; но Акулина казваше, че не е дохождал, че навярно търговецът го е задържал или се е случило нещо с коня. „Дали не е започнал да куца? — казваше тя. — Тъй миналия път Максим бе карал цяло денонощие, целия път минал пешком!“ И Аксютка нагласяваше своите махала пак за към дома, а Акулина измисляше причинни за забавянето на мъжа си и се мъчеше да се успокои — но не успяваше! Тежко й беше на сърцето и никаква работа във връзка с утрешния празник не й спореше. Тя се измъчваше още повече от това, че жената на дърводелеца я уверяваше как сама видяла: „Един човек, съвсем като Илич, се приближи с колата до шосето и после се върна назад.“ Децата също очакваха с безпокойство и нетърпение татенцето, но по други причини. Анютка и Машка бяха останали без кожух и без палто, които им даваха възможност, макар и едно след друго, да излизат на улицата, и затова сега бяха принудени да обикалят само по роклички тичешком около къщи, с което не малко пречеха на жителите от пристройката, които влизаха и излизаха. Веднъж Машка налетя в краката на жената на дърводелеца, която носеше вода, и макар че почна да реве предварително, като се блъсна в коленете й, все пак й дръпнаха перчема и тя заплака още по-силно. А когато пък не се сблъскваше с никого, влиташе направо през вратата и по каченцето се покатерваше на печката. Само господарката и Акулина истински се безпокояха лично за самия Поликей; защото децата се безпокояха само за онова, което той беше облякъл. А Егор Михайлович, като докладваше на господарката и тя го попита: „Не си ли е дошъл Поликей и къде може да бъде?“ — се усмихна и отговори: „Не мога да зная“ и очевидно беше доволен, че неговите предположения се оправдаваха. „Трябва към обяд да пристигне“ — каза той многозначително. През целия този ден в Покровское никой нищо не знаеше за Поликей; едва после се узна, че са го видели мужици от едно съседно село да тича без калпак по пътя и да разпитва всички: „Не сте ли намерили едно писмо?“ Друг човек го видял да спи край пътя до вързания за талигата кон. „Дори си помислих — казваше този човек, — че е пиян и че конят му два дни не е нито поен, нито хранен: тъй бяха хлътнали хълбоците му.“ Акулина не спа цяла нощ, все се ослушваше, но и през нощта Поликей не си дойде. Ако тя беше самичка и ако имаше готвач и слугинче, щеше да бъде още по-нещастна; но щом пропяха трети петли и жената на дърводелеца се надигна, Акулина трябваше да стане и да се заеме с печката. Беше празник: преди да съмне, трябваше да извади хлябовете, да направи квас, да изпече питки, кравата да издои, да изглади роклите и ризите, да измие децата, да донесе вода и да не позволи на съседката да заеме цялата печка. Без да престане да се ослушва, Акулина се зае за тия работи. Вече съмна, забиха камбаните, децата станаха, а Поликей все още го нямаше. В навечерието беше хванал първият студ, сняг беше покрил неравно полето, пътя и покривите; и сега, като че нарочно за празника, денят беше хубав, слънчев и мразовит, тъй че отдалече всичко се чуваше и виждаше. Но Акулина, застанала до печката и навряла глава в отвора й, тъй беше заета с печенето на питките, че не чу, когато Поликей пристигна и само по вика на децата разбра, че мъжът й е дошъл. Анютка, като най-голяма, намаза главата си и сама се облече. Тя беше със съвсем нова розова, басмена, още непрана рокля, подарък от господарката; роклята стоеше грубо на тялото й и бодеше очите на съседите; косите й лъщяха, половин свещ беше изхабила, за да ги намаже; обувките й, макар и да не бяха нови, бяха все пак хубави. Машка все още беше в едно късичко кожухче и не беше чиста, та Анютка не я пущаше близо до себе си, за да не я измърси. Машка беше на двора, когато баща й пристигна с едно чувалче в ръцете. „Татенцето плистигна“ — записка тя и полетя стремглаво през вратата покрай Анютка и я оцапа. Анютка, която вече не се страхуваше, че ще се изцапа, наби веднага Машка, а Акулина не можеше да се откъсне от работата си. Тя само извика на децата: „Е, стига де! Всички ви ще натупам!“ и погледна към вратата. Илич, с чувалчето в ръце, влезе в пруста и веднага се промъкна в своя кът. На Акулина й се стори, че беше бледен и лицето му едно такова, не може да се разбере плаче ли, усмихва ли се; но тя нямаше време да го разглежда.

— Какво, Илич, благополучно ли излезе? — запита тя от печката.

Илич избъбра нещо, което тя не разбра.

— А? — извика тя. — Беше ли при господарката?

Илич седеше в своя кът на кревата, гледаше диво наоколо си и се усмихваше със своята виновна и дълбоко нещастна усмивка. Дълго време той нищо не отговаряше.

— А, Илич? Защо мълчиш? — чу се гласът на Акулина.

— Аз, Акулина, дадох парите на господарката, тя много ми благодари! — каза той изведнъж и започна още по-неспокойно да се оглежда и усмихва. Два предмета особено привличаха неговите неспокойни, трескаво отворени очи: въжето, вързано към люлката, и детенцето. Той се приближи до люлката и с тънките си пръсти започна бързо да развързва възела на въжето. След това очите му се спряха върху детето; но в този миг Акулина, сложила питките на една дъска, влезе в къта. Илич скри бързо въжето в пазвата си и седна на кревата.

— Какво ти е, Илич? Ти като че нещо не си добре? — каза Акулина.

— Не съм спал — отговори той.

Изведнъж през прозореца се мярна нещо и след един миг като стрела се втурна прислужничката Аксютка.

— Господарката поръча Поликей Илич да дойде при нея още тази минута — каза тя. — Още тази минута поръча Авдотя Миколавна… тая минута.

Поликей погледна Акулина, погледна момичето.

— Ей сега! Какво има още? — каза той така просто, че Акулина се успокои: може би иска да го възнагради. — Кажи, ей сега ще дойда.

Той стана и излезе; Акулина пък взе коритото, сложи го на пейката, наля вода от кофите, които стояха при вратата, и от горещия котел в печката, запретна ръкави и опита водата.

— Ела, Машка, да те измия.

Сърдитото, съскащо момиче започна да реве.

— Ела, чумо, чиста риза ще ти облека. Хайде, по-бързо! Ела, че и сестра ти ще трябва да окъпя.

Поликей в това време не тръгна подир прислужницата при господарката, а отиде съвсем на друго място. В пруста, край стената, имаше права стълба, която извеждаше на тавана. Като излезе в пруста, Поликей се озърна и като не видя никого, наведе се и почти бегом, пъргаво и бързо изтича по тази стълба.

— Какво значи това, че Поликей не иде — каза нетърпеливо господарката, обръщайки се към Дуняшка, която решеше косата й, — къде е Поликей? Защо не иде?

Аксютка отново полетя към къщата на прислужниците и отново се втурна в пруста и каза, че господарката вика Илич.

— Но той отдавна отиде — отговори Акулина, която, след като бе измила Машка, току-що беше сложила в коритото своето пеленаче и въпреки неговите крясъци, мокреше редките му косици. Детето викаше, мръщеше се и се мъчеше да хване нещо с безпомощните си ръчички. С едната си голяма ръка Акулина придържаше дебеличкото му меко гръбче, цялото в трапчинки, а с другата го миеше.

— Виж дали не е заспал някъде — каза тя, като се озърна неспокойно.

В това време жената на дърводелеца, несресана, разгърдена, придържайки фустата си, се изкачваше на тавана да си прибере прането, което съхнеше там. Изведнъж откъм тавана се чу някакъв ужасен вик и жената на дърводелеца като обезумяла, със затворени очи, на четири крака, заднешком, като котка се свлече по стълбата.

— Илич! — извика тя.

Акулина изпусна от ръцете си детето.

— Обесил се! — изрева жената на дърводелеца.

Без да забележи, че детето като кълбенце се обърна възнак, вдигна краченца и потопи глава във водата, Акулина изтича в пруста.

— На гредата… виси — продума жената на дърводелеца, но като видя Акулина, млъкна.

Акулина се втурна по стълбата и преди да успеят да я задържат, изтича нагоре и със страшен вик падна като мъртва на стълбата и щеше да се убие, ако изтичалите от всички кътове хора не бяха успели да я задържат.