Лев Толстой
Поликушка ^[0] (12)

XII

Не беше весел празникът за прислужниците в Покровское. Макар че денят беше прекрасен, хората не излизаха да се разхождат; момичетата не се събираха да пеят песни, момчетата от фабриките, дошли от града, не свиреха нито на хармоника, нито на балалайка и не играеха с момичетата. Всички седяха из кътовете и ако говореха, говореха тихо, сякаш наблизо имаше някакъв лош човек, който можеше да ги чуе. През деня все още нямаше нищо. Но вечерта, щом мръкна, завиха кучета и веднага, като за беда, излезе вятър и започна да вие в комините и такъв страх притисна всички жители на пристройката, че ония, които имаха свещи, запалиха ги пред иконите; които бяха сами из кътовете, отидоха да молят съседите да пренощуват при тях, дето има повече хора, а които трябваше да излязат до обора, не отидоха и не им беше жал да оставят добитъка без храна тази нощ. И светената вода, която всеки пазеше в шишенце, през тази нощ бе изхарчена до капка. Мнозина дори бяха чули как тази нощ някой непрекъснато ходел с тежки стъпки по тавана, а ковачът видял змей да лети право на тавана. В Поликеевия кът нямаше никого: децата и полудялата бяха отведени на други места. Там лежеше само мъничкото покойниче, а имаше и две бабички и една поклонничка, която в усърдието си четеше псалтира не над детенцето, а тъй, по случай цялото това нещастие. Така беше пожелала господарката. Тези бабички и паклонничката сами бяха чули как, щом се прочете катизмата, гредата горе на тавана потреперва и някой започва да стене. Прочетат ли „Да воскреснет бог“, всичко отново утихва. Жената на дърводелеца извика при себе си своята кума и тази нощ, без да дремне, изпи с нея всичкия чай, с който се беше запасила за цяла неделя. Те също бяха чули как на тавана пукали гредите и как сякаш пълни чували падали отгоре. Мужиците, които караулеха, даваха кураж на прислужниците, инак те биха изпомрели тази нощ от страх. Мужиците лежаха в пруста върху сеното и после уверяваха, че също тъй са чули чудеса на тавана, макар че през същата нощ те преспокойно разговаряха за новия набор, дъвчеха хляб, чешеха се и главно, тъй изпълниха пруста с особен мужишки дъх, че жената на дърводелеца, минавайки край тях, плю и ги нарече селяндури. Както и да е, обесеният си висеше на тавана и като че сам злият дух бе осенил тази нощ пристройката със своето огромно крило, показвайки своята власт и заставайки до тия хора по-близо от всеки друг път. Така поне всички те чувствуваха това. Не зная дали това беше точно тъй. Дори мисля, че никак не беше тъй. Мисля, че ако някой смелчага през тази страшна нощ вземеше свещ или фенер и след като се прекръстеше, пък дори и да не се прекръстеше, се качеше на тавана, отпъждайки бавно пред себе си с пламъка на свещта ужаса на нощта и осветявайки гредите, пясъка, тръбата, покрита с паяжина, и забравената от жената на дърводелеца наметка — се добереше до Илич и ако, без да се поддаде на страха, вдигнеше фенера на височината на лицето, щеше да види познатото мършаво тяло с крака, които опираха на земята (въжето се беше смъкнало), приведено безжизнено встрани, с разкопчана яка на ризата, под която не се виждаше кръст, и отпуснатата на гърдите глава, и добродушното лице с отворени незрящи очи, и кротката, виновна усмивка, и строгото спокойствие, и пълната тишина. Наистина жената на дърводелеца, свита в ъгъла на своя креват, с разрошени коси и изплашени очи, като разказва, че чува как падат чували, е много по-ужасна и по-страшна от Илич, макар че кръстът му е свален и оставен на гредата.

Горе, при господарката, царуваше същият ужас, както и в пристройката. В стаята на господарката миришеше на одеколон и лекарство. Дуняша грееше жълт восък и правеше мехлем. Защо именно мехлем, не зная; но зная, че мехлем се правеше винаги когато господарката беше болна. А сега тя се беше разстроила и почти разболяла. При Дуняша за кураж беше дошла да нощува нейната леля. Те и четирите седяха в слугинската стая с момичето и тихо разговаряха.

— А кой ще иде за масло? — каза Дуняша.

— За нищо на света няма, Авдотя Миколавна, да ида — отговори решително второто момиче.

— Стига; иди заедно с Аксютка.

— Сама ще изтичам, аз от нищо не се боя — каза Аксютка, но в същия миг затрепера от страх.

— Е, иди, умнице, поискай от баба Ана в чашата и донеси, но гледай да не го разлееш — каза й Дуняшка.

Аксютка прихвана с една ръка полата си и макар поради туй вече да не можеше да маха с двете ръце, замаха с едната два пъти по-силно, напреко на посоката, на която се движеше, и полетя. Беше й страшно и тя чувствуваше, че ако видеше или чуеше каквото и да било, дори майка си жива, би загинала от страх. Тя летеше със замижали очи по познатата пътека.