Вера Коуи
Богатство и сълзи (2)

Втора глава

Блез Чандлър стоеше на северния тротоар на по-отдалечената и немодерна част на Кингс Роуд и разглеждаше малкия магазин на отсрещната страна. На табелата с елегантни курсивни букви пишеше „Кейт Малъри — фин порцелан“. По каквато и причина да се е отказала от името на баща си, както и от самия него, все пак специалността й е порцелан. Независимо дали ще го наречеш противопоставяне или съперничество, то водеше към директно съревнование с Доминик…

Бе позвънил на жена си, както й беше обещал и реакцията й меко казано не обещаваше нищо добро.

— Той какво? — изсъска.

— Разделя „Деспар“ между теб и собствената си дъщеря. Тя…

— Знам я — прекъсна го Доминик.

Блез беше като ударен от гръм.

— Знаела си!

— Естествено, още от самото начало. Татко напусна нейната майка, за да се ожени за моята. Как да не знам?

— Тогава защо никога не си ми го споменавала? Защо никой досега не ми го е казал!

— За какъв дявол? — Доминик беше вбесяващо спокойна. — Татко не искаше да говори за това, а мама, естествено, не разрешаваше.

Нищо чудно, че Катрин не е могла да понесе мисълта за предишния живот на мъжа си. Блез вече разбра, че е съществувала и дъщеря. Все едно някой махна от очите му превръзка.

— Тогава защо, по дяволите, ти поначало прие, че ще бъдеш единствена наследница? — запита гневно. — Изпрати ме неподготвен…

— Понеже не я беше виждал от деня, когато остави майка й, ето защо. Защото връщаше непрочетени писмата, които той й изпращаше през тези дванайсет години. Защото просто му даде да разбере, че за нея той е мъртъв. Повярвай ми, известието за смъртта му няма да е новина за нея.

„По дяволите! — помисли си ядосан Блез. — Какви игри играеш, Шарл? Постави ме между чука и наковалнята. Какво трябва да правя? Да действам като посредник ли? Поне можеше да ме предупредиш, че тя съществува.“

— Смятах, че татко бе длъжен да ти обясни, след като те е посочил за изпълнител на завещанието — жегна го Доминик.

„Да, вярно — помисли си гневно Блез и се намръщи. — Направи го, но остави впечатлението, че никой друг не знае.“ Сега излизаше, че не само на жена му й беше известно, че има заварена сестра, а от самото начало и тъща му го е знаела. Блез винаги бе смятал, че Шарл му има доверие и че е един от малцината, в които се вслушва. И въпреки, че Шарл бе повторил това в писмото, което придружаваше завещанието, Блез оставаше с усещането, че са го сметнали за наивник. Бог е свидетел колко пъти прочете писмото. Почти го научи наизуст…

„Драги Блез,

Вече си разбрал, че те посочих за изпълнител на завещанията ми — на това във Франция и на другото в Англия. С настоящето писмо бих искал да ти дам някои пояснения.

Накратко, онова, което искам от теб, драги ми Блез, е да направиш всичко възможно да убедиш родната ми дъщеря да приеме това, което й оставям в завещанието — лондонския «Деспар».

Почти си представям изненадата ти. Тя се казва Катриона Сюзън Деспар и е на двайсет и шест години. Живее в Лондон на Кингс Роуд над малкото магазинче, в което продава — разбира се — порцелан, под името Кейт Малъри (взела е моминското име на майка си). Дъщеря ми не използва моето име от деня, в който напуснах нея и майка й и отидох при Катрин. Обяснявах причините в писмата, които й изпращах през последните дванайсет години и ги пазя, тъй като тя ми ги връщаше неразпечатани. Във всяко писмо й ги повтарях с надеждата, че ще отвори поне едно и сега, когато е достатъчно голяма, ще разбере защо предприех тази съдбоносна стъпка. Уви, тя не прочете нито едно от тях. Първото пристигна, направено на конфети и сложено в друг плик. На другите, както ще видиш, просто пише с големи червени букви «Няма такава на този адрес. Да се върне на подателя.»

Искам да я накараш да ги прочете, Блез. Желанието ми е тя да разбере причините, подбудили бягството ми, което оттогава отказва да ми прости. Давам си сметка и винаги ми е било мъчно за болката и страданието, които й причиних, затова и толкова настоявах да се сдобрим. Трагедията и неуспехът ми се състоят в това, че тя не ми прости. Искам малката ми Кат — винаги така съм я наричал — да продължи традицията на «Деспар». Тя е Деспар, тя има окото, нюха, инстинкта, всичко, което един Деспар притежава. Когато беше малка аз й дадох тържествено обещание, че един ден «Деспар» ще бъде неин. Удържах на обещанието си, защото искам и нейното желание да се изпълни.

Искам да бъда честен по отношение на доведената ми дъщеря и затова съм й дал представителствата в Париж, Женева, Монте Карло и Хонконг — последният от известно време ръководи съвсем сама. Давам и на двете едногодишен срок, в който да докажат способностите си. Която направи по-голям оборот за една финансова година и след като се платят данъците има по-голяма печалба, ще поеме «Деспар Интърнешънъл». Предоставям време и на Катриона да се научи, от което ще има нужда. Талантът не замества опита, какъвто Доминик притежава в голяма степен. Катриона ще трябва да почиракува. Ако се случи да умра в началото или в края на финансовата година, която започва на 1-ви април, тогава тя разполага със следващата година, за да се научи. Така смятам, че е справедливо. Ако смъртта ми се случи по средата на финансовата година, тогава остатъкът от годината ще се смята за пробен период, а истинската изпитателна година ще започне на следващия 1-ви април. След една година работа, когато приключи финансовата ревизия, ще стане ясно коя от двете е спечелила повече за «Деспар» и тя ще заеме моето място като управителен директор на «Деспар Интърнешънъл».

Това е най-справедливият начин, който мога да измисля. Катриона има рождено място. От друга страна обаче, е огромният опит на Доминик в голяма аукционна къща. Катриона няма опит. Смятам, че планът ми балансира нещата, а в случай, че това не стане, давам на теб, драги ми Блез пълната власт да се справиш както смяташ за най-добре в ситуацията. Натоварвам те да ги наблюдаваш от мое име. Безспорно и двамата познаваме Доминик — ще разбереш какво искам да кажа.

Средствата, с които ще действаш, избираш ти, драги ми Блез. Това, за което те моля е да стигнеш до края, който аз желая.

Благодаря ти, Шарл“

„Ама че проклета работа“ — помисли си сега Блез. Не го напускаше усещането, че го смятат за наивник. Не беше виждал дъщерята на Шарл — снимката, която намери заедно с писмата не му помогна кой знае колко, — но вече знаеше със сигурност, че въобще не му харесва. Тя беше виновна, баща й да лелее тези празни мечти. Ако цели дванайсет години му има зъб, едва ли ще му прости и на смъртния му одър. Хрумна му, че това би могло да стане, ако я накара да отиде на погребението следващия понеделник. „Няма начин! — продължи да размишлява. — Очевидно е кучка, която не прощава. А все пак Шарл се опитваше да се помири с нея. Защо, по дяволите, не е прочела нито едно от тези сърцераздирателни писма, които й е писал? Или вижда всичко само в черно и бяло? Добре, ако ми каже какво да правим с «Деспар», ще мога да й съобщя какво да прави с коравото си сърце.“

Пресече улицата, потънал в лошото си настроение. Едно такси закова спирачки в последния момент и последва порой от ругатни, които Блез даже не беше чу, както се беше загледал в подредената с вкус витрина на магазинчето. Бежов килим, кадифени завеси с цвят на кафе, масичка с дърворезба — дали не е китайска? — върху която бе поставен бронзов кон със зелена патина. Без съмнение, също китайски. Не успя да погледне в магазинчето поради завесите.

Бе се чудил дали да дойде лично, но най-накрая реши, че жена, която в продължение на цели дванайсет години има зъб на някого, няма да се отзове, когато я извикат. Трябва да я изненада на място. Ако я хване в движение, може би ще я накара да го изслуша. Отвори вратата, но го стори с такава сила, че камбанката издрънча като противопожарна аларма и по-високата от двете жени, които се обърнаха при ужасния шум наежено каза:

— Бихте ли изчакали за момент, сър. Имам клиентка. — След това продължи прекъснатия разговор. Блез я огледа, когато тя красноречиво му обърна гръб. Това беше Кейт Малъри, съвсем сигурно, защото беше облечена с дънково яке — същото като на снимката, направена на улицата. Само какви дънки и каубойски ботуши! Гъстата й разчорлена коса беше поразително червена. Той забеляза и повече лунички, отколкото са необходими на едно женско лице, както и очи, подобни на онези, които веднъж се бяха втренчили в него в гъстата бразилска джунгла. Но гласът й беше ясен и съвсем английски. Кой знае защо, очакваше да чуе френски акцент като на Шарл…

Тъкмо тогава Блез усети тежък преценяващ го поглед и обърна очи. Висок елегантен мъж стоеше до един превъзходен китайски параван, който разделяше задната част на магазина от приемната. Щом улови погледа на Блез, циничното му лице се разтегна в подигравателна усмивка, претегляйки наум ушития по поръчка костюм, ръчно изработените обувки, куфарчето от кожа на алигатор и общия вид на Чанслър, който като афтършейв издаваше мирис на пари. След като достатъчно се наслади на гледката, тръгна напред и заговори тежко:

— Добър ден, господине, с какво мога да ви помогна? — одобрението в погледа съвсем ясно говореше точно как с най-голямо удоволствие би му помогнал.

— Бих искал да говоря с мис… Малъри — краткото преднамерено колебание изтри усмивката и охлади погледа, в който вече не се четеше никаква топлота.

— Мис Малъри е заета с клиентка — извърна се към червенокосата, която все още говореше с жената.

— Ще почакам.

Безкомпромисният му тон накара циничните устни да се свият. За миг сивите, почти безцветни очи се задържаха върху черните ириси на Блез и Роло Белами тръгна към двете жени, които вежливо се пазаряха за купата, която Кейт Малъри държеше. След няколко думи прошепнати, купата премина в неговите ръце, за нула време клиентката беше прехвърлена към него и Кейт Малъри с всичко друго, но не и с доволен вид тръгна към Блез, който я чакаше до витрината. Той забеляза, че тя е висока почти колкото него, че е слаба и изглежда най-обикновено. От гласа, от очите, от цялото й поведение лъхаше хладина, докато поемаше картичката, която й подаде. Запита го любезно:

— С какво мога да ви помогна, мистър Чандлър?

Визитната картичка беше от корпорацията „Чандлър“. Той си въобрази, че е чувала за корпорацията, тъй като повечето хора я знаеха, но въобще не можеше да проумее какво ли й говори тя. Отбеляза, че гласът й наистина е прекрасен, докато лицето й е най-обикновено. Изуми го тази му простота, а също и факта, че не е направила нищо, за да я направи не толкова очебийна. Но като размисли, реши, че е права. Това лице въобще не би могло да се разкраси. Беше скулесто, устата беше като резка. А косата! Толкова яркочервена, че направо бодеше очите. От пръв поглед нямаше да познае, че е Деспар. Шарл беше кестеняв, а очите му — кафяви. Тази млада жена очевидно бе наследила от майка си, освен името и външността.

Кейт от друга страна, поразена първо от високия му ръст и застрашително присъствие, сега разбра, че пред нея стои най-красивият мъж, който някога е виждала.

Точно така си представяше тя Едуард Рочестър — идолът от юношеските й години. Само дето този мъж бе американец. Много рядко се случваше мъж да е по-висок от нея и тя да гледа нагоре към него. Очите му бяха тъмни като разтопена смола, обрамчени от дълги, гъсти и извити като на жена ресници, които стояха твърде женствено на иначе много мъжественото му лице. „Мургав като индианец“ — помисли си тя очарована. Ето защо от него лъхаше нещо диво, както и почти осезаемо презрение.

— Вие ли сте Катриона Сюзън Малъри Деспар?

Блез видя как се изопна луничавото й лице. Сякаш някаква врата се захлопна точно пред лицето му.

— Аз съм Кейт Малъри — поправи го тя натъртено.

— Нали вашият баща е покойният Шарл Деспар?

— Беше — отговорът й беше кратък и толкова остър, че би разрязал и лед.

— Тук съм в качеството си на изпълнител на завещанието му.

— Нямам интерес към каквото и да било, принадлежало на Шарл Деспар — пъхна картичката обратно в ръцете му. — Довиждане, господин Чандлър.

Но той не помръдна, просто стоеше там по такъв начин, че тя се обърна, мина покрай него и отвори вратата, а камбанката отново издрънча. Клиентката насочи вниманието си към тях, а Роло наблюдаваше. Най-накрая Блез Чандлър изрече спокойно и студено:

— Да се откажете от името на баща си е доста крайна мярка дори за такава изпълнена с лоши чувства жена като вас.

Кожата на Кейт — тънка, бледа и почти прозрачна, с изключение на местата, където бяха луничките, пламна.

— Това не е ваша работа — изрече дрезгаво, с предупредителен тон.

— Налага се да ви поправя. Моя работа е. Не чухте ли какво ви казах току-що? Аз съм изпълнител на завещанието на баща ви и съм тук, понеже то съдържа специална клауза за вас.

— Не ми е притрябвало никакво наследство от Шарл Деспар.

— Въпреки всичко, нарежданията са да ви запозная с него.

Тя блъсна вратата, а камбанката дрънна яростно.

— Довиждане, мистър Чандлър.

Но той продължаваше да стои там и я гледаше така, че й се прииска да му удари шамар. Докато тя все повече се разгорещяваше, той остана спокоен и твърд.

— Не чухте ли? — изсъска ядно Кейт. — Не желая да получавам нищо от Шарл Деспар. Преди дванайсет години ми даде достатъчно.

— Включително и злоба ли?

Забеляза как очите й се превърнаха в ледени късчета.

— Собственоръчно създадена от Шарл Деспар.

Никой от двамата не забеляза как Роло ловко накара заинтригуваната клиентка, да напусне магазина и застана между тях.

— Мисля, че е по-добре… да се оттеглим другаде, където кавгите могат да се водят без свидетели — изрече с най-добрия си тембър. Обърна се към Кейт: — Вече изгуби една клиентка — а след това към Блез: — Искам да ви помоля да извините съдружничката ми, господин Чандлър. Боя се, че не разбирате, че тук името Деспар има значения, които не се споменават от възпитани хора — подаде ръката си с нокти с маникюр. — Аз съм Роло Белами — след като се представи, той се обърна наставнически към Кейт. — Смятам, че дължиш на мистър Чандлър любезността да изслушаш какво има да ти каже.

— Много добре ти е известно, че не ме интересува нищо, свързано с Шарл Деспар — разгорещено му отвърна тя. — Даде ми повече от достатъчно болка, когато ни изостави с майка ми. Тогава също не съм искала нищо от него, нали?

— Нямах представа, че имате артистични наклонности — чу се презрителният шепот на Блез Чандлър, който я накара да пламне цялата. Разбра, че прекалява, но както винаги, не можеше да се спре. Сигурно така бе програмирана. Името на Шарл Деспар неизменно й действаше така и, както винаги, й донесе познатата смесица от ярост, болка, мъка и отчаяние.

— Не е ваша работа каква съм и каква не съм — успя да изрече с приглушен от омраза глас. — Как се осмелявате да идвате тук и да се държите като че ли знаете всичко! Къде бяхте преди дванайсет години? Не се и съмнявам, че Шарл Деспар е съчинил някаква сълзлива история защо ни е изоставил с майка ми и как аз съм тази, която го е наранила. Подобно на всичко, което някога е говорил, това е лъжа! Той остави съпругата и дъщеря си заради някаква уличница, и то без окото му да мигне. Тогава ни излъга и сега не виждам причина да променям мнението си за това какво е правил и какъв е бил — продължаваше да се самонавива. — Можете да вземете каквото и завещание да ми е направил и да си го пъхнете някъде, където ще ви заболи! От дванайсет години той е мъртъв за мен…

— Но омразата ви е жива, така ли? Забележително дълбоко се засягате във връзка с човек, когото твърдите, че сте забравили.

Лицето на Кейт се сви от мъка, гласът й се задави, очите й гледаха с болка. Защо никога не успяваше да спре това вулканично изригване на чувствата си, когато се споменеше името на баща й. Даваше си сметка, че прекалява, но емоционалните й спирачки бяха излезли от строя.

— Значи не желаете да изслушате онова, което е написал баща ви? Също и да чуете обясненията му защо го е направил?

— Не може да има обяснение защо е оставил съпругата и дъщеря си, за предателството и лъжите. Много благодаря, вече получих наследството си: огорчение, скръб и истинска покруса, когато майка ми умря от мъка. Стига ми за цял живот — обърна се на пети и отново тръгна към вратата, отвори я широко, постоя и почака явно развълнувана, неотстъпчива, объркана и притеснена.

„Има нужда, не от баща, а от психиатър“ — мрачно помисли Блез.

— Ще ви помоля да подпишете декларация, с която официално отказвате да приемете имуществото на баща си — каза й със спокоен глас, който прикриваше напиращото му желание да я зашлеви.

— С най-голямо удоволствие!

Той я измери от главата до петите с поглед, който направо я приравни със земята, поклони се безупречно, което й подейства като шамар и излезе от магазина с вид на човек, който е свършил най-неприятното си задължение за деня и сега, слава Богу, най-после бе свободен.

Този път чашата наистина преля. Ръката на Кейт опипом започна да търси нещо, което да захвърли. Избухливият й темперамент заплашваше да направи непосредственото обкръжение на пух и прах. Роло незабавно грабна от витрината прекрасната фигура на Нептун в колесница, теглена от делфини — изработка от майсенски порцелан, шедьовър в кремаво и златно, червено и зелено — притисна го към гърдите си и проследи как Блез Чандлър пресече улицата и зави зад ъгъла.

— Направи ужасна грешка, скъпа — изрече тържествено той. Продължи веднага, без да й даде възможност да се обади. — Знам, знам. След всичко, което ви е погодил на теб и на майка ти, баща ти проявява дързост, а Блез Чандлър вероятно знае само историята, разказана му от Шарл Деспар. Ако беше успяла да се въздържиш…

— Не давам и пукната пара какво мисли Блез Чандлър! — яростно му се нахвърли Кейт. — Няма да приема нищо от човек, който явно е искал да успокои угризенията си и да ме подкупи!

Роло трепна и промърмори:

— Твърде далеч отиваш, скъпа. Ако бях на твое място, щях да сменя поведението си. Нищо не заличава факта, че баща ти ти е писал, и то много пъти.

— Защото е бил гузен! — презрително подхвърли Кейт. — Заради същите тези угризения. След като се е чувствал толкова виновен, защо остана при вдовицата французойка? Защо не се върна при нас, където му беше мястото? — гласът й отново заглъхна и се наложи да потисне гаденето, от което й се виеше свят.

Роло въздъхна.

— Същата си като баща си. Преди да се вземе в ръце, той преминаваше от една крайност в друга. И беше упорит като магаре! — щеше да вдигне безпомощно ръце, ако не стискаше майсенския порцелан. Сега внимателно го върна обратно върху поставката.

— Няма ли да спреш да ме сравняваш с баща ми? — процеди през зъби Кейт. — Твърде много си позволяваш. Например, като се представяш за мой съдружник. Откога си такъв?

— Откакто звучи по-добре… — отвърна Роло безстрастно. — Едва ли ще кажа на мъж като Блез Чандлър, че съм безработен актьор, който ти помага, когато има възможност. Ти все пак не знаеш кой е той, нали?

— Не ме е и грижа. Арогантно копеле!

Роло въздъхна.

— Женен е за Доминик до Вивие, какво друго може да се очаква от него? — изведнъж на Роло му хрумна нещо. — Което значи, че ти е нещо като роднина… доведен зет, а може би така постъпваш с роднините си, след като си една на майка, а братята на баща ти са загинали във войната?

— Нямам нужда от роднини, след като те имам теб — Кейт се обърна, в погледа и в тона й се четеше привързаност. — Съжалявам, че се разпалих така, Роло, но знаеш какво ми е след всичко, което стана.

— Да, доста дълбоко го преживя. След дванайсет години би трябвало вече да си го забравила. Само ти си способна всеки ден да лъскаш злобата си като че ли е някакъв почетен медал.

— Само като си помисля за майка ми, си спомням всичко — изрече тихо Кейт.

Роло я стрелна с поглед и като че се готвеше да й каже нещо, но после промени решението си.

Роло Белами се гордееше, че е тайният съветник на Кейт Малъри, но му костваше известни усилия да се облича за тази си роля. Лицето му винаги имаше доста уморен вид, смъкнатите ъгълчета на устните му не го подмладяваха, а му придаваха израз на цинично презрение. Скоро щеше да навърши шейсет и четири години и тъй като бе роден с песимистично отношение към живота, всичко му изглеждаше мрачно. Винаги очакваше най-лошото и рядко се разочароваше. По професия бе актьор, макар че в последно време не се качваше често на сцената. Истинското му призвание беше на търговец, но бидейки сноб, рядко го признаваше. Само с едно повдигане на веждата можеше да опечали някого, с проблясване на погледа да му вдъхне кураж, с кимване да го похвали. В крайна сметка, благодарение на неговите усилия магазинчето не беше на загуба. Също и поради нюха на Кейт към фини предмети. Обичаше да казва, че в тази работа Кейт се чувства в свои води, а когато тя не можеше да го чуе — че е „същата като баща си.“

— Даваш ли си сметка, че вероятно се отказа от много пари? — каза замислено той.

— За разлика от често изразяваното ти мнение, те не са всичко.

— Това е злостна клевета, разпространявана от хора, които нямат никакви пари. Като нас например. Тук не печелим състояние, нали?

— Трябва ни време — защитавайки се отвърна Кейт.

— Трудиш се вече почти пет години. Не бих казал, че става много бързо.

— Ще напреднем. Само ми дай време.

— Не мога — нежно прошепна Роло.

В този миг очите на Кейт се изпълниха със страх.

— Недей така, Роло! Още не си навършил шейсет и четири! Имаш още пред себе си…

— Надявам се, но човек никога не може да бъде сигурен, освен ако не е млад като теб — млъкна за миг. — За мен също има значение, че току-що отхвърли възможността да ускорим нещата.

Кейт се стегна.

— Искаш да кажеш, че трябва да позволя на баща ми да откупи прошката си ли?

— Нищо такова не искам да кажа. Просто трябва да изслушаш какво е възложил на изпълнителя на завещанието. Не ти ли говори нещо, че дори и след смъртта си, той продължава да се опитва? Че след всички тези години не е преставал да мисли за теб, както и ти за него?

Кейт не отвърна, но изразът на лицето й говореше много и то все за лоши неща.

— Нямам какво повече да кажа по тази тема — изрече накратко. — Хайде да не говорим за това, искаш ли? Отивам да се видя с Хауъл и Робъртс за пудриерата от Лимож.

— Дръж на определената от теб цена. Те могат да си я позволят.

— Не се безпокой. Вече добре познавам Брайън Хауъл.

Роло се загледа след нея, докато вървеше по улицата — дълги крака, свободна походка, вдигната глава, изправени рамене. Вероятно поради комплекса й, че не е хубава, Кейт винаги вървеше така, сякаш въобще не я беше грижа как изглежда. Роло обърна табелката от „Отворено“ на „Затворено“ и мина зад паравана в задната част на магазина, където беше голямото разхвърляно бюро на Кейт. Там седна, придърпа телефона към себе си и набра номер, който знаеше наизуст.

— „Деспар“? Добър ден — говореше с глас на високомерен и надут аристократ (роля, който играеше до съвършенство в много от пиесите на Оскар Уайлд). — Чух, че Блез Чандлър е пристигнал. Ще бъдете ли така любезни да ми кажете къде е отседнал? Обаждам се по повод завещанието на покойния Шарл Деспар. Казвам се Роло Белами. Говорих с мистър Чандлър преди час… Благодаря ви… — изчака, готов да поеме информацията. Имаше такава памет, че влезеше ли веднъж нещо в главата му, там си и оставаше.

Блез Чандлър. Корпорация „Чандлър“, внук на Агата Чандлър. Неин наследник. Зет на Шарл Деспар. Основният факт — съпруг на Доминик До Вивие. Скоро ще заеме шефското място и очевидно му имат доверие, след като е определен за изпълнител на завещанието на Шарл Деспар. Голяма клечка, помисли си Роло.

— Моля? Да, спешно е. Много спешно — заслуша се. — Ако е до един час, тогава да. След това няма да съм тук — излъга, защото знаеше, че Кейт вече ще се е върнала. Повтори телефонния номер на магазина и изрече като предупреждение: — До час, моля. Много добре. Благодаря. Дочуване — в „Деспар“ както винаги проявяваха подозрение и отказваха да дават телефонни номера.

Все пак, ако Блез Чандлър позвъни отново… Роло нямаше да разреши емоционалното късогледство на Кейт да погуби бъдещето й. Щом Блез Чандлър се е нагърбил да посети някого лично, значи носи голяма новина. Каквото и да е оставил Шарл Деспар на дъщеря си, то е нещо много ценно. А Кейт с цялата си глупост го бе отхвърлила.

Непривлекателният образ на баща й в нейните очи се дължеше до голяма степен на щрихите, които Роло собствено ръчно бе нанесъл. Вече съжаляваше затова. Но кой би помислил… Въздъхна. Пак негова грешка. Беше направил така, че собствената му неприязън да се отрази върху преценката му. Имаше още нещо, което се налагаше да промени — защитната окраска на Кейт. Няма начин да й разреши да се мъкне наперено с тези ужасни каубойски ботуши, които държеше да носи. Тя трябва да свали камуфлажа си на жена, която не обръща внимание на облеклото си и да стане такава, каквато в действителност е, и каквато се страхуваше да бъде поради това, че баща й я бе изоставил.

Човек, разбира се, трябва да се отнася с нея внимателно, като със силен експлозив. Тъй като е извънредно чувствителна, емоциите са силни и дълбоки като океан, но бягството на баща й я е заточило на емоционално пуст остров. Тя не е войнстваща феминистка, обаче измяната на баща й превърна всички мъже в нейни неприятели. „Врагът Блез Чандлър. Това сексуално животно — помисли с копнеж Роло — направо я срина. Добре, трябва да се вживея в ролята и да дам най-доброто представление в живота си.“ Лошото бе, че Кейт вече бе свикнала да открива къде свършва Роло и откъде започва ролята му. Във всеки случай, нужно е да създаде съвършено нова роля, а това му се отдаваше с успех…

 

 

С енергична походка се върна в „Деспар“, разпален от нажежена до бяло ярост. Тя се оказа харпия със съвсем обикновено лице. Тази дива и злопаметна кучка е дъщерята на Шарл Деспар! Защо, за Бога, е копнял за нея цели дванайсет години? Би трябвало да се радва, че се е отървал от нея. Каква ненавист излъчваше само! Очевидно мрази мъжете. Нищо чудно, при тази отчайваща липса, на каквато и да е привлекателност. Кокалеста и с отровен език. Сега му хрумна на кого му напомни. На младата Катрин Хепбърн. Същите високи скули, същата изрязана уста.

Нахвърли му се със зъби и нокти. Защо? Не беше реакция на жена, която не я е грижа, а по-скоро на момиче, което твърде много е обичало баща си. Щом първоначалният му яд утихна, той си спомни за дълбоката болка в гласа, в очите, в цялото й тяло, когато обвини баща си, че я е изоставил. Но все пак не е прочела нито едно от многото писма на Шарл. По онова време е била четиринайсетгодишна — най-трудната възраст. Нито дете, нито жена, а същество на страшната граница между двете. С неохота призна, че Шарл наистина бе изоставил дъщеря си, за да отиде при своята Катрин… Обаче всичко това бе описано в писмата. Вероятно ако знаеше това обяснение, би променила решението си. Това всъщност бе възложено на него, нали? Шарл го бе помолил да направи всичко възможно, предупредил го беше, че ще има трудности с дъщеря му, предположил бе как вероятно се чувства тя. „По дяволите!“ — изруга, докато буташе въртящата се врата на „Деспар“. Може би дължи на Шарл още един опит…

Когато влезе в стария кабинет на Шарл, който използваше временно, докато е в Лондон, му съобщиха, че го е търсил мистър Роло Белами, който искал спешно да разговаря с него. Първото му усещане беше на облекчение, че няма той да търси среща, но като размисли, стори му се подозрително. Знаеше всичко за Роло Белами. Разполагаше с досие за този джентълмен.

Затова се държа хладно, когато позвъни в магазина.

— Благодаря ви, че се обадихте толкова бързо — любезно му каза Роло. — Бих искал да извиня държането на Кейт днес следобед. Само бих ви помолил да имате предвид, че според Кейт сметките между нея и баща й не са уредени. Омразата й е доста силна, защото това се е случило след много голяма любов, както вече вероятно сте подразбрали. Тя смята, че е отхвърлена заради друга.

— Ако си беше направила труда да прочете поне едно от писмата му, би разбрала защо е станало така.

— С ваше съгласие, ще я накарам да го проумее — Роло добави откровено: — Аз съм единственият човек на света, който има някакво влияние върху Кейт, господин Чандлър. Поех нещата оттам, където ги бе оставил баща й. Всъщност, влязох в ролята на негов заместник. Познавам я от малка. Бях на кръщенето й. Кръстник съм й — пауза. — Бях най-близкият приятел на майка й.

— Знам — отговори Блез.

— Аха… — „Благодарение на Шарл — помисли си Роло. — Той сигурно му е разказал цялата история.“ — В такъв случай вероятно ще можете да изчакате, докато се постарая да склоня Кейт да се срещне отново с вас и да изслуша онова, което имате да й кажете. Но първо ще трябва да го съобщите на мен, разбирате ли? Не мога да я накарам, ако не знам какво трябва да приеме.

— По правило — отговори му Блез след малко, — не би трябвало да казвам на никого, освен на онзи, за когото се отнася, но обстоятелствата променят нещата и в този случай наистина нямам никаква друга възможност, за да изпълня задачата си.

Роло едва успя да скрие пълното си изумление, когато Блез му каза за какво се отнася, но отговори само:

— Това е истинско наследство и, както вече разбирам, Кейт би трябвало да приеме.

— Сигурен ли сте, че можете да я убедите да приеме?

— Кейт не е непоклатима, господин Чандлър. Само възгледите й по отношение на баща й са много твърди. Поемам задачата да ви срещна с една променена Кейт Малъри — обеща тържествено Роло, — но не мога да го направя моментално. Ще го постигна по собствения си начин. Днес е петък, давате ли ми целият уикенд? Ще ви се обадя в понеделник сутрин.

— В понеделник ще бъда във Франция. Това е денят на погребението. Но ще се върна в Лондон във вторник. Обадете ми се следобед — да кажем в четири часа. Впрочем не — поправи се, като си спомни, че и Доминик ще бъде в Лондон. — Аз ще ви позвъня в магазина.

— Съгласен — съгласи бързо Роло. — Вторник следобед в четири. Благодаря ви, мистър Чандлър. Няма да съжалявате.

— Ако не се получи, поне ще знам кого да обвинявам — сухо отвърна Блез, преди да затвори слушалката.

 

 

Като хванато в клетка животно, Доминик крачеше назад-напред по персийския килим на офиса си на най-горния етаж на „Деспар“ в Ню Йорк.

Къде сгреши? Как е възможно доведеният й баща да направи подобна глупост? Обработва го дванайсет години, проведе истинска борба веднъж завинаги да установи над него по-силно влияние от собствената му дъщеря, да го накара да я обикне вместо нея. А сега трябваше да делят — да делят онова, което по право се полага на нея. Немислимо. „Деспар“ е неин. Тя работеше, планираше, манипулираше в очакване да дойде моментът и чака, чака… Как, как му е хрумнало на Шарл Деспар да остави перлата в короната на „Деспар“ на дъщеря си, която изостави преди дванайсет години? Защо? Каква сляпа привързаност — или любов? — е останала у него, която да не се повлияе от коткането, от убежденията й, от леките, но често повтаряни забележки, които подронваха авторитета на дъщеря му? Удари юмрук в другата си длан. Няма да стане така. Това трябва да бъде спряно. Сега, преди да е стигнало по-далеч. Самата мисъл това глупаво момиче да грабне онова, което по право принадлежи на Доминик до Вивие, е направо непоносима. Досега никой нищо не й е отнемал. Никой.

За малко да струпа всичко върху Блез, но си спомни, че така или иначе, вината не е негова и колкото по-малко знае, толкова по-добре… Успокои се напълно. Бе се научила да обуздава пристъпите на бурния си гняв. Нейният баща й беше дал незабравими уроци по самообладание.

— Напълно ли си сигурен в легалността на това, което татко е направил? — поиска да знае, когато Блез й позвъни от Лондон.

— Няма никакво съмнение. Завещанието е изготвено според английските закони, а „Деспар“ е регистриран в Англия под контрола на швейцарския холдингов комитет „Деспар Интърнешънъл“. Междувременно всяка от вас трябва да ръководи собствените си клонове, с изключение на Ню Йорк. Там територията е неутрална и ще бъде използвана от двете ви, когато изникне случай, и ще остане такава, до края на състезанието.

— Кажи ми пак как се разделят клоновете.

— И да ти го повторя, това няма да промени нещата — влудяващо отвърна Блез.

— За мен са Париж, Монте Карло, Женева и Хонконг, който и без това си беше мой…

— А тя получава Лондон, английските провинциални клонове и Дъблин. За Шарл Ню Йорк представляваше неизследвана територия и следователно трябва да се борите, за да го спечелите. Разполагате с цяла година.

— Да не е посмяла да използва Ню Йорк! — настоя Доминик. — Той е мой и тя го знае!

Блез въздъхна.

— Не е твой… ти го откри, това е всичко.

— Но…

— Няма никакъв смисъл да настояваш. Завещанието на Шарл съвсем ясно посочва коя какво получава. Ще го кажа съвсем ясно и на Кейт Деспар, когато се срещна с нея следобед.

— Тя съгласи ли се да се видите? — остро го попита Доминик. Доколкото познаваше заварената си сестра, беше убедена, че който и да е пратеник от страна на Шарл Деспар ще бъде застрелян, преди да е проговорил. Отговорът на мъжа й я изпълни с увереност.

— Възнамерявам да я изненадам. От онова, което Шарл ми е писал, разбирам, че това е единственият начин.

Доминик въздъхна с облекчение. Така е по-добре… Но я гризеше още един неизяснен въпрос.

— Между другото, защо точно ти?

— Защото така е поискал Шарл — беше загадъчният му отговор.

Докато разговаряха, лицето на Доминик придоби твърд израз, стана неподвижно и безмилостно, но това не се отрази на гласа й, когато изрече спокойно:

— Смятам, че няма защо да се страхувам, че ще изгубя „Деспар“. Татко се е сметнал за длъжен да направи този жест, толкоз. Кого познава тя? Какъв опит има? Какво знае? — разсмя се развеселено. — Не, мили Блез, не се страхувам. Тичай и свърши каквото е поискал татко от теб, но няма защо да се изненадваш, ако тя ти натрие носа.

— Откъде знаеш какъв опит има? — запита Блез.

— Знам онова, което на татко му беше известно — весело отвърна тя. — Той я наблюдаваше през всичките дванайсет години.

Мълчанието от другата страна на жицата показваше, че Блез е поразен.

— Винаги съм смятала, че си губи времето — довърши тя победоносно.

Сега, размишлявайки над разговора, необичайно усещане на съмнение обви Доминик като смог. Досега не си бе направила труда да приеме факта, че Кейт Малъри — или както и там да се казва — ще приеме това, което Доминик инстинктивно смяташе, че един ден ще бъде нейно. Не. Тази работа прилича на чисто сантиментален и емоционален жест от страна на баща й, нещо като последна молба. Бил е отнесен в мъглявото царство на надеждите и мечтите, когато е направил завещанието си, вярвайки, че като желае нещо, то ще се изпълни. Само че той не беше човек, който живее с надежди и мечти… Не, каза си. Разумът и постоянните, изпълнени със злоба отговори от страна на Кейт Малъри не даваха възможност тя да приеме завещанието.

Но крачките й се забавиха. Най-накрая спря. Ако съществува даже и най-малък шанс, тя няма да го позволи. Ще да направи така, че в края на краищата тая работа да не мине. Трябва да принуди самата Кейт Малъри да даде правилния отговор. Има един сигурен начин да го направи…

Решително се обърна и се върна до телефона.