Вера Коуи
Богатство и сълзи (5)

Пета глава

„Деспар“ заемаше цял блок на ъгъла на Арлингтън Стрийт и Сейнт Джеймсис. Главният вход бе откъм Арлингтън Стрийт — класическа фасада, портал, към който водеха няколко ниски каменни стъпала (върху тях постилаха червен килим при големи и важни търгове), следваха високи остъклени двойни врати, боядисани в бутилково тъмнозелено с месингово чукало и дискретна лъскава табелка, на която пишеше: „ДЕСПАР & СИЕ“.

Кейт имаше напрегнат израз на лицето, когато влезе там в осем часа сутринта. Роло досетливо я остави известно време сама със спомените й.

Когато тя се извърна, Роло забеляза, че очите й блестят от сълзи. Той бе предположил, че тя ще се развълнува от спомените, затова дойдоха преди другите служащи. Кейт подсмръкна разчувствано, а после внезапно застина.

— Мистър Смайт! Мис Хиндмарш, мистър Хасет и мистър Брук!

Мистър Смайт — дребен, белокос с грейнало лице и пронизващи сини очи, в които се четеше обич се приближи към нея с протегната ръка.

— Добре дошли у дома, мис Кат, добре дошли…

Кейт избухна в сълзи.

 

 

— Боже мой, сигурно ме вземате за ревла — подсмръкна малко по-късно, седнала на стола на мис Хиндмарш, както понякога й позволяваха като дете.

Хенри Брук я потупа по ръката.

— Изпитахте истински шок, когато ни видяхте всички наведнъж. Трябваше да ви подготвим, но мистър Белами каза, че трябва да бъде изненада.

— Така и стана — прочувствено изрече Кейт, — но много приятна. Не знаете колко много означава за мен да ме посрещнат пак старите ми приятели, при това толкова рано сутринта.

— Ние всички идваме в осем — обясни Уилфред Смайт. — Тръгваме си в четири. Така избягваме голямото движение привечер. Обаче мис Хиндмарш пристигна специално от Рейгейт, тя от седем години е пенсионерка.

На Кейт това й направи дълбоко впечатление. Мис Хиндмарш (Кейт нямаше представа как е кръщелното й име) беше главен управител на „Деспар“ и винаги бе изисквала строга дисциплина. Започнала да работи във фирмата като машинописка, тя познаваше Шарл Деспар от ученическа възраст и винаги се отнасяше с него като към приятел. Отдавна трябва да бе минала седемдесетте, защото когато Кейт се запозна с нея беше горе-долу на пенсионна възраст. Ето я сега, изправена и малко застрашителна както винаги, гледа Кейт през цененето си с проницателните си стоманеносини очи, а сивата й коса бе подстригана като преди 50 години. Дори дрехите й не бяха променени: тъмносиня пола до средата на прасеца от много добър плат, копринена светлосиня блуза с накъдрено жабо и малък златен часовник на верижка с емайлиран украсен циферблат, който си беше избрала за петдесетгодишнината си от „Деспар“.

— Това беше най-малкото, което можахме да направим за вас, Катриона — изрече сериозно. — Време беше да заемете мястото, което ви се полага. Това беше най-голямото желание на баща ви. Като една от най-старите му приятелки нямаше как да не дойда и да ви видя.

— Точно така — кимна Джордж Хакет. — Не бихме изпуснали този миг за нищо на света.

— Но вие изглеждате съвсем същите! — разчувствано възкликна Кейт.

— Не съвсем — призна с въздишка Хенри Брук. — Остарели сме.

— Надявам се, че тук също нищо не е променено.

Те се спогледаха. Хенри Брук — добър по душа човек — сложи ръка на устата си и се изкашля.

— Много от старите са все още тук — призна, — но има някои промени.

— И те не са за добро — обяви мис Хиндмарш. — Но сега, след като вие сте тук, Катриона, ще направите така, че всичко да тръгне както трябва. Немислимо е „Деспар“ да се ръководи от някой, който не е от рода.

Тримата възрастни мъже кимнаха в знак на съгласие и Кейт долови, че за старите й приятели идването й беше нещо като глътка въздух. Никой от тях не искаше да му се налага да бъде изхвърлен от Доминик до Вивие.

— Точно затова съм тук — каза тя.

Всички пак кимнаха.

— Знаехме си, че така ще стане — простичко рече Уилфред Смайт.

Едно време той беше „близкият“ приятел на Кейт в „Деспар“. Той бе специалист по реставрация на картини, но можеше да поправя и порцелан. Някога Кейт обичаше да го наблюдава докато работи.

— Хайде — обяви Хенри Брук, — ще те оставим да огледаш сама. А след срещата ще обядваме заедно.

Кейт хвърли поглед към Роло, който рече направо:

— „Риц“ е точно отсреща. Сега вече имаш пари за подобни разходи…

Той отведе четиримата до асансьора, оставяйки Кейт да избърше очите си и да се съвземе. Когато бе готова, започна бавното й пътуване към миналото.

По стените висяха картини и върху всяка от тях имаше кръгло етикетче с датата на аукциона, на който ще бъде предложена. На друго квадратче пишеше поредния й номер. Върху малка масичка отдясно стояха каталозите за бъдещите аукциони, както и каталога на „Деспар“ — списание за вътрешни цели, което излизаше четири пъти годишно и правеше преглед на свършената работа по предходното тримесечие и информираше за важните събития, които предстояха. Имаше и купчина обяснителни листовки на разположение в „Деспар“, където бяха описани многобройните услуги, предлагани от възможни клиенти с имената, адресите и телефонните номера на бюрата им както в страната, така и в чужбина. Съдържаха подбрани цветни фотоси на предмети, продадени неотдавна на аукцион, както и датите на следващите търгове. Кейт ги прегледа и забеляза, че „Деспар“ продължаваше да се държи на висота що се отнася до най-доброто от световното изкуство.

После се качи на следващия етаж. Там се намираха галериите: „СТЪКЛО“, „ПОРЦЕЛАН“, „КЕРАМИКА“, „МЕБЕЛИ“, „КАРТИНИ“, „ЧАСОВНИЦИ“, „СКЪПОЦЕННОСТИ“, „БРОНИ“ — цяла редица от прекрасни стаи, които водеха към централен коридор, където клиентите биха могли да прочетат това-онова. Дори килимите по излъскания с парафин под бяха за продан и на всеки от тях бе прикачен етикет. В центъра на тази група от стаи беше откритият квадратен офис с табелка „УРЕЖДАНЕ НА ФОРМАЛНОСТИ“. Тук клиентите плащаха за покупките си, освен ако положението им беше такова, че разполагаха със сметка. На този етаж се решаваха търговете, а се провеждаха на горния етаж в една от трите огромни зали. Във всяка стая по стените бяха подредени много картини. В средната имаше наредени столове, а в далечния край беше платформата за аукциониста под електронния индикатор, който даваше подробности за наддаванията в щатски долари, френски франкове, германски марки, швейцарски франкове и японски йени, както и в лири стерлинги. Всяка от тях беше снабдена с телевизионен монитор за вътрешни цели.

Това беше сърцето на „Деспар“, тук ставаха вълнуващи събития. Кейт го усещаше, стените бяха попили тази атмосфера. Тук за пръв път присъства на аукцион. Беше седнала в дъното и наблюдаваше как баща й продава един Пусен за нечуваната тогава цена от един милион лири. Тогава тя почувства вълнението в стомаха си, в разтрепераните си крака, в пресъхналата си уста. По-късно, ако предстоеше някой голям аукцион, след училище тя се прибираше вкъщи, а после винаги идваше да го наблюдава. Сега, застанала в главната галерия, й се стори, че пак усеща тази атмосфера.

Изкачи следващите стълби — дървени и голи — и тръгна из различните отдели: неподредени, натъпкани с книги, хартии и кашони, с кутии, подредени до тавана. Пространството бе преразпределяно толкова пъти, че се бяха получили малки клетки, в някои от които нямаше прозорци и не можеше да се побере дори бюро. Тук студентите работеха върху докторатите си по изкуство, изучаваха професията и специалността — готови, ако ги извикат долу, да разкажат каквото знаят под орловия поглед на началника си. Началниците на отделите бяха трийсетина мъже и жени, които великолепно владееха специалността си от кукли и играчки до картини на старите майстори, като се мине през английското сребро, европейския порцелан, ориенталския порцелан, английските брони, европейските брони, френските мебели, английските мебели и т.н. Тук беше тихо, чуваха се единствено приглушени гласове, но Кейт забеляза и компютър — значи така сега „Деспар“ съхранява информацията си.

Също на този етаж, в края на сградата се намираше заседателната зала, където се провеждаха месечните събрания, на които служащите задаваха въпроси и очакваха да получат точен отговор: защо някой предмет не е стигнал до търг, какво да се прави с дилър, проявил дързостта да позвъни по телефона по време на някой търг, какви действия да се предприемат спрямо клиент, който след много разходи вече е изпаднал в сериозни финансови затруднения. Кейт застана до голямата маса и се огледа. Полилеят беше от ирландски уотърфордски кристал, килимът — от китайска коприна, представляващ езеро и градина на царски дворец в сиво-розово, синьо и кремаво. Заобиколи масата и отново излезе през вратата, като бавно и с удоволствие влизаше и излизаше от офиси, отлагайки мига, за който едновременно копнееше и от който се плашеше — изкачването на последния етаж, където я чакаше кабинетът на баща й. Клиентите се качваха догоре с асансьора.

Кейт използваше стъпалата — все още дървени. Тук навсякъде бе тихо, двойните врати бяха затворени. Роло беше съвсем прав — трябва да бъде сама, за да се изправи срещу духовете си и да остави прашните спомени на спокойствие.

Първото, което като че я хвърли в облаците на миналото, когато влезе, беше миризмата на пури — баща й пушеше „Ромео и Жулиета“, — примесена с дъха на восък, използван за политурата на голямото бюро от 1785 година и изсушените розови листа в прекрасната малка вазичка Чия Чинг с капаче на дупки, поставена в ъгъла на мраморната полица на камината. Спокоен всемогъщ Буда от нефрит украсяваше другия й край, а в центъра се намираше керамична купичка за горене на тамян. Над нея висеше картина, която се сменяше според сезоните. Сега бяха цветя — прекрасен Реноар, — голям букет от бял люляк, сложен във ваза Минг в бяло и синьо.

Бюрото на баща й беше разположено пред три високи прозореца със спуснати виненочервени завеси, на фона, на които изпъкваха червените и сини цветове на бесарабския килим и дългата масичка в стил Джордж III, върху която бяха прикрепени две огледала с позлатени рамки. В центъра на масата имаше прекрасна италианска кана от полускъпоценен камък с изрисувани плодове и цветя в черно и златно. До стената срещу камината стоеше японско лакирано шкафче в черно и златно върху поставка от абаносово дърво стил Джордж II. Кейт знаеше, че баща й държи там запасите си от уиски, коняк и фино отлежало шери, а също и чаши. Пред бюрото бяха сложени столове за посетители — два фотьойла от махагон и още два от двете страни на японското шкафче. Не се забелязваха никакви хартии и документи — тях ги държеше секретарката на Шарл Деспар, чийто кабинет се намираше зад вратата отляво на бюрото. Едно време беше мисис Хенеси — пълничка, с двойна брадичка, досадна жена, но изключително работлива, която, след като се бе омъжила късно, открила, че предпочита работата пред брака.

Кейт остана дълго време на прага, потънала в миналото, унесена в спомените, които я връхлетяха. Едва когато се почувства по-спокойна влезе в кабинета и затвори вратата след себе си. Пое дълбоко дъх и се разходи, като докосваше, галеше, вдигаше този или онзи предмет, припомняйки си разни неща, преодолявайки старата суеверна мисъл, хрумнала й още като дете, когато идваше тук с баща си и го чакаше, докато той свършеше някой важен телефонен разговор. Тогава бе решила, че ако на идване и на тръгване не обиколи стаята и не докосне всички предмети, никога повече няма да се върне тук. Върна се дванайсет години назад в миналото, когато баща й изглеждаше толкова огромен, че засенчваше всичко останало. Сега той отново беше с нея, наблюдаваше я и й се усмихваше с любов и нежност както винаги.

Най-после приближи бюрото му сякаш беше олтар. Точно така си го спомняше. Зеленото платно върху плота се сменяше при първите признаци на износване. Там беше чашата, в която стояха писалките му (той никога не използваше химикалки), викторианската мастилница с индийско мастило, каквото той предпочиташе, облеченият му с кожена подвързия дневник с неговите инициали в долния десен ъгъл. Имаше кутия за пури от китайска слонова кост, лампа от оловно стъкло с бронзова поставка от „Тифани“, която не даваше обилна светлина, но баща й я обичаше заради вида й. Три телефонни апарата — един външен, един с много бутони и един бял — неговата лична линия. Малкият часовник с форма на чадър бе все още точен. Взе го в ръце. Като дете безкрайно се очароваше от него. Стрелките му бяха от филигран. Докато го разглеждаше, другият часовник в стаята удари девет. Заобиколи бюрото и тогава забеляза нещо ново — снимка в сребърна рамка на втората съпруга на баща й. Портретът на майка й никога не бе стоял там.

Кейт усети присвиваща болка. Да, Катрин Деспар е красива, докато Сюзън Деспар беше обикновена. Снимката беше поставена така, че баща й да я гледа, когато пожелае. Кейт издърпа стола — още един удобен фотьойл в стил Джордж III — и седна. Докато го дърпаше напред, кракът й докосна копчето, поставено отдясно и почти незабавно вратата на мисис Хенеси се отвори и тя застана на прага с ръка на сърцето.

— Господи, изплашихте ме. За миг си помислих… — изпусна театрална въздишка. — Не ви очаквах толкова рано.

Кейт много късно се сети, че в „Деспар“ мисис Хенеси беше позната като „очите и ушите на света“. Тя долавяше клюките от самия въздух. Като например това, че Катриона Деспар е пристигнала в осем часа в сряда сутрин. Сега на изчервеното й лице се четеше искрена изненада и огромно любопитство, но очите й гледаха твърдо и зорко.

— Изненада е и няма грешка. Отдавна не съм ви виждала.

— Да.

— Предполагам, че сега, след като вече не сте дете, трябва да ви наричам мис Катриона.

— Мис Деспар е достатъчно — каза Кейт.

Розовите бузи на Шийла Хенеси станаха тъмночервени. Никога не беше харесвала Кейт. Смяташе, че мис Катриона Деспар е ужасно разглезена от баща си, но беше добре известно, че едно време Хенеси таеше известни планове по отношение на Шарл Деспар — искаше да му стане служебна съпруга в истинския смисъл на думата и след като не успя, тя отдаде неуспеха си на пагубното влияние на дъщеря му. Сега сините й очи се изпълниха с омраза.

— По обяд имам среща с мистър Блез Чандлър — продължи Кейт. — Не бива да бъдем обезпокоявани от никого, докато разговаряме.

Кейт забеляза как тънките устни се свиха и продължи с голямо удоволствие.

— Ще пием кафе, когато той дойде.

— Познавам мистър Чандлър — рече Шийла Хенеси троснато. — Той много често идва тук със или без мадам — после попадна в собствената си клопка: — Не мога да кажа същото за вас през последните дванайсет години.

Кейт насочи златистите си котешки очи към нея.

— Тогава не го казвайте.

Бузите на Шайла Хенеси почервеняха обезпокоително.

— В кабинета ли ще останете докато пристигне мистър Чандлър?

— Не. Но ще ви позвъня, когато имам нужда от вас. Вие в стаята си ли ще бъдете? — последните думи бяха изречени с остър тон като предупреждение.

— Разбира се.

— Добре. Тогава винаги ще чукате, преди да влезете в моя кабинет.

Сините очи се ококориха и вратата се затръшна, но Кейт се чувстваше въодушевена. Направи го! Демонстрира й авторитет. Стара служителка или не, Шийла Хенеси трябва да бъде преместена някъде другаде в „Деспар“. Кейт разбра, че няма да може да работи с нея. Разбра и че каквото и да направи, ще стига право в ушите на дьо Вивие. Между другото, как така, точно тази сутрин мисис Хенеси е дошла толкова рано? Дали отнякъде не изтича информация? Това трябва да се провери…

— Служителите започват да пристигат — обяви Роло, като влезе, без да чука. — Зърнах Хенеси. Все още е „Очите и ушите на света“. Трябва да я махнеш. Държи страната на Доминик, определено е против теб.

— Вече реших да я преместя — отвърна решително Кейт. Тонът й беше разумен, делови, но под мекотата се усещаше твърдост.

Роло присви очи. Сякаш се бе превърнала в друга личност, след като бе облякла вчерашния тъмнозелен костюм, който тъй много й отиваше и лъскавите ботуши до коленете. Косата й блестеше, на ушите си беше сложила златни обици, които подхождаха на иглата на връзката. Изведнъж се превърна в жена, не беше вече неспретнатото момиче с парлив език, което се държеше предизвикателно.

— Имах много полезен разговор със старите кримки — каза й той. — Мис Хиндмарш все още поддържа връзки с много от старите служители и както винаги е извор на информация — Роло млъкна. Актьорски трик. Номерът му винаги успяваше. — Шпагите са извадени от ножниците. Старата гвардия е за теб, защото Доминик е против нея, смята я за ненужна сган. Младите до един са за нея, което е лесно обяснимо, след като повечето от тях са мъже. Някои от жените я смятат за свой идол. „Модернизация и реорганизация“ е лозунгът на деня — направи още една пауза. — Открих също, че всички смятат Блез Чандлър за почтен човек. Баща ти му се е доверил. Разбирам, че преди няколко години той е спасил „Деспар“ от неприятен процес — нечестна сделка, чийто инициатор според мис Хиндмарш е била жена му.

На вратата се почука и Роло видя как лицето на Кейт се озари от усмивка, докато някой влизаше. Обърна се и видя, че това е Найджъл Марш, заместник-председател, който работеше в „Деспар“ от двайсет и осем години. Като малка Кейт бе седяла на коляното му. Когато видя Кейт, лицето му се разтегна в усмивка от удоволствие и учудване, а тя тръгна към него с протегнати ръце.

— Катриона — или Кат?

— От години никой не ме е наричал така — развълнувана каза Кейт.

— Може би трябва да те наричам мис Деспар, след като вече си млада жена… Колко се радвам да те видя отново и то на мястото, което ти се полага. Всички в сградата само за това говорят. Защо не ми се обади?

— Исках да стане без много шум, след толкова дълго…

Той стисна ръцете й с разбиране.

— Естествено — избледнелите му сини очи я огледаха с възхищение. — Много си се променила. Пораснала си.

— По-възрастна съм с дванайсет години.

— И аз.

Тя забеляза, че косата му, която си спомняше като стоманено сива беше станала сребриста, а около очите му имаше бръчки и изглеждаше по-прегърбен.

— Малко по-късно искам да се срещна с всичките си приятели — каза Кейт.

— Те също искат да те видят, уверявам те. Знам, че сутринта ще дойде Блез Чандлър или може би следобед?

Кейт се поколеба и Роло се готвеше да ги прекъсне, когато чу Кейт да казва:

— Сега е едва девет и двайсет, а срещата ми е по обяд. Да се съберем ли в десет и половина на кафе в заседателната зала?

— Прекрасна идея — съгласи се Найджъл. — Неофициално, нали? Една възможност да се видиш със старите си приятели както едно време.

— Да, съвсем неофициално — наблегна Кейт. — Официално ще поема ръководството едва през април.

Найджъл кимна облекчено.

— Разбира се — пак й стисна ръцете. — Много е хубаво, че ти поемаш оттам, където баща ти остави всичко.

— Възнамерявам да продължавам все едно, че не е имало прекъсване — съобщи му Кейт.

— Чудесно, чудесно — явно, че одобряваше станалото и за него то бе облекчение. — Можеш да разчиташ на всичко, с което мога да ти помогна. Сигурен съм, че хората се разделят в пристрастията си, но по-голямата част от борда е зад теб, мила.

— Благодаря ти — отвърна му сърдечно Кейт.

— Тогава в десет и половина. Ще съобщя на всички — кимна на Роло, когото не харесваше и на когото нямаше доверие, но нямаше как.

Роло прие поздрава като достойно наклони глава.

— Мистър Марш… Надут дърт пуяк — измърмори, щом вратата се затвори. — Баща ти го търпеше само заради връзките му. Заместник-председателят е като вицепрезидент — само титла и никаква отговорност. Както и да е, сигурно наближава шейсет и пет.

— Не вярвам — възрази Кейт.

— Той е по-възрастен от мен, а аз скоро ще навърша шейсет и четири. Баща ти беше с четири месеца по-голям от мен — обясни заядливо. — Уредих да прекараш повече време със старите кримки. Поръчах шампанско…

— Пак можем да го изпием, но на обяд, преди да ги изведем на ресторант — успокои го Кейт. — Това е възможност, изпратена ни от небето, Роло. Вече започвам да усещам нещата.

— Добре, разбирам, че човек трябва да си наляга опашката — изръмжа Роло. — Но поне ела сега и ги виж. Чакат те.

Тя прекара почти час със старците, разговаряха за едно време, научи много за новите хора, какви промени са станали през последните дванайсет години и по-специално от какви промени се страхуват в случай, че Доминик дьо Вивие поеме ръководството. Такава беше и темата, когато слезе в заседателната зала, където намери десетина души, които я чакаха — някои физиономии помнеше от съботните си посещения, други от познатите липсваха, вероятно защото бяха в противниковия лагер.

Първо се видя с Клодия Джеймисън — специалистката по викторианско изкуство на „Деспар“.

— Катриона, крайно време беше да се върнеш. Враждата ви беше нелепа и няколко пъти го казах на баща ти.

Могла е да му го каже, помисли си Кейт. Сега й бе известно нещо, което като малка не знаеше — известно време Клодия Джеймисън е била любовница на баща й, но след като историята приключила, си останали приятели. Сега беше петдесетгодишна. Беше по-пълна, русата й коса бе потъмняла, лицето й изглеждаше уморено, но все още пушеше с дълго нефритено цигаре и носеше достатъчно злато по себе си, за да причини смут на пазара, ако решеше да го продаде.

— „Слава Богу, била съм права“ — помисли си Клодия. При Кейт можеше да затвърди положението си, което вече бе сериозно подкопано от оная кучка Доминик дьо Вивие, която като че ли водеше баща й за носа. Всъщност по едно време тя подозираше, че той се води от нещо друго, защото сексът беше стока за продан за тази френска уличница. „Кейт е различна. Добро дете, няма никакъв опит в голяма аукционна къща, но във всеки случай е по-добрият вариант — може да се научи…“

Кейт почти веднага усети, че пристигането й беше посрещнато почти с пълно облекчение. Тези хора са уплашени. И то от същата жена. Повечето от тях бяха минали петдесетте, имаше и по на шейсет години и всички бяха работили в „Деспар“ в продължение на много години; всички бяха разбрали, че ако Доминик дьо Вивие поеме ръководството, те щяха да бъдат изхвърлени. Затова приветстваха Кейт като спасителка. Разбира се, ще почакат да видят как ще потръгне, но могат да я съветват, да й показват, да я насочват, да я контролират… Тя беше техният шанс да се превърнат в незаменими личности.

Последователно, един след друг я дърпаха настрани, за да й пошушнат едно и също:

— Само между нас да си остане, знаеш, че обикновено не разнасям клюки, но… — и следваха оплаквания от доведената й сестра. Стигна се до общ консенсус, че тя упражнява твърде много власт, че е безскрупулна, че използва методи, дотогава непознати в „Деспар“, че е невероятно амбициозна и че не може да й се вярва — всъщност всичко, което Кейт не беше.

Кейт слушаше, изразяваше съчувствие, отговаряше каквото трябва и й ставаше все по-тъжно.

Тези хора си бяха изровили удобно местенце в живота и се ужасяваха, че ще бъдат изтръгнати от него. Направо бяха уплашени.

— Ако може да разменим няколко думи, Катриона — обърна се към нея Питър Маркъм — завеждащ отдела „Редки книги“. Беше нервен педантичен мъж, който ненавиждаше реалния свят и предпочиташе изтънченото обкръжение на книгите си. Искаше да предупреди Кейт за плановете на доведената й сестра да слее отделите „Редки книги“ и „Старопечатни писания“… — Не може да стане, сигурен съм. Това са две различни неща. Знам, че в някои други аукционни къщи са заедно, но при нас никога не е било така. Човек не може просто да ги събере само заради някаква си модернизация. Сега ти… — на това място стисна ръката й — няма да разрушиш хармонията, която цари от десетилетия, дори от столетия. Знаеш традициите, защото си родена с тях. Ти си Деспар, мила Катриона, разбираш ни…

— Наследихте още нещо — отбеляза мек глас и като се обърна, Кейт видя висока слаба жена, която й се усмихваше смутено и нерешително. Кейт също й се усмихна, но въобще не можа да си спомни коя е.

Тя явно не бе очаквала друго.

— Не ме помните, нали? — попита мекият глас.

— Беше отдавна… — извини се тактично Кейт.

— Дванайсет години. Помня, когато баща ви, ви водеше тук всяка събота сутрин. Това ви харесваше.

— И все още ми харесва.

— Виждам. Аз съм Виниша Таунсенд.

— Разбира се! Ранен Ренесанс. Татко ми казваше, че имате повече познания от всички други. Вие държахте на мнението си, когато специалисти ви се присмиваха, защото бяхте казали, че един Рафаел е фалшив… Не се отрекохте, макар и те да ви оспорваха, докато най-големият световен експерт не доказа, че сте права.

— Имате паметта на баща си — похвали я Виниша Таунсенд, а бледото й лице се изчерви от удоволствие.

Но не беше само случаят с Рафаел — в паметта на Кейт внезапно проблесна, че това не беше единственото, с което бе известна Виниша Таунсенд. „Бедната Виниша“ беше другото име, с което бе известна в „Деспар“: така я наричаха, несъмнено снизходително, защото толкова приличаше на истинска стара мома. Четиридесет и няколко годишна, повехнала, вероятно фригидна. Болезнено свита и срамежлива, тя нямаше други интереси, освен работата си. С малко хора се чувстваше свободно и всичките бяха жени. Тя отбягваше мъжете. Дали знаеше прякора си? Във външността й нямаше нищо особено. Баща й беше казал: „Мис Таунсенд минава за незабележима, но е голям учен. «Сотби» и «Кристи» с най-голяма радост биха ми я отнели. Малка ми Кат, не искам да изпусна Виниша Таунсенд, затова се отнасяй към нея с уважението, което заслужава.“

По тази причина Кейт й отвърна сърдечно:

— Как сте, мис Таунсенд? Радвам се да ви видя отново след толкова време. Надявам се, че още се чувствате добре в „Деспар“.

— Докато „Деспар“ се чувства добре с мен — беше стеснителният й отговор.

— Татко твърдеше, че трябва да ви ценим — искрено й каза Кейт.

— Така ли? — изненада проблесна в бледите й очи.

— Предупреди ме, че „Сотби“ и „Кристи“ с най-голяма радост биха ви отвлекли. Много се радвам, че досега не са успели да ви придумат.

— Никога не бих напуснала „Деспар“ — изрече тихо Виниша. — Особено сега…

— Благодаря ви — отвърна й Кейт доволна.

— Явно, че за баща си сте била истинско съкровище — продължи Виниша Таунсенд и от тона й сърцето на Кейт се сви. Инстинктивно разбра, че никой досега не е оценявал тази тиха и мълчалива жена.

— Желая ви успех — добави бързо Виниша, а после безшумно се оттегли. Кейт го установи, когато чу Роло да казва:

— Боже мой! Бях забравил бедната Виниша.

— Това й е болката — изрече тъжно Кейт. — Всички я забравят.

— Хайде, ти да не си виновна, че според нея светът е много опасно място. Тя си е избрала да се оттегли от него.

— Жестоко е — възрази му Кейт упорито и се замисли.

Идването й в „Деспар“ беше като завръщане у дома след години на странстване. Бе изпълнено с надежда и с трепетен страх, че онези, които я посрещат може да не са доволни да я видят. Но тя долови радостта им. Независимо от всичко, тя е Деспар, продължител на рода е, представлява стабилност пред лицето на грозящата ги заплаха. Явно, че „Деспар“ се разкъсва от враждуващи групировки: тази сутрин присъстващите бяха на нейна страна, а липсващите — почти същия брой, бяха в противниковия лагер. Знаеше, че повечето от тях са млади и ценят методите за модернизация на Доминик, ефикасността й в бизнеса с оглед на печалбите, които носи. Хубаво, че Клодия й разказа горе-долу не само кои са, но и защо е така. Тя складира информацията някъде дълбоко в паметта си заедно с всичко останало и в единайсет и трийсет се върна обратно в кабинета си, където седна зад бюрото, за да събере мислите си.

„Помогни ми, татко — тихичко му се помоли. — Дай ми твоята сила, твоята мъдрост. Ако действително съм твоя наследница, помогни ми да го покажа на всички.“

Жената в приемната осведоми Блез Чандлър, че мис Деспар е в заседателната зала с някои от по-старите служители, затова Блез й каза, че ще я почака в кабинета й. Но когато отвори вратата — както винаги тихо, защото се движеше леко и пъргаво като индианец, — видя, че тя седи зад бюрото, където беше свикнал да вижда баща й. Ръцете й бяха сплетени под брадичката. Въздухът не помръдваше и той разбра, че ще й се натрапи в тоя миг на пълно съсредоточаване. „Изглежда различно“ — мина му през ума и отстъпи едновременно изненадан и малко сконфузен.

Мисис Хенеси само дето не скочи от бюрото си.

— Мистър Чандлър! Защо никой не ми съобщи, че сте тук? Щях да сляза. Да ви кажа право, не знам какво им е на всички. Все едно е настъпило Второто пришествие…

— Аз настоях да не предупреждават никого — отвърна Блез. — Може би ще съобщите на мис Деспар, че съм тук.

— Ама разбира се… — мисис Хенеси постоя нерешително. — Мистър Чандлър, искам да знаете, че мисис Чандлър, мадам дьо Вивие както я наричаме, тя би трябвало да бъде в този кабинет. Не е право…

— Станало е това, което господин Деспар е сметнал за правилно — прекъсна я Блез по такъв начин, че я накара да се изчерви. — Сега ако обичате, уведомете мис Деспар — той наблегна на името и мисис Хенеси настръхна, но почука на вратата на Кейт и влезе.

Сега Кейт беше застанала до прозореца, светлината идваше зад нея и за миг му се стори като ореол около главата й.

— Мили Боже, само не вадете меча на отмъщението — каза той весело.

— В този случай мисля, че ще ми е необходим — отвърна спокойно Кейт, докато вървеше към него. Сега успя да я разгледа добре и установи, че не изглежда обикновена. Цветът на косата вече не дразнеше погледа, блестеше като вино през пламъка на свещ. Беше облечена елегантно, а на лицето си имаше лек грим. От нея се носеше мирис на жена.

Кейт забеляза откритата му изненада и си помисли отмъстително: „Точка за мен, мистър Чандлър“. Дланта му беше топла, здрава и голяма.

Кейт му посочи един от фотьойлите, заобиколи бюрото и седна.

— Дължите на съпругата ви — каза му хладно.

Прикривайки изумлението си от фронталната атака, Блез попита:

— Така ли?

— Знаете, че тя дойде при мен, нали?

— Да.

— За да ми каже, че баща ми е бил сантиментален стар глупак, който не е постъпил правилно.

— Не съм отговорен нито пред закона, нито пред когото и да било за мнението на съпругата ми — каза любезно Блез.

— Не обвинявам вас. Съобщавам ви го. В общи линии ме информира, че ако съм знаела какво е добро за мен, трябвало да оставя всичко на нея. Получи се обратният ефект.

„Господи, какъв дух има след всичко — помисли си Блез. — Все пак го предпочитам пред злобата.“

— Разказвам ви го, за да знаете какво е положението — продължи тя. — Вашата съпруга и аз не гледаме еднакво на нещата мистър Чандлър. Какво тя желае и какво аз искам, са две различни неща. Ако и вие сте враждебно настроен, изпитвате някакви предразсъдъци относно задачата, която стои пред вас и решите, че няма да ви е възможно да продължите да изпълнявате задължението си като посредник, ще ви разбера напълно.

— За нищо на света не бих се отказал от него — увери я весело Блез. — И за да ви спася неудобството да ме питате, ще ви кажа не, не съм пристрастен що се отнася до кариерата на жена ми. Никога не съм й се месил и нямам намерение да го нравя сега. На баща ви това му беше известно и то му е повлияло да ме направи изпълнител на завещанието си.

Шарл също е знаел, че той е единственият, който би могъл да се справи с Доминик, но не го споделил с никого. Заедно с изненадата съвсем определено разбра, че желае да остане привилегирован свидетел на предстоящата борба. Очакваше, че ще се наложи да работи с Роло Белами, който да убеди намусеното момиче да промени мнението си. „Доминик, колко много си свършила и си навредила на собствената си кауза, но това никога няма да го разбереш. Ще откриеш, че в края на краищата няма да ти е лесно“ — мислеше си той.

— Предполагам, че трябва да бъда благодарна на Доминик — продължаваше сухо Кейт. — Тъкмо тя ме накара да променя решението си. Наистина не биваше да казва това за баща ми.

— Разбирам — съгласи се непринудено Блез. — Разполагате с такова право.

— Той беше мой баща — напомни му Кейт.

— И неин, макар и само според закона.

— Според закона — повтори Кейт.

— Което изведнъж ви накара да приемете факта, че е ваш кръвен баща.

— Добре, наистина звучи нелогично. Съзнавам го, но нямам обяснение. При първата ни среща отхвърлих завещанието, вярно е, но тогава имах причина.

— В живота разводи се случват. Докато стана на девет години аз самият имах трима доведени бащи.

— Аз имах само един до четиринайсетгодишна възраст и той беше истински баща. Не можах да се примиря, че ме напусна. Това ме нарани дълбоко и то е причината за отчуждението ни. Каквото и да си мислите, независимо дали го одобрявате или не, можете да бъдете сигурен в едно, мистър Чандлър. Ще приема завещанието на баща ми и ще направя всичко възможно, за да спечеля. Бих искала той да се гордее с мен.

— По-добре късно, отколкото никога.

„Надуто магаре!“ — помисли си озлобена Кейт. Изгледа го твърдо. Не му е симпатична и той никога няма да я хареса, така че няма какво да изгуби. Освен това, каквото и да приказва, не може да не е предубеден по отношение на жена си. Затова каза:

— Ако аз се отрека от предубежденията си, сигурно и вие бихте могли да се отървете от вашите.

— Аз съм правист, мис Деспар и точно в това отношение съм нещо като адвокат на дявола. Вашият баща може да ви е обичал, но желанието му е състоянието на „Деспар“ да не се разпилява.

— При мен няма да стане.

— Ще поживеем и ще видим.

— Познавам работата — топло му каза Кейт. — Познавам и порцелана…

— Вероятно, но днес с изкуство се прави голям бизнес. Отмина вече епохата на джентълмените. Сега хората имат пари и стандартите им са други. Състезанието е още по-напрегнато, понеже произведенията на изкуството стават все по-редки в световен мащаб. Продават се и се препродават на невероятни цени.

— Вие не одобрявате това, нали? — попита Кейт и си отдъхна като усети пробойна в бронята му. — Защото не го разбирате.

— Вярно, колекционерството е далеч от мен — наведе се към куфарчето си. — Сега, ако можем да прегледаме някои цифри… Преди да започне изпитателната ви година, е необходимо да знаете какво точно е състоянието ви. Да се надяваме, че в края на идната година „Деспар“ ще остане във ваши ръце.

Погледът на Кейт блесна, но тя не каза нищо повече, а той нареди документи пред нея.

— Това е копие от баланса на фирмата, който показва как са стояли нещата по времето на смъртта на Шарл Деспар. Проблеми с плащания няма, баща ви винаги беше стриктен по отношение на клиентите и дилърите, а винаги е имал за продажба само най-подбрани образци на изкуството. Неговите критерии бяха много високи.

— На мен ли го казвате? — попита Кейт с отровна любезност.

— Дванайсет години са дълъг срок — възрази й, без да й обръща внимание. На Кейт й идеше да му скръцне със зъби. Той обаче беше като от стомана. Когато тя понечи да каже още нещо, той само я спря с ръка. — Сигурен съм, че като вникнете в тях, ще получите по-пълна информация.

— Не са ми чужди. Освен това, имам много стари приятели, които могат да ми обяснят какво става тук.

Черните очи се обърнаха към нея.

— Наистина. Радвам се, че са си спомнили за вас.

„Ах ти, наперен кучи син!“ — помисли си Кейт.

— Известно ми е, че татко ми е завещал и безупречна репутация — погледна го право в черните очи и изговори ясно: — По тази причина реших, че ще приема завещанието. За да направя така, че тази репутация да остане ненакърнена.

Това си беше истинско предизвикателство, тя му хвърли ръкавицата, но той не отговори нищо повече от:

— Надявам се.

Все още се гледаха, без да мигнат, когато вратата се отвори и мисис Хенеси влезе, приведена под тежестта на сребърен поднос, на който имаше чаши и чинии от севърски порцелан и не една, а две чинии с бисквити. Кейт я стрелна с убийствен поглед. Среброто от времето на крал Джордж се използваше само за най-важните клиенти. Хенеси съвсем ясно се подмазваше.

— Да сипя ли? — попита тя мазно.

— Не — отвърна й твърдо Кейт. — Благодаря, мисис Хенеси.

Кейт сипа кафето, кипяща от яд, но насили ръката си да не трепери. При първия въпрос, който тя зададе, той остави чашата си, изправи се и заобиколи бюрото, там се наведе над нея и с дългия си показалец й посочи някои цифри, подчертани с черно. Кейт усети топлината му, долови чистия му мирис, усети, че очите й се замъгляват и с много голямо усилие се съсредоточи, за да чуе какво й казва, за бъдещите фиксирани продажби, за извършените такива, за получената печалба, за разноските, режийните разходи, заплатите и т.н. В общи линии тя разбра какво е възнамерявал, да прави баща й.

— И мога да използвам Ню Йорк ако и когато пожелая, така ли? — попита Кейт.

Той й хвърли язвителен поглед.

— Не е ли по-добре… да се научите да ръководите „Деспар“ в Лондон?

— Имам на разположение цяла година — хладно му напомни Кейт.

— Може да ви отнеме доста време, макар и да е един клон. Съсредоточете се върху онова, което знаете, това е моят съвет. Освен това в Ню Йорк никой не ви познава.

— Това може скоро да се поправи.

— На ваше място не бих разчитал много — направо й каза Блез. — Моята съпруга направи доста силно впечатление на аукциона при откриването. Точно сега, след нейния успех, никой няма да ви обърне внимание. Ще трябва първо да се докажете.

— Ще го направя — зарече се Кейт. — Не се безпокойте.

— Не се безпокоя — отвърна Блез за нейна, но и за своя изненада. Явно е умна. Въпросите, които зададе би задал самият той, освен това веднага забеляза някои съмнителни цифри. Само как се беше променила. На кого ли се дължи всичко това? Явно, че някой е упражнил влияние върху нея.

Дали няма някой мъж, на когото да се осланя? Който се надява на възможностите, изникнали пред нея?

— Както казах — продължи той, — следващите шест месеца от настоящата финансова година са на ваше разположение, за да разработите дейността си.

„А твоя, за да ме смажеш“ — помисли си Кейт, — преди да започнете годината на продажбите. Надявам се, че пробният период ще свърши преди това. Наистина ще гледам да придвижа нещата колкото се може по-бързо.

— Сигурна съм, че можете да преместите и планини — отбеляза Кейт.

Съвсем сигурно забеляза трепването на хубавите му устни, но той не отговори, само пъхна ръка в сакото си и оттам извади връзка ключове.

— Ще ви потрябва — пусна ги в протегнатата й ръка.

— Благодаря — ключовете от бюрото на баща й, от личната му документация, от шкафчето с алкохола, от сейфа му.

Блез Чандлър кимна към документите върху бюрото.

— Копията са за вас. Прегледайте ги, ако желаете. С радост ще отговоря на всякакви въпроси, на които счетоводителите ви няма да успеят. Имате ли визитката ми?

— Сложила съм я някъде — излъга Кейт, тъй като беше я изхвърлила. — Може би е по-добре… да ми дадете още една.

Той я извади от сребърна кутийка. Тя го изпрати до вратата, както баща й винаги правеше с важните посетители и отново си стиснаха ръцете.

— Желая ви успех — каза Блез на сбогуване. Докато той се отдалечаваше по коридора към асансьора, Кейт извика след него:

— Не казахте: „нека по-добрата да спечели“.

Той се обърна.

— От опит знам, че невинаги победителите са най-добрите.

Кейт затръшна вратата.

— Господи — изрече на глас разлютена. — Това е най-влудяващият мъж, когото някога съм срещала.

Роло се появи, преди да стигне до бюрото си.

— Е?

— Нарисува ми много хубава картинка — насмешливо му предаде Кейт.

— И какво? Съгласи ли се?

— Ще почакам, докато започне официалният период. Не мога да кажа, че ми е лесно с него, но във всеки случай може да му се вярва, така че нямам друг избор, освен да се съгласявам.

— Добре, хайде все пак да се почерпим по тоя случай. Дванайсет и половина е. Да отидем да вземем старците.

Заведоха ги до гара „Виктория“, откъдето всеки взе своя влак. Мис Хиндмарш беше малко унила, забележителната й дикция бе позамъглена от количеството шампанско, което изпи, докато тримата мъже бяха в много добро настроение.

— Много приятно беше, мила Кат, страшно се забавлявахме — рече щастлив Уилфред Смайт. — Също като едно време…

Бяха вдигали безброй тостове един за друг, а Роло внимателно, но неотклонно ги насочи към темата за състоянието на нещата в „Деспар“. Сега, докато се връщаха с такси на Кингс Роуд, той й каза шепнешком:

— Много ценен следобед. Сега вече знаем къде да теглим чертата.

— Наистина ли?

— Ами освен няколкото души, които стояха настрани като Виниша Таунсенд, която никога не е изразявала мнение, което не е свързано с изкуството, мисля, че знаем кой на чия страна е.

— Пиърс Ланг ли имаш предвид?

— Точно така. С когото и да говорих, никой няма добро мнение за него. Може би наистина няма какво добро да се каже за него. Научих, че Венера Мухоловката го е довела в „Деспар“, което е било само в неин интерес. Той днес така и не присъстваше. Получих сведения, че е в Европа. Където е и тя в момента. Има ли нужда да казвам нещо повече?

— Не, но сигурно ще го направиш — каза Кейт.

— Хайде сега, умницата ми. Чу какво ти съобщих. Че тича по нея с изплезен език. Възнамерявам в бъдеще да го следя отблизо. Нещо ми подсказва отвътре, че Пиърс не е честен.

— Ти и по-рано си имал подобно чувство и все пак си грешал.

— Но не често.

— Ти навсякъде виждаш само заговори, Роло. Понеже си играл в твърде много мелодрами. Благодарение на Пиърс Ланг „Деспар“ е извършил много успешни търгове. Той е неоценим заради връзките си.

— Трябва да внимаваме много за връзките му с Доминик дьо Вивие!

— Ако е действал по нейни инструкции през цялото време, татко щеше да знае. Какви са били те, ако мога да те попитам?

— Да се уреждат търгове както тя желае и то в нейните клонове, да раздува цифрите и да показва колко е безценна. — Роло спря за малко. — А всъщност да бъде в естествена среда, готов да бъде използван, когато му дойде времето. Това го наричам „внедрен агент“.

Кейт сви презрително устни.

— Говориш, сякаш си се пенсионирал в тайните служби.

В насмешката си тя пропусна да забележи как погледът на Роло леко трепна.

— Според мен имаш мания за заговори и измами. Аз пък съм научена никога да не обвинявам, преди да изслушам и другата страна. Чакам да чуя доказателството ти, че на Пиърс Ланг не може да му се вярва.

— Послушай ме, знам, че винаги си ми вярвала.

— Някога да ги е хрумвало, че някои хора са ревниви? Ти например би трябвало прекрасно да знаеш, че успехът поражда завист и омраза. А Пиърс Ланг е помогнал на татко да пласира някои от най-хубавите предмети. Само се надявам да направи същото и за мен.

— Я почакай! Отсега нататък те ще отиват към доведената ти сестра, помни ми думата.

— В такъв случай ще трябва да разполагаме с доказателството, от което имам нужда.

Рязкото държане на Кейт сложи край на разговора, но Роло нямаше намерение да остави нещата така. Нека тя да продължава да вярва, че всички играят честно. А той ще продължи да души, за да се увери, че Ланг не се крие зад маска.

Обаче последната дума трябваше да е негова.

— Онова, което ти не можеш да разбереш, мила, е характерът на доведената ти сестра. Тя напълно се различава от теб. За нея заговорите и интригите са начин на живот. — „Както и за мен“ — помисли си. — Подозира всекиго, затова естествено вярва, че всеки я подозира. Тя е зла, проста и прозрачна. Много добре върти бизнеса, умна аукционистка е, но когато си мислиш за нея, не си спомняй за тези неща. Спомни си лицето, тялото й и сексуалното обещание. Тя използва секса, за да получи от мъжете онова, което желае — още веднъж подсмръкна. — Бих те посъветвал да култивираш занемарената си женственост.