Вера Коуи
Богатство и сълзи (19)

Деветнайсета глава

Събуди се на тясно легло в светла стая и по миризмата веднага позна къде се намира. В болница. Надигна се и потрепери, тъй като всички мускули я боляха. Сестрата, седнала до малка масичка, вдигна очи и се приближи.

— Как се чувствате? — попита и механично пое ръката на Кейт, за да измери пулса й. После вдигна клепачите й и изследва зениците й.

— Като че ли съм се боксирала петнайсет рунда с Мохамед Али.

— Нищо чудно. Много сте натъртена. Разбрах, че сте падали по дълга стълба и ви е залял силен поток от вода.

Кейт се огледа.

— Само натъртена ли? — попита обнадеждено.

— Да, за щастие. Известно време ще се чувствате схваната, но имате само повърхностни одрасквания и ожулвания. Най-хубавото е, че нямате сътресение на мозъка.

— А Блез — мистър Чандлър?

— Боя се, че той има сътресение и е получил много неприятна рана над лявото ухо. Левият му крак е счупен, но няма усложнения. И той е натъртен като вас.

— Може ли да го видя?

— Страхувам се, че не. Все още е в безсъзнание. Има дванайсет шева на главата.

Като видя измъчения й израз, тя се усмихна с разбиране.

— Не се безпокойте. Той е голям и силен мъж, които явно се грижи за себе си.

— Къде съм? Искам да кажа, в коя болница?

— Във Форешъм Котидж — на около осем мили от Кортланд Парк и най-близката до местопроизшествието. Искате ли нещо?

— Може ли чаша чай? Горещ силен чай с мляко, без захар.

— Смятам, че ще го уредим. А да, някой си мистър Чевли стои отвън, откакто ви докараха. С нетърпение чака да ви види.

— Никълъс! — след като изхвръкна от ресторанта, Кейт напълно го бе забравила. — Нека да влезе.

Не беше безупречен както друг път — елегантният му костюм бе изцапан с пушек и мръсотия, — но явно се беше измил и обръснал, защото лицето и ръцете му бяха съвсем чисти, а косата му — сресана идеално.

— Мила ми Кейт! — възкликна гордо и загрижено. — Имаш вид като че съпругът ти те е пребил от бой. Боли ли?

— Малко съм измъчена — призна тя. — А огънят? Какво стана, след като покривът се продъни? Къщата срути ли се? Някой обадил ли се е в Лондон? Трябва да се видя с Антъни Хауърд…

Никълъс я накара да млъкне.

— Хайде, слушай сега. Огънят е изгасен — цистерната свърши работата. Пръсна се като пъпеш и хиляди литри вода се изсипаха и заляха всичко. Боя се, че с къщата е свършено. Останалото трябва да се доразруши. Вярвам, че заместникът ти — този същият Антъни Хауърд — се е свързал е Найджъл Марш. Мистър Хауърд все още е в Кортланд Парк и проверява какво е спасено. Надява се още днес да представи доклада си.

— Кой ден е? — попита Кейт.

— Сутринта след предната вечер. За да бъда точен, 2:35 сутринта.

— Това ли е всичко?

— Ти беше около три часа в безсъзнание. Пожарът е започнал с експлозия, според достоверна информация, снощи точно в 8:54. Казанът избухна в 11:16, когато ви помете с Чандлър. В 11:30 огънят бе потушен. Също според достоверната ми информация, повечето от мебелите и предметите са извадени. Като че ли снощи се е случило някакво чудо.

— Повечето от нещата, казваш? — повтори Кейт и просия.

— Повечето. Все още не мога да кажа какво липсва, но със сигурност мистър Хауърд ще го установи.

— Повечето неща — повтори пак Кейт, сякаш произнасяше някакво магическо заклинание.

— Но на каква цена? — попита сурово Никълъс. — Да влезеш пак в къщата, когато покривът щеше да се срути всеки момент беше чиста глупост, най-меко казано.

— Не чух какво ми крещяха — защити се тя гузно.

— Щеше ли да промениш решението си, ако беше чула? Слава Богу, че повечето време Чандлър не те изпускаше от погледа си. Излетял към къщата като куршум, така ми казаха, не съм го видял с очите си, но изразът му не предвещавал нищо добро… — Никълъс повдигна патрицианските си вежди. — Само че той пострада най-зле.

Под напрегнатия му поглед Кейт се размърда с неудобство и пак усети как тялото я боли.

— Разбирам, че теб също те боли. Сега се връщам в града. Ще дойда пак със застрахователните агенти.

— Вярвам, че си добре осигурен? — попита го мило Кейт.

— Естествено. — Никълъс остана невъзмутим. — Да не би да очакваш нещо друго от мен?

„В никакъв случай“ — помисли си тя и наум се изсмя.

Никълъс стана да си върви, после се обърна, като че се сети за нещо.

— Между другото… можеш да кажеш на Чандлър, че някакъв мъж на име Бени Фонг неуспешно го търсил навсякъде и се опитвал да влезе във връзка с него. Очевидно се е обадил в Кортланд Парк най-много пет минути след като тръгнахме за вечеря. Бил много обезпокоен, че не успял да се свърже с него. Както казва пазачът, езикът му се бил вързал. — Хвърли й една усмивка и излезе.

Бени Фонг! Кейт усети как предишният страх прогони щастието й. Край на измамите! Боже мой, помисли си боязливо. А сега? Защо ли Бени толкова се е разтревожил? Блез, освен другото, има и мозъчно сътресение…

Стомахът й се преобърна като си спомни както невероятно и чудотворно нещо се случи само няколко часа по-рано. Всъщност какво стана? Съвсем не можеше да проумее как като че някаква мълния възпламени и двамата. Напрегнатият му поглед, присвиването на стомаха, неизразимото удоволствие от целувката му… Никога в живота си не беше изпитвала нещо подобно. Сега си даде сметка, че двата безплодни опита да влезе в света на любовта не я бяха развълнували. А Блез причини истинско земетресение… Всеки път, щом се сетеше за това, стомахът й се обръщаше. „Той се върна заради мен — заради мен! Страхувал се е за мен. Искал ме е мен — мен! Всичко това е като сън“ — каза си тя. „Ще се събудя, ще открия, че вали и че късно отварям магазина… Защо сега? Защо тук? Защо…“ Прозина се сънливо.

— Блез — каза си и въздъхна. — Блез — измърмори и веднага потъна в сън.

 

 

Когато се събуди, беше светло, а часовникът над вратата, който не беше забелязала по-рано, показваше дванайсет без десет. Тъкмо тогава влезе сестра, но не същата.

— Отвън са мистър Марш и мистър Стедмън, които чакат да ви видят. Ще ги приемете ли?

— Разбира се, веднага да влязат.

Двамата бяха изпълнени с нетърпение и любопитство, и я похвалиха, когато я видяха.

— Бедната ми Кейт — цъкаше Найджъл, докато Джон потупа ръката й бащински.

— Умно момиче. Спасени са осемдесет процента… можеш ли да си представиш?

— Осемдесет процента!

И двамата се заразиха от радостта на Кейт.

— Антъни е направил груби изчисления. В девет бяхме на мястото, а той, бедният, е работил цяла нощ. Изпратихме го да спи.

— Много съм доволна от него — каза гордо Кейт. — Както и от всички…

— Резултатите го потвърждават.

— Какво не успяхме да спасим? — попита тя, готова за най-лошото. — Знам, че полилеите отидоха, някои мебели, лакираният параван…

— Всичко, което е било на долния етаж е спасено — щастливо й довери Найджъл. — Всички хубави картини, мебелите, кристалите, порцеланът. Невероятно усилие, истинско чудо. Да спасиш толкова много от унищожителния огън…

— Къщата е загубена — съобщи й Джон, както винаги практичен по финансовите въпроси. — Но нямаше да продаваме нея. Чевли ми каза, че е била добре застрахована. Между другото, той непрекъснато те хвали за организацията. Аз пък мислех, че малко прекаляваш по отношение на подготовката, но се оказа права. Ако нямаше голяма охрана и такъв екип, резултатът щеше да бъде катастрофален.

— Полицаите също помогнаха много, слава Богу, както и пожарникарите.

— Невероятни усилия — обади се пак Джон. — Двамата с Найджъл мислим да им се отплатим.

Кейт кимна.

— Да има награди за всички.

— Разбира се — съгласи се Джон, за първи път с готовност.

— А мистър Чандлър? Как е той? — попита загрижено Найджъл. — Бил е герой на деня, така ми казаха.

— Той ми спаси живота — отвърна простичко Кейт.

— Тогава трябва и на него да благодарим.

— Сега спи. И аз не съм го виждала.

— А ти? Няколко дни да си починеш и когато се оправиш, да се върнеш на работа.

— Нищо подобно! Нямам време да лежа в леглото и да не правя нищо. Трябва да започна да организирам търга.

Те я зяпнаха.

— Но вече се говори за друго място, за нови приготовления, да информираме хората…

— Никакво друго място. Ще проведа търга в Кортланд Парк, както е планирано, само че ще бъде отвън, а не вътре. Ще имам нужда поне от още две шатри. Ще го организираш ли, Джон? Не мога да покажа мебелите и картините в подходяща среда, но ще направя всичко възможно да ги представя в най-добра светлина. Можем да постелем килимите, да окачим някои картини, да подредим, мебелите както в къщата. Смятам, че всичко отново трябва да се почисти. Ще се обадиш ли на фирмата на Йоргенсон, Найджъл? Помоли ги да изпратят хора колкото е възможно по-скоро. Много ли са повредите?

Двамата мъже се спогледаха.

— Очевидно — каза с облекчение Найджъл, — ти си съвсем наред.

— Да има и съобщение за пресата, както и за всички вестници, които поддържат колони за аукционите. Да се измисли и отделна обява. Сигурно по телевизията също… — Кейт се замисли за миг. — Остават ни девет дни. Имаме достатъчно време да се обърнем към всички, които са планирали да присъстват и да им кажем да дойдат.

— Не се грижи за рекламата — усмихна се Найджъл. — Тази сутрин го има във всички вестници. Очаквам „Стандарт“ тази вечер да пише за станалото на първа страница. Кортланд Парк вече гъмжи от репортери, фотографи и телевизионни екипи.

— Хубаво. Ще предам на всички, на които успея, че аукционът ще се състои както е планирано — въздъхна раздразнено. — Къде са ми дрехите?

— Донесохме ти от вкъщи куфара.

— Тогава ми го дайте. Няма време за губене.

Единствено лицето си не можеше да скрие. Практически цялата й лява страна бе ожулена, а дясното й око щеше да посинее. Боже мой, помисли си смаяна. Това и на Блез нямаше да му хареса… Наложи се да се задържи за мивката, тъй като стомахът й пак направи салтомортале, но когато се присъедини към другите двама, тя отново беше делова.

— Добре, ще вляза да видя дали мога да разменя някоя дума с Блез, а докторите официално ще трябва да ме изпишат. Няма да се бавя.

Но Блез още спеше. Поне я пуснаха да го види. Лежеше върху няколко възглавници, имаше дебела превръзка върху лявото си ухо, също бе насинен и ожулен, а кракът му бе привързан с временна шина, вдигнат на примка. От превръзката косата му се беше разрошила и бе паднала върху челото му. Така наистина приличаше на момче, както баба му винаги го наричаше. Прииска й се да целуне спокойните му устни, но присъствието на сестрата не й позволи.

Докторът я прегледа бързо, макар и страдателно, препоръча й да не се преуморява и да се обади на лекуващия си лекар, ако получи главоболие. Даде й някакво мазило за ожулванията, както и малко шишенце с хапчета, които да помогнат на схванатите й мускули. После я изписаха.

— Така — каза Кейт на очакващите я придружители. — Да се залавяме на работа.

 

 

На дневна светлина се виждаше пълната степен на сполетялото ги бедствие. Къщата представляваше само една предна фасада, задната беше срината до основи, а останалото бе подгизнало във вода. Онова, което беше спасено, бе обвито с мушами, вече се сортираше, преглеждаше и се поставяше или почистено, или се отделяше за поправка. По-голямата част от повредите се дължаха на пушека и саждите. Кейт си отдъхна, настоя да се ръкува с всекиго и да изкаже личните си благодарности.

Следобедът беше интервюирана за вечерните новини от двете телевизионни станции. Възползва се от възможността да обяви, че аукционът ще се проведе както бе планирано.

— Не беше ли предвидено да се състои в самата къща? — зададоха й въпрос.

— Да, но както виждате, тя вече, уви, не е в подходящо състояние — останала й е само фасадата…

Операторът изви камерата към сградата и хвана до горе оцелялата стена, спря се на зеещите прозорци, на почернелите камъни, които още бяха мокри.

— Тогава къде ще се проведе?

— В шатри върху моравата. Бях запланувала две — едната за административни цели, а другата за разхладителни напитки. Но се налага да издигнем още две — най-големите възможни — за да подредим всичко вътре. Няма да стане точно така, както възнамерявах да стане, но важното е, че ще се проведе. Искам да съобщя на всички, които са имали намерение да присъстват, че търгът ще се проведе на трийсети октомври, както бе обявено. Така че, ако имате намерение да дойдете, направете го. Ние ще бъдем тук, както и всички тези прекрасни произведения на изкуството, които спасихме с много усилия. Ще бъдат изложени за оглед на двайсет и трети. Въпрос е само на ново подреждане. Елате и вижте — като по чудо всичко е запазено.

Някои дребни неща вече бяха подредени върху набързо сковани маси и Кейт се възползва от случая да покаже на камерата по-впечатляващите предмети, за да изтъкне великолепното състояние, в което се намират. Използва интервюто да направи голяма реклама — уверена, че много хора в страната, а и по света ще я видят и по този начин ще привлече тълпи от посетители. Човек никога не знае — онези, които дойдат от любопитство, може и да купят нещо.

— А мистър Блез Чандлър? — попита интервюиращият. — Вярно ли е, че е рискувал живота си, за да ви спаси?

— Да — отвърна Кейт. — Не бях забелязала, че покривът ще се срути всеки момент. За съжаление, мислех само как да спася някой от тези чудесни предмети. Като този… — отиде там, където беше аранжирано огледалото и комплектът от тоалетни принадлежности около него.

— Заслужава си — призна журналистът.

— Да, но не и човек да рискува живота си. За щастие, цистерната с вода се пръсна.

— Това ли са белезите от вашата смелост? — попита я с усмивка интервюиращият, имайки предвид ожулванията.

— Водата не прави разлика между предмети и хора — призна печално Кейт. — Аз се отървах леко. Мистър Чандлър има дълбока рана на главата и счупен крак. Би могло да бъде много по-лошо.

— А доведената ви сестра — мисис Чандлър? Тя в болницата при него ли е?

— Тръгнала е за насам — отговори Кейт. Найджъл Марш й каза, че е позвънил в Ню Йорк и ги помолил да открият Доминик, където и да е, и да й съобщят.

— Тя ще дойде ли на търга ви?

Кейт се усмихна, прикривайки раздразнението си.

— Нямам представа.

— Нормално не присъствате на търговете си, нали?

— Всяка от нас е заета със собствените си търгове.

— Държи се много добре — прошепна одобрително Джон Стедмън на Найджъл Марш, докато стояха и гледаха отстрани. — Голям път измина.

— Баща й би се гордял с нея.

— Не знам за баща й, но аз се гордея.

След като свърши интервюто, Кейт погледна часовника си. Три часът. Осем сутринта в Колорадо. Агата трябва вече да е станала. Отиде при телефона, донесен да се използва служебно.

Агата се зарадва, когато чу гласа й.

— Каква приятна изненада.

— Как си? — попита, тъй като искаше да се увери, че старата дама ще да понесе неприятната новина.

— Убеждават ме, че съм в състояние да изкарам още някоя и друга година. Добре съм, както винаги. Кажи ми сега твоите новини. Виждала ли си момчето?

Така Кейт успя да мине на темата. Агата я изслуша безмълвно.

— Счупен крак, така ли каза? Няма да му е за пръв път. Добре ще му се отрази, понеже ще си почине — беше практичният отговор на херцогинята. — Както и да е, качвам се на първия самолет. Ще стигна до довечера ваше време. Не казвай на момчето. Искам да го изненадам.

Когато Кейт излезе от палатката, потърси с очи Найджъл.

— Ти нали говори с Доминик?

— Лично с нея не съм разговарял, но ми казаха, че ще й предадат съобщението.

 

 

Блез се събуди с името на Кейт на уста. Пред очите му изплува лицето й, питаше се как ли е и къде ли се намира. Съобщиха му, че три часа по-рано е напуснала болницата.

— Докторите предпочитаха да я поддържат още двайсет и четири часа в случай, че се появи закъсняла реакция, но тя настоя да си тръгне, защото имала премного работа и не можела да лежи и да не прави нищо — Блез се усмихна. — Искаше да ви види, но вие спяхте дълбоко, а ние имахме нареждания никой да не ви безпокои, затова тя само надникна. Но поиска да ви предадем, че ще се върне. Много настояваше да ви го кажа.

Блез усети как облекчението му прераства в еуфория. Все пак не беше фантазия, причинена от удара по главата, която го болеше ужасно. Кракът му също пулсираше, но при мисълта за Кейт като че някаква светлина се разля пред очите му. Светлина, която едновременно го топлеше и утешаваше. Кой би си помислил подобно нещо? Кой би могъл да си го представи? Кейт Деспар! Изрече името й гласно: „Кейт Деспар“. „Дори не я харесвах — помисли си развеселено. Съвсем не е мой тип.“ Винаги, даде си сметка сега, се беше зазяпвал само по красавиците — по онези, които знаят какво вършат и какви сметки си правят. Кейт не играеше тяхната игра. И все пак с нея той се чувстваше удобно както единствено с още една жена — с баба си. Кейт не го напрягаше, можеше да разговаря с нея, а от Доминик или която и да е друга жена той не беше очаквал разговори. Какво тогава? Не би могло да се каже, че се е ангажирал с тях, тъй като е искал само телата им. Бил е емоционално замразен, сега го разбра. Този хлад го обзе, след като майка му се отчужди от него. В по-късни години той се стараеше да не допуска никоя жена близо до себе си, за да не го нарани емоционално. За няколко месеца Кейт стопи леда без той да го осъзнае. Когато биваше край нея, се образуваше някаква верижна реакция, която стигна точката на избухване, когато видя, как половината й тяло виси извън прозореца. Още нещо. Кейт беше смела. Нищо не би могло да задуши този неин храбър дух. Баба му го забеляза още от самото начало, разбира се, докато той все още се водеше от предразсъдъците си. Шарл също го е знаел.

— Каква хитра стара лисица си ми ти, Шарл — изрече на глас. Дали той и баба му не са го нагласили: тя — понеже му мислеше доброто, а Шарл, защото искаше същото за „Деспар“ и за дъщеря си? Напълно възможно. Шарл е знаел, че Доминик никога не би понесла пълното унижение да бъде пренебрегната и че ще направи всичко възможно, за да си отмъсти. Затова е защитил Кейт, като й е завещал най-голямото, а на Доминик — каквото остава и е разчитал на мен, без да броя баба ми, да я държим под око, за да спазва правилата на играта. Нищо чудно, че херцогинята проявяваше интерес към Кейт. От самото начало е подозирала какво ще се случи. Затова, само минути след като й съобщих за смъртта на Шарл, тя ме попита за завещанието. „Лукава стара индианка — помисли си той с обич. — Как, по дяволите, си се сетила?“ „Защото ме познаваш“ — отговори си сам.

Обзе го гняв при мисълта за разрушената къща, а също и за приготовленията от месеци наред. Нужно е много време, за да се издебне ситуация, подобна на тази. Но как? Помисли си. Кой би могъл?

Тъкмо в този момент отговорът на въпроса му влезе през вратата. Не можа да разбере как, но му просветна. Един поглед към тази омайваща красавица и към блясъка в сапфирените й очи, и той вече знаеше.

— Скъпи, не се мръщи така. Защо се изненадваш? Тръгнах веднага, щом научих… Имаш вид, сякаш съм последният човек, когото би искал да видиш.

Носеше тъмночервени рози, през които лицето й грееше към него. Беше облечена с визонено палто, макар че денят не беше студен, а целувката й бе продължителна, изпълнена с копнеж.

— Скъпият ми…

Гласът й звучеше загрижено, но имаше напълно удовлетворен вид на наситен апетит. Идеше му да я убие. Но тъй като имаше опит в обуздаването на чувствата, изрече с мек, изненадан тон:

— Кой ти каза?

— Найджъл Марш се е обадил в нюйоркския офис. Гласът му бил ужасно разтревожен. Какъв е този пожар? Обясниха ми само, че е станало огромно нещастие… бил си ранен и веднага да дойда — пипна бинтованата му глава. — Какво, за Бога, се е случило?

— Кортланд Парк изгоря като факла.

Съвършените й устни образуваха „О“, подобна форма придобиха и очите й, а тя затаи дъх.

— О, не… колко ужасно! Но… какво, но дяволите, си правил ти там?

— Отидох да видя. Заслужаваше си — „Като че ли не знаеш“ — каза си ядно.

— Всичко ли изгоря? Нищо ли не е спасено?

— Къщата е развалина — млъкна за миг, докато светлина проблесна в очите й, но я изгаси с продължението: — Смятам, че успяхме да спасим повечето неща.

В израза й не се появи видима промяна, но отскоро придобитата му чувствителност все пак долови нещо.

— Спасихте?

— Много служители на Кейт бяха командировани и работеха там. Те, охраната, пък и полицията помогнаха. За щастие, огънят пламна от задната страна на къщата, което ни даде време да евакуираме нещата от предната…

— Така ли пострада? — посочи нежно превръзките.

— Случих се в къщата, когато покривът се срути. За щастие, цистерната с вода се пръсна. Помете всичко и мен заедно с останалото.

— Бедничкият ми… А Кейт? Тя сигурно е в ужасно състояние.

— Не знам. Не съм я виждал. Снощи бях в безсъзнание, когато са ме докарали тук, а нея са я изписали сутринта.

Той й разказа съкратена версия на случилото се от вечерята до изсипването на водата, която ги повлече по стъпалата.

— Значи си я спасил! Колко смело от твоя страна… — въздъхна. — Бедната Кейт… този търг беше много важен за нея.

„И за теб — мина му през ума, но внимаваше да не се издаде пред нея. — Щом смята, че е спечелила, самочувствието й ще я направи лекомислена.“

— И колко време ще бъдеш тук? — попита тя загрижено.

— Ще ме изпишат, когато раните ми позволят.

— А Кейт не е контузена, казваш?

— Върху двама ни се изсипа Ниагарският водопад, но аз пострадах повече. Тя е ожулена и насинена.

Доминик направи физиономия.

— Скъпи, не съм аз виновна, че тук си затворен далеч от цивилизацията. Сигурно ти е доскучало до смърт. Ето, донесох ти нещо за четене…

Измъкна купчина списания „Таим“, „Лайф“, „Фочън“, „Форбс“ и „Хералд трибюн“ — парижкото издание.

Блез се намръщи.

— Щом са ти позвънили, значи са уведомили и херцогинята.

— Сигурно, нямаше да посмеят да постъпят другояче, нали?

Блез пропусна намека й.

— Да й позвъня ли?

— Не — „Херцогинята също не би ти се обадила“, каза си той.

Озадачена от неразговорчивостта му и умирайки да разбере какво точно е станало с Кортланд Парк. Доминик попита:

— Искаш ли нещо?

— Да. Да ме изкараш навън.

— Скъпи, какво ти става? Държиш се, като мечка, която си е наранила главата.

Той й се ухили.

— Това не е ли същото? — каза, сочейки бинтованата си глава.

Тя реши да го развесели, а също и да подобри собственото си настроение.

— Смятам да изляза да понапазарувам — обяви. — Наоколо има магазини, предполагам.

— Опитай в Чичестър. Щом има театър, значи има и магазини.

— Ще се бавя само час или два. Искаш ли нещо?

— Сигурен съм, че все нещо ще измислиш.

Но Доминик отиде първо в Кортланд Парк. Трябваше да разбере как стоят нещата и доколко успешен е бил опитът и за саботаж. От думите на Блез разбираше, че резултатът няма да е стопроцентов, ала когато видя останките от къщата, въздъхна доволна. „Съмнявам се, че са успели да спасят кой знае колко…“ Но видя дългите редици от набързо сковани маси, където бяха подредени оцелелите предмети. Имението гъмжеше от хора — повечето от тях бяха служащи на „Деспар“, които позна, но никой от тях не беше от нейните приближени. Кейт не се забелязваше никъде.

Антъни Хауърд я съгледа как се приближава и как усмихната, но със зорки очи разглежда всичко и преди да го забележи тя, заобиколно стигна до телефонен апарат.

— Мис Деспар, сестра ви току-що пристигна.

„За какво ли“, беше първата мисъл на Кейт.

— Мила ми Кейт, долетях веднага, щом видях Блез… о, бедното ти лице!

Беше ожулено, одрано, посинено, но Доминик възкликна така, сякаш бе обезобразено.

— И къщата… колко ужасно! Но виждам, че си успяла да спасиш някои неща.

— Около осемдесет процента — отвърна й гордо Кейт.

— Толкова много? — „Прекалено много“, процеди вътрешно Доминик. Чао Ли отново я подведе. Какъв беше смисълът да горят къщата, когато съдържанието си е почти същото? Сигурно сама по-добре би се справила. Поне трябва да са отложили търга, а това би й дало време да измисли нещо друго за тази кучка, на която тъй невероятно й върви.

— Е, би могло да бъде и по-лошо — успокоително рече. — От онова, което Блез ми разказа, научих, че си могла да умреш. Какъв късмет, че и той се е случил тук — за какво ли е дошъл? Очите й търсеха отговора.

— Да. Дължа му живота си.

„Когато свърша с теб ще ти се прииска да не беше го правил.“ — закани се Доминик.

— Сега какво ще правиш? — поинтересува се.

— Ще проведа търга вместо вътре, отвън.

— Ще спазиш плана си? Но как? Къде?

— В шатри върху моравата.

— Но предварителният оглед? Той трябва да започне в понеделник, нали?

— Да. Ще работим и през уикенда, за да успеем.

— Каква всеотдайност.

— Да, имам късмет, защото служителите ми са прекрасни — отвърна й мило Кейт.

— Късмет! Мила моя, ти си невероятна щастливка. Явно имаш ангел-пазител.

— Благословени са чистите сърца — промърмори Кейт, забелязвайки подозрителния й поглед. „Ако си дошла да злорадстваш, няма да ти дам тази възможност“ — Искаш ли да погледнеш колко добре се справяме? — попита престорено простодушие.

— За съжаление нямам време. Тръгнала съм към Чичестър на покупки. Бедният Блез, затворен е в тая малка болница, умира от скука. Мисля да му взема книги, може би кръстословици, той обича да ги решава…

„Прави каквото си искаш, хищница такава. Той знае каква е истината.“

— Поздрави го от мен — извика, когато Доминик тръгна да се отдалечава и в отговор тя й махна с ръка.

Кейт отново се върна на работа. В шест часа се почувства преуморена. Тялото я болеше, главата й туптеше. С побледняло като восък лице, упорито отбелязваше правописните грешки по листчетата, които бързо трябваше да се отпечатат и да се пъхнат в каталога, както и в списъка, за щастие не много дълъг, на онова, което нямаше да бъде представено, тъй като е било унищожено от огъня.

Когато свърши, реши да си ходи. Тъкмо когато заключваше временния си офис, чу, че телефонът звъни.

— Мис Деспар? — попита с облекчение познат глас, когато тя отговори.

— Бени! Предполагам, че си чул за мистър Чандлър?

— Току-що, след като разговарях с Лондон. Моят познат гледал новините по телевизията. Чувствам се ужасно, мис Деспар, всичко стана поради моя грешка. Ако не се бях разболял от шарка, щях да знам по-рано какво планират и щях да предупредя шефа…

— Да го предупредиш? — Кейт потрепери. — За какво?

— Че мисис Чандлър се е договорила с Триадите, ако те запалят Кортланд Парк, тя да изпълни исканията им.

Потресената Кейт остана безмълвна.

— Мис Деспар, там ли сте?

— Да, тук съм… — премести телефона от едната страна на другата, потърка стиснатата си ръка в сакото си. — Я по-добре започни отначало — изрече спокойно, доколкото успя.

Той го направи, като забрави в тревогата си, че Кейт не знае нищо за подслушването, следенето и докъде е стигнало подозрението и недоверието на Блез Чандлър към жена му.

Кейт не беше преживявала такъв шок в живота си, дори и след онова, което стана с Роло. Ако се разчуе, че някой, свързан със света на изкуството унищожава гениални творби за лична облага, ще бъде низвергнат. „Тя е луда — помисли си. Направо трябва да е полудяла.“

— … добре ли е? — чу как Бени я пита тревожно.

— Какво? Моля? Бени, лоша връзка…

— Питах дали мистър Чандлър е добре. Моят човек ми каза, че е в болница…

— Има счупен крак и рана на главата, но след време ще се оправи.

В слушалката се чу дълбока въздишка.

— Слава на всички богове. Нали ще му предадете, мис Деспар, каквото ви казах? Чакам да ми нареди какво да правя по-нататък, макар че в момента вече няма какво — добави той огорчено.

— Грешката не е твоя, Бени. Има само един виновен за всичко това… — лицето на Кейт имаше твърд израз. — А колкото до тази касета, можеш ли да ми я изпратиш колкото се може по-бързо?

— Разбира се. Да се предаде в „Деспар“ ли?

— Да, но лично на мен и на никого друг.

— Готово. Ще го уредя.

— Благодаря ти, Бени.

— Аз ви благодаря, мис Деспар — Бени помълча нерешително. — Съобщиха ми, че мисис Чандлър е пристигнала, за да стои край мъжа си, така ли е?

— Да. Следобед дойде на разузнаване, но да си гледа работата… — гласът на Кейт прозвуча заплашително.

— А старата дама — искам да кажа мисис Агата Чандлър?

— Тръгнала е за насам. Не се безпокой, Бени. Шефът ти е в добри ръце, сигурна съм, че ще те разбере и няма да хвърли вината върху теб. Получи се лошо, много лошо.

— Да, ще предадете ли на шефа поздрави?

— Разбира се. — „Но нищо друго“ — помисли си тя.

„Борбата е моя. Тя се бие с мен и аз ще й изляза насреща. По-късно, когато свърши, ще му кажа…“

 

 

Доминик и Блез гледаха новините в шест часа, в които бе включено и интервюто с Кейт. Щом водещият премина на друга тема, тя изключи телевизора.

— Каква реклама само — каза изненадано. — Невероятна е. Посетителите ще се стекат на тълпи. Тя е умна, а на вид изглежда наивно невинна. Голям удар беше това да покаже нещата „спасени от огъня“ с ожуленото си умно личице. Е, какво, англичаните винаги са се възхищавали от Жана Д’Арк — обърна се към съпруга си. — А ти кой си? Нейният рицар в блестящи доспехи?

— Много ще натежим на коня — отвърна Блез, чудейки се кого ли мами сега.

— Много удобен излезе този пожар. Човек би казал, че е нагласен.

— Бях с Кейт цялата вечер, когато чухме за пожара.

— Има такива неща като запалително устройство със закъснител.

— Ти трябва да ги познаваш. За нея се съмнявам. Не въвличай Кейт Деспар в дяволските си планове.

Доминик се замисли върху думите на съпруга си.

— Да, ти винаги си имал слабост към нея. Смятах, че само англичаните обичат победените.

— Винаги съм изпитвал симпатия към тях — впи очи в нея. — От каквото и да е започнал пожарът, то ще излезе наяве. Специалистите вече могат да определят дори какъв кибрит е бил използван.

Изгледаха се враждебно. Къде изчезнаха сладостта и светлината?

— Бълваш огън и жупел, защото знаеш, че тя ще те изпревари. Видях последните цифри. Сега-засега ти водиш, но този търг ще стопи разликата. Остават ти още само пет месеца.

— Много неща могат да се случат за пет месеца. Нали светът е сътворен за седем дни?

— Господи, винаги съм знаел, че страдаш от грандомания, но май че отиваш твърде далеч.

Доминик разсея напрежението като се разсмя.

— Не можеш да понасяш да те дразнят, нали? — разроши косата му, което той мразеше.

Дръпна си главата. Тя не успя да го заблуди. Следобедът усети, че има промяна в курса на вятъра, вече се задаваше буря.

Някой почука на вратата и една сестра подаде глава.

— Обади се мис Деспар — обяви тя. — Съжалява, но днес няма да може да дойде в болницата. Ще направи всичко възможно да намине утре.

Доминик се изсмя.

— Знаех си! Каза ми, че има много работа…

— Значи си я видяла?

— Отбих се в Кортланд Парк. Би било невъзпитано да не й се обадя, след като съм толкова наблизо.

Блез изпита огромно облекчение. Затова не е дошла. „Умничка Кейт — помисли си. — Знаеш, че не можеш да криеш нещо, както мен…“

— Това като че ли няма голямо значение за теб — отбеляза злобно Доминик.

— Няма. Права си, тя има много работа…

„Но все пак се е сетила за мен.“ Вече беше доволен.

Ще дойде, когато може и несъмнено тогава, когато Доминик не е тук.

— Сигурно е съсипана. Много зле изглеждаше — каза между другото той.

— Да — призна радостно Доминик. — Точно такъв бе видът й.

„Ах ти, злобна кучко — рече си Блез, като огледа нежното лице на жена си. — Да беше ти попаднала в огъня. Бих те оставил да изгориш… Там им е мястото при вещиците.“

 

 

Херцогинята пристигна малко след девет часа. Когато видя Доминик, черните очи на старата дама я изгледаха остро.

— Ето ни сега — изрече с глас, който накара Блез да настръхне — също като у дома.

— Как сте, мадам? — попита Доминик с такава искрена загриженост, че на Блез му се догади.

— Също както когато се видяхме за последен път — старата дама се обърна към внука си. — Ти на супермен ли се правиш? Вестниците само за това пишат.

— Но е доволен от себе си — изрече шеговито Доминик.

Старата дама не й обърна внимание.

— Не изглеждаш толкова зле — реши.

— Не се чувствам зле.

— Слава Богу. — Агата се надигна от стола и протегна ръце да го прегърне.

— Кой ти съобщи?

— Съвсем сигурно, че не ти. Кейт се нагърби да ми изясни положението.

Доминик се усмихна, но погледът, който й хвърли Блез я накара да замълчи.

— Всъщност, къде е тя?

— Върна се в Лондон.

— Не е ли наранена?

— Не.

— Това е добре. Не се и съмнявам, че ще дойде.

— Сигурен съм — каза Блез.

— Надявам се, че пътувахте добре — обади се Доминик.

— Спах почти през цялото време. След като пропътувах целия път, смятам да присъствам и на търга на Кейт. След всичкия този шум, който се вдигна сигурно ще си заслужава.

— Тогава ще отидем заедно — каза Блез.

Доминик го изгледа остро.

— Чувствам се участник в него — добави той скромно.

— Как не? — попита старата дама. — Помогнал си да се спасят много неща, които тя ще продава, нали? — изгледа го лукаво. — Нямаш обичай да спасяваш жени от горящи къщи.

— Не се тревожи. Нямам намерение да ми става навик.

— По-добре, не се заричай, а ми кажи как стана, че я спаси?

Доминик се изправи, взе коженото си палто и каза:

— Може би когато Блез ще може да пътува, няма да е лоша идея да се възстанови в Колорадо. Аз също ще дойда да си почина.

Старата дама се облегна на стола.

— Бях останала с впечатлението, че не обичаш широките открити пространства.

— Така е, но заради Блез… Много напрегната година мина.

— Обзалагам се, че е така — възкликна развеселено Агата. После я нападна директно: — Още ли мислиш, че ще излезеш начело?

— Това е единственото място за мен.

— Също както Колорадо за мен — старата дама се обърна към внука си. — Между другото, тази работа с музея е готова. Всичко е подписано и подпечатано. Създадох, както те му викат, неотменим тръст. Когато умра, ранчото и всичко съдържащо се в него преминава в ръцете на щата Колорадо. А тръстът — Фондацията „Чандлър“ — ще се грижи за поддръжката му. Беше много хубава идея на Кейт. Губернаторът остана истински доволен.

Блез наблюдаваше лицето на жена си. Не трепна, докато обличаше палтото си.

— Ще ви оставя да го обсъдите — изрече лицемерно. Наведе се и целуна съпруга си. — Утре няма да идвам, но ще се обадя по телефона. Ще се видим в неделя — прецени, че е разумно да не целува старата дама. — Приятен ден, мадам.

— Подобно и на теб — отговори любезно херцогинята.

Щом Доминик си тръгна, тя избухна в смях.

— Сложих я на място. „Как сте, мадам?“, моля ти се. Сякаш съм някаква съдържателна на публичен дом — след като подсмръкна, продължи: — Все се надявах, че е по-умна.

Агата впери очаквателен поглед във внука си, но той не се поддаде. Тя се намръщи.

— Какво има, момче? Може би това, което би трябвало да бъде?

Той продължи да мълчи. Обикновено трябваше да го подтиква по пет пъти.

Старата дама се обърна към Мини, която както винаги, стоеше като невидима в един ъгъл.

— Мини, разходи се да видиш дали ще можеш да намериш чаша хубав английски чай.

Щом тя излезе, херцогинята продължи:

— Хайде, казвай, момче — рече нетърпеливо тя. — Няма да ме заблудиш нито сега, нито когато и да било.

— Целият съм ожулен, главата ме боли, кракът ми е счупен. Това не ти ли стига?

Лицето й омекна и едва сега разкопча палтото си от руски самур. Под него беше облечена с кафтан в яркочервено и златно, целият отрупан с рубини.

— Искаш ли да те преместя някъде? Например в Лондон?

— Не — изрече той рязко и баба му остана нащрек, но му отговори вече по-меко:

— Както желаеш. Искаш ли да включа телевизора?

— Не, всъщност да — хвърли поглед към часовника, взе дистанционното и включи на Ай Ти Ви. Тъкмо съобщаваха най-важните новини. Мирните преговори в Женева. Русия направила още един ядрен опит. Тайнствен пожар се разразил в голяма къща в провинцията, предмети на стойност милиони лири спасени.

Старата дама се взря в лицето на внука си. Той гледаше напрегнато. Замълча си. Блез явно е знаел, че ще повторят интервюто от ранните новини.

— Ама това е Кейт! — възкликна Херцогинята.

— Шшт — смъмри я той.

Тя млъкна, но докато той наблюдаваше Кейт, тя гледаше него. Откри отговора.

 

 

Кейт се отпусна в един стол и остана там, втренчена в пространството. След разговора с Бени Фонг, умът й като че ли престана да работи. Не можеше да проумее чудовищността на откритието му, макар и да се опитваше. Не можеше дума да произнесе, изтощи се от опитите да подреди всичко, което й се случи. Не си даде сметка, че преживява закъсняла реакция от пожара, че свърши много неща непосредствено след станалото и преживяното. Не беше на себе си, чувстваше се замаяна, вцепенена от шока. Седеше в стола си, без да вижда нищо.

Не усети превъртането на ключа, нито че Шарлот Вейл влиза.

Още в началото — докато я обучаваше — Кейт й беше дала ключ, за да може да идва и да носи неща, от които Кейт би могла да има нужда.

Когато Шарлот се наведе и погледна лицето й, изразът й бе каменен. „В шок е“ — помисли си. Позна признаците, тъй като по време на войната беше карала линейка. Заведе я до спалнята, съблече я като дете и я сложи да легне. Сетне извика лекаря й.

Той потвърди диагнозата и препоръча сън и почивка. Щом той си тръгна, Шарлот се съблече, взе една нощница на Кейт и се пъхна от другата страна на огромното двойно легло. Изненада се и се развесели, когато установи, че изпитва майчински чувства към нея. Едно време не искаше деца. Кариерата й беше по-важна. Сега направи сметка, че ако бе имала дете от някой от съпрузите си, щеше да е горе-долу на възрастта на Кейт… Вдигна глава и изгледа отпуснатото й безцветно лице. Бедното дете. Всичко, погълнато в дим…

 

 

Дванайсет часа по-късно Кейт все още спеше, когато телефонът звънна.

Шарлот се обади и мъжки глас рязко каза:

— Кой е? Искам да говоря с Кейт Деспар.

— Точно сега не е възможно.

— Защо? — тя веднага усети безпокойството му. — Няма ли я? Ако не, къде е?

— Спи.

— О… — тревогата изчезна с въздишка на облекчение.

— Мога ли да попитам кой се обажда? — каза Шарлот, макар че подразбра поради американския акцент.

— Блез Чандлър.

— И аз така помислих. Аз съм Шарлот Вейл.

— О, мис Вейл. Кейт добре ли е?

— Снощи получи закъсняла реакция. Заварих я в състояние на шок. Докторът й предписа почивка.

— И аз разбрах, че нещо не е наред, защото я очаквах да дойде.

— Боя се, че през следващите няколко дни Кейт няма да излиза никъде.

— Вие ли се грижите за нея?

— Да.

— Благодаря ви.

В тези две простички думи интуитивният и остър ум на Шарлот долови много страстно любовно послание. „Аха — рече си, — значи такава била работата.“

— Да ви държа ли в течение на нещата?

— Бихте ли го направили? Жалко, че тук нямам телефон, но можете да звъните на баба ми — мисис Агата Чандлър. Тя е настанена в хотел „Розовият сламен покрив“ в едно село Тачъм. Не знам телефона му, но съм сигурен, че много лесно можете да го откриете.

— Разбира се. Това е най-малкото, което мога да направя, особено като знам, че благодарение на вас Кейт е жива.

— Ако не бях обездвижен поради този си проклет крак, щях да я видя и вероятно бих я възпрял да излезе от болницата. Тя изживя голям удар, когато мечтата й избухна в пламъци и дим. Грижете се за нея, мис Вейл.

— Непременно — обеща Шарлот.

След това отиде да нагледа Кейт, която спеше дълбок сън, а на Шарлот се стори, че лицето й вече придобива цвят. „Нищо чудно, че всичко ти се е струпало така — помисли си Шарлот. — Блез Чандлър от всички мъже на земята… Избрала си си костелив орех, Кейт.“

 

 

Ако Кейт бе видяла кого доведената й сестра посреща така сърдечно на масата си в „Танте Клер“, би помислила, че сънува кошмар.

— Виниша, мила… — Доминик вдигна малката воалетка, която очарователно засенчваше очите й под шикозната шапка и допря парфюмираната си буза до тази на необикновено възбудената Виниша Таунсенд. — Колко време мина… Много се радвам да те видя. Вярвам, че си добре?

— Все още съм „Бедната Виниша“ — бе дрезгавият отговор, придружен със смях, от който Кейт би се разтреперила.

Доминик се изкикоти.

— Само ако знаеха…

— Никога не би им хрумнало. Ти си последната на света, която биха очаквали, че ми е приятелка — никой в „Деспар“ не бе виждал усмивката на Виниша. — Така им се пада.

„Докато продължаваш да ми служиш“ — помисли си Доминик, сядайки на стола, който любезният келнер й дръпна. Още от пристигането й в „Деспар“, тя омая лишената от внимание стара мома, тъй като зловещият й инстинкт й подсказа как разстроените й страсти тлеят под безцветната й външност и тя реши да ги събуди в своя полза. Откри, че Виниша Таунсенд съвсем не е това, за което се представя. Под външността на предан служител живееше жена, копнееща да бъде всичко онова, което бе Доминик дьо Вивие, но знаеше, че никога няма да може. Завистлива, тя мразеше мъжете, защото я избягваха, но въпреки всичко дълбоко желаеше да има възможността да се справя с тях както Доминик: да ги привлича, да ги използва и да ги захвърля. Чрез Доминик тя им отмъщаваше за това, че не са пожелали благоволението й и не са оценили женствеността й.

Когато Доминик идваше в Лондон, обикновено извеждаше Виниша на обяд в такъв ресторант, в който сдържаната стара мома никога не би влязла — винаги далеч от „Деспар“, но достатъчно шикозен и модерен, за да й достави както душевно, така и гастрономическо удоволствие. И докато Виниша поглъщаше морски език или пиле във винен сос, Доминик успешно изстискваше от силната й памет всяка, макар и най-дребна информация, която тя пазеше.

Доминик си даваше сметка колко безплодно е съществуването на Виниша. Тя работеше по цял ден, вечер се прибираше вкъщи при старата си майка. Не излизаше никъде, нямаше приятели. Седеше с блеснали очи, докато Доминик я угощаваше с разказа си как се е освободила от последния си любовник — богат бразилец, който бил направо съкрушен.

— … и тогава какво направи? — попита ненаситно Виниша.

— Какво друго мога да направя? Той ме молеше, унижаваше се, пак ме умоляваше, предлагаше ми пари…

— Но ти не омекна, нали?

— Аз да омекна? Молеше ме на колене, затова сложих крак в средата на гърдите му и го бутнах…

Виниша се изкикоти със светнали очи и облиза устни с език.

— Колко хубаво… Той унизен ли се чувстваше?

— Направо унищожен.

Виниша въздъхна дълбоко, напълно удовлетворена. После и двете се разсмяха.

— А ти, мила ми Виниша? Защо все за мен говорим? Как са нещата при теб напоследък?

Виниша се наведе напред.

— Ами, знаеш за Пиърс Ланг, разбира се… — започна.

„Това въобще не е новина!“ — помисли си нетърпеливо Доминик зад маската на любезно внимание.

Тя му бе дала да разбере, че не е оправдал надеждите й, а тя не си губеше времето с неудачници. Обаче като утешителна награда (защото винаги внимаваше да не си създава врагове от хора, които знаят повече от необходимото), тя го представи на свой познат дилър в Рим, където талантът на човек като Пиърс Ланг можеше да бъде използван за възрастни богати дами, желаещи да придобият на високи цени предмети, без каквато и да е стойност.

Преместването на Шийла Хенеси обаче й подейства като неприятна изненада. Глупава жена! На Доминик й бе известно, че Шийла ревнува Кейт Деспар, тя и на това разчиташе, но онова, което не знаеше — тъй като Шийла Хенеси не й бе признала, — бе, че Кейт Деспар й отвръщаше със същата степен на омраза. Тази груба грешка доведе до затваряне на главния канал на информацията. А когато и още няколко души, на които разчиташе да я подхранват със сведения неочаквано си подадоха оставките, Доминик остана само с Бедната Виниша. На Бедната Виниша се осланяше, докато слушаше разказа й за неща, които бе успяла да събере след последната им среща.

— Кортланд Парк, та Кортланд Парк — омръзна ми този Кортланд Парк. Този пожар всъщност й направи голяма услуга. Цялата тази реклама… От мен да знаеш, че има късмет също като баща си…

Виниша винаги бе мразила Шарл Деспар, защото той измисли прякора й „Бедната Виниша“, а когато напусна съпругата и дъщеря си, си каза: „Винаги съм знаела, че не струва“. Не очакваше обаче, че доведената му дъщеря ще отговори тъй добре на мечтите й и веднъж попаднала под очарованието й, каквото и съчувствие да бе изпитвала към нещастната изоставена дъщеря на Шарл Деспар, то се изпари под силното обаяние на Доминик. Омразата й се усили, когато чу какво е написал в завещанието си, защото според нея Доминик трябваше да получи всичко. Тя единствена го заслужаваше. В продължение на месеци тя наблюдаваше как Кейт Деспар узурпира мястото на нейната богиня и изпитваше неукротима ярост. Сега гласът й сипеше отрова, докато критикуваше остро жената, която смяташе за заклет враг на Доминик.

— Предложения се стичат от къде ли не… календарът за търгове е запълнен с месеци напред, с години даже.

— Сериозно? — попита Доминик и в гласа й прозвуча досада. — Откъде например?

Имената, които Виниша изреди накараха Доминик да стисне здраво столчето на винената си чаша и за малко не го счупи. После я надигна, изгълта виното си шабли и даде знак на келнера отново да напълни чашите им. Ако някой бе видял, че Виниша пие алкохол би се изненадал. На всички събирания на „Деспар“, макар и такива да се организираха рядко, тя винаги твърдеше, че не пие нищо по-силно от портокалов сок. Но когато обядваше с Доминик, тя винаги си позволяваше по няколко чаши и те не й се отразяваха, освен че ставаше по-войнствена, което бе и истинската причина Доминик да я пои.

Сега, докато проницателно наблюдаваше червенината по безцветните бузи на Виниша, реши, че е дошъл моментът да посее семената си.

— Напълно съм съгласна с теб — успокои я тя. — Пожарът превърна прословутия й търг в събитие. Възможност за подобна реклама не се пада често. Човек би си помислил дали сама не е организирала всичко… — последното изречение беше казано със смях, сякаш изричаше „Само се шегувам“, но забеляза, че Виниша моментално наостри уши. — Искам да кажа… — продължи Доминик съвсем леко посърнала — Блез обикновено не проявява такъв интерес. Бедничкият, той толкова държеше да не взима страна. И все пак — да се случи там при това катастрофално събитие, дори да спаси живота и, мисля си, може ли някой да влезе в горящия ад, като знае, че няма да излезе? Знам, тя твърди, че не е чула предупреждението, че покривът ще се срути, но всъщност, може да не казва всичко… — намръщи се още повече. — Струва ми се, че е искала да има един абсолютно безупречен свидетел — Доминик се облегна, отпи от шаблито и даде време на Виниша да размисли. — Но от друга страна пък — завърши, — никога не съм я смятала за толкова умна.

— Не прави тази грешка — прекъсна я рязко Виниша. — Много е изобретателна, особено като добавиш, че този магьосник Роло Белами е на нейна страна. Не се подвеждай от действията на малката мис Невинност. Мога да ти кажа, че мен не е успяла да заблуди.

Доминик се усмихна вътрешно. Виниша вече поливаше семената, те покълваха и когато се върне в „Деспар“ ще са се вкоренили. Клюката щеше да се разпространи в следния вид: „Не можеш да си представиш какво е чула Бедната Виниша…“

Доминик смени темата.

— Кажи ми, какво мислиш за онзи Тициан, който продадоха в „Сотби“ миналата седмица. Наистина ли цената му е по-висока, отколкото е заслужавал?