Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Cveata (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Вера Коуи. Богатство и сълзи

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 1996

Редактор: Мария Акрабова

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Когато Катрин до Вилфор се омъжи за Шарл-Едуар Ги дьо Вивие, зестрата й веднага смени собственика си. Парите моментално влязоха в негово владение, сякаш винаги са били негово притежание. Фамилията до Вилфор имаше пари, а до Вивие — потекло. Но тъй като френската аристокрация винаги поставя богатството и силата над родовите гербове, а Катрин до Вилфор му донесе значително състояние, сватбата беше отпразнувана с подходяща пищност и тържественост.

Катрин отиде при съпруга си девствена и невероятно невинна, при това отчаяно влюбена в друг мъж. Човекът, който се ожени за нея бе развратник, дегенерат и разочарована личност и въпреки че разцъфналата й красота и девственост го привличаха до известно време, щом тя забременя, което се случи през третата нощ от медения им месец, той загуби интерес към нея и се върна към своите проститутки, момчета и към по-особените си удоволствия. Катрин смирена и отчаяно, нещастна — бе изпратена в замъка на дьо Вивие в Нормандия, за да изчака раждането на детето си.

Знаеше, че бракът й — като на повечето френски аристократи — е по сметка. Ще бъде потомствена аристократка. Никой няма да посмее да я укори. Всичко това се втълпяваше на мълчаливата Катрин, възпитана да прави само онова, което й се каже. Тя не обичаше родителите си, но се страхуваше от тях. Не беше обичала никого, докато не срещна Шарл Деспар. Тогава любовта я бе разтърсила с цялата си сила, а с годините щеше да я направи съвсем лабилна.

Когато съпругът й започна от време на време да я удря, тя знаеше, че ще е чиста загуба на време, ако каже на родителите си, затова в подобни случаи просто си лягаше. Така продължи, докато се роди дъщеря й. Доминик беше одрала кожата на баща си, който беше неочаквано доволен, макар и да желаеше син. Когато докторите на жена му казаха, че това ще бъде единственото му дете, в началото той се разяри, но неговият лекар му съобщи, че навлиза в последния стадий на сифилис на мозъка и тогава се съгласи, че така може би ще е още по-добре… Разглези дъщеря си неимоверно, наричаше я „малка принцеса“ и тя растеше с мисълта, че наистина е необикновено момиче, което се подсилваше от изключителната й красота. Обожаваше баща си, той беше — докато болестта не го обезобрази — най-красивият мъж, когото беше виждала. Той беше и смел, налагащо се арогантен и крайно егоистичен. Ако искаше нещо, взимаше си го. Нямаше нито време, нито интерес към дребните хора, чието задължение беше единствено да дават. Същото убеждение той насади и у дъщеря си.

Към майка си Доминик изпитваше само презрение. Беше слаба, свита, безнадеждно разсеяна, повечето си време прекарваше в кулата като шиеше или мечтаеше за отдавна загубения си принц. Когато Доминик порасна достатъчно, за да разбира, Ги дьо Вивие й разказа цялата история на майка й като някаква много смешна шега. Нищо, което баща й вършеше, не предизвикваше реакция у Катрин. Дори когато я накара да гледа как се забавлява с жени или момчета, или и с двата пола, тя седеше със скръстени ръце, с отворени очи, без да вижда, като дух, докато той не се провикнеше да му се маха от очите. Когато, вече в бързия му преход към лудостта, баща й покани Доминик да наблюдава, тя го направи съвсем спокойно и критично. По-късно му изложи забележките си с безизразен равен глас, от който той изтръпна и изгледа дъщеря си недоумяващо. За пръв път се зачуди какво се крие зад това съвършено лице и идеално тяло. Тя го накара да остане с впечатлението, че собствената му поквара изглежда като лудории на разглезено дете.

Когато най-накрая изпадна в идиотизъм, Доминик го затвори под грижите на глухоням пазач, който беше доволен, че има легло, на което да спи, а също и храна. В продължение на две години, от които последните три месеца беше опасен не само за себе си, но и за околните, Ги дьо Вивие живя в затворена крепостна кула на замъка в дълбоката провинция на Нормандия. След като най-после умря, Доминик беше тази, която го подреди, за да бъде изложен за поклонение в голямата зала. Вече мъртъв, всички признаци на лудостта му бяха изчезнали, а измъченото му тяло показваше признаци на болестта му, за която тя обясни на всички, че е била рак.

Бе погребан много пищно и тържествено, последван до фамилната гробница от съпругата и дъщеря си, и двете забулени с черни воали. Катрин беше доволна, че е с воал, защото не можеше да сдържи усмивката си. Доминик също бе доволна от своя, защото беше бясна. Баща й бе починал, без да им остави пари, а само много дългове. Доминик имаше своите планове, но за тях бяха нужни средства. Докато се разхождаше из замъка, търсейки нещо ценно, което баща й може да е забравил да продаде, тя си спомни за Шарл Деспар.

Изненада се много приятно. Бизнесът на Деспар вървеше много добре, а последните двайсет години бяха извършили големи промени в живота му. Бе станал не само богат, а много богат. Той обаче имаше съпруга и дъщеря. Няма значение, може да ги напусне. Първото, което трябваше да провери, бе дали магията на майка й ще да му подейства отново.

Когато му писа, той нямаше представа коя е. Знаеше, че неговата Катрин се е омъжила за някой си до Вивие, но те бяха голям род, а това момиче пред него бе с пищна чувствена красота и съвсем не приличаше на русокосата му любима. Когато тя го помоли за работа, той се изуми. Дъщерята на една от благородническите фамилии във Франция…

— Името ми е единственото ми богатство — обясни Доминик и тъжно сви рамене.

— Но не и с това лице — любезно отбеляза Шарл.

— Мама ми каза, че сте галантен — като видя учудената му физиономия добави: — Вие я познавате като Катрин до Вилфор.

Тя забеляза промяната в израза му.

— Как е мадам до Вивие? — попита той най-после.

— В траур е заради баща ми и няма представа, че съм при вас. Баща ми ни остави само дългове. Затова искам, всъщност трябва да работя. Хрумна ми, че познавам света, с който е свързан вашия бизнес. Помислих си дали не бихте ме наели като помощник. Заплатата ми би могла да бъде комисионна от стойността на продаденото.

Шарл се впечатли и дори се смая от спокойната увереност на това младо момиче — нямаше повече от осемнайсет години, — което излагаше явно добре обмислени условия и той веднага оцени предложението й.

Кимна, но умът му работеше бързо.

— Завършили ли сте образованието си?

— Да. Върнах се от Англия за погребението на баща ми, но така и така бях в края на последната година.

Шарл се наведе напред.

— Вие събудихте интереса ми, госпожице. Хайде да обмислим предложението ви.

Така Доминик стана помощничка в „Деспар“. Още от самото начало доказа, че е неоценима. Зае подобаващото й се място в социалната стълбица — ходеше по коктейли, на вечери, на приеми, на балове, на премиери, с показност на пеперуда, размахваща новите си крила. Същевременно взимаше значителни комисионни, които влагаше по сметка в швейцарска банка. Нямаше намерение да хаби с труд спечелените си пари за огромните дългове на баща си. Взе скъпоценностите на майка си, занесе ги на Шарл Деспар и го попита тъжно дали биха могли да получат много пари за тях. Щеше да изглежда по-добре, ако той останеше с впечатлението, че се жертват. Семейните ценности принадлежаха на Ги само докато е жив, но Катрин беше получила перли от баща си и чифт много красиви обици със сапфири като сватбен подарък от баба си. Шарл Деспар ги купи на много висока цена (перлите бяха от изключително качество, а сапфирите — съвършени) и отново ги подари на Доминик, както тя и очакваше да стане. Тогава тя го покани на чай, за да поднови запознанството му с майка й.

Буквално завлече майка си до Париж. Тя не желаеше да пътува, след като съпругът й, от когото се страхуваше, вече го нямаше да я измъчва и беше много доволна, че живее в провинцията. Сега можеше да работи в градината и да прави всичко, каквото пожелае. Но Доминик й каза, че има изненада за нея, такава, че майка й трябва да изглежда много хубава. Заведе я на фризьор, на козметичка, на маникюристка, облече я прекрасно от „Балмен“, така че когато в уречения ден и в определеното време Шарл влезе в салона на хотел „До Вивие“, първото, което забеляза, беше златистата коса, после лицето, което за негово изумление въобще не се бе променило. Тя понечи да го поздрави с любезната си усмивка, която пазеше за непознати, но щом го позна, затисна уста с ръка и едва изрече:

— Шарл?

— Катрин! Красавицата ми! Катрин!…

Доминик им даде десет минути. Ако до това време нищо не се случи, никога няма да стане. Само като им хвърли един поглед, когато влезе, разбра, че е станало.

След като Катрин и Шарл най-после тихо се ожениха, Доминик понякога се сещаше за първия брак на втория си баща, но само с безразличие. Ако семейството му е искало да го задържи, щеше да се бори за него. Тя действително очакваше, че ще има трудности и даже си беше изработила план. Веднъж като ги е оставил, оттук нататък да престанат да поддържат каквато и да е връзка с него, напълно отговаряше на целта й и тя внимаваше да не повдига въпроса за тях. От своя страна беше доволна, че Шарл Деспар й е втори баща и почти веднага след сватбата поиска разрешение от него да го нарича татко. Направи така, че от самото начало той да я приеме за неоценима. Тъкмо на нея той много пъти разказваше историята как е изгубил Катрин; на нея довери, че Катрин до Вилфор е олицетворение на идеалната жена. Вече като мъж на средна възраст, той успя да задоволи сексуалните си копнежи. Беше извън себе си от радост, че Катрин го обожава толкова. Случи се така, че и тя на по-късна възраст в живота си откри секса и собствената си сексуалност, която съвсем не беше мъртва, макар и погребана преди много време, а напротив беше също тъй силна като тази на съпруга й. Катрин разцъфна. Тя се превърна във всичко онова, което Шарл си беше представял — еротична, чувствена, страстна и обожаваща. Той нямаше как да знае, че едва сега тя прилага на практика онова, което бе виждала, докато първият й съпруг изпълняваше сексуалните си фантазии.

Шарл бе щастлив както никога в живота си и едва няколко месеца по-късно Доминик усети някакъв спад в радостта му. Тъкмо тогава тя откри писмото, което беше писал до дъщеря си, а то бе върнато неотворено. С привидно съчувствие и тъга Доминик му разказа колко нещастен е бил първият брак на майка й и му даде да разбере, че ако я изостави втори път, това би я убило. Неговата дъщеря е дете, смънкваше тя. Когато порасне и вече може да разбира, тогава би трябвало да се свърже с нея. Чрез Доминик Шарл разбра, че мечтата му е твърде неизпълнима, че трябва да се отнася внимателно със своята Катрин, защото сега вече знаеше, че той е целият й живот. Усети, че тя не можеше да понася той дори да споменава за предишния си живот, така че ако предложеше да доведе дъщеря си, тя нямаше да го понесе. Би го приела като свидетелство, че не заема първо място в сърцето му. Тя почти изпадаше в истерия, когато вниманието му не бе насочено само към нея, ревнуваше го дори от „Деспар“. Съвсем естествено, като си даде сметка човек как е живяла с онова животно — първия си съпруг… Беше благодарен на Доминик, че му обясни толкова неща. Щеше да знае как да цени своята Катрин, как да я прави щастлива. Тя беше много по-крехка от малката Кат, която с течение на времето щеше да го разбере. Четиринайсет е трудна възраст. Когато стане на шестнайсет може би… Но той щеше продължи да пише. С това няма да навреди никому.

На майка си Доминик обясни как Шарл е вехнел в брак без любов и то по една-единствена причина — от самота.

— Това бе пръстът на самото провидение, мамо. Шарл трябваше да се върне в живота ти, след като вече беше свободна да го приемеш. Той бе последният човек на света, когото съм очаквала да срещна на един скучен коктейл. Мога да ти кажа как веднага усетих, че ти все още си любовта на живота му. Само да беше зърнала лицето му, когато му съобщих, че съм твоя дъщеря…

Когато Доминик довърши оплитането на паяжината, Шарл беше тъй объркан, че стана почти безпомощен. Както успя да нагласи събирането на майка си и доведения си баща, направи така, че през нея да минава информацията относно живота на Шарл Деспар в Лондон. А когато писмата, които той пишеше на дъщеря си, се връщаха неразпечатани, Доминик — видимо доволна — успяваше да изрази съчувствие към него и да го успокоява, тъй като то бе в съгласие със задачата й да отстрани Катриона Деспар и да заеме мястото й. Когато дъщерята на Шарл стана осемнайсетгодишна, Доминик му предложи да отиде и да я види. Точно тогава предаде на пресата материали и снимки за невъобразимо щастливия Шарл Деспар с красивата му съпруга и преповтори историята за загубената му любов. Както и очакваше, Шарл се върна с подвита опашка.

Така с годините пропастта се разширяваше и Доминик стана, както и беше планирала, дъщерята, която Шарл Деспар обичаше. От друга страна, тя се изуми, когато откри, че се е привързала към него. Той представляваше голяма рядкост — беше добър човек. Не обичаше да причинява болка никому и по тази причина, колкото и да се опитваше тя, не успя да отстрани от душата му мъката от загубата на истинската му дъщеря. Вече поостарял, той научи най-лошото. Беше наел детектив, който да разпита за нея и който му съобщи, че дъщеря му е отворила свой магазин под името Кейт Малъри.

„Сигурно — помисли си Доминик, — вече ще се откаже от нея. Тя явно го мрази безкрайно, след като се е отказала от името му.“ Известно време не забеляза да се е върнало писмо.

Затова направо се слиса, когато откри, че е завещал лондонския „Деспар“ на същата тази дъщеря. Защо Шарл е направил подобно нещо? Къде е сбъркала? Дали той зад гърба й тайно не е поддържал връзка с нея? Прерови бюрата му в Ню Йорк, Лондон и Париж, но не откри нищо, което да потвърди убеждението й, че всичко е оставил на нея. Едва по-късно, докато размишляваше за всичко си спомни, че никъде не откри писмата му до Кейт.

Едва когато съпругът й съобщи, че Шарл го е посочил за изпълнител на завещанието си, тя разбра какво е направил Шарл с тях. Но не попита. Блез беше умен и колкото по-малко знае, толкова по-добре… Даде му да разбере, че е разочарована, дори огорчена от този неочакван развой на събитията, но не се посвени да изрази абсолютната си увереност, че в края на идващата финансова година, тя ще получи контрола над целия „Деспар“.

„Но не бива да се чака прекалено дълго“ — помисли си тя, докато лежеше по корем върху покритата с мека вата масичка за масажи с глава, подпряна върху скръстените си ръце и със затворени очи, докато високият масажист мачкаше голото й тяло с опитни ръце. Масажът беше едно от любимите й еротични удоволствия. Обичаше да усеща как се отпуска, как плътта й изпитва наслада от докосването. Задряма от парите на маслото, което той използваше — смесен екстракт от цветя и планински билки. След това, чувствайки се отпусната и гъвкава, сякаш бе направена от нова еластична материя, тя отиде право под душа. Първо топла, после по-студена, накрая трийсет секунди ледена струя вода.

От този обичаен ритуал тя излизаше изпълнена със сили и енергия, готова да издържи, на каквото и да е напрежение, проблеми, драматични ситуации и конфликти, които денят би могъл да й поднесе. Като например погребението на Шарл Деспар предния ден. Беше скромно — присъстваха съпругата му, доведената му дъщеря, зет му, останалите живи членове на рода Деспар, а също и стари приятели, които дълги години бяха работили с него в „Деспар“. Опелото беше традиционно, погребаха го на слънчево място на хълма над църквицата. По-късно Катрин ще легне до него. Провансалската ферма, която беше купил двайсет години по-рано и в която се надяваше да се уедини в по-напреднала възраст, беше разположена на отсрещно възвишение от другата страна на долината. От терасата на къщата се виждаше малкото гробище. По-късно Катрин сервира обяд, а когато Доминик и Блез си тръгнаха, тя остана да седи в голямото бамбуково кресло с облегалка като ветрило, с вечната бродерия в ръцете си, с лице към гроба на съпруга си.

След погребението и съпътстващите обреди, Доминик закара мъжа си до летището, където той се качи на самолета за Лондон, а тя отлетя за Женева. На него му предстоеше среща с Кейт Деспар. Доминик имаше други планове.

Сега, след като се избърса и намаза с ухаещо тоалетно мляко, тя тръгна гола из стаята с много огледала и отвори една врата, зад която бе подредено бельото й. Винаги носеше естествени материи — чиста коприна, сатен с много дантели и винаги в черно — стоеше много добре на прозрачната белота на кожата й. Винаги носеше прозрачни чорапи от чиста коприна — чорапогащите бяха нехигиенични, освен това затрудняваха с около двайсетина секунди секса, ако неочаквано изникнеше случай. Всичките й рокли и поли бяха ушити така, че прилепваха идеално към тялото й. Беше много взискателна по отношение на полите и ръкавите.

Избра бели дрехи, този ден се чувстваше като в бяло. Непорочно. Може би заради онова, което се въртеше в главата й… Така — втален костюм с тясна пола и семпли черни обувки от сатен с шестсантиметров ток. Едва когато беше напълно облечена отиде до тоалетната масичка, за да се гримира. Слагаше си малко грим. Безупречната й кожа не се нуждаеше от основа, а само от овлажнител. Сенки на очите — три цвята, умело смесени, малко спирала на черните клепки, лъскаво червило и руж в подобен тон за подчертаване на съвършените й скули. Напръска си парфюм „Доминик“ — изготвен специално за нея. Последни идваха десеткаратовите сапфирени обици и пръстенът, който сложи на лявата си ръка.

Остави на прислужницата си да прибере всичко и излезе да закуси на терасата.

Вилата й се намираше на хълмовете над Женева, съвсем близо до Франция. Швейцария лежеше в краката й. Беше нейна собственост, купена с нейни пари, а не с милиардите на Чандлър. Сега, като излезе на терасата, тя почувства тръпки от удоволствие, когато очите й се плъзнаха по панорамната гледка надолу към езерото, града, небето, дърветата, планините в далечината. Закуската беше любимото й хранене през деня, макар че ядеше много малко. Първото, което правеше сутрин, бе да отиде в банята и ако тежеше и половин килограм повече от идеалните четирийсет и пет, щеше да пие кафето без мляко и без захар и щеше да се лиши от филийките. Но тази сутрин нямаше промяна в теглото й. Настроението й беше спокойно, размишляваше. Обичаше онази част от деня, докато още не е започнала да работи и все още можеше да седи, потънала в дивно спокойствие, и да мисли.

Едва когато свърши втората чаша кафе, секретарката й излезе на терасата с бележник и с тефтера за срещи през деня, носейки сутрешната поща.

— Бонжур, мадам.

— Бонжур, Ортанс. Какво имаме за днес?

Първо прегледаха пощата, а с помощта на дебел бележник с кожена подвързия, Доминик решаваше с кого ще се види и кога. После Ортанс, която имаше склонността да клюкарства като стара прислужница, щеше да й докладва какво е чула.

— Пратката де Вивие пристигна в магазина за оглед.

— Добре. Ще бъда там в четири.

— Ще обядвате с мосю Ланг.

— Да, вярно — Доминик остави купичката си. — Ще обядваме тук — започна да дава нарежданията си. — Кажи на Антоанет, че искам да я видя след десет минути.

— Непременно, мадам.

Антоанет беше готвачката — практична и пестелива жена, която упорито се пазареше — като че ли въобще имаше нужда — с магазинерите и продавачите на пазара. Те вече я познаваха добре и не се опитваха да я излъжат. Доминик й позволяваше да задържи спестеното, то й действаше като стимул.

Сега стана от масата за закуска и влезе в кабинета във вилата. Оттук тя телефонираше — имаше отделна линия, — пишеше писма, кроеше машинациите си, преговаряше, придумваше. Когато Антоанет влезе, облечена с черна рокля и бяла престилка без и най-малкото петънце, тя пожела на господарката си добро утро и застана пред бюрото.

— Ще имам гост за обяд. Мъж. Англичанин — очите им се срещнаха. Доминик сви рамене сякаш да се извини, че такъв еснаф е поканен да опита божествените гозби на Антоанет. — Трябва да обядваме добре, но не прекалено…

Пак се спогледаха. Широкото селско лице остана безизразно, но и двете знаеха, че трябваше да смаят гостенина на обяд.

— Агнешкото е добро. Може би агнешко соте с лимон и гарнитура от цикория с гъби и пресен грах? — предложи готвачката.

Доминик кимна.

— Да, добре. Мисля за десерт да поднесем плодове и сирене. Англичаните обичат сирене.

— А за начало моята супа от киселец?

— Чудесно.

Доминик отключи чекмеджето на бюрото си, извади кутия с пари, даде няколко банкноти на готвачката и отбеляза сумата в малко тефтерче с черни корици.

— Мерси, мадам.

Щом Антоанет излезе, Доминик натисна звънеца, разположен на пода, където лесно можеше да го стигне с крак. Този път се яви икономът. Обсъдиха какво вино да бъде поднесено.

Някой, от когото мадам иска услуга или нещо повече. От избора на виното той разбра, че очакват важен гост.

— По кое време, мадам?

— Ще дойде в един и трийсет.

След като свърши това, Доминик отиде в будоара си, за да провери грима си — винаги последното, което нравеше, преди да излезе.

Колата й, ролс-ройс „Фантом IV“, я чакаше с шофьора й Жан-Пол на волана.

— В магазина — нареди Доминик, докато той й отваряше вратата.

Беше точно десет часът, когато колата се плъзна надолу по алеята към портата, а после по път №1 към Женева.

 

 

Барон Пиърс Ланг беше личен сътрудник на „Деспар“. От три години получи тази служба чрез любимата доведена дъщеря на Шарл, която му даде да разбере, че в замяна трябва да я информира за всичко, което става в кабинета на председателя. Той се съгласи, тъй като беше едновременно алчен и амбициозен по отношение на хубавите неща в живота. Освен това, не беше първороден син, който наследява титлата и нямаше друг избор, освен да работи. От своя страна, беше полезен на Доминик, защото чрез родителите си — баща му беше виконт, а майка му дъщеря на граф — той имаше връзки с половината английска аристокрация и по тази причина знаеше кой с какви наследствени вещи разполага. В това отношение се оказа неоценим.

При това още от самото начало изпитваше силно влечение към покровителката си, но внимаваше в поведението си. Когато тя се омъжи за този полудивак, той изчакваше търпеливо да го включи в списъка на любовниците си, тъй като бракът не пречеше на сексуалната й активност, макар че Пиърс бе изключително предпазлив, защото Блез Чандлър не беше мъж, на когото можеш да пресечеш пътя. Сега, докато шофираше нагоре по хълма към вилата, той размишляваше защо тъй неочаквано бе привикан в Женева. Тъй като я познаваше добре, с основание предполагаше, че най-после търпението му ще бъде възнаградено. Явно нещата са се променили. Тя вече имаше съперница. Кой би помислил, че старият човек, който изглеждаше толкова привързан към нея ще остави лондонския „Деспар“ на дъщеря си, с която не поддържа връзки от дванайсет години? „Обзалагам се, че Венера Мухоловката крои разни машинации, в които за щастие е включила и мен…“ Той знаеше, както и всички в „Деспар“, за ненаситния й сексуален апетит, а жени с такъв забележителен талант, с какъвто бе надарена тя в изкуството на секса не се срещат всеки ден. Да те има Доминик дьо Вивие е нещо, което несъмнено един мъж никога не би забравил. Чувал бе разни неща… Размърда се на седалката. Само като си спомни за това, той се възбуди. Надяваше се, че тя няма да си губи времето…

 

 

Като видя вилата, му потекоха лигите. Слуги, които вървят тихо, свежи цветя, разкошни мебели, ценни картини, изящни севърски и майсенски порцелани.

— Мадам веднага ще дойде — промълви услужливият иконом.

„Колкото по-скоро, толкова по-добре… — помисли Пиърс докато се разхождаше. Боже мой, тя е страхотно парче, също както и вилата й.“ Лицето й тялото й го възбудиха на мига. Той се наведе над ръката, която тя му протегна.

— Мадам… радвам се да ви видя отново.

— И аз се радвам да ви видя, мистър Ланг. Какво става в Лондон?

— Всички се вълнуват, естествено. Новината направо ни порази.

— Всички ли?

— Е, старите кримки — древните, както ги наричаме — изглеждат доволни, но те живеят в миналото, за разлика от нас. Вие сте точно това, което желаем и от което се нуждаем, мадам. Двайсети век. Вие сте Деспар, мадам, за тези от нас, които ви познават.

— Вторият ми баща е решил другояче…

Пиърс Ланс сви рамене.

— Годините в Англия го промениха. Обикновено проявяваме сантименталност само към животните, но… — пак сви рамене, — моите уважения, мадам, но така няма да стане.

Доминик се усмихна. „Алчен е — помисли си. — Суетен. Безскрупулен. Търси някакъв шанс. И чукане, от което ще спечели. Е… Остави го да си каже всичко: каква загуба е смъртта на доведения й баща, колко е несправедливо, че «Деспар» не е завещана на нея, как всички са на негова страна и тъй нататък и тъй нататък. Той е верен, само на себе си. Харесва работата си, иска да се задържи на нея, желае да й достави удоволствие, ако се получи нужния резултат. Нещо, което може да се използва. Не заслужава нищо повече от това да го използваш. А след това да се отървеш от него.“ Усмихна му се. Каза му, че оценява лоялността му, че е трогната… Беше неин, знаеше го, преди да го е докоснала с пръст.

Обядът беше идеален. Той прие един малък арманяк с кафето. Щом икономът се оттегли, тя изрече нехайно:

— Няма да ни безпокоят…

Пиърс пак усети, че е възбуден. Не само от шампанското, от виното, от арманяка и знойната близост с жена, заради която панталонът му щеше да се пръсне по шевовете, а от представите, които бе изградил в съзнанието си за това какво е да си неин любовник. Да си любовник на такава жена… какво ли не би дал за това? Двамата щяха да отстранят онова нищожество от „Деспар“ и заедно да тръгнат към славата…

Доминик го наблюдаваше с безизразно лице. „Глупак“ — мислеше си. Знаеше всичко за него: — дълговете, користолюбието, слабостите му. Отдавна беше забравил скрупулите си, взимаше малки комисионни от клиентите — нещо, което беше забранено в „Деспар“. Беше като предмет, от който можеш да извлечеш полза, а после да го захвърлиш. Доминик изпитваше изключително приятна тръпка да използва хората, тя й доставяше още по-голямо удоволствие от секса. Знаеше, че е вид отмъщение, но никога не се бе замисляла по-дълбоко. А този направо беше готов. Само да го погледне човек. Лъснал от силно желание и алчност. Как непрекъснато кръстосва крака наляво и надясно, а това издава, че ерекцията му пречи.

Избирайки най-подходящия момент, тя се наведе напред първо, за да му досипе арманяк, а после да сложи ръка върху ципа му точно върху подутината на ерекцията му, която изгаряше плата на панталона му. Погледът й се спря на хипнотизираните му очи. Нейните бяха безизразни, макар че той нито го разбра, нито го забеляза, тъй като усещаше само как е хванала члена му. Дишането му се учести, задъха се. Тя отвори ципа му, пръстите й бяха хладни и той изохка силно. Тя погали главичката, пръстите й се плъзнаха надолу.

— О, за Бога — изпъшка той. — О, боже. — Тласна се напред в ръцете й. Тя го хвана здраво и той утихна. Очите му бяха замъглени от смесицата на алкохол и сексуална възбуда. Тя се наведе напред и устните й докоснаха пулсиращата главичка. — Боже! — извика той от удоволствие. Езикът й се раздвижи и от него се изтръгна още един стон. Тя го смучеше. Господи… този език… Усети го как се движи, как леко си играе с него, а после потъва дълбоко. Изви се назад с вик: — Да, за Бога, да, да… направи го, моля те…

Целеустремена, напълно владееща себе си, Доминик го поведе от насладата към незапомнен екстаз. Езикът й лижеше дебелия му пулсиращ член, а ръката й беше хванала тежките издути тестиси. Той охкаше, викаше, пъшкаше изпъчен напред. Тя е невероятна. Никога, никога по-рано не се е чувствал така. Струваше му се, че ще умре от сладост… Свърши в червена мъглявина от преплетени усещания, всичките му нерви трепереха от изтънчена болка, докато бликаше на неконтролируеми тласъци, от които Доминик се пазеше да не изцапат дрехите й. Докато го наблюдаваше лицето й беше безизразно, очите — студени, а погледът празен. „Глупак“ — помисли тя с ледено презрение. Но го милваше и го чакаше да се изцеди, изчислявайки точно момента, когато да се отдели. Той се отпусна назад със зачервено и потно лице, с отворена като на риба уста, задъхан, с мокър пенис, който се сви и се скри отново в гъстата му окосмена част.

Оставяйки го там вече хъркащ, Доминик отиде до своя апартамент, където се съблече, подаде дрехите на прислужницата си за химическо чистене, пак си взе душ и се облече с костюм — същия като първия. Когато отново се върна при него, Пиърс все още не беше излязъл от сексуално задоволения унес. Тя седна на стола срещу него, запали цигара, изпуши я и след като я загаси, чу малкия часовник от севърски порцелан да удря половин час. Тогава се наведе напред и го разтърси. Той отвори залепналите си клепачи, видя я, светна и нетърпеливо седна. Забеляза усмивката й и сърцето му подскочи. Боже мой, та тя е невероятна във всякакво отношение. Никога в живота си не бе изживявал подобно сексуално удовлетворение! Трябваше да се хване за тази изгряваща звезда, защото тя щеше да го отведе в безкрайността и то в повече от едно отношение.

Доминик знаеше, че е лапнал въдицата. В погледа му зърна алчността за онова, което би могъл да постигне чрез нея. „Колко е глупав — помисли си презрително. Тъй лесно се хвана и още по-лесно си предлага услугите.“ Все още усмихната, тя му каза какво иска от него. Забеляза шока, тръпките от удоволствие, докато му развиваше плана си, злобното тържество, едва скрития триумф за онова, което смяташе, че се дължи на неговата досетливост като се съюзява с несъмнения победител.

— Няма да успееш да го пробуташ — изрече той механично с радостното чувство, че наистина ще успее да го направи, та тя е Доминик до Вивие.

Тя сви рамене.

— Това е само предупреждение. Предупредителен изстрел — усмихна се и забеляза, че той отново потръпна. — Следващият, разбира се, ще бъде с торпедо…

— Моля те, нека да присъствам — помоли се той. — Умирам да съм там.

— Първо направи това както трябва и ще бъдеш — обеща му гърлено, знаейки, че ако той не го направи, никога отново няма да има нищо общо с нея.

 

 

Когато Роло се появи в магазина във вторник сутринта, не беше сам. Със себе си водеше изключително елегантна жена на неопределена възраст.

— Кейт, искам да се запознаеш с една моя стара приятелка Шарлот Вейл. Помолих я да дойде, за да можеш да се възползваш от големия й опит и безупречен вкус по отношение на облеклото.

Шарлот забеляза как високото момиче замръзна на място. Лицето, което се обърна към тях беше съвсем обикновено. „Никаква самоувереност — каза си Шарлот. — Никакво уважение към себе си. Преструва се, че не я интересува, затова ходи по дънки и памучен пуловер, но съзнанието й агонизира.“

— Роло преувеличава, както обикновено — каза тя с усмивка. — Предупредих го, че ще ви помогна само, ако вие пожелаете.

— Налага се да се пооблечеш — заяви нетърпеливо Роло. — Дрехите ти са боклук.

Бледото лице пламна от унижение.

— Навремето Шарлот беше най-добре облечената актриса — завърши триумфално Роло.

Шарлот сложи ръка на рамото му.

— Роло, махни се оттук и иди да продадеш нещо някому. Мис Деспар и аз нямаме нужда от теб тук.

За изумление на Кейт, той си тръгна. Шарлот се обърна към нея.

— Наистина му казах първо да ви попита. Трябва вече да сте разбрали, а аз го знам от опит, че Роло изпълнява повече, когато бъде накаран да направи нещо, а не когато го моли човек.

— Съвсем вярно — съгласи се Кейт и малко се поотпусна.

— Той ми обясни обстоятелствата, в които се намирате и тъй като аз вече нямам средства, за да излизам и да харча много пари, както едно време, с голямо удоволствие помагам на други жени.

— Никога не съм харчила много за дрехи — обясни Кейт. — Майка ми смяташе, че много скъпите не си заслужават парите. В универсален магазин човек можел да намери всичко.

— Но това не важи за председателката на „Деспар“ — любезно отвърна Шарлот.

Кейт преглътна.

Оглеждайки жертвата си като опитен ловец, каквато беше, Шарлот каза:

— Защо не ви взема да пообиколим някои места, които познавам? Нямаме време да шием каквото и да било, но сега има прекрасни магазини, където продават готови дрехи.

„Но не такива, като твоите“ — помисли си Кейт. Инстинктивно разбра, че актрисата се облича по висшата мода, макар и дрехите й съвсем да не бяха нови. Носеше тъмносиня рокля, дължината на полата беше от 50-те години и бе прилепнала към тялото като ръкавица. Яката беше висока, ръкавите имаха обърнати заострени маншети от чисто бяло копринено пике. Шапката й също беше бяла — наклонена на една страна барета, а от едното око надолу към бузата се спускаше тънка воалетка върху кожа, която вече не беше млада, но все пак бе забележителна за жена — на колко ли? Сигурно е над петдесет, съвсем сигурно…

— На шейсет години съм — обезоръжаващо прочете мислите й Шарл от Вейл и го каза без съжаление. — А роклята ми е отпреди двайсет. Носих я на представлението „Различни маси“ — Виктор Стейбл се занимаваше с гардероба ми по онова време. На сцената винаги съм носила висша мода. Недоброжелателните ми критици казваха, че жените затова идвали на представленията — за да видят с какво ще съм облечена — тя развеселена сви рамене. — Каквато и да е била причината, хората идваха. Но напоследък не поставят такива пиеси, в които играехме с Роло. Изостанахме от времето… — въздъхна леко. — Затова сега се възползвам от опита и вкуса си и го предлагам на онези, които могат да си го позволят. Като вас — искрена е. — Вие сте много по-млада от обичайните ми клиентки, но няма значение. Само трябва да разберете, че аз не съм по най-модните неща, които се носят днес, а държа на такива, които винаги ще си заслужават да се носят.

Кейт я гледаше с ококорени очи.

— Трябва да знаете, че взимам комисионна върху онова, което харчите в магазините, които ще посетим.

Кейт се притесни и от двете неща. Дълбоко впечатлена си помисли, че това е най-голямата проява на невъзмутимост, на която бе свидетелка. И ако трябваше да бъде съвсем честна, допадаше й.

Но мисълта да похарчи цяло състояние — защото бе сигурна, че дотам щеше да се стигне — и то за дрехи, засегна стремежа й към пестеливост, който бе наследила от майка си.

— Не че не мога да си го позволя — каза си направо Кейт и установи, че трябва да го е изрекла на глас, защото Шарлот спокойно изрази съгласие.

— Иначе нямаше да съм тук.

„Наистина забележително — помисли си завистливо Кейт. — Липсва й фрапантната елегантност на Доминик, но въпреки всичко е удивително елегантна, както като личност, така и по облекло.“ Косата й бе мека и златиста, кожата й беше като порцелан и опитно гримирана, ноктите й бяха с лак, но не бяха орлови като на Доминик, а бледорозови, в тон с червилото. На ушите й имаше обици с перли, заобиколени с диамантчета. Носеше златен часовник на ръката си. Имаше венчална халка и пръстен с полукръг от диаманти на лявата си ръка, иглата на шапката й беше малка, дискретна, но също така истинска. Чантата и обувките й бяха от мека лъскава телешка кожа, а също и ръкавиците.

— Предполагам, че има значение как изглеждам — бавно изрече Кейт.

— Изключително важно е. Един мъж може да не си спомни точно какво сте казали, мила, но никога няма да забрави как сте били облечена.

— Но това е само бизнес — поправи я с тревога Кейт. — Той вече е женен за доведената ми Сестра.

Начинът, по който Шарлот я погледна й подсказа, че е споменала нещо издайническо и почувства, че отново се изчервява.

— В „Деспар“ работят повече мъже, отколкото жени, нали?

— Да — призна Кейт.

— Това също трябва да се има предвид. Вие сте млада, мила, а доколкото си спомням, те не са.

— Вярно е.

— В такъв случай те не бива да чувстват някаква заплаха за службите си. Ако вие сте сигурна в положението си, свободна сте да правите каквото пожелаете, но сега-засега имате нужда от тях, нали?

Кейт още веднъж се удиви на спокойните и трезви разсъждения на тази жена и кимна.

— Тогава трябва да имате подходящи дрехи.

Започвайки да проумява, Кейт отново кимна.

— Добре. Тогава ще ми позволите ли да ви помогна?

— Да, моля ви — пламенно каза Кейт и се остави в ръцете на Шарлот. После погледна пуловера, затъкнат в дънките.

— Имате ли рокля или пола и блуза? — бързо попита Шарлот. — Може би е по-добре… да видя с какво разполагате…

Не беше много. Няколко поли, блузи, сака към тях. „Е — помисли си Шарлот, — след като вече няма да се носят, засега ще свършат работа.“ Избра костюма от туид и Кейт се преоблече на бърза ръка. „Доста е слаба — помисли си Шарлот критично, — но има добра костна структура. Тънка кост, за щастие, прекрасен гладък гръб, великолепна шия и гърди, които ще помогнат дрехите да й стоят добре. Хубави ръце и крака, но това лице… Въздъхна. Необходимо е нещо да се направи с тези лунички, а косата трябва да се боядиса малко по-тъмна. Е, Хенри ще се справи с това. А гримът, ако се използва от умели ръце, може да постигне чудеса…“

Няколко часа по-късно Кейт седеше до маса в „Айви“ и замаяно пресмяташе, потресена колко много е похарчила сутринта. Със сигурност цялата печалба от продажбите в магазина й през цялата изтекла година. Поглади безупречната връзка на кремавата си блуза от плътна коприна, опипа и златната игла, която я придържаше. После се възхити на новите си червеникаво — кафяви лъскави ботуши. От същата кожа беше и чантата й. Костюмът й се състоеше от пола — панталон и жакет към нея от великолепно зелено кадифе, което чудесно отиваше на вече по-тъмната й коса — не беше морковено червена, а съвсем светло кестенява.

Фризьорът на Шарлот свали фибите от косата й и възкликна, когато тя се спусна надолу по гърба й гъста и тежка като конска грива.

— Има нужда от подстригване — беше заключението му. — Освен това не е в добро състояние. Как я миете?

— Ами с шампоан — изрече Кейт.

— Какъв шампоан?

— Майка ми използваше… — Тя назова марката на шампоан, който се продава откакто свят светува.

— Не е подходящ за вашата коса, изсушава я. Този шампоан само я изсушава. Трябва да подрежа цъфтящите краища. Ще я намалим най-малко с десетина сантиметра.

— Както кажете — послушно отвърна Кейт.

— Освен това е твърде гъста, нужно е да се изтъни и да й се придаде форма, тъй като е естествено къдрава. И с това ще се справим.

— Нещо, което лесно може да се поддържа, моля — осмели се да каже тя. — Не си падам по сложните фризури.

— Прекрасно, защото аз въобще не правя такива.

Когато Хари я подстрига, изми я с шампоан, отново ряза, суши на ръка със старовремска четка, Кейт се изуми от образа си. От челото косата й минаваше покрай брадичката и блестеше като огън. След като не бе дръпната назад, не се подчертаваха скулите й, косата омекотяваше чертите й, така че вместо познатото мъртвешко лице, от огледалото я гледаше фино, привлекателно лице.

— Ау! — възкликна възторжено.

— Докато премине сухотата няма да я миете повече от два пъти на седмица. Не бива да използвате нищо друго, освен шампоана и балсама, който ще ви дам, а веднъж седмично ще идвате, за да ви слагам специален балсам.

Кейт отново кимна послушно. Ще направи всичко, което този истински магьосник й нареди.

Като видя сметката, дъхът й секна, но плати с благодарност. Банковата й сметка доста олекна, но тя се успокои с мисълта, че скоро покрай новия си живот ще разполага с повече пари, отколкото някога е имала. Вече успя да потисне чувството на вина, че проявява екстравагантност, след като майка й беше насадила у нея стремежа винаги да пести, за да има нещо за черни дни. Сега можеш да си го позволиш, каза си твърдо, докато гледаше непознатата в огледалото и си мислеше за кутиите и пакетите в колата. За пръв път в живота си обличаше истинска коприна и бельо от сатен с цвят на леко прегорена захар с истински дантели. Сдоби се с блузи от естествена коприна, с палто от велур с цвета на лъвска грива, с кашмирени пуловери, с фини рокли от естествена вълна в цветове, които никога не бе носила — като на синя слива, сиво-синьо, бледосиво и цвят на кестен. Купи костюм с панталон от тъмнозелено, почти черно кадифе, който стоеше невероятно на кожата и косата й. А също и десетина чанти и обувки към тях. Всичко бе твърде много, за да се побере в гардероба в спалнята й. После Роло между другото бе казал: „Ти и без това ще се преместиш в мезонета.“

Много странно, това досега не й бе хрумвало. Знаеше, че баща й направи апартамента над „Деспар“ след като изгуби базата си в Лондон — къщата, където бе живял със съпругата и дъщеря си. Кейт никога не бе ходила там.

Все още замаяна от всичко, яде по навик. Разговорът минаваше покрай ушите й. Само от време на време дочуваше по някоя дума, но усещаше мириса на новия парфюм, който купи.

— Смятам — каза Шарлот, след като я видя как души шише след шише, — че има само един за теб. За млади хора е, свеж, много модерен и достатъчно изискан, за да се носи и денем, и вечер. Този — беше „Y“ на Ив Сан Лоран. Сега Кейт усещаше как миризмата му витае около нея, омайвайки и без това обърканата й глава. Установи, че в действителност наистина не си е давала сметка какво означава да приеме завещанието. Досега бе разсъждавала само как ще управлява „Деспар“ и в наивността си мислеше, че това ще е проста работа. Сега разбра, че не е — беше безкрайно сложно. Както онова, което Шарлот каза да не настройва мъжете срещу себе си… Те всички я познават! Като дете ги смяташе за свои достойни чичовци. Какво биха могли да имат срещу нея — дъщерята на баща си? Какво си мислят, че тя възнамерява да прави?

— … утре рано сутринта — разбра, че Роло й говори на нея.

— Извинявай, какво каза? — извини се тя.

— Казах, че съм уредил утре сутринта да отидем в „Деспар“. В осем часа.

— Осем часа? Но…

Тя срещна погледа му и когато се взря в него, усети, че Роло не е доволен от това колко е умислена. Връщането й в „Деспар“ ще бъде емоционално, вероятно ще й бъде трудно да свикне. Още повече, че щяха да я следят много любопитни очи. „Деспар“ отваряше едва в девет и половина. В осем сградата ще е още празна и тя спокойно ще може да приеме миналото. Затова се усмихна, кимна, пресегна се и стисна ръката му.

— Да, разбира се — съгласи се веднага. — Прав си както винаги.

— Шарлот ще те посъветва какво да облечеш. Трябва да поправиш лошото впечатление, което онзи ден остави у Блез Чандлър. Него много го ценят в „Деспар“, затова подобава да се представиш достойно. Много е важно да го привлечем на наша страна — продължи лекцията си към Кейт за държането й, за действията й, какво да каже. Докато траеше това, Кейт улови погледа на Шарлот, прочете в него, че й е забавно и че не е съгласна с онова, което казва Роло и след като си размениха продължителен поглед, Кейт разбра, че в нейно лице е намерила приятелка. За щастие такава, която спокойно можеше да се противопостави на огромното влияние, което Роло упражняваше над нея след смъртта на майка й.

— Откога познаваш Роло? — по-късно попита Кейт, докато Шарлот й помагаше да разопакова купчините кутии.

— Отпреди войната. Бях младо и наивно момиче, а той играеше втората по важност роля в пиеса на Ноел Кауърд в театър „Аделфи“.

— И тогава ли беше такъв като сега?

— Започваше да става. Възгледите си за живота Роло е попил още с майчиното си мляко, но ми помогна в труден момент. Актьорът, който играеше главната роля се смяташе за идол, въобразил си бе, че има някакви права над жените, които играят в представлението, а аз глупачката, взех, че се влюбих в него. Роло беше добър човек. Той много се старае и има склонността да те задушава с вниманието си, но е много предан приятел.

— Но според теб не се ли налага малко повече отколкото трябва? — ентусиазирано възкликна Кейт.

— Само да беше малко! — засмя се Шарлот. — Роло иска всички да му свирят по гайдата — спря за малко. — Щом отидеш в „Деспар“ трябва да внимаваш. Роло много обича да дърпа конците. Не му позволявай много да ти се бърка. Сама вземай решенията си, Кейт, поемай отговорност. Тогава наистина ще можеш всяка сутрин спокойно да се погледнеш в огледалото.

— И то с какво удоволствие се оглеждам! — възкликна Кейт. Отиде и отново се погледна. — Честна дума, не знаех, че е възможно едно лице да се преобрази толкова много само с пудра и гел…

— Много рядко можеш да видиш лице без тях. В живота си съм виждала само една такава жена и тя беше легендарна.

— Коя?

— Гладис Купър. Тя е най-красивото създание, което някога съм виждала — Шарлот огледа замислено Кейт. — А ти ми напомняш на младата Хепбърн — Катрин, не Одри, макар че и двете с Одри сте еднакво слаби. Приличате си с Катрин по подобната структура на лицето и по червената коса. Казват, че всеки си има двойник някъде, а ти приличаш на една от моите най-любими актриси.

Кейт се изчерви от удоволствие.

— Много се радвам, че Роло те доведе — импулсивно възкликна. — Ще продължиш да ми помагаш, нали? Роло има какви ли не идеи за вечери и приеми, коктейли и пресконференции…

— Всичко това е много необходимо за новата ти роля — напомни й Шарлот.

— Да, знам. Работата е там, че виждах всичко много по-простичко. А то не е, нали?

— Не е. Наследила си основния клон на световноизвестна аукционна къща. Вече достатъчно клюки се носят и, разбира се, съществува много голяма доза любопитство към теб и сестра ти.

— Която несъмнено е любимка на мнозинството, нали? — Кейт се опита да го изрече с лекота, но не прозвуча така.

— Да — отговори Шарлот с обичайната си откровеност. — Хората направо не могат да разберат какво, по дяволите, е измислил баща ти. Онези, които са го познавали добре, са знаели и за теб, макар че той никога и пред никого не е споменавал. След толкова дълго мълчание и отчуждение, те са най-малкото изненадани, когато той ти оставя онова, което всички са вярвали, че ще завещае на доведената си дъщеря.

— Ще направя всичко, за да осъществя надеждите му — зарече се Кейт.

— Разбира се, че ще го направиш. Ти си ентусиазирано младо създание, Кейт. Толкова млада и тъй уязвима. Има много неща да учиш, а някои от тях няма да са приятни… — приближи се и застана до Кейт, която още седеше върху леглото. — Ще направя каквото мога, мила, само ми се обади.

На Кейт й се прииска да я прегърне, но се страхуваше да не развали съвършената й външност.

— Знаеш къде живея, имаш телефонния ми номер.

Тръгна си с усмивка, а Кейт я чу да казва нещо на Роло, после камбанката издрънка тихо и Роло отново се качи по стълбите.

— Много добра работа свършихме днес — отбеляза той доволен, когато влизаше в спалнята. — Шарлот няма цена в моменти като този. Освен това има нужда от пари. Беше добра актриса, но за съжаление всички главни роли даваха на Коръл Браун, така че тя не успя да се изяви много. Като прибавиш към това и лош късмет с мъжете — прибираха й всичките пари — беше останала почти без средства, когато я взеха в „Полицейско общество“. Обикновено дава съвети на новобогаташите, но когато й обясних положението, в което се намираш, тя веднага се съгласи. Аз мога да ти помагам в повечето неща, но има известни области, където само жена може да свърши това.

Кейт не му отвърна нищо. Нямаше време. Трябва да набере опит, увереност, познания и сила, преди да се откъсне от вмешателството на Роло в живота й. По-рано беше доволна, че той й урежда всичко, с радост го оставяше да й помага в магазина, докато той си „почиваше“ между пиесите, плащаше му малка заплата, която едва успяваше да отдели, но беше привързана към него, а Роло винаги беше до нея в дивата й самота, след като майка й почина. Дори само за това никога не би могла да му се отблагодари. Но сега разбираше, че не може да го остави да ръководи „Деспар“ чрез нея. Оставаха й малко повече от седем месеца, през които да научи всичко, а веднъж, след като разбере как стават нещата, тогава ще може да каже на Роло, че оттук нататък възнамерява да върви сама. Но макар че й оставаше още време, стомахът й се свиваше при тая мисъл…

— Както и да е, утре трябва да ставаш рано и да си свежа, днес много се умори…

— Благодаря ти за Шарлот. Много ми харесва.

— Знаех си — тихо и със задоволство изрече Роло. — Утре сутринта ще дойда в осем без петнайсет. Облечи се красиво — допря пръст до носа си. — Ако си добро момиче, все ще намеря с какво да те изненадам…