Вера Коуи
Богатство и сълзи (12)

Дванайсета глава

Тъй като съдбата реши да се намеси, Консуело, която от месеци не бе виждала бившата си приятелка, неочаквано я срещна в Париж. Засякоха се в „Сен Лоран“ — Консуело излизаше, а Доминик влизаше. И двете бяха много издокарани. За миг се спряха като заковани, после Консуело вътрешно злорадствайки, че беше лишила Доминик от една хубава сумичка като комисионна, изрази лицемерна радост, че я вижда и я покани на кафе.

„Иска нещо — помисли си Доминик. — И то толкова силно, че е готова да преглътне гордостта си.“

— Е — започна Консуело, когато се настаниха край маса в „Максим“, — как върви при теб? Докъде стигна битката?

— Битка ли? — гласът на Доминик звучеше развеселено. — Няма такава, уверявам те.

— Трябва да ти кажа, че тя въобще не ти е в категорията. По-скоро прилича на жираф! — измърмори Консуело.

— Ти виждала ли си я? — предчувствието на Доминик не я излъга. Консуело искаше нещо.

— Онзи ден в Лондон. Оставих й една картина за продан — след като Доминик я зяпна, продължи: — Е, с теб бяхме скарани, скъпа. Освен това любопитството не ми даваше мира. Имам предвид, че заварената ти сестра и полубрат ми, как да го кажа, имат нещо общо.

Доминик не обърна внимание на намека.

— Каква картина? — попита.

— О, един Ремингтън.

— Не знаех, че имаш такъв.

— Не аз, всъщност още не. Но баба ми има десетки такива неща, някои от които един ден ще бъдат мои, така че аз просто малко изпреварих събитията, това е всичко.

— Десетки ли? — проточи Доминик.

— За Бога, разбира се. Този ужасен розов палат е пълен с всякакви ужасни материали от историята и географията на Америка. На Хаим му се събраха очите, когато ги видя за пръв път. Според него цялата колекция струва милиони — тогава Консуело разкри картите си. — Но ти никога не си ходила там, така че няма как да знаеш. Не можеш да понасяш нищо от американския Запад, нали така, а също и баба ми, да си го кажем направо.

Усмихна се срещу застиналото безизразно лице на Доминик, а очите й се изпълниха със сатанинска радост. „Аха — помисли си Доминик, — значи това било. Искаш да ми кажеш да не храня надежди, че ще мога да продам и една вещ от тази приказна колекция, която поради моя лична грешка съм пропуснала да видя. За която моят съпруг никога дори не е споменавал. Вярно, той не се интересува от изкуство. Обаче аз се интересувам и това му е известно. Както и фактът, че водя борба на живот и смърт и че продажбата на подобна колекция на аукцион заедно с търга ми в Хонконг, ще ми осигури победата над малката Деспар, още преди края на състезанието.“ Засмя се леко и забеляза как усмивката на Консуело от победоносна се превърна в несигурна.

— Тъкмо ми хрумна, че си си била автогол — отговори Доминик с нахално самодоволен тон. — Кейт Деспар сигурно е познала твоя Ремингтън.

— Познала ли? Как ще го познае? Доколкото знам, той никога и никъде не е бил излаган.

— Не е необходимо. Неотдавна тя беше на гости на баба ти в ранчото. Доколкото я познавам, сигурна съм, че добре е разгледала вътрешността на къщата, още повече щом има такава колекция.

Консуело побледня. Изруга на испански — език, чийто ругатни са много по-нецензурни, отколкото, на който и да е друг.

— Не ми спомена нищо. Държеше се хладно и спокойно, двулична, лъжлива кучка.

— Такава е. Не се и съмнявам, че е познала твоя Ремингтън, мила Консуело, и от нетърпение да спечели на своя страна старата дама, веднага й е позвънила.

— Боже мой! — задави се Консуело. — Ще убия тая кучка! — хората от съседните маси се обърнаха и ги зяпнаха. — Вдън земя да пропадне, проклета да е! Имам нужда от парите. Потънала съм в дългове… Хаим ще ме убие, ако разбере. Господи, каква измамница само, кучка такава!

— Подписа ли договор?

— Договор ли?

— А, тя вече се е научила, много бързо при това. Всички ценни вещи като „твоя“ Ремингтън се предлагат за продажба по договор. Докато не се подпише такъв, уговорката не се смята за валидна и не би могла да я съдиш — нейната дума ще тежи повече от твоята. Тя каза ли нещо подобно на: „Да, ще я продам от ваше име“?

— Не с чак толкова много думи.

— Какви точно бяха думите й?

Консуело вече се гърчеше.

— Ами… Приех всичко автоматично. Искам да кажа, че прояви голям интерес и каза, че през следващите шест седмици предстои търг на американско изкуство.

— Заяви ли ти твърдо, че и твоята картина ще бъде включена в него?

— Не.

— Така. Всъщност излиза, че въобще не е обещавала да продаде картината.

— Но не каза и че няма.

Доминик поклати глава.

— Много хубаво те е изиграла. Веднага я е познала и не се и съмнявам, че още щом си затворила вратата, тя се е обадила на индианката.

Консуело срещна погледа на сапфирените очи и усети как й се присмиват.

— Законно малката Деспар е постъпила правилно. Съобщила е на притежателката на картината, че й е била предложена за продан от друго лице. Когато се разчуе, това няма да ти се отрази добре.

— Тогава не бива да става — тросна се уплашена Консуело. Преглътна трудно и падна на колене пред жената, която се надяваше да унизи. — Нали нищо няма да кажеш? Особено на Блез — знаеш колко е близък със старата. Много лошо ще стане, когато баба ми научи… Господи, ако можех сега да хвана тая кучка, щях да я удуша! Тя ще ми плати за това — зарече се злобно. — Познавам много хора, които използват „Деспар“, но вече няма да ходят при нея, особено ако зависи от мен!

Доминик беше доволна.

— Хайде, мила Консуело — успокои я, — не се разстройвай от това момиче. То ще си получи заслуженото. Ако изпитваш временни затруднения за пари, нека да ти помогна. Нали приятелите са за това… Хайде ела в „Сан Лоран“ с мен, после ще отидем в моя офис и ще стигнем до взаимноизгодно споразумение.

— Господи, Доминик, ти си същински ангел! — възкликна Консуело и продължи да си мърмори: — Така да ме върже…

„Ясно ми е, че няма да си получа парите обратно — мислеше си Доминик с умерено презрение, — но си заслужава. Консуело може да бъде доста злобен противник. Вероятно Кейт Деспар ще загуби много търгове от това че пътищата на двете са се пресекли. Което обаче не заличава факта, че съм направила непростима грешка, като не се сприятелих с Агата Чандлър. Как така Блез въобще да не ми спомене какво има в ранчото? През цялото време е знаел и е мълчал, гледайки как сама копая гроба си… Десетки Ремингтън, а? Е, ще ми плати за това. Следващият път, когато се видим, ще го накарам да плаща, да плаща, да плаща…“

 

 

В сряда сутринта Никълъс Чевли пристигна точно в десет часа. Беше облечен с безупречен костюм от туид и сако с кожени кръпки на ръкавите. Липсваше му само ловджийска пушка, за да прилича на истински провинциален благородник. Кейт се бе консултирала с Шарлот.

— Никълъс Чевли ли? — измърмори тя учудено. — Такъв случай изисква нещо специално. Никога не са го виждали с жена, която да не е самото съвършенство.

— Познаваш ли го? — наивно попита Кейт.

Шарлот се усмихна.

— Да, познавам го — отвърна. — Всъщност лондонското общество не е толкова голямо, помни го от мен, Кейт. Той е братовчед на моя съпруг. Има и още други неща, но това е друга история… Смятам туид — реши, след като помисли. — Знам откъде…

Така че когато Кейт слезе по главното стълбище, съзнаваше, че изглежда много добре с финия кариран костюм с брич. Ботушите й на ниски токчета лъщяха, както и чантата, преметната през рамо като голяма торба, в която Шарлот я посъветва да сложи чифт мокасини с ресни.

— В случай, че ти се наложи да стъпиш върху някои много скъпи килими — посъветва я с усмивка, — трябва да си готова за всичко.

Кейт забеляза как очите на Никълъс Чевли блеснаха одобрително, въпреки че поздравът му бе любезен и прекалено изискан.

— Смятам, че трябва да свършим с формалностите — предложи, докато я настаняваше в колата си. — Обадих се, че пристигаме и поръчах обяд…

— Прекрасно — каза Кейт.

Изгаряше от нетърпение, но бе и нервна — не можеше да дочака да види имението Кортланд Парк и всичко, което съдържаше къщата, а бе като на тръни заради Никълъс Чевли. Предишните дни стана ясно, че всички служащи знаеха колко зависи от излета в този ден. Клодия Джеймисън, Джон Стедмън и Дейвид Холмс я посъветваха да внимава.

Шарлот й каза искрено:

— Изглеждаш прекрасно, милата ми. Сигурно сега ще ти напомня на някоя стара леля, която дава съвети на девица, но не приемай нищо за чиста монета, особено обещанията. От жените той извлича всякаква полза. В това отношение трябва да имаш много висока цена.

— Работя за „Деспар“ — с настроение каза Кейт, — а не за себе си.

Шарлот й се усмихна.

— Точно това исках да кажа. Виждам, че разбираш от половин дума.

По пътя към вътрешността на Съсекс, Кейт научи много за хищните мъже. С очарователния си маниер Никълъс Чевли й даде ясно да разбере, че очаква най-убедителните й аргументи защо „Деспар“ да се заеме с търга.

По-късно, докато наближаваха огромната сграда — екстравагантна постройка в якобински стил с високи прозорци — Кейт си помисли: „Заслужава ли си? Искам да получа този търг, но трябва ли да се продам, за да го получа?“ И като че ли веднага чу гласа на баща си: „Когато наддава, човек трябва да направи всичко, но никога не отивай дотам да пожертваш доброто име на «Деспар» или своето. Помни това, малка ми Кат, то много ще ти послужи един ден, когато застанеш начело.“

Къщата представляваше невъобразимо съчетание от боклуци и скъпи вещи — нямаше никакъв ред. Всичко бе претъпкано с мебели, керамика, статуетки, мрамор, кристали, картини, много от които без рамки и просто облегнати до прозорците. В някои стаи имаше по няколко килима, опънати един върху друг.

Докато вървяха бавно из партерния етаж, тя си записваше наум онова, което виждаше, изчисляваше грубо, а в случаите, в които се съмняваше, винаги слагаше по-малка цена.

На горния етаж стаите бяха използвани като склад — френски мебели от изключително качество стояха до ужасно тежко обзавеждане от викторианската епоха. Имаше прекрасни картини от Рембранд, Рубенс, поне десетина холандски майстори, Гейнсбъроу, Лорънс, Щубс. Покойният господин Кортланд не бе проявявал интерес към модернисти, най-съвременната картина бе на Аугустъс Джон от 1910 г.

Порцеланът беше смайващ. Цели сервизи от севърски и венсански порцелан, натъпкани в шкафове, в които освен това имаше изключително венецианско стъкло и комплект италиански сребърни чаши от седемнайсети век, които събудиха завист у Кейт.

По време на обяда Никълъс Чевли отново тактично я подпита как тя би организирала, каталогизирала и подготвила подобна бъркотия за представяне.

— Първо ще извадя всичко, което никой няма да купи, ще сортирам и класифицирам ценните предмети по периоди, а после, след като къщата се изчисти от горе до долу, бих я подредила отново с помощта на много добър декоратор, така че когато хората дойдат, да минат през напълно мебелирани стаи. Бих сложила цветя навсякъде, бих махнала тези ужасни завеси и бих сложила крушки от по сто и петдесет вата, вместо тези от по четирийсет. Бих измила всичкия кристал и порцелан. Мебелите ще се полират, всяка картина ще бъде извадена от рамката си и почистена — в „Деспар“ разполагаме с най-добрия реставратор — а после ще ги окача там, където ще правят най-добро впечатление. Ще подготвя каталог, който би смаял всички, ще създам такава атмосфера за този търг, че той ще се превърне в официално събитие…

— Колко време ще отнеме това?

— Минимум шест месеца.

— Което ще рече, до края на октомври — той направи пауза. — Трябва да ви предупредя, че правителството може да реши да направи някакво предложение за къщата — след като видя смаяния поглед на Кейт, продължи: — Наследственият данък — обясни й той, — възлиза на седем милиона лири.

Кейт трепна.

— Боя се, че ако държавата реши да вземе Кортланд Парк заедно с цялото съдържание на къщата, няма да има търг.

— Това възможно ли е или е вероятно?

Той красноречиво сви рамене.

— Преговорите се влачат от смъртта на мистър Кортланд, но както знаете, колелата на бюрокрацията се въртят изключително бавно. Има и някакъв консерватор, който вдига врява държавата да запази тези произведения на изкуството, които по негово мнение представляват национално богатство.

— Все още ли желаете „Деспар“ да направи подробен план как ще представим всички тези съкровища в случай, че решите да го възложите на нас?

— Да. Човек не може да стои така и да не прави нищо. Искам да бъда готов за всякакво развитие на събитията.

„Да — помисли си Кейт, — обзалагам се, че в багажника имаш готова чанта, в случай, че изразя съгласие да спрем в най-близкото тихо провинциално хотелче…“

Тя нямаше намерение да го направи. Не само защото ако се разчуеше (а такива неща непременно се научават), че Кейт Деспар е приела предложението за секс, за да получи търг; тогава тя и „Деспар“ ще загубят доброто си име. Но и понеже, макар да бе привлекателен мъж, той въобще не й въздействаше. Приятно й бе, че я харесва и ласкае, но не я привличаше. Ако Блез Чандлър с тези негови очи й направеше подобно предложение, тя не би се поколебала и миг…

След обяда, който изядоха на почистения ъгъл на една маса, голяма колкото тенис корт, те влязоха в онази част от къщата, където в продължение на много години никой не бе живял. Тук бе толкова занемарено, че Кейт каза с благодарност:

— Радвам се, че търгът ще е скоро, така ще се изхвърлят много неща, които иначе била изгнили. Такова прахосничество…

— Аз самият не одобрявам прахосничеството — съгласи се веднага Никълъс Чевли, явно намеквайки за времето, което губят, а биха могли да прекарат много по-добре, като й остави ценен спомен. Тя не бе срещала друг мъж, умеещ тъй добре да прави намеци. Нито веднъж не й каза направо: „Смятам те за много привлекателна. Много бих искал да се любим. Съгласна ли си?“, а междувременно й подсказваше, че изпитва желание, което все повече нараства и по най-деликатни и всевъзможни начини й даваше да разбере, че каквато и да е отплата от нейна страна няма да отиде напразно, когато дойде време да се прецени планът на „Деспар“.

Кейт знаеше, че сестра й не би се поколебала. В света на изкуството бе известно, че Доминик използва тялото си, за да получи онова, което желае. Но това й подхождаше: тя беше жена с такава примамлива красота, че в нейния случай, то се възприемаше като обяснимо. Кейт бе сигурна, че ако й се наложи да го направи, няма да е същото. В нейния случай би се възприело с потрес, ужас и пълно презрение. Защото на нея гледаха като на специалист, като на Деспар — дъщеря на Шарл Деспар. Доминик я приемаха само защото доведеният й баща бе поискал така, но в действителност тя не беше експерт, тогава как да очакват от нея да се държи като такава…

Замаяна от прозрението си, Кейт изведнъж си даде сметка, че Никълъс Чевли й говореше.

— Моля? Съжалявам, но се бях отнесла…

— Разбрах — каза той рязко. — Май всичко това ви замая, нали? То означава всичко за вас.

— Да — изрече гордо Кейт простата истина. — Вярно е.

Той хвана ръката й и я поднесе към устните си със свойствената си галантност.

— Явно ще направите всичко, което е по силите ви в случай, че вие поемате търга.

— Така бих постъпила, за който и да е клиент — напомни му любезно Кейт. Отдръпна ръката си и се отдалечи, но после нещо привлече вниманието й и тя се спусна към другия край на тавана. — Невероятно! — възкликна.

— Какво има?

Кейт му показа струпани мебели, които образуваха цяла камара.

— Френски мебели от единайсети век — изрече глухо. — Това е цяло състояние, погледнете само как са нахвърляни. Тази купчина трябва да се махне!

Един поглед към лицето й накара Никълъс Чевли да се подчини. Повика двама души, които живееха в имението — дърводелец и пазач. Но това не му се стори достатъчно и той самият се включи да помага при свалянето на прекрасните шкафове и маси, инкрустирани със слонова кост, на столовете като тронове и на великолепно канапе, тапицирано с коприна.

— Не мога да повярвам — каза недоумяваща Кейт. — Имал е всичко това и го е струпал като дърва за огън! Очевидно аз съм първата, която го забелязва. Нищо не е пипано от години.

— Да, вие сте първата — призна той.

„Едно на нула за мен“ — помисли си самоуверено Кейт.

Той наблюдаваше как тя прокара ръка по инкрустираната маса, представи си как тази чувствителна ръка с дълги пръсти го милва и желанието му се усили. След като усети колко е неопитна, си бе въобразил, че ще бъде детска игра да я вкара в леглото си. Смяташе да съчетае работата с много удоволствие. Но тя го отхвърли по такъв начин, че не засегна самочувствието му и цената й като завоевание порасна многократно. Не само произведенията на изкуството стават по-ценни с времето, мина му през ума. У нея имаше нещо много свежо и младежко, с тези прекрасни дълги крака, фина костна структура, с веселата й елегантност. Освен това бе отлична за компания. И очевидно много си разбираше от работата. Посочи му неща, които той не бе забелязвал и му помогна да разбере защо възрастен човек като Кортланд така упорито е колекционирал. Нямаше никакво съмнение, че идеите й бяха чудесни. Тя знае точно с какво разполага тук и какви са възможностите. Също както той започна да оценява нейните способности.

— Колко време ще отнеме да се продаде всичко това? — попита той.

— Максимум десет дни — отвърна тя без никакво колебание. — Тук има хиляди предмети — очите й блестяха, като че цялото й същество излъчваше някакъв вътрешен плам. — Би могло да се предава и по телевизията… да се даде възможност на хората, което не са присъствали на такъв търг да видят какви чудеса има. Входът да е с билет. Разхладителни напитки. Имам един служител, който е гений в организирането на такива неща — хрумна й, че Роло би бил в стихията си.

Никълъс усети как ентусиазмът й го заразява. „За Бога — помисли си още по-възторжено той, — идеите й са направо прекрасни. Само като си помисля колко съжалявах, че не е доведената сестра. Дори се съмнявам, че бих се забавлявал толкова.“

Когато се прибраха в Лондон, вече бе седем часа.

— Вечеря? — предложи той с надежда.

— Съжалявам, но не днес.

Което му даде правото да попита:

— Кога тогава?

— Обадете ми се — предложи тя, докато излизаше от колата.

— Непременно — обеща той с повече плам, отколкото бе показвал от много дълго време. „Сотби“ и „Кристи“ ще бъдат отхвърлени — и на двете представителите са мъже. Зачуди се дали си дават сметка, че сега „Деспар“ има скрито оръжие.

Щом влезе в надстроения апартамент, Кейт хвърли чантата си, завъртя се и извика „Ураааа!“ Стори й се, че е уредила себе си и „Деспар“ сто процента.

 

 

Кейт веднага се залови за работа. Когато докладва на разширения комитет на „Деспар“, всички се зарадваха, но проявиха предпазливост относно харченето на толкова пари, след като нямаха гаранции, че ще си ги възвърнат.

— Да се подготви такъв каталог… дори макетът му, ще струва цяло състояние — предупреди шефът на финансовия отдел.

— Достатъчно уверена съм, за да рискувам — отговори Кейт. — Не забравяйте, че срокът е шест месеца. Освен това видяхте цифрите… минимум десет милиона лири. Заслужава си рискът да поставим на карта нещо дребно, за да хванем голямата риба.

Тя спори толкова убедено, че ги обедини около себе си, направиха разчети, подготвиха план, разбит на десетте дни на предполагаемия търг, в който бе включено всичко — от безалкохолни напитки до такси за паркинга. Всичко това беше отпечатано и раздадено на завеждащите отдели. Сроковете за печатниците бяха определени, предвидени бяха няколко закъснения на отдела за реклама, който трябваше да възбуди интереса на обществеността. Най-голямото съпротивление, което срещна бе във връзка с назначаването на Роло като отговорник на цялото „шоу“. Отделът по реклама се обиди, но Кейт ги убеди, когато Роло им даде собствената си концепция, придружена с цветни рисунки, които тя самата направи. Двамата с Роло бяха прекарали два дни и две нощи, работейки върху сценария на предполагаемия търг. Той бе вложил цялото си умение, но все пак някои, на които не им се искаше да приемат идеите му, мърмореха, че работата може да стигне до гласуване.

— Боже мой, ако стане така, това ще бъде търгът на века и далеч ще задмине Хонконг — чу тя някой да казва, когато събранието започна.

— Само като си представиш разходите, редно е — отговори друг кисело.

— Веднъж тя да хване кокала, няма пускане.

— Също като баща си.

„Дано да е така — помисли си Кейт, докато се връщаше в кабинета си. — Дано… Това ще е най-голямата ми награда.“

Влезе в кабинета все още доста възбудена и човекът, застанал до прозореца се обърна, щом отвори вратата. Беше Блез Чандлър. Той не бе сметнал, че е нужно да променя програмата си, затова бяха минали десет дни, откакто му позвъни баба му.

— Здравей — поздрави го Кейт с усмивка, която го накара да примигне. Тя сияеше.

— Дойдох да взема Ремингтън — обяви той.

Искрите от очите й изчезнаха и тя го изгледа твърдо.

— Нямах избор. Веднага познах картината, а „Деспар“ не продава крадени вещи — „Дори и предложени от сестра ти“, беше подтекстът.

— Правилно си постъпила — изрече той спокойно. — Аз също не търпя крадците, независимо дали са от семейството или не. Баба ми се извинява, че си имала толкова неприятно изживяване. Съжалявам — извини се и когато погледите им се срещнаха нещо като че се случи.

Кейт се обърна, без да може да си поеме дъх.

— Ще поръчам да донесат картината — пръстите й трепереха, когато вдигна слушалката.

— Чувам, че се готвиш за търга на имението Кортланд Парк — каза безучастно Блез, за да разпръсне напрежението.

— Да, току-що идвам от събрание, на което тъкмо това обсъждахме — отново се обърна към него.

— Това е добре — каза той и тя бе сигурна, че е искрен. — Желая ти успех.

— Ако мине както трябва, ще се окаже ефектен конкурент на търга на века на Доминик — тъкмо тогава телефонът иззвъня. — Извинявай… — тя вдигна слушалката.

— Мистър Чевли е на първа линия, мис Деспар.

— Свържи ме — изрече с нетърпение Кейт. — Никълъс?

— Каза да ти се обадя и щях да го направя по-рано, но ми се наложи да замина извън града, едва тази сутрин се върнах, така че бързам да ти се извиня.

— Смятай извиненията ти за приети — увери го Кейт с такава нотка в гласа, че Блез Чандлър я изгледа остро.

— В такъв случай, мога ли да ти предложа тази вечер?

— Можеш.

— Ще дойда да те взема в седем и трийсет.

— Ще съм готова и ще те чакам.

Никълъс Чевли не можеше да повярва на късмета си. Номерът му да я държи в напрежение явно е подействал.

— Имаш ли предпочитание към някой ресторант?

— Оставям се напълно в твои ръце.

— Няма да го забравя.

„Обзалагам се“ — каза си Кейт, която нарочно така отговаряше, защото усещаше налагащото се присъствие на Блез Чандлър. До известна степен се учудваше на себе си. Никога в живота си не се бе старала да настройва двама мъже в своя полза. „Нелепо е — помисли си. Стегни се, Кейт Деспар, преди да си се показала като глупачка. Този мъж не можеш да го заблудиш.“

— Как е херцогинята? — попита любезно.

— Пъха си носа навсякъде и се оплаква, ако не е доволна от миризмата.

Кейт се засмя.

— Тя е забележителна жена. Изключително много ми допада.

— Съзнавам, че вече оформихте група на взаимно възхищение — изрече го сухо, гласът му звучеше раздразнено, което подсказа на Кейт какво прави баба му — при всяка възможност му говори за нея. Който и да е служител на „Чанкорп“ би могъл да вземе картината на Ремингтън, но старата дама бе накарала внука си да дойде. „Той я обича — помисли си Кейт — и затова го прави.“

На вратата се почука и внесоха картината, вече приготвена в опаковка.

— Искаш ли да я провериш? — попита Кейт.

— Няма нужда. Вярвам ти — ненадейно запита: — Какво каза сестра ми, когато я донесе?

— Че принадлежи на семейството й и че не желае името й да се споменава.

— Колко искаше?

— Казах й, че струва четвърт милион лири.

— Изпусна още една комисионна и добре се подреди. Много лошо — каза той.

— Ако не знаех чия е, щях да я продам и то незабавно!

Той я изгледа изпитателно.

— Не съжаляваш ли, че нещата така се обърнаха?

— Не. Картини на Ремингтън има много, но Агата Чандлър е само една.

— И слава Богу — изрече Блез, а Кейт се засмя.

— Хайде — упрекна го тя, — знаеш, че отношението ти към нея щеше да е различно, ако не беше такава. С мен би било така.

Черните очи отново блеснаха.

— Да… сигурно.

„Но теб те предпочитам такава, а не каквато те срещнах за пръв път миналата година“ — помисли си той. Тя все още беше амазонката с остър език, срещу която се изправи в онзи знаменателен следобед в малкото магазинче на Кингс Роуд, но към онази личност се добави още нещо — гордост в поведението. Забелязваше у нея лустрото, което единствено самоувереността придава. Вече не се държи така озлобено и дори привлича мъж от калибъра на Никълъс Чевли. Когато чу, че двамата се уговарят за имението Кортланд Парк, това го подразни и ядоса. Не и Кейт Деспар, каза си оскърбен. Това не е неин стил. Мисълта му хрумна, сякаш точно навреме. Но всъщност тя беше на Доминик.

Кейт забеляза, че той й се мръщи. „Боже — помисли си. — В лошо настроение е…“ Тя също се свъси, а изразът му се промени.

— Извинявай, бях се замислил.

— Като че нещо те заболя.

Усмивката му прерасна в смях.

— Нищо чудно, че се разбирате с баба ми. И тя казва нещата направо.

Кейт усети, че тези думи разпалват някакъв огън. Най-големият комплимент за нея бе да я сравнява с баба си.

— Предай й, че я обичам — каза му топло.

— Тя поиска да ти предам, че е най-добре да й го кажеш лично.

— Само да можех…

— Е, когато успееш — млъкна за миг. — Трябва да ти предам, че Джед също те поздравява.

— Много мило от негова страна. Предай и на него много здраве.

— По отношение на него направи истински удар — довери й Блез. — Обикновено Джед се сковава пред другия пол.

Тя се заля от смях.

— Да не искаш да кажеш, че не ме смята за жена?

„Аха — помисли си той — още не е напълно сигурна в себе си.“

— Няма такова нещо — каза. — Особено каквато си сега.

Той забеляза как тя се изчервява от несръчния му комплимент и някакъв перверзен импулс го накара да каже:

— Вече не си ли действителен член на феминисткото движение?

— Никога не съм била — отвърна засегната тя.

— За малко да ме заблудиш.

Тя се усмихна и забеляза как под мургавата му кожа се появи червенина.

— Защо си сигурен, че не съм го направила?

На Блез това му подейства, сякаш тя му се изплези. „Учи се“, помисли си кисело, като не можеше да разбере дали това му харесва или не. Ядосан на себе си, а не на нея, той се обърна и взе картината.

— Ще се погрижа да бъде върната, където трябва — каза разсеяно.

— В ранчото има ли алармена система? Ако тя беше моя баба, щях много да се тревожа, ако няма, след като е заобиколена от толкова ценни предмети…

— Цялата къща е пълна с прислужници, които биха дали живота си за нея — изрече с равен глас Блез. Обърна се към нея. — Но след като ми поясни с какво съкровище разполага, инсталирах система — фотоелектронна стена. Ако някой я пресече, всички лампи светват, вият сирени и звъни направо в кабинета на шерифа. На прозорците и вратите има нови ключалки, а нощем пускаме пет-шест ротвайлера. Така че имай го предвид, ако някога дойдеш и се разхождаш нощем.

Изумен забеляза, че лицето й стана алено. Какво по дяволите… За Бога, затова ли Джед й изпраща поздрави? Дали нощем се е разхождала до неговата къща? Не, помисли си възмутен. Джед и Кейт Деспар! Две невръстни деца в гората? Боже мой, любовта е не само сляпа, но глуха и няма! Вдигна картината, пресегна се за куфарчето си, набързо се сбогува и се измъкна оттам, заричайки се да каже на баба си, че в бъдеще трябва да си намери някой друг да изпълнява поръчките й — във всеки случай, поне що се отнася до Кейт Деспар.

Кейт хвана главата си с ръце. Усети в погледа му първо изненада, след това — възмущение? Най-накрая предположение. Той да не би да смята, че тя си е нравила среднощни любовни срещи с Джед? С Джед! Идеше й да се разсмее, но след това й се доплака. „С теб, надменен негодник — прииска й се да извика след него. — С теб…“

Десет минути по-късно Роло я намери, загледана тъжно в пространството.

 

 

— Защо не си ми казал — запита Доминик без никакво предисловие, — че баба ти притежава значителна колекция от Западно изкуство?

Блез погледна жена си.

— Откога баба ми е тема на разговор между нас?

Доминик остави ножа и вилицата си.

— Говоря за колекция, която би направила истински бум в нюйоркския „Деспар“ — чрез мен, разбира се.

— Баба ми няма намерение да продава колекцията си. Между другото, откъде така изведнъж научи за нея?

Доминик вдигна чашата си.

— Хайде, не се преструвай, че не знаеш как сестра ти е задигнала една картина и се е опитала да я продаде чрез „Деспар“ в Лондон. Тя ми го каза.

— Смятах, че не си говорите.

Тя сви рамене.

— Тя изгаряше от нетърпение да го сподели с мен.

— И тогава ти си й казала, че Кейт е ходила в ранчото, така ли?

Устните й се разтегнаха в усмивка.

— Естествено.

— Губила си си времето. Херцогинята забелязала, че картината я няма. Тя познава всеки сантиметър от имуществото си. Картината е върната там, където й е мястото.

— Значи „Деспар“ е загубил търга.

— Кейт Деспар не продава крадени вещи — Блез изгледа твърдо жена си. — Каквато и да е, тя е почтена. В това отношение е истинска дъщеря на баща си.

— А аз не съм ли? — попита Доминик с нежен като перце глас.

Блез не се трогна.

— Не си.

— Защо не си ми казал за колекцията в ранчото?

— Ако се беше възползвала поне от една от многобройните покани, които са ти правени, сама щеше да я видиш.

— Ако знаех, щях да отида.

— Известно ми е — каза Блез.

Доминик го изгледа изпод ресниците си. Беше в странно настроение, откакто се прибра и то пролича, когато не постъпи както обичайно да я заведе до леглото. Вместо това прекара повече от час на телефона, справи се с купчина писма и изпрати цяла дузина факсове. Дотогава вечерята бе готова — Доминик реши да бъде на свещи, за да го върне в нормалното му състояние. Имаше намерение да си възвърне голяма част от загубеното, да му каже, че е сгрешила, пренебрегвайки баба му и да изкупи вината си. Но той беше рязък и никак не омекна. Отговаряше, когато го питаше нещо, но не повече от това. Обикновено, когато се събираха той бе неудържим, а сега за пръв път не бе настроен да наваксат за загубеното време. Едно предупредително звънче звънеше непрекъснато. Ако страстта му към нея се охлажда, значи трябва да се разгори. Тя нямаше намерение да остави Блез да й избяга, особено сега, когато откри, че от него много зависи още един успех да последва сензацията й в Хонконг. Това би й дало огромна преднина, а Кейт Деспар вече нямаше да има надежда да я догони.

 

 

Внимаваше чашата му да е пълна, стараеше се да бъде очарователна, да го накара да я забележи. Когато стана от масата, за да сипе още вино, допря с гърдите си рамото му, косата й се спусна към лицето му и парфюмът й се сля с аромата на финото кларе. Когато отидоха във всекидневната с прозорци от пода до тавана, откъдето се откриваше прекрасна панорама на нощния Ню Йорк, се сви до него на огромния диван.

Макар че се нахрани и пийна добре, той не я притисна близо до себе си, не хвана гърдата й с ръка и дългите му пръсти не погалиха зърното й, където след това биха се намерили устните му и което най-накрая би довело до хвърляне на дрехите една по една и страстен експлозивен секс. Вместо това той грабна „Ню Йорк Таймс“ и се зачете в раздела „Бизнес ден“. Блез доста твърдо се бе изразил, че нищо нямало да се продава докато баба му е жива. Колко жалко. Това би се превърнало в идеален съкрушителен удар, който би разбил надеждите на Кейт Деспар. Също и Хонконг… Все пак тя дъртата вещица е стара. Само въпрос на време е. Трябва само леко да го навива. Доминик не се и съмняваше, че ще успее да го направи. Блез Чандлър не е отстъпчив човек, но в едно определено отношение е като глина и може да бъде моделиран във форма каквато тя поиска. Сексуално тя го превъзхождаше, омагьосваше го, държеше го в състояние на омаяност от тялото й и от онова, което опитно правеше с него. Той не беше сексуален извън нормалното, но нейното тяло имаше такава особеност, че възбуждаше всички фибри у него и го привързваше към нея. Тя не се заблуждаваше, че това е любов и никога не се оставяше сексът да я излъже.

— Как върви малката Деспар? — подхвърли, придърпвайки се по-близо до него и показвайки един гол крак от цепката на сребристата си пола.

— Не толкова добре, колкото теб.

— Как ще бъде! Нещо голямо предстои й ли й?

— Слуховете стигат първо до теб много преди аз да ги чуя, ти ми кажи.

— Знам, че разполага с прекрасен Веласкес, който ще стигне цена около пет милиона, нещо друго?

— Мен ме интересува само какво е свършила досега, наблюдавам цифрите по търговете, нали знаеш? В сметката не влиза какво се надява да вземе или да направи, а само онова, което е платено в банката.

Тя се нацупи и се престори на обидена.

— Знам, че татко те направи съдия на двубоя, но наистина можеш да ми кажеш, нали съм твоя жена!

— Тъкмо защото си ми жена, не мога да ти кажа нищо — обърна се и я изгледа. — Много добре го знаеш.

Тя за малко не се отдръпна от него ядосана, но самообладанието й помогна да прояви отстъпчивост.

— Нищо чудно, че татко те направи изпълнител на завещанието… винаги казваше, че най-много обича у теб почтеността — после продължи укорително: — Сърдит си ми, защото казах на сестра ти, че Кейт Деспар ще познае Ремингтън.

Блез остави вестника.

— Което несъмнено си направила, защото тя не го е донесла при теб. Ти щеше да го продадеш, без да ти мигне окото.

— Разбира се. Аз нямаше да го позная!

— Именно това те яде отвътре. Обвиняваш себе си, защото си загубила голяма печалба. Казах ти преди и сега ще ти го повторя — докато баба ми е жива нито една вещ от стотиците в ранчото няма да бъде продадена, а ако искаш да знаеш и след смъртта й. Къщата и цялото й съдържание ще останат като Музей на Западното изкуство „Чандлър“ и ще бъдат подарени на щата Колорадо.

Доминик се втренчи в него и изстина, сапфирените й очи се превърнаха в късчета лед.

— Така ли? Виждам, че малката Деспар добре е поработила — отдръпна се от него. — След като знае, че не може да ги има, погрижила се е да не стигнат и до мен!

— Не е вярно. Ти никога не си ги виждала — по някаква причина се раздразни, че жена му непрекъснато повтаря „малката Деспар“.

Очевидно Доминик страшно се ядоса.

— Тя вече започва да влияе на баба ти. Попаднал й е удобен случай и го е използвала.

— И на теб са се падали много случаи — отговори й направо Блез. — И то неведнъж.

На Доминик й се дощя да го цапне с нещо. Вместо това скочи на крака и изтича в спалнята си и не само хлопна вратата, а и я ритна.

Блез въздъхна дълбоко. По дяволите! В лошо настроение е още откакто отиде да вземе картината, а след това се срещна и със сестра си.

Не се виждаха често — нямаше за какво, но той нарочно я потърси, за да й каже какво смята по въпроса. Самата тя беше в ужасно настроение и накрая се развикаха, обвини го, че забогатява за нейна сметка и за тази на брат им.

— Още от деня, когато тя те взе, непрекъснато мислиш как да ни изиграеш.

— Ти сама изпадна от класацията и то отдавна.

Ръката й изплющя през лицето му.

— Това е заради унижението, егоистично копеле такова. Защото ме остави да занеса картината при жена, която ще я познае! — както винаги, тя търсеше някой друг виновен за собствените й неудачи. Гордостта й бе засегната, понеже бе изобличена като крадла и сега, в присъствието на своя полубрат, когото винаги безумно бе ревнувала, тя избълва порой от обиди и яростни нападки.

Той си тръгна и я остави, а тя продължи да крещи обиди зад гърба му. Кони винаги е била голяма неудачница, а освен това го мразеше от рождение. Майка им беше лудо влюбена в баща му — любовта на живота й — и тя се посвети на любимия си и на сина си от него, така че Консуело, която беше с шест години по-голяма от Блез, започна да ревнува и се озлоби. Джералд — техният полубрат, дебело и глупаво момче — беше на четири години, когато Блез се роди и тъй като Консуело вече се изграждаше като сноб, каквато в края на краищата щеше и да стане, му се подмазваше, защото той беше бъдещият виконт Станстед.

След като бащата на Блез бе убит, единственото, което той си спомняше бе, че майка му се мяташе из цялата огромна бяла вила в Кан Фера, пищеше истерично, късаше дрехите си, опитваше се да се хвърли върху скалите долу, а по-късно се отвърна от него. Предполагаше, че й напомня на баща си. Бавачката му каза, че подобни неща понякога се случват, че ще й е нужно време, за да се оправи, но постепенно той започна да проумява, че виждаше в очите й отвращение, обвинение и неприязън, именно защото не приличаше на баща си. Тъй като бе мургав като индианец и показваше истината за предците на майка си, той я връщаше към миналото — към Черният Джек Чандлър. Тя отдавна се бе отчуждила от своята майка, изрусяваше тъмната си коса, правеше какво ли не, само и само за да скрие ужасния факт, че баба й е била чиста индианка от племето шошони.

Оттогава нещата тръгнаха назад. Консуело, която винаги отдалеч подушваше промяната на вятъра, разбра, че има картбланш да му трови живота и с удоволствие се зае да го прави. Условията по развода позволяваха на Ан Чандлър да взима дъщеря си шест месеца годишно и за Блез месеците от април до септември бяха истински кошмар. Джералд прекарваше само лятото с майка си. Тъкмо тогава Консуело разполагаше с пълна власт и тогава животът за Блез се превръщаше в същински ад. Джералд беше глупавичък, но доста добре разбираше интересите си и доброволно й помагаше. Двамата нямаха милост към Блез. Чупеха неща и го обвиняваха, крадяха други и пак него обвиняваха, сипваха сол в храната му, така че да не може да я яде, слагаха паяци, гущери и мравки в леглото му, играеха на игри, в които той беше индианецът, а те — кавалерията, дошла, за да го измъчва. Тези игри Консуело обичаше най-много. Обръщаше пръстите му назад, докато той не се разпищеше, стискаше го жестоко и силно, докато Джералд го връзваше, двамата палеха кибритени клечки и горяха петите му, а ако той отказваше да плаче, тя губеше търпение и го налагаше с някой клон или с въже.

— Реви, по дяволите, реви! — крещеше му. — Иска ти се, хайде, плачи…

Но той не плачеше. Индианците не плачат. Индианчетата понасят болката мълчаливо. Само нощем заравяше глава във възглавницата си и си изплакваше сърцето. С Консуело, с майка си, с бавачките си той разговаряше с равен учтив тон, който запази и когато порасна.

Едва когато Консуело отиде твърде далеч — използва много съчки за огъня, който запали, когато уж трябваше да изгорят Блез на клада, — изведнъж всичко се промени. Една свирепа стара дама, която Блез веднага сметна за индианска царица, слезе от небето, ужаси майка му и сравни страхливата Консуело със земята, а Джералд натъпка дебелото си туловище под леглото.

Щом тя си тръгна, Консуело и Джералд престанаха да го тормозят; всъщност въобще не му обръщаха внимание, макар Блез да знаеше, че Консуело го намрази повече, след като индианската царица бе казала на майка му: „Грижи се за момчето или за Бога, не очаквай да ти помагам.“ От този момент нататък той си мислеше, че дамата, която дойде, е неговият ангел пазител. Видя я отново едва когато стана на девет години, след като по време на караница кой е изгубил повече в казиното на Монте Карло, майка му и поредният й съпруг изгоряха при преобръщането на колата им в пропастта. Тя още веднъж слезе от небето, но тогава той вече разбра, че идва с хеликоптер и този път тя му довери, че е негова баба.

Щом Консуело научи, че Блез и само Блез ще замине за Америка, за да живее с баба им, тя онемя от ужас. Баща й беше поръчал да спечели на своя страна Агата Чандлър или иначе щеше да й покаже какво значи тояга. Твърде късно. Консуело прокле майка си, задето не й е казала, че „индианката“, която тя научи дъщеря си да мрази и от която да изпитва срам, бе вероятно най-богатата жена в света след английската кралица. Именно с нейни пари майка й уреждаше разводите си, плащаха за вилата, на слугите и дори купуваха храната, която ядяха. И този внук на омразната индианка, Блез, бе копие на Черният Джек Чандлър — техния прадядо. Баба й никога нямаше да й прости всички мъчения и тормоз, упражнявани върху Блез. Баща й беше толкова бесен, че я посини от бой, а после я затвори в манастир със строги монахини в едно тихо предградие на Буенос Айрес, откъдето избяга на седемнайсетгодишна възраст с първия мъж, когото успя да склони да я съблазни.

Баба й й отпускаше периодично суми при условие да се държи колкото се може по-далеч от Колорадо. Джералд — „моят брат, лорд Станстед“, както обичаше да го нарича — бе вързан с ужасно занемареното Абатство Станстед и тя знаеше, че възможността той да получи част от тези милиарди беше толкова нищожна, колкото и нейната. Докато баба й старееше и даваше на внука си все повече власт върху „Чанкорп“, Консуело направи какво ли не, за да подобри отношенията си с Блез. Нарочно се сближи с жена му — към която не хранеше нито симпатия, нито доверие. Опита се да се сприятели с него, но той не беше забравил детството и никога нямаше да й прости жестокостите, причинени от омразните й и ревниви ръце. Тогава той не я обичаше, сега — също и не виждаше смисъл да го крие.

Както Блез предполагаше, още щом зърна жена си този ден, разбра, че си е поставила задачата да го размекне и затова с голямо удоволствие я наказа, оставайки равнодушен. Искаше я прекалено много — винаги така я желаеше, — но не позволи тялото му да диктува какво да прави. Сега, след разговора с Консуело, се чувстваше смазан, въпреки хубавата вечеря и отлежалото вино. Засмя се. По храната и виното винаги можеше да познае колко е сериозен въпросът, който Доминик щеше да му сервира. За него тя беше като отворена книга… но не му бе хрумвало, че можеше да излезе, че тя чете и препрочита него. Все пак фактът, че той все още имаше превъзходство възвърна доброто му настроение. Време е за чукането.

Последва я в спалнята. Тя беше под душа, чуваше как водата тече. Бързо свали дрехите си, плъзна стъклената врата и влезе под душа при нея. Беше застанала с вдигнато нагоре лице, със затворени очи, водата от три душа, поставени на различни места я биеше силно и се стичаше по съвършеното й тяло на ручейчета, а черната й коса бе залепнала за главата й като шапка за плуване. Той нямаше и представа, че позата е подбрана нарочно, че тя стоеше там и го чакаше. Тогава я обливаше само един душ, за да го чуе, когато идва и както си знаеше, най-накрая той дойде. Но реакцията й, когато той мълчаливо пристъпи зад нея и я дръпна към пулсиращата си ерекция, беше безпогрешна, както и слабият гърлен звук, който издаде. Облегна се на гърдите му, похотливо отърка закръгления си задник в него, изохка едва чуто, когато той хвана гърдите й с ръце, наведе се и я захапа по врата със силните си бели зъби. С бързо движение тя се обърна към него, вдигна ръце и ги обви около врата му. Той разбра какво иска тя, сложи ръце на кръста й и я повдигна. Тя веднага го намери, стисна го и когато той я отпусна по-надолу, бавно и сластно пое дебелия му пулсиращ пенис и сплете глезени зад гърба му, оставяйки се той лакомо да смуче набъбналите й зърна, като в същото време умело пусна в действие вътрешните си мускули, за да го стяга и гали. Усети го как потреперва, а после се развихря диво.

Предстоеше шеметно спускане.