Лев Толстой
Поликушка ^[0] (7)

VII

На другия ден рано сутринта пред входа на пристройката за прислужниците бе спряла пътническата талижка (с която пътуваше и управителят), запрегната с едрия дорест кон, наричан неизвестно защо Барабан. Анютка, по-голямата дъщеря на Поликей, въпреки дъжда, суграшицата и студения вятър стоеше боса до главата на коня и отдалеч, с видим страх, държеше с едната си ръка поводите, а с другата придържаше на главата си жълтозелената антерийка, която в семейството изпълняваше длъжността на одеяло, кожух, боне, ковьор, палто на Поликей и още много други длъжности. В къта всички се бяха раздвижили. Беше още тъмно; едва-едва се промъкваше утринната светлина на дъжделивия ден през прозореца, тук-таме залепен с хартия. Акулина, оставила за малко и гозбата в печката, и децата, от които малките още не ставаха и зъзнеха, тъй като завивката им беше взета за дреха и вместо нея им беше даден шалът на майка им — Акулина приготвяше мъжа си за път. Ризата беше чиста. Ботушите, които, както се казва, бяха зинали като гладни, й създаваха големи грижи. Първо, тя събу от краката си единствените дебели вълнени чорапи и ги даде на мъжа си; второ, от потника, който преди три дни Илич бе задигнал от конюшнята, тя се изхитри да направи подложки, за да запуши дупките по ботушите и да запази от влага краката на мъжа си. Самият Илич, дигнал крака на кревата, се беше заел да превърти пояса си тъй, че да не прилича на мръсна връв. А съскащото сърдито момиче, наметнало кожуха, който дори и сега, както беше метнат презглава, пак се заплиташе в краката му, бе изпратено при Никита да му иска калпака. Суматохата се увеличаваше от прислужниците, които идеха да молят Илич да им купи от града — кому игли, кому чай, кому дървено масълце, кому тютюнец и захарчица на жената на дърводелеца, която бе успяла вече да сложи самовара и за да предразположи Илич, беше му донесла в чаша питие, което тя наричаше чай. Макар че Никита отказа да даде калпака и се наложи да приведе в ред своя, тоест да прибере скъсаните и увиснали по него парцалчета и да зашие с ветеринарската игла зиналата дупка, макар ботушите с подложките от потника отначало да не ставаха на краката му, макар Анютка да бе помръзнала и едва не пусна Барабан, а Машка с кожуха отиде да я замести, а после Машка трябваше да свали кожуха и самата Акулина отиде да държи Барабан — свърши се с туй, че Илич все пак навлече почти цялото облекло на семейството си, като остави само антерията и чехлите и като се стъкми, седна в талигата, загърна се, оправи сеното, още веднъж се загърна, нагласи поводите, още по-здраво се загърна, както правят съвсем солидните хора, и потегли.

Момченцето му Мишка, което бе изтичало при вратата, поиска да го повозят. Съскащата Машка също се замоли да я повозят, щяло „да й е голещо и бес козух“ и Поликей спря Барабан, усмихна се със своята плаха усмивка, а Акулина сложи децата до него, приведе се и му пошепна да помни клетвата си и да не пие нищо из пътя. Поликей повози децата до ковачницата, свали ги, пак се загърна, пак оправи калпака си и тръгна самичък със ситен, солиден тръс, като при всеки тласък бузите му потрепваха и краката му се удряха в предницата на талигата. А Машка и Мишка с такава бързина и с такъв писък полетяха боси по хлъзгавия хълм към дома, че кучето, което бе излязло от село след прислужниците, ги зърна и изведнъж сви опашка и припна с лай подире им, поради което писъкът на Поликеевите наследници стана десет пъти по-силен.

Времето беше отвратително, вятърът режеше лицето и нещо като сняг, като дъжд, като суграшица от време на време почваше да шиба Илич по лицето и по голите ръце, които той криеше заедно със студените поводи в ръкава на връхната си дреха, шибаше и по кожения хамут, и по старата глава на Барабан, който свиваше уши и премигваше.

После изведнъж преставаше, за миг небето се разчистваше; ясно се виждаха синкавите снежни облаци и слънцето като че започваше да наднича, но нерешително и невесело като усмивката на самия Поликей. Въпреки това Поликей бе унесен в приятни мисли. Той, когото искаха да изпратят на заточение, когото заплашваха, че ще го вземат войник, когото само ленивецът не ругаеше и не биеше, когото всякога тикаха там, където е най-лошо — той отива сега да получи една сума пари, и то голяма сума, и господарката има доверие в него, и той пътува с талижката на управителя, с Барабан, с който сама господарката пътува, пътува като някакъв ханджия, с кожени хамути и поводи. И Поликей се поизправяше на капрата, оправяше подалия се памук на калпака и пак се загръщаше. Впрочем ако Илич мислеше, че съвсем прилича на богат ханджия, той се заблуждаваше. То наистина всеки знае, че и търговци с по десет хиляди рубли капитал пътуват в талижки, конете на които са впрегнати в кожени хамути; тъй е то, но и не е тъй. Пътува човек с брада, в син или черен кафтан, с охранен кон, седнал сам на капрата — щом погледнеш охранен ли е конят, самият той охранен ли е, как е седнал, как е впрегнат конят, какви са шините на колата, как се е запасал самият той, веднага разбираш с хиляди ли или със стотици търгува мужикът. Всеки опитен човек само като погледне отблизо Поликей, като види ръцете му, лицето му, пуснатата неотдавна брада, пояса му, сеното, хвърлено как да е в колата, мършавия Барабан, изтърканите шини, веднага би познал, че този пътник е обикновен ратай, а не търговец, не собственик на стада, не ханджия, че не търгува нито с хиляда, нито със сто, нито и с десет рубли. Но Илич не мислеше тъй, той се заблуждаваше, и то приятно се заблуждаваше. Хиляда и петстотин рубли ще пренесе той в пазвата си. Ако поиска, ще обърне Барабан наместо към дома, към Одеса и ще тръгне, където бог го заведе. Само че той няма да направи това, а честно ще занесе парите на господарката и ще казва после, че и други такива пари е носил. Като стигнаха кръчмата, Барабан започна да опъва левия повод, да спира и да се дърпа встрани, но Поликей, макар че в него имаше пари, които му бяха дали за покупки, плесна Барабан с камшика и отмина. Същото направи и при другата кръчма и по обяд слезе от талигата, отвори вратите на търговския дом, където спираха всички хора на господарката, вкара талижката, разпрегна, върза коня до сеното, похапна с работниците на търговеца, като не пропусна да каже за каква важна работа е дошъл, и отиде с писмото в калпака при градинаря. Градинарят, който познаваше Поликей, като прочете писмото, с нескривано съмнение го поразпита наистина ли на него е възложено да занесе парите. Илич искаше да се оскърби, но не съумя, а само се усмихна със своята усмивка. Градинарят прочете още веднъж писмото и даде парите. Като получи парите, Поликей ги сложи в пазвата и тръгна към квартирата. Нито бирариите, нито кръчмите, нищо не го съблазняваше. Той усещаше приятна възбуда в цялото си същество и неведнъж спира пред дюкяните със съблазняващи стоки: ботуши, дрехи, калпаци, басми и храна. И като постоеше малко, отминаваше с приятното чувство: мога всичко да купя, но ето, няма да го направя. Отиде на пазара, за да купи, каквото му беше поръчано, взе всичко и влезе в пазарлък за един кожух, за който му поискаха двадесет и пет рубли. Продавачът, кой знае защо, като гледаше Поликей, не вярваше, че Поликей може да купи кожух, но Поликей му посочи пазвата си, като каза, че ако иска, може да купи целия му дюкян и настоя да премери кожуха, облече го, помачка и подръпна кожата, помириса я и дори малко му се повдигна от миризмата й и най-после го съблече с въздишка. „Неподходяща цена. Да беше отстъпил на петнадесет рубли“ — каза той. Продавачът преметна сърдито кожуха през масата, а Поликей излезе и весело разположен, тръгна към квартирата. Като вечеря, напои Барабан и му даде овес, той се качи на печката, извади плика, разглежда го дълго и помоли грамотния ханджия да прочете адреса и думите: „С вложени хиляда шестстотин и седемнадесет рубли в банкноти“. Пликът беше от проста хартия, печатът беше от тъмночервен восък с изображение на котва: един голям в средата, четири в краищата, отстрани имаше капки от восък. Илич разгледа всичко това и го запомни и дори попипа острите краища на банкнотите. Той изпитваше някакво детско удоволствие, като знаеше, че държи в ръцете си такива пари. Пъхна плика в дупката на калпака си, калпака сложи под главата си и легна; но и през нощта той на няколко пъти се събужда и опипва плика. И всеки път, като намираше плика на мястото му, изпитваше приятно чувство, което идеше от съзнанието, че той, Поликей, посраменият и оскърбеният, носи такива пари и ще ги предаде сигурно — тъй сигурно, както не би ги предал и самият управител.