Вера Коуи
Богатство и сълзи (18)

Осемнайсета глава

Кейт ходеше в Кортланд Парк поне веднъж седмично, за да следи как върви подготовката за аукциона. Всичко, което се намираше в къщата беше описано, тя даде картбланш на Дороти Бейнбридж да свърши работата си за възможно най-кратък срок. Онова, което не беше ценно, а имаше доста такива неща, беше взето от човек, който дойде, прегледа всичко и направи оферта за плащане в брой. По този начин платиха на фирмата по почистването.

За трите дни, определени за предварително разглеждане, Кейт реши да използва огромния главен салон, както и двете приемни зали, отварящи се към него — също невероятно просторни. В салона остави предимно прекрасните френски мебели, които покойният мистър Кортланд много бе обичал. Централно място заемаше ъгловият бюфет с позлатени крачета, приписван на И. Дюбоа, за който Кейт бе уверена, че ще стигне цена до един милион лири. Всички те щяха да бъдат наредени върху изчистения и реставриран савонерийски килим от времето на Луи XIV в кремави, златисти и сини тонове с размери дванайсет на девет метра, украсявал някога пода на малкия салон на мадам дьо Бари. Върху бледосините стени, покрити с много грижливо реставрирани копринени тапети, щеше да закачи огледалата, които откри на тавана, обвити в паяжини, а тук-там щеше да постави и някои картини — главно портрети от осемнайсети век, рисувани от Гейнсбъроу, Рейнолдс, Гойя и Фрагонар.

Върху мраморните плотове на ъгловите бюфети щеше да подреди подбрани предмети от порцелан и севърските вази, в които красиво щеше да подреди цветя. В трапезарията щеше да подготви огромната маса от палисандрово дърво като за вечеря, използвайки севърския сервиз и сребърните прибори, кристалните чаши от миналия век и дълбоките чинии от китайски порцелан — дванайсет от тях бяха напълно запазени и сигурно щяха да стигнат сто хиляди лири. В приемната щеше да подреди картините на старите майстори — две творби на Рембранд, няколко на Рубенс, сластната гола жена на Ингрес, както и отбрани мебели. Централно място щеше да заеме шкафът, изработен от Адам Вайсвайлер с вратички от японски лак. Нито един от тези предмети не бе показван от години.

Рекламата вече набираше скорост, с цените щеше да стане същото. Каталогът, чиято първоначална цена бе петдесет лири, вече се продаваше на ръка за сто. Щом се разпродаде, тя поръча бърза допечатка на специалното издание без снимки. Толкова много хора бяха известили за намерението си да присъстват, че нае допълнително служители, които щяха да следят за наддаванията, тъй като сред морето от лица сама не би могла да забележи всеки знак. Настояваше да направят репетиции, за да не се получат пропуски. Всичко зависеше от този търг — нейното собствено бъдеще, това на „Деспар“, както и на много хора, които работеха там.

Името й също се утвърждаваше. Кейт знаеше, че музеите проявяват голям интерес и следяха дали предметите, определени от правителството като ценности от първостепенно значение, са отбелязани със звездичка. Щяха да присъстват телевизионни екипи от цял свят, пресата щеше да бъде представена достойно, а охраната щеше да бъде засилена.

Комисионната на „Деспар“ — десет процента от общата сума — щеше да представлява хубаво попълнение на крайния й сбор при преценката в края на годината. В случай че Доминик не й сервира някоя катастрофална изненада, Кейт щеше да я изпревари. Тя нетърпеливо проверяваше всички съобщения за търгове и следеше клоновете на „Деспар“ в Ню Йорк и Хонконг, както и по-малките, оставени под контрола на Доминик. Досега нищо не й даваше повод за тревога.

Цялата трескава подготовка поставяше под напрежение Кейт и служителите й, всички бяха възбудени, атмосферата бавно се приближаваше към точката на избухване, но си заслужаваше. Аукционът на Кортланд Парк щеше да бъде събитието на годината. Нищо подобно не се бе случвало след аукциона на имението Ментмор, проведен от „Сотби“.

 

 

Когато в четвъртък следобед Кейт пристигна в Кортланд Парк, всичко кипеше като в кошер.

Хванаха я от вратата. „Мис Деспар, слава Богу, какво да правя с…“, „Мис Деспар, ще разрешите ли да…“, „Мис Деспар, не мога да намеря…“

Бе претоварена с какво ли не до пет часа, когато работниците и чистачите си тръгнаха и останаха само тя и нейните хора — петнайсетина души, които временно изцяло работеха в Кортланд Парк. В шест ги изпрати да се върнат в хотела, където спяха — знаеше, че денем много се изморяват — и каза на охраната да включат алармената система, макар че тя успя да постои още известно време. Искаше да остане сама, да се разходи, да огледа, да види дали онова, което изглеждаше добре на снимка, беше така и в действителност.

Бордът на „Деспар“ изрази мнение, че е полудяла, след като харчи толкова много за къща, която не е нейна, но Кейт знаеше, че добрият фон създава атмосфера и така цените ще се вдигнат високо. Освен това, тя още не им беше казала, че има предложение самата сграда да се използва като постоянна база за всички търгове на „Деспар“, които не се провеждат в официалната сграда. Решаващият фактор щеше да бъде общата сума от комисионната. Бавно и с приятно чувство се разходи из трите големи стаи — докосваше, поглаждаше, възхищаваше се, от време на време си водеше бележки за някои подобрения, които биха могли да се направят. Огледът щеше да стане само след няколко дни и тя желаеше всичко да е идеално. Над главата й внимателно прикрити камери следяха всяко нейно движение, същото щяха да правят и през дните на огледа четирима охранители седяха пред мониторите, поставени в кухнята и дебнеха дали ловките ръце на някой вандал няма да сторят неприятност. Имаше и скрити микрофони, всеки звук се предаваше по стереоуредба на пазачите.

 

 

Поради лош късмет и неприятна зараза от варицела, прихваната от най-малката му дъщеря, последната лента от скрития магнетофон в апартамента на Доминик, съдържаща разговора между Доминик и Чао Ли относно ликвидирането на Кортланд Парк, остана непрослушана от Бени Фонг в продължение на повече от десет дни.

Миниатюрният магнетофон много находчиво и съвсем неподозирано бе скрит в преносимото транзисторче на Чанг — домоуправителят — който си го слушаше по цял ден. Включваше се при говор от устройство, скрито в лампата на всекидневната. Инструкциите на Чанг бяха лентата да се проверява всеки ден и да се сменя, когато се напълни. Тогава касетата се слагаше в пакет от екстра дълги цигари с филтър, каквито пушеше Доминик, и биваше изхвърляна с боклука в шахтата. Кофата, в която падаше, се проверяваше внимателно всяка сутрин от друг братовчед на Бени и ако той намереше пакета, взимаше го и го отнасяше на уличен търговец, откъдето някой го прибираше и най-после стигаше до бюрото на Бени. Но деня след посещението на Чао Ли, Доминик заедно с приятели замина за Макао да поиграе на хазартни игри, така че магнетофонът не бе задействан. Когато Чанг го провери, видя, че има още свободна лента, затова я остави и така минаха два дни докато Доминик се върне, а после една седмица, докато Фонг се върне на работа.

 

 

Блез Чандлър се намираше в Париж и тъй като беше близо, реши да се отбие при Кейт на връщане към дома. Чуваше много неща за Кортланд Парк, непрекъснато го питаха дали ще присъства.

Позвъни в „Деспар“ от летище „Хийтроу“ и след като му съобщиха, че Кейт е в Съсекс, реши да отиде направо там. Освободи шофьора и лимузината на „Чанкорп“, отби се в бюрото на „Херц“ и взе ключовете на турбо порше. Беше приятен късен следобед; до шест и половина щеше да стигне Кортланд Парк. Кейт ще го разведе навсякъде, а той ще я покани на вечеря. Усети, че настроението му се подобрява при мисълта, че пак ще види Кейт. Тя беше добра за компания, можеше да разговаря с нея, иначе не бе свикнал да говори много с жени. Някак странно, но се чувстваше горд, че тя се справи толкова добре. Пребори се с предизвикателствата и ако реакцията на Доминик може да служи за показател, е успяла.

До този момент не бе успял да получи доказателство, което би използвал, за да откъсне Доминик от хватката на триадите. Роло все още беше в кома, а страхът бе затворил устата на всички.

Доминик оставаше единствената следа. Когато Блез за последен път се чу с Бени, разбра, че не се е виждала с Чао Ли и не е сменила превозвачите си, но изглежда уплашена и едва след като отново прослуша лентите, осъзна защо. Изненадващата смърт на майка й, калъфчето за очила със златен дракон водеха до едно-единствено заключение. Бе абсолютно сигурен, че триадите са убили тъща му. Тъкмо затова Доминик се е паникьосала — това е било предупреждение, разбира се, какво би се случило с нея, ако не спазва строго изискванията.

Нареди на Бени да усили наблюденията, да я следят непрекъснато „дори и когато ходи на едното място“. Това бе всичко, което можеше да направи. Трябваше да се увери, че Кейт също е в безопасност. Всъщност, това бе една от причините да е тук в този момент — сам да се убеди с очите си. Като допълнителна предпазна мярка, охраната в болницата, където лежеше Роло беше засилена. Една от сестрите бе от бившия женски армейски корпус, с който Блез бе работил, докато служеше в специалните сили във Виетнам. Смяташе, че се е подготвил за всякакъв развой на събитията, но това изчакване го изнервяше.

Стигна до Кортланд Парк. На около десетина метра от оградата имаше будка на пазач. Слезе от колата, а в това време от будката излезе един мъж, облечен с униформа на пазач.

„Добре — помисли си Блез, — като знае какво съдържа къщата, правилно е решила.“ Той вдигна очи — най-горе на портала имаше каменни фигури на еднорози, а зад тях бяха монтирани малки телевизионни камери, разположени така, че да обхващат всеки, който влизаше или излизаше от имението. Почувства се още по-добре…

— С какво мога да ви помогна, сър? — попита учтиво пазачът. Беше едър, говореше тихо, но Блез познаваше хората като него. Бяха добре тренирани и опасни.

— Казвам се Блез Чандлър. Бих искал да се видя с Кейт Деспар.

— Тя очаква ли ви, сър?

— Не. Току-що пристигам в Англия, но съм сигурен, че ще иска да ме види.

— Бихте ли изчакали момент, моля.

Пазачът се върна в будката. Блез одобри и тази стъпка. Разтревожи се, когато прочете по вестниците за цените, които се очакваха на аукциона в Кортланд Парк. Възможно бе да изникнат неприятности. Засилената охрана е добър знак, че Кейт също го е осъзнала.

Пазачът се върна. Държанието му вече беше друго.

— Мис Деспар каза да отидете до къщата, сър. Тя ще ви чака там. Направо по пътя.

Блез тръгна към колата, а пазачът се прибра в будката, вратите се затвориха безшумно. Махна с ръка и влезе с колата.

— Благодаря…

Застанала на стъпалата пред двойните врати на къщата, през които би минал и танк, стоеше Кейт.

— Още една хубава изненада — усмихна се тя и се приближи да го посрещне.

— Обадих се в кабинета ти, но оттам ми казаха, че си тук, така че реших да намина и да видя това, за което всички говорят.

Той вдигна глава, за да разгледа огромната фасада с филигранна украса.

— Голяма е, нали? — каза сдържано Кейт. Обърна се и посочи към широката морава от двете страни на входа. — В деня на търга ще разпънем две големи палатки — в едната ще се продават разхладителни напитки, а в другата билети.

— Значи всичко е организирано?

— Почти. Ела да те разведа.

Блез беше впечатлен.

— Кой направи всичко това? — попита и посочи с ръка елегантно подредените мебели.

— Всичко е мое дело призна тя скромно. — Искам да кажа подреждането, а не преместването им.

— Не знам какво ще кажат твоите клиенти, но наистина е прекрасно. Обзалагам се, че е съвсем различно, когато всичко е подредено така, че да бъде в най-добрия си вид.

— И аз в това вярвам.

— Явно много си работила — отбеляза Блез.

— Последните няколко месеца беше лудница — сподели Кейт.

— Но си заслужава.

— Надявам се.

— Забелязах, че си се погрижила за охраната — спомена между другото той.

— Ами, тук има много ценни неща. Наех тези хора, които ти ми препоръча да дойдат и да разгледат, а после действахме според техните указания. Страшно скъпо е, но…

— Би ти струвало много повече, ако нещо стане с някоя вещ. Постъпила си правилно.

Всъщност, той самият беше разговарял с охранителната фирма, наета от Кейт — отдавнашни сътрудници на „Чанкорп“ — и им каза какво е нужно. Сега, след като видя колко добре се охранява, се почувства по-добре, макар че това огромно имение дори и наблюдавано от телевизионни камери бе по-голямо, отколкото би му се искало, тъй като в него би могла да се скрие цяла армия. Все пак в радиус от петдесет метра около къщата бе издигната мрежа с фотоклетки, която даваше пряко предупреждение до най-близкия полицейски участък и за щяло и нещяло вдигаше на крак охраната в самата къща. Но мисълта за Катрин Деспар непрекъснато му напомняше за опасността, в която се намира Кейт. Тя нямаше представа, че цялата организация струва много по-скъпо, отколкото предполагаше. Блез плащаше. Чувстваше се отговорен. Жена му беше тази, която създаде цялото това положение.

Взе един каталог от масичката в стил Джордж II.

— Колко време ще продължи всичко това? — попита.

— Пет дни — от десет сутринта до четири следобед. Всеки ден ще се разпродават различни неща: в понеделник — мебели, на следващия ден порцелан и стъкло, после сребро, статуетки, старинни предмети и т.н. Картините са определени за големия финален ден.

— Ще имаш доста работа — след като свършиха разходката, каза: — Виждам, че досега си свършила много. Но резултатът си заслужава. Имаш вкус, Кейт, и усет, и способност, за които си спомням, че Шарл те хвалеше. Не съм колекционер или ценител на голямото изкуство, но като гледам, дъхът ми секва. Господ да е на помощ на купувачите.

Кейт се изчерви от удоволствие от възхищението в тона му.

На свой ред той я загледа одобрително. Изглеждаше добре със сив фланелен костюм, кремава копринена блуза с връзка, вързана на деколтето. Косата и беше пухкава и лъскава, пламтеше като огън, лицето й се беше променило — суровите черти, които видя първия път сега се бяха загладили, лекият грим смекчаваше израза й. Напомни му на чистокръвен кон с лъскав косъм и дълги елегантни крака.

Тя обърна глава и го погледна въпросително, а той се наруга вътрешно, че се беше зазяпал.

— Какво те кара да харчиш толкова за имение, което не е твое? — попита я бързо.

— Надеждата, че някой ден ще бъде.

Разказа му плановете си за къща — база на „Деспар“ в провинцията, която да се използва само за единични колекции.

— Имам нужда от база, на фона, на която да изпъква качеството на предметите. Хубавите неща изискват добро разположение, а не някаква голяма аукционна зала със силно осветление без никакви удобства. Ако един купувач може да види как изглежда една мебел в обстановка извън обичайната, нужно е да притежава допълнително въображение, за да се увери, че съвпада със замисъла му. Най-често, картините — добрите имам пред вид — не се купуват, за да бъдат гледани, освен ако купувачът не е музей, а се държат, докато дойде моментът, когато биха донесли значителна печалба.

— Пак стигаме до голямото изкуство, а? — попита той с кадифен глас.

Тя отметна глава назад и се засмя, а той за хиляден път си зададе въпроса как е могъл да сметне, че има обикновено лице — никога не е била такава и нямаше да бъде. Просто е имала нужда от подновяване и излъскване също като тази къща. Сега и тя, и къщата бяха красиви и беше удоволствие да ги гледа човек, истински празник за очите.

— Като заговорихме за голямото изкуство — каза Кейт с известна студенина, — какво ново в Хонконг?

— Нищо. Почти никаква информация не идва, дори подкупите не вършат работа. Този Чао Ли трябва да е доста опасен, след като никой не смее да отрони и дума. От Доминик също не може да се изкопчи нищо.

Кейт не му отговори. Името й бе предупреждение, че навлизат в опасни води.

Но той продължи уверено:

— Ако в Хонконг ми беше казала, щях да ти отрежа езика. Това, което жена ми е направила е твърде сериозно и ужасно, за да може да бъде замазано само с едно повърхностно: „Извинявай“. Започнах да вярвам, че вероятно баща ти е подозирал, че ще се случи нещо подобно и затова ме е сложил между двете ви.

— В такъв случай е вярвал, че можеш да се справиш. Татко беше много проницателен по отношение на човешките характери.

— Може би… Мисля, че ме харесваше, сигурен съм, че ми имаше доверие, освен това бях в идеална ситуация — Блез направи пауза. — Виж какво, познавал я е много по-добре от мен. Обичаше да я представя — нали знаеш, че бе ценител на красотата, — но никога не й е имал доверие. Доказателството е, че не й остави всичко, а сложи мен да ви наблюдавам. Задължението ми беше да направя така, че да приемеш завещанието, а една от малките иронии на съдбата е, че това стана благодарение на Доминик. Тогава не исках тя да получи „Деспар“, защото така щеше да ми отделя все по-малко внимание — отново се обърна към Кейт с лека самоиронична усмивка, но със сериозни очи. — Ти смяташе, че няма да сторя нищо повече, освен да действам в нейна полза. Смятам, че вече се познаваме по-добре.

Тя вдигна очи към него и забеляза погледа му, заради който за малко не се спъна по стъпалата и веднага се извърна, изпадайки в паника. „Много си развихрила въображението си — упрекна се вътрешно. — Грижата му е да отърве Доминик и «Деспар», точно така. И то в същия порядък.“

— Между другото, как е Роло? — попита Блез.

— Няма промяна. Когато имам възможност, ходя да го виждам, нещо, което напоследък не се случва често — гласът й звучеше много загрижено.

— Не можеш да се справиш с всичко — възрази й меко. — Но моля те, внимавай. Не че има нещо, но инстинктивно… Ще се радвам, когато този проклет търг мине и замине.

— Скоро и това ще стане, но какво може да се случи в този последен стадий?

— Точно това ме безпокои.

Слязоха по стъпалата и мълчаливо влязоха в приемната. Кейт изчакваше да чуе дали няма да й каже още нещо, но очевидно вече бе споделил повече, отколкото бе имал намерение, защото следващите му думи бяха неочаквани:

— Знаеш ли, че Катрин Деспар умря?

— Да — Кейт беше чела във вестниците, но не си каза „отървахме се“, както едно време би реагирала. — От сърце, нали?

— Така смята докторът. Както и да е, след смъртта на Шарл не бих казал, че нейното бе живот. Фантазираше си, че Шарл е неин и само неин, което всъщност винаги е искала.

Кейт въздъхна тежко.

— Сега разбирам — гласът й звучеше много тъжно.

Той я стрелна с очи.

— Заради писмата ли?

— Да.

— Те… помогнаха ли?

— Накараха ме да изпитам дълбок срам и все пак, както каза ти, сега бе най-подходящият момент да ги прочета. Дори и да ги бях отворила, когато бяха писани, не смятам, че бих ги разбрала. Трябвало е да бъда по-зряла и…

— По-мъдра?

— Да.

— Ти се научи на много. Аз само те наблюдавах.

— Наложи се. Както и да се отуча от други неща.

— Вярно. Когато за пръв път се срещнахме, не можах да те разбера — в гласа му прозвуча горчива нотка. — Нямах представа какво значение е имал баща ти за теб и как ти се е отразило заминаването му.

— Роло казва, че съм реагирала като ревнива съпруга — откровено му каза Кейт.

Засмя се.

— Той сигурно ги разбра тези неща… Според мен, реакцията ни към бягството на някой наш близък до голяма степен зависи от неговото отношение към нас — направи пауза. — Понякога идва време, когато човек не знае какво да прави с известни чувства, освен да ги потисне.

„Което ти правиш сега“ — помисли си Кейт, осъзнавайки причината за неговата въздържаност. Замисли се дали е успял да победи тези чувства. Ако не е, по-добре беше да им даде воля. Даде си сметка, че харесваше този Блез много повече от предишния.

В този миг чуха, че някаква кола спира пред къщата.

— Това е Никълъс! — възкликна Кейт. В гласа й прозвуча изненада — а може би удоволствие? — когато един висок елегантен мъж влезе, наведе се, целуна Кейт по бузата и като на близък човек сложи ръце на раменете й.

— Наложи се да дойда в Съсекс и като си помислих, че съм наблизо, реших да се отбия и да те заведа на спокойна вечеря в онзи приятен хотел, който познавам.

Огледа критично Блез, едновременно учтиво и с недоверие.

— Никълъс Чевли — Блез Чандлър — представи ги Кейт.

Лицето на Никълъс се проясни.

— Блез Чандлър! Ето това се казва приятна изненада. Откога искам да се срещнем. Готвех се да помоля Кейт да ни запознае. Сигурно е прочела мислите ми.

„Това не е трудна работа — каза си наум Кейт. — Става дума за пари.“

— Нали ще дойдете с нас на вечеря? Това е една чудесна възможност да си поговорим. Има нещо, което съм сигурен, че ще ви заинтересува.

Което означаваше, че онова, което имаше намерение да каже на Кейт, естествено ще отстъпи.

Блез изгледа Кейт. Тя се взираше в него и хапеше долната си устна.

— Звучи добре — каза без ентусиазъм и със заучена любезност. Сви рамене към Кейт, с което сякаш искаше да й каже: „Съжалявам, друг път“. Кейт, за която дори този жест беше изненада, се почувства щастлива, че има какво да очаква.

— Само ми дайте минутка да погледна, да разменя две думи с охраната и тръгваме — каза Никълъс.

Той весело се запъти да провери дали всичко е наред.

— Някакви проблеми? — попита набързо. — Всички системи ли работят? — беше много доволен, че Кейт плати за скъпата охранителна система. Къщата така или иначе щеше да остане за нея…

— Да, сър.

Никълъс прегледа мониторите, камерите, които непрекъснато наблюдаваха скъпите съкровища и сенчестите места в имението, докато се включеха фотоклетките…

— Имате ли удобства? Чай и…

— Да, сър. Газовата печка работи, а старият бойлер в мазето топли изненадващо добре.

— Извън кухнята не бива да е топло — предупреди Никълъс и провери термостата. — В тази стая температурата трябва да се следи, защото не бива нито да е много висока, нито много ниска. Наглеждайте и термостата, разбрано ли е?

— Да, сър.

Върна се при останалите с весела стъпка, доволен от себе си. С Кейт Деспар направи правилния избор. Как преобрази тя тази разнебитена къща, направо невиждано и то за толкова кратък срок. Стаите изглеждаха великолепно, а съдейки по слуховете, в деня на откриването щеше да е истинско стълпотворение. Неговите пет процента щяха да стигнат невероятен размер. Какъв късмет само, че Чандлър се случи тук… Ако захапе едно предложение, което Никълъс таеше още откакто откри, че изпълнителят на завещанието на Шарл Деспар е и наследник на могъщата корпорация „Чанкорп“, той ще се подреди сред финансовите масови убийци.

 

 

Не бяха минали и пет минути, когато телефонът в кухнята звънна.

— Кортланд парк… кой? Може ли да говорите по-високо, връзката е лоша… мистър Блез Чандлър? Преди малко си тръгна… какво? Не, не знам къде отиде, сигурно се върна в Лондон… Мис Деспар ли? Тя тръгна с него. Не, утре няма да идва. Събота… да, точно така.

Ще й предам, ако се обади… как се пише? Ф-О-Н-Г, мистър Фонг, точно така. Добре, ще й предам, че е много спешно… — когато постави слушалката на място, каза: — Някакъв проклет китаец с вързан език…

Хотелът се наричаше „Розовият сламен покрив“. Ресторантът не бе голям, също и менюто, но когато пристигна храната, беше божествена. Кейт се съсредоточи върху яденето и не се вслушваше в разговора. Мислите й все бяха насочени към търга й — най-големият, който не само тя, а и „Деспар“ е имал. Или ще направи удар, или ще се издъни. Кулминационната точка на годината й. Календарът беше попълнен с дати за търгове, но никой от тях нямаше да донесе такива огромни суми, каквито очакваше да постигне след десет дни.

Опита кафето, когато го донесоха и чу, че Никълъс казва убедено:

— Съвсем сигурно е. Имат големи финансови неприятности. Некадърно управление и истинска нужда от свежи пари. Честна дума, ще бъде детинска работа да се поеме контрола и ако се ръководи както трябва, ще бъде истински плюс за „Чанкорп“…

Кейт пак изключи. Никълъс говореше на любимата си тема — парите. Обърна очи към Блез. Слушаше го учтиво, но Кейт усети, че изпитва досада и когато погледите им се срещнаха, тя направи физиономия, с която като че искаше да каже „Съжалявам, знам, че е досаден“. Но неговата реакция я накара веднага да отмести очи. С окото, което Никълъс не можеше да види, тъй като бяха седнали един до друг на ъглова маса, той й намигна. „Защо се притеснявам? — помисли си Кейт. — Той винаги ме изпреварва…“

Погледна часовника си, реши да се раздвижи и стана, за да отиде до тоалетната. Докато минаваше през малкото фоайе, чу силна сирена и ръмженето на тежка кола. Сигурно и някой фермер е направил беля и стърнищата горят.

Влезе в тоалетната, изми си ръцете и си оправи косата с надеждата, че Никълъс няма да се бави много, за да постигне целта си. Когато на връщане пак мина през фоайето, там имаше гости на хотела, които си говореха.

— … трябва да е голям — чу да казва един мъж. — Това е третата пожарна.

— Нищо не виждам — оплака се една жена.

— Няма как да видиш, защото къщата е далеч от пътя, портите бяха отворени, а обикновено са затворени. Къщата е стара и сигурно суха като кибрит. Освен това е много голяма.

Кейт усети, че сърцето й замира.

— Извинете — попита, — за коя къща говорите?

— За Кортланд Парк — отвърна мъжът. — Надолу по пътя няма нищо друго…

Кейт се затича. Блез я видя, че влиза и скочи на крака.

— Какво има? — попита.

— Къщата… един човек отвън каза, че има голям пожар, а по пътя други сгради няма… — Лицето й беше смъртнобледо, а очите — разширени от ужас.

Блез я хвана за ръката и я поведе навън.

Никълъс ги последва.

— Чух клаксоните и пожарната, а човекът каза, че е третата, значи сигурно е Кортланд Парк…

— Трябва да разберем — поршето изфуча от паркинга и се понесе по пътя.

Както беше казал човекът, портите бяха широко отворени, в будката нямаше никой и докато стигнат до първия завой на алеята, забелязаха черния пушек зад дърветата.

— Господи… — изохка Кейт.

Блез натисна спирачката и когато взимаха последния завой, Кейт вече ставаше от седалката. Цялото нещастие на гледката ги порази. Задната част на къщата беше обвита в пламъци и дим. Три големи червени пожарни коли бяха спрели и вече вадеха маркучите. Кейт се втренчи с широко отворени очи как мъжете изнасяха от къщата каквото са успели да вземат. Тя изхвръкна от колата и се затича към тях.

— Не бъди глупава! — скастри я Блез. — Не ти е там мястото.

— Как не! Това е мой търг, трябва да спася каквото мога — той вече я беше хванал за ръката, а тя се опитваше да се освободи.

— Тогава проверявай какво изнасят — няма друг, който може да го направи.

— Ще проверя, когато всичко е отвън. Няма да седя и да гледам как гори — дръпна силно ръката си и се втурна към къщата.

— Какво стана? — попита тя човек от охраната, който се олюляваше под тежестта на фотьойл от времето на Луи XV.

— Експлозия… вероятно бойлерът в мазето… не съм сигурен…

Тя се втурна в трапезарията, извади едно чекмедже на шкаф и започна да го пълни с порцелан и чаши от елегантно подредената маса.

— Тук! — извика на един мъж, който си подаде главата в стаята. — Изнесете това отвън и се върнете за следващото.

Напълни и второ чекмедже, и трето, и четвърто и опразни масата напълно. После започна да трупа столовете, работейки бързо и трескаво, но методично. Тогава чу полицейските сирени и след минута полицаите се появиха на прага.

— Благодаря ви… бихте ли ми помогнали да свалим тези картини?

— Не би трябвало да сте тук, мис — каза авторитетно един от тях.

— Всичко това е част от мой търг, който щеше да се състои след десет дни. Сега елате и ми помогнете или няма да има какво да продам!

Свалиха картините на Баучър, Фрагонар и Вато от стените, после Кейт започна да разглобява масата. Тъй като бе твърде голяма, масата се състоеше от три части, които се свързваха една с друга. Тя бързо разбра как е сглобена и започна да развива дългия спирален болт. Когато полицаите се върнаха, наведнъж изнесоха трите части. При следващото им идване, тя им даде навития килим.

— Вие двамата няма да можете да го изнесете — разтревожи се Кейт. Трябват поне четирима… хей, ти… — Някой мина край вратата, прегърнал позлатена сребърна фруктиера. Беше Блез Чандлър. — Имаме нужда две свободни ръце да ни помогнат за килима — помоли се тя.

— След миг — каза той, изчезна и бързо се върна. Огледа килима. — Един в единия край, аз в средата, а вие — в другия край. Когато кажа готово, вдигаме, разбрано?

Наведоха се. Вдигнаха килима, нарамиха го и го изнесоха.

Кейт веднага изтича към камината, оттам грабна часовника със сребърни крачета и циферблат от севърски порцелан, а също и две статуетки. Докато тичаше навън с тях, срещна Блез.

— Мисля, че твоите хора пристигат — около десетина души са.

— Слава Богу… имаме нужда от много хора.

— Боя се, че не могат да се справят с огъня. Задната стена е изгоряла и пламъците се прехвърлят насам…

— Тогава трябва да работим бързо — втурна се напред този път в един от салоните и си отдъхна като видя, че е полупразен.

— Хвърляй по едно око на стените — обади се Блез, който се появи до нея. — Щом пламъците се сгъстят, излез, чуваш ли?

— Да, разбира се — отвърна механично Кейт, тъй като бе заета да събира красиво аранжираните миниатюри.

— Запомни го! — каза Блез с тон, който я накара да се обърне към него със зяпнала уста. — Знам, че търгът ти е важен, но ако те няма да следиш за всичко, значи само си губим времето. Отваряй си очите и ушите. Огънят издава шум — няма начин да не го разпознаеш. Щом го чуеш, веднага излизай.

— Добре, чух — отвърна му троснато Кейт. Затича се за още една група фигурки в далечния край на стаята. Беше горещо като в пещ.

Този път, докато тичаше навън със спасените си предмети и ги подреждаше върху вече оформена купчина, за миг вдигна очи и погледна къщата. Покривът вече гореше, пламъците лакомо облизваха прозорците, останали вече без стъкла. Както Блез каза, чуваше се шум. Чуваше се бучене. Навсякъде се носеха сажди, а вятърът духаше дима право в очите. Беше като някакъв сюрреалистичен кошмар — пламъци озаряваха тъмното небе и образуваха адска картина. „Нямаме време — помисли си тя и панически се втурна към къщата. — Моля те, Господи, дай ни време…“

Когато се върна в салона, я блъсна силна горещина, а димът беше станал по-плътен. Дразнеше очите й и тя се закашля, тръгвайки към камината. Върху гравирания мрамор на полицата бяха подредени майсенските маймунки — дванайсет на брой, облечени като дворцови музиканти от осемнайсети век и всяка от тях свиреща на различен инструмент. Когато ги събра, забеляза, че светлосинята коприна на стената е потъмняла. Съблече сакото си и внимателно сложи фигурките върху него, зави го като вързоп, а ръкавите завърза. В мига, в който се изправи на крака, стената над нея избухна в съскащи пламъци. Наведе се ниско и побягна, но тъкмо тогава, освен шума на огъня, чу ясни музикални звуци. Спря, обърна се и се загледа нагоре.

— О, не… — щеше да се разплаче. Изящните полилеи от уотърфордски кристал. Бяха обречени. Нямаше време някой да се качи горе и да ги отвинти, това беше работа за специалист, която се вършеше бавно и изключително внимателно. Изпълнена с гняв и безсилие, само се взираше в проблясъците на стъклените късчета през бушуващите пламъци.

— Какво по дяволите смяташ, че правиш?

Пак беше Блез, изпоцапан със сажди, подгизнал от вода, който й се зъбеше като тигър.

— Огънят вече преминава отпред, малка глупачке. Нищо ли от това, което ти казах не можа да пробие дебелата ти глава? — млъкна, щом видя сълзи в очите й. — Какво има? — попита тревожно. — Да не си ранена?

Кейт поклати глава.

— Няма да можеш да ме разбереш — изрече с горчивина и препъвайки се, мина покрай него.

Навън, след като развърза вързопа и внимателно извади ценните порцеланови фигурки, тя пак си облече сакото. Студеният вятър я брулеше, докато с пълни със сълзи очи гледаше горящата къща.

Димът вече се издигаше като стълб, отвътре къщата бе осветена от червено сияние. Кортланд Парк представляваше истински ад. Задната стена я нямаше, а огънят вече лакомо беше пробил и минаваше към централната приемна, за да погълне и предната част. Вече беше твърде късно да се спаси леглото дьо Бари с оригиналните му завеси, полилеите във всички стаи, твърде късно да се извади тоалетната масичка Кристоф и огледалото със сребърна рамка, тоалетните принадлежности…

— Не! — пое дъх Кейт. — Да съм проклета, ако позволя…

Без да мисли повече, тя се втурна отново към къщата, но този път мина заобиколно. Първо през силните струи вода, които бълваха пожарните, без да обръща внимание какво й крещяха пожарникарите. Получи онова, което желаеше — да се накваси. Вода се стичаше от цялото й тяло. Впусна се по стълбището, то още не гореше. Спалнята, която търсеше, беше от дясната страна на къщата, в далечния край на площадката. Беше голяма, но тоалетната масичка бе поставена до самите широки прозорци. Върху нея бе подпряно шейсетсантиметровото огледало с рамка от чисто сребро, а тоалетните принадлежности към него бяха разположени наоколо. Кейт отново свали сакото си, вече съвсем мокро, и върху него сложи бурканчета, шишенца, кутийки.

За щастие, стъклото беше дебело, от седемнайсети век, не можеше лесно да се счупи, освен от директен удар. „Но — мислеше тя, докато действаше бързо, — трябва да падне от девет метра.“ Загърна със сакото си малките предмети на руло и завърза ръкавите, за да не се изплъзне някое от тях. Работеше трескаво, като през цялото време си даваше сметка, че няма време, а кислородът се свършва. Най-накрая вдигна вързопа, заклатушка се към прозореца, отвори едното крило, наведе се колкото можа и извика с пълно гърло:

— Ще може ли да поемете това?

Някой веднага разтвори малко килимче — китайско, от седемнайсетия век — и Кейт пусна вързопа върху него. Изкрещяха й нещо отдолу, но тя не го чу от бученето на огъня, затова извика:

— Ще донеса и огледалото. Почакайте…

Върна се за огледалото. Беше тежко. Събра всички сили, за да го вземе и да го завлече до прозореца, но там разбра, че няма да може да го вдигне и да го прехвърли през рамката. Пресегна се за един стол наблизо и стъпи върху него. Изправи огледалото и стискайки го с ръце, отново извика:

— Някой да хване огледалото…

Събралите се долу отново вдигнаха глави, но този път сред тях беше и Блез Чандлър. Кейт не го забеляза, беше твърде съсредоточена да пази равновесие и да крепи тежкото огледало. Но той я видя как рисковано се е навела през прозореца от стая на горния етаж, озарена вече от червена светлина. Боже Господи! Чувал беше, че кръвта изстива, но неговата се смръзна. Май и сърцето му спря. Пожарникарите бяха предупредили всички да стоят далеч, защото имаше опасност таванът да се срути. Сега представата как Кейт пада назад заедно с покрива в горилото на огъня, събуди у него усещане за най-безпомощното, безнадеждно и болезнено отчаяние, което някога бе изпитвал. Чу се, че крещи, после издаде дълъг болезнен вик, който се изтръгна от дълбините на душата му. След което побягна. Единствената му мисъл бе да стигне до Кейт преди покривът да се е срутил. „Трябва да я извадя. Трябва. Моля те, Господи, помогни ми.“ Взимаше стъпалата по три наведнъж. Заобиколи парапета горе и се спусна по дългия коридор. Димът беше тежък, много по-плътен отколкото преди, а горещината — непоносима.

— Кейт! — изрева. — Кейт!

Глътна пушек и се закашля. Очите му засмъдяха. Когато връхлетя в стаята, я видя коленичила върху малко разклатено столче, половината й тяло бе надвесено навън през прозореца — като че и тя, и огледалото щяха да полетят навън. Хвърли се към нея и в момента, когато краката й се плъзнаха от столчето, той я хвана за глезените. В същия миг тя пусна огледалото, сви се като ластик и двамата едновременно се строполиха на пода.

— Боже господи — изръмжа Блез, давайки воля на чувствата си от яд, — ама че си твърдоглава кучка!

Докато тя го гледаше обидено с изпоцапано лице, разрошена коса, мокра блуза, прилепнала към малките и твърди гърди — неочаквано и обезпокоително, гледката му се стори еротична — той се разсмя. Очите му смъдяха, дробовете му се раздираха, а той я прегърна и се разсмя като луд.

— Господи, каква гледка си само за бедните ми очи.

— И ти не изглеждаш много по-добре — изрече Кейт, стегната в прегръдка, която сякаш щеше да изпочупи ребрата й.

Беше мръсен, изцапан с дим и вода, миришеше на пушек, но когато я отдалечи малко от себе си, като още я държеше за лактите, тя изпита болезнено удоволствие и започна да се смее.

— Стори ми се, че ще умреш — каза той, превивайки се от смях. — Когато те видях почти цялата извън прозореца, си помислих, че покривът ще се срути всеки момент и ще си отидеш завинаги…

Кейт го гледаше недоумяващо. Този облещен, истерично смеещ се мъж не беше Блез Чандлър, когото тя познаваше. Но докато се взираше в него много озадачена, смехът му замря, усмивката му изчезна, лицето му стана сериозно и изведнъж той напрегнато изрече:

— Нямаше да го понеса — каза.

Кейт се почувства като че се е блъснала с цяло тяло в тухлена стена и въобще не може да си поеме дъх. Забеляза, че очите му притъмняват и че той също не може да диша. Сред пушека, горещината и приближаващия огън, те се взираха един в друг с широко отворени очи и Блез пак почувства, че нещо се променя и пречупва в него.

— Кейт… — започна с тон, който я накара да потръпне и да види с изненада как кожата й настръхва. Тя бавно вдигна лице и усети как се приближава до него. Когато устните им се докоснаха, и двамата трепнаха, като че ги удари електрически ток. После той я прегърна силно, сякаш едновременно ужасен и удивен, и започна да я целува така, както тя си представяше само в най-смелите си сънища.

Това се разви само за секунди, но за тях продължи сякаш цяла вечност, докато не ги стресна някакво силно пукане, идващо отгоре и те отскочиха назад. Като че изплющя някакъв гигантски камшик. Вдигнаха очи към тавана и видяха цепнатини, които като отровни змии зигзагообразно прорязваха позлатения гипс.

— Боже, покривът! — Още докато Блез изричаше тези думи, стената в далечния край на стаята избухна в пламъци. Той отново я притегли към себе си. — Дръж се здраво за мен и каквото и да става, не се пускай — чуваш ли?

Той се опитваше да се надвиква с бученето на огъня. Кейт кимна. За пръв път осъзна ужасното положение, в което импулсивната й глупост я беше вкарала. И че Блез Чандлър беше дошъл да я спаси. Усети как той здраво я хвана за ръка, преплитайки пръсти с нейните. Дланта му беше топла, силна и неописуемо сигурна. Тя се движеше по лепкавата паяжина, за която беше сигурна, че е сън и прокара палеца си по неговия. Той я стрелна поглед и когато очите им отново се срещнаха, тя пак почувства леко прималяване на стомаха. По блясъка на очите му разбра, че и той го е усетил. „Какво става?“ — помисли си тя замаяно, докато той бързо я изведе от стаята.

В приемната вече нищо не се виждаше от пушек, огънят бе обхванал и предната част на къщата, облизваше копринената дамаска, старинната патина, новопочистената и лъсната позлата, сложните филиграни, лакираните дървени подове.

Кейт усети как Блез я тегли надолу да коленичи, после допря устни до ухото й, за да го чуе сред вихъра на огъня, който фучеше като експресен влак.

— Ще се облегна на парапета, за да стигнем до стълбите, не се пускай от мен, в този дим няма да мога да те намеря.

Бавно, сантиметър по сантиметър, изпълзяха по площадката. Блез по-скоро усещаше посоката, тъй като в дима не бе възможно да се види каквото и да е. Дробовете на Кейт горяха, тя се задъхваше, докато огънят унищожаваше кислорода. Не виждаше Блез, единственият им контакт бяха ръцете им. Тя здраво се държеше за него. Ако щяха да умрат, поне да са заедно… След като го откри по такъв удивителен начин, нямаше да го пусне.

Задната част на приемната беше обгърната в пламъци, горещината беше непоносима, пушекът ги задушаваше, а шумът… Кейт нямаше представа, че огънят вдига такъв шум. Като че гърдите й бяха раздрани от нажежен ръжен и не можеше да вижда от сълзи и дим. В това време Блез слепешком опипваше парапета и когато протегнатата му ръка усети по-голямо пространство, разбра, че са стигнали до стълбата. Слава Богу! Трябваше да слизат бавно по стълбите, защото надолу бяха поне трийсет стъпала, но когато притегли Кейт към себе си, за да й каже да се спуска надолу по задник, отново ги заглуши цяла серия пукотевици. „Господи! — помисли си той. — Твърде късно е. Покривът… По дяволите, по дяволите и пак по дяволите! Защо сега? Защо ми показваш какво съм могъл да имам, когато е твърде късно? Наистина съм бил твърде сляп и тщеславен, за да видя какво има под собствения ми нос? Така ли хората си представят ада?“ Дръпна Кейт към себе си, прегърна я през раменете, притисна главата й към гърдите си и допря устни до ухото й.

— Покривът пропада — извика, а мъката и гневът му бяха тъй разпалени, както и огънят. Кейт го чу и го разбра. Огънят изгори нещо много повече от къщата. Тя го прегърна, притисна се към него — гърди към гърди, бедро до бедро, буза до буза — и така коленичиха на горната площадка. На Кейт й се стори, че чува той да мълви името й с жалостен болезнен глас и в този миг покривът се срути.

 

 

Но тъкмо това ги спаси, защото вместо да си затрупат обгорелите останки от покрива, върху тях се изля вода. Огромната оловна цистерна на равния покрив се пръсна от горещината и подобно на гигантски водопад, хиляди литри вода се плиснаха надолу, помитайки вече отслабените греди. Силата на пороя беше такава, че откъсна Блез и Кейт от земята и ги понесе надолу по стъпалата като сухи листа. Кейт изкрещя веднъж името на Блез, но водата я задави, сблъска се с него, после се тласна в стъпалата, в парапета. Боклуците, пометени заедно с тях, я удряха отвсякъде. Блез инстинктивно бе вплел пръсти в косата на Кейт, която, когато се намокри се слепна за тях. Кейт усещаше болката, но тя не й пречеше, защото това означаваше, че той е жив.

Буйният поток ги избута надолу по стъпалата, претърколи ги, извади въздуха от дробовете им, а горещината от огъня, който димеше и съскаше като разгневена змия, ги смаза. Блез все още се държеше за косата на Кейт с почти маниакална решимост, но при падането по дългата стълба нещо го удари по главата и той загуби съзнание. Пръстите им бяха тъй здраво сплетени, че двамата се изтъркаляха заедно надолу по последните стъпала и по покрития с мрамор под на приемната, където водата ги запрати в огромните железни врати с такава сила, че подбедреницата на Блез се пречупи като клечка. Кейт бе захвърлена върху него и тялото му й послужи като буфер. Останаха да лежат така, с вплетени ръце и крака. Кръв течеше над лявото ухо на Блез, левият му крак висеше странно от коляното надолу, а лицето й бе заровено в слабините му.

Кейт дойде на себе си само след секунди. Свести се замаяна от болки по цялото тяло, уморено се огледа, пое въздух и изкашля водата от дробовете си. Тогава си даде сметка къде лежи. „Боже мой…“ — промълви и започна да се кикоти истерично. Потокът от вода така да ги помете… Успя да надигне глава, но видя, че от главата на Блез тече кръв и че левият му крак е необичайно изкривен. Чуваше как огънят съска. Със сетни сили се надигна на ръце и крака и усети как заедно с нея се вдигаше и ръката на Блез. Болеше я навсякъде. Опита се да освободи пръстите му, но те тъй силно стискаха косата й, че не можеше да мръдне повече. Извика високо:

— Помощ…! — отново започна да губи съзнание, чу стъпки, усети, че нечии ръце я вдигат, а някакъв глас възкликва изумено:

— Боже мой, живи са! Бързо носилките…

— Блез… — измънка Кейт, потъвайки в поглъщащата я тъмнина.

— Той е добре… в способни ръце, които ще се погрижат за него…

— Да го видя…

— Ще го видите, мис, ще го видите…

Тя се усмихна замечтано и припадна.