Лев Толстой
Поликушка ^[0] (4)

IV

Мина половин час. Детето заплака, Акулина стана и го накърми. Тя вече не плачеше, а като подпря на лакът все още красивото си слабо лице, втренчи очи в догарящата свещ и мислеше защо ли се беше омъжила, защо са нужни толкова войници, мислеше и как да се отплати на жената на дърводелеца.

Чуха се стъпките на мъжа й; тя обърса следите от сълзите си и стана, за да му направи път. Поликей влезе наперено, хвърли шапката си на кревата, пое дълбоко дъх и започна да се разпасва.

— Е, какво? Защо те вика?

— Хм, то се знае! Поликушка е последният човек, а пък когато трябва да се върши работа, за кого ще се сетят? За Поликушка.

— Каква работа?

Поликей не бързаше да отговори; той запуши с лулата и плю.

— При търговеца за пари поръча да ида.

— Пари ли да донесеш? — запита Акулина.

Поликей се усмихна и поклати глава.

— А как хитро знае да говори! Ти, казва, беше под наблюдение, защото ти бяха изгубили доверие, но аз ти вярвам повече, отколкото на когото и да е друг. (Поликей говореше високо, за да го чуят съседите.) Ти, казва, ми обеща да се поправиш; ето ти сега, значи, първото доказателство, че ти вярвам: иди, казва, до търговеца, вземи едни пари и ми ги донеси. Господарке, казвам аз, ние, казвам, всички сме ваши слуги и трябва да служим както на бога, тъй и на вас, затова аз чувствувам, че мога всичко да извърша за вашето здраве и от никаква длъжност не мога да се откажа; каквото наредите, това и ще изпълня, затова съм ваш раб. (Той пак се усмихна с оная особена усмивка на слаб, добър и виновен човек.) И тъй, казва, ти ще свършиш тази работа сигурно, нали? Ти, казва, разбираш ли, че съдбата ти зависи от това? Как мога да не разбирам, че мога всичко да направя? Щом хората са наговорили срещу мене, всеки може да бъде оклеветен, а пък аз никога нищо, чини ми се, не съм могъл и да помисля срещу вашето здраве. Тъй, значи, й наговорих, че моята господарка съвсем омекна. Ти, казва, ще ми бъдеш първият човек тука. (Той помълча и пак същата усмивка се яви на лицето му.) Зная аз много добре как трябва да говоря с тях. Когато ходех да събираме оброка, току изскочи напреде ти някой, дето много знае. А пък аз му кажа две-три думи и тъй го придумам, че той омекне като коприна.

— И много ли са парите? — запита Акулина.

— Хиляда и петстотин рубли — отговори небрежно Поликей.

Тя поклати глава.

— Кога ще тръгваш?

— Поръча утре да ида. Вземи, казва, който искаш кон, отбий се в канцеларията и върви с бога!

— Слава тебе, господи! — каза Акулина, като стана и се прекръсти. — Нека ти помага бог, Илич — добави тя шепнешком, за да не чуят зад преградата, и го хвана за ръкава на ризата му. — Илич, чуй ме, в името на Христа-бога те моля, като тръгнеш, целуни кръста и се закълни, че нито капка няма да сложиш в устата си.

— Да, ще седна да пия, когато нося такива пари у себе си! — изсумтя той. — А пък там някой свиреше на пиано тъй майсторски, просто чудо! — добави той, като помълча и се усмихна. — Трябва да беше госпожицата. Аз стоях пред нея, пред господарката, до шкафа, а госпожицата свиреше зад вратата. Подкара полека-полека, че после като засили — чудо ти казвам! Просто ми се дощя и аз да посвиря. И бих го направил. Като нищо бих го направил. За такива работи ме бива. Утре ми дай чиста риза.

И те легнаха да спят щастливи.