Лев Толстой
Поликушка ^[0] (6)

VI

Действително Егор Михайлович в това време излезе от господарския дом. Калпаците един след друг се вдигаха над главите и с приближаването на управителя една след друга се откриваха плешивите в средата и отпред, побелели, прошарени, червенокоси, черни и руси глави и малко по малко гласовете стихваха, докато най-после съвсем утихнаха. Егор Михайлович застана при входното стълбище и даде да се разбере, че иска да говори. В своя дълъг сюртук, с неудобно пъхнатите в предните джобове ръце, с фабричната, малко накривена напред фуражка, застанал твърдо и разкрачено на възвишението, издигнато над тези изправени и обърнати към него повечето стари и красиви брадати глави, Егор Михайлович имаше съвсем друг вид — не както беше пред господарката. Той беше величествен.

— Чуйте, момчета, решението на господарката: от прислужниците тя не иска да даде, а когото изберете вие измежду вас, той и ще отиде. Сега трябва да дадем трима души. В същност два и половина, но половин ще дадем предварително. Все едно е: ако не днес, друг път ще трябва да го дадем.

— Знаем, така си е! — обадиха се някои.

— По моето мнение — продължи Егор Михайлович — трябва да заминат Хорюшкин и Васка Митюхин, тъй сам бог е наредил.

— Вярно, точно така е — обадиха се някои.

— Третият трябва да бъде или Дутлов, или някой от тия, дето са по двама от семейство. Как ще кажете вие?

— Дутлов — обадиха се гласове. — Дутлови са трима.

И отново малко по малко започнаха да викат, и отново работата стигна до триона, до ивицата градина и до някакви откраднати от господарския дом чували. Егор Михайлович вече двадесет години управляваше имението и беше умен и опитен човек. Той постоя, послуша около четвърт час и изведнъж заповяда всички да млъкнат, а Дутлови да хвърлят жребий — кой от тримата да иде. Нарязаха жребиите, Храпков взе да вади из шапката, като я разклащаше, и извади за Илюшка. Всички млъкнаха.

— Аз ли? На мене ли се пада? Дай да видя — каза Иля с разтреперан глас.

Всички мълчаха. Егор Михайлович нареди да донесат утре пари за новобранците, по седем копейки на домакинство, и като обяви, че всичко е свършено, разпусна събранието. Тълпата се раздвижи; като завиваха зад ъгъла на канцеларията, мужиците слагаха калпаците си, чуваше се шумът от разговорите и стъпките им. Управителят стоеше на стълбището и ги гледаше, като се отдалечаваха. Когато младите Дутлови закривиха зад ъгъла, той извика стария, който се спря, и влезе с него в канцеларията.

— Жал ми е за тебе, старче — каза Егор Михайлович, като сядаше в креслото пред масата, — твой ред е. — Няма ли да откупиш племенника си?

Старецът, без да отговори, изгледа многозначително Егор Михайлович.

— Не можеше инак — отговори Егор Михайлович на неговия поглед.

— На драго сърце бихме го откупили, Егор Михалич, но няма с какво. Два коня одрахме през това лято. Жених и един от племенниците. Вижда се, съдбата ни е такава затуй, че живеем честно. Лесно му е на него да говори. (Той си спомни за Резун.)

Егор Михайлович потри лицето си с ръка и се прозя. Изглежда, дотегнало му беше вече и беше време да пие чай.

— Ех, старче, не влизай в грях — каза той, — а потърси в зимника, белки намериш четиристотин от старичките рубли. Аз ще ти купя такъв доброволец — чудо! Тия дни се обади един човек.

— В губернията ли? — запита Дутлов, като под губерния разбираше града.

— Кажи, ще го откупиш ли?

— На драго сърце, кълна се, но…

Егор Михайлович го прекъсна строго:

— Слушай, старче, какво ще ти кажа: гледай Илюшка да не направи нещо със себе си; щом пратя, днеска ли — утре ли, веднага да тръгва. Ти ще го отведеш, ти и отговаряш, а ако, не дай боже, с него се случи нещо, ще взема по-големия ти син. Чуваш ли?

— А не може ли да отиде някой от ония, дето са по двама. Егор Михайлович, обидно е — каза той, след като помълча, — брат ми умря войник, а сега и сина му вземат: защо все върху моята глава се трупа? — заговори той, готов да заплаче и да се хвърли в краката на управителя.

— Е, върви, върви — каза Егор Михайлович, — нищо не мога да направя, редът е такъв. Внимавай за Илюшка; ти отговаряш.

Дутлов тръгна към дома си, като почукваше замислен с една обелена липова пръчка по неравните места из пътя.