Лев Толстой
Поликушка ^[0] (15)

XV

Като мърдаше устните си, Дутлов се запъти към дома си. Отначало чувствуваше някакъв ужас, но колкото се приближаваше към селото, толкова това чувство отслабваше и в душата му все повече и повече проникваше чувството на радост. В селото се чуваха песни и пияни гласове. Дутлов никога не пиеше и сега тръгна право към къщи. Беше вече късно, когато той влезе у дома си. Бабичката му спеше. Големият му син и внуците спяха на печката, а вторият син в килера. Само жената на Илюшка не спеше и в мръсна делнична риза, гологлава, седеше на пейката и виеше. Тя не излезе да отвори на чичо си, а само започна още по-силно да вие и да нарежда, когато той влезе вътре. Според мнението на старата тя нареждаше доста умело и хубаво, макар че е млада и няма още практика.

Старата стана и поднесе на мъжа си да вечеря. Дутлов изгони жената на Илюшка от масата. „Стига, стига!“ — каза той. Аксиня се дръпна, полегна на пейката и не преставаше да вие. Старата нареди мълчаливо масата и след туй я разтреби. Старият също не каза нито дума. След като се помоли на бога, той се уригна, уми ръцете си, свали от гвоздея сметалото и отиде в килера. Там отначало той пошепна нещо на старата, после старата излезе, а той започна да трака със сметалото; най-после хлопна капака на сандъка и слезе в зимника. Дълго време се бави в килера и зимника. Когато излезе, в къщи вече беше тъмно, борината не светеше. Старата, през деня обикновено тиха, вече беше легнала на одъра и хъркаше здравата. Кресливата жена на Илюшка също спеше и дишаше безшумно. Тя спеше на пейката неразсъблечена, както си беше, и нищо не бе подложила под главата си. Дутлов започна да се моли, после погледна към жената на Илюшка, поклати глава, загаси съвсем борината, уригна се пак, качи се на печката и легна до малкия си внук. В тъмното той хвърли отгоре цървулите и легна по гръб, загледан в рибарската мрежа над печката, която едва се виждаше над главата му, и заслушан в хлебарките, които шумоляха по стената, във въздишките, хъркането, чесането на крак с крак и в звуковете, които издаваше добитъкът на двора. Дълго време не можа да заспи; изгря месецът, в къщи стана по-светло, той виждаше в къта Аксиня и още нещо, което не можеше да различи добре: дрехата ли си беше забравил син му, някакво каче ли бяха оставили жените, или стоеше някой. Задрямал или не, той започна пак да се взира… Изглежда, онзи мрачен дух, който беше накарал Илич да извърши страшното дело и близостта на който тази нощ чувствуваха хората от пристройката, изглежда, този дух е долетял и в селото, до къщата на Дутлов, където бяха скрити парите, които той бе употребил, за да погуби Илич. Поне Дутлов го чувствуваше тук и на Дутлов не му беше добре. Не може нито да заспи, нито да стане. Като видя нещо, което не можа да разпознае, той си спомни Илюха с вързаните ръце, спомни си лицето на Аксиня и равномерното й вайкане, спомни си Илич с люлеещите се китки на ръцете. Изведнъж на стареца се стори, че някой мина край прозореца. „Какво ли е това, дали не иде кметът да се осведоми?“ — помисли той. „Но как е отворил? — помисли старецът, като чу стъпки в пруста. — Или старата не е залостила резето, когато излиза в пруста?“ Кучето започна да вие в задния двор, а той вървеше из пруста, както после разказваше старецът, сякаш диреше вратата, отмина, започна отново да опипва стената, спъна се в качето и то се търкулна с шум. И той отново започна да опипва, също като че търсеше резето. Ето, хвана резето. Тръпки минаха по тялото на стареца. Ето, дръпна резето и прие човешки образ. Дутлов вече знаеше, че това е той. Искаше да се прекръсти, но не можеше. Той се приближи до масата, върху която имаше покривка, дръпна покривката, хвърли я на пода и се покатери по печката. Старецът позна, че той беше в образа на Илич. Той се зъбеше, ръцете му се люлееха. Той се качи на печката, нахвърли се право върху стареца и започна да го души.

— Мои са парите — каза Илич.

— Пусни ме, няма да ги взема — искаше и не можеше да каже Семьон.

Илич го душеше тъй, като че цяла каменна планина натискаше гърдитему. Дутлов знаеше, че ако прочете молитвата, той ще го пусне и знаеше коя молитва трябва да прочете, но тази молитва той не можеше да изговори. Внук му спеше до него. Момчето изпищя силно и заплака: дядо му го беше притиснал до стената. Писъкът на детето освободи устата на стареца. „Да възкръсне бог“ — продума Дутлов. Той го освободи малко. „И да се пръснат враговете…“ — фъфлеше Дутлов. Той слезе от печката. Дутлов чу как той тупна с двата крака на пода. Дутлов непрекъснато четеше молитвите, които знаеше, четеше ги поред. Той тръгна към вратата, отмина масата и тъй тръшна вратата, че къщата се затресе. Но всички спяха освен дядото и внука. Дядото четеше молитви и цял трепереше, внукът плачеше, заспивайки, и се притискаше към дядо си. Всичко отново утихна. Дядото лежеше, без да мърда. Петелът изкукурига отвъд стената до ухото на Дутлов. Той чу как се размърдаха кокошките, как младото петле се опита да изкукурига след стария петел и не можа. Нещо се размърда до краката на стареца. Това беше котката: тя скочи на меките си лапички от печката на земята и започна да мяука до вратата. Дядото стана, отвори прозореца; вън беше тъмно, кално; предницата на колата стоеше тук, до прозореца. Кръстейки се, той излезе бос на двора при конете: и тук личеше, че е дохождал таласъмът. Кобилата, която стоеше под навеса до стената, беше заплела единия си крак в поводите, пръснала плявата и с вдигнат крак, извила глава, очакваше стопанина. Кончето се беше търкулнало в тора. Дядото го вдигна на крака, оправи кобилата, сложи й кърма и се прибра в къщи. Старата стана и запали борината. „Събуди децата — каза той, — ще вървя в града“ — и като запали една восъчна свещица, която взе от иконостаса, слезе в зимника. Вече не само у Дутлови, но у всички съседи светеше, когато той излезе оттам. Децата бяха станали и вече се готвеха за път. Жените влизаха и излизаха с кофи и с малки дървени ведра, пълни с мляко. Игнат запрягаше колата. Вторият син смазваше другата. Невястата вече не виеше, но пременена, забрадена, седеше на пейката в къщи и чакаше да тръгне за града, за да се прости с мъжа си.

Старецът се показваше особено строг. Той не каза никому ни дума, облече новия кафтан, стегна пояса и с всичките пари на Илич в пазвата тръгна при Егор Михайлович.

— Ти още ли се бавиш! — викна той на Игнат, който въртеше колелата на дигнатата и смазана ос. — Аз ей сега ще дойда. Нека всичко бъде готово!

Управителят, който току-що бе станал, пиеше чай и самият той се приготвяше да заминава за града, за да представи новобранците.

— Какво има? — запита той.

— Аз, Егор Михайлич, искам да откупя младежа. Моля ви се. Вие ми казвахте тия дни, че познавате някакъв доброволец в града. Помогнете ми. Нали знаете, ние сме прости хора.

— А, реши ли се най-после?

— Реших, Егор Михалич: жал ми е, братов син. Какъвто и да е, все пак жал ми е. А пък тези пари много грехове ни навлякоха. Та, моля ти се, научи ни какво да правим — говореше той, като се кланяше до кръста.

Егор Михайлович, както винаги в такива случаи, дълбокомислено и мълчаливо мляска дълго с устни и като обмисли работата, написа две бележки и обясни какво и как трябва да направят в града.

Когато Дутлов се върна у дома, невястата вече беше заминала с Игнат и сивата кореместа кобила, впрегната, стоеше при вратата. Той откърши една пръчка от оградата, загърна се, седна в колата и шибна коня. Дутлов караше кобилата така бързо, че изведнъж целият й корем се сви и Дутлов вече не я гледаше, за да не му дожалее. Мъчеше го мисълта, че може някак да закъснее, че Илюха ще замине войник и дяволските пари ще останат в ръцете му.

Няма да описвам подробно всички приключения на Дутлов през тази заран; ще кажа само, че днес особено му вървеше. При посредника, за когото Егор Михайлович беше дал бележката, имаше готов доброволец, похарчил вече двадесет и три рубли и одобрен от комисията. Посредникът искаше да вземе от него четиристотин, а един купувач, еснаф, който го обикаляше вече трета седмица, искаше да го отстъпи за триста. Дутлов свърши работата с две думи. „Триста двадесет и пет ще вземеш ли?“ — каза той, като протегна ръка, но с такъв израз на лицето, от което веднага личеше, че е готов да прибави. Посредникът дърпаше ръката си и продължаваше да иска четиристотин. „Не щеш ли триста двадесет и пет?“ — повтори Дутлов, като хвана с лявата си ръка дясната ръка на посредника и го заплашваше да удари по нея със своята десница. „Не щеш ли? Е, бог да ти помага!“ — изведнъж каза той, като удари по ръката на посредника, и рязко се извърна с цялото си тяло „Е, така да бъде! Вземи триста и петдесет! Хайде, напиши хвитанция. Заведи младежа. А сега на̀ капаро. Две червенички достатъчни ли са, а?“

И Дутлов се разпаса и започна да вади парите.

Посредникът, макар и да не дърпаше ръката си, все още сякаш не се съгласяваше и без да взема капарото, уговаряше комисионата и една гощавка на доброволеца.

— Не вземай грях на душата си — повтаряше Дутлов, като му пъхаше парите, — смъртни хора сме — повтаряше той с такъв кротък, поучителен и уверен тон, че посредникът каза:

— Е, няма какво — удари още веднъж по ръката и започна да се моли богу. — Хайде на добър час — каза той.

Събудиха доброволеца, който спеше още от вчерашното препиване, кой знае защо, разгледаха го добре и тръгнаха всички в управлението. Доброволецът беше весел, искаше за изтрезняване да пие ром, за който даде пари Дутлов, и започна да се страхува едва когато влязоха в коридора на управлението. Дълго стояха тук в коридора старикът-посредник в синя сибирка^[1] и доброволецът в къса полушубка, с вдигнати вежди и ококорени очи; дълго време те си шепнаха, искаха нещо, дириха някого, кой знае защо, сваляха калпаци пред всеки писар и се покланяха и дълбокомислено изслушаха решението, което издаде един писар, познат на посредника.

Вече всяка надежда да се свърши работата днес беше оставена и доброволецът започна отново да става по-весел и по-отпуснат, когато Дутлов видя Егор Михайлович, веднага се хвана за него и започна да го моли и да му се кланя. Егор Михайлович му помогна тъй добре, че в три часа̀ доброволецът, за голямо негово неудоволствие и почуда, бе въведен в канцеларията, определиха го за казармата и, кой знае защо, при обща веселост, като почнеш от стражарите и свършиш с председателя, той бе съблечен, обръснат, облечен и пуснат навън, а след пет минути Дутлов брои парите, получи квитанция и като се сбогува с посредника и с доброволеца, тръгна към къщата на търговеца, където бяха новобранците от Покровское. Иля и невястата му седяха в един кът на кухнята на търговеца и щом влезе старецът, престанаха да говорят и се вгледаха в него с поко̀рен и недоброжелателен израз на лицата. Както винаги старецът се помоли на бога, разпаса се, извади някакъв документ и извика в стаята най-големия си син Игнат и майката на Илюшка, която беше на двора.

— Не вземай грях на душата си, Илюха — каза той, като се приближи към племенника си. — Онази вечер ти ми каза една дума… Нима аз не те жаля? Помня какво ми поръчваше за тебе брат ми. Ако зависеше от мене, нима бих те дал? Но помогна ми бог и аз не пожалих парите. Ето документа — каза той, като сложи квитанцията на масата и я разгъна внимателно с кривите си вдървени пръсти.

Влязоха отвън всички покровски мужици, работниците на търговеца и дори чужди хора. Всички се досещаха каква е работата, но никой не прекъсваше тържествените думи на стареца.

— Ето документа! Четиристотин рубли дадох! Не кори чичо си.

Илюха стана, но мълчеше, защото не знаеше какво трябва да каже. Устните му потръпваха от вълнение; старата му майка понечи да се приближи до него, хълцайки, и искаше да се хвърли на шията му, но старият бавно и повелително я отстрани с ръка и продължи да говори:

— Ти вчера ми каза една дума — повтори още веднъж старият, — с тая дума като с нож прободе сърцето ми. Баща ти, когато умираше, ми поръча, и ти ми беше като роден син, а пък ако с нещо съм те оскърбил, то всички грешим. Така ли е, православни хора? — обърна се той към събралите се наоколо мужици. — Ето и родната ти майка е тук, и младата ти стопанка, на̀, вземете квитанцията. Парите — бог дал, бог зел! А на мене, Христа ради, простете.

И той, като заметна полата на дрехата си, бавно се отпусна на колене и се поклони в краката на Илюшка и на неговата стопанка. Напразно го задържаха младите: само след като допря глава до земята, той стана, поизтърси се и седна на пейката. Майката на Илюшка и снахата виеха от радост; сред насъбралите се хора се чуваха гласове на одобрение. „Право е, бог тъй искал“ — думаше един. „Какво са парите? За пари не можеш купи младежа“ — думаше друг. „Каква радост — думаше трети, — с една дума, справедлив човек.“ Само селяните, определени за новобранци, нищо не говореха и излязоха безшумно навън.

След два часа двете талиги на Дутлови излизаха из крайнините на града. В първата, впрегната със сивата кобила с хлътнал корем и потна шия, седяха старецът и Игнат. Отзад се тръскаха навързани съдове и гевреци. Във втората талига, която никой не караше, важно и щастливо седяха снахата и свекървата, и двете със забрадки. Снахата държеше покрито с кърпа шишенце. Илюшка, свит заднешком към коня, със зачервено лице, се друсаше на предното седалище, ядеше геврек и непрекъснато разговаряше. И гласовете, и трополенето на талигите по калдъръма, и пръхтенето на конете — всичко се сливаше в един весел звук. Конете махаха с опашки и все повече засилваха тръса, усещайки, че се приближават към дома. Ония, които минаваха край тях пешком или на коне и с талиги, неволно се обръщаха към веселото семейство.

Вече накрай града Дутлови започнаха да настнгат новобранци. Група новобранци се бе натрупала около една кръчма. Един новобранец, с онзи неестествен израз на лицето, който придава на човека обръснатият лоб, отметнал на тила сивата фуражка, живо удряше по балалайката; друг, без шапка, с шише ракия в едната ръка, играеше сред кръга. Игнат спря коня и слезе, за да стегне ремъците. Всички Дутлови загледаха с любопитство, одобрение и веселост играещия човек. Новобранецът, както изглеждаше, не виждаше никого, но чувствуваше, че публиката, която го гледаше и се чудеше на играта му, се увеличава непрекъснато и това му даваше сила и сръчност. Новобранецът скачаше живо. Веждите му бяха навъсени, руменото му лице беше неподвижно; устата му бе застинала в усмивка, вече отдавна изгубила израз. Сякаш всички сили на душата му бяха насочени към туй, да премята, колкото може по-бързо, крак след крак ту върху тока, ту на пръстите. Понякога той изведнъж спираше, намигваше на балалайчика и онзи започваше още по-живо да удря по всички струни и дори да почуква по гърба на балалайката с кокалчетата на пръстите. Новобранецът спираше, но и като оставаше неподвижен, той като че все играеше. Изведнъж той започваше да се движи бавно, кършеше рамене и неочаквано подскачаше високо, и тъй, устремен в играта, клекна и с див вой започваше да играе приклекнал. Децата се смееха, жените клатеха глави, мъжете одобрително се усмихваха. Един стар подофицер спокойно стоеше край играещия с вид, който казваше: „Вие се чудите, а на нас това ни е много добре известно.“ Балалайчикът видимо се умори, огледа се лениво, взе някакъв фалшив акорд и изведнъж чукна с пръсти по гърба на балалайката и играта свърши.

— Ей, Альоха! — каза балалайчикът на играча, сочейки Дутлов. — Ето кръстника ти!

— Къде е? Приятелю любезни! — викна Альоха, същият новобранец, когото Дутлов беше купил, и с уморени крака, залитайки напред, вдигнал над главата си шишето с ракията, тръгна към талигата.

— Мишка! Чаша! — извика той. — Господарю! Приятелю мой любезни! Гледай ти, каква радост наистина!… — извика той, завирайки пияната си глава в талигата, и започна да черпи мужиците и жените с ракия. Мужиците пиха, жените отказаха. — Скъпи мои, с какво да ви даря? — възкликваше Альоха, като прегръщаше бабичките.

Сред насъбраните хора имаше и една продавачка на закуски. Альоха я видя, грабна таблата й и цяла я изсипа в талигата.

— Не бой се, ще ти платя, дяволе! — извика той с плачещ глас и веднага, като извади из широките си панталони кесията с пари, хвърли я на Мишка.

Той стоеше облакътен на талигата и с влажни очи гледаше седналите в нея.

— Коя е майката? — запита той. — Ти ли? И на нея ще дам подарък.

Той се замисли за един миг и бръкна в джоба си, извади една нова, сгъната кърпа, свали парчето платно, с което се беше опасал под шинела, бързо смъкна от шията си червената кърпа, сви всичко това и го тикна в скута на старата.

— На̀, вземи подарък от мене! — каза той с глас, който ставаше все по-тих и по-тих.

— Защо? Благодаря ти, мили! Гледай какво добричко момче — каза бабичката, като се обърна към стария Дутлов, който се бе приближил до тяхната талига.

Альоха съвсем млъкна и замаян, като че заспиваше, навеждаше глава все по-ниско и по-ниско.

— Заради вас отивам, заради вас загивам! — продума той. — Затова ви и дарувам.

— Че нали и той има майчица — обади се някой от тълпата. — Какво добро момче! Горко му!

Альоха вдигна глава.

— Имам майчица — каза той. — И бащица роден имам. Всички се отказаха от мене. Чувай ти, старо — прибави той, като хвана Илюшковата майка за ръката. Аз ти дадох дар. Чуй какво ще ти кажа, Христа ради. Иди в село Водное, питай там за старата Никонова, тя е мойта майчица родна, чуваш ли, и кажи ти на тая старица, на Никоновата бабичка, третата къща от края на селото, с новия кладенец… кажи й, че Альоха… твоят син… значи… Ей, музикан! Карай! — провикна се той.

И той отново почна да играе, мърморейки, и удари о земята шишето с останалата ракия.

Игнат се качи на талигата и искаше да потегли.

— Прощавай, бог нека ти помага!… — каза старата, като загръщаше кожуха си.

Альоха се спря изведнъж.

— Вървете по дяволите! — извика той, заплашвайки ги със стиснати юмруци. — Твоята мама…

— Ох, господи! — промълви майката на Илюша, като се кръстеше.

Игнат подкара кобилата и талигите отново затрополяха. Алексей, новобранецът, стоеше насред пътя и стиснал юмруци, с израз на ярост по лицето ругаеше здравата мужиците.

— Защо спряхте? Махайте се! Дяволи, людоеди! — крещеше той. — Няма да избягате от ръката ми! Дяволи. Цървуланковци!…

При тая дума гласът му секна и той, както стоеше, рухна с все сила на земята.

Скоро Дутлови излязоха на полето и оглеждайки се, вече не виждаха групи новобранци. Като изминаха около пет версти бавен ход, Игнат слезе от талигата, в която бе заспал старият, и тръгна редом с талигата на Илюшка.

Двамата изпиха шишето, което бяха купили в града. След малко Иля запя, жените му пригласяха. Игнат подвикваше весело на коня в такт с песента. Отсреща им бързо се зададе весела пощенска кола. Когато се изравни с двете весели талиги, коларят извика силно на конете; пощальонът се обърна и смигна към зачервените лица на мужиците и жените, които пееха весело и се друсаха в талигата.