Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Cveata (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Вера Коуи. Богатство и сълзи

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 1996

Редактор: Мария Акрабова

История

  1. — Добавяне

Седемнайсета глава

Доминик не се и замисли защо се отправи веднага към единственото място, което смяташе за свой „дом“ и замина при майка си, а не при съпруга си. Знаеше само, че иска да бъде някъде, където ще е в безопасност. В Прованс ще може да си отдъхне, там ще има време да мисли, да разсъждава, да планира. Имаше нужда да се отдалечи от всичко, което я заобикаляше напоследък, от разтърсващата новина, че се е забъркала с Триадите, че се е насадила в положение, което самата тя е спомогнала да се създаде и че за пръв път в живота си не може да намери изход. Майка й нямаше да й пречи и посещението й там не би подсказало на никого, че изпитва ужас. Точно обратното, ще докаже, че е предана дъщеря, дълбоко загрижена за майка си.

Катрин беше потънала още повече в света на фантазиите си. Поздрави Доминик с пълно безразличие, всичките й мисли бяха устремени към съпруга й и според думите на Марта, така беше постоянно.

Сега Марта попита колко време ще стои Доминик.

— Не знам. Напоследък работих много и имам нужда известно време да съм на спокойствие и тишина. Който и да ме търси, независимо кой е, няма ме вкъщи.

— А мосю Чандлър?

— Той няма да дойде. За всички останали си почивам и не отговарям на никого, разбра ли?

— Както желае мадам — после изрече тържествуващо: — Всъщност мосю Чандлър беше тук само преди седмица.

— Защо не ми каза? — остро попита Доминик.

— Не сте ме питали.

— Искам да ми докладваш за всеки посетител — настойчиво й напомни. — Дори и да не желая да го видя. Колко време стоя съпругът ми?

— Само една вечер. Мадам беше щастлива да го види. Тя е много привързана към него.

На обяд Доминик между другото попита майка си:

— За какво беше дошъл Блез?

— За да ме види, разбира се — отвърна самодоволно Катрин. — Искаше да знае дали съм добре, дали нещо не ми липсва или дали не искам каквото и да било.

— Това ли е всичко?

Сините очи на Катрин изразяваха смесица от изненада и обида.

— Какво друго би могъл да иска?

„И аз се чудя“ — помисли си Доминик. Винаги е проявявал търпение и привързаност към майка й, но да дойде чак дотук… Да е търсил нещо? От известно време имаше чувството, че задава прекалено много въпроси. Би ли могъл да знае нещо? Нямаше какво да знае. При първата проява на опасност — Роло Белами — фабриката беше преместена на друго място. Самият Белами нямаше вероятност да излезе от комата. Предположенията бяха, че дори и това да стане, няма да си спомня нищо.

Онова, което я безпокоеше, бе, че от нея искаха да смени компанията на превозвачите. Дали така целяха да я притиснат по-здраво в клещите си? А ако се разчуе, нали хората веднага ще помислят, че е свързана с тях и с престъпните им деяния?

Тъкмо преди да тръгне, Чао Ли отново я посети, което затвърди решението й да напусне Хонконг. Заяви му, че няма намерение да сменя превозвачите, а той да върви по дяволите. Няма да има повече търгове на фалшификати, макар че според първоначалния сценарий, в случай че първият търг мине както е запланувано, трябваше да се подготвят за втори. Сега не й се искаше да има нещо общо с тях. Изпълни целта си и направи невиждан аукцион. Тази мисъл донесе усмивка на устните й. „Да — помисли си, — разруших надеждите на Кейт Деспар да получи целия «Деспар».“

Докато не прочете в „Таймс“, че в лондонския „Деспар“ се състоял най-големият търг на скъпоценни камъни, провеждан някога в Британия и че точно за три часа били продадени накити общо за 14,800,000 лири. Прочете за „наистина великолепното нововъведение на мис Катриона Деспар скъпоценностите да се представят от манекени и така да се постигне най-благоприятен ефект, осигуряващ и най-добрите възможни цени.“ Смачка вестника с мръсна френска ругатня, изви го силно докато се разкъса, но тъй като все още не беше доволна, го наряза на ленти. После седна с молив, хартия и джобен калкулатор и за свой ужас откри, че Кейт я гони по петите. „Все още съм начело, но предстои този проклет търг на Кортланд парк и по всички изчисления той ще бъде нещо чудовищно. Ама че проклета работа! Трябва да я спра, но как? Не бива да забравям и подлия Никълъс Чевли. Лицемерният англичанин, който дръзна да вземе, без да даде нищо.“

„Бих я хвърлила в огъня, ако можех“ — помисли си Доминик. И тъкмо тогава застина. Огън, пламъци… Очите й блеснаха. „Ще стигнем до малка размяна — каза си тя. — Ако искат моята помощ, тогава имам правото да настоявам и те да ми помогнат. Много лесно могат да го направят — в Лондон има китайски квартал. Ще се върна в Хонконг и ще се срещна с Чао Ли. Ще го спечеля отново на моя страна. Не се е родил мъж, когото да не мога да манипулирам. Ако те направят онова, което аз желая, тогава ще постъпя така, както искат от мен и ще сменя превозвачите.“ Което — едва сега го разбра — още от самото начало е било крайната им цел. Всъщност, те не се интересуваха от търгове на фалшификати. Целта им бе да получат огромни печалби чрез износ на наркотици и да си осигурят законна фасада за пренасянето им. „Деспар“ беше идеалното прикритие, тъй като редовно и често се изпращаха пратки. Тя, разбира се, ще поиска процент. Печалбите ще бъдат невероятни. А после, когато „Деспар“ стане неин… За пръв път от много седмици тя спа дълбоко, не сънува и не взе никакво хапче.

 

 

Беше потънала в пълна забрава, когато тъмната сянка леко прескочи оградата на фермата, тупна на земята леко като изсъхнало листо и криейки се в сенките, тръгна безшумно към притъмнялата къща. Като паяк се изкачи по водосточната тръба, използва снишаващия се покрив, за да стъпи на него, докато открие онова, което търсеше — леко отворен прозорец на първия етаж. Този на банята на Катрин Деспар. Скачайки безшумно върху теракотния под, сянката с леки крачки прекоси банята и прилепи ухо към старата тежка врата. Много внимателно и изключително бавно открехна вратата. Чуваше се мърморене на женски глас в делириума на приближаващ оргазъм, който непрекъснато повтаряше едно име „Шарл… Шарл… о, Шарл…“ През отвора сянката огледа стаята — лампата върху масичката до леглото осветяваше жената, която явно се бе опряла на колене и лакти, с вирнат нагоре гол задник, а двете й ръце правеха нещо долу към чатала й. Беше се зареяла във фантазиите си и приближаващия оргазъм, гласът й беше тънък и писклив, тялото й се издигаше й се снишаваше, дразнено от пъхнатите в нея пръсти.

— Моя любов… да, о, да… — тя се разтрепери и заподскача, за да достигне удовлетворение не усещаше нищо друго, освен неотложната нужда на тялото си. В този момент не би чула и биене на барабан.

Тихомълком, фигурата се приближи до леглото откъм краката. Почти веднага в облечените с черни ръкавици ръце се появи малка стъкленичка, запушена с коркова тапа. След като тя бе отстранена, отвътре се показа тънка игла, от която капеше лепкава безцветна течност. Иглата бързо бе извадена и наместена в тънка тръбичка за духане. Сянката я вдигна към устните, които се разтвориха, за да я приемат. Когато Катрин с дрезгав вик избухна в оргазъм и започна да се извива и задъхва, иглата прелетя от тръбичката и с безпогрешна точност се забоде в меката тъкан в основата на черепа. Последният й дрезгав ликуващ вик заглъхна, тялото й се изви назад като дъга и се изпъна във върховния миг на екстаза, който дойде точно с настъпването на смъртта. Очите й се втренчиха невиждащо, докато тялото й се стовари настрани, а последният й дъх изсъска като въздух, който излиза от спукана гума.

Фигурата изчака десетина секунди, преди да пристъпи безшумно. Първо извади иглата, върна я в шишенцето и сложи стъкленицата в торбичката й. После огледа тялото, застинало във вечен оргазъм. Секунди по-късно сянката се отлепи от стената и се стопи сред дърветата, където изчезна.

 

 

Марта стана рано както винаги. Не можеше да промени навика си дори сега, когато имаше възможност да спи до по-късно. Свърши обичайната си работа, после приготви закуската на господарката си. След това прилепено се качи по стълбите.

— Добро утро, мадам — каза като влезе в спалнята, остави подноса върху шкафа до вратата, а после отиде да дръпне завесите на цветя. Нормално в ответ чуваше прозяващ се глас: „Добро утро, Марта“. Тази сутрин обаче нямаше отговор. Обърна се, отиде да вземе подноса и тръгна към леглото.

— Мадам!

Подносът падна, горещото кафе и мляко опръскаха краката й, но тя не усети. Разкрещя се неистово.

— Внезапна масирана сърдечна криза, мадам — каза доктор Морел на Доминик. — Станало е за секунди.

— Сърцето на майка ми беше напълно здраво.

Доктор Морел се изкашля дискретно.

— Бих искал да ви припомня, мадам, че при обстоятелствата, при които е намерена майка ви, когато е издъхнала, напрежението на сърцето в такъв момент!

— Сигурно не е по-голямо от това, което е изпитвала много пъти през живота си.

Още едно покашляне.

— Мадам Деспар остаряваше… — последва типично свиване на раменете. — Смъртта й е обичайна, мадам и то много приятна.

Доминик си спомни лицето на майка си — дали изразяваше агония или екстаз? Писъците на Марта проникнаха в дълбокия й сън, но гледката на тялото на майка й, позата, облещените леко изпъкнали очи, зяпналата уста и пръстите, впити дълбоко в нея я шокираха така, че начаса се разсъни. Плесна Марта силно и я накара да мръдне тялото в по-благоприлично положение. Но вкочаняването на тялото бе започнало, затова Доминик нямаше избор. Наложи се да разреши на доктор Морел да изследва тялото така, както го бяха намерили. Но той беше умен и опитен човек, който в четирийсетгодишната си практика като лекар беше виждал какво ли не, а Катрин Деспар не беше първото човешко същество, умряло в резултат на разтърсващ сексуален оргазъм. Ами случаят със стария мосю Мортран, чиито пръсти бяха вплетени в косата на младата жена, която го обслужвала с уста и за да я освободят, се наложи да отрежат косата й. По всичко си личеше, че бракът на Шарл и Катрин Деспар се е основавал по скоро на плътска, отколкото на духовна връзка…

— Бъдете спокойна, мадам — каза той на Доминик, — ще проявя крайна дискретност, а в дадените обстоятелства няма да се поколебая да подпиша смъртния акт.

След приключване на формалностите доктор Морел си тръгна, а Доминик отиде в кухнята, където Марта седеше пред чаша с коняк.

— Мадам — изохка тя и сълзи рукнаха от очите й, — такъв шок. Като си помисля, че мадам майка ви си отиде в такова положение… неизповядана и без благословия…

— За което няма да споменаваш нищо — нареди й Доминик. Изгледа с твърди като сапфири очи подутото й и зачервено лице. — Разбираш ли? Майка ми е получила сърдечна криза — това е всичко. Останалото е мълчание. Така няма да има никакви клюки. Ако си даваш сметка какво е добро за теб. Ясно ли ти е?

Марта, лишена от най-пикантната клюка, която би могла да сподели някога, кимна намусено, прикривайки нервността си. От години не можеше да спори с дъщерята на мадам. Ще го запомни, това ще й е успокоението. Като доброто вино, най-хубавите клюки узряват с годините…

Когато Доминик влезе да види подреденото тяло на майка си, стори й се, че Катрин прилича на восъчна кукла. Разбира се, сети се Доминик, няма грим.

Отиде до тоалетната масичка и отвори средното чекмедже, където Катрин държеше гримовете си — винаги от „Ланком“. Но щом отвори чекмеджето, ръката й застина, тъй като зърна предмет, който лежеше до ръчното огледало на майка й. Бавно, сякаш щеше да пипне неексплодирала бомба, ръката й се протегна към него, постоя нерешително, а после го взе. Беше кадифено калъфче за очила — черно, избродирано със златен дракон. От отвора му се показваха очилата на майка й. Доминик се отпусна на един стол. Никога по-рано не беше го виждала. Нормалното калъфче на майка й беше направено в нейния стил, а тази огромна глава с блестящи пайети бе напълно различна. Беше твърде ориенталска. Разтревожена, тя като замаяна започна да търси другото калъфче, което намери в чекмеджето на нощното й шкафче. Ръцете й трепереха, докато прехвърляше очилата от едното в другото, но в гласа й, когато по-късно показа черното калъфче на Марта, не се усещаше нищо друго, освен изненада.

— Знаеш ли на кого е това, Марта? Никога по-рано не съм го виждала… Или мама е променила стила си.

Марта сложи очилата си и взе калъфчето в ръце.

— Не, не е на мадам — каза решително. — Никога по-рано не съм го виждала.

— Може да го е купила — изрече Доминик нехайно. — Беше в едно от чекмеджетата й.

— Сигурно — съгласи се Марта. — Тя не би използвала подобно нещо. Често купуваше импулсивно разни неща, които по-късно никога не използваше.

„Но не и това — помисли си Доминик. — Мама никога не го е купувала. Било й е дадено. Или по-скоро, било е оставено аз да го намеря.“

Отново се върна в стаята на майка си. Там изследва тялото й бавно и внимателно, търсейки някакви улики. Не откри нито една. Тогава какво е станало? Майка й не бе умряла от масивна сърдечна криза, настъпила по естествен път, а по някакъв насилствен начин.

Не може да е от храната — и трите ядоха онова, което Марта беше сготвила. Нито пък от виното. Дали от някакво хапче? Прегледа всички шишенца и кутии в шкафчето й с лекарства в банята и не откри нищо друго, освен аспирин и други безвредни лекарства. Датите на шишенцата бяха стари, майка й по принцип не взимаше хапчета. Тогава какво? Как са я убили? Какво са й направили? Чувала бе за карате начини, при които ръце можеха да убиват. Но по тялото на майка й нямаше наранявания, никакъв белег, освен червено петънце на тила точно под косата й като че се беше почесала, както и няколко драскотини по пръстите й от работа в градината без ръкавици. Без съмнение там е била инжектирана.

Доминик претърси всичко, дори кремовете и лосионите в спалнята, шампоана за вана и талка. Убийствата вече се правят изтънчено, отровите могат да се добавят към нещо, което се приема всеки ден и е необходима само една малка капка…

Стоя и дълго мисли. Много са находчиви. Сигурно са проследили навиците на майка й, знаели са какво прави всяка вечер. По някакъв начин, който още не можеше да разбере, са я убили така, че да изглежда напълно естествено. Ако не си бяха направили труда да оставят следа за Доминик, тя никога не би се сетила.

Това си беше предупреждение, разбира се. За да знае тя, че трябва да действа по техните заповеди и че ако не изпълнява онова, което й се каже, съдбата й ще има същия фатален край. Потрепера. Те не познаваха майка й. Нито пък ги интересуваше. Чисто и просто е била средство в ръцете им. Изпадна в още по-голям ужас.

Сега е тяхна собственост, с нея могат да правят каквото, когато и както пожелаят. Усети, че я обзема паника, идеше й да се разкрещи, да се скрие някъде, да ги обвини…

Блез пристигна след броени часове. За щастие не идваше отдалече, само от Франкфурт.

Когато той дойде, тя се почувства по-спокойна и прие съболезнованията, като си придаде вид на тъжна и потресена. След като му разказа как бе намерено тялото на майка й, той каза само:

— Да, забелязвах, че потъва все повече във фантазиите си. Но беше щастлива. Кой може да я обвини?

— Не и аз — увери го Доминик.

— За късмет си била тук.

— Да, нали?

— Хубаво, че си намерила време да дойдеш при твоята заетост.

Тя огледа лицето му изпод клепките си. То не издаваше нищо. Тази проклета индианска безизразност можеше да вбеси човек. Но го остави да се заеме с уреждането на погребението, защото не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за положението, в което се намираше.

Блез разбра, че нещо гложди жена му. Беше като на тръни и изглеждаше прекалено смазана от простия факт на внезапната смърт на майка си.

На погребението присъстваха хора, които познаваха Катрин чрез Шарл. Тя имаше малко свои приятели поради това, че не ги желаеше — единственото, което някога бе искала, бе Шарл. Сега той ставаше неин завинаги. Заупокойната литургия беше тържествена, имаше много цветя. Марта подсмърчаше през цялото време — от мига, в който внесоха ковчега, до момента, когато го положиха в гроба на Шарл следвайки инструкциите в завещанието на Катрин. Там пишеше и че цялото й имущество остава на дъщеря й.

По-късно, отново във фермата, Доминик изнесе представлението на живота си: изглеждаше почти неземно в черно, движеше се почти като привидение, казваше каквото трябва и на когото трябва.

Самият Блез никога не беше виждал Доминик да изглежда толкова красива — движеше се грациозно, а линията на профила й, докато слушаше внимателно някаква стара маркиза, беше най-прекрасното нещо, което бе виждал у жена.

Той играеше своята роля, както Доминик — нейната и от време на време погледите им се срещаха и им идеше да се разсмеят. Странно, колко близко се чувстваше до нея. Както никога през живота си.

По-късно, когато всички си отидоха, седнаха на терасата под златистата светлина на късния следобед. Бяха все още близки, като че ли спазваха някакво примирие. Блез чакаше Доминик да му каже какво я гнети, сега беше идеалният момент. Но тя не го направи.

Бе потънала в нервно мълчание и той забеляза, че ръцете й непрекъснато си играят с нещо. Черно кадифено калъфче за очила с избродиран златен дракон! Не е в стила на Катрин, тя бродираше в нежни тонове, а това бе изработено с метален конец, докато тя винаги използваше коприна. Освен това, в него нямаше очила.

През нощта чу шум по коридора и като стана да провери какво става, видя Доминик, която се мъчеше да затвори прозореца.

— Стори ми се, че се удря — обясни му тя.

Но навън нямаше вятър. Нощта бе спокойна. Страхува се от нещо… или от някого? За да я успокои той се престори, че го проверява.

Когато си легнаха, тя се сви до него — искаше да му покаже, че не търси секс, а закрила.

— Благодаря ти, че дойде — прошепна тя след малко.

— Защо да не дойда?

— И на двамата ни е ясно, че напоследък нещата не бяха както трябва.

— Случва се в много бракове.

— След като мине тази година, всичко ще бъде различно — обеща тя.

„И по-добре.“ — помисли Блез.

Тя въздъхна.

— Двама души умряха за една година… кой си го е представял?

— Ако Катрин е с Шарл, в което тя вярваше, тогава защо се тревожиш?

— Ти вярваш ли?

— Не.

— Нито пък аз. Адът не е, след като умреш. Той е когато си жив и не получаваш онова, което желаеш.

— Значи затова си готова да видиш как всички други отиват там, но не и ти.

Тя се засмя.

— Ти пък… — каза по стария си начин, въздъхна, намести се удобно, доволна, че е на сигурно място. След минути заспа, а Блез лежа буден и дълго мисли.

 

 

Кейт влезе в спалнята. Бе запазила мебелировката абсолютно непроменена — леглото беше голямо, цветовете в стаята бяха винено и сиво, типични мъжки цветове. Баща й ги беше избрал, както и мебелите от палисандрово дърво. Настани се, облегна се на големите твърди възглавници и се пресегна отново към купчината писма. След като ги прочете за пръв път, заспа разплакана, отчаяно и непоправимо засрамена от себе си. Когато отново ги взе, а те съдържаха толкова много от личността на любимия й баща, се размисли дали чувствата й към Блез Чандлър — които се засилваха неудържимо, след като ги изпусна от бутилката — не бяха вид съдбовно изкупление.

След първия им прочит реши твърдо да изпълни всички надежди на баща си по отношение на нея, които бяха изразени толкова ясно в писмата. Ще стане момичето, което баща й обичаше. Твърде късно осъзна, че след заминаването му тя престана да обича себе си. По-скоро се мразеше заради онова, което смяташе за свой провал. Сега, докато разцъфваше от топлотата, която Блез Чандлър насочи към нея в откровените им разговори, разбра, че една жена се чувства красива само ако е обичана. Като малка не се смяташе за обикновена и не обръщаше внимание на онова, което баба й каза за нея, дори го сподели с баща си. Той я изгледа сериозно и рече: „Но за мен си красива, малка ми Кат.“ Едва по-късно, когато него вече го нямаше и никой не й казваше, че е прекрасна, тя престана да се интересува от външния си вид, навлече дънките и дънковото яке като униформа и прие, че обидните думи на баба й са истина. След като първия път прочете писмата му, се потресе и започна да изследва мъката в душата си. Установи, че са написани с любов, самообвинение и тъга, и се зае да лекува вътрешната си рана — процес започнал всъщност от момента, когато той й остави най-ценното, което притежаваше. Фактът, че Блез Чандлър също ги бе чел, го приближи още повече към нея. Писмата бяха съвсем лични, но кой знае защо, нямаше нищо против, че той знае съдържанието им, тъй като разбра, че ако не беше така, той нямаше да й ги даде.

Досега смяташе, че не може да изпитва никакви чувства, но накрая разбра, че не мъжете я привличат, а е чакала истинския. Фактът, че го бе намерила в лицето на човек, когото никога няма да може да има, вероятно бе цената, която се налагаше да плати за това, че отхвърли онзи, чиято любов, независимо какво си е мислила, никога не е губила.

Би трябвало да тъжи, но откри, че не е така, напротив — глождещото усещане за загуба, с което живееше години наред, най-после напълно си бе отишло. Писмата на баща й, които толкова открито изразяваха любовта и копнежа му, я върнаха обратно към самата нея.

С радост в сърцето, тя се отдаде на удоволствието да ги препречете отново.

 

 

Доминик бе в Ню Йорк и се обличаше за вечеря, когато донесоха цветята. Първо си помисли, че са от мъжа, който щеше да дойде да я вземе след половин час, но когато отвори капака на кутията и видя какво има в нея, замръзна. Множество малки, плътно подредени една до друга жълти рози, образуващи фигурата на бълващ огън дракон. На картичката беше написано на машина „8 ч. Следващият понеделник“. Това бе призовка. За миг я обзе паника и тя тръгна към телефона. Трябва да позвъни на Блез и да му разкаже всичко, да се хвърли в закрилящите му обятия, толкова безкрайно успокояващи и приятни. Той би могъл да я обгърне с мощта на „Чанкорп“ като с чудотворно непробиваемо наметало… „Не — помисли си с ръка на слушалката. — Внимателно. Първо провери какво искат. Не разкривай картите си толкова бързо. Дръж Блез за резерва. Вероятно искат да уговорят условията. Не се върнах в Хонконг веднага, както очакваха. Още не съм сменила превозвачите си. Те още не смеят да се отърват от мен…“ Отново я обзе увереност. „Да — помисли си разумно. — Срещни се с тях. Отговори на техния блъф.“ Вдигна слушалката и нареди на секретарката си да й ангажира място за полет до Хонконг следващия понеделник следобед.

В колата, която я взе от летището, тя планира кампанията си.

Когато Чао Ли влезе неочаквано както преди, тя беше готова и го чакаше, облечена в дреха от черен шантунг, с цепки от двете страни до бедрото и с яка, обсипана със сапфири и диаманти. Талисманите й сапфири блестяха на ушите й.

Беше свежа от горещата вана и след като мина през опитните ръце на масажиста, освободил я от цялото напрежение. Чувстваше се с бистър ум. Отдели голямо внимание на лицето си, сложи парфюм на местата, където бие пулсът, а прислужницата среса косата й с четка, обвита в коприна. Оръжието й винаги е било красотата й и тази вечер не биваше да й изневери.

След известен размисъл, избра най-подходящото място да седне, така че когато Чао Ли влезе, беше застанала до прозорците, черната й дреха ярко контрастираше със снежнобелите прозрачни пердета, а скъпоценностите и видът й можеха да спрат дъха на всеки. Възнаграждението й дойде от внезапния проблясък в черните очи на Чао Ли, но той го прикри с поклона си. В нейния не пролича омразата и страха, от които трепереше вътрешно.

— Мадам.

— Чао Ли.

— Добре ли сте? — попита той учтиво.

— Много добре, благодаря. Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

Сама сипа шампанското, горда, че ръката й не трепери; дългите й нокти блестяха, сякаш току-що бяха потопени в кръв.

— Е? — подкани го тя, опитвайки студеното и сухо шампанско. — Трябва да обсъдим някои неща, нали?

— Имате грешка, мадам. Няма какво да обсъждаме.

Доминик се усмихна. Студените немигащи очи като че й вдъхнаха сила.

— Според мен има. Нещата се промениха след последното ти… посещение — направи пауза, остави го да помисли, че е заради станалото във Франция, а после се залови за работа. — В случай че не искате да направите нещо за мен, няма да мога да сменя превозвачите си, нито пък да ви позволя да използвате, който и да е мой превозвач. Доведената ми сестра имаше късмета да направи два много важни аукциона. С първия почти ме настигна, с втория ще ме изпревари, ако не бъде спрян. Това означава, че ще изгубя и тази малка част от „Деспар“, която сега контролирам. Ще ми бъде отнета, а вие въобще няма да имате достъп до нея.

Той помълча, смели го в съзнанието си и изкомандва:

— Обяснете.

— Търгът ще се проведе след месец в една голяма къща в английската провинция. Освен ако някой не попречи, тъй като няма начин във времето, което остава, да направя няколко големи търга и те да донесат такава комисионна, че тя да не ме настигне. Това е неочаквано развитие, уверявам те; опитах се да го предотвратя.

Пак последва мълчание.

— Ако този търг някак си не се състои…

— Тогава тя губи надежда да ме достигне. Първенството, което имам след моя търг тук си остава за времето, от което имам нужда. След това „Деспар“ ще бъде мой и аз ще бъда в състояние да… ви помагам във вашия бизнес.

Той пак се замисли, а след това даде нарежданията.

— Ще трябва да ми дадете пълни подробности за къщата — къде се намира, какво представлява, кога ще бъде аукционът. След като разполагам с тази подробна информация, ще се консултирам с моите сподвижници. Ще имате отговора ни след двайсет и четири часа — млъкна за миг. — След успешно изпълнение на задачата, ще бъдете на наше разположение.

„Зависи, може да успея да се измъкна“ — помисли си Доминик, но се съгласи с лекота.

— Разбира се.

Той я изгледа за миг.

— Давате ли си сметка, че информацията ви ще бъде проверена?

— И ще откриете, че е вярна.

— Щом е така, не смятам, че този търг ще се състои.

— Как ще го предотвратите не е моя грижа, само го направете.

— А после ще правите това, което ние настояваме. В такъв случаи, мадам, ще се видим пак — направи дълбок поклон и си тръгна.