Вера Коуи
Богатство и сълзи (8)

Осма глава

Върху огромното легло в голямата колкото катедрала спалня на триетажния им апартамент в „Чандлър Тауърс“, Доминик протегна лениво ръка, за да изтърси пепелта от цигарата си в украсения с цветя кристален пепелник.

— Много пушиш — каза дремещият й съпруг — твърде задоволен, за да протестира. Освен това знаеше, че няма смисъл да прави подобна забележка.

— Това не пречи на другите ми функции, нали?

Той отвори едно око.

— Ако това стане, ти първа ще го разбереш.

— Не веднъж, а два пъти изрази одобрението си — ръката й се спусна по гладките му твърди гърди, по плоския корем до гъстата окосмена част на слабините му, и макар че се любиха два пъти в продължение на петдесет минути, тя усети как се раздвижва в ръката й, как сляпо и алчно се надига в топлата й потна длан. „Като същински жребец е“ — помисли тя, усещайки го как се втвърдява и издължава в ръката й.

— Красивият ми жребец — измърмори тя, допирайки устни там, където беше ръката й, а той изохка и затаи дъх. — Ти май наистина си се затъжил за мен.

— Все пак, какво те накара да дойдеш в Ню Йорк?

Доминик се усмихна. Едно от нещата, които обичаше у Блез Чандлър, бе начинът, по който неизменно се изплъзваше от мрежите й. Като всеки мъж, с когото прекарваше времето си, тя го задоволяваше с върховната си чувственост и продължаваше да се учудва, но и да одобрява сексуалната им съвместимост. Не се лъжеше — поне не повече от него — че между тях има нещо повече от това. Все пак, според нея сексуалното привличане би могло да продължи максимум две години независимо колко е силно. Като онзи спонтанен огън, който пламна в мига, в който се зърнаха и който нито един от двамата не бе изпитвал. Но веднъж достигнали до върха, нямаше накъде другаде да тръгнат, освен надолу.

Затова всяка тяхна среща беше като печалба. Тъкмо то, мислеше си равнодушно тя, все още поддържаше брака им. Приличаше на дълга тайна любовна връзка: срещаха се в градове, където и двамата се случваха по едно и също време, крадяха половинки часове, сякаш някъде навън ги чакаха ревнив съпруг и злобна съпруга. Ако бяха живели заедно, макар и малко, крехката връзка не би могла да издържи, тъй като и двамата обичаха атмосфера, изпълнена с въображение и риск. Тяхното е — продължаваше да разсъждава Доминик с ръка около натежалия му пенис, като пръстите й галеха главичката — вид прелюбодеяние. Всъщност тя бе омъжена за „Деспар“, докато той имаше много ревнива и взискателна жена в лицето на корпорацията „Чандлър“. Срещите им представляваха откраднати от законния партньор часове, наситени с интрига и опасение да не бъдат разкрити.

Двамата се разделяха ободрени до следващия път, когато някой от тях грабнеше телефона, за да си определят среща в друго легло, в друг хотел. Нямаха постоянно жилище — във всеки град намираха или наемаха място, където да отседнат.

Никога не излизаха заедно. Никой не ги бе видял да отидат в нощен клуб, на дискотека, на официални приеми или на пищни премиери. Срещаха се винаги заради секса — иначе абсолютно нищо друго не ги свързваше. Обаче сексът беше от такова качество, че им стигаше, за да поддържат отношенията си.

Блез поиска Доминик да се омъжи за него още при първата им буйна среща, когато от мисълта, че друг мъж може да я има, му причерняваше пред очите. Доминик прие, защото знаеше кой е — бракът с него щеше да й даде достъп до неограничени суми и до международния свят на бизнеса, все още неразработен по отношение на скъпоценностите на изкуството. По онова време Блез си представяше, че е дълбоко влюбен в нея до гроб, но когато първият плам премина, разбра, че единствено само страстта е истинска. Но сексуалната сила на Доминик беше толкова голяма, че само щом го повикаше, той усещаше познатия болезнен копнеж. В продължение на две години той не бе погледнал друга жена. Доминик го изцеждаше до такава степен, че когато отново бе готов, се обръщаше пак към нея за същото. Напълно си даваше сметка, че жена му е сексуално животно, че онова, което за него е наслада, за нея е необходимост. Тя не можеше дълго да издържа без това и в случаите, когато той й отказваше, знаеше, че тя ще потърси удовлетворение другаде. Но според него фактът, че неизменно се връщаше при него беше доказателство за успеха му в това отношение.

Сега Доминик мъркаше като добре гледана котка, галеше го, хапеше го с малките си бели зъби. Винаги го наричаше красив дивак, а гол той наистина изглеждаше такъв. Атлетичното му тяло с меден оттенък беше във върхова форма. Без значение къде се намира, Блез винаги бягаше сутрин или се упражняваше. Обичаше да напряга тялото си докрай, а Доминик харесваше резултата. Тя се плъзна над него, нагласи го в себе си и започна да го язди с развята черна коса, навеждаше се, за да се отърка в гърдите му, пъпките им се срещаха възбуждащо или го поемаше с кръгови движения, ръцете й работеха зад нея, а малките й, но идеални гърди се повдигаха и отпускаха. Доминик можеше да продължи сеанса — по начина, по който пръстите му я държаха за тънкия кръст или пък както с език търсеше пъпките й с форма на напръстник, тя знаеше колко близо е до момента на свършването и можеше дълго да го държи на ръба на екстаза.

Тя обичаше чувството на сила, което това й даваше, усещането, че го владее, ликуващото чувство на господство и когато най-накрая започна да го язди както жокей — чистокръвен жребец, тя изпита триумф от буреносния край, извика, когато пресякоха финала и във връхната точка на изпепеляващия оргазъм, който й причини силни спазми, тя конвулсивно се раздвижи отново върху него, докато най-после се отпусна безсилно върху лъсналото му от пот тяло. Падна изтощена с разперени ръце и крака върху изцапаното и измачкано легло след третия път, станал по нейно желание, без да го пита.

Едва по-късно, отпусната сънливо и почти без никакъв интерес му зададе въпроса:

— Имали някакви новини от малката Деспар?

— Дай й малко време — отвърна Блез и се помъчи да направи така, че жена му нито да забележи, нито да усети, че застана нащрек. През двете години, откакто се свърза с Доминик дьо Вивие, той я опозна по-добре, отколкото тя си представяше или би й харесало. Бе разбрал, че когато тя оставя впечатлението, че не се интересува от нещо, означава точно обратното.

— Беше добре, когато я видях за последен път — изрече той с прозявка.

— И кога беше това?

— Можеш ли да повярваш, че беше вчера?

Доминик направо седна в леглото.

— Тя е тук, в Ню Йорк?

— Беше.

— Защо? Дошла е да види „Деспар“ ли? Защо аз не знаех? Каза ли ти защо идва? Тук има ли клиенти? Какво подразбра?

— Нищо, защото не съм питал — излъга я Блез. — Останах с впечатлението, че е дошла да се види с клиент.

— Кой?

— Не знам. И не ме интересува докато годината не започне както трябва, но и тогава ще има време.

Доминик отново легна.

— Клиент ли? — засмя се. — Представям си…

Нещо в тона й, в кадифеното й мъркане, подсказа на Блез, че тя не само си го представя, а го знае със сигурност. Външно Блез се владееше и скриваше какво е засякъл с отдавна разработения си радар, с който преди много време бе открил дължината на вълната й. Той беше сигурен, че играе на котка и мишка с Кейт Деспар.

Ясно му беше и че тя няма да се поколебае да го въвлече като пикантна подправка към ястието, за да изпробва лоялността му.

— Къде налетя на нея? — попита го нехайно.

— На Пето авеню — излъга Блез. Даде й допълнителен намек и зачака да види дали тя ще го използва.

Доминик прокара ръка по широкия му гръден кош.

— Чудя се с кого ли се е видяла…

— Винаги можеш да разбереш от херцогинята — предложи й Блез, доволен, че тя бе единственият човек, когото Доминик никога не би попитала за нищо.

Тя тръгна по следата:

— Херцогинята ли?

— Заведох я там на обяд. Имаше свободно време, а пък херцогинята желаеше да задоволи любопитството си — забеляза как тя поглъща информацията, а сапфирените очи блеснаха, като че светна предупредителна лампичка. — Всъщност — завърши той победоносно, — двете заминаха за Колорадо за уикенда.

— Какво?

— Страшно си допаднаха — продължи Блез.

— Какво не би направила баба ти, само за да ме засегне.

— Добре, колко пъти те е канила?

— Само защото знае, че ще й откажа — Доминик отхвърли завивките и се плъзна по измачканите копринени чаршафи.

Тя отиде в банята, а той чу шума от душа. Знаеше обаче, че не е свършила още. Доминик винаги действаше по своя собствен дяволски подход.

Оказа се прав. Когато се върна, загърната с хавлия, тя седна пред тоалетната масичка и се наведе напред, за да разгледа лицето си. После каза:

— Все едно, бих искала да знам с кого е дошла да се види тук. С нея водим война на живот и смърт — казах й го, когато се срещнахме.

— Сигурно го е разбрала — подметна Блез.

Доминик се пресегна за буркан с крем и започна да масажира кожата на врата си.

— Чух, че неотдавна Ролф Хобарт купил от нея прекрасен кон Танг.

— Сериозно? — Блез си даде вид, че му е досадно.

Доминик въздъхна и поклати глава към него.

— Ако беше нещо, свързано с предприятията „Хобарт“, щеше да знаеш!

— То е различно. Бизнес.

— А моето не е ли? По случайност знам, че Ролф Хобарт купува порцелан.

— Така ли?

Доминик му хвърли поглед в огледалото. Той лежеше с ръце, сплетени под главата. Приличаше на задоволен котарак и весело посрещна погледа й. Тя сви рамене раздразнена и той разбра, че вече е изоставила играта.

— Затова не разчитам на теб за информация, отнасяща се за моите клиенти — натъртено му каза.

— Ако досега не си разбрала, че колекционирането на всичко друго, освен точни и неотложни сметки не ме интересува, значи никога няма да го проумееш — Блез сви рамене. — Освен това, трябва да имаш предвид, че нямам никакво намерение да участвам във войната ви с Кейт Деспар. Само наблюдател съм, нали знаеш?

Доминик нацупи чувствените си устни.

— Няма нужда ти да се бориш заради мен.

— Слава Богу.

— Но щом си наблюдател, тогава ще си останеш такъв, нали?

— Знаеш, че не обичам да ме намесваш — отвърна Блез спокойно.

— Тогава не го прави — нежно му отвърна Доминик. — Само наблюдавай.

— Шарл е искал да каже да си отварям очите на четири — услужливо й подсказа Блез.

— Няма да позволя неговата сантименталност да предрешава шансовете ми — очите й блеснаха. Това бе предупреждение. — Много бих искала да знам какво е накарало татко да направи теб изпълнител на завещанието — изрече тя докато го наблюдаваше в огледалото. — Ти си мой съпруг и във всяко отношение дължиш лоялност към мен. Освен това, не мога да разбера защо прие. Законът не те задължава, нали? Ако желаеш, би могъл да откажеш.

— Това е възможно, но обикновено води до безкрайни усложнения и в този случай, ако бяха определили съда или банката, здраво щяха да ти стегнат юздите.

— Ти затова ли се съгласи, за да остана с отпуснати юзди ли?

— Затова и защото Шарл специално ме моли.

— Което ни връща към началото на разговора — защо ти?

— Защото ми вярваше — отвърна той.

— За да направиш какво?

„Да те държа под око“ — помисли си Блез.

— Да бъда безпристрастен — отговори й гласно.

Очите на Доминик блестяха като неонови светлинки.

— Аз би трябвало да премахна всякаква безпристрастност по отношение на себе си — подразни го тя.

Блез не отвърна нищо, само лежеше и я наблюдаваше с вбесен израз, който тя добре познаваше. Вероятно това я привързваше към него. Беше опасно и вълнуващо да го направлява натам, където скрупулите му, старовремските му разбирания за честност, почтеност и преданост, на които баба му го е научила, ще бъдат подложени под съмнение. Досега кой знае как, но винаги е устоявал да не стигне до края на пропастта. Независимо от това тя продължаваше да опитва. Имаше нещо у нея, което я караше да подлага на изпитание всичко и то до точката на максималното напрежение. Щом нещо се скъсаше, тя го захвърляше, независимо дали е предмет или човек.

Заяви, че е безпристрастен. Доминик не вярваше и на йота, че Шарл го е помолил да държи под око собствената му дъщеря — винаги беше подозирала, че въпреки явно изразената привързаност и открито обявената гордост, доведеният й баща я бе обичал не защото е такава каквато е, а въпреки, че е такава. Затова не й е оставил „Деспар“. Все едно че й казваше: „Съжалявам, Доминик, ти поработи много и добре, възхищавам ти се, обаче ти нямам доверие. Обичам те, но не съм сляп, за да видя какво представляваш. Не желая подобна съдба на «Деспар», освен ако не го ръководиш честно и добре — по тази причина възлагам на Блез да си отваря очите.“

Странно, че и тя вярваше на Блез, макар че от баща си бе научила, че трябва да мрази всички. В този свят не се доверявай на никого, освен на себе си, защото всеки работи за себе си. Това че Шарл Деспар все пак успя да избегне уловките й само доказваше, че човечеството е недостойно за доверие. Баща й я бе научил, че хората са само пионки в играта на живота. Използвай ги, манипулирай ги, но винаги помни, че са опасни. Никога не ги допускай до себе си, защото един ден — рано или късно — те ще те съсипят. Гледай, наблюдавай, открий какви възможности ти се откриват, облагодетелствай се от тях, но не се замесвай. Никой не го заслужава.

А че в резултат на това се роди едно самомнително, неспособно да обича никого, освен себе си чудовище — тя нито знаеше, нито се интересуваше. Ясно й беше само, че желае да има власт, да заеме място, където никой не би могъл да я достигне. Едва тогава ще бъде в безопасност.

 

 

— Сега разбирам думите ти, че това място Бог е сътворил за себе си — каза Кейт, докато яздеха бавно обратно към къщата. — Толкова е чисто и странно девствено. Няма смог, няма пушеци, никакво замърсяване.

— Същото се отнася и за Денвър. Хората идваха там да си лекуват заболявания на белите дробове, но вече престанаха. Сега ходят в Аризона.

„Приятен мъж е“ — помисли си Кейт. А любопитството, което прояви към работата й, направо я трогна. Той въобще не можа да разбере защо хората дават стотици хиляди долари за парче порцелан, за стол или за картина. Това я отрезви. Има светове, където нейният няма абсолютно никакво значение — коне Танг, вази Минг, стари майстори, сребро от времето на крал! Джордж не означават нищо, защото не са необходимост. Джед бе представител на такъв свят.

Лошото при нея беше, че никога не е знаела, никога не се е постарала да прояви любопитство към света, който лежи отвъд този, в който е родена. Цял живот светът й е бил ограничаван от изкуството. След като завърши училище, където имаше отлични бележки по предметите, свързани с изкуство, тя отиде в Кортолд. Там работата й и приятелите й бяха свързани със света на изкуството. Прекара година във Флоренция, а този град сам по себе си е произведение на изкуството. А сега „Деспар“… Съвсем беше забравила, че навън съществува друг, по-голям свят. Търпеливото безразличие на Джед й разкри колко е голям този свят и й показа тесните граници, които тя си беше поставила. Той като че ли искаше да каже: „Е, това е добра работа за жена… Но за един мъж! Във всеки случай не и за истински.“

В края на краищата, даде си сметка тя, това пътуване я научи на няколко неща. Един фалшифициран кон Танг няма да промени ничий живот, освен нейния, а може би и на онези, които споделят затворения й свят. Мина й през ума, че е била обзета от натрапчива мисъл: яде, пие, спи и мисли за „Деспар“. А веднъж щом загубиш допир с истинския свят, с теб е свършено. Защо не си спомня баща й да й го е казвал? Той беше общителен, обичаше хората, поддържаше връзките си. Майка й, от която бе наследила свитостта, се страхуваше от много хора събрани заедно, мразеше мисълта да се забавлява. През последните месеци се наложи Кейт да се насили, за да направи някои неща, но продължаваше да предпочита интимни вечери със стари приятели, с които можеше да се отпусне и да разговаря. Обаче сега съвсем честно си даде сметка, че няма никакви приятели. След като баща й ги остави, тя пусна кепенците и човек трябваше да бъде направо изключителен, за да му разреши да проникне в нейния свят. Два пъти позволи на мъже да влязат и двата пъти се оказа, че са били плод на въображението й. С момичетата в Кортолд бяха приятелки само докато следваха, после изгубиха връзка една с друга. Кейт не направи никакво усилие да запазят приятелството си. Роло беше единственият й близък човек. Сега, на три хиляди метра височина в Скалистите планини, си спомни за него и го видя такъв, какъвто е — смъртен и с недостатъци, като всички други мъже. Във всеки случай, не беше повече от това.

„Какво има в този въздух — помисли си тя развеселено, — което те кара да виждаш нещата толкова ясно?“ Но каквото и да бе то, тя бе дълбоко благодарна.

 

 

Блез не разбра какво го накара да промени плановете си и вместо да вземе самолета за Йоханесбург, да се качи на първия за Денвър. В мига, в който вратата се бе затворила зад съпругата му, той отново се бе върнал в спалнята, бе огледал бъркотията върху леглото, бе подушил острия мирис на секс и на парфюма на Доминик и бе установил, че повечето време от десетте часа, които бяха заедно, бяха прекарали в така наречения акт на любов. Само че в случая любовта нямаше нищо общо с тях и му бе станало противно. Беше само секс — като на разгонени животни, лакомия, от която едновременно му се бе догадило и която го бе разгневила. Изведнъж му се бе приискал чист въздух и открити пространства.

Позвъни в транспортния отдел на корпорацията и откри, че има самолет от Ню Йорк, с който щеше да кацне рано сутринта в Денвър. Отиде под душа, изтърка се енергично, сякаш миризмите от присъствието на Доминик някак бяха проникнали в кожата му. Три се докато заличи всяка следа от нея, после обу дънки, фланелена риза и пилотско яке, което бе запазил от Виетнам. Като се облече така, като че стана друг човек. От време на време го обхващаше настроение, което изтриваше всичко останало — копнеж към Запада.

Не позвъни на баба си. Тя обичаше изненади — разбира се, приятни.

От Денвър взе хеликоптер до Аспен, където спря, за да си купи вестници и някои други неща за ранчото. Тъкмо когато минаваха над ски пистите, върху които нямаше следи по снега, паднал през нощта, той пак взе неочаквано решение. Снегът беше идеален — никъде няма такъв пухкав сняг както в Скалистите планини. От хеликоптера забеляза, че тази сутрин условията също са идеални: по пухкавия сняг ските ще се понесат с минимално съпротивление, а и няма да потъне в преспите.

— Какво те кара да го правиш? — поинтересува се Уолт Върнън, докато наблюдаваше Блез да се преоблича в скиорското облекло, купено от магазина.

— Изведнъж ми се прииска — отвърна му искрено.

— Сигурно в Ню Йорк и на другите места, където ходиш, си се задушил.

— Точно така се чувствам.

— Е, тук през последните няколко седмици много валя, така че ще можеш да се пързаляш на много места.

— Смятам да започна от планината Аспен.

Уолт се учуди.

— Ако искаш да кажеш, че както обикновено няма да караш по писта, трябва да те предупредя, че е опасно.

„Точно така“ — помисли Блез. Несъмнено това бе причината да изпита необходимостта да премери сили и умение с нещо друго, освен с женско тяло. Имаше нужда от скорост и опасност, желаеше да се ободри и да се прочисти от всички други изживявания, искаше да усети вятъра в лицето си, скриптенето на снега под краката си и стърженето на ските при скорост деветдесет километра в час. Когато слезе от лифта, пред него имаше няколко души, които също имаха намерение известно време да бъдат сами в планината. Той напълни дробовете си с въздух и усети как кръвта му се освежава. „Застоях се много — каза си. — Трябва да го правя по-често.“

— Искате ли да сте пръв? — попита носов женски глас зад него. Беше млада, руса и очевидно не разбираше какво прави стар мъж като него на толкова тежък склон.

— Моля, заповядайте — каза Блез и се отдръпна.

Тя го стрелна с очи, сви рамене и без никакво усилие се спусна надолу. Той пое дълбоко дъх, издиша и се стрелна след нея. Беше добра, следваше я почти плътно. Усети, че тялото и ума му се сливат. Едната половина от съзнанието му контролираше движенията му, а другата възприемаше околната красота — замайващия въздух, ситния като пудра сняг, мирисът на боровете. Момичето все още беше пред него — той я забеляза как от време на време поглежда назад. После тя хвана щеките под мишници и се сви като кълбо. „Проклета малка глупачка“ — помисли си Блез, но тя се пързаляше майсторски без никакво усилие и щом се намери долу и се изправи, зави идеално, изхвърли бразда сняг и застана да го чака, облегната на щеките. Вдигна очилата си и го разгледа с любопитство.

— Хей, ти наистина можеш да караш — каза. — Трябваше да го предположа, след като си дошъл толкова рано. Професионалист ли си?

— Да, но не по ски — отвърна Блез.

— Искаш ли пак да се спуснем?

— Съжалявам, но нямам време.

Тя сви рамене.

— Нямам късмет — каза искрено. После се обърна към ски лифта.

 

 

Наближаваше осем и трийсет, когато хеликоптерът приближи ранчото. Сниши се и направи кръг около къщата, преди да се приземи. Блез се огледа и въздъхна щастливо. Беше си вкъщи…

Беше роден в Париж, живя във Франция до деветгодишна възраст, когато майка му и поредният й съпруг загинаха, но никога не се бе мислил за друго, освен за американец. На баба си дължеше това, което е. Тя изличи всички следи от европейското влияние, направи го американец от запада, вдъхна му гордост от произхода му. Дори сега, само като зърнеше долината, тя имаше силата да го вдъхновява и успокоява. Обиколи света много пъти, прекара две години във Виетнам, но завръщането в Роринг Форк Валей беше най-великолепната гледка на света. Изкиска се, като си представи каква физиономия ще направи баба му. Тя винаги проявяваше такт и той затова я обикна още в мига, в който я видя, когато беше едно самичко, изплашено деветгодишно момче, току-що научило за смъртта на майка си. Тогава погледна окичената с блестящи индиански украшения жена с орлов нос и си помисли, че е кралица. По-късно откри, че е херцогиня.

— Знаеш ли коя съм, момче? — прогърмя гласът й.

— Bien sur. Ти си моята grandmere Americaine.

— С мен ще говориш английски, момче.

— Да, бабо.

— Не ме интересува какво ти е казала майка ти и хич не ме е грижа, че баща ти е французин. Семейство Чандлър са американци, разбираш ли? — Огледа го от всички страни и се отнесе с неприязън към френските му дрехи и подстрижка. — Първото, което трябва да направим, е да те докараме да заприличаш на американец. Яздиш ли?

— Да, бабо.

— Да, но обзалагам се не като нас на Запад — на истинско седло, а не на някакво парче кожа колкото чиния. Ще те научим да яздиш както трябва. Знаеш ли какво представлява Запада?

— Да. Там живеят каубоите и индианците.

— Точно така. Ето я Мини тук, тя е индианка — впери в него пронизващите си черни очи. — И аз съм индианка. Отчасти и ти. Ти си една осма индианец.

Той ококори очи от радост и попита задъхано:

— От кое племе?

— Шошони.

Той си повтори името няколко пъти. Отчасти индианец! Шошон!

Дотогава смяташе, понеже така беше научен, че американската му баба е дивачка. Сега установи, че майка му се е срамувала от индианския си произход. Защо — това не можеше да проумее. Но той така и така не разбираше майка си. Обаче хареса баба си. Беше гранд дама, истинска херцогиня и от този миг натам нито мислеше за нея, нито пък я наричаше другояче.

Сега деветте му години, прекарани във Франция бяха заровени толкова дълбоко, че рядко се сещаше за тях, почти не се срещаше със своята полусестра — празноглава кучка и с полубрат си, за когото бе сигурен, че е глупак. За съжаление, те бяха слабото място на баба му, независимо че идваха при нея само когато имаха нужда от пари. Все пак в жилите им течеше нейна кръв — което те и двамата считаха за унизително, предвид индианския й произход.

Блез се гордееше, че е индианец — истински американец. Сега, докато летеше над реката и пред очите му се показа розовата къща и необикновено подредената градина в италиански стил, той отново усети прилив на силна гордост. Хората можеха да мърморят колкото си искат, че проявява „ужасен вкус“, но за него това беше дом. Когато се сниши, забеляза една фигура, приведена ниско над коня, носещ се с пълен галоп по откритото пространство отвъд оградата на градината. Той позна коня и прошепна „по дяволите“, по-скоро изненадан, отколкото сърдит, тъй като Генерала имаше непредсказуем темперамент и по родова линия не понасяше непознати. Беше едър черен жребец, висок около метър и седемдесет и понякога не се подчиняваше на ездача. Точно сега се беше насочил право към оградата, която разделяше моравата от пасището и докато Блез наблюдаваше, той я прескочи като птичка, а когато докосна земята, каубойската шапка на ездача отхвръкна и Блез възкликна: „Знаех си“, тъй като огненочервената коса на Кейт Деспар се пръсна под изумения му поглед. Наклони хеликоптера — Генерала беше свикнал на шума на пристигащи и излитащи хеликоптери и забеляза как тя дръпна поводите на коня. Сложила ръка над очите си, тя вдигна глава към хеликоптера. Той се сниши още повече, кръжеше толкова ниско, така че тя да го види през стъклото на кабината, забеляза как се усмихна и му махна с ръка, после остана назад, когато той изви към площадката зад къщата към края на оранжерията.

Когато той влезе в знойната горещина, тя беше там преди него, но от физиономията на баба му, когато се обърна към него, разбра, че не е развалила изненадата му. Кимна й в знак на благодарност, докато се навеждаше към протегнатите нагоре ръце на баба му.

— Е, момче, това се казва хубава изненада, ти знаеш колко ги обичам.

— Изведнъж закопнях за открити пространства и реших също да се прибера вкъщи.

Лицето на баба му светна.

— И аз бих искала да имам дом, в който да се върна — рече завистливо Кейт.

— Значи добре си прекарваш уикенда?

— Засега и така може да се каже, докато намеря подходящата дума.

— Генералът изглежда също се забавлява.

— Казах на Кейт да го вземе — намеси се Агата. — Джед се съгласи, че ще може да се справи с него. Иначе нали знаеш, нямаше да я пусна. Според нея Полковника бил малко муден.

— Вярно е — съгласи се Блез, — но е безопасен. Яздиш много добре — обърна се към Кейт.

— Като малка бях луда по конете, сърцето ми се разкъсваше между антиките и ездата. Сега го правя, когато мога, а то, уви, не е много често.

— Казах на Кейт, че когато идва в Щатите е добре дошла у нас — доволна се похвали Агата. — Сигурно ще идва редовно, след като разработи Ню Йорк.

Блез забеляза как Кейт веднага отклони очи и не каза нищо.

— Идваш тъкмо навреме за закуска — продължи Агата.

— Което означава, че си станала с пукването на зората — обърна се Блез към Кейт.

— Кой би могъл да спи в такава сутрин? — изправи се. — Ще отида да се измия.

Дънките подчертава дългите й крака и тесния й кръст. Имаше атлетична походка, при която косата й, вдигната на конска опашка пружинираше.

— Това момиче е естествено — въздъхна Агата, загледана след нея. — Джед каза, че е на „ти“ с конете. Затова й позволих да вземе Генерала. Имаш ли нещо против, че момичето го поязди?

— Разбира се, че не… стига да знае на какъв кон се е качила.

— Джед беше с нея и я е придружавал известно време. Според думите му Генерала разбрал, че тя няма да търпи капризите му.

Белез се засмя.

— И аз самият започвам да го откривам.

— Тя няма нужда от уста назаем — невинно добави: — Май няма смисъл да те питам дали си тук, понеже бягаш от някого?

— Не, няма — съгласи се Блез.

Баба му се усмихна.

— И аз така мислех — доволна продължи: — Колко ще останеш?

— Колкото мога.

— Пак няма да ми стигне.

— Ездата отваря апетит — каза Кейт в добро настроение пред учудената физиономия на Блез, след като се върна на масата с пълна чиния с шунка, яйца, наденички, палачинки и печени картофи с лук.

— Имаш нужда да ядеш повече — заяви Агата. — Цялата си кожа и кокали.

— От метаболизма ми е — въздъхна Кейт. — Всичко, което ям като че се изпарява — лицето й светна. — Но тази сутрин се премерих на кантара в банята и установих, че съм наддала килограм и половина.

— Трябват ти още толкова и едва тогава ще започнеш да изглеждаш по-добре…

— С какво се занимава тук? — прекъсна ги Блез преди баба му да е казала нещо и за височината й.

— Повечето време яздих. Опитвах се да намеря някой, с когото да поиграем тенис.

— Блез ще ти направи компания — каза Агата. — Нали главно заради него построихме кортовете?

Кейт погледна с неудобство безизразното лице на Блез. Имаше чувството, че не му е особено приятно да я покровителства, но противно на очакването й той отговори:

— С удоволствие ще поиграя. Трябва да смъкна тлъстини от застоялия живот.

Кейт го изгледа изненадана.

— Не виждам такива — отбеляза, без да мисли, но се изчерви, когато той рече:

— Нямах представа, че си ме огледала.

— Не се заяждайте — спокойно ги прекъсна Агата. — Той просто обича да е във форма. Мислех, че играеш скуош два пъти седмично — обърна се тя към внука си.

— Правя го, ако програмата ми позволява.

Когато по-късно излязоха на корта, й направиха впечатление силните му и широки гърди, добре развитите мускули, тесния ханш, завършващ с дълги крака. По начина, по който се движеше, си личеше идеалната координация на движенията му. „Като котка е — помисли си тя. — Стъпва леко, с дълги плавни крачки.“ Ще й е страшно трудно да прокара топката покрай дългите му ръце, но поне ще се опита.

В началото ударите на Кейт бяха отбранителни, но после, когато умът, ръката и зрението й образуваха едно цяло, тя започна да му подава дяволски хитри топки, които тупваха близо до мрежата и той трябваше да се спуска напред.

„Но тя може да играе!“ — помисли, си Блез изумен. Когато отпращаше топки към краката й, те се връщаха със скорост и точност, които го амбицираха. Краката й бяха бързи и това не бе изненадващо, след като съставляваха две трети от тялото й. След като се разиграха и памучната й блуза се прилепи към тялото, с изненада забеляза, че тя има гърди. Не много големи, но стегнати и високи. Когато по едно време тя вдигна ръка, за да изтрие челото си, те се мръднаха предизвикателно и той се зазяпа. „Боже!“ — каза си. Не очакваше да погледне никоя известно време, след като Доминик го беше изцедила така и като се има предвид, че Кейт Деспар не бе точно идеалът му за привлекателна жена.

Смениха местата си, тя му отпрати един след друг три сервиса като светкавици. Това реши въпроса. Ако преди проявяваше снизхождение към нея поради пола й, сега това решително свърши. Той я разиграва докрай, тя показа всичко, на каквото беше способна. Макар че видимо губеше сили, тя продължаваше да играе като заинатен териер. Беше куражлия. След четирийсет и пет минути, след като тя изгуби три точки, а след това и четвърта, силите й съвсем се изчерпаха и тя му отпрати сервис, който падна извън очертанията. Играта свърши, той излезе от съсредоточението си и чу ръкопляскания. Обърна се и видя, че повечето прислужници и ратаи се бяха събрали да наблюдават. Там беше и Агата, която аплодираше заедно с останалите.

— Много добре, Кейт! — извика.

— Наистина — поздрави я Блез, когато се срещнаха при мрежата. — Играеш тенис така добре, както и яздиш.

Кейс се изчерви силно.

— Благодаря.

— Хайде сега да те видим как плуваш.

Тя започна с тройно салто от високо поставената дъска и се вряза във водата като нож. Банският костюм, който Агата й даде, беше черен и й ставаше точно. „Лошото е — помисли си Блез, докато я наблюдаваше как цепи водата като нос на кораб, — че е много кокалеста. Твърде е слаба за височината си. Ако сложи пет-шест килограма върху тези кокали, работата ще е друга. Но все пак, няма друга като Доминик.“

На вечеря Кейт яде с голям апетит, необикновено изострен от физически много напрегнатия ден и вече не се притесняваше от присъствието на Блез Чандлър. Мъжът, с когото игра тенис и плува не приличаше на студения, враждебен адвокат, с когото кръстосаха саби. Никога не й бе хрумвало, че би могла да се разбира тъй добре с него. Това до голяма степен се дължеше на физическата й форма. Още откакто порасна си знаеше, че в сексуално отношение няма шанс. Блез Чандлър, както и жена му, бяха красиви. За пръв път в живота й бе трудно да си отклони погледа от онова, което бе скрито от тънката черна коприна на плувките му. Имаше представа, че е добре сложен, но нямаше представа, че и тялото му е толкова красиво.

Успехът на Кейт с мъжете бе нулев. Баща й ги изостави в момент, когато беше най-уязвима и тя потъпка гордост и самоувереност — първото се превърна в желание за мъст, а другото замря. Когато за пръв път видя снимката на втората мадам Деспар, тя установи, че мъжете искат да имат хубави, сексапилни жени, които да ги възбуждат. Бягството на бащата от най-обикновената му дъщеря, за да отиде при много по-красивата, пося у нея семената на предубедена самоомраза, която тя скриваше от малкото мъже, които проявяваха интерес повече към личността, отколкото към външността й. Когато през първата година в Кортланд мъжът, който се въртеше около нея известно време, я изостави моментално, щом откри, че е скарана с баща си, тя събра цялото си самоуважение и го погреба дълбоко в себе си. В годината, която прекара в Италия, се запозна с аспирант, който беше там с фулбрайтова стипендия. Събраха се, тъй като и двамата бяха много самотни. Той беше непохватен и неопитен, а тя бе несръчна в невинността си, така че връзката се оказа истински провал. След това се отбягваха, доколкото им бе възможно.

Той бе последната среща на Кейт с представителите на другия пол. Оттогава отношенията й с тях бяха на базата на пълното безразличие. „Роло — мислеше си тя с примирение — както винаги се оказа прав.“ Именно дъщерята на Шарл Деспар се държеше като ревнива съпруга. Но Кейт сега си даваше сметка, че това бе така, защото той се отнасяше към нея като към такава. На нея разказваше как е минал денят му, с нея споделяше надеждите и мечтите си, на нея доверяваше неприятностите си. С дъщеря си той споделяше живота си, а не със съпругата си. Сюзън се грижеше за дома, приготвяше му чисти ризи, щастлива бе, че има финансови успехи в бизнеса, но не се интересуваше как постига този успех. Грешката не бе изцяло нейна, неочаквано прогледна тя. Нищо чудно, че баща й се е чувствал тъй виновен — във всяко отношение, освен в сексуално, той се отнасяше към Кейт като към съпруга.

Кейт се почувства поразена от мълния. Режеше храната си, поднасяше я към устата си, дъвчеше я механично, не усещаше вкуса й. „О, татко… Нужно ми беше много време, за да стигна дотук, но сега вече виждам всичко и то е много по-сложно, отколкото съм си го представяла.“ По-късно, докато пиеха кафе, Кейт само поклати глава към предложението на Блез да й сипе коняк или някакъв друг алкохол, тъй като вече бе замаяна от откритието си. Изведнъж установи, че херцогинята говори на нея.

— … утре в Чандърсвил — казваше. — Чандърсвил?

— Където бе сложено началото на „Чанкорп“ — обясни Блез. — Първата мина, където Черният Джек открил медната жила и градът, който израсна, а после отмря заедно с мината.

— О! — това проникна в съзнанието на Кейт, тя изправи гръб и се заслуша.

Херцогинята се засмя.

— Знаех си, че ще те заинтересува.

— Много дори.

— Отиването до Чандърсвил и връщането отнемат цял ден — отбеляза Блез и се смръщи към баба си. — Ще ти дойде много.

— Глупости! Ще пътуваме с влак, нали? Освен това ще вземем и стола, а ти ще ме носиш през по-трудните участъци. Искам пак да го видя. Може да е за последен път.

Мекото сърце на Кейт се трогна, но Блез само й възрази строго:

— Ще разбиеш сърцата ни само за да направиш каквото искаш.

Старата дама отметна глава назад, а обиците й проблеснаха.

— Радвам се, че не мога да те изиграя — засмя се. После се обърна към Кейт. — Нали искаш да видиш град-призрак?

— Как не!

— Тогава утре отиваме.

Блез се изправи.

— В такъв случай, ще взема мерки. На стареца вече му е нужно повече време и трябва да се приготви парата.

— Старец ли? Пара? — попита Кейт.

Блез се обърна към нея.

— Чандърсвил е разположен сред планините на близо три хиляди и петстотин метра височина и единственият начин да се доберем до него е с теснолинейката, която прадядо ми е построил.

Лицето на Кейт съвсем грейна и за миг той се почувства неловко, че се съгласи на пътуване, което знаеше, че ще бъде уморително за баба му.

— Движи се бавно — предупреди той, водейки вече загубена битка със себе си. — Локомотивът е стар, пътят е стръмен, а въздухът много по-разреден, отколкото е тук.

— Много е удобно — откликна енергично Агата Чандлър. — Вагонът беше последна дума на лукса, когато баща ми го поръча. Какво от това, че се пътува дълго, гледката си заслужава.

Блез вдигна ръце.

— Това значи, че тръгваме рано — около осем. Сега дните са къси.

За разлика от предишната нощ, на Кейт и беше трудно да заспи. Обръщаше се и се мяташе, мислеше си за станалото през деня и за обещаното удоволствие на следващия. Изпита необясним прилив на енергия и трябваше по някакъв начин да я изразходва. Единственият начин да го направи по това време на нощта, беше да плува. Там няма да има никой, а изключително удоволствие е да плува гола. Преди да успее да се замисли, тя вече беше станала от леглото, завързваше с колан халата, който й дадоха и нахлузи кожени мокасини. Всички коридори бяха осветени в случай, че на херцогинята й прилошее през нощта и се наложи всички да бъдат вдигнати на крак. Кейт безшумно слезе долу.

Чу плясък и сърцето й изстина. На някои друг му е хрумнала същата идея! „Много добре — помисли си. — Дано да е жена.“

Тихо слезе по стъпалата надолу и през листата на едно растение погледна — някой пореше водата и съдейки по скоростта и силата на замаха, реши, че е мъж. Докато наблюдаваше, една ръка се показа на ръба на басейна и който и да беше, се обърна, плъзна се под водата като тюлен, после се появи много по-далеч, като продължаваше да гребе силно. Мина два пъти дължината и накрая сложи ръце върху мрамора, вдигна се и седна, а краката му останаха да висят във водата. Тогава тя видя, че е Блез Чандлър. Инстинктивно се дръпна и листата на растението помръднаха. Той рязко погледна нагоре, а тя замръзна, молейки се да не дойде да провери и да види, че любопитната е Кейт Деспар. Бузите й пламнаха, сърцето й се разтуптя, но щом загуби интерес към растението, той вдигна ръце, прокара ги през косата си и изстиска водата. Кейт не помръдна. Стоеше като закована.

Той беше гол, както и тя под халата. По тялото му се стичаха струйки вода. Кейт усети, че свива ръце в юмруци, че сърцето й ще изскочи от гърдите, че устата й е пресъхнала и че е плувнала в пот. Тъй като не можеше да мръдне, стоеше скрита зад растението и гледаше Блез Чандлър, който бавно пляскаше с крака във водата, втренчен замислено надолу. После, сякаш взел някакво решение, той с пъргаво движение се изправи на крака. Още веднъж вдигна ръце, за да изстиска последните капки вода от косата си, а Кейт разтвори широко очи и дъхът й спря. Беше също като статуите, които бе разглеждала във Флоренция. Донатело беше скулптирал много от тях. По тялото космите му бяха черни както на главата и той беше — както казват жените — доста надарен мъж. Познанията й за мъжките полови органи бяха като на студент по изкуство. Само два пъти през живота си беше виждала голи мъже, и то в час по рисуване. Дори тогава се опита да не издава невежеството и неопитността си, като се взира. Сега очите й се плъзнаха към слабините му и останаха приковани там. Почувства как между краката я залива топла вълна, усети електрически удар толкова силен, както и първият път, когато погледна тези черни очи. Тъй се беше вторачила в него, че не забелязваше нищо друго. Беше забравила къде е, не усещаше лекия мирис на хлор, плясъка на водата, тихото бучене на климатичната инсталация. Той стоя там само няколко секунди, но на нея й се стори цяла вечност, достатъчна, за да запечати образа му в съзнанието й.

Той се обърна и тръгна към стола, откъдето взе хавлиената кърпа и започна да се бърше. „Прилича на някакво красиво животно“ — помисли си тя и за пръв път разбра какво имат предвид жените, когато говорят за мъжка красота. Той беше като голяма тъмна котка с оформени мускули и предизвикваше у нея нещо, което тя не можеше да обясни. Тъй като не разполагаше с никакъв опит, нямаше и представа, че това е сексуален глад. Тя винаги побягваше при първите признаци на мъжки интерес. Сега стоеше и гледаше през тежките листа, а цялото й същество пламтеше от силен копнеж към този красив и силен мъж.

Откакто за пръв път видя Блез Чандлър, знаеше, че той е много далеч от аспирациите й. Мъже като него дори не поглеждат подобни жени. Сега тя го гледаше, сякаш за пръв и последен път вижда мъж — красив и то гол. Наблюдава го как с бързи движения се обтрива, за да се изсуши. Вдигаше си единия крак и го поставяше на стола, навеждаше се да го избърше, после другия.

При тези движения дългите мускули на гърба му изпъкваха, както и стегнатите му задни части. Проследи го как избърсва гърба, ръцете си, между краката — това интимно движение я накара да прехапе долната си устна. След като подсуши косата си, той вдигна един хавлиен халат до коленете, облече го и подсвирквайки си тихо, взе мократа кърпа, хвърли я в близкия кош и изчезна зад друго растение подобно на това, зад което се криеше тя. Чу как някаква врата се затваря. Остана сама.

Издиша на пресекулки, бузите й горяха и цялата се тресеше като трепетлика. Дълбоко и ниско в корема си усещаше странна влажна топлота. Чувстваше силното биене на сърцето си в устните си, във върховете на пръстите си и, най-обезпокоително, между краката. Инстинктивно пъхна ръка там и шокирана установи, че цялата е мокра… Мускулите на бедрата й трепереха конвулсивно, те също се потяха от горещината, която се разливаше по тялото й и тя се отпусна на земята. Какво й става? Никога не е усещала нещо подобно — да се запали от необясним копнеж и да тръпне от силна, раздираща я болка, която кой знае защо я докара до сълзи. Дланите й бяха влажни, а цялото й тяло излъчваше топлина като фурна. Когато затвореше очи, единственото, което виждаше беше красивото голо тяло и особено онова, което се намираше между силните му бедра. Разтърсващото й откритие бе, че желае да почувства това тяло до своето, че иска силните му ръце да се намерят върху гърдите й, устните му — върху нейните, а езикът му и самият той да навлязат в нея. Бе смутена, със замъглено съзнание, но усещаше всичко. Нямаше представа, че може да изпита нещо толкова физическо. Тялото й реагираше, независимо от съзнанието. Желаеше Блез Чандлър силно, ненаситно. Раздвижи се неспокойно и пак изохка. Този звук я върна обратно към действителността и осъзна къде се намира и какво прави. Това я накара да скочи на крака, бързо да се хвърли в басейна, сякаш да избяга. Имаше нужда студената вода да я върне обратно към действителността.

Не се охлади, както очакваше, тъй като водата беше топла и галеща. Много пъти преплува басейна по дължина, докато мускулите й се изтощиха, после седна на ръба му физически отпаднала, но емоционално възбудена до степен, че почти й идеше да се развика. Когато най-после тежко се изправи на крака, движенията й бяха бавни като на възрастна жена, а щом най-после затвори зад себе си вратата на спалнята и се качи в леглото си, остана да лежи с широко отворени очи. Пред тях изплува красивото голо тяло. Малко преди развиделяване най-после заспа, но сънува еротичен сън, който беше тъй невероятно реален, че се събуди, мълвейки името на Блез.

Нула й донесе закуска в седем, но Кейт не бе в състояние да хапне нищо. Беше твърде разстроена, изпълнена с необясним ужас от мисълта, че ще го види отново. Сякаш научи една ужасна тайна, чийто товар щеше да влачи до края на живота си. С цялата си душа желаеше да е някъде другаде, но не и тук, където трябваше да прекара целия ден в неговата компания. Ефектът от съня й още не бе отминал, когато слезе и го видя да разговаря с баба си, облечен с подобни на нейните дрехи: джинси, фланелена риза и дебел пуловер. Когато се обърна да й пожелае добро утро, тя не го погледна в очите, а отиде и си сипа чаша кафе, което не й се пиеше. Чашата потракваше в зъбите й от треперенето на ръката й.

— Добре ли си, Кейт? — попита старата дама, тъй като от пронизващия й поглед не убягваше нищо.

— Не спах много добре — смотолеви Кейт.

— Е, ще пътуваме няколко часа с влак и ако искаш, можеш да дремнеш.

— Не искам да пропусна гледката.

— Тогава на връщане — продължи старата дама. — Нула даде ли ти якето, което намерих за теб?

— Да, тук е… — Беше кожено, подплатено с агнешка кожа.

— Добре, да тръгваме.

Покрита кола ги откара до там, където ги чакаше влакът, чийто локомотив съскаше, а от големия му комин излизаше пара. Имаше два вагона — салон служебен. Въпреки преживяванията си, Кейт се затича радостно напред.

— Ето едно момиче, което все още изпитва удоволствие от обикновените неща — одобри поведението й старата дама.

— Не ти ли се струва, че е малко наивна? — попита Блез и сви рамене. — На двайсет и шест години е, а не на шестнайсет.

Но радостта й бе заразителна. Той седна до нея край прозореца и започна да й изрежда имената на върховете, издигащи се над тях и да отговаря на многобройните й въпроси. Дори малко съжали, когато влакът спря на станцията с гише за билети, стая за телеграф и табелка, на която пишеше: „Чандърсвил, надморска височина 3,475 м, население 462 души.“

Пазачът знаеше всичко. И той харесваше Запада като нея и успя да отговори на всичките й въпроси. Разведе я из града, който изглеждаше досущ като по филмите за индианци и каубои. По обяд я върна при Агата в хотела.

След като се нахраниха, пазачът заведе Блез и Кейт до мината, която сега бе туристически обект.

Беше добре осветена, имаше си собствен генератор за електричество.

Въздухът беше свеж, явно генераторът захранваше и климатична инсталация. Кейт слушаше любезно обясненията на пазача какво и как е било изкопавано в мината. Но думите не достигаха до съзнанието й, защото усещаше присъствието на Блез Чандлър. Той стоеше малко настрани, оставяйки пазача, който явно обичаше да говори, да разкаже всичко. Кейт виждаше само очите му и внимаваше да държи лицето си извърнато, тъй като много пъти й бяха казвали колко издайнически изразително е то. Изведнъж с „Това ми напомня“, пазачът се обърна към Блез, за да го попита нещо, а тя използва възможността да се отдалечи и да не чува разговора за мината, нуждаеща се от основен ремонт през лятото.

Усещаше, че Блез е забелязал неловкостта, с която се държи с него и с неудобство се надяваше да не е разбрал защо. Няколко пъти почувства погледа му. Озадачението му беше почти явно, и нищо чудно. Тези дни се разбираха толкова добре. Тя бе повярвала, че неприязънта в отношенията им е изчезнала. А сега, само понеже нощес й се прииска да поплува, всичко се развали, защото където и да обърнеше очи, той изникваше пред нея както го бе видяла гол. Потънала в мисли, тя тръгна по един тунел и не забеляза, че се е отдалечила твърде много. Едва когато се спъна в един камък и ръката й напипа нещо малко и мъхесто, което изписука, тя установи, че се е загубила сред мъждива светлина, а няколко метра напред се простира пълен мрак. Разумът й подсказа, че е докоснала прилеп — те винаги я отвращаваха, макар и да знаеше, че са безвредни. Тя изписка и уплашено чу цял хор от повтарящи се викове в тъмнината. Обърна се и се затича, запушила ушите си с ръце, със затворени очи, блъсна се в някаква стена и извика от болка, когато челото й се удари в камъка. Когато пак се сблъска в нещо, беше тъй обзета от паника, че се разпищя и започна да се бори, докато не чу един властен глас:

— Кейт! Тихо! Вдигаш такъв шум, че ще събудиш умрелите!

Усети ръце около раменете си, хвърли се към принадлежащото им тяло, зарови лице във фланелената риза и успя да промълви:

— Прилепи… има прилепи…

— Сигурно сте поели по някой от неизползваните тунели — загрижен се обади пазачът. — През зимата мината е естествено обиталище на прилепи…

— Няма нищо — каза спокойно Блез Чандлър, обвил с ръце треперещото й тяло. — Само се стресна.

— Мразя прилепите — едва измънка Кейт.

Сърцето й биеше като лудо, но не от паника, а тъй като бе долепена до същото това тяло, което предната вечер видя в цялата му красота. От него лъхаше остър мирис на мускус, а гърдите му се издигаха като стена пред нея. Както беше висока, главата й си намери идеално място на рамото му. Усещаше топлината му, вдъхваше я, когато изведнъж й се прииска да притисне устни към кожата му. Но при тази мисъл отскочи назад с думите:

— Съжалявам, не биваше да се отдалечавам толкова.

— Сигурно си се замислила — отбеляза сухо Блез.

— Съжалявам — извини се отново Кейт, чувствайки се едновременно унизена, изглупяла и емоционално разтърсена. Впери поглед в земята като виновно дете.

Чу Блез да въздиша и да изрича съчувствено:

— Няма да те накажем в ъгъла.

— Може би мис Деспар би предпочела да излезе — предположи пазачът.

— Да, моля — съгласи се Кейт с такава готовност, че Блез я погледна изкосо.

Старата дама махна с ръка, като чу засраменото обяснение на Кейт.

— И аз не мога да ги понасям. Винаги са ме плашили и вечно ме е било страх да не се заплетат в косата ми.

Станало бе почти три и беше време да си ходят. Кейт мълча през по-голямата част от пътя и се проклинаше, че се показа като глупачка. Каквото и предимство да си бе спечелила в очите на Блез Чандлър, сега по най-глупавия начин се лиши от него, показвайки се типична плашлива жена, каквато винаги пламенно е вярвала, че не е. Той прояви нетърпение към нея, чу въздишката му. Несъмнено я презира, смята я за глупава идиотка, която би трябвало сама да се сети, че не бива да се разхожда по тъмни тунели в непозната мина. „Глупачка, глупачка“ — повтаряше си нещастно Кейт. Блез Чандлър, когато събра сили да го погледне изпод вежди, бе дълбоко потънал в последния брой на „Форбс“. Вече бе забравил инцидента. Докато за нея той започваше да става най-важното нещо в живота й, за него тя не беше нищо повече от случайна минувачка. Сърцето й натежа, гърдите я стегнаха. Седна, обърната към прозореца, без да осъзнае, че там лицето й се отразява като в огледало. И докато навън притъмняваше, а вътре лампите светеха силно, вдигайки очи от списанието, Блез Чандлър с изненада забеляза съвсем нещастния й израз.

Беше последната й вечер и тя установи, че се разкъсва. От една страна, не обичаше да тръгва откъдето и да било, от друга — не можеше да избяга достатъчно бързо от обезпокоителното присъствие на Блез Чандлър и от своята още по-смущаваща реакция. Но надяна весела физиономия, насили се да яде храна, която не й се ядеше, тъй като не искаше никой да забележи нещо нередно. Пак прекара почти безсънна нощ и заспа малко преди разсъмване.

Стана рано, отиде да се сбогува с Ханк, с Генерала и с Джед, който сърдечно я покани пак да дойде.

— С удоволствие — отвърна му тя искрено. — Може би догодина…

На херцогинята се изповяда развълнувано:

— Благодаря за най-прекрасния уикенд през живота ми. Никога няма да го забравя.

Старата дама я прегърна.

— Може да дойдеш, когато поискаш — каза й. — Имаш телефонния ми номер, използвай го.

— Непременно — обеща Кейт.

Обърна се към Блез, който бе застанал до баба си. Той щеше да остане още един ден.

— Радвам се, че се видяхме по този начин — изрече с лекота все едно, че го беше репетирала много пъти пред огледалото. — Благодаря за всичко.

— Удоволствието е мое — отвърна той, усмивката му беше приятелска, а ръкостискането — здраво. — Скоро ще дойда в Лондон. Ще се обадя.

— Добре — успя да каже хладно Кейт. Вътрешно се помоли на Бога той наистина да го направи.

Бе притиснала носа си до стъклото, докато хеликоптерът се издигаше над розовата къща. Остана с вперени натам очи, докато постройката съвсем се смали, а когато хеликоптерът се наклони и изви напред на изток, къщата напълно изчезна от погледа. Тя въздъхна дълбоко.

— Страхотно е, нали — каза приятелски пилотът, мислейки, че тя е прехласната от гледката.

— Да — отвърна Кейт тихо. — Така е.