Вера Коуи
Богатство и сълзи (11)

Единайсета глава

Както вече й бе станало навик, преди да започне деня си, малко след девет и трийсет Кейт слизаше по стълбите в централната зала, за да се увери, че работата вече е започнала и служителите, които приемат външни лица са по местата си. Дълбоко пое дъх и усети атмосферата, която бе типична за „Деспар“. Тук ставаше всичко. Тук хората, които имаха нещо за продаване, установяваха пръв контакт с „Деспар и Сие“. Идваха с надеждата да им съобщят, че ценната им семейна наследствена вещ струва едно малко състояние, че картината, часовникът или масата е рядко произведение на изкуството.

Кейт с усмивка отвръщаше на поздравите за добро утро, които получаваше отвсякъде, доволна, че както винаги, всичко функционира нормално и сигурно, след като преди месец започна официално пробната й година.

Вече седеше със самочувствие на бюрото си. Промяната протече гладко. Кейт доказа желанието си да учи, да поема отговорност и да взима решения, които зависеха само от нея. Научи се какви съвети да приема и какви да отхвърля. Според обстоятелствата беше пряма и открита. Без да се колебае се обръщаше за помощ и молеше околните да проявяват търпение и разбиране. Поставяше на масата онези карти, които смяташе за разумно, държейки в ръкава си няколко аса за всеки случай.

Наложи нова система за проверяване на редкия ориенталски порцелан, който се предлагаше за продажба. В бъдеще щеше да минава през най-щателна експертиза — щяха да проверят не само произхода му из историческите книги, но и човека, който го предлагаше. И при най-малко съмнение предметът щеше да се подлага на термолуминесценция. Началникът на финансовия отдел вдигна ръце от ужас заради цената й, но Кейт настоя, като постигна компромис с него, съгласявайки се сумата за теста да се заплаща от клиента, ако не е известен на „Деспар“.

Отбеляза и първата си придобивка. Още докато беше в малкото си магазинче, й бяха предложили корейска ваза от 17 в, в синьо и бяло във вид на дракон, която тя позна, че е част от наследството Стейлинг — прекрасна колекция от източно изкуство, съставена от бивш британски посланик в много източни страни. Мъжът, който я продаваше, се издаде като поиска много по-малко от истинската й стойност. Преди да си легне, Кейт четеше каталози и различни брошури, затова бе придобила енциклопедични познания в коя къща в провинцията какво има и затова веднага позна вазата. Като му каза, че има клиент, който се интересува от корейска керамика, но за съжаление е извън града, тя го помоли да се върне по-късно през деня, след като се свърже с него. След хъкане и мънкане човекът се съгласи и в мига, в който той затвори вратата след себе си, Кейт позвъни на уредника на наследството Стейлинг. Вазата наистина се оказа открадната. Попечителите на наследството бяха дълбоко благодарни на Кейт и когато тя отказа награда, й помогнаха, като й прехвърлиха бизнес. Сега старият Джъстин Стейлинг — последният попечител — беше починал и според условията на завещанието на лорд Стейлинг, колекцията трябваше да се продаде. „Деспар“ беше избран за аукциона.

Акциите на Кейт растяха. От няколкостотин години колекцията Стейлинг будеше всеобщо възхищение и съдържаше някои особено ценни вещи — не само порцелан, но и изделия от нефрит и слонова кост, килими, халати, дърворезби, лакирани мебели и много изящни японски ръкописи. Първоначалната цена на цялата колекция беше пет милиона лири.

— Искам особено красив каталог — нареди Кейт на началника на отдела. — Ако добре се илюстрира, на някои хора ще им потекат лигите от слоновата кост и лакираните изделия. Уговорката е за пет милиона, но ако сравним колекцията с търговете напоследък, би трябвало с лекота да надхвърлим сумата.

Кейт смяташе, че този успех е компенсация за първия й провал, който я стъписа и я изплаши ужасно. За да не забравя случилото се и да не повтаря същата грешка, на стената в кабинета си бе окачила в рамка статията „Аукционна зала“ от в. „Таймс“, която й причини прекалено много терзания и която бе научила наизуст.

„Вчера дилърите на порцелан бяха изумени, когато «Кристи» продаде част от сервиз за чай от ранен уърстърски порцелан (около 1750 г.), украсен с популярния мотив «момче върху бизон» — хубава имитация на китайски рисунки — на цена почти три пъти по-висока от очакваната.

От друга страна, в «Деспар», намиращ се на един хвърлей от «Кристи», цените вървяха под очакваното.

Дори Кейт Деспар, която напоследък се смята да изпратена от Бога за «Деспар», не успя да постигне нищо, освен болезнено ниски цени. Предмети, които по-рано вървяха за над 500 лири, сега достигнаха едва 200, а една голяма част — приблизително 40 — от приготвеното не успя да се продаде.

Мис Деспар изрази разочарование от слабия пазар, но не губи увереността си, че спадането на цените е само временно. «Човек не може непрекъснато да печели» — заяви тя. Както и да е, явно, че в интерес и на купувачи, и продавачи ще бъде, ако аукционна къща от калибъра на «Деспар» наблюдава пазара и съветва клиентите си да задържат колекциите си, докато дойде момента, в който ще получат желаните цени.“

Кейт почувства такова унижение, каквото не беше изпитвала никога. Особено след като я бяха предупредили, че консигнантът предлага много високи цени.

Научи, че обикновените търгове, каквито ставаха със стотици за всяка отделна вещ, бяха тези, които носеха постоянен доход на „Деспар“. И ако клиентите искаха неприемливо високи цени, тя любезно, но твърдо им отказваше.

Въпреки, че получи наследството Стейлинг и други аукциони на стари майстори, на старо английско сребро, на персийски и китайски копринени килими, имотът, който много искаше да спечели за „Деспар“ беше Кортланд Парк, натъпкан до тавана с прекрасната колекция на покойния Джон Рандолф Кортланд — американски милионер, който в края на миналия век напуснал родината си в търсене на по-аристократичен живот. Изхарчил милиони в желанието си да получи титла, не успял в това, но не прекъсвал да трупа колекция от всичко, което му харесало. Доживял до деветдесет и осем годишна възраст, а след смъртта му, попечителите на имението обявили къщата и съдържанието за продан. „Сотби“ и „Кристи“ проявяваха голям интерес.

Кейт имаше и още една причина да бъде толкова решителна — почти задушаващия я слух относно предстоящия търг на доведената й сестра в Хонконг. Говореха, че сам за себе си каталогът на аукциона ще представлява произведение на изкуството. Казваха, че цените ще стигнат нечувани размери. Кейт трябваше да спечели Кортланд Парк или щеше да загуби битката още преди да е започнала. „Деспар“ беше поканен да направи оценка, но също и „Сотби“ и „Кристи“. Щеше да стане огромен търг. Имаше хиляди вещи, сред които и голям брой френски картини — Буш, Фрагонар, Делакроа и Ингрес, — както и френски мебели, стояли някога в залите и стаите на Версай.

Кейт любезно обясни на една възрастна посетителка, каква е стойността на донесения от нея предмет и тъкмо се канеше да се качи горе, когато един висок елегантен мъж, сякаш току-що излязъл от списание, тръгна към нея с цилиндър и бастун в ръка. Яката на палтото му, облечена с кадифе стоеше прекрасно на широките му рамене, имаше и очарователна усмивка на хубавото си лице.

Кейт спря.

— Мога ли да ви помогна?

— Надявам се. Аз съм Никълъс Чевли.

Човекът, който решаваше кой ще продаде Кортланд Парк и всичко, намиращо се в него. Кейт беше доволна, че се облече грижливо този ден, тъй като в единайсет часа щеше да дойде много важен клиент — искаше да го придума „Деспар“ да продаде великолепния му Веласкес. Знаеше, че изглежда добре. Съзря искрата на възхищение в лешниковите му очи и каза много любезно:

— Разбира се. Надявах се да се срещнем, мистър Чевли, но това е неочаквано удоволствие — подаде му ръка.

Той я стисна здраво и продължително.

— Надявам се, че нямате нищо против, че идвам тъй неочаквано.

— Моля ви. Смятам, че е отлична идея. Искате ли да ви разведа?

Бързо хвърли поглед към часовника си. Имаше време.

— С най-голямо удоволствие — още една очарователна усмивка. — Боя се, че нямам голяма представа от аукционни къщи, както и от света на изкуството.

„Не, разбира се — помисли си Кейт. — Хора като вас си имат дилъри.“ Никълъс Чевли беше борсов агент, занимаваше се с акциите на Джон Рандолф Кортланд и явно толкова добре го вършеше, че старият човек го бе определил за изпълнител на завещанието си.

С него направиха пълна обиколка, тя отговори на въпросите му, показа му всичко, по пътя му даде информация за някои неща, благодарна, че бяха от такова естество, че можеше веднага да удовлетвори любопитството му. Бе доволна и от възможността да му покаже, че е шеф на толкова голяма къща. Запозна го с някои ръководители на отдели, а в десет и половина го въведе в кабинета си.

— Твърде интересно — каза той, сядайки на стола, който тя му предложи. — Нямах представа, че аукционна къща върши толкова сложни операции.

— Това е от много дълго време, стараем се да правим така, че всичко да тече гладко — каза му искрено Кейт. — Баща ми беше човек, който, когато види, че нещо върви, не го променяше. Така всичко вървеше идеално.

— Съвсем правилно.

След това се заеха да обсъдят как „Деспар“ да направи търга. Кейт досега доста бе мислила по въпроса, затова сладкодумно започна:

— Каталогът трябва да бъде готов няколко месеца преди това. Предполагам, ще бъде доста голям, тъй като има много неща, които би трябвало да влязат в него. Ще бъде цветен, разбира се. Ето това имах предвид… — извади готови каталози за търга на къщата Чантри от предната година.

— Великолепно — промърмори Никълъс Чевли, докато ги прелистваше. — Поздравявам ви за фотографа. Дори на снимка нещата изглеждат такива, че на човек да му се прииска да ги има.

— Въпрос на опит — каза Кейт с усмивка.

— Ако търгът се възложи на вас, кога бихте предложили да се състои?

— През есента — отвърна Кейт без колебание. — Когато всички са се върнали в Лондон, за да можем да му направим реклама. И без това докато се прави и се отпечата каталогът ще е необходимо много време; това е една добра възможност да събудим колкото се може по-голям интерес.

Той кимна, но вметна малко нацупено:

— Боя се, че къщата е доста разхвърляна. Мистър Кортланд не е подредил колекциите си, нито пък имаше свой каталог, макар че знаеше къде е всичко — до последната сребърна чаена лъжичка.

— Така и би трябвало да бъде — подхвърли тя.

— Тогава кога бихте могли да дойдете и да огледате?

— Смятам, че колкото по-рано, толкова по-добре…

Той пак кимна.

— Добре. Тогава да кажем, някой ден следващата седмица?

Кейт погледна бележника си.

— Сряда ще ви бъде ли удобно?

Той бръкна в джоба на сакото си и извади тънко тефтерче.

— Прекрасно. Мога да ви взема оттук и да ви откарам дотам. Ще прекараме деня там — сигурен съм; ще ви трябва много време, докато разгледате всичко. Да кажем десет часа?

Внесоха кафе и те се заприказваха за други неща, но Кейт забеляза, че през цялото време Никълъс Чевли я оглежда не толкова като президент на „Деспар“, а като мис Катриона Деспар. Такова нещо никога не й се бе случвало — не и с такъв мъж. Стори й се приятно и вълнуващо. Сега разбра как Доминик до Вивие върти толкова успешен бизнес. Но се изуми, че въобще й хрумна подобна идея. Времената наистина се менят, както и тя, разбира се. В единайсет без пет остави чашата си с известна доза неохота.

— Боя се, че в единайсет ще имам клиент…

Той живо се изправи. Този път ръката му задържа нейната още по-дълго.

— Тогава до сряда.

Кейт позвъни на секретарката си да го изпрати до долу. Усещаше, че е направила добро впечатление и по тази причина срещата й с лорд Евърсли премина при повишено настроение и свърши с подписване на договор за неговия Веласкес при първоначална цена пет милиона лири. Това щеше да бъде връхната точка от предстоящия търг на стари майстори.

Щом той си тръгна, Кейт се разтанцува из стаята, когато вратата се отвори и Блез Чандлър застана на прага. Тя се изчерви до корените на косата си, особено като видя развеселеното му изражение.

Беше дошъл заради официалното й встъпване в длъжност.

— Радвам се, че нещата вървят добре — каза той любезно.

— Колко добре? — осмели се да попита Кейт. — Знам, че не можеш да ми кажеш направо, но поне да загатнеш?

— Не мога. Остават четири седмици до първата четвъртина, тогава ще дойда и ще ти съобщя как стоят нещата — след като тя сведе очи, той продължи: — Но ако действително искаш да знаеш — каза дрезгаво, — изоставаш.

„Това би трябвало да я стресне“ — помисли си той. Беше си създал система, по която оценяваше общите суми не само месец по месец, а търг по търг и всеки месец беше едно и също — разликата между нея и Доминик се увеличаваше.

— Колко изоставам?

— Ако не намалиш разликата, няма надежда да я догониш. Ню Йорк работи практически нонстоп, а сигурно си чула и за търга на века в Хонконг — говореше рязко. — От цифрите, които виждам, на теб ще ти трябва нещо като търг на кралските скъпоценности, за да я настигнеш.

Кейт мълчеше. Тя го дразнеше. Искаше му се тя да спечели, но от друга страна не би се намесил в ничия полза.

Отношението му към нея беше противоречиво. От една страна уважаваше почтеността й по отношение на колекцията на баба му, а от друга я смяташе за проклета глупачка, че не използва всяко оръжие, което й попадне. По дяволите, не биваше да се замесва в този проклет цирк.

Насили се да бъде любезен.

— Предстои ли нещо хубаво?

— Надявам се — отбранително каза тя.

„За Бога! — каза си злобно той. — Тя смята, че съм способен да взема нечия страна.“

— Как е баба ти? — попита приветливо Кейт.

— Занимава се с уреждането на Музей на западното изкуство „Чандлър“ Ранчото и всичко в него ще бъде оставено като подарък на щата Колорадо.

Лицето на Кейт светна. Той се смая. Защо по дяволите я бе смятал за обикновена?

— Много се радвам…

— Даваш ли си сметка, че ако беше продала колекцията, с Доминик сигурно щяхте да се изравните? — попита той с неприятен тон.

— Да, но пак бих постъпила така.

— Какво общо имаш ти и неприкосновеността на изкуството? — сряза я той.

Тя го изгледа твърдо.

— Изкуството е вечно. То е плод на човешкия гений. Голямото изкуство показва величието на човешкия дух. Продавам го на търгове, защото хората го искат от мен, но ако имах избор, бих го поставила под постоянна защита, за да могат бъдещите поколения да хвърлят поглед назад и да видят как сме живели, какви сме били и защо. Също и заради красотата му и удоволствието, което то носи. Никога ли не си се спирал пред някоя велика картина и след това не си ли се чувствал по-добре?

— Не.

— Ти просто не смяташ, че това, което правя аз е важно, нали?

— Не — отвърна той вече съвсем раздразнен. — Смятам, че хората, които днес дават милиони за един квадрат нарисувано платно или за парче порцелан, го правят за печалба, а не от любов към голямото изкуство.

Тя слабо се усмихна.

— Ти току-що обясни, защо казах на баба ти да не продава колекцията си.

Той неочаквано се разсмя.

— Тушира ме — стисна ръката й приятелски, такава бе и усмивката му, когато й пожела довиждане.

Тя остана на прозореца и го проследи как пресича платното и се качва в дългата си черна кола. Въздъхна, върна се към бюрото си и видя Роло, застанал пред него.

— Нужно ли е да ме дебнеш като някакъв убиец? — попита го сърдито.

— Дойдох да те питам какво стана със стария Евърсли.

— Подписа договора.

— Браво на теб.

— Другата седмица отивам в Кортланд Парк. Никълъс Чевли дойде по-рано и ме попита дали може да ме закара да разгледам.

Той вдигна учудено посивелите си вежди.

— Това е голяма работа, мила. Големите момчета командват парада.

— Тъкмо затова го искам за „Деспар“.

— Имаш нужда, като се сметне какво прави сестра ти. Той каза ли нещо?

— Само че много изоставам.

— Ти не го ли притисна да ти каже нещо повече?

— Не бъди глупак, Роло и не го мисли за такъв. Той веднага би разбрал.

— Това не би я спряло да изтръгне всичко от него.

— Казвала съм ти го и сега ти го повтарям: аз не постъпвам така.

— Много жалко.

Вратата се затръшна след него. Кейт с въздишка се отпусна на стола. С Роло ставаше все по-трудно, усещаше, че се отдалечават един от друг. Като че си нямаше достатъчно грижи!

Едва сега бе започнала да разбира, че „Деспар“ може да изглежда спокоен на повърхността, а всъщност да е същински мравуняк. Че съчетаваше ерудицията на първокласен музей, дейността на търговска банка и търговската съобразителност на голям универсален магазин. Стана от стола си и отиде в личната си стая, за да се подготви за работния обяд с управителния съвет. Щяха да обсъждат търга на старите майстори и тя щеше да постави въпроса дали да се заемат с търга на Кортланд Парк, при условие, че всички са съгласни тя да води аукциона…

 

 

На другата сутрин секретарката й звънна да й съобщи, че някоя си сеньора де Баранка е дошла и настоява да се срещне с мис Деспар.

— Коя е тя? — попита Кейт, сигурна, че Пени трябва да е разбрала.

— Съпруга на Хаим де Баранка — аржентинец, много богат, май че играч на поло. Но тя е американка.

— Какво иска?

— Не желае да съобщи на никого, освен на теб — тя е от тези, които се занимават само с шефове.

Кейт се заинтригува. Не биваше да отпраща никого, човек никога не знае кога могат да му предложат да продаде нещо наистина ценно.

Сеньора де Баранка влезе сред облак „Джой“, облечена с визон. Беше около четирийсетгодишна, убийствено елегантна, носеше чанта от кожа на алигатор и плосък пакет, увит с кафява хартия. „Значи картина“ — помисли Кейт, докато я поздравяваше с „добре дошла“.

— Имам една картина за продан и тъй като не разполагам с време — заминавам за Париж следобед, — реших, че е най-добре да говоря направо с вас — огледа Кейт критично от горе до долу. — По-млада сте, отколкото си представях, но ми казаха, че разбирате от изкуството на американския запад.

— Изучавала съм го — съгласи се предпазливо Кейт, — но то е по-скоро хоби, отколкото специалност.

— Тук имам един Ремингтън… — докато говореше, тя отваряше пакета и извади малка маслена картина.

Доволна, Кейт забеляза, че представлява пейзаж от Запада, но се сепна, когато жената обърна картината и й я подаде, защото веднага я позна. Последния път, когато я видя, тя висеше на стената на един от горните коридори на розовия палат, известен като ранчо „Щастливият долар“.

— Казаха ми, че е чудесен Ремингтън, рядък, понеже той обикновено не е рисувал пейзажи. В семейството ми е от много години. Дядо ми се е познавал с Фредерик Ремингтън.

Тогава Кейт разбра коя е сеньора де Баранка. Беше Консуело — сестрата на Блез Чандлър. Картината, която предлагаше за продан — Кейт беше сигурна в това, — не бе нейна. Вероятно я е откраднала. Погледна студеното лице и потискайки гнева си, изрече с безизразен глас:

— Да, много хубав Ремингтън.

— Вашият клон в Ню Йорк продаде един преди няколко месеца за половин милион долара. За колко преценявате, че ще се продаде тази?

— Без да се колебая като първоначална цена бих дала четвърт милион лири.

Тъмните очи проблеснаха.

— Кога?

— Трябва да й се намери място на първия подходящ търг.

— Колкото е възможно по-скоро. Не мога да чакам.

— Освен това ще трябва експертиза.

— Тя е подарък на дядо ми — каза Консуело де Баранка. — Той беше Черният Джек Чандлър. Ако погледнете отзад, ще видите надписа.

Кейт обърна картината. „На стария ми приятел Черният Джек Чандлър за спомен от щастливите времена. Фредерик Ремингтън. Октомври 1899 г.“ — гласеше избелелият надпис.

— Ако ви трябва нещо повече, направете проучванията си… ето — отвори скъпата си чанта от алигатор, извади кутийка с визитни картички от същата кожа, измъкна една оттам и я пъхна в ръцете на Кейт. — Обаче не искам името ми да се споменава на търга — сви рамене. — Ако се узнае, че разпродавам колекцията си…

„Твоята колекция?“ — помисли си Кейт.

— Защо дойдохте при мен? — запита Кейт.

Още една усмивка.

— Вярвам, че познавате брат ми — Блез Чандлър?

Кейт изрази очакваната изненада.

— Тези препоръки достатъчни ли са?

— Разбира се, че познавам мистър Чандлър, но в този случай защо не предложите картината на жена му?

— На Доминик ли? Едно време бих го направила, но вече не се виждаме. Освен това, вие не сте ли в някакво съревнование с нея? — тънките начервени устни се извиха злобно. — Как се разбирате с Блез?

— Почти не го познавам — отвърна сковано Кейт.

— Труден случай, нали? Той и жена му много си подхождат. Срещали ли сте се с нея?

— Веднъж.

Изсмя се рязко.

— Обичат се до полуда… любовта направо ги е изпепелила — после се върна на темата си. — След колко време ще бъде търгът?

— Предвидили сме търг на американско изкуство през следващите шест седмици.

— Шест седмици?

— Ако желаете да продадете картината сама, тогава…

— Но на търг бих получила повече, нали?

— Много колекционери се интересуват от американско изкуство, сега то е много модерно.

— Искам да получи най-високата си цена. Значи шест седмици.

Кейт не отговори направо, че ще продаде картината. В арогантността си Консуело де Баранка прие, че така ще стане. За нея въпросът бе решен.

— По адреса на картичката ще ме намерите. В случай, че не ме откриете, съобщението ще достигне до мен, където и да съм. Значи това е всичко?

— Не искам да ви задържам — каза вежливо Кейт.

— Но ще задържите картината, нали?

— Да — каза Кейт. — Оставете я при мен.

Консуело доволна пое дъх.

— Отлично — изгаси цигарата си и се изправи. — Трябва да бързам. Самолетът ми… Радвам се, че се запознахме, мис Деспар. Поздравете Блез от мое име. Не се съмнявам, че ще го видите преди мен.

Излезе, като остави след себе си дълбока омраза в сърцето на Кейт. Нахалната кучка всъщност е откраднала картината от собствената си баба. Което я прави, както Роло накратко би я нарекъл, негодница.

Без никакво съмнение Консуело е вярвала, че отсъствието на една малка картина сред толкова много никога няма да се забележи. „Явно, че не познава баба си — помисли си Кейт. — Агата помни кое къде е и кога е поставено там. Сега трябва да й съобщя за това. В никакъв случай не бих могла да продам открадната собственост — защото точно така се получава, макар и тази брантия да е роднина на собственичката. Херцогинята много ще се ядоса, ако се разчуе… Боже, защо това трябваше да ми се случи сега?“ Какво си мисли Консуело де Баранка? Защо й изтърси тази лъжа, че е скарана с Доминик?… Направо я блъсна главата. „Обзалагам се, че тя е накарала Баранка да го извърши! Пак се опитва да ми скрои номер!“ После си спомни, че Доминик никога не е ходила в ранчото и няма представа какви съкровища крие.

Погледна часовника си. В Колорадо е седем часа. Трябва да изчака, докато херцогинята стане от сън, а това става около осем. Тогава ще й позвъни и ще й обясни.

След като херцогинята разбере, ще вземе необходимите мерки по отношение на внучка си, а ако случайно Доминик е замесена, ще пъхне прът и в нейните колела. Що се отнася до бъдещо сътрудничество с Консуело де Баранка и „Деспар“… Не беше вероятно да пусне слух, че „Деспар“ не е от класа, защото всички щяха да разберат, че се е опитала да продаде нещо, което не й принадлежи. Патова ситуация. Поне благодарение на Бога не бе подписан договор, защото тогава буквално би било невъзможно да се оттегли картина от търг.

Вътрешният й телефон звънна. Дороти Бейнбридж — началник-отдел „Каталози“, попита дали може да дойде. Гласът й звучеше сърдито. Сега пък какво има? Започна да се терзае Кейт. Само какъв ден се очертава!

Дороти Бейнбридж дойде да се оплаче от безцеремонното вмешателство на Роло в нейния отдел. Кейт я увери, че той не действа по нейно нареждане, обеща, че ще говори с него за това и изрази увереността си в професионализма на своя персонал.

Дороти се успокои, а Кейт се изправи, отиде до шкафа с питиетата и сипа по чаша шери.

— Радвам се, че дойдохте. Ще ви кажа нещо поверително. Към нас се обърна изпълнителят на завещанието на покойния Джон Рандолф Кортланд относно търга на къщата и всичко в нея. Това би изисквало много специален каталог…

— Кортланд Парк! Би било истинско постижение.

— Още не всичко е решено — охлади я Кейт с усмивка, — но смятам това да е най-доброто ни попадение. Как бихте могли да подготвите такъв каталог, който да направи много силно впечатление? Известно ми е колко сте прецизна и колко държите на всичко, което правите — усмихна й се сърдечно. — Знам също, че каталозите на „Деспар“ вдигнаха високо летвата за този вид издания.

Дороти Бейнбридж се изчерви от удоволствие. Когато след петнайсетина минути стана да си върви бузите й бяха порозовели не само от шерито. Бе направила няколко много важни и приемливи предложения.

Щом вратата се затвори, Кейт позвъни на секретарката си.

— Пени, би ли открила мистър Белами, където и да е, и му кажи, че искам да го видя незабавно.

След няколко минути той влезе.

— Мадам президент — поклони се иронично. — Слушам и се подчинявам.

— Така ще бъде и в бъдеще, Роло, иначе няма да има на кого да се подчиняваш.

Той се отдръпна като кобра и я изгледа с високомерна усмивка. Тогава забеляза, че Кейт е пламнала.

— Току-що ми се наложи да успокоявам много разгневената Дороти Бейнбридж, която заплаши, че ще напусне, защото ти си бъркаш носа в отдела й. Тя е един от най-добрите каталогисти в професията, баща й е бил дилър и познанията й в областта на изкуството са енциклопедични. Предупреждавам те, Роло, ако се стигне до избор между теб и нея, тя остава!

Той побледня от яд. Беше му трудно да повярва.

— Ти се броиш за мой личен помощник, Роло, не си тук, за да ми създаваш главоболия! Имам си достатъчно грижи. Моля те да запомниш, че нарежданията тук давам аз.

— Аз не съм ничий наемен работник!

— Ти никога и не си назначаван за такъв — подхвърли му Кейт. — Априори прие, че отиваш там, където съм аз, защото си моя сянка.

— Доста дълго беше доволна, че е така.

— Ти ми каза да порасна, Роло. Защо не можеш да разбереш, че наистина пораснах?

Втренчиха се един в друг.

— Неблагодарна малка кучка! — през зъби процеди той със зачервено от гняв лице.

— Не, не съм неблагодарна. Дължа ти много, но не мога да ти позволя да си разиграваш коня. Единственото, за което те моля, е да престанеш да дразниш хората. Остави ги да си работят, правили са го дълго преди ние с теб да се появим на сцената.

— Не върша ли нищо добро?

— Да, много пъти си доказвал колко си ценен. Имам нужда от твоите очи и уши, но не мога да си губя времето, за да лекувам раните и да бърша сълзите на обидените от теб хора. Ти имаш язвителен език и го използваш, където трябва и където не.

Нещо в израза й, в напрегнатостта на тона й, произведе ефект на спирачка върху него.

— Неприятности ли имаш?

На лицето й разцъфна усмивка.

— Виждаш ли. Ето, за това си ми нужен. Да, неприятности… — разказа му за Консуело де Баранка и Ремингтън.

— Пак същата работа като с коня.

— Вероятно. Знам само, че трябва да се обадя на мисис Чандлър.

— Разбира се. Истината и нищо друго, освен истината.

— Точно това ще направя и то веднага. Виждаш ли пред какво съм изправена? Не ми утежнявай живота.

— Малки сополиви доносници. Като че ли давам пет пари за тях и за нещастните им отдели. Имам по-важна работа да върша — с тези думи той се измъкна от стаята.

Кейт облегна глава на ръката си. Макар и да не й се искаше, се разсмя. Роло беше като шамандура, която винаги изплува на повърхността, независимо колко силна е бурята. Погледна часовника си — в Колорадо беше осем и половина. Набра номера.

Агата изслуша сбития й разказ и заключи:

— Значи оттук я е взела.

— Ти откри ли, че липсва?

— Съобщиха ми в деня, в който си замина. Нали знаеш, че има кой да бърше прах.

— Предполагах, че рано или късно ще се разбере — каза Кейт с облекчение в гласа.

— В случая рано. Тя искаше пари, но аз не й дадох. Предполагам, че е взела картината, понеже се е почувствала засегната. Не се безпокой. Аз ще се справя с внучката си. Пази картината, ще изпратя някой да я вземе. Правилно постъпи и съм ти задължена.

— Няма никакво законно обвързване. Само устно се съгласих да я продам.

— Знам, че си разумна — изрече дрезгаво старата жена. — Поставила те е в незавидно положение, Кейт, съжалявам. Не се тревожи повече, чуваш ли? Как вървят нещата?

— Е, вървят — призна Кейт и се засмя, — но още не знам как ще свърши всичко.

— Първа на финала, разбира се — каза й веднага Агата.

Чу познатото изграчване и после линията прекъсна.

— Херцогиньо, ти си ми опора.

— Ще се чуем пак. — Чу познатото изграчване и после линията прекъсна.

Кейт остави слушалката на място и въздъхна дълбоко.

— Бог, да те благослови, Агата Чандлър — каза на глас.

 

 

Блез Чандлър беше в леглото с жена си, когато баба му позвъни. Докато говореше, жена му го гледаше едновременно нетърпеливо и с неприязън — от отговорите му не успя да разбере за какво става дума. Агата му каза за картината и му нареди да отиде при Кейт, за да я прибере.

— Ще отида колкото се може по-скоро — обеща той, като реши, че то ще стане по-скоро късно, отколкото рано.

Доминик го запита лениво:

— Какво беше този път? — прокара умело ръце по тялото му, притискайки местата, където би предизвикала наслада и болка, забивайки ноктите така, че да изтръгне охкане. Езикът й следваше ръцете й по навлажнената, пламнала кожа; малките й остри зъби лекичко го гризваха. Бе разбрала, че се обажда баба му.

— Нищо важно — отвърна замаян Блез, съзнавайки само онова, което тя му причиняваше.

— Да ти се обади сега не е ли важно?

— Знае къде съм, а не какво правя — промърмори той, затаил дъх.

— И какво искаше да направиш?

— Както винаги, да оправя една каша.

— Бедният ми дивак. Винаги си й под ръка. Не знам дали защото ти вярва, че ще се справиш с всичко, каквото и да ти поръча, или защото в твое лице все още вижда момчето, взела под крилото си преди толкова години…

— И двете — отвърна Блез и изпъшка.

Готвеше се да му задава още въпроси, когато той дрезгаво изрече:

— Не спирай…

— Реши да отложи въпросите за по-късно. Когато се отпусне, Блез би бил по-разговорлив. Захвана се на работа, за да го направи съвсем отстъпчив.

— Е… — гърлено изрече по-късно, опряла лице на гърдите му, чувайки дъха му под бузата си, — откакто си тук виждал ли си Деспар?

— Вчера случайно.

— Тя спомена ли как вървят нещата?

— Каза само, че били „много добре“.

— Разбирам, че са й предложили да продаде Кортланд Парк и цялото му съдържание и това е най-многото, което може да получи. Познавам мъжа, който трябва да направи избора и тя въобще не допада на стила му.

— А ти да, така ли?

Доминик изви устни в усмивка, която беше едновременно прелъстителна и съсредоточена.

— Да, съвсем сигурно.

— Тогава защо не се е обърнал към теб?

— Ню Йорк още не е разработен, уви. Но след няколко години, уверявам те, ще бъде първото място, за което хората ще се сещат.

— Да можех да имам самоувереността ти — сухо каза Блез.

— Иначе къде щях да стигна?

— Поне сега докато си тук… — с ловко движение я обърна и тя се намери като в капан под него, но не изрази протест. Очите й блестяха.

— Толкова скоро? — измърмори, докато ръцете й го докосваха, галеха. — Наистина… — въздъхна, намествайки се. — Но за последен път. Утре рано сутринта заминавам за Париж.