Лев Толстой
Поликушка ^[0]

I

— Както благоволите да заповядате, господарке! Само за Дутлови ми е жал. Всички си приличат един на друг, добри момчета са; а пък ако не поставим поне един от прислугата, техният неминуемо трябва да отиде — каза управителят, — и без това сега всички тях сочат. Впрочем, ваша воля.

И той премести дясната си ръка върху лявата, сложил и двете на корема си, наведе глава на другата страна, засмука тънките си устни, при което едва не измляска, изви очи и млъкна с очевидното намерение да мълчи дълго време и да слуша без възражение всички глупости, които трябваше да му каже по този случай господарката.

Той беше управител, взет измежду прислугата, бръснат, в дълъг сюртук (особена управителска кройка), който една вечер през есента стоеше на доклад пред своята господарка. Докладът според разбиранията на господарката се състоеше в туй: да изслушва отчети за свършени вече домакински работи и да дава нареждания за нови. Според разбиранията на управителя Егор Михайлович докладът беше обред, при който той трябваше да стои чинно на двата си прибрани един до друг крака, в ъгъла, с лице, обърнато към дивана, да изслушва някакви дърдорения, които нямат нищо общо с работата, и с различни средства да доведе господарката до такова състояние, че тя да заговори бързо и нетърпеливо: „Добре, добре“ в отговор на всички предложения на Егор Михайлович.

Сега ставаше дума за новия набор. От Покровское трябваше да се изберат трима. Двама бяха определени несъмнено от самата съдба, по съвпадение на семейни, нравствени и икономически условия. По отношение на тях не можеше да има колебание и спор нито от страна на общината, нито от страна на господарката, нито от страна на общественото мнение. Третият беше спорен. Управителят искаше да запази третия от Дутлови и да определи Поликушка, от прислугата в двора, женен, който имаше доста лоша репутация, улавян беше много пъти да краде чували, оглавници, сено; а пък господарката, която често галеше дрипавите деца на Поликушка и посредством евангелските внушения поправяше неговата нравственост, не искаше да го даде. Но едновременно тя не искаше да причини зло и на Дутлови, които не познаваше и никога не беше виждала. Но, кой знае защо, тя никак не можеше да съобрази, а управителят не се решаваше да й обясни направо туй, че ако не отиде Поликушка, ще отиде Дутлов. „Но аз не искам нещастие да сполети Дутлови“ — казваше разчувствувана тя. „Щом не искате, заплатете триста рубли откуп“ — ето какво трябваше да се отговори на нейните думи. Но деликатността не допускаше това.

И тъй, Егор Михайлович стоеше спокойно, дори се облегна незабелязано към горния край на вратата, но запази угодническия израз на лицето си и загледа как мърдаха устните на господарката, как подскачаше дантелата на бонето й заедно със сянката си на стената под картината. Но той съвсем не смяташе за нужно да вниква в смисъла на нейните думи. Господарката говореше продължително, много. Той усети, че зад ушите му плъзват тръпки на прозявка, но умело смени тия тръпки с кашлица, като закри устата си с ръка и престорено се изкашля. Аз неотдавна бях видял как лорд Палмерстон седеше, закривайки лице с шапката си, в същото време, когато един член от опозицията нападаше министерството, после изведнъж стана и в тричасова реч отговори по всички точки на противника; видях това и не се учудих, защото подобно нещо съм виждал хиляди пъти между Егор Михайлович и неговата господарка. Дали от страх, че може да заспи, или защото му се стори, че тя твърде много се увлича, той премести тежестта на тялото си от левия върху десния ирак и започна обичайното си встъпление, както почваше винаги:

— Ваша воля, господарке, само че… само че събранието продължава сега там пред моята канцелария и трябва да се сложи край. В заповедта е казано, до Богородица новобранците трябва да се откарат в града. А от селяните всички сочат Дутлови, пък и няма кои други. А общината не съблюдава вашия интерес; на тях им е все едно, че ще разорим Дутлови. А пък аз знам как те са се блъскали. Откакто аз управлявам, все в бедност живееха. Едва-едва дочака старецът да израсте по-малкият внук, сега пак трябва да ги разорим. А пък аз, позволете да знаете, за вашата собственост се грижа като за своя. Жалко, господарке, но както ви е угодно! Те не са ми, дето се казва, нито сват, нито брат и аз нищо от тях не съм взел…

— Но аз и не мисля, Егор — прекъсна го господарката и веднага си помисли, че той е подкупен от Дутлови.

— … И при това в цяло Покровское най-хубавата къща е тяхната. Те са богобоязливи, трудолюбиви мужици. Старият е от тридесет години черковен настоятел, нито вино пие, нито с лоши думи ругае, на черква ходи. (Знаеше управителят с какво да я подкупи.) И най-важното, нека ви доложа, той има само двама сина, а останалите са му племенници. Общината посочва, а в същност тя би трябвало да хвърля двойников жребий за втория син. Други и с по трима сина пак са се разделили поради своята неразумност и сега никой не ги закача, а тези за своята добродетел трябва да пострадат.

Сега вече господарката нищо не разбираше — не разбираше какво значи тук този „двойников жребий“ и тази „добродетел“; тя чуваше само звуци и наблюдаваше платнените копчета по сюртука на управителя: горното, изглежда, той закопчаваше по-рядко, затова то стоеше по-здраво, а средното съвсем беше изтеглено и висеше, тъй че трябваше отдавна да бъде зашито. Но както е известно на всички, при разговор, особено когато е делови, никак не е нужно да разбираш онова, което ти говорят, а трябва само да помниш онова, което ти искаш да кажеш. Господарката така и постъпваше.

— Как не искаш да разбереш, Егор Михайлов — каза тя, — аз съвсем не искам Дутлов да иде войник. Струва ми се, доколкото ме познаваш, можеш да разсъдиш, че правя всичко, което мога, за да помогна на своите селяни, и не искам те да бъдат нещастни. Ти знаеш, че съм готова да пожертвувам всичко, за да се избавя от тази тъжна необходимост и да не давам нито Дутлов, нито Хорюшкин. (Не зная дали мина през ума на управителя, че за да се избави от тази тъжна необходимост, не е нужно да жертвува всичко, а са достатъчни само триста рубли; но тази мисъл лесно можеше да му дойде на ум.) Едно само ще ти кажа, че няма да дам Поликей за нищо на света. Когато след случката с часовника той сам призна пред мене и плака, и се закле, че ще се поправи, аз дълго говорих с него и видях, че той се е трогнал и че искрено се е разкаял. („Е-е, подкара си своето!“ — помисли Егор Михайлович и започна да разглежда сладкото, което беше сложено пред нея в чаша вода: дали е от портокали, или е от лимони? „Сигурно нагорчава“ — помисли той.) И ето оттогава вече минаха седем месеца, а той не се е напивал нито веднъж и се държи прекрасно. Жена му ми е казвала, че е станал друг човек. И как искаш сега да го наказвам, когато той се е поправил? Пък не е ли безчовечно да дам човек, който има пет деца и той е самичък? Не, по-добре не ми говори за това, Егор…

И господарката започна да пие от чашата.

Егор Михайлович проследи как водата мина през гърлото й и след това възрази кратко и сухо:

— Значи, ще заповядате да определим Дутлов?

Господарката плесна с ръце.

— Как не можеш да ме разбереш? Нима аз искам нещастие да сполети Дутлов, нима имам нещо против него? Бог ми е свидетел, че съм готова да направя всичко за тях. (Тя погледна картината в ъгъла, но си спомни, че това не е бог: „Е, все едно, няма значение“ — помисли тя. И пак е чудно, че не й мина през ума за тристата рубли.) Но какво да правя? Нима зная как и що? Аз не мога да зная това. Аз на тебе се осланям, ти знаеш какво искам. Постъпвай тъй, че всички да са доволни, по закона. Какво да се прави? Не е само до тях. В живота на всекиго се случват тежки минути. Само Поликей не бива да пратим. Разбери, че това би било ужасно от моя страна.

Тя би говорила още много, тъй силно беше въодушевлението й, но в това време в стаята влезе една от прислужничките.

— Какво има, Дуняша?

— Дойде един мужик, каза да питам Егор Михайлич ще заповяда ли на събранието да чака? — каза Дуняшка и погледна сърдито Егор Михайлович. („Какъв е този управител — помисли си тя, — разтревожи господарката; сега пак няма да ме остави да заспя до два часа!“)

— Върви тогава, Егор — каза господарката, — прави, което е по-добро.

— Слушам. (Той вече вищо не каза за Дутлов.) А за парите от градинаря кого ще наредите да пратя?

— Нима Петрушка не се е върнал от града?

— Съвсем не.

— А Николай не може ли да замине?

— Татко лежи болен, кръст го боли — каза Дуняша.

— Няма ли да наредите самият аз да замина утре? — запита управителят.

— Не, ти си нужен тук, Егор. (Господарката се замисли.) Колко са парите?

— Четиристотин шестдесет и две рубли.

— Поликей прати — каза господарката, като погледна решително Егор Михайлов в лицето.

Без да показва зъбите си, Егор Михайлов разтегли устни, като че се усмихваше, и не промени израза на лицето си.

— Слушам.

— Изпрати го при мене.

— Слушам — и Егор Михайлович тръгна към канцеларията.

II

Поликей, като човек незначителен и опетнен, при това и от друго село, не се ползуваше от покровителството нито на ключарката, нито на бюфетчика, нито на управителя или домашната прислужничка и неговият кът беше най-лошият, макар че той, жена му и децата бяха всичко седем души. Кътовете още при покойния господар бяха построени тъй: в една каменна къщурка, широка десет аршина, се издигаше по средата руска печка, наоколо имаше колидор (както казваха прислужниците), а при всеки ъгъл бяха заградени с дъски кътове. Мястото, значи, беше малко, особено в кътчето на Поликей, което се намираше накрая, до вратата. Брачното легло с юрган и басмени възглавници, люлката с бебето, трикраката масичка, на която се готвеше, миеше, върху която стояха всички домашни потреби и на която Поликей работеше (той беше конски доктор), качетата, дрехите, кокошките, телето и самите седем души обитатели изпълняха целия кът и не биха могли да се помръднат, ако общата печка не им предлагаше едната си четвъртина, на която лежаха и вещи, и хора, и още — ако не можеше да се излезе на площадката пред входа. А пък то, кажи-речи, и не можеше: през октомври е студено, а топла дреха имаше всичко на всичко един кожух и за седмината; но затова пък децата можеха да се посгреят, като потичат, големите, като работят, а и едните, и другите — като се качат на печката, където топлината стигаше до четиридесет градуса. То май че е страшно да се живее при такива условия, ала на тях им нямаше нищо: можеше да се живее. Акулина миеше, кърпеше децата и мъжа си, предеше, тъчеше и белеше своите платна, вареше и печеше в общата печка, ругаеше и сплетничеше със съседите. Храната, която им даваха господарите всеки месец, стигаше не само за децата, но оставаше да сипят и на кравата. Дървата бяха свободни, също и кърмата за добитъка. И сенце от конюшнята им падаше понякога. Имаха и една ивица земя за градина. Кравичката се отели; и кокошки си имаха. Поликей работеше в конюшнята, грижеше се за два жребеца и пускаше кръв на конете и добитъка; очистваше копитата, пробождаше отоците и даваше мехлеми собствено изобретение; поради туй падаха му от време на време парички и материали. Оставаше също тъй и от господарския овес. В селото имаше един мужик, който редовно всеки месец срещу две мерки овес му даваше двадесет фунта овче месо. Можеше да се живее, ако не беше душевната мъка. А голяма беше мъката на цялото семейство. На младини Поликей бе работил в конезавод в едно друго село. Конярят, при когото бе попаднал, беше първият крадец в цялата околност: изпратиха го на заточение. При този коняр взе Поликей първите уроци и поради младостта си тъй свикна с тия празни работи, че после искаше да се откаже от тях, а не можеше. Млад човек беше той, слаб; баща, майка нямаше и нямаше кой да го учи. Поликей обичаше да си попийва, а не обичаше да гледа неща, които не са прибрани. Хамут ли, седло ли, катинар ли, ос ли или нещо по-скъпо — всичко си намираше място у Поликей Илич. Навсякъде имаше хора, които приемаха тия нещица и му даваха за тях вино или пари, по споразумение. Тия печалби бяха много лесни, както казва народът: за тях не трябва нито учене, нито труд, не трябва нищо и опиташ ли ги веднъж, друга работа вече не ти се иска. Само едно лошо има в тия печалби: макар всичко да се постига евтино и лесно и животът ти да е приятен, може току изведнъж този занаят да не хареса на злите хора и ти да заплатиш на един път всичко и животът ти да стане неприятен.

Така се случи и с Поликей. Ожени се Поликей и даде му бог щастие: жена му, дъщеря на говедаря, излезе жена здрава, умна, работлива; народи му деца едно от друго по-хубави. Поликей все не оставаше своя занаят и всичко вървеше добре. Изведнъж го сполетя несполука и го пипнаха. И го пипнаха за дреболии: беше задигнал ремъчните поводи от един мужик. Намериха ги, набиха го, заведоха го при господарката и започнаха да го следят. Пипнаха го и втори, и трети път. Хората почнаха да го корят, управителят го заплаши, че ще го прати войник, господарката го смъмри, жена му започна да плаче, да се съсипва; всичко тръгна съвсем с главата надолу. Той беше добър човек, не беше лош, само че беше слаб, обичаше да попийва и такъв силен навик бе придобил към това, че никак не можеше да се откаже. Понякога жена му започваше да го ругае, дори да го бие, когато се прибираше пиян, а той плаче. „Нещастен човек съм аз — казва, — какво да правя? Очите ми да се пръснат, ако направя това втори път.“ А току-виж, след един месец пак излезе от къщи, напие се, по два-три дни не се връща. „Откъде пък намира пари да гуляе“ — разсъждаваха хората. Последната му история беше с часовника в канцеларията. Имаше в канцеларията един стар стенен часовник, който отдавна не работеше. Случило се да влезе сам в отворената канцелария: полакомил се за часовника, взел го и го продал в града. Но сякаш нарочно се случило тъй, че бакалинът, на когото той продал часовника, бил сват на една от прислужничките и дошъл за празника в село и казал за часовника. Започнаха да издирват, като че някому беше нужно това. Особено не обичаше Поликей управителят. И го откриха. Доложиха на господарката. Господарката извика Поликей. Той веднага падна в краката й и прочувствено, трогателно си призна всичко, както го бе научила жена му. Той изпълни всичко много добре. Започна господарката да го вразумява, говори-говори, нарежда-нарежда и за бога, и за добродетелта, и за бъдещия живот, и за жена му и децата му и го накара да се разплаче. Господарката му каза:

— Прощавам ти, само ми обещай, че вече никога няма да правиш това.

— Докато съм жив, няма! Да умра, да пукна! — говореше Поликей и трогателно плачеше.

Дойде си Поликей у дома и там като теленце цял ден рева и лежа на печката. Оттогава нито веднъж никой не забеляза нещо лошо у Поликей. Само животът му стана тъжен; хората гледаха на него като на крадец и като дойде време за набора, всички започнаха да сочат него.

Поликей беше конски доктор, както вече се каза. Как тъй изведнъж бе станал конски доктор, това на никого не беше известно, и най-малко на самия него. В конезавода, при коняря, който бе изпратен на заточение, той не бе изпълнявал никаква друга длъжност, освен да чисти тора из оборите, понякога да чисти конете и да докарва вода. Там той не можеше да се научи. После стана тъкач; после работи в една градина, чистеше пътеките; после за наказание прави тухли; после, като ходеше по събиране на оброка^[1], той се бе главил като слуга при един търговец. Впрочем и там нямаше практика. Но при последното му пребиваване в къщи някак малко по малко започна да се разпространява репутацията на неговото необикновено, дори малко свръхестествено изкуство на конски доктор. Един-два пъти пуска кръв, после повали един кон и почопли нещо в хълбока му, после поиска да заведат един кон при менгемето и започна да реже копитото му до кръв, макар че конят се дърпаше и цвилеше, и каза, че това значи „да се пуска подкопитна кръв“. После обясни на един мужик, че е необходимо да се пусне кръв от две жили „за повече лекота“ и започна да удря с едно дървено чукче по тъпия хирургически нож; после под корема на коня на едного от слугите опъна една лента от забрадката на жена му. Най-после започна да посипва с витриол всякакви ранички, да сипва от едно шише и да дава понякога за вътрешно, каквото му скимне. И колкото повече мъчеше и убиваше конете, толкова повече му вярваха и толкова повече водеха при него конете.

Чувствувам, че на нашего брата, на господата, никак не ни прилича да се присмиваме на Поликей. Похватите, с които той си служи, за да внушава доверие, са същите, които са действували на нашите бащи, на нас и които ще действуват на нашите деца. Мужикът, притиснал с корема си главата на своята единствена кобила, която съставя не само неговото богатство, но почти част от семейството му, и който гледа с вяра и ужас важно намръщеното лице на Поликей и тънките му запретнати ръце, с които той нарочно притиска именно онова място, което боли, и смело реже живото тяло с потайната мисъл: „Да става, каквото ще“ и дава вид, че знае къде е кръвта, къде е тъканта, къде е сухата, къде мократа жила, а в зъбите си държи целебното парцалче или стъкло с витриол — този мужик не може да си представи, че Поликей е вдигнал ръка да реже, без да разбира. Самият той не би могъл да направи това. А тъй като бързо е разрязано, той няма да се укори, че е позволил да режат напразно. Не зная вие, но аз съм изпитвал съвсем същото с доктора, който е мъчил по моя молба хора, близки на сърцето ми. Хирургическият нож и тайнственото белезникаво шишенце със сублимат и думите: шуга, маясъл, да се пусне кръв, гной и така нататък нима не са същите ония нерви, ревматизми, организми и така нататък? Wage du zu irren und träumen!^[2] Това се отнася не толкова до поетите, колкото до докторите и конските доктори.

III

През същата оная вечер, когато събранието, което трябваше да избере новобранците, шумеше пред канцеларията в студения мрак на октомврийската нощ, Поликей седеше на края на кревата до масата и разтриваше на нея с бутилка някакво конско лекарство, което и самият той не познаваше. Тук имаше сублимат, сяра, глауберова сол и една билка, която Поликей събираше, защото веднъж му беше хрумнало, че тази билка е много полезна срещу задуха у конете и смяташе, че не е излишно да я дава и срещу други болести. Децата вече лежаха: две на печката, две на кревата, едно в люлката, до която седеше Акулина и предеше. Угарката, останала от крадените господарски свещи, беше сложена в дървен свещник на прозореца и за да не се откъсва мъжът й от своето важно занимание, Акулина ставаше да оправя пламъчето с пръсти. Имаше неверници, които смятаха Поликей за несериозен конски доктор и несериозен човек. Други, и то мнозинството, го смятаха лош човек, но голям майстор в своята работа. Акулина пък, макар често да ругаеше и дори да биеше мъжа си, го смяташе за безспорно пръв конски доктор и пръв човек в света. Поликей изсипа в шепичката си някакъв специалитет. Везни той не употребяваше и се произнасяше с ирония за немците, които употребявали везни. „Това — казваше той — не е аптека!“ Поликей претегли своя специалитет в ръка и го разтърси, но му се стори малко и той насипа десет пъти повече. „Ще сложа всичкото, по-бързо ще го продигне“ — каза той на себе си. Акулина се обърна бързо, като чу гласа на господаря, очаквайки нареждания; но като видя, че не се отнася до нея, вдигна рамене. „Гледай го какъв е майстор! Откъде разбира тия работи!“ — помисли тя и отново се залови да преде. Хартийката, из която бе изсипан специалитетът, падна под масата. Акулина не пропусна това.

— Анютке — извика тя, — виж, баща ти събори нещо, вдигни го.

Анютка измъкна тънките си боси крачета изпод тънката дреха, с която се бе завила, спусна се като котенце под масата и взе хартийката.

— Татко, на̀ — каза тя и се мушна отново в леглото с измръзналите си крачета.

— Засто се бутас — изписка сънливо със съскащ глас по-малката й сестра.

— Ще ви науча аз! — сгълча ги Акулина и двете глави се скриха под тънката дреха.

— Три рубли ако даде — продума Поликей, като затваряше бутилката, — ще излекувам коня. И пак е евтино — добави той. — Нека си поблъска главата, да опита! Акулина, иди поискай малко тютюн от Никита. Утре ще му го върна.

И Поликей извади от панталоните си едно липово, някога боядисано чибуче, с червен восък наместо мундщук, и започна да приготвя лулата.

Акулина остави вретеното и излезе, без да се закачи о нещо, което беше доста трудно. Поликей отвори долапчето, сложи бутилката и обърна в устата празното шишенце, но ракия нямаше. Намръщи се, но когато жена му донесе тютюн и той натъпка лулата, запуши и седна на кревата, лицето му светна с доволството и гордостта на човек, завършил дневната си работа. Може би мислеше за туй, как утре ще хване езика на коня и ще излее в устата му този чуден разтвор или разсъждаваше върху туй, че когато човек е в нужда, никой не му отказва и ето на̀, Никита все пак му е изпратил тютюн. Той се чувствуваше добре. Изведнъж вратата, която висеше само на една кука, се отвори и в къта влезе горничната прислужничка, не втората, а третата, малката, която държаха само за да я пращат тук и там. Горе, както на всички е известно, означава господарския дом, макар да се намираше долу. Аксютка — така наричаха момичето — винаги летеше като куршум и при това ръцете й не се свиваха, а се люлееха като махала, в зависимост от бързината на движението й, не встрани, а пред тялото й; бузите й винаги бяха по-червени от розовата й рокля; езикът й се движеше винаги също тъй бързо, както и краката й. Тя се втурна в стаята и като се хвана, кой знае защо, за печката, започна да се клатушка и сякаш желаейки да изговаря непременно не повече от по две и по три думи наведнъж, неочаквано, като се задъхваше, произнесе, обръщайки се към Акулина:

— Господарката поръча Поликей Илич да дойде веднага горе… поръча. (Тя спря и тежко си пое дъх.) Егор Михайлич беше при господарката, говориха за новобранците, поменаваха името на Поликей Илич… Авдотя Миколавна поръча да дойде веднага. Авдотя Миколавна поръча (нова въздишка) веднага да дойде.

За половин минута Аксютка огледа Поликей, Акулина, децата, които бяха подали глави под завивката, взе една черупка от орех, оставена на печката, хвърли я към Анютка и като каза още веднъж „веднага да дойде“, излетя като вихър от стаята и махалата се залюляха с обикновената си бързина напреко на посоката на тичането й.

Акулина стана отново и даде ботушите на мъжа си. Ботушите бяха мръсни, скъсани, войнишки. Свали от печката кафтана му и му го подаде, без да го гледа.

— Илич, рубашката си няма ли да смениш?

— Не — каза Поликей.

Акулина не погледна нито веднъж лицето му, докато тъй мълчаливо се обуваше и обличаше, и добре стори, че не го погледна. Лицето на Поликей беше бледо, долната му челюст трепереше и очите му имаха онзи плачлив, покорен и дълбоко-нещастен израз, който е присъщ само на добрите, слабите и виновните хора. Той се среса и искаше да излезе, жена му го спря и оправи ширита на рубашката, който висеше върху горната му дреха, и му сложи шапката.

— Какво, Поликей Илич, господарката ли ви вика? — чу се зад преградката гласът на жената на дърводелеца.

Жената на дърводелеца бе имала тази сутрин с Акулина жестока разправия за едно гърне пепелива вода, която бяха разлели Поликеевите деца, и в първия миг й стана приятно, като чу, че викат Поликей при господарката: сигурно няма да е за добро. При това тя беше хитра, политична и заядлива дама. Никой не можеше да ухапе с думи човека по-добре от нея; така поне мислеше за себе си самата тя.

— Сигурно искат да ви пратят в града за покупки — продължи тя. — Аз тъй предполагам: искат верен човек и затова ще изпратят вас. Вие в такъв случай ще ми купите четвърт чай, Поликей Илич.

Акулина задържа сълзите си, устните й се свиха в злобна гримаса. Идеше й да впие пръстите си в редките коси на тази негодница, жената на дърводелеца. Но като погледна децата си и помисли, че ще останат сирачета, а тя войнишка жена-вдовица, забрави хапливата дърводелска жена, закри лицето си с ръце, седна на леглото и главата й клюмна върху възглавницата.

— Мамицко, ще ме смацкас — избъбри със съскащ глас момиченцето, като дърпаше завивката изпод лакътя на майка си.

— Да пукнехте всички! За мъка само съм ви народила! — извика Акулина и започна силно да ридае за утеха на дърводелската жена, която още не бе забравила сутрешната разправия за гърнето с пепеливата вода.

IV

Мина половин час. Детето заплака, Акулина стана и го накърми. Тя вече не плачеше, а като подпря на лакът все още красивото си слабо лице, втренчи очи в догарящата свещ и мислеше защо ли се беше омъжила, защо са нужни толкова войници, мислеше и как да се отплати на жената на дърводелеца.

Чуха се стъпките на мъжа й; тя обърса следите от сълзите си и стана, за да му направи път. Поликей влезе наперено, хвърли шапката си на кревата, пое дълбоко дъх и започна да се разпасва.

— Е, какво? Защо те вика?

— Хм, то се знае! Поликушка е последният човек, а пък когато трябва да се върши работа, за кого ще се сетят? За Поликушка.

— Каква работа?

Поликей не бързаше да отговори; той запуши с лулата и плю.

— При търговеца за пари поръча да ида.

— Пари ли да донесеш? — запита Акулина.

Поликей се усмихна и поклати глава.

— А как хитро знае да говори! Ти, казва, беше под наблюдение, защото ти бяха изгубили доверие, но аз ти вярвам повече, отколкото на когото и да е друг. (Поликей говореше високо, за да го чуят съседите.) Ти, казва, ми обеща да се поправиш; ето ти сега, значи, първото доказателство, че ти вярвам: иди, казва, до търговеца, вземи едни пари и ми ги донеси. Господарке, казвам аз, ние, казвам, всички сме ваши слуги и трябва да служим както на бога, тъй и на вас, затова аз чувствувам, че мога всичко да извърша за вашето здраве и от никаква длъжност не мога да се откажа; каквото наредите, това и ще изпълня, затова съм ваш раб. (Той пак се усмихна с оная особена усмивка на слаб, добър и виновен човек.) И тъй, казва, ти ще свършиш тази работа сигурно, нали? Ти, казва, разбираш ли, че съдбата ти зависи от това? Как мога да не разбирам, че мога всичко да направя? Щом хората са наговорили срещу мене, всеки може да бъде оклеветен, а пък аз никога нищо, чини ми се, не съм могъл и да помисля срещу вашето здраве. Тъй, значи, й наговорих, че моята господарка съвсем омекна. Ти, казва, ще ми бъдеш първият човек тука. (Той помълча и пак същата усмивка се яви на лицето му.) Зная аз много добре как трябва да говоря с тях. Когато ходех да събираме оброка, току изскочи напреде ти някой, дето много знае. А пък аз му кажа две-три думи и тъй го придумам, че той омекне като коприна.

— И много ли са парите? — запита Акулина.

— Хиляда и петстотин рубли — отговори небрежно Поликей.

Тя поклати глава.

— Кога ще тръгваш?

— Поръча утре да ида. Вземи, казва, който искаш кон, отбий се в канцеларията и върви с бога!

— Слава тебе, господи! — каза Акулина, като стана и се прекръсти. — Нека ти помага бог, Илич — добави тя шепнешком, за да не чуят зад преградата, и го хвана за ръкава на ризата му. — Илич, чуй ме, в името на Христа-бога те моля, като тръгнеш, целуни кръста и се закълни, че нито капка няма да сложиш в устата си.

— Да, ще седна да пия, когато нося такива пари у себе си! — изсумтя той. — А пък там някой свиреше на пиано тъй майсторски, просто чудо! — добави той, като помълча и се усмихна. — Трябва да беше госпожицата. Аз стоях пред нея, пред господарката, до шкафа, а госпожицата свиреше зад вратата. Подкара полека-полека, че после като засили — чудо ти казвам! Просто ми се дощя и аз да посвиря. И бих го направил. Като нищо бих го направил. За такива работи ме бива. Утре ми дай чиста риза.

И те легнаха да спят щастливи.

V

А в това време събранието пред канцеларията шумеше. Работата не беше за шега. Дошли бяха почти всички мужици и в това време, когато Егор Михайлович отиде при господарката, те сложиха шапките си, започнаха да се чуват все повече и все по-високи гласове в общата глъчка. Глухият шум на дебелите гласове, прекъсван от време на време от задъхан, пресипнал, креслив говор, трепереше във въздуха и долиташе като звук от шумящо море до прозорците на господарката, която, чувайки го, изпитваше нервно безпокойство, прилично на чувството, което извиква силната буря. Беше й и страшно, и неприятно. Все й се струваше, че тия гласове ще станат по-силни и по-чести и че нещо ще се случи. „Като че не може всичко да стане тихо, мирно, без препирни, без викове — мислеше тя, — по християнския братолюбив и смирен закон.“

Много гласове говореха наведнъж, но по-силно от всички викаше Фьодор Резун, дърводелецът. Той беше втори син и нападаше Дутлови. Старият Дутлов се защищаваше; той излезе из тълпата, зад която стоеше отначало, и задъхан, разперил широко ръце и подръпвайки брадичката си, гъгнеше тъй често, че едва ли можеше и самият той да разбере онова, което говореше. Децата и племенниците му, юнак до юнака, стояха и се притискаха към него, а старият Дутлов напомняше майката в играта на ястреб. Ястребът беше Резун, и не само Резун, а всички двойници и всички единични, почти цялото събрание, което нападаше Дутлов. Работата се състоеше в туй, че братът на Дутлов преди тридесетина години бил взет войник и поради това той не искаше да бъде наред с тройниците, а искаше да се зачете службата на брата му и той да бъде приравнен с двойниците в общия жребий, и от тях вече да вземат третия новобранец. Тройници имаше още четирима освен Дутлов; но единият беше кмет и госпожата го беше освободила; от другото семейство бе взет новобранец в миналия набор; от останалите две семейства бяха вече определили двамата новобранци и от тях единият дори не беше дошъл на събранието, само жена му стоеше тъжна зад всички със смътната надежда, че колелото може някак да се обърне за нейно добро; а другият от двамата определени, червенокосият Роман, облечен в окъсана горна дреха, макар да не беше беден, стоеше подпрян при входа на канцеларията и навел глава, все мълчеше и само от време на време се вглеждаше внимателно в оня, който говореше по-високо, и пак отпускаше глава. От цялата му фигура лъхаше скръб. Старият Семьон Дутлов беше такъв човек, че всеки, който малко го познаваше, би му дал на съхранение стотици и хиляди рубли. Той беше човек солиден, богобоязлив, състоятелен; при това беше и черковен настоятел. Толкова по-чудно беше раздразнението, което го беше овладяло.

Резун-дърводелецът беше, обратно, човек висок, черен, буен, пияница, смел и особено ловък в препирните и споровете по събранията, на пазара, с работници, търговци, мужици или господари. Сега той беше спокоен, хаплив и от цялата височина на своя ръст, с цялата сила на звучния си глас и ораторския си талант притискаше задъхващия се и съвсем объркан, излязъл из релсите на своята солидност черковен настоятел. В препирнята участвуваха още: кръглоликият и младолик, с четвъртита глава и къдрава брадичка, набитият Гараска Копилов, един от бъбриците на следващото след Резун по-младо поколение, който винаги се отличаваше с острия си език и който вече бе спечелил влияние в събранието. След туй Фьодор Мелничний, жълт, слаб, висок, малко прегърбен мужик, също млад, с рядка брада и с малки очички, винаги жлъчен, мрачен, който във всяко нещо виждаше само лошото и често пъти озадачаваше събранието със своите неочаквани и резки въпроси и забележки. Тези двама бъбривци бяха на страната на Резун. Освен това намираха се от време на време и двама дърдорковци: единият с най-добродушна мутра и широка руса брада, Храпков, който непрекъснато повтаряше: „Любезни мой приятелю“ и другият, малък, с птича муцунка, Жидков, който също тъй винаги вмъкваше по едно: „Излиза, братлета мои“, като се обръщаше към всички и говореше уж разбрано, но винаги ни в клин, ни в ръкав. Те двамата бяха ту за единия, ту за другия, но никой не ги слушаше. Имаше и други такива, но тия двама непрекъснато сновяха сред множеството, викаха повече от всички, заплашвайки господарката, макар почти никой да не им обръщаше внимание, и замаяни от шума и крясъка, се отдаваха напълно на удоволствието да си чешат езиците. Имаше още мнозина миряни с най-различни характери: имаше мрачни, прилични, равнодушни, подплашени; имаше и жени, застанали зад мужиците, с тояжки в ръце; но за всички тях, ако е рекъл бог, ще разкажа друг път. Тълпата общо взето се състоеше от мужици, които стояха на събранието като в черква и разговаряха отзад шепнешком за домашните си работи, за туй, кога да събират клони в гората или пък очакваха мълчаливо кога ще свърши тази врява. А имаше и богати, към благосъстоянието на които това събрание не можеше нищо нито да прибави, нито да отнеме. Такъв беше Ермил, с широкото лъскаво лице, когото мужиците наричаха шкембелан, защото беше богат. Такъв беше и Старостин, по лицето на когото бе изписан самодоволният израз на властния: „Вие, значи, си говорете, каквото искате, а мене никой не може да ме докосне. Четирима сина имам, но нито един няма да вземат.“ От време на време волнодумците като Копил и Резун закачаха и тях, и те им отговаряха, но спокойно и твърдо, със съзнание за своята неприкосновеност. Ако Дутлов приличаше на майка в играта на ястреб, неговите момчета не напомняха напълно пиленца: не се плашеха, не пискаха, а стояха спокойно зад него. Най-старият, Игнат, беше вече на тридесет години; вторият, Василий, също беше женен, но негоден за войник; третият, Илюшка, негов племенник, току-що оженен, бял, румен, в контешки кожух (той беше колар) стоеше и гледаше народа, като се почесваше от време на време по тила под шапката, сякаш онова, което се говореше, не се отнасяше до него, а пък тъкмо него искаха да грабнат ястребите.

— Щом е тъй, и моят дядо е служил войник — казваше Резун, — тогава и аз ще се откажа от жребия. Такъв закон, брат, няма. В миналия набор взеха Михейчев, а чичо му още не се е върнал.

— На тебе нито баща ти, нито чичо ти са служили на царя — говореше в същото време Дутлов, — пък и ти не си служил нито на господарите, нито на общината, само си скитосвал, та и децата ти се отчуждиха от тебе. Все казваш, че с тебе не може да се живее, а сочиш другите, пък аз десет години съм бил полицейски, и кмет съм бил, два пъти пожар ме е разсипвал, никой с нищо не ми е помагал; а затуй, че в къщи живеем мирно и честно, искате да ме разорите. Върнете брат ми. Той, изглежда, там си и умря. Съдете право, по божия закон, като православни хора, а не тъй — каквото наплещи пияният, това да слушате.

А в същото това време Герасим казваше на Дутлов:

— Ти брата си сочиш, но него не го прати общината, а го дадоха господарите заради безпътството му; така че не се оправдавай с него.

Още не завършил Герасим, започна мрачно жълтият и дълъг Фьодор Мелничний, като се изстъпи напред:

— Господарите изпращат, когото си искат, а после оставят на общината да си блъска главата. Общината реши да замине твоят син, а ако не искаш, питай господарката, тя може, ако иска, да заповяда да се острижа аз, макар от дете да съм израснал сам-саменичък. Това е твоят закон — каза той злъчно. И пак, като махна с ръка, застана на предишното си място.

Червенокосият Роман, синът на когото бе определен за войник, вдигна глава и промълви: — Ха така, ха така! — и дори от яд седна на стъпалото.

Но това съвсем не бяха всички гласове, които говореха наведнъж. Освен ония, които, застанали назад, говореха за своите си работи, и бъбривците не забравяха своята длъжност.

— Да, да, православни хора — говореше малкият Жидков, повтаряйки думите на Дутлов, — трябва да съдим по християнски. По християнски, значи, братя мои, трябва да съдим.

— По съвест трябва да съдим, любезни мой приятелю — говореше добродушният Храпков, повтаряйки думите на Копилов и дърпайки Дутлов за кожуха му, — затова беше господарската воля, а не решението на общината.

— Вярно! Точно тъй е! — казваха други.

— Кой пияница плещи? — възразяваше Резун. — Ти ли си ми дал да пия или синът ти, когото прибират от пътищата, ще ме обвинява, че пиянствувам? Не, братя, трябва да се вземе решение. Ако искате да освободите Дутлов, тогава не и двойниците, ами единичните избирайте, но той после ще ни се надсмива.

— Дутлов, Дутлов, да иде! Няма какво да говорим повече!

— Разбира се! Най-напред ще трябва да хвърлят жребий ония, които са по трима от семейство — заговориха мнозина.

— Пък и каквото нареди още господарката. Егор Михалич казваше, че тя искала да се определи един и за прислужник — чу се нечий глас.

Тази бележка прекрати малко препирнята, но тя скоро пламна отново и отново започнаха личните разправии.

Игнат, за когото Резун каза, че го прибират по пътищата, започна да доказва на Резун, че той е откраднал един трион от пътуващи дърводелци и че като се напил веднъж, едва ли не убил жена си от бой.

Резун отговори, че бие жена си и когато е трезвен, и когато е пиян, и че все й е малко, с което разсмя всички. Що се отнася до триона, той изведнъж се разсърди, пристъпи по-близо до Игнат и започна да го пита:

— Кой е откраднал?

— Ти открадна — смело отговори здравенякът Игнат, като пристъпи още по-близко към него.

— Кой открадна? Не открадна ли ти? — викаше Резун.

— Не, ти открадна! — викаше Игнат.

След триона работата стигна до някакъв откраднат кон, до чували с овес, до някаква ивица зеленчукова градина при селищата, до някакъв човешки труп. И такива страшни работи си наговориха двамата мужици, че само една стотна част от онова, в което се обвиняваха, да беше вярно, и двамата според закона трябваше веднага да бъдат изпратени поне на заточение в Сибир.

И в това време старият Дутлов си избра друг род защита. Той не харесваше провикванията на сина си; той го възпираше и казваше: „Остави, грехота е! На тебе говорят“ — а сам се зае да доказва, че тройници са не само тия, които имат по трима сина наедно, но и ония, които са се разделили. И той посочи Старостин.

Старостин се усмихна леко, поизкашля се и като поглади брадата си с жеста на богат мужик, отговори, че затова именно има господарска воля. Неговият син трябва да е заслужил, щом е заповядано да не го закачат.

Относно разделените семейства Герасим също разби доводите на Дутлов, като забеляза, че не е трябвало да им позволяват да се делят, както е било при стария господар, че като си изтъкат платното, ритват кросното, че сега няма да вземат да пращат за войници ония, които са по един в къщи.

— Да не би да сме се делили от добро? Искате сега съвсем ли да ни разорите? — чуха се гласове на такива, които са се отделили от бащите си, и бъбривците се присъединиха към тия гласове.

— А пък ти се откупѝ, щом не ти харесва. Бълха ще те ухапе! — каза Резун на Дутлов.

Дутлов загърна отчаяно кафтана си и се отдръпна зад другите мужици. — Ти, както изглежда, си броил парите ми — каза злобно той. — Но да чуем какво още ще каже Егор Михалич от името на господарката.

VI

Действително Егор Михайлович в това време излезе от господарския дом. Калпаците един след друг се вдигаха над главите и с приближаването на управителя една след друга се откриваха плешивите в средата и отпред, побелели, прошарени, червенокоси, черни и руси глави и малко по малко гласовете стихваха, докато най-после съвсем утихнаха. Егор Михайлович застана при входното стълбище и даде да се разбере, че иска да говори. В своя дълъг сюртук, с неудобно пъхнатите в предните джобове ръце, с фабричната, малко накривена напред фуражка, застанал твърдо и разкрачено на възвишението, издигнато над тези изправени и обърнати към него повечето стари и красиви брадати глави, Егор Михайлович имаше съвсем друг вид — не както беше пред господарката. Той беше величествен.

— Чуйте, момчета, решението на господарката: от прислужниците тя не иска да даде, а когото изберете вие измежду вас, той и ще отиде. Сега трябва да дадем трима души. В същност два и половина, но половин ще дадем предварително. Все едно е: ако не днес, друг път ще трябва да го дадем.

— Знаем, така си е! — обадиха се някои.

— По моето мнение — продължи Егор Михайлович — трябва да заминат Хорюшкин и Васка Митюхин, тъй сам бог е наредил.

— Вярно, точно така е — обадиха се някои.

— Третият трябва да бъде или Дутлов, или някой от тия, дето са по двама от семейство. Как ще кажете вие?

— Дутлов — обадиха се гласове. — Дутлови са трима.

И отново малко по малко започнаха да викат, и отново работата стигна до триона, до ивицата градина и до някакви откраднати от господарския дом чували. Егор Михайлович вече двадесет години управляваше имението и беше умен и опитен човек. Той постоя, послуша около четвърт час и изведнъж заповяда всички да млъкнат, а Дутлови да хвърлят жребий — кой от тримата да иде. Нарязаха жребиите, Храпков взе да вади из шапката, като я разклащаше, и извади за Илюшка. Всички млъкнаха.

— Аз ли? На мене ли се пада? Дай да видя — каза Иля с разтреперан глас.

Всички мълчаха. Егор Михайлович нареди да донесат утре пари за новобранците, по седем копейки на домакинство, и като обяви, че всичко е свършено, разпусна събранието. Тълпата се раздвижи; като завиваха зад ъгъла на канцеларията, мужиците слагаха калпаците си, чуваше се шумът от разговорите и стъпките им. Управителят стоеше на стълбището и ги гледаше, като се отдалечаваха. Когато младите Дутлови закривиха зад ъгъла, той извика стария, който се спря, и влезе с него в канцеларията.

— Жал ми е за тебе, старче — каза Егор Михайлович, като сядаше в креслото пред масата, — твой ред е. — Няма ли да откупиш племенника си?

Старецът, без да отговори, изгледа многозначително Егор Михайлович.

— Не можеше инак — отговори Егор Михайлович на неговия поглед.

— На драго сърце бихме го откупили, Егор Михалич, но няма с какво. Два коня одрахме през това лято. Жених и един от племенниците. Вижда се, съдбата ни е такава затуй, че живеем честно. Лесно му е на него да говори. (Той си спомни за Резун.)

Егор Михайлович потри лицето си с ръка и се прозя. Изглежда, дотегнало му беше вече и беше време да пие чай.

— Ех, старче, не влизай в грях — каза той, — а потърси в зимника, белки намериш четиристотин от старичките рубли. Аз ще ти купя такъв доброволец — чудо! Тия дни се обади един човек.

— В губернията ли? — запита Дутлов, като под губерния разбираше града.

— Кажи, ще го откупиш ли?

— На драго сърце, кълна се, но…

Егор Михайлович го прекъсна строго:

— Слушай, старче, какво ще ти кажа: гледай Илюшка да не направи нещо със себе си; щом пратя, днеска ли — утре ли, веднага да тръгва. Ти ще го отведеш, ти и отговаряш, а ако, не дай боже, с него се случи нещо, ще взема по-големия ти син. Чуваш ли?

— А не може ли да отиде някой от ония, дето са по двама. Егор Михайлович, обидно е — каза той, след като помълча, — брат ми умря войник, а сега и сина му вземат: защо все върху моята глава се трупа? — заговори той, готов да заплаче и да се хвърли в краката на управителя.

— Е, върви, върви — каза Егор Михайлович, — нищо не мога да направя, редът е такъв. Внимавай за Илюшка; ти отговаряш.

Дутлов тръгна към дома си, като почукваше замислен с една обелена липова пръчка по неравните места из пътя.

VII

На другия ден рано сутринта пред входа на пристройката за прислужниците бе спряла пътническата талижка (с която пътуваше и управителят), запрегната с едрия дорест кон, наричан неизвестно защо Барабан. Анютка, по-голямата дъщеря на Поликей, въпреки дъжда, суграшицата и студения вятър стоеше боса до главата на коня и отдалеч, с видим страх, държеше с едната си ръка поводите, а с другата придържаше на главата си жълтозелената антерийка, която в семейството изпълняваше длъжността на одеяло, кожух, боне, ковьор, палто на Поликей и още много други длъжности. В къта всички се бяха раздвижили. Беше още тъмно; едва-едва се промъкваше утринната светлина на дъжделивия ден през прозореца, тук-таме залепен с хартия. Акулина, оставила за малко и гозбата в печката, и децата, от които малките още не ставаха и зъзнеха, тъй като завивката им беше взета за дреха и вместо нея им беше даден шалът на майка им — Акулина приготвяше мъжа си за път. Ризата беше чиста. Ботушите, които, както се казва, бяха зинали като гладни, й създаваха големи грижи. Първо, тя събу от краката си единствените дебели вълнени чорапи и ги даде на мъжа си; второ, от потника, който преди три дни Илич бе задигнал от конюшнята, тя се изхитри да направи подложки, за да запуши дупките по ботушите и да запази от влага краката на мъжа си. Самият Илич, дигнал крака на кревата, се беше заел да превърти пояса си тъй, че да не прилича на мръсна връв. А съскащото сърдито момиче, наметнало кожуха, който дори и сега, както беше метнат презглава, пак се заплиташе в краката му, бе изпратено при Никита да му иска калпака. Суматохата се увеличаваше от прислужниците, които идеха да молят Илич да им купи от града — кому игли, кому чай, кому дървено масълце, кому тютюнец и захарчица на жената на дърводелеца, която бе успяла вече да сложи самовара и за да предразположи Илич, беше му донесла в чаша питие, което тя наричаше чай. Макар че Никита отказа да даде калпака и се наложи да приведе в ред своя, тоест да прибере скъсаните и увиснали по него парцалчета и да зашие с ветеринарската игла зиналата дупка, макар ботушите с подложките от потника отначало да не ставаха на краката му, макар Анютка да бе помръзнала и едва не пусна Барабан, а Машка с кожуха отиде да я замести, а после Машка трябваше да свали кожуха и самата Акулина отиде да държи Барабан — свърши се с туй, че Илич все пак навлече почти цялото облекло на семейството си, като остави само антерията и чехлите и като се стъкми, седна в талигата, загърна се, оправи сеното, още веднъж се загърна, нагласи поводите, още по-здраво се загърна, както правят съвсем солидните хора, и потегли.

Момченцето му Мишка, което бе изтичало при вратата, поиска да го повозят. Съскащата Машка също се замоли да я повозят, щяло „да й е голещо и бес козух“ и Поликей спря Барабан, усмихна се със своята плаха усмивка, а Акулина сложи децата до него, приведе се и му пошепна да помни клетвата си и да не пие нищо из пътя. Поликей повози децата до ковачницата, свали ги, пак се загърна, пак оправи калпака си и тръгна самичък със ситен, солиден тръс, като при всеки тласък бузите му потрепваха и краката му се удряха в предницата на талигата. А Машка и Мишка с такава бързина и с такъв писък полетяха боси по хлъзгавия хълм към дома, че кучето, което бе излязло от село след прислужниците, ги зърна и изведнъж сви опашка и припна с лай подире им, поради което писъкът на Поликеевите наследници стана десет пъти по-силен.

Времето беше отвратително, вятърът режеше лицето и нещо като сняг, като дъжд, като суграшица от време на време почваше да шиба Илич по лицето и по голите ръце, които той криеше заедно със студените поводи в ръкава на връхната си дреха, шибаше и по кожения хамут, и по старата глава на Барабан, който свиваше уши и премигваше.

После изведнъж преставаше, за миг небето се разчистваше; ясно се виждаха синкавите снежни облаци и слънцето като че започваше да наднича, но нерешително и невесело като усмивката на самия Поликей. Въпреки това Поликей бе унесен в приятни мисли. Той, когото искаха да изпратят на заточение, когото заплашваха, че ще го вземат войник, когото само ленивецът не ругаеше и не биеше, когото всякога тикаха там, където е най-лошо — той отива сега да получи една сума пари, и то голяма сума, и господарката има доверие в него, и той пътува с талижката на управителя, с Барабан, с който сама господарката пътува, пътува като някакъв ханджия, с кожени хамути и поводи. И Поликей се поизправяше на капрата, оправяше подалия се памук на калпака и пак се загръщаше. Впрочем ако Илич мислеше, че съвсем прилича на богат ханджия, той се заблуждаваше. То наистина всеки знае, че и търговци с по десет хиляди рубли капитал пътуват в талижки, конете на които са впрегнати в кожени хамути; тъй е то, но и не е тъй. Пътува човек с брада, в син или черен кафтан, с охранен кон, седнал сам на капрата — щом погледнеш охранен ли е конят, самият той охранен ли е, как е седнал, как е впрегнат конят, какви са шините на колата, как се е запасал самият той, веднага разбираш с хиляди ли или със стотици търгува мужикът. Всеки опитен човек само като погледне отблизо Поликей, като види ръцете му, лицето му, пуснатата неотдавна брада, пояса му, сеното, хвърлено как да е в колата, мършавия Барабан, изтърканите шини, веднага би познал, че този пътник е обикновен ратай, а не търговец, не собственик на стада, не ханджия, че не търгува нито с хиляда, нито със сто, нито и с десет рубли. Но Илич не мислеше тъй, той се заблуждаваше, и то приятно се заблуждаваше. Хиляда и петстотин рубли ще пренесе той в пазвата си. Ако поиска, ще обърне Барабан наместо към дома, към Одеса и ще тръгне, където бог го заведе. Само че той няма да направи това, а честно ще занесе парите на господарката и ще казва после, че и други такива пари е носил. Като стигнаха кръчмата, Барабан започна да опъва левия повод, да спира и да се дърпа встрани, но Поликей, макар че в него имаше пари, които му бяха дали за покупки, плесна Барабан с камшика и отмина. Същото направи и при другата кръчма и по обяд слезе от талигата, отвори вратите на търговския дом, където спираха всички хора на господарката, вкара талижката, разпрегна, върза коня до сеното, похапна с работниците на търговеца, като не пропусна да каже за каква важна работа е дошъл, и отиде с писмото в калпака при градинаря. Градинарят, който познаваше Поликей, като прочете писмото, с нескривано съмнение го поразпита наистина ли на него е възложено да занесе парите. Илич искаше да се оскърби, но не съумя, а само се усмихна със своята усмивка. Градинарят прочете още веднъж писмото и даде парите. Като получи парите, Поликей ги сложи в пазвата и тръгна към квартирата. Нито бирариите, нито кръчмите, нищо не го съблазняваше. Той усещаше приятна възбуда в цялото си същество и неведнъж спира пред дюкяните със съблазняващи стоки: ботуши, дрехи, калпаци, басми и храна. И като постоеше малко, отминаваше с приятното чувство: мога всичко да купя, но ето, няма да го направя. Отиде на пазара, за да купи, каквото му беше поръчано, взе всичко и влезе в пазарлък за един кожух, за който му поискаха двадесет и пет рубли. Продавачът, кой знае защо, като гледаше Поликей, не вярваше, че Поликей може да купи кожух, но Поликей му посочи пазвата си, като каза, че ако иска, може да купи целия му дюкян и настоя да премери кожуха, облече го, помачка и подръпна кожата, помириса я и дори малко му се повдигна от миризмата й и най-после го съблече с въздишка. „Неподходяща цена. Да беше отстъпил на петнадесет рубли“ — каза той. Продавачът преметна сърдито кожуха през масата, а Поликей излезе и весело разположен, тръгна към квартирата. Като вечеря, напои Барабан и му даде овес, той се качи на печката, извади плика, разглежда го дълго и помоли грамотния ханджия да прочете адреса и думите: „С вложени хиляда шестстотин и седемнадесет рубли в банкноти“. Пликът беше от проста хартия, печатът беше от тъмночервен восък с изображение на котва: един голям в средата, четири в краищата, отстрани имаше капки от восък. Илич разгледа всичко това и го запомни и дори попипа острите краища на банкнотите. Той изпитваше някакво детско удоволствие, като знаеше, че държи в ръцете си такива пари. Пъхна плика в дупката на калпака си, калпака сложи под главата си и легна; но и през нощта той на няколко пъти се събужда и опипва плика. И всеки път, като намираше плика на мястото му, изпитваше приятно чувство, което идеше от съзнанието, че той, Поликей, посраменият и оскърбеният, носи такива пари и ще ги предаде сигурно — тъй сигурно, както не би ги предал и самият управител.

VIII

Около полунощ и работниците на търговеца, и Поликей бяха събудени от тропот по вратата и викове на мужици. Това бяха новобранците, които докараха от Покровское. Бяха десетина души: Хорюшкин, Митюшкин и Иля (племенникът на Дутлов), двама откупени, кметът, старият Дутлов и талигарите. Вътре гореше нощна лампичка, готвачката спеше на пейката под иконите. Тя скочи и взе да пали свещ. Поликей също се събуди и като се наведе от печката, започна да разглежда мужиците, които влизаха. Всички влизаха, кръстеха се и сядаха на пейката. Всички бяха съвсем спокойни, тъй че не можеше да се разбере кой кого е довел, за да го прати в казармата. Те поздравяваха, бъбреха, искаха да похапнат. Наистина някои бяха мълчаливи и тъжни; затова пък другите бяха необикновено весели, личеше, че са пийнали. Между тях беше и Иля, който досега никога не беше пил.

— Кажете, момчета, да вечеряме ли, или да лягаме да спим? — попита кметът.

— Да вечеряме — отговори Иля, като разгърна кожуха и седна на пейката. — Пратѝ за ракия.

— Стига с тая ракия — отговори нехайно кметът и отново се обърна към другите. — Хапнете си хлебец, момчета. Защо да будим хората?

— Ракия дай! — повтори Иля, без да гледа когото и да било и с такъв глас, от който личеше, че няма лесно да се откаже от искането си.

Мужиците послушаха съвета на кмета, донесоха от талигите хлебец, похапнаха, поискаха квас и налягаха кой на пода, кой на печката.

Иля от време на време все повтаряше: „Дай ракия, казвам ти, ракия дай!“ Изведнъж той видя Поликей: — Илич, о, Илич! И ти ли си тук, приятелю любезни? А аз отивам войник, вече се сбогувах и с майка си, и със стопанката си… Ех, как виеше! Зорлем войник ме вземаха. Поръчай ракия.

— Нямам пари — отговори Поликей. — Ще помогне бог, ще се освободиш по болест — прибави Поликей, за да го утеши.

— Не, брат, като бреза съм чист, от никаква болест не съм страдал. Какво ти освобождение? Царят има нужда от войници.

Поликей започна да му разказва как някакъв мужик дал пет рубли на един дохтур и така се освободил.

Иля се премести до печката и се разприказва:

— Не, Илич, вече е свършено, сега и самият аз не искам да остана. Чичо ми ме даде насила. Нима не бихме могли да се откупим? Не, за сина му е жал и за парите му е жал. Мене дават… Сега вече и самият аз не искам. (Той говореше тихо, доверчиво, под влиянието на една тиха мъка.) Само едно — жал ми е за мама; съсипа се горкичката! Пък и стопанката ми: ей така, за нищо и никакво погубиха жената; сега ще пропадне; войнишка жена, с една дума. По-добре да не ни женят. Защо ме ожениха? Утре ще пристигнат.

— А защо вас ви доведоха толкова рано? — запита Поликей. — Нищо не се чуваше и току изведнъж…

— Знаеш ли, страхуват се да не направя нещо със себе си — отговори Илюшка, усмихвайки се. — Не бой се, нищо няма да направя. Аз и в казармата няма да пропадна, само за мама ми е жал. Защо ме ожениха? — каза той тихо и тъжно.

Вратата се отвори, хлопна силно и влезе старият Дутлов, като изтърсваше калпака си, обут в цървули, които, както винаги, бяха огромни, сякаш на краката му имаше лодки.

— Афанасий — каза той, като се прекръсти и се обърна към слугата, — нямаш ли едно фенерче да насипя овес?

Дутлов не погледна към Иля и спокойно започна да пали една угарка. Ръкавиците и камшикът му бяха затъкнати в пояса, а връхната му дреха бе грижливо запасана, сякаш бе пристигнал с някакъв обоз: така привично естествено, спокойно и загрижено за домакинските работи беше неговото трудово лице.

Иля, като видя чичо си, млъкна, отпусна отново мрачно очи някъде към пейката и заговори, обръщайки се към кмета:

— Ермила, дай ракия. Искам да пия.

Гласът му беше зъл и мрачен.

— Какво ти пиене по това време? — отговори кметът, както сърбаше от чашката. — Виждаш, хората похапнаха и легнаха; а ти какво буйствуваш?

Думата „буйствуваш“ очевидно го наведе на мисълта да буйствува.

— Кмете, дай ракия, иначе ще ти направя някоя беля.

— Да беше го вразумил — обърна се кметът към Дутлов, който вече бе запалил фенера, но очевидно бе спрял да послуша какво ще стане по-нататък и гледаше накриво и със съчувствие племенника, като че ли се чудеше на детинщините му.

Иля наведе глава и пак каза:

— Дай ракия, иначе ще направя пакост.

— Остави, Иля! — каза кротко кметът. — Наистина остави, така ще бъде по-добре.

Но още преди да издума тия думи, Иля скочи, удари с юмрук стъклото и завика, колкото силите му държаха:

— Щом не искате да слушате — ето ви! — и се втурна към другия прозорец, да счупи и него.

Илич за миг се преметна два пъти и се скри в ъгъла над печката, тъй че подплаши всички хлебарки. Кметът захвърли лъжичката и се спусна към Иля. Дутлов остави бавно фенера, разпаса се, цъкайки с език, поклати глава и се приближи към Иля, а той вече се разправяше с кмета и прислужника, които не го пускаха при прозореца. Бяха го хванали за ръцете и както личеше, здраво го държаха; но щом Иля видя чичо си с каиша в ръце, силите му се удесеториха, той се откопчи, и опулил очи, пристъпи със стиснати юмруци към Дутлов.

— Ще те убия, не се приближавай, варварино! Ти ме погуби, ти заедно със своите синове-разбойници ме погуби. Защо ме оженихте? Не се приближавай, ще те убия!

Илюшка беше страшен. Лицето му беше алено, очите му не знаеха къде да се дянат; цялото му здраво младо тяло трепереше като в треска. Той, както изглеждаше, искаше и можеше да убие и тримата мужици, които го бяха нападнали.

— Братска кръв пиеш, кръвопиецо!

Нещо блесна на вечно спокойното лице на Дутлов. Той направи крачка напред.

— Щом не искаш с добро — каза той и изведнъж, откъде се взе тази сила, с бързо движение хвана племенника си, повали се заедно с него на земята, и с помощта на кмета започна да му извива ръцете. Пет-шест минути те се бориха; най-после Дутлов с помощта на мужиците стана, като отскубна ръцете на Иля от своя кожух, в който Иля се беше вкопчил — стана сам, после вдигна Иля с вързани назад ръце и го сложи в ъгъла на пейката.

— Казах ти, по-лошо ще стане — каза той, като все още се задъхваше от борбата и оправяше колана на рубашката си, — защо да грешим? Всички ще умрем. Дай му дрехата да я сложи под главата си — добави той, обръщайки се към прислужника, — инак главата му ще отече — а сам взе фенера, препаса се с една връв и пак излезе при конете.

Иля, с разрошени коси, с бледо лице и запретната риза, оглеждаше стаята, сякаш се мъчеше да си спомни къде е. Прислужникът събра парчетата от стъклото и натика в прозореца полушубката си, за да не духа. Кметът седна отново при своята чашка.

— Ех, Илюха, Илюха! Истина ти казвам, жал ми е за тебе. Какво да се прави! Ето Хорюшкин, и той е женен; явно е, не може да го размине.

— От злодейския си чичо погивам — повтори Иля със суха злоба. — Жал му е за неговия… Майка ми казваше, че управителят говорел да се откупя. Не иска; нямал бил пари. Нима ние с брат ми малко сме принесли в тая къща?… Злодей е той!

Дутлов влезе, помоли се пред иконите, съблече се и приседна до кмета. Прислужничката му поднесе още квас и една лъжичка. Иля млъкна, затвори очи и полегна върху дрехата си. Кметът посочи мълчаливо към него и поклати глава. Дутлов махна с ръка.

— Нима не ми е жал! Син на родния ми брат. Не стига, че ми е жал, а още и злодей ме изкарали пред него. Пуснала е сигурно в главата му една муха неговата стопанка, хитра женица, язък, че е млада, уж ние сме били имали пари да го откупим от войниклъка. И той се нахвърля върху ми. А ми е жал за момчето!…

— Ох, добро е момчето! — каза кметът.

— Не мога повече да се разправям с него. Утре ще пратя Игнат, и стопанката му искаше да дойде.

— Изпрати я, добре ще направиш — каза кметът, после стана и се качи на печката. — Какво са парите? Парите са прах.

— Да имаше пари, кой би ги жалил? — продума един от работниците на търговеца, като дигна глава.

— Ех, пари, пари! Много грехове идат от тях — обади се Дутлов. — От нищо друго в света не ни сполитат толкова грехове, както от парите, това и в свещеното писание е казано.

— Всичко е казано — повтори прислужникът. — Така ми разправяше веднъж един човек: имало някакъв търговец, много пари бил натрупал и нищо не искал да остави; така обичал парите си, че ги отнесъл в гроба. Като взел да умира, наредил непременно да сложат в ковчега възглавничката му. А те не се досетили. После синовете му започнали да дирят пари — но нищо не можали да намерят. Досетил се тогава един от синовете, че парите трябва да са били във възглавничката. Поискали разрешение от царя, позволил им той да разкопаят гроба. И какво мислиш? Разкопали те гроба, във възглавничката нямало нищо, а ковчегът — пълен с пепелянки. Заровили го отново. Ето какво правят парите.

— Така е. Греховни са много парите — каза Дутлов, стана и започна да се моли на бога.

Като се помоли, погледна племенника си. Той спеше. Дутлов се приближи до него, разпусна колана му и легна. Другият мужик отиде да спи при конете.

IX

Щом всичко утихна, Поликей, като че беше виновен, слезе тихичко и започна да се приготвя за път. Кой знае защо, беше му някак тежко да нощува тук с новобранците. Петлите вече се обаждаха по-често, Барабан бе изял всичкия овес и се дърпаше към коритото с водата. Илич го впрегна и изведе покрай мужишките талиги. Калпакът с плика беше в изправност и колелата на талигата затрополяха по замръзналия Покровски път. На Поликей му олекна едва когато излезе вън от града. Иначе, кой знае защо, все му се струваше, че а-а и ще чуе зад себе си потеря, ще го спрат и вместо на Иля, ще извият неговите ръце назад и утре ще го поведат в щаба. Дали от студ, дали от страх, по гърба му пробягваха студени тръпки и той все подръпваше и подръпваше поводите на Барабан. Първия човек, когото срещна, беше един поп с висока зимна шапка, придружаван от един куц работник. На Поликей му стана още по-тежко. Но като излезе от града, този страх малко му премина. Барабан тръгна ходом, пътят напред започна да се вижда по-ясно; Илич свали калпака и попипа парите. „Да ги туря в пазвата? — мислеше той. — Ще трябва и да се разпасвам. Нека отмина тази стръмнина, после ще сляза от талигата, ще се оправя. Калпакът е здраво зашит отгоре, а отдолу под хастара няма да падне. И няма да свалям калпака, докато стигна у дома.“ Като стигна подножието на хълма, Барабан по собствено желание препусна и на един дъх изкачи високото, а Поликей, на когото също както на Барабан се искаше да си отиде по-скоро у дома, не му пречеше. Всичко беше наред; поне така му се струваше и той се унесе в мечти — мислеше за благодарността на госпожата, за петте рубли, които ще му даде, и за радостта на домашните си. Той свали калпака, опипа още веднъж писмото, нахлузи още по-здраво калпака на главата си и се усмихна. Хастарът на калпака беше изгнил и именно поради туй, че в навечерието Акулина старателно го беше зашила на скъсаното място, сега той се разнищи от другия край и именно онова движение, с което Поликей, като свали калпака, мислеше в тъмнината да натика писмото с парите по-дълбоко под памука, това именно движение разпра калпака и изтика единия край на плика изпод хастара.

Започна да се разсъмва и Поликей, който не беше спал цяла нощ, задряма. Като нахлупи калпака и с това още повече изтика писмото, Поликей, както дремеше, започна да удря главата си о ритлата на колата. Събуди се вече близо до дома си. Първото му движение беше да се хване за калпака: той стоеше здраво на главата му; Поликей и не го свали, уверен, че пликът е там. Той дръпна Барабан, оправи сеното, взе отново вид на ханджия и като поглеждаше важно наоколо, задруса се към дома си.

Ето кухнята, ето пристройката, ето жената на дърводелеца носи някакво платно, ето канцеларията, ето господарския дом, в който ей сега Поликей ще покаже, че той е човек и верен, и честен, че „всеки, значи, може да бъде оклеветен“, и господарката ще каже: „Е, благодаря ти, Поликей, ето ти сега три…“, а може и пет, може и десет рубли, и ще нареди да му донесат чай, пък може би и ракийка. На този студ не би било зле. С десетте рубли и ще погуляем на празника, и ботуши ще купим, и на Никитка, както е редно, ще върнем четири рубли и половина, че той започна много да напира… На около стотина крачки от дома си Поликей се загърна по-здраво, оправи пояса, нашийника, свали калпака, оправи косите си и без да бърза, пъхна ръка под хастара. Ръката му зашава в калпака, по-бързо, още по-бързо, другата също се пъхна там; лицето му ставаше все по-бледо и по-бледо, едната ръка излезе през шапката… Поликей скочи на колене, спря коня и започна да оглежда талигата, сеното, покупките, да опипва пазвата си, панталоните: парите ги нямаше никъде.

— Господи! Какво е туй?!… Ами сега! — зарева той и се хвана за косите.

Но веднага се сети, че може да го видят, обърна Барабан назад, нахлузи калпака и подгони учудения и недоволен Барабан назад по пътя.

„Много мразя да пътувам с Поликей — мислеше навярно Барабан. — Веднъж в живота ме нахрани и напои навреме, и то само за да ме измами така неприятно. Колко се старах да тичам към дама! Уморих се, а сега, щом замириса на наше си сено, той ме подгони назад.“

— Е, карай, дяволска кранто! — викаше през сълзи Поликей, изправен в колата, като дърпаше поводите и юздата в устата на Барабан и шибаше с камшика.

X

През целия този ден никой в Покровское не видя Поликей. Господарката пита няколко пъти след обяд и Аксютка долиташе при Акулина; но Акулина казваше, че не е дохождал, че навярно търговецът го е задържал или се е случило нещо с коня. „Дали не е започнал да куца? — казваше тя. — Тъй миналия път Максим бе карал цяло денонощие, целия път минал пешком!“ И Аксютка нагласяваше своите махала пак за към дома, а Акулина измисляше причинни за забавянето на мъжа си и се мъчеше да се успокои — но не успяваше! Тежко й беше на сърцето и никаква работа във връзка с утрешния празник не й спореше. Тя се измъчваше още повече от това, че жената на дърводелеца я уверяваше как сама видяла: „Един човек, съвсем като Илич, се приближи с колата до шосето и после се върна назад.“ Децата също очакваха с безпокойство и нетърпение татенцето, но по други причини. Анютка и Машка бяха останали без кожух и без палто, които им даваха възможност, макар и едно след друго, да излизат на улицата, и затова сега бяха принудени да обикалят само по роклички тичешком около къщи, с което не малко пречеха на жителите от пристройката, които влизаха и излизаха. Веднъж Машка налетя в краката на жената на дърводелеца, която носеше вода, и макар че почна да реве предварително, като се блъсна в коленете й, все пак й дръпнаха перчема и тя заплака още по-силно. А когато пък не се сблъскваше с никого, влиташе направо през вратата и по каченцето се покатерваше на печката. Само господарката и Акулина истински се безпокояха лично за самия Поликей; защото децата се безпокояха само за онова, което той беше облякъл. А Егор Михайлович, като докладваше на господарката и тя го попита: „Не си ли е дошъл Поликей и къде може да бъде?“ — се усмихна и отговори: „Не мога да зная“ и очевидно беше доволен, че неговите предположения се оправдаваха. „Трябва към обяд да пристигне“ — каза той многозначително. През целия този ден в Покровское никой нищо не знаеше за Поликей; едва после се узна, че са го видели мужици от едно съседно село да тича без калпак по пътя и да разпитва всички: „Не сте ли намерили едно писмо?“ Друг човек го видял да спи край пътя до вързания за талигата кон. „Дори си помислих — казваше този човек, — че е пиян и че конят му два дни не е нито поен, нито хранен: тъй бяха хлътнали хълбоците му.“ Акулина не спа цяла нощ, все се ослушваше, но и през нощта Поликей не си дойде. Ако тя беше самичка и ако имаше готвач и слугинче, щеше да бъде още по-нещастна; но щом пропяха трети петли и жената на дърводелеца се надигна, Акулина трябваше да стане и да се заеме с печката. Беше празник: преди да съмне, трябваше да извади хлябовете, да направи квас, да изпече питки, кравата да издои, да изглади роклите и ризите, да измие децата, да донесе вода и да не позволи на съседката да заеме цялата печка. Без да престане да се ослушва, Акулина се зае за тия работи. Вече съмна, забиха камбаните, децата станаха, а Поликей все още го нямаше. В навечерието беше хванал първият студ, сняг беше покрил неравно полето, пътя и покривите; и сега, като че нарочно за празника, денят беше хубав, слънчев и мразовит, тъй че отдалече всичко се чуваше и виждаше. Но Акулина, застанала до печката и навряла глава в отвора й, тъй беше заета с печенето на питките, че не чу, когато Поликей пристигна и само по вика на децата разбра, че мъжът й е дошъл. Анютка, като най-голяма, намаза главата си и сама се облече. Тя беше със съвсем нова розова, басмена, още непрана рокля, подарък от господарката; роклята стоеше грубо на тялото й и бодеше очите на съседите; косите й лъщяха, половин свещ беше изхабила, за да ги намаже; обувките й, макар и да не бяха нови, бяха все пак хубави. Машка все още беше в едно късичко кожухче и не беше чиста, та Анютка не я пущаше близо до себе си, за да не я измърси. Машка беше на двора, когато баща й пристигна с едно чувалче в ръцете. „Татенцето плистигна“ — записка тя и полетя стремглаво през вратата покрай Анютка и я оцапа. Анютка, която вече не се страхуваше, че ще се изцапа, наби веднага Машка, а Акулина не можеше да се откъсне от работата си. Тя само извика на децата: „Е, стига де! Всички ви ще натупам!“ и погледна към вратата. Илич, с чувалчето в ръце, влезе в пруста и веднага се промъкна в своя кът. На Акулина й се стори, че беше бледен и лицето му едно такова, не може да се разбере плаче ли, усмихва ли се; но тя нямаше време да го разглежда.

— Какво, Илич, благополучно ли излезе? — запита тя от печката.

Илич избъбра нещо, което тя не разбра.

— А? — извика тя. — Беше ли при господарката?

Илич седеше в своя кът на кревата, гледаше диво наоколо си и се усмихваше със своята виновна и дълбоко нещастна усмивка. Дълго време той нищо не отговаряше.

— А, Илич? Защо мълчиш? — чу се гласът на Акулина.

— Аз, Акулина, дадох парите на господарката, тя много ми благодари! — каза той изведнъж и започна още по-неспокойно да се оглежда и усмихва. Два предмета особено привличаха неговите неспокойни, трескаво отворени очи: въжето, вързано към люлката, и детенцето. Той се приближи до люлката и с тънките си пръсти започна бързо да развързва възела на въжето. След това очите му се спряха върху детето; но в този миг Акулина, сложила питките на една дъска, влезе в къта. Илич скри бързо въжето в пазвата си и седна на кревата.

— Какво ти е, Илич? Ти като че нещо не си добре? — каза Акулина.

— Не съм спал — отговори той.

Изведнъж през прозореца се мярна нещо и след един миг като стрела се втурна прислужничката Аксютка.

— Господарката поръча Поликей Илич да дойде при нея още тази минута — каза тя. — Още тази минута поръча Авдотя Миколавна… тая минута.

Поликей погледна Акулина, погледна момичето.

— Ей сега! Какво има още? — каза той така просто, че Акулина се успокои: може би иска да го възнагради. — Кажи, ей сега ще дойда.

Той стана и излезе; Акулина пък взе коритото, сложи го на пейката, наля вода от кофите, които стояха при вратата, и от горещия котел в печката, запретна ръкави и опита водата.

— Ела, Машка, да те измия.

Сърдитото, съскащо момиче започна да реве.

— Ела, чумо, чиста риза ще ти облека. Хайде, по-бързо! Ела, че и сестра ти ще трябва да окъпя.

Поликей в това време не тръгна подир прислужницата при господарката, а отиде съвсем на друго място. В пруста, край стената, имаше права стълба, която извеждаше на тавана. Като излезе в пруста, Поликей се озърна и като не видя никого, наведе се и почти бегом, пъргаво и бързо изтича по тази стълба.

 

— Какво значи това, че Поликей не иде — каза нетърпеливо господарката, обръщайки се към Дуняшка, която решеше косата й, — къде е Поликей? Защо не иде?

Аксютка отново полетя към къщата на прислужниците и отново се втурна в пруста и каза, че господарката вика Илич.

— Но той отдавна отиде — отговори Акулина, която, след като бе измила Машка, току-що беше сложила в коритото своето пеленаче и въпреки неговите крясъци, мокреше редките му косици. Детето викаше, мръщеше се и се мъчеше да хване нещо с безпомощните си ръчички. С едната си голяма ръка Акулина придържаше дебеличкото му меко гръбче, цялото в трапчинки, а с другата го миеше.

— Виж дали не е заспал някъде — каза тя, като се озърна неспокойно.

В това време жената на дърводелеца, несресана, разгърдена, придържайки фустата си, се изкачваше на тавана да си прибере прането, което съхнеше там. Изведнъж откъм тавана се чу някакъв ужасен вик и жената на дърводелеца като обезумяла, със затворени очи, на четири крака, заднешком, като котка се свлече по стълбата.

— Илич! — извика тя.

Акулина изпусна от ръцете си детето.

— Обесил се! — изрева жената на дърводелеца.

Без да забележи, че детето като кълбенце се обърна възнак, вдигна краченца и потопи глава във водата, Акулина изтича в пруста.

— На гредата… виси — продума жената на дърводелеца, но като видя Акулина, млъкна.

Акулина се втурна по стълбата и преди да успеят да я задържат, изтича нагоре и със страшен вик падна като мъртва на стълбата и щеше да се убие, ако изтичалите от всички кътове хора не бяха успели да я задържат.

XI

В общата суматоха няколко минути не можеше нищо да се разбере. Стече се много народ, всички викаха, всички говореха, деца и баби плачеха, Акулина лежеше в безсъзнание. Най-после мъжете, дърводелецът и притичалият управител се качиха горе и жената на дърводелеца за двадесети път разказа „как тя, без да е предполагала нещо, тръгнала за наметката си, погледнала ей тъй: виждам, човек стои; загледах се добре: до него един обърнат калпак. Изведнъж виждам: краката му се люлеят. Цяла изстинах. Та лесно ли е — човек се обесил и аз трябваше да го видя! Как се строполих долу, сама не помня. И по някакво чудо ме спаси бог. Истина ви казвам, бог се е смилил над мене. Лесна работа ли е! И стръмно, и толкова високо! Можех като нищо да се пребия.“

Хората, които се качваха горе, разказваха същото. Илич висял на една греда, само по риза и панталони, на същото онова въже, което свалил от люлката. Калпакът му, обърнат с опакото, лежал до него. Палтото и кожухът били свалени и оставени сгънати наблизо. Краката му стигали до земята, но признаци за живот вече нямало. Акулина дойде на себе си и се спусна отново към стълбата, но не я пуснаха.

— Мамицко, Сьомка се задави — писна изведнъж отвътре съскащото момиче.

Акулина се изтръгна отново и изтича вътре. Детето, без да мърда, лежеше по гръб в коритото, и краченцата му не мърдаха. Акулина го грабна, но детето не дишаше и не мърдаше. Акулина го хвърли на кревата, подпря се с ръце и започна да се смее с такъв силен, звънлив и страшен смях, че Машка, която отначало също се засмя, запуши ушите си и избяга с плач в пруста. В къта се стичаше народ с писъци и плач. Изнесоха детето, започнаха да го разтриват; но всичко беше напразно. Акулина се тръшкаше върху леглото и се смееше, смееше се тъй, че на всекиго, който слушаше този смях, му ставаше страшно. Едва сега, при вида на тази разнородна тълпа от женени хора, старци, деца, струпани в пруста, можеше да се разбере колко много и какви хора живеят в пристройката за прислугата. Всички се суетяха, всички говореха, мнозина плачеха и никой нищо не правеше. Жената на дърводелеца все още намираше хора, които не бяха чули нейната история, и отново разказваше как нежните й чувства били поразени от неочакваната гледка и как бог я спасил да не падне от стълбата. Старчето-бюфетчик, облечен в женско кожухче, разказваше как при покойния господар се удавила една жена в езерото. Управителят изпрати хора при полицейския и при свещеника и сложи караул. Прислужничката Аксютка гледаше втренчено с опулени очи към дупката на тавана и макар да не виждаше там нищо, не можеше да се откъсне и да отиде при господарката. Агафя Михайловна, бивша прислужница на старата господарка, поиска чай, за да успокои нервите си, и плачеше. Баба Ана със своите сръчни, меки и напоени с дървено масло ръце нареждаше малкия покойник върху масичката. Жените стояха около Акулина и я гледаха мълчаливи. Децата, сгушени в ъглите, поглеждаха към майка си и започваха да реват, после млъкваха, пак я поглеждаха и още по-силно се гушеха. Момчетата и мужиците се тълпяха при входа и с изплашени лица гледаха през вратата и през прозореца, без нещо да видят и да разберат, и се питаха един друг какво се е случило. Един казваше, че дърводелецът отрязал с брадва крака на жена си. Друг казваше, че перачката родила три деца. Трети казваше, че котката на готвача била побесняла и изпохапала народа. Но истината малко по малко се разпространяваше и най-после стигна до ушите на господарката. И, изглежда, дори не бяха съумели да я подготвят: грубият Егор й доложил всичко направо и тъй разстрои нервите на господарката, че тя после дълго време не можа да се оправи. Тълпата започна вече да се успокоява; жената на дърводелеца сложи самовара и свари чай, при което другите, понеже не бяха поканени, сметнаха, че е неприлично да остават повече. Момчетата започнаха да се боричкат при входа. Всички вече знаеха какво се беше случило и като се кръстеха, започнаха да се разотиват, но ето че изведнъж се чу: „Господарката, господарката!“ и всички отново се стълпиха и притиснаха, за да й сторят път, но всички също така искаха да видят какво ще прави тя. Господарката, бледна, разплакана, прекрачи прага на пруста и влезе в къта на Акулина. Десетки глави се притискаха и гледаха през вратата. Една бременна жена бе притисната тъй, че изпищя, но в същия миг, възползувана от това обстоятелство, си проправи място напред. И как да не погледнеш господарката в Акулининия кът! Това за прислужниците беше също като бенгалски огън в края на някое представление. И, значи, както е добре да се запали бенгалски огън, също тъй е добре, щом господарката, облечена в коприни и дантели, е влязла при Акулина, в нейния кът. Господарката се приближи до Акулина и я хвана за ръка; но Акулина се дръпна. Старите прислужници поклатиха неодобрително глави.

— Акулина! — каза господарката. — Ти имаш деца, помисли за себе си.

Акулина се закиска и стана.

— Моите деца всички са сребърни, всички са сребърни… Аз книжни не държа — забърбори тя бързо. — Казвах на Илич, не взимай книжни, и ето че те намазаха, намазаха те с катран. Катран със сапун, господарке. Каквато и шуга да има, веднага ще се махне. — И пак се закиска още по-силно.

Господарката се обърна и каза да извикат фершела и да донесе той синап. „Дайте студена вода“ — и тя сама потърси вода; но като видя мъртвото дете, до което стоеше баба Ана, господарката се извърна и всички видяха как тя закри очите си с кърпичка и заплака. А баба Ана (жалко, че господарката не видя: тя щеше да оцени това; за нея именно всичко туй беше и направено) покри детето с парче платно, оправи ръчичката му със своята мека, сръчна ръка и тъй разтърси глава, тъй опъна устни и втренчи внимателно очи, тъй въздъхна, че всеки можеше да почувствува прекрасното й сърце. Но господарката не видя това, пък и нищо не можеше да види. Тя зарида, обхвана я нервна истерика и я изведоха под ръка в пруста, под ръка я отведоха и дома. „Само това си беше от нея“ — помислиха мнозина и започнаха да се разотиват. Акулина все се кискаше и говореше глупости. Изведоха я в друга стая, пуснаха й кръв, наложиха я със синап, лед сложиха на главата й; но тя все тъй не разбираше нищо, не плачеше, а се кискаше и говореше, и правеше такива неща, че добрите хора, които се грижеха за нея, не можеха да се въздържат и също се смееха.

XII

Не беше весел празникът за прислужниците в Покровское. Макар че денят беше прекрасен, хората не излизаха да се разхождат; момичетата не се събираха да пеят песни, момчетата от фабриките, дошли от града, не свиреха нито на хармоника, нито на балалайка и не играеха с момичетата. Всички седяха из кътовете и ако говореха, говореха тихо, сякаш наблизо имаше някакъв лош човек, който можеше да ги чуе. През деня все още нямаше нищо. Но вечерта, щом мръкна, завиха кучета и веднага, като за беда, излезе вятър и започна да вие в комините и такъв страх притисна всички жители на пристройката, че ония, които имаха свещи, запалиха ги пред иконите; които бяха сами из кътовете, отидоха да молят съседите да пренощуват при тях, дето има повече хора, а които трябваше да излязат до обора, не отидоха и не им беше жал да оставят добитъка без храна тази нощ. И светената вода, която всеки пазеше в шишенце, през тази нощ бе изхарчена до капка. Мнозина дори бяха чули как тази нощ някой непрекъснато ходел с тежки стъпки по тавана, а ковачът видял змей да лети право на тавана. В Поликеевия кът нямаше никого: децата и полудялата бяха отведени на други места. Там лежеше само мъничкото покойниче, а имаше и две бабички и една поклонничка, която в усърдието си четеше псалтира не над детенцето, а тъй, по случай цялото това нещастие. Така беше пожелала господарката. Тези бабички и паклонничката сами бяха чули как, щом се прочете катизмата, гредата горе на тавана потреперва и някой започва да стене. Прочетат ли „Да воскреснет бог“, всичко отново утихва. Жената на дърводелеца извика при себе си своята кума и тази нощ, без да дремне, изпи с нея всичкия чай, с който се беше запасила за цяла неделя. Те също бяха чули как на тавана пукали гредите и как сякаш пълни чували падали отгоре. Мужиците, които караулеха, даваха кураж на прислужниците, инак те биха изпомрели тази нощ от страх. Мужиците лежаха в пруста върху сеното и после уверяваха, че също тъй са чули чудеса на тавана, макар че през същата нощ те преспокойно разговаряха за новия набор, дъвчеха хляб, чешеха се и главно, тъй изпълниха пруста с особен мужишки дъх, че жената на дърводелеца, минавайки край тях, плю и ги нарече селяндури. Както и да е, обесеният си висеше на тавана и като че сам злият дух бе осенил тази нощ пристройката със своето огромно крило, показвайки своята власт и заставайки до тия хора по-близо от всеки друг път. Така поне всички те чувствуваха това. Не зная дали това беше точно тъй. Дори мисля, че никак не беше тъй. Мисля, че ако някой смелчага през тази страшна нощ вземеше свещ или фенер и след като се прекръстеше, пък дори и да не се прекръстеше, се качеше на тавана, отпъждайки бавно пред себе си с пламъка на свещта ужаса на нощта и осветявайки гредите, пясъка, тръбата, покрита с паяжина, и забравената от жената на дърводелеца наметка — се добереше до Илич и ако, без да се поддаде на страха, вдигнеше фенера на височината на лицето, щеше да види познатото мършаво тяло с крака, които опираха на земята (въжето се беше смъкнало), приведено безжизнено встрани, с разкопчана яка на ризата, под която не се виждаше кръст, и отпуснатата на гърдите глава, и добродушното лице с отворени незрящи очи, и кротката, виновна усмивка, и строгото спокойствие, и пълната тишина. Наистина жената на дърводелеца, свита в ъгъла на своя креват, с разрошени коси и изплашени очи, като разказва, че чува как падат чували, е много по-ужасна и по-страшна от Илич, макар че кръстът му е свален и оставен на гредата.

Горе, при господарката, царуваше същият ужас, както и в пристройката. В стаята на господарката миришеше на одеколон и лекарство. Дуняша грееше жълт восък и правеше мехлем. Защо именно мехлем, не зная; но зная, че мехлем се правеше винаги когато господарката беше болна. А сега тя се беше разстроила и почти разболяла. При Дуняша за кураж беше дошла да нощува нейната леля. Те и четирите седяха в слугинската стая с момичето и тихо разговаряха.

— А кой ще иде за масло? — каза Дуняша.

— За нищо на света няма, Авдотя Миколавна, да ида — отговори решително второто момиче.

— Стига; иди заедно с Аксютка.

— Сама ще изтичам, аз от нищо не се боя — каза Аксютка, но в същия миг затрепера от страх.

— Е, иди, умнице, поискай от баба Ана в чашата и донеси, но гледай да не го разлееш — каза й Дуняшка.

Аксютка прихвана с една ръка полата си и макар поради туй вече да не можеше да маха с двете ръце, замаха с едната два пъти по-силно, напреко на посоката, на която се движеше, и полетя. Беше й страшно и тя чувствуваше, че ако видеше или чуеше каквото и да било, дори майка си жива, би загинала от страх. Тя летеше със замижали очи по познатата пътека.

XIII

„Господарката спи ли или не?“ — запита неочаквано близо до Аксютка дебел мужишки глас. Тя отвори очи, които преди това бяха присвити, и видя някаква фигура, която й се стори по-висока от пристройката; тя изпищя и полетя назад, тъй че полата й едва успяваше да я догонва. С един скок тя се намери на стълбата, при втория скок беше вече в слугинската стая и там се хвърли с рев върху леглото. Дуняша, леля й и другото момиче примряха от страх; но преди още да се опомнят, из пруста и при вратата се чуха тежки, бавни и нерешителни стъпки. Дуняша изтича към господарката, като изпусна мехлема; втората прислужничка се скри зад дрехите, които бяха окачени на стената; лелята, по-решителна, понечи да задържи вратата, но вратата се отвори и мужикът влезе в стаята. Това беше Дутлов, обут в своите лодки. Без да обръща внимание на уплахата на момичетата той потърси с очи иконата и понеже не можа да види малката иконка, окачена в левия ъгъл, прекръсти се пред шкафчето с чашките, сложи калпака си на прозореца и като пъхна ръка дълбоко в кожуха, сякаш искаше да се почеше под мишницата, извади едно писмо с пет тъмночервени печата, с изобразени върху тях котви. Лелята на Дуняша се хвана за гърдите… Тя едва успя да каже:

— Ама че ме уплаши, Наумич! Не мога и една ду-ду-ма да кажа. Помислих, че е дошъл вече краят ми.

— Бива ли така? — продума второто момиче, като се измъкна изпод дрехите.

— И господарката даже разтревожиха — каза Дуняшка, като излезе от вратата, — защо нахълтваш в стаята на момичетата, без да питаш? Истински мужик!

Дутлов, без да се извини, повтори, че трябва да види господарката.

— Тя е болна — каза Дуняша.

В това време Аксютка прихна в такъв неприлично силен смях, че трябваше отново да скрие главата си във възглавниците на леглото, откъдето тя цял час, въпреки заплахите на Дуняша и леля й, не можеше да я извади, без да прихне да се смее, сякаш нещо се разкъсваше в розовите й гърди и алените бузи. Толкова смешно й се виждаше туй, че всички се изплашиха — и тя пак скриваше глава и също като че имаше конвулсия, мърдаше краката си и подскачаше с цялото си тяло.

Дутлов се спря, погледна я внимателно, сякаш искаше да разбере какво става с нея, но като не разбра каква е работата, извърна се и продължи да говори.

— Значи, така, работата е много важна — каза той, — вие само й кажете, че един мужик е намерил писмото с парите.

— Кои пари?

Дуняша, преди да доложи, прочете адреса и разпита Дутлов къде и как е намерил тези пари, които Илич трябваше да донесе от града. Като научи всичко подробно и изтласка в пруста Аксютка, която не преставаше да се киска, Дуняша тръгна при господарката, но за почуда на Дутлов господарката все пак не го прие и не можа да каже нищо определено на Дуняша.

— Нищо не зная и не искам да знам — каза господарката. — Никакъв мужик и никакви пари не ме интересуват. Никого не мога и не искам да видя. Нека ме остави на мира.

— Но какво да правя? — каза Дутлов, като въртеше в ръце плика. — Парите не са малко. Написано ли е нещо на тях? — запита той Дуняша, която отново му прочете адреса.

На Дутлов сякаш все нещо не му се вярваше. Той се надяваше, че може би парите не са на господарката и че не са му прочели правилно адреса. Но Дуняша потвърди още веднъж. Той въздъхна, сложи плика в пазвата и се приготви да си ходи.

— Изглежда, трябва да ги дам на полицейския — каза той.

— Почакай, ще се опитам още веднъж, ще й кажа — спря го Дуняша, която внимателно проследи как пликът изчезна в пазвата на мужика. — Дай писмото.

Дутлов пак извади писмото, но не го даде веднага в протегнатата ръка на Дуняша.

— Кажете й, че го е намерил на пътя Дутлов Семьон.

— Но дай го тук.

— Мислех си, че е обикновено писмо; но един войник прочете, че в него има пари.

— Но дай го де.

— Затова и не посмях да се отбия в къщи… — продължи Дутлов, без да се разделя със скъпоценния плик — така й доложете.

Дуняша взе плика и пак отиде при господарката.

— Ах, боже мой, Дуняша! — каза господарката с укор в гласа. — Не ми говори за тия пари. Само като си спомня за това детенце…

— Мужикът, господарке, не знае кому ще наредите да даде парите — пак каза Дуняша.

Господарката разпечата плика, изтръпна, като видя парите, и се замисли.

— Страшни пари, какви злини причиняват те! — каза тя.

— Дутлов ги намерил, господарке. Ще наредите ли да си ходи, или ще благоволите да излезете при него? Всичките ли пари са вътре? — запита Дуняша.

— Не ги искам тези пари. Тези пари са ужасни. Какво направиха те! Кажи му да ги вземе за себе си, ако иска — каза неочаквано господарката, като диреше ръката на Дуняша. — Да, да, да — повтори господарката на учудената Дуняша, — нека си ги вземе всичките и да прави, каквото иска.

— Хиляда и петстотин рубли — забеляза Дуняша, усмихвайки се леко, като че говори с дете.

— Нека ги вземе всичките — повтори нетърпеливо господарката. — Какво, не ме ли разбираш? Тези пари носят нещастие, никога не ми говори за тях. Нека си ги вземе мужикът, който ги е намерил. Върви, хайде върви!

Дуняша отиде в слугинската стая.

— Точно ли са? — запита Дутлов.

— Че провери ги сам — каза Дуняша, като му подаваше плика, — поръчаха ми на тебе да ги дам.

Дутлов сложи калпака под мишницата си, наведе се и започна да брои.

— Сметало нямате ли?

Дутлов разбра, че господарката от глупост не знае да смята и е наредила той да направи това.

— У дома си ще ги преброиш! На тебе ги дава! Твои са парите! — каза Дуняша сърдито. — Не искам да ги видя — казва, — дай ги на оногова, който ги е донесъл.

Без да се изправя, Дутлов се загледа втренчено в Дуняша.

Лелята на Дуняша току плесна с ръце.

— Майчице! Ето даде ти бог щастие! Майчице мила!

Втората прислужничка не повярва:

— Какво, Авдотя Миколавна, шегувате ли се?

— Никаква шега! Поръча да ги дам на мужика… Хайде, вземай парите и върви — каза Дуняша, без да скрива досадата си. — На едного мъка, на другиго — щастие.

— Че шега ли е, хиляда и петстотин рубли — каза лелята.

— Повече са — потвърди Дуняша. — Е, ще запалиш една свещ за десет копейки пред свети Никола — каза Дуняша насмешливо. — Какво, още ли не можеш да дойдеш на себе си? И поне да бяха се паднали на някой бедняк! А този и без това си има доста.

Дутлов най-после разбра, че това не беше шега, и взе да събира и слага в плика парите, които беше извадил, за да ги брои; но ръцете му трепереха и той все поглеждаше към момичетата, за да се убеди, че това не е шега.

— Гледай го, не може да дойде на себе си от радост — каза Дуняша, показвайки, че тя все пак презира и мужика, и парите. — Дай, аз ще ти ги събера.

И тя искаше да ги вземе. Но Дутлов не даде; той сграбчи парите, пъхна ги още по-дълбоко в пазвата и хвана шапката си.

— Радваш ли се?

— Не зная какво да кажа! Истина ви казвам…

Той не се доизказа, само махна с ръка, усмихна се, едва-що не заплака и излезе.

Звънна звънчето в стаята на господарката.

— Какво, даде ли му ги?

— Дадох му ги.

— Е, много ли се радва?

— Просто като че полудя.

— Ах, извикай го. Ще го запитам как ги е намерил. Извикай го тук, аз не мога да изляза.

Дуняша изтича и настигна мужика в пруста. Той, без да слага калпака си, бе извадил кесията си и наведен, бе започнал да я развързва, а парите държеше в зъбите си. Той може би си мислеше, че докато парите не са в кесията му, не са негови. Когато Дуняша го извика, той се изплаши.

— Какво има, Авдотя… Авдотя Миколавна. Парите ли си иска? Да бяхте се застъпили, ей богу, медец ще ви донеса.

— Да, да! Ще донесеш!

Вратата се отвори отново и поведоха мужика при господарката. Нему никак не му беше весело. „Ох, ще си ги вземе назад“ — мислеше той и, кой знае защо, вдигаше високо крака, сякаш ходеше по висока трева, и се мъчеше да не тропа с цървулите, когато минаваше из стаите. Той нищо не разбираше и не виждаше какво има около него. Минаваше покрай огледало, видя някакви цветя, някакъв мужик с цървули вдигаше високо краката си, някакъв изписан господар, от кутийка излязъл, някакво зелено каче и нещо бяло… А ето че това бяло заговори: беше господарката. Той нищо не разбираше, само пулеше очи. Не знаеше къде се намира и сякаш всичко беше в мъгла.

— Ти ли си, Дутлов?

— Аз, господарке. Както си бяха, не съм ги и докосвал — каза той. — Не се радвам, говоря като пред бога! Как измъчих коня…

— Е, твой бил късметът — каза тя с презрително-добра усмивка. — Вземи ги, вземи ги за себе си.

Той само блещеше очи.

— Радвам се, че ти си ги намерил. Дай боже, да ти послужат за добро! А ти радваш ли се?

— Как да не се радвам! Много се радвам, майчице! Все за вас ще моля бога. Толкова много се радвам, че, слава богу, нашата господарка е жива. Само че и аз съм виновен.

— А как ги намери?

— Значи, ние за господарката всякога сме могли да се стараем с чест, а не както…

— Той съвсем се обърка, господарке — каза Дуняша.

— Откарах племенника си за новобранец, връщах се и на пътя ги намерих. Изглежда, Поликей ги е изтървал, без да усети.

— Хайде, върви си, върви си, драги мой. Радвам се.

— Толкова се радвам, майчице!… — каза мужикът.

После той си спомни, че не благодари и не можа да се държи както трябва. Господарката и Дуняша се усмихваха, а той пак закрачи като из висока трева и едва се сдържаше да не побегне. И все му се струваше, че току ще го спрат и ще му вземат парите.

XIV

Като излезе на чист въздух, Дутлов се отби от пътя към липичките, дори се разпаса, за да може по-лесно да извади кесията, и започна да нарежда парите. Устните му мърдаха, като се отпускаха и разтягаха, макар той да не произнасяше нито една дума. След като нареди парите и стегна пояса, той се прекръсти и тръгна, залитайки като пиян по пътеката: толкова беше унесен в мислите, които бяха нахлули в главата му. Изведнъж видя пред себе си фигурата на мужик, който идеше насреща му. Обади му се: това беше Ефим, който с една дебела тояга в ръка караулеше около пристройката.

— О, чичо Семьон — извика радостно Ефимка, като се приближи (Ефимка се страхуваше да стои самичък). — Какво, закарахте ли новобранците, чичо?

— Закарахме ги. А ти какво правиш?

— Ами поставиха ме да пазя обесения Илич.

— А той къде е?

— Ей там, на тавана, казват, висял — отговори Ефимка, като посочи с тоягата в тъмнината към покрива на пристройката.

Дутлов погледна по посока на ръката и макар нищо да не видя, намръщи се, примижа и поклати глава.

— Коларят разправяше, че е дошъл полицейският — каза Ефимка. — Сега ще го свалят от въжето. Страшно е, чичо, нощем. За нищо на света няма да тръгна, ако заповядат да ида на тавана нощем. Ако ще да ме убие Егор Михайлич, няма да отида.

— Ох, какъв грях, какъв грях! — повтори Дутлов само от приличие, без ни най-малко да мисли за това, което говори, и понечи да си върви по своя път. Но гласът на Егор Михайлович го спря.

— Ей, караул, ела тук — извика Егор Михайлович откъм входа.

Ефимка му се обади.

— А кой друг мужик стоеше там с тебе?

— Дутлов.

— И ти, Семьон, ела тук.

Като се приближи, при светлината на фенера, който носеше коларят, Дутлов разгледа Егор Михайлович и нисичкия чиновник с фуражка с кокарда и шинел: това беше полицейският.

— Ето и този старец ще дойде с нас — каза Егор Михайлович, като го видя.

Старецът почувствува, че го побиват тръпки, но нямаше какво да се прави.

— А ти, младежо, Ефимка, тичай на тавана, дето е обесеният, и оправи стълбата, за да може да мине негово благородие.

Ефимка, който за нищо на света не искаше да се приближи до пристройката, изтича нататък, тропайки с цървулите като с дървета.

Полицейският цъкна с огниво и запали лулата. Той живееше на две версти оттук и току-що беше жестоко руган от околийския за пиянство и поради туй сега беше в пристъп на необикновено старание: пристигнал в десет часа̀ вечерта, той искаше незабавно да огледа обесения. Егор Михайлович запита Дутлов защо е тук по това време. Из пътя Дутлов разказа на управителя за намерените пари и за онова, което бе направила господарката. Дутлов каза, че е дошъл да иска позволение от Егор Михайлич. Управителят, за ужас на Дутлов, поиска плика и го разгледа. Полицейският също взе плика в ръце и накъсо и сухо запита за някои подробности.

„Ех, пропаднаха парите“ — помисли си Дутлов и дори вече започна да се извинява. Но полицейският му даде парите.

— Добро щастие сполетя простака! — каза той.

— И точно навреме — каза Егор Михайлович, — той току-що откара племенника си за новобранец; сега ще го откупи.

— А! — каза полицейският и тръгна напред.

— Е, ще откупиш ли Илюшка? — каза Егор Михайлович.

— Как да го откупя? Парите ще стигнат ли? А може би и мина вече срокът.

— Както знаеш — каза управителят и двамата тръгнаха след полицейския.

Те стигнаха до пристройката, в пруста на която вонящите пазачи чакаха с фенера. Дутлов вървеше след тях. Пазачите имаха вид на виновни, което можеше да се дължи може би само на миризмата, лъхаща от тях — инак те нищо лошо не бяха направили. Всички мълчаха.

— Къде е? — попита полицейският.

— Тук — каза шепнешком Егор Михайлович. — Ефимка — прибави той, — ти си млад, върви напред с фенера!

Ефимка, който вече бе оправил дъската горе на пода, изглежда, беше забравил всичкия си страх. Крачейки през две и три стъпала, той с весело лице се закатери напред, като се оглеждаше и осветяваше с фенера пътя на полицейския. След полицейския вървеше Егор Михайлович. Когато те се скриха, Дутлов, сложил вече единия крак на стълбата, въздъхна и се спря. Минаха две-три минути, стъпките им затихнаха на тавана; навярно бяха стигнали до тялото.

— Чичо! Търсят те! — извика Ефимка през дупката.

Дутлов се покатери. При светлината на фенера се виждаше зад гредата само горната част на полицейския и на Егор Михайлович; зад тях стоеше гърбом още някой. Това беше Поликей. Дутлов се прехвърли през гредата и се спря, като се кръстеше.

— Обърнете го, момчета — каза полицейският.

Никой не мръдна.

— Ефимка, ти си млад — каза Егор Михайлович.

Младият човек прескочи гредата и като обърна Илич, застана до него, поглеждайки много весело ту към Илич, ту към началството, също като фокусник, който показва албинос или Юлия Пастрана и гледа ту към публиката, ту към показваната от него дяволия и е готов да изпълни всички желания на зрителите.

— Обърни го пак.

Илич се обърна още, замахна леко с ръце и повлече крак по пясъка.

— Свали го!

— Въжето ли да отрежем, Василий Борисович? — каза Егор Михайлович. — Братлета, дайте брадвата.

На пазачите и на Дутлов трябваше да се заповяда два пъти, за да се доближат. А младежът се държеше с Илич като със заклан овен. Най-после отрязаха въжето, свалиха тялото и го покриха. Полицейският каза, че утре ще дойде лекарят и ще освободи хората.

XV

Като мърдаше устните си, Дутлов се запъти към дома си. Отначало чувствуваше някакъв ужас, но колкото се приближаваше към селото, толкова това чувство отслабваше и в душата му все повече и повече проникваше чувството на радост. В селото се чуваха песни и пияни гласове. Дутлов никога не пиеше и сега тръгна право към къщи. Беше вече късно, когато той влезе у дома си. Бабичката му спеше. Големият му син и внуците спяха на печката, а вторият син в килера. Само жената на Илюшка не спеше и в мръсна делнична риза, гологлава, седеше на пейката и виеше. Тя не излезе да отвори на чичо си, а само започна още по-силно да вие и да нарежда, когато той влезе вътре. Според мнението на старата тя нареждаше доста умело и хубаво, макар че е млада и няма още практика.

Старата стана и поднесе на мъжа си да вечеря. Дутлов изгони жената на Илюшка от масата. „Стига, стига!“ — каза той. Аксиня се дръпна, полегна на пейката и не преставаше да вие. Старата нареди мълчаливо масата и след туй я разтреби. Старият също не каза нито дума. След като се помоли на бога, той се уригна, уми ръцете си, свали от гвоздея сметалото и отиде в килера. Там отначало той пошепна нещо на старата, после старата излезе, а той започна да трака със сметалото; най-после хлопна капака на сандъка и слезе в зимника. Дълго време се бави в килера и зимника. Когато излезе, в къщи вече беше тъмно, борината не светеше. Старата, през деня обикновено тиха, вече беше легнала на одъра и хъркаше здравата. Кресливата жена на Илюшка също спеше и дишаше безшумно. Тя спеше на пейката неразсъблечена, както си беше, и нищо не бе подложила под главата си. Дутлов започна да се моли, после погледна към жената на Илюшка, поклати глава, загаси съвсем борината, уригна се пак, качи се на печката и легна до малкия си внук. В тъмното той хвърли отгоре цървулите и легна по гръб, загледан в рибарската мрежа над печката, която едва се виждаше над главата му, и заслушан в хлебарките, които шумоляха по стената, във въздишките, хъркането, чесането на крак с крак и в звуковете, които издаваше добитъкът на двора. Дълго време не можа да заспи; изгря месецът, в къщи стана по-светло, той виждаше в къта Аксиня и още нещо, което не можеше да различи добре: дрехата ли си беше забравил син му, някакво каче ли бяха оставили жените, или стоеше някой. Задрямал или не, той започна пак да се взира… Изглежда, онзи мрачен дух, който беше накарал Илич да извърши страшното дело и близостта на който тази нощ чувствуваха хората от пристройката, изглежда, този дух е долетял и в селото, до къщата на Дутлов, където бяха скрити парите, които той бе употребил, за да погуби Илич. Поне Дутлов го чувствуваше тук и на Дутлов не му беше добре. Не може нито да заспи, нито да стане. Като видя нещо, което не можа да разпознае, той си спомни Илюха с вързаните ръце, спомни си лицето на Аксиня и равномерното й вайкане, спомни си Илич с люлеещите се китки на ръцете. Изведнъж на стареца се стори, че някой мина край прозореца. „Какво ли е това, дали не иде кметът да се осведоми?“ — помисли той. „Но как е отворил? — помисли старецът, като чу стъпки в пруста. — Или старата не е залостила резето, когато излиза в пруста?“ Кучето започна да вие в задния двор, а той вървеше из пруста, както после разказваше старецът, сякаш диреше вратата, отмина, започна отново да опипва стената, спъна се в качето и то се търкулна с шум. И той отново започна да опипва, също като че търсеше резето. Ето, хвана резето. Тръпки минаха по тялото на стареца. Ето, дръпна резето и прие човешки образ. Дутлов вече знаеше, че това е той. Искаше да се прекръсти, но не можеше. Той се приближи до масата, върху която имаше покривка, дръпна покривката, хвърли я на пода и се покатери по печката. Старецът позна, че той беше в образа на Илич. Той се зъбеше, ръцете му се люлееха. Той се качи на печката, нахвърли се право върху стареца и започна да го души.

— Мои са парите — каза Илич.

— Пусни ме, няма да ги взема — искаше и не можеше да каже Семьон.

Илич го душеше тъй, като че цяла каменна планина натискаше гърдитему. Дутлов знаеше, че ако прочете молитвата, той ще го пусне и знаеше коя молитва трябва да прочете, но тази молитва той не можеше да изговори. Внук му спеше до него. Момчето изпищя силно и заплака: дядо му го беше притиснал до стената. Писъкът на детето освободи устата на стареца. „Да възкръсне бог“ — продума Дутлов. Той го освободи малко. „И да се пръснат враговете…“ — фъфлеше Дутлов. Той слезе от печката. Дутлов чу как той тупна с двата крака на пода. Дутлов непрекъснато четеше молитвите, които знаеше, четеше ги поред. Той тръгна към вратата, отмина масата и тъй тръшна вратата, че къщата се затресе. Но всички спяха освен дядото и внука. Дядото четеше молитви и цял трепереше, внукът плачеше, заспивайки, и се притискаше към дядо си. Всичко отново утихна. Дядото лежеше, без да мърда. Петелът изкукурига отвъд стената до ухото на Дутлов. Той чу как се размърдаха кокошките, как младото петле се опита да изкукурига след стария петел и не можа. Нещо се размърда до краката на стареца. Това беше котката: тя скочи на меките си лапички от печката на земята и започна да мяука до вратата. Дядото стана, отвори прозореца; вън беше тъмно, кално; предницата на колата стоеше тук, до прозореца. Кръстейки се, той излезе бос на двора при конете: и тук личеше, че е дохождал таласъмът. Кобилата, която стоеше под навеса до стената, беше заплела единия си крак в поводите, пръснала плявата и с вдигнат крак, извила глава, очакваше стопанина. Кончето се беше търкулнало в тора. Дядото го вдигна на крака, оправи кобилата, сложи й кърма и се прибра в къщи. Старата стана и запали борината. „Събуди децата — каза той, — ще вървя в града“ — и като запали една восъчна свещица, която взе от иконостаса, слезе в зимника. Вече не само у Дутлови, но у всички съседи светеше, когато той излезе оттам. Децата бяха станали и вече се готвеха за път. Жените влизаха и излизаха с кофи и с малки дървени ведра, пълни с мляко. Игнат запрягаше колата. Вторият син смазваше другата. Невястата вече не виеше, но пременена, забрадена, седеше на пейката в къщи и чакаше да тръгне за града, за да се прости с мъжа си.

Старецът се показваше особено строг. Той не каза никому ни дума, облече новия кафтан, стегна пояса и с всичките пари на Илич в пазвата тръгна при Егор Михайлович.

— Ти още ли се бавиш! — викна той на Игнат, който въртеше колелата на дигнатата и смазана ос. — Аз ей сега ще дойда. Нека всичко бъде готово!

Управителят, който току-що бе станал, пиеше чай и самият той се приготвяше да заминава за града, за да представи новобранците.

— Какво има? — запита той.

— Аз, Егор Михайлич, искам да откупя младежа. Моля ви се. Вие ми казвахте тия дни, че познавате някакъв доброволец в града. Помогнете ми. Нали знаете, ние сме прости хора.

— А, реши ли се най-после?

— Реших, Егор Михалич: жал ми е, братов син. Какъвто и да е, все пак жал ми е. А пък тези пари много грехове ни навлякоха. Та, моля ти се, научи ни какво да правим — говореше той, като се кланяше до кръста.

Егор Михайлович, както винаги в такива случаи, дълбокомислено и мълчаливо мляска дълго с устни и като обмисли работата, написа две бележки и обясни какво и как трябва да направят в града.

Когато Дутлов се върна у дома, невястата вече беше заминала с Игнат и сивата кореместа кобила, впрегната, стоеше при вратата. Той откърши една пръчка от оградата, загърна се, седна в колата и шибна коня. Дутлов караше кобилата така бързо, че изведнъж целият й корем се сви и Дутлов вече не я гледаше, за да не му дожалее. Мъчеше го мисълта, че може някак да закъснее, че Илюха ще замине войник и дяволските пари ще останат в ръцете му.

Няма да описвам подробно всички приключения на Дутлов през тази заран; ще кажа само, че днес особено му вървеше. При посредника, за когото Егор Михайлович беше дал бележката, имаше готов доброволец, похарчил вече двадесет и три рубли и одобрен от комисията. Посредникът искаше да вземе от него четиристотин, а един купувач, еснаф, който го обикаляше вече трета седмица, искаше да го отстъпи за триста. Дутлов свърши работата с две думи. „Триста двадесет и пет ще вземеш ли?“ — каза той, като протегна ръка, но с такъв израз на лицето, от което веднага личеше, че е готов да прибави. Посредникът дърпаше ръката си и продължаваше да иска четиристотин. „Не щеш ли триста двадесет и пет?“ — повтори Дутлов, като хвана с лявата си ръка дясната ръка на посредника и го заплашваше да удари по нея със своята десница. „Не щеш ли? Е, бог да ти помага!“ — изведнъж каза той, като удари по ръката на посредника, и рязко се извърна с цялото си тяло „Е, така да бъде! Вземи триста и петдесет! Хайде, напиши хвитанция. Заведи младежа. А сега на̀ капаро. Две червенички достатъчни ли са, а?“

И Дутлов се разпаса и започна да вади парите.

Посредникът, макар и да не дърпаше ръката си, все още сякаш не се съгласяваше и без да взема капарото, уговаряше комисионата и една гощавка на доброволеца.

— Не вземай грях на душата си — повтаряше Дутлов, като му пъхаше парите, — смъртни хора сме — повтаряше той с такъв кротък, поучителен и уверен тон, че посредникът каза:

— Е, няма какво — удари още веднъж по ръката и започна да се моли богу. — Хайде на добър час — каза той.

Събудиха доброволеца, който спеше още от вчерашното препиване, кой знае защо, разгледаха го добре и тръгнаха всички в управлението. Доброволецът беше весел, искаше за изтрезняване да пие ром, за който даде пари Дутлов, и започна да се страхува едва когато влязоха в коридора на управлението. Дълго стояха тук в коридора старикът-посредник в синя сибирка^[3] и доброволецът в къса полушубка, с вдигнати вежди и ококорени очи; дълго време те си шепнаха, искаха нещо, дириха някого, кой знае защо, сваляха калпаци пред всеки писар и се покланяха и дълбокомислено изслушаха решението, което издаде един писар, познат на посредника.

Вече всяка надежда да се свърши работата днес беше оставена и доброволецът започна отново да става по-весел и по-отпуснат, когато Дутлов видя Егор Михайлович, веднага се хвана за него и започна да го моли и да му се кланя. Егор Михайлович му помогна тъй добре, че в три часа̀ доброволецът, за голямо негово неудоволствие и почуда, бе въведен в канцеларията, определиха го за казармата и, кой знае защо, при обща веселост, като почнеш от стражарите и свършиш с председателя, той бе съблечен, обръснат, облечен и пуснат навън, а след пет минути Дутлов брои парите, получи квитанция и като се сбогува с посредника и с доброволеца, тръгна към къщата на търговеца, където бяха новобранците от Покровское. Иля и невястата му седяха в един кът на кухнята на търговеца и щом влезе старецът, престанаха да говорят и се вгледаха в него с поко̀рен и недоброжелателен израз на лицата. Както винаги старецът се помоли на бога, разпаса се, извади някакъв документ и извика в стаята най-големия си син Игнат и майката на Илюшка, която беше на двора.

— Не вземай грях на душата си, Илюха — каза той, като се приближи към племенника си. — Онази вечер ти ми каза една дума… Нима аз не те жаля? Помня какво ми поръчваше за тебе брат ми. Ако зависеше от мене, нима бих те дал? Но помогна ми бог и аз не пожалих парите. Ето документа — каза той, като сложи квитанцията на масата и я разгъна внимателно с кривите си вдървени пръсти.

Влязоха отвън всички покровски мужици, работниците на търговеца и дори чужди хора. Всички се досещаха каква е работата, но никой не прекъсваше тържествените думи на стареца.

— Ето документа! Четиристотин рубли дадох! Не кори чичо си.

Илюха стана, но мълчеше, защото не знаеше какво трябва да каже. Устните му потръпваха от вълнение; старата му майка понечи да се приближи до него, хълцайки, и искаше да се хвърли на шията му, но старият бавно и повелително я отстрани с ръка и продължи да говори:

— Ти вчера ми каза една дума — повтори още веднъж старият, — с тая дума като с нож прободе сърцето ми. Баща ти, когато умираше, ми поръча, и ти ми беше като роден син, а пък ако с нещо съм те оскърбил, то всички грешим. Така ли е, православни хора? — обърна се той към събралите се наоколо мужици. — Ето и родната ти майка е тук, и младата ти стопанка, на̀, вземете квитанцията. Парите — бог дал, бог зел! А на мене, Христа ради, простете.

И той, като заметна полата на дрехата си, бавно се отпусна на колене и се поклони в краката на Илюшка и на неговата стопанка. Напразно го задържаха младите: само след като допря глава до земята, той стана, поизтърси се и седна на пейката. Майката на Илюшка и снахата виеха от радост; сред насъбралите се хора се чуваха гласове на одобрение. „Право е, бог тъй искал“ — думаше един. „Какво са парите? За пари не можеш купи младежа“ — думаше друг. „Каква радост — думаше трети, — с една дума, справедлив човек.“ Само селяните, определени за новобранци, нищо не говореха и излязоха безшумно навън.

След два часа двете талиги на Дутлови излизаха из крайнините на града. В първата, впрегната със сивата кобила с хлътнал корем и потна шия, седяха старецът и Игнат. Отзад се тръскаха навързани съдове и гевреци. Във втората талига, която никой не караше, важно и щастливо седяха снахата и свекървата, и двете със забрадки. Снахата държеше покрито с кърпа шишенце. Илюшка, свит заднешком към коня, със зачервено лице, се друсаше на предното седалище, ядеше геврек и непрекъснато разговаряше. И гласовете, и трополенето на талигите по калдъръма, и пръхтенето на конете — всичко се сливаше в един весел звук. Конете махаха с опашки и все повече засилваха тръса, усещайки, че се приближават към дома. Ония, които минаваха край тях пешком или на коне и с талиги, неволно се обръщаха към веселото семейство.

Вече накрай града Дутлови започнаха да настнгат новобранци. Група новобранци се бе натрупала около една кръчма. Един новобранец, с онзи неестествен израз на лицето, който придава на човека обръснатият лоб, отметнал на тила сивата фуражка, живо удряше по балалайката; друг, без шапка, с шише ракия в едната ръка, играеше сред кръга. Игнат спря коня и слезе, за да стегне ремъците. Всички Дутлови загледаха с любопитство, одобрение и веселост играещия човек. Новобранецът, както изглеждаше, не виждаше никого, но чувствуваше, че публиката, която го гледаше и се чудеше на играта му, се увеличава непрекъснато и това му даваше сила и сръчност. Новобранецът скачаше живо. Веждите му бяха навъсени, руменото му лице беше неподвижно; устата му бе застинала в усмивка, вече отдавна изгубила израз. Сякаш всички сили на душата му бяха насочени към туй, да премята, колкото може по-бързо, крак след крак ту върху тока, ту на пръстите. Понякога той изведнъж спираше, намигваше на балалайчика и онзи започваше още по-живо да удря по всички струни и дори да почуква по гърба на балалайката с кокалчетата на пръстите. Новобранецът спираше, но и като оставаше неподвижен, той като че все играеше. Изведнъж той започваше да се движи бавно, кършеше рамене и неочаквано подскачаше високо, и тъй, устремен в играта, клекна и с див вой започваше да играе приклекнал. Децата се смееха, жените клатеха глави, мъжете одобрително се усмихваха. Един стар подофицер спокойно стоеше край играещия с вид, който казваше: „Вие се чудите, а на нас това ни е много добре известно.“ Балалайчикът видимо се умори, огледа се лениво, взе някакъв фалшив акорд и изведнъж чукна с пръсти по гърба на балалайката и играта свърши.

— Ей, Альоха! — каза балалайчикът на играча, сочейки Дутлов. — Ето кръстника ти!

— Къде е? Приятелю любезни! — викна Альоха, същият новобранец, когото Дутлов беше купил, и с уморени крака, залитайки напред, вдигнал над главата си шишето с ракията, тръгна към талигата.

— Мишка! Чаша! — извика той. — Господарю! Приятелю мой любезни! Гледай ти, каква радост наистина!… — извика той, завирайки пияната си глава в талигата, и започна да черпи мужиците и жените с ракия. Мужиците пиха, жените отказаха. — Скъпи мои, с какво да ви даря? — възкликваше Альоха, като прегръщаше бабичките.

Сред насъбраните хора имаше и една продавачка на закуски. Альоха я видя, грабна таблата й и цяла я изсипа в талигата.

— Не бой се, ще ти платя, дяволе! — извика той с плачещ глас и веднага, като извади из широките си панталони кесията с пари, хвърли я на Мишка.

Той стоеше облакътен на талигата и с влажни очи гледаше седналите в нея.

— Коя е майката? — запита той. — Ти ли? И на нея ще дам подарък.

Той се замисли за един миг и бръкна в джоба си, извади една нова, сгъната кърпа, свали парчето платно, с което се беше опасал под шинела, бързо смъкна от шията си червената кърпа, сви всичко това и го тикна в скута на старата.

— На̀, вземи подарък от мене! — каза той с глас, който ставаше все по-тих и по-тих.

— Защо? Благодаря ти, мили! Гледай какво добричко момче — каза бабичката, като се обърна към стария Дутлов, който се бе приближил до тяхната талига.

Альоха съвсем млъкна и замаян, като че заспиваше, навеждаше глава все по-ниско и по-ниско.

— Заради вас отивам, заради вас загивам! — продума той. — Затова ви и дарувам.

— Че нали и той има майчица — обади се някой от тълпата. — Какво добро момче! Горко му!

Альоха вдигна глава.

— Имам майчица — каза той. — И бащица роден имам. Всички се отказаха от мене. Чувай ти, старо — прибави той, като хвана Илюшковата майка за ръката. Аз ти дадох дар. Чуй какво ще ти кажа, Христа ради. Иди в село Водное, питай там за старата Никонова, тя е мойта майчица родна, чуваш ли, и кажи ти на тая старица, на Никоновата бабичка, третата къща от края на селото, с новия кладенец… кажи й, че Альоха… твоят син… значи… Ей, музикан! Карай! — провикна се той.

И той отново почна да играе, мърморейки, и удари о земята шишето с останалата ракия.

Игнат се качи на талигата и искаше да потегли.

— Прощавай, бог нека ти помага!… — каза старата, като загръщаше кожуха си.

Альоха се спря изведнъж.

— Вървете по дяволите! — извика той, заплашвайки ги със стиснати юмруци. — Твоята мама…

— Ох, господи! — промълви майката на Илюша, като се кръстеше.

Игнат подкара кобилата и талигите отново затрополяха. Алексей, новобранецът, стоеше насред пътя и стиснал юмруци, с израз на ярост по лицето ругаеше здравата мужиците.

— Защо спряхте? Махайте се! Дяволи, людоеди! — крещеше той. — Няма да избягате от ръката ми! Дяволи. Цървуланковци!…

При тая дума гласът му секна и той, както стоеше, рухна с все сила на земята.

Скоро Дутлови излязоха на полето и оглеждайки се, вече не виждаха групи новобранци. Като изминаха около пет версти бавен ход, Игнат слезе от талигата, в която бе заспал старият, и тръгна редом с талигата на Илюшка.

Двамата изпиха шишето, което бяха купили в града. След малко Иля запя, жените му пригласяха. Игнат подвикваше весело на коня в такт с песента. Отсреща им бързо се зададе весела пощенска кола. Когато се изравни с двете весели талиги, коларят извика силно на конете; пощальонът се обърна и смигна към зачервените лица на мужиците и жените, които пееха весело и се друсаха в талигата.