Вера Коуи
Богатство и сълзи (3)

Трета глава

Блез имаше намерение да позвъни на жена си веднага, както й беше обещал. Искаше да я запознае с положението и със срещата с Кейт Малъри, но щом затвори телефона след разговора с Роло Белами, му се струпа много работа и се наложи да я потърси по-късно.

Междувременно Доминик изтегли с двадесет и четири часа по-рано полета, при който заедно с майка си щеше да придружава тялото на Шарл Деспар при пренасянето му от Америка във Франция.

Когато й съобщиха, че съпругът й е на телефона, тя не се обади. На този етап не искаше да дава никакви обяснения. Ако узнаеше плановете й, Блез би казал, че се меси. Отново щяха да се разправят, а точно сега тя не бе в настроение. Затова нареди да му предадат, че си почива и е наредила е никой да не я безпокои, дори и съпругът й. Достатъчно време има, ще му обясни действията си по-лесно, само веднъж да стигне до развръзката, която желае.

 

 

Кейт беше сама в магазина. В събота около обяд Роло винаги прекарваше час-два в любимата си кръчма със стари приятели от театъра и хомосексуалисти. Кейт никога не ядеше повече от сандвич и чаша кафе, защото събота обикновено беше най-добрият им ден през седмицата. Само преди около час направи успешна продажба. Съвсем безличен човек плати осемстотин лири в брой за стара кана от Сратфордшър. Сега тя бършеше прах, движенията й бяха енергични подобно на бушуващите в главата й мисли. Блез Чандлър беше разместил пластовете дълбоко в нея и тя още не можеше да се съвземе.

„Каква дързост само! Нахалство от страна и на двамата. Опитват се да ме купят! А баща ми смята да откупи опрощение на греховете си. Няма начин! Ако толкова му е било мъчно за мен, защо не се върна при нас и не остави тази своя хубава французойка? Лъжец! Измамник! Никога няма да му простя, никога! Майка ми умря от мъка заради него.“

Направо да полудее човек: при самото споменаване на името на баща й все едно ураган я връхлиташе. Смяташе, че досега успешно е забравила миналото и все пак след посещението на Блез Чандлър, тя буквално не мислеше за нищо друго. Спомняше си как майка й се опитваше да я придума да прочете поне едно от първите писма на баща си…

— … Той не те е забравил, скъпа. Виж колко дебело писмо ти е писал.

— Пълно със самосъжалителни оправдания, нищо чудно. Никога няма да му простя това, което извърши. Изостави ни заради друга жена и нейната дъщеря, нали? Това може ли да се извини?

— Има усложнения, които не са ти известни.

— Как може да има усложнения? Вече не сме му били необходими, това е всичко. Виждала си снимката й, знаеш колко е хубава, всъщност и двете са красиви. Ние не сме достатъчно добри за него. Татко винаги е ценил красивото.

Майка й въздъхна.

— Много си млада… може би след година-две, когато болката ти не е толкова прясна ще ми позволиш да ти обясня — но преди да успее да го стори, тя почина, а в това време страстната любов на Кейт към баща й бе разядена от киселината на огорчението.

Когато майка й влезе в последния стадий на дългото си боледуване — вече цяла година бе на легло — Кейт бе убедена, че чезне от мъка, независимо, че лекарите й обясняваха, че има сърдечна недостатъчност: или поне това пишеше на смъртния акт.

След погребението Роло уреди да се продаде голямата къща в Холанд Парк и прибра Кейт да живее при себе си. Последната молба на майка й към Роло бе да се грижи за дъщеря й.

После Кейт завърши образованието си, преди да отиде в Кортолд, където учи една година, а после замина за Флоренция за още една година. Там взе доктората си по изящни изкуства. Когато се прибра, без никакви трудности си намери работа в отдела за ориенталски порцелан на „Сотби“. Остана там, докато реши, че е натрупала достатъчно познания и опит, за да започне свой бизнес на Кингс Роуд, където живееше над магазина.

Писмата на баща й продължаваха непрекъснато да идват и тя връщаше всяко от тях неотворено.

Тогава защо толкова я заболя, когато Роло безмълвно остави „Таймс“, сгънат на колоната „Аукционни зали“, в която се описваше триумфалното откриване на „Деспар“ в Ню Йорк от Доминик до Вивие? „Трябваше да бъда аз“ — беше първата мисъл, която й мина през ума. Тогава защо отпрати емисаря на баща си, като отгоре на всичко го и сконфузи?

— Е, поне едно мога да правя както трябва — изрече на глас доволна. Ще си направи кафе и ще се зарови в счетоводните книги. Беше наследила любов към цифрите от майка си, тъй като няма нищо по-успокоително от една спретната колона цифри, които водят към точен резултат. Аритметически две и две винаги прави четири… Когато звънчето на вратата издрънча, тя остави молива си и се изправи пъргаво. Още един клиент и ако има късмет, още една продажба… „Точно от това имам нужда!“ — помисли си радостно, но усмивката на лицето й помръкна веднага, щом видя кой стои пред нея.

Достатъчно често беше виждала снимката й в лъскави списания. Но като я видя жива пред себе си, изведнъж изпита безпомощна и безнадеждна завист, последвана от самоомраза. Доминик до Вивие изглеждаше както всички жени мечтаят да изглеждат. Беше облечена в черно — кадифен костюм втален по тялото, стегнат на тънката талия, с тясна пола, с висока яка от черна лисица. Съвършените й крака бяха с най-тънките, почти невидими найлонови чорапи, а малките й стъпала — с обувки с много високи токове. Върху черната й, подобна на лакирана каска коса беше кацнала шапка без периферия, а съвсем прозрачна воалетка скриваше в мъгла изключително красивото й лице. Сапфири блестяха на ушите й. От нея се носеше тежък греховен мирис.

Устните й се разтегнаха бавно в усмивка и Кейт изтръпна.

— Но разбира се — започна тя на френски. — Това може да сте само вие, толкова висока — това поставяше Кейт в категорията на особняците и неудачниците, — съвсем червенокоса — после, довършвайки останалото самоуважение на Кейт, добави: — Предполагам, че знаете коя съм.

— Да. Знам коя сте — отговори Кейт на същия език и фино очертаните вежди се вдигнаха учудено от добрия й френски.

— Нищо чудно. Татко би се постарал да говорите на любимия му роден език. — Обръщайки се към креслото в стил Луи XVI, което се пазеше за клиенти, попита: — Мога ли да седна?

— Ако се налага — грубо й отвърна Кейт. Пак се държеше лошо, защото отново беше принудена да се отбранява.

— Благодаря…

Доминик се отпусна на седалката, като усещаше враждебността на настръхналата като таралеж Кейт, но разчиташе на тази реакция и бе напълно подготвена. — Сметнах, че предвид на това невъзможно положение, което татко, без да иска е създал, е по-добре… да поговорим лице в лице.

„Какво положение?“ — зачуди се Кейт. Но не каза нищо. Стоеше като закована с вирната брадичка, като болезнено и унизено осъзнаваше нетактичността си, дънките, ботушите, разрошените кичури коса. Чувстваше се смазана, съкрушена. Доминик я гледаше със снизхождение. Беше женствена колкото танк.

Доминик кръстоса крака, коприната изшумоля еротично и привлекателно.

— Това няма да стане, разбира се, трябва да го разберете. Татко беше сантиментален човек, но вероятно не си го спомняте? Било е толкова отдавна, все пак… — тези думи й подействаха на Кейт като шамар. — Не сте живели с него дванайсет години, а това е достатъчно дълго. Била сте съвсем малка. Няма никакво съмнение, че това нещастно решение е направено под влиянието на сантиментално съжаление.

Кейт кипна. Как се осмелява тя да говори за баща й по този начин? Той не е бил неин баща. „Беше мой“ — помисли си тя. — „Мой!“

— Много добре си спомням — изрече студено. — Баща ми не беше човек, който взимаше решения по сантиментални причини. Твърде много беше французин. Той винаги знаеше какво точно прави.

— Аха… — коприненият глас прозвуча гальовно. — Това означава ли, че сте променили отдавнашното си отношение към него?

— Съобщавам фактите както ги помня, не говорим за сегашното ми мнение — изрече сковано Кейт, осъзнавайки колко изкусна противница има пред себе си.

— Тогава значи, враждебността ви остава непроменена, така ли? — сапфирените очи отново я премериха и хапливата усмивчица, която се появи в ъгълчетата на устните й, нарани дълбоко самочувствието на Кейт. — Или понеже се отнася за голяма сума пари, без да споменаваме произтичащата от нея власт, това ви рисува някаква различна картина?

Кейт не беше мислила нито за едното, нито за другото. Отказът й се дължеше на инстинктивна реакция от познатата болка. Заговори с презрение, от което изражението на Доминик се втвърди.

— Ако реша да приема завещанието на баща ми, то ще е понеже съм Деспар и като такава имам права — със съжаление си помисли, че не знае за какво се отнася.

— Но сте се отрекли от името Деспар — процеди Доминик с обвита в гальовност жлъч, — когато баща ви ви изостави.

Кейт за малко да избълва: „Искаш да кажеш, когато вие с майка ти ми го отнехте“, но успя да се въздържи. Красивата кучка явно желаеше да я принуди да каже неща, за които по-късно ще съжалява. Внимавай — каза си предупредително. — Тя е доста умна.

— Аз съм последната Деспар — отвърна с тон, който накара Доминик да вдигне учудено вежди от несъзнателно и арогантно проявената гордост. — Несъмнено баща ми е имал предвид това.

Това, че с нея става пълна промяна, въобще не й мина през ума; съзнаваше само, че пренебрежителното отношение на Доминик до Вивие към баща й като към сантиментален стар глупак дълбоко я нарани. Единствената, която имаше право да каже мнението си беше тя. Той беше неин кръвен баща. Тази жена няма такива права.

— Според мен — казваше Доминик до Вивие, — той бе заприличал на англичанин от многото години, прекарани в Англия. Истинският французин би трябвало да проявява повече разум. Вие не прочетохте нито едно от дългите писма, които ви пишеше — с престорено съчувствие продължи: — Сигурно е тежко да бъдеш изоставен. Все пак бащата заема първостепенно място в живота, а според някои учени служи за модел за избор на мъж… — а подигравателната й усмивка като че ли казваше: „Още не си се омъжила, нали!“ — Въобще не приличате на него — продължи и стана съвсем ясно, че е искала да довърши с „уви“.

— Хората, които познават и двама ни казват, че съм наследила характера му — възрази й Кейт и в лицето на Роло създаде цяло множество.

— Тогава, ако сте наследили здравия му разум, сигурно си давате сметка, че това, което е направил просто няма да стане — изрече язвително Доминик. — Кажете, какво знаете за „Деспар“?

— Уча за „Деспар“ от петгодишна възраст — отговори гордо Кейт.

— Оттогава нещата са се променили.

— Не и „Деспар“ — отвърна уверено Кейт. — Баща ми не правеше промени така лесно. Той никога не променяше нещата, ако нямаше основателни причини — млъкна за миг. — Но на вас ви е известно всичко това.

Кейт отново усети обидния преценяващ поглед на Доминик.

— Значи мислите, че онова, което сте научили като дете е достатъчно за голям човек? Според мен не е така. Поради труда, който съм вложила и с оглед на дадените ми обещания, „Деспар“ е мой.

Кейт усети как й се завива свят, тъй като това, което доведената й сестра й казваше, просто не можеше да бъде вярно. Не е бил завещан на нея. Оставен е на Кейт…

— Ако баща ми го е обещал на вас — започна тя по-уверено, — той щеше да изпълни думата си. Това, че не го е направил, е доказателство, че въобще не е обещавал нищо подобно.

— Той е мой по право! — търпението, а също и аргументите на Доминик вече се изчерпаха.

— Но е мой по кръв.

Това попадна в целта, но Доминик изрече ядно:

— Не е ли твърде късно да си го припомняте? Или пък просто сте лицемерка като всичките ви съграждани?

— По-добре късно, отколкото никога, а лицемерието няма нищо общо с това.

„Няма — помисли си замаяно. — Винаги съм мислила така, само че не съм го признавала.“ Осъзна, че по някакъв начин бе чакала този момент от дванайсет години.

Като че ли голяма тежест се смъкна от плещите й. Несъзнателно стегна рамене и вдигна брадичка. Като видя това и си даде сметка какво става, Доминик разярена скочи на крака.

— Само вие можете да имате нахалството да приемете нещо, което отдавна е престанало да бъде ваше: морално, законно и всякак.

— Очевидно баща ми не е мислел така — усмивката й грейна. — Винаги ми е казвал, че съм най-важното нещо в живота му.

— И затова ли ви е оставил заради майка ми? — подигравателно се изсмя Доминик.

Но Кейт вече бе непоклатима. Всяка обида само затвърждаваше решителността й.

— Другата любов на баща ми беше „Деспар“, а аз съм Деспар.

— Вие сте много повече англичанка, отколкото французойка, само англичаните са способни да демонстрират такова безсрамно двуличие.

— Поне излагам честно мотивите си, за да искам „Деспар“.

— Да не би да ме обвинявате в нечестност?

— Да, възприели сте интересите на „Деспар“ присърце, разбирам го само защото те са там, където би трябвало да се намира сърцето ми.

Доминик избълва цял куп обидни думи на френски, каквито Кейт никога не беше чувала в живота си, дори и от баща си. Твърде късно Доминик разбра грешката си. Кейт, която твърде много приличаше на баща си отвърна на предизвикателството и безкрайно се гордееше с родословието си. Не биваше да идва; трябваше да остави това момиче в неведение и да позволи отдавна измъчващите я идеи отново да я завладеят. А тя дойде и те свободно изплуваха. Глупачка! — обвини се Доминик. Идиотка! Ненормална!

Кейт не помръдваше, макар че много й се искаше. Някакъв демон се взираше в нея чрез очите на Доминик до Вивие. Едно време си представяше нея и майка й като демонични личности. Изглежда не беше сгрешила. Никога не беше виждала подобно същество с лице на ангел, което да я гледа по този начин.

— Ще съжалявате — изричаше демонът.

— Не мисля така. Каквото и да е имало между баща ми и мен (между другото то не е ваша работа), нищо не променя факта, че аз съм негова плът и кръв. Вие, която сте изцяло французойка, би трябвало да разберете какво означава това. Въпреки всичко, той е продължил да ме смята за своя дъщеря и то така, както ме помни — като Катриона Деспар. Въобще не ме интересува какво вие смятате за правилно или какво ми говорите. Ако баща ми не ме е обичал, не би ми оставил толкова много без принуда. Вие сте имали дванайсет години, през които сте могли да го склоните да ви облагодетелства, но в края на краищата е мислел за мен — сега Кейт се усмихна, а думите й бяха жестоки, както всичко, на което беше способна Доминик. — Приемам, и то с благодарност, това, което баща ми предлага. Кейт Деспар командва, разбрано?

— Не за дълго! — изсъска Доминик. Вратата се затръшна след нея, от което звънецът силно издрънча, а прозорецът се разклати.

— По-дълго, отколкото очакваш! — изкрещя Кейт след нея. Адреналинът пулсираше във вените й и се наложи да седне. Ръцете й трепереха. Възможно ли е това да е вярно? Правилно ли разбра? Баща й наистина ли й е оставил „Деспар“? Не може да бъде, но все пак трябва да е така. Какво друго, освен опита да я спре да го приеме, би довело тая кучка на бърза ръка? Явно, че се отнася за „Деспар“ в Лондон — флагманът на „Деспар и Сие“.

— Сигурно е така — каза на глас Кейт, тръгна към лакирания параван и развълнувано закрачи напред-назад. — Защо не изслушах онзи човек? Трябва да го намеря и да му съобщя, че съм променила решението си… Картичката му! Къде ли съм я забутала? — клекна и започна да лази на четири крака, погледна и в кошчето за боклук. Нямаше я! „Боже мой — помисли си, — как му беше името? Блез… да, точно така! Блез чий? Изпълнител на завещанието на баща й. В «Деспар» ще знаят. Да, обади се в «Деспар»… Отново се изправи на крака и се почувства по-спокойна. — «Деспар» — повтори си. — Татко ми е оставил «Деспар»! Татко, татко… през цялото време се опитваше да се сдобрим, аз не ти разреших и все пак ми остави най-скъпото си. — Изхълца, избърса с длани сълзите от очите си. — Ще го направя заради теб, татко. Ще ти докажа, че съм достойна за името ти, че съм истинска Деспар — продължение на рода, започнал преди повече от двеста години. Нищо не съм забравила. Само го бях заключила в паметта си. Опитвах се да забравя, но не успях. Никога не съм забравяла «Деспар», нито пък теб — никога!“

Тогава осъзна, че ужасното усещане за прилошаване, което я връхлиташе винаги дори само при споменаване на името на баща й, беше изчезнало. То бе ликвидирано в мига, в който Доминик го нарече сантиментален стар глупак. Престана да се бори с насрещния вятър на предразсъдъците и накърнената гордост, а промени курса на платното и откри, че плава по посока на вятъра на доверието и възроденото самочувствие.

Сега, докато стоеше до витрината на малкото си магазинче и се взираше невиждащо в оживената улица, усети, че е извършила нещо много по-значително от всичко друго през последните дванайсет години, освен вероятно първото място в курса в Кортолд. Тогава и сега си мислеше едно и също: „Татко толкова би се гордял с мен…“

„Какво ли стана с мен?“ — чудеше се, без да може да разбере радикалната промяна в отношението й към баща й. Вероятно то имаше нещо общо с измислените от самата нея демони. В съзнанието й бяха едно, а в плът — съвсем други. Само каква нахална кучка! Снизходителна, с покровителствено поведение. Как смее да обвинява татко, че бил сантиментален! Той бе любящ, изпитваше дълбоки чувства. Но не беше мъж, който се поддава на сантиментални жестове. Не, Доминик никога не би могла да обясни по този начин действията на баща й. Въобразила си е твърде много, това е всичко. Досега е имала всичко — красота, елегантност, физическа привлекателност. Естествено е да приеме, че доведеният й баща ще й остави и „Деспар“. „Да — мислеше си Кейт. — Тази жена смята, че има право върху всичко, което желае. Но няма да получи «Деспар». Може да нямам нейния опит, но благодаря на Бога за тези безкрайни съботни дни. Татко ме научи на толкова много и аз още помня всичко.“ Може да е потискала спомените си, но все още можеше почти напълно да си възстанови наученото дори и да не седи върху коляното на баща си. „Слава Богу, наследила съм силната му памет — размишляваше с благодарност Кейт. — И колко още! Татко, прости ми, моля те, прости ми. Твърде дълго се държах като разглезено дете. Днес най-после пораснах…“

 

 

Роло я изгледа и попита:

— Какво има пък сега?

— Имах посетителка — Кейт му разказа всичко. — Дойде, за да ми каже, че завещанието му е по-скоро жест и ако си знам интереса, ще е по-добре… да го осъзная и да я оставя да действа сама — изсумтя Кейт. — Как не!

Роло не отговори нищо, само я погледна така, че бледото й лице пламна засрамено.

— Знам… — измърмори. — Явно съм направила обратен завой. Но не е късно, нали? — попита нетърпеливо. — Искам да кажа, да го съобщя на господин Чандлър?

Роло сви устни тъй, че Кейт пак побледня.

— Нали още не е късно? Каза, че трябва да подпиша, че се отказвам…

— Снощи Блез Чандлър замина — отвърна Роло. — Тръгна за Франция, за да присъства на погребението на баща ти.

Кейт посърна. Обърна се, тръгна към прозореца и застана там, без да вижда нищо. Разбрал какво става, Роло се приближи и сложи ръка на рамото й.

— Не, скъпа. Така няма да стане. Бъди сигурна, че сегашната мадам Деспар няма да одобри присъствието ти. По-късно можеш спокойно да идеш на гроба му.

— Не е ли странно? — попита Кейт с треперещ глас. — Наистина го смятах за умрял. Бях толкова сигурна… — гласът й заглъхна. — Тогава защо ми е толкова мъчно, Роло? Защо толкова ме боли?

— Защото чрез омразата ти се защитаваше от мъката, която те терзаеше през последните дванайсет години. Животът ти е объркан — физически и емоционално, но сега сигурно ще престанеш да чакаш и ще тръгнеш напред.

— Толкова го обичах — изрече Кейт със свито гърло.

— Все пак вървиш в правилна посока — изрече решително Роло. — Бих добавил и нещо повече. Блез Чандлър ми го подсказа — обърна непроницаемото си лице към внезапно разтреперилата се Кейт и с ясен глас започна: — Натоварен съм да те уведомя, че според завещанието на баща ти получаваш най-голямата му ценност — лондонския „Деспар“.

Макар че това само потвърди подозрението на Кейт, все пак съобщението й подейства като шок.

— Сестра ти с право е разярена, защото я минават с по-малките клонове: Париж, Женева, Монте Карло и Хонконг. Двете ще използвате Ню Йорк и имате цяла година, за да докажете коя от вас заслужава да поеме контрола над „Деспар Интърнешънъл“. Другата седмица ще се срещнем с Блез Чандлър и той ще ти обясни всичко най-подробно. А междувременно, време е да чуеш истината за така наречения „приказен брак“ на родителите си.

 

 

— Провали всичко! — беше лаконичният поздрав на Блез Чандлър към съпругата му, когато я посрещна в Марсилия.

Тя го изгледа с подозрение и една лека бръчка се появи между съвършените й вежди.

— Роло Белами не можа да издържи и ми съобщи — обясни й Блез.

— Е, направих грешка — сви рамене Доминик. — Но тя ще е последната по отношение на нея.

Постъпката й напълно съвпадаше с плановете на Блез, но той внимаваше да не й го показва.

— Какво, по дяволите, те накара да го направиш?

— Подцених я — спокойно отговори Доминик. — Забравила съм, че е наполовина англичанка и следователно й е много лесно да каже едно, а да прави друго. Англичаните винаги са били най-добрите в умението да се откажат от дяла си, а после да искат да вземат всичко.

— Това ли иска тя според теб?

— Какво иска и какво ще получи… са две различни неща.

— Знам — прекъсна я Блез. — Все пак не подценявай таланта й. Откъдето и да го погледнеш, той е значителен.

Доминик махна нехайно с ръка.

— Талантът не може да замести опита.

— Напротив. Опитът не може да замести таланта. Докато бях в Лондон, поразпитах из средите на изкуството и общото мнение е, че притежава всички качества на баща си. Казват, че е по наследство.

Доминик се изсмя с очарователния си гърлен смях.

— Добре, такава е.

— Би трябвало да помниш това — изтъкна Блез. — Обикновените жени не обичат невзрачността им да им се натрива в лицето от красавици като теб. Пред теб всички жени бледнеят и затова срещата ви лице в лице е била погрешна. Ти си всичко, което тя не е, а освен това, през последните дванайсет години ти си била най-близо до баща й. Какво си мислеше, че ще постигнеш?

„Мислех, че ще получа всичко — каза си Доминик. Защо да не го получа? Ню Йорк го потвърди. Бях толкова сигурна, че планът ми е задействал, но всичко се отложи. Бъди сигурна, Кейт Деспар, в края на краищата аз ще победя. Винаги така става…“

 

 

— Хайде сега ми разкажи — предложи Кейт същата вечер. — Истината, за която спомена преди. Какво искаш да кажеш?

Роло отпи от коняка си.

— Ако майка ти имаше някакъв разум, щеше да те накара да го чуеш преди много години, но тя не успяваше да се справи със собствените си чувства, да не говорим за тези на другите. Душата й беше подредена и според нея емоциите развалят цялата наредба. Много пъти ми е идвало да ти зашлевя шамар, само че ти си запушваше ушите и упорито отказваше да слушаш, тъй като бе решила да го обвиняваш. На майка ти не й стигнаха силите да разбие илюзиите ти, разбираш ли? От години се каня да ти кажа очебийните факти като например този, че баща ти се ожени за майка ти, след като тя забременя от него.

Настана тишина, нарушавана само от тиктакането на часовника и слабото съскане на газта. Зениците на Кейт се разшириха, втренчени в очите на Роло.

— Една вечер се напил, понеже срещнал отново отдавна загубената си любима — жената, заради която по-късно остави майка ти. Та толкова се напил, че блъснал колата си и го арестували. Майка ти платила гаранция за него, завела го вкъщи и предложила да му помогне. Той се възползвал от това положение, както и от майка ти. Бил толкова пиян, че дори не знаел с кого е, непрекъснато я наричал Катрин… И всичко, което чувствал към Катрин го излял върху майка ти. А тя забременяла.

— Откъде знаеш това? — попита Кейт, когато събра сили.

— Майка ти ми го разказа.

Кейт извърна глава и се загледа в огъня.

— Както всички приказки, и тази започва с „Имало едно време“, а то е 1946 г. Това е годината, когато баща ти малко преди това се бил върнал във Франция, за да разбере какво е останало от „Деспар“ и отишъл на гости на маркиз до Вилфор. По време на окупацията „Деспар“ не развивала никаква дейност. През лятото на 1939 г. неговият баща благоразумно го изпратил с всичко ценно в Лондон. Когато дошли германците, „Деспар“ пуснал кепенците и бащата на Шарл съвсем искрено казал, че няма нищо. Набързо бил изпратен във Франция, откъдето изчезнал. Когато Шарл се завърнал в Париж след войната, трябвало да сложи в ред имуществото на баща си. Тогава Вилфор му предложил колекцията си от севърски порцелан, която бил скрил в чували на дъното на един ров. Шарл отишъл в замъка, за да види сервиза. Там за пръв път зърнал своята прекрасна Катрин, осемнайсетгодишна и много красива, и двамата се влюбили от пръв поглед — Роло спря. — Наистина била изключителна. Майка ти ми показа снимката, която той винаги носел със себе си.

Кейт се обърна и го погледна, от изумление не можеше да каже нищо.

— Не го знаеше, нали? Че през целия си брачен живот с майка ти той е носил снимка на друга жена у себе си.

Кейт отново се загледа в пламъците.

— За съжаление Катрин била сгодена за Ги дьо Вивие, парите от продажбата на порцелана били за зестрата й и родителите й не обърнали внимание на моминските й мечти за някакъв прост притежател на магазин. Когато Катрин заявила, че иска да развали годежа и да се омъжи за Шарл, те буквално я държали под ключ като в затвор. На Шарл му забранили да ходи там, след като, разбира се, получили добра цена за порцелана — съвсем типично за французите — и омъжили Катрин. Баща ти правил планове да избягат, но добре я пазили. Бил в Лондон, когато прочел в едно френско списание, за голямата сватба на Катрин.

Когато Роло млъкна, за да отпие от коняка, Кейт попита с изтънял глас:

— Ще дадеш ли и на мен?

Роло я наблюдаваше, докато отпива и когато реши, че е готова, продължи разказа си.

— Баща ти никога не е обичал майка ти. Катрин до Вилфор (или до Вивие, както станала) била жената, с която желаел да живее. Имал много дребни авантюри, на които майка ти не обръщала внимание, но с тях той само удовлетворявал физическите си нужди. Бил много сексуален: още една причина за неразбирателство с майка ти. Тя беше скарана със секса. У нея не се пораждаше никакво желание. Както и да е, баща ти имал чувства към Катрин до Вилфор още от първия миг, когато я видял. Знам всичко това от майка ти — Шарл го споделил с нея, а тя го разказа на мен. Но да продължим… По времето на сватбата на Катрин майка ти започнала работа в „Деспар“ като счетоводителка. Когато през 1948 г. баща ти откри сградата до парка Сейнт Джеймс, тя отишла с него и организира новия финансов отдел. В много отношения той зависеше от нея и когато тя го попита дали може да ми намери някоя работа в момент, когато това ми беше необходимо, той с готовност се съгласи, тъй като го направи заради нея. Запознах се с майка ти по време на войната, когато работехме заедно и се сприятелихме. Бях привързан към Сюзън Милър, както всички. Хората я харесваха. В това бе нейната трагедия. Всички я харесваха, но никой не я обичаше.

— Аз я обичах — изрече тъжно Кейт.

— Знам, но ти я идеализираше.

— Тя не искаше много… — гласът на Кейт заглъхна.

— И затова не получи нищо. Хората те приемат такъв, какъвто се покажеш, и по-рано съм ти го казвал. Както и да е, с Шарл се сприятелиха. Тя беше добър служител. Самата тя нямаше какво да разказва, но умееше да слуша. Тъкмо на Сюзън баща ти разказал тъжната история за нещастната си любов с Катрин. Използвал я съвсем егоистично и безсрамно, намерил рамо, на което да поплаче, да излее всичките си неволи, чувства и любов, докато тя, каквато беше добра от първия до последния си ден, седнала, гледала го нежно и съчувствено и го утешавала.

Роло въздъхна.

— Такава беше истинската Сюзън. Баща ти й реве за загубената си любов, майка ти го утешава, а други жени са за секса. Така вървеше до 1951 година. Това беше годината на Фестивала във Великобритания — Роло потръпна. — Слава Богу, че си твърде млада, за да знаеш нещо за него, но индиректно той е причината за твоето зачатие. Защото кой мислиш, че пристигна — граф и графиня до Вивие. Графът беше неприятен човек красив, но истински кучи син. Той обичаше да гледа как хората страдат. Знаеше за съперника си, защото измъчвал Катрин, докато изкопчи всичко от нея. И какво мислиш, че направил — появил се в „Деспар“ с нея под ръка с намерението да види какво ще се случи. Щом баща ти и Катрин до Вивие се спогледали, все едно, че петте години, когато не се виждали, престанали да съществуват. Нищо не се било променило, все още били влюбени един в друг. Ги до Вивие вдигнал голям шум, затова че двамата се познавали отдавна и продължил да ги разпъва на кръст. След като отвел жена си, Шарл вече бил толкова изтерзан, че в мъката си направил нещо, което много мъже са правили преди него — напил се до забрава и блъснал колата си в електрически стълб.

— Естествено, изрекъл името на Сюзън, когато успял да каже нещо. Тя отишла в полицейския участък и им разказала измислена история как получил много лоша новина и т.н. и т.н. Така го отървала с глоба и го замъкнала до апартамента си, където изплакал всичките си неволи. Тя го утешила, успокоила, направила му кафе, но той бил толкова пиян и объркан, че нагонът му надделял и той възприел държането на Сюзън като покана. Прехвърлил вниманието си върху нея, забравяйки фантазиите си за любимата Катрин. Като всички пияници, на другата сутрин не си спомнял нищо, освен че се напил. Майка ти не посмяла да му каже, че почти я изнасилил и го изпратила на работа похвално спокойна. Майка ти била девствена.

Роро чу тихия звук, който се промъкна през здраво стиснатите устни на Кейт и разбра, че историята от приказка се превръща в кошмар, но тя го беше помолила да й каже истината и той правеше тъкмо това.

— Няколко месеца по-късно тя дойде при мен и ми съобщи, че е бременна. Беше спокойна, но когато й предложих добър доктор, когото познавам, тя се ужаси: имала намерение да запази детето. Никога не очаквала, че ще й се падне такъв късмет. А кой, попитах аз ще осигури необходимото? Нормално би трябвало да е бащата, но като познавах нея и отношението й към секса, сигурно я беше посетил Светия Дух. Когато ми каза, че е Шарл Деспар, бях поразен. Била сигурна (гласът й звучеше оправдателно), че той ще поеме отговорността. Всъщност се боеше, да не би да я заподозре, че иска да го изнуди. Изтъкнах й, че той прекрасно може да си го позволи. „Деспар“ процъфтяваше. Предложих да отида с нея (исках да зърна лицето му), но тя не се съгласи. Било между тях двамата, така каза.

— Следващото, което си спомням, е, че ме покани в дома на Шарл. Изглежда, че когато му съобщила, той се изумил, но после размислил и се убедил, че това е съдба. Нали познаваш французите и техните идеи за предопределението. Той вече обмислял да се ожени, за да има наследник. Двамата му по-малки братя загинали във войната — и двамата неженени. Той бил последният Деспар, ако не му се роди син. Бракът със Сюзън бил отговорът. Двамата не бяха влюбени, но се харесваха, разбираха се изключително добре и той беше сигурен, че тя ще е прекрасна майка. Ожениха се заради детето. Повече или по-малко всички бракове се основават на това. По отношение на Катрин нямаше надежда, но ето че проклетото чувство за чест на Сюзън се обади и тя настоя за следната уговорка: ако някога по-нататък се появи възможност Шарл да се събере със своята Катрин, тогава тя ще го освободи. Единственото, което поиска, е ако детето е момиче, да остане при нея, а ако е момче… — Роло отново изсумтя. — Глупачка! С нейното етично отношение…

Кейт отново издаде тих стон.

— Това беше брак по сметка във всеки смисъл на думата — удобен, даващ предимства, полезен. Любов никога не е имало. За двамата най-важното беше детето: синът, който той искаше, детето, което тя искаше — независимо дали е момче или момиче.

— Аз бях свидетел на скромната й сватба, а седем месеца по-късно се роди ти. Фактът, че беше момиче първо разочарова баща ти, но още от самото начало ти стана момичето на татко. Върху теб той изсипа цялата любов, която не можеше да даде на Катрин. А когато ти порасна, започна да проявяваш наследствените си черти. Беше решил ти да го заместиш. Щеше да те научи на всичко, което знаеше, щеше да те направи най-големия специалист по ориенталски порцелан. Беше предначертал бъдещето ти и всичко вървеше по план. Той ти желаеше доброто. Това, че беше наследила не само таланта му, но и любовта му, за него означаваше повече от всичко, защото знаеше, че любовта не се преподава и не се научава. Съботите прекарвахте заедно двамата в „Деспар“ и това беше кулминационната точка на седмицата. Щом се върнеше, той повтаряше на майка ти всяка дума, която си казала, всичко, което си направила, всички въпроси, които си задала. Във всяко отношение, освен по пол, ти беше негово повторение: нещо, за което винаги бе мечтал.

— Тогава как стана така, че ми обърна гръб? — попита тъжно Кейт.

— Той никога нямаше да отиде при Катрин, ако не беше сигурен, че веднага ще го последваш. Майка ти му каза, че може да идва да те вижда, когато пожелае. Тя знаеше, че си привързана към него много повече отколкото към нея. Според мен, втората госпожа Деспар не е желаела съперници. Чакала бе години, за да има Шарл Деспар и не е искала нищо да не й пречи. Чух, че е доста ревнива.

— Освен това вече е имала собствена дъщеря.

— Дори и затова. Майка ти улесни баща ти да напусне дома и така облекчи съвестта му. Онова, за което не си бе дал сметка е твоята реакция. Не очакваше, че ще бъдеш толкова съкрушена, тъй смъртно обидена, че за теб той ще престане да съществува от момента, в който той си отиде. Заключила си се в спалнята си и не си поискала да се видиш с него, макар че те е молил.

Кейт все още изпитваше болката и чуваше отчаяния глас на баща си. Предишния ден се бе сетила за това. Повтори сто пъти сцената в главата си и пак се разстрои от думите, които му бе казала: „Ако напуснеш къщата и мен, все едно, че си умрял! Мъртъв, разбираш ли? Вярвам, че ще изгориш в ада за тази си постъпка.“

Както винаги изучавайки изразителното й лице, Роло рече тихо:

— Той беше женен за майка ти, но дъщеря му бе тази, която се държеше като ревнива съпруга.

— Той ме предаде. Ти току-що ми каза, че съм била момичето на татко. Аз вярвах в това. Имах доверие в него. А той ме излъга, изостави ме заради друга жена — Кейт се разплака.

— Изоставил те заради друга жена ли?

— Хайде де, кажи го! — извика тя. — Бях влюбена в собствения си баща!

— Така ли? — каза Роло без изненада. — Нали така жените се запознават с любовта и мъжете? В твоя случай лошото е, че когато баща ти те остави, за да отиде при друга жена, това емоционално те срина. Докато повечето жени търсят мъж, който да им напомня за баща им, ти побягваш само ако някой мъж те погледне. Обличаш се така, че да си сигурна, че никой няма да ти обърне внимание. Тези ужасни дънки, памучните пуловери, непоносимото яке. Може да не съм практикуващ хетеросексуален мъж, но по мое време жените не се обличаха така.

— Въобще не ме интересува. Животът си е мой.

— Ти поиска да узнаеш истината, скъпа. Когато ти я разказвам не мога да я направя така, че да ти хареса.

За миг двамата се втренчиха един в друг, после Роло се усмихна и за да заглади нещата, каза:

— Баща ти те остави, Кейт, защото колкото и да те обичаше, имаше нещо, което ти не можеше да му дадеш. Баща ти имаше нужда от секс редовно и често. Затова толкова се харесваше на жените — беше сексуално ненаситен. С майка ти той нямаше сексуален живот. Тя не го привличаше, тъй като не проявяваше никакъв интерес към секса. Като жена той желаеше Катрин дьо Вилфор. От онова, което съм чул, тя не може да се сравнява с майка ти по доброта и по бързина и дълбочина на ума, но Шарл не търсеше тези качества. Трябваше му жена, която да е добра в леглото, която да бъде като украшение за него и „Деспар“ и която никога няма да има главоболие, когато иска да я люби.

Лицето на Кейт бе придобило странно, унесено изражение, толкова тъжно, че Роро почувства необичайна болка в областта на сърцето.

— За мъжете физическата връзка е от много голямо значение — изрече с въздишка. — Имам достатъчно опит, за да го знам. Тях не ги интересува толкова колко са умни, състрадателни или разбиращи жените; възбуждат се от красивото лице, от меката извивка на бюста, от обещанието на секса. Всички сме в биологически окови — гласът му се изпълни с горчивина. — Извинявай, но сме роби на нагона си. Баща ти остави добра съпруга и любима дъщеря, тъй като нито едната от двете не можеше да му даде онова, от което имаше нужда. Разсъждавайки върху собствените си нужди, някога минавало ли ти е през ума какви може да са неговите?

Кейт се разтресе от ридания.

— Така е по-добре… Наплачи се. Ще ти мине по-лесно. Никога не ми е и хрумвало да изпитвам благодарност към Венера Мухоловката, но Бог ми е свидетел, че вече съм й признателен. Тя те накара да пораснеш и да разбереш, че никой не е съвършен. В името на любовта хората вършат ужасни неща, тъй като са слаби, суетни, егоистични, алчни и какво ли не. Баща ти направи грешка, която поправи по единствения начин, по който успя. Остави ти най-ценното, което притежаваше. Не на съпругата си, не на доведената си дъщеря, а на теб — на дъщерята, която обожаваше. Приеми го и му докажи, че си достойна негова дъщеря — истинска Деспар. Щом той е могъл да разбере причината за силната ти омраза, най-малкото, което можеш да направиш, е да му простиш слабостта.

— Значи не го е направил, за да облекчи съвестта си?

— Дали само фактът, че има съвест говори в негова полза? — сериозният му тон стана по-остър. — Нищо ли, което съм ти казал не успя да проникне през твоите предразсъдъци?

— Успя да ме извадиш от заблуждението, че съм дете на щастлив брак. Това засега стига ли ти?

— Какъвто и да е бил бракът, не можеш да отречеш, че си имала много щастливо детство — пъхна кърпичката си в ръката й. — Хайде, избърши си очите и си издухай носа. Аз ще отида да направя чай.

Когато се върна, тя седеше тихо, потънала в мислите си, очите й бяха сухи, макар и зачервени. Усмихна му се вяло.

— През всичките тези години как успяваше да се справиш с мен? Сигурно съм била ужасно досадно дете.

— Е, най-после порасна, нали?

Кейт помълча малко, а после изрече тихо:

— Чувствам се засрамена.

— Ето, говориш вече като голям човек, слава Богу.

— Предполагам, че съм виждала баща си само през детските си очи — продължи бавно Кейт, — защото упорито отказвах да порасна. Ако бях пораснала, щеше да ми се представи в различна светлина и съвсем явно не бих понесла да… — без никаква определена причина си спомни Блез Чандлър и изрече тъжно: — Знаеш ли, Роло, не го обвинявам. Сега, след като знам, въобще не го обвинявам. Защото най-после разбирам.

Кейт изпи чая и остави чашата си.

— Толкова много имам да премислям, да подреждам… Това бяха най-трудните дни в живота ми.

— За щастие, утре е неделя. Можеш да поспиш до късно и да мислиш дълго.

— Струва ми се, че бих спала цяла седмица.

— Това е от емоционалното изтощение. Такова нещо стига на човек за цял живот, а на теб още неща ти предстоят.

Изпълнена със страхове, Кейт попита тихичко:

— Ти ще ми помогнеш, нали, Роло? Сега си ми по-необходим от всякога.

— Само се опитай да ме спреш! — остави чашата си. — Хайде сега да си лягаш — нареди й авторитетно. — Имаме работа да вършим и затова е необходимо да си починеш. Щом си обявила война на доведената си сестра, не бива да губим време. Утре започваме подготовката.

Кейт го изгледа въпросително.

— Забравяш — напомни й той невъзмутимо, — че аз също съм работил в „Деспар“ и за разлика от теб поддържах връзките си. Знам какво става там, Кейт и колкото по-бързо те запозная с всичко, толкова по-добре…

За Кейт животът придоби сюрреалистични измерения; сега разбра, че трябва да гледа на нещата откъм различен ъгъл. Тази нощ тя лежа с широко отворени очи, не можа да спи, понеже не успя да се отърве от налегналите я мисли. В шест часа сутринта вече беше на крак, облечена за джогинг. Харесваше й да тича и го правеше редовно. В училище винаги се проявяваше добре в спорта. Тогава играеше хокей и баскетбол и стана шампион на училището по плуване. В началото на пубертета страшно обикна конете, а по-късно се разкъсваше между кариера като спортистка или в областта, която отдавна я привличаше — изящните изкуства. Изкуствата победиха, но въпреки всичко често излизаше да бяга.

Сега, докато тичаше, мислите й спокойно се движеха из коридорите на живота й. По-скоро следваха по стъпките на баща й. Много ясно си го представяше: набит, с тъмна коса, побеляла на слепоочията, със светлокафяви очи, които й се усмихваха, образувайки много тънки гънчици около тях. За пръв път от години си позволи да си спомни за живота с него, за неща, за които по-рано й беше твърде мъчително да мисли. Сега, от позицията на двайсет и шестте си години, тя погледна назад и разбра много неща. Даде си сметка, че си е изградила свят от фантазии за брака на родителите си, тъй като сетивата са й подсказвали, че между тях нещо не е наред, че бракът им не е като другите. По този начин е искала да защити не само тях, но и себе си. Строга, прагматична и разумна майка и романтичен, артистичен баща. Каза си, че тогава нищо не е разбирала.

Дали духът на баща й не се е мятал в клетката на семейния живот? Сюзън Малъри беше добра, родена за майка, прекрасна домакиня, верен приятел, но тя не притежаваше никакво въображение и светът й се състоеше единствено от практични неща. Пестеливост. Да, помисли си Кейт, най-често употребяваната дума на майка й бе „разумно“. Но тя никога не въстана — дори когато мечтаеше за хубаво бельо вместо „практичното“, което майка й купуваше. Майка й знаеше най-добре, нали? А тя я обичаше. Нямаше да е честно да я критикува.

Но когато баща й донесеше някакъв крайно непрактичен подарък някъде от чужбина, нещо, което не би могло да се използва, но можеше часове наред да й доставя удоволствие само като го гледа, тя примираше от радост. Все още пазеше всички подаръци, които й бе правил, заключени в сандък, откакто продадоха къщата. Съхраняваше ги ревностно, защото знаеше, че баща й разбира. Спомняше си как като донесеше някое красиво бижу на майка й, което тя никога не слагаше, тя казваше: „Не се труфя, Шарл, нали знаеш“. Най-накрая баща й престана да купува скъпоценности, а започна да носи тъй наречените практични неща като кожена чанта, шест кристални винени чаши или бродирана покривка, които майка й одобряваше от цялото си сърце.

Да, спомни си Кейт, майка й се тревожеше за дребните неща в живота, а баща й виждаше само общия план. Когато той се връщаше от пътуване, Кейт се хвърляше в прегръдките му, прегръщаше го и го целуваше, а той я въртеше във въздуха и двамата се смееха със сълзи от радост в очите. В това време майка й спокойно задаваше въпроса: „Е, Шарл, добре ли пътува?“ Искаше да знае какво е купил, от кого и как, а на Кейт той описваше самите предмети, така че тя да си ги представи в цялата им красота. По-късно всеки се прибираше в собствената си стая, без дори да се и опитва да намери извинение, че иска да е сам, вместо тримата да отпразнуват събирането си след дългата раздяла. Кейт вече знаеше, че когато Шарл се е връщал от пътуване, втората му съпруга го очаквала изкъпана и напарфюмирана, облечена с дрехи, които да зарадват окото му, от които лицето му да светне, а малко по-късно двамата се оттегляли в спалнята, където се любели на голямото двойно легло.

„Да — мислеше си тя докато тичаше с лекота, — Доминик те е наричала татко. Посвоему тя сигурно ти се е възхищавала, защото порцеланът също е нейна специалност. Вярвам, сигурна съм, че си бил щастлив. На снимките на търгове винаги имаше такъв вид и вероятно това ме е накарало да мисля, че майка ми умря от мъка.“

Както каза Роло, Кейт е била толкова потънала в собствените си чувства, че не си е представяла каква самота и копнеж изпитва баща й. За нея животът без него бе немислим. Най-ужасните мигове бяха, когато той беше болен. Тогава тя прекарваше часове, молейки се на Бога да не умре. Докато при дългото боледуване на майка си тя прие, че е само въпрос на време. Грижеше се за нея предано, но не трепереше над нея, както би направила за баща си.

Спря да тича, наведе се с ръце на хълбоците, за да поемат дробовете й повече въздух. Всъщност, през последните дванайсет години все едно е била в траур. Трябвало е да канализира скръбта си, вместо да я превръща в омраза.

Отиде до най-близката пейка и седна. Остана там и дълго мисли. После бавно се изправи и затича обратно към къщи. Когато след известно време се откъсна от мислите си и установи, че е застанала пред хотел „Риц“, не се изненада. Срещу него се намираше „Деспар“.

Не беше минавала оттук от деня, в който баща й замина. В продължение на години, когато можеше, отбягваше пътя през тази част на града. Сега подсъзнанието й я доведе тук. Спря и се загледа. Не осъзна, че минувачите се взират смаяно във високото червенокосо момиче със зелен анцуг, което стоеше пред „Риц“, а сълзите се стичаха по лицето му… Както винаги, Роло излезе прав. В жилите й наистина тече кръвта на Деспар. Целият беше неин. И то по право. Най-ценното, което баща й притежаваше, стана нейно. Усещаше го как пулсира в жилите й, в гърлото й, във върховете на пръстите й.

Когато най-сетне се обърна да си тръгне, походката й бе енергична, а лицето й беше сухо. Почувства се свободна след години на самотно уединение.

Роло също прекара неспокойна нощ, той също стана рано и в десет беше в магазина. Когато се качи горе, апартаментчето беше празно, а костюмът за джогинг на Кейт липсваше.

Въздъхна с облекчение. Поне знаеше какво прави тя в момента. Но докато часовете се нижеха, започна да се безпокои. В четири часа стоеше на прозореца и се чудеше дали да не се обади на полицията. Най-после я зърна, че се прибира — по височината не можеше да я сбърка. Изгледа я внимателно. Вървеше нормално, с бързи широки крачки. Дори изглеждаше весела. Слава Богу.

Когато влезе в апартамента, тя го завари опънат на стария тапициран с кадифе диван, покрил лицето си със „Сънди Таймс“. Тъй като за него се знаеше, че спи леко, той отмахна вестника и се прозина.

— А, ти ли си? Колко е часът?

— Едва четири.

Той седна учуден.

— Така ли? Сигурно съм задрямал.

— Ти за обяд ли дойде? Съжалявам, че не бях тук. Излязох рано сутринта. Исках да размисля.

— Видях, че анцугът ти го няма.

— Обядвал ли си? Сигурно умираш от глад.

По-рано си беше направил кафе и сандвичи, но каза:

— Бих хапнал. А ти?

— Умирам от глад.

— Докъде ходи?

— Знам ли… Тичах по целия път до Бейзуотър, после седнах за малко, след това обиколих целия парк, пак седнах и пак мислих… — влезе в банята, но продължи да говори през полуотворената врата. — Честна дума, никога не съм мислила, че ще стигна и до „Деспар“. Предполагам, че стана подсъзнателно. Изпитах много странно усещане. Знаеш ли какво? Сега се чувствам много по-добре… Като че ли вече реално виждам нещо, което съм отбягвала от години и откривам, че е било само книжен тигър.

Той чу, че водата от душа продължава да тече, и се зае да приготви обяда. Кейт се бе научила да готви от майка си, но интересът й към храната не беше достатъчно голям, за да я накара да прекарва повече от ценното си време в кухнята.

Десет минути по-късно, загърната в стария си хавлиен халат, със сресана мокра коса тя седна пред прекрасно изпечената си пържола и бързо изпразни чинията си. Още един добър знак. Кейт губеше апетит, когато бе емоционално разстроена.

— Значи се пребори с демоните и ги прати по дяволите?

Роло погледна празната й чиния.

— Между другото, ще имаш съвсем нов гардероб. Клиентелата на „Деспар“ не е от този тип, който би харесал странния ти тоалет.

— Знам — за пръв път Кейт не се наежи от забележката му.

— Май сме се променили.

Тя се прозина. Отиде да си легне и заспа още щом положи глава на възглавницата. Спа в продължение на четиринайсет часа и когато се събуди, усети мирис на кафе. Стана и се пресегна за халата си. Подарък от Роло за Коледа отпреди няколко години. Беше от тъмнозелен сатен, дълбоко изрязан, и съвършено отиваше на огнената й коса. Роло казваше, че го купил, защото само в мъжки халат приличала на жена.

Когато влезе, той вдигна очи.

— Добре ли си почина? — попита. — Не съм отворил магазина. Смятам, че вече няма да го отваряме. Освен това е понеделник и онова, което на шега наричаме търговия, върви най-слабо в началото на седмицата.

Тя седна до излъсканата чамова маса, и му се усмихна, когато той й сипа кафе.

— Какво щях да правя без теб? — попита го с обич. — Ти наистина си моят ангел хранител.

— Не съм играл ангел откакто участвах в една коледна пиеса, но сравнението ми харесва. Хайде сега да се залавяме за работата, която трябваше да свършим вчера.

— По-късно — каза Кейт, а той я изгледа малко изненадано. — Първо искам да изляза. Ще отида на църква — поясни на учудения Роло.

Той не възрази.

— Както желаеш.

Шарл беше католик, но Сюзън — добрата шотландска калвинистка — реши да не кръстят детето според тази вяра, така че когато Кейт порасне, да може да избира. Тоест, не бе кръстена. Сега Кейт искаше да намери католическа църква и да поиска от свещеника да се помоли за душата на баща й. Смяташе, че е длъжна да го направи. Свещеникът се оказа млад и явно прояви любопитство, но прие дарението й и след като тя го увери, че същия този ден ще погребват баща й според неговата вяра, в нейно присъствие изрече молитва за него.

Когато си тръгна от църквата, се почувства по-добре… След молитвата остана още известно време, мислейки си за баща си вече без озлобление, без усещане на скръб и болка, а с любов, с нежност и дълбока благодарност. Помоли се за него, поплака, но когато се прибра вкъщи, на сърцето й беше по-леко. Стори й се, че й е простил.

Роло я изгледа напрегнато като се върна, но не каза нищо. Самият той не бе привърженик на определена вяра. Смяташе, че религията е причинила много повече страдания на света, от каквото и да е друго в историята, но след като Кейт го желаеше и то особено пред прага на едно неизвестно бъдеще, сигурно имаше право. По време на обяда тя мълчеше, потънала в мисли и той я остави на мира. Тя въобще не усещаше какво яде. Дълго седя с опряна на дланта глава и гледаше, без да вижда. Но постепенно излезе от това състояние и най-после каза:

— Значи започваме да работим? — той се въздържа да й напомни, че наближава краят деня и не бива да си губят времето. Направо сподели с нея убеждението си, че занапред най-много неприятности ще има с доведената си сестра.

— Тя има достатъчно причини да те мрази за цялата ти същност и за възпитанието, което баща ти ти е дал. Освен това те ревнува за инстинкта и усета, наследени от него. Според всички тя е способна, но работата е трудна и изисква прилежание. За щастие, тя е имала същия учител както теб, но докато ти знаеш нещата по инстинкт, тя трябва да ги постига по по-труден начин. Никога не забравяй, че в това отношение ти имаш предимство и трябва да се възползваш от него. Ти си Деспар.

Кейт кимна, попивайки всяка дума.

— А що се отнася до останалото… искам да ти съобщя, че имаш съюзници — старите кримки, които още те помнят с обич, макар че не са те виждали откакто се намуси и изпадна във враждебно настроение.

Кейт гузно се изчерви, но в тона й нямаше самообвинение, когато попита:

— Един от тях да не е старият мистър Смайт?

— Той продължава да реставрира картини. Само на седемдесет и пет е, а за Деспар е сравнително млад. Освен това е незаменим. Джордж Хакет все още се занимава с любимите си часовници, а Хари Брукс — със стъкло. Редовно се виждам с тях.

Кейт го зяпна. Естествено, типично за Роло. Той никога не изпуска връзка, защото човек не знае кога ще му потрябва. Освен това е работил в Деспар. Значи познава всички онези, които и тя си спомня. Само защото тя си е прекъснала връзките не означаваше, че и той е трябвало да направи същото. Изгледа циничното лице на Роло, който имаше голям опит. Той винаги допуска всякаква евентуалност. Какво му беше подсказало да се готви за тази например? Дали знае повече, отколкото й казва? На пръв поглед изглеждаше непристъпен като айсберг. В него се бяха разбили не един „Титаник“.

„Е — каза си твърдо Кейт. — Сигурно е за мое добро. Не ме интересува какво казват хората. Към мен винаги е бил добър, затова трябва да съм му благодарна, че е запазил връзките си и знае толкова много. Ако не вярвам на Роло, тогава с мен е свършено, защото няма въобще на кого да вярвам.“

— Трябвало е да се досетя…

— Това е последното, което желаех да знаеш преди този уикенд. Можеше да ме разжалваш, че поддържам връзки с врага. Така че малката група съюзници най-много ще се радва, ако доведената ти сестра бъде изритана от „Деспар“, защото на всички им е ясно, че щом тя ще вземе контрола в ръцете си, ще изхвърли тях. Луда е по модернизиране и компютъризиране и тем подобни. Големите промени, които прави ще ги изметат направо в коша за боклук.

— Но това ще е глупаво!

— Тя няма твоята лоялност към старите приятели или към когото и да било, разбери го. Вярна е единствено на себе си и…

— Как са те? — прекъсна го Кейт.

— Все чакат да чуят нещо за теб. Затова поддържах връзките си с тях — Роло спря за малко. — Така научавам и последните клюки.

— Какви са?

— Нека те сами ти ги кажат. Вече чакат с нетърпение. В сряда рано сутринта — направи още една пауза. — В дванайсет имаме среща с Блез Чандлър.

Кейт рязко вдигна глава и го погледна въпросително.

— Да, всичко е уговорено — потвърди Роло. — Известно му е, че си променила решението си.

— Ти разговаря ли с него?

— По телефона. Той поиска да го държа в течение.

Кейт се намръщи.

— Може ли да му се вярва, как смяташ? Съпруг е на най-големия ми враг…

— Той сам си е господар. Уви.

— Харесваме го, нали? — мило попита Кейт.

— Няма да е лошо да имаме късмет. Той е прям, а фактът, че е женен за Венера Мухоловката ни показва какви са сексуалните му предпочитания.

— Безпокоят ме неговите предразсъдъци — мрачно изрече Кейт.

— Той е определен за изпълнител на завещанието, а не за съдия.

— Чудя се защо.

— Баща ти е познавал добре и доведената ти сестра — каза заобиколно Роло.

— Искаш да кажеш, че тя ще мами — каза направо Кейт с отвращение. Самата тя никога не би го направила.

— И още как.

— Но как ще може той да санкционира собствената си жена? По един или друг начин ще се старае да се отнася благосклонно към нея.

— Не съм съгласен. Баща ти нямаше да го посочи за изпълнител на завещанието, ако не знаеше, че може да му има доверие. Освен това, повечето време той и съпругата му живеят отделно.

— Оставам с резерви — заяви Кейт, спомняйки си първата им среща, когато и двамата проявиха хапливостта си.

Остатъкът от деня прекараха като обсъждаха тактиката си. Роло довери на Кейт всичко, което знаеше за сегашното състояние на „Деспар“. Информацията идваше от „старите кримки“, както ги наричаше той.

— За щастие все още има хора в управата, които си спомнят за теб. Не всички от тях са нови, макар че Венера Мухоловката е успяла да внедри свои поддръжници на възлови места, което означава, че ще се сблъскаме с фракция про-Доминик. Освен това, доколкото я познавам, тя се е окопала дълбоко като къртица.

— Откъде знаеш толкова много за нея? — неочаквано Кейт изпита ревност. Досега Роло беше нейна собственост, доколкото въобще би могъл да принадлежи на някого. Засегна се, че се е интересувал и е открил толкова неща за Доминик, която освен това е красива.

— Срещали сме се от време на време — сви рамене Роло, като пропусна да каже, че тези случаи не са били толкова чести и че нарочно ги е търсил от любопитство да знае какво става в „Деспар“. Информацията му беше, че властта на Доминик до Вивие там е толкова силна, колкото и физическата й привлекателност. Но предвид писмата, които пристигаха за Кейт, Роло имаше впечатлението, че Шарл не е бил чак толкова запленен от нея. В случай, че нещо се пропука, човек трябва да бъде готов и да не пропусне да се възползва от възможността. След първата им среща разбра, че най-доброто, което би направил, е да разбуди грижливо изградения образ на тая кучка.

Ненавистта явно бе прозвучала в тона му, защото Кейт, която винаги усещаше и най-слабия нюанс, възкликна доволна:

— Не си допаднахте, а?

— Получи се омраза от пръв поглед. Тя не може да накара хомосексуалистите да й играят по гайдата, разбираш ли. Мъжете са стока за продан — изгледа Кейт с широко отворени очи. — Освен това, първият път, когато се запознахме, излезе, че и двамата бяхме хвърлили око на един и същи.

Кейт избухна в смях. За миг се бе поколебала… Естествено, че няма да се харесат. Помисли си, че Роло е единственият човек, който е способен да разбуди фасадата на Доминик. Той винаги е в състояние да прозре какво се крие зад външния вид на човек.

Същата вечер за пръв път от много месеци извади грижливо и тайно събираните изрезки и снимки от вестници и лъскави месечни списания, които събираше в албум. Този път разгледа с по-голям интерес от обикновено фотографиите, където беше Катрин Деспар и за пръв път забеляза с какво обожание гледаше съпруга си. Да, прекрасна е. С кукленска хубост и абсолютна противоположност на кокалестата Сюзън Деспар с нейния разум и пълна липса на въображение. Жената явно бе посветила живота си на съпруга си — покорна, сексуална, изискана. Сега Кейт си даде сметка, че Сюзън Деспар бе живяла собствения си живот, със съпруга си само бяха обитавали един и същи дом, макар че тя винаги бе проявявала голям интерес към „Деспар“. Катрин Деспар беше облечена елегантно и с много бижута. Имаше вид на съпруга на богат и преуспяващ мъж. Сега Кейт си спомни, че майка й рядко ходеше на вечеря със служещите в „Деспар“ и когато баща й канеше свои клиенти или колеги, това обикновено ставаше в ресторанти, защото съпругата му беше болезнено свита и направо се смръзваше в присъствието на непознати. Вероятно затова, с болка си даде сметка Кейт, баща й се постара да направи така, че тя да бъде общителна. Изпрати я на училище, за да си намери приятелки и да се научи да се държи с хората.

Но в никакъв случай толкова успешно, колкото доведената й сестра. Като погледна красивото й лице, сърцето на Кейт се сви. Как да се състезава с нея? Дълбоко несигурна от липсата на хубост, винаги бе мразила обикновените си черти от деня, когато, без да иска чу думите на баба си — шотландка, безмилостно практична като дъщеря си. Тя бе отбелязала критично: „Никога няма да бъде красавица, но да се надяваме, че добрият Господ я е надарил с ум, защото само това ще й помогне.“

От тези думи още я болеше. Погледна се в огледалото. Ама че лице: широки скули, уста като че изрязана с нож. Откакто се помни, е червенокоса. Да можеше да понапълнее малко. Нямаше и грам наднормено тегло. Ощипа бледите си бузи и отново потръпна от луничките си. Баба й беше толкова права. Мъжете явно я отбягваха. „Разбира се — помисли си справедливо, — самата аз ги отбягвах, освен когато беше абсолютно необходимо.“ След като баща й ги изостави, тя реши никога повече да не вярва на мъж. Без да иска възприе подозрително отношение към тях, а резултатът беше такъв, какъвто се очакваше. А това че мъжете я отбягваха, тя без колебание отдаваше на липсата си на хубост. Известно е, че мъжете се въртят около хубави момичета, нали достатъчно често виждаше примери в училище? Никога не бе имала приятел.

Легна си разстроена. Доминик, например, е създадена с любов, тя винаги изглежда като извадена от кутия за скъпоценности. Но у нея има и нещо друго, което се набива на очи: искряща сексуалност. Още нещо, което на нея напълно й липсваше. Даденият случай беше ум срещу красота — това е. Кейт бе уверена във възможностите си, но не и във външния си вид. Знаеше, че е умна и имаше с какво да го докаже. Вече почти си беше създала име на специалист по ориенталски порцелан, признаваха я за неподкупна и честна в сделките. Но това дали е достатъчно, за да управляваш голяма аукционна къща? Имаше представа как се ръководи „Деспар“. Баща й беше й обяснил всичко, а той беше такъв тип човек, който правеше нещата така, че всичко да върви идеално и после да няма нужда да се поправя. Затова през последните дванайсет години управлението не може да се е променило много. Тя познаваше света на изкуството. Но да ръководиш хора? Малкото й магазинче беше нещо съвсем различно в сравнение с бизнеса на „Деспар“. Роло я заместваше, когато тя ходеше на разпродажби, но тук бяха само двамата с него. „Деспар“ е учреждение на много пластове. Баща й беше председател и управителен директор, след него идваха началниците на отделите, под тях мениджърите им, а най-ниско бе административният състав. Освен това, имаше и финансов отдел, отдел по каталози, опаковъчен и склад, отдел за превози, отдел, който се занимаваше с поделенията на търговския отдел със специалисти по данъци и оценяване. В „Деспар“ работеха, доколкото си спомняше тя, близо хиляда души. Трябва да ги ръководи и да упражнява контрол над тях. Като го осъзна, кожата й настръхна. За дванайсет години много неща може да са се променили, някои хора са напуснали, дошли са други. Но там тя имаше трима стари приятели, които се бяха сраснали с „Деспар“. Спомняше си други от миналото, които са били лоялни към баща й. Обаче дали ще се отнасят така и с нея — неговата дъщеря или ще бъдат верни на жената, която вече познават?

„Е — разсъждаваше, — времето ще покаже. А ако не успея, направо не ми се мисли за това.“ Но стомахът й вече се бе свил на топка при мисълта за срещата в сряда с Блез Чандлър — изпълнителя на завещанието на баща й, на чието мнение Роло явно много държеше. Всъщност с каква власт разполага той? Дали баща й е дал някакви инструкции на зет си? Осъзна, че най-много я тревожи родствената му връзка със съперницата й. Не можеше да си представи, че той няма да се отнесе с предубеждение към нея. Би могло да се предположи и че той е агент-провокатор на жена си. Преди всичко друго сигурно ще е лоялен към нея. Така постъпват съпрузите, нали? Тогава си спомни, че баща й напусна майка й. Но случаят беше различен. Лоялни са, докато ги обичат. Но като има съпруга толкова красива като Доминик дьо Вивие, как да не я обича? „Боже мой — помисли си, — хващат ме нервите.“ Стана от леглото и седна на килима в поза лотос: дългите й крайници се огънаха без никакво усилие. Кейт имаше координация на спортистка.

С отпуснати ръце, със затворени очи тя дишаше, докато усети, че напрежението я напуска. Сърцето й започна да бие по-бавно, стегнатите мускули се отпуснаха. Отново легна на леглото и веднага заспа.