Вера Коуи
Богатство и сълзи (14)

Четиринайсета глава

Новината, че „Деспар“ е избран, за да подготви търга на Кортланд Парк, бе отразена във всички вестници, имаше съобщение и по двата канала на телевизионните новини. Кейт я интервюираха, фотографираха. Служащите от „Деспар“ ликуваха. Телефонът на Кейт не спираше да звъни, телеграми идваха отвсякъде. Клиенти — стари и нови — изразяваха поздравленията си, а благоприятният страничен ефект бе, че се появиха още предложения за търгове, включително на колекцията от бижута на Корнилия Фентрис Гарднър. Тя беше единствена дъщеря на херцог Фентрис — американски мултимилионер, оженил се за английска аристократка още преди Първата световна война. Нейна страст били бижутата, говореше се, че колекцията съперничи на тази на английската кралица.

Когато попечителите на имуществото й се обадиха, Кейт веднага се консултира с Хю Стрейкър — началник на отдела за скъпоценните камъни — и тъй като самата тя не разбираше много от камъни, прояви такт и го остави той да говори. Разбра, че след като новината за Кортланд Парк се е разнесла, присъствието й се превърнало в такава примамка, че Хю е решил да използва ситуацията. Тя му внуши няколко идеи — например по време на аукциона манекенките, които щяха да представят накитите, да бъдат облечени с рокли от висшата мода. Така бижутата щяха да изпъкват най-добре. Постигнаха бързо споразумение, а датата на търга определиха за след четири месеца.

— За Бога, Кейт! — възкликна Хю, когато се върна с такси в „Деспар“. Ще направим истинска сензация. От време на време сме имали хубави неща за продан, но нищо подобно на това! Идеята ти да използваме манекени беше изумителна! Видя ли им физиономиите? Толкова е близко до ума… защо никой не го е направил по-рано?

— Защото ме е нямало — отвърна му Кейт с блеснали очи.

— Скъпоценните камъни никога не губят стойността си, а освен камъните, самата изработка е забележителна. При наличието на Кортланд Парк и това малко съкровище, би трябвало да се откъснеш далеч напред, това мога да ти кажа.

— Е, днес е последният ден на търга на века и според Джеймс Грийв, печалбата от продажбите я изпраща направо в орбита. Ще имаме нужда от всичко, до което се доберем.

— И ще го получиш — каза уверено Хю. — Един успех влече след себе си друг…

 

 

Доминик се чувстваше точно така. Всичко вървеше точно по план. Сякаш съдбата се превърна в неин послушен слуга. Както и трябваше да бъде, след като чу за измамата на Никълъс Чевли. Тогава избухна, започна да хвърля предмети, да крещи, а прислужниците й избягаха уплашени. Той ще си плати за това… Както и тази негова съучастничка — невинната на вид Кейт Деспар. При откриването на аукциона в Хонконг наредбата на залата направи истинска сензация — дизайнът като в палат, блестящата й поява и най-накрая самите предмети вдигнаха високо наддаванията. В края на първия ден тя надмина условните петнайсет процента. Вторият ден беше още по-добър и като умен генерал, какъвто беше, запази най-доброто за най-накрая.

Сега, застанала на трибуната и оглеждайки публиката, разгорещена от алчност и възбуда, тя се усмихна на себе си. Общата постигната сума вече наближаваше двайсет милиона американски долара. Ще надхвърли тая цифра. Наистина, всички толкова желаеха да се похвалят, че са купили нещо от търга на века, че цените бяха невероятни. „Малката вече наистина ще трябва много добре да се справи с Кортланд Парк, за да ме бие“ — помисли си Доминик, докато представяше последните два предмета: коне Танг. Беше напълно искрена, когато каза пред захласнатата публика, че са най-добрите образци, които някога е имала привилегията да продава.

Започна бясно наддаване. Когато удари за последен път с чукчето за пет милиона хонконгски долара, които китаец бе наддавал само с леко кимване на главата, откъм присъстващите европейци в залата избухнаха спонтанни ръкопляскания. Китайците стояха неподвижни като статуетките, които тя продаваше.

После дребната й фигурка в червено и златно бе обградена от хора, които много искаха по-късно да се похвалят, че са разговаряли с нея или пък просто да я поздравят в тази паметна вечер. След дълбокото съсредоточение би трябвало да се чувства като изстискана, но се представи като спокойна и въздържана във всичко и с всички, макар всъщност да бе дълбоко развълнувана. Позира на фотографи, отказа шампанско, но прие чаша ароматен чай, от който отпиваше, докато слушаше бърборенето и хвалбите.

Едва много по-късно в стаята си с копринени завеси, облицована с огледала, седнала в кръглото въртящо се легло, след като по предпочитания от нея начин се бе освободи от насъбраното напрежение, тя се пресегна, взе бутилката с шампанско от кофичката с лед, сложена върху масичката до леглото, наля в две чаши и подаде едната на китайския си партньор и любовник.

— Успяхме! — изрече ликуващо. — Две тежки години на планиране и работа, но имахме късмет, провървя ни!

Любовникът й китаец сведе очи.

— Не съвсем…

Доминик се засмя. Никога не беше срещала мъж като Чао Ли. Беше изискан представител на петхилядна цивилизация, скрила се под лустрото на най-новото във високите технологии. Беше само няколко сантиметра по-висок от нея, идеално сложен. Сексът му беше обратнопропорционален на височината му, но онова, което правеше с него я изумяваше — нея, която смяташе, че знае всичко.

Китайците бяха изобретили толкова много неща, които западняците откриха векове по-късно, така че не бе изненадващо всичко онова, което бяха измислили и в секса. Наименованията на онова, което правеше бяха също тъй изтънчени, както и действията, които ги съпровождаха. Беше способен да се въздържа чак докато тя поискаше освобождение, карайки я да преживее разтърсващ оргазъм или „облаци и дъжд“, както китайците го наричаха. След него тя винаги се чувстваше като изцедена както след никой мъж, дори след съпруга си. Единствено Чао Ли можеше да я докара до положение почти останала без живот да крещи задъхано като животно. Това й харесваше.

Почти толкова, колкото и търгът на века.

— Какви цени само! — изрече гърлено, като се сви до него върху натрупаните възглавници. — Невероятна алчност.

— Казвах ти — промълви Чао Ли.

Доминик се изкикоти.

— Алчни да купят фалшификати?

— Но какви фалшификати, благоразумно разположени сред истински предмети за всеки случай…

— Вярно — Доминик погледна любовника си. — Наистина са изключителни — леко прокара пръсти по златистото му тяло. — Пак ли няма да ми довериш кой ги произвежда?

— Казал съм ти. Не мога. Условието да ни ги дадат за продан беше да не задаваме въпроси.

— Колко обичате тайнствеността вие, китайците — изрече думите с игрив тон, но те имаха режеща острота.

— Колкото повече хора знаят, толкова по-голяма е опасността да ги разкрият. Ти си получи твоята печалба, а те — тяхната. Защо се ровиш там, където не ти е работата?

„Защото не обичам да съм извън нещата“ — помисли си тя. Чао Ли можеше да бъде непоклатимо мълчалив, което също е китайска черта. Когато той й предложи плана си, в началото тя се отнесе скептично — опасно е да се търгува с фалшификати, тъй като съществуват твърде много научни методи да бъдат разкрити. Но след като й показа един от тях, тя разбра, че е попаднала на нещо невероятно. Попита го как, къде, кой ги прави, но получи отговора, че или ще приеме статуетките за продан, без да задава въпроси, или те ще си намерят друг начин да ги продадат. Тя веднага се съгласи и реши да изчака благоприятен момент. Но в течение на двете години, които им бяха нужни, за да произведат необходимото количество статуетки, всичко това се държеше в пълна тайна. Заета със задачата да се подготви пазара чрез грижливо пускани слухове и да се отпечата каталог, който сам по себе си беше произведение на изкуството, тя така и не узна повече. Само съмненията й се разсеяха. Чао Ли й беше казал твърдо и уверено, че купувачи няма да липсват. Хонконг е идеалното място да се пласират такива предмети, а моментът също бе точно подбран. Комунистически Китай се готвеше да навлезе там, затова хората се стараеха да инвестират парите си в ценни и леснопреносими предмети на изкуството. Оказа се прав във всяко отношение. Цените надминаха даже внимателно обмислените й предположения. Вече нямаше начин Кейт Деспар да я настигне.

Забеляза, че присъстват специалистите по китайско изкуство от „Деспар“, „Сотби“ и „Кристи“, както и от други известни аукционни къщи, но се разочарова, като не зърна Кейт Деспар. Нали все пак нейната специалност бе китайски порцелан и керамика. Сигурно не е дошла, защото е преценила, че това е краят на надеждите й. Доминик се засмя.

— Какво има?

— Сетих се за коня, който заварената ми сестра продаде на Ролф Хобарт… онзи, който тя, без да се колебае заяви, че е истински. Щом тя тогава се заблуди, тогава ще излъжем всички.

— Нали ти казах — промълви отново Чао Ли.

— Определи, че е отпреди две хиляди години. — Още веднъж се изкикоти. — С какво удоволствие бих й доверила, че е на не по-малко от две.

— Ако го беше направила, сега нямаше да си с мен.

Тя обърна глава и се взря в блестящите бадемовидни очи. Неочаквано потрепери.

— Никакви въпроси — повтори той.

— Никакви въпроси — съгласи се тя с лекота. „Засега“ — помисли си. За нея оставаше утешението, че е успяла да излъже всички. Това й харесваше. Всички тези самомнителни специалисти и техните помпозни преценки. Измами ги и се наложи, фактът си е факт. Не че се беше съмнявала. Временният провал, в плановете й, причинен от Кортланд Парк премина. Отсега нататък Кейт Деспар я очакваше само неуспех.

Усети, че Чао Ли отново се осенява от любовно вдъхновение и мигновено изпразни съзнанието си от всичко, освен него. Не че имаше възможност да мисли, за каквото и да е, щом той започнеше…

 

 

Пронизителният звън на телефона събуди Блез Чандлър. Той хвана слушалката и изръмжа раздразнено:

— Да?

— Точно това си мислех, че ще кажеш, момче.

— Херцогиньо? — Седна в леглото и запали лампата. — За Бога, четири часът през нощта е.

— Но не и тук. Съжалявам, че прекъснах съня ти или каквото там правиш, но звъня по спешност.

Тревогата в гласа й го накара да се разсъни за секунди.

Във връзка с кого? Ти добре ли си? Не е за мен, отнася се за Кейт Деспар…

Блез изруга.

— Сега пък какво има?

— Старият педераст, на когото тя толкова държи, е бил нападнат в Хонконг. Откарали са го в болницата „Кралица Елизабет“, но разговарях с Бени Фонг и го помолих да го преместят в клиниката „Чандлър“. Кейт вече е заминала. Искам да отидеш там и да видиш какво можеш да направиш. Колкото е възможно по-бързо.

— Какво, по дяволите, е търсил Роло Белами в Хонконг?

— Предполагам, че е присъствал на търга на жена ти. Само не ми казвай, че не знаеш за него.

Блез пропусна намека й.

— Той какво общо има с нападението?

— Тъкмо това искам да разбереш. Позвъних в Лондон да си поприказвам с Кейт, а оттам ми казаха, че онзи ден е тръгнала за Хонконг.

— Херцогиньо, казвал съм ти го и по-рано и пак ще ти го повторя. Не ме превръщай в ангел хранител на Кейт Деспар. Достатъчно голяма е да се грижи сама за себе си.

— Това ми е известно, но се съмнявам дали по-рано й се е случвало да се справя с нещо подобно. Освен това — продължи лукаво старата дама, — Шарл не те ли помоли да я държиш под око?

— Да, да я държа под око, но не да бдя над нея.

— Едно и също е. Този човек й е много близък, а тя е съвсем разстроена. Искам да отидеш там, за да има на кого да се опре. Безпокоя се, че Кейт е там напълно сама с човек, който вероятно умира и който е най-близкият й приятел. В такъв момент трябва да има някой до нея. Ще го направиш заради мен, нали? — продължи глухо: — Обикнах това дете, Блез.

— Хайде, херцогиньо — каза безучастно Блез. — Не мелодраматизирай.

Тя изкрещя в слушалката:

— Тогава го направи, защото аз ти нареждам, разбрано ли е? Все още аз дърпам конците. Не те моля за кой знае какво, нали?

„Не било много“ — ядосан помисли Блез, но каза само:

— Добре, ще се опитам да тръгна веднага.

— Така те искам, момче — каза с обич старата дама. — Обади ми се, за да ми разкажеш какво си открил.

Тя прекъсна разговора внезапно, както обикновено. Блез окачи слушалката, изчака миг, пак я вдигна и набра номер.

— Бени, Блез Чандлър е.

Заслуша се, докато Бени Фонг, който управляваше „Чанкорп“ в Хонконг му описваше подробно положението. Сетне каза:

— Добре, в общи линии ми стана ясно. Подразбери всичко, което можеш — кой, къде и какво е сторил, дали полицията се е намесила и къде е отседнала Кейт Деспар. Аз излитам с първия полет, посрещни ме на летището. Надявам се, че ще си свършиш добре работата както винаги, Бени. Баба ми се е…

— Ще бъде направено, шефе — отвърна весело Бени.

Което означаваше, помисли си с усмивка Блез, че когато пристигне в Хонконг ще знае вече всичко, включително името и квалификацията на доктора, който се грижи за ранения.

В самолета, вместо да навакса част от загубения сън, той се размисли за последното си отиване в Хонконг само преди седмица. Нарочно промени програмата си, за да се види с жена си в навечерието на откриването на шумно рекламирания й търг. Но тя нямаше време за него, мислеше само за аукциона, но разбра, че моментът не е подходящ да го отблъсква. Тогава, на всичкото отгоре, за пръв път в живота си той не успя с жена. Доминик побесня. Това прерасна в най-големият скандал, който някога бяха имали. Тя се разсърди, че си е загубила времето, той пък се почувства унизен. Нито веднъж в двайсетгодишната му практика, която се развиваше много успешно — това Доминик можеше да го потвърди, — не му се бе случвало да не усети привлекателността на другия пол. Сега за пръв път, откакто изхвръкна от спалнята й, започна да търси причината.

Умората се изключваше. Беше отпочинал и копнееше за нея. Защо обаче срещата им се оказа тъй унизително безплодна? Може би защото тя го държа дълго време далеч от себе си и натрупалото се желание го бе раздразнило. Все пак, преди едно докосване, поглед, мирисът на това великолепно тяло с копринена кожа и вида на изключително красивото й лице бяха достатъчни, за да възбудят огромен глад. Веднъж бе казал на шега, че ако й трябва доказателство, че той действително е мъртъв, трябва само да застане пред ковчега му. Сега тя не само се наведе, но коленичи пред него и нищо…

Последвалата кавга беше кулминационната точка. По-рано нарочно бе възбуждал разправии заради удоволствието да се сдобрят след това. Но не и този път. Може би е трябвало да отиде и да се чука с друга. За да оправи функциите си. Щеше да му бъде за пръв път за двете години, откакто бяха женени. Доминик му беше повече от достатъчна. Тогава защо се случи така? Защо погледна съвършеното й тяло и не усети тръпката на желанието да го притежава? Чувството си беше отишло, както пеят в песните. Дали онова, което започна тъй скорострелно, щеше да свърши по същия начин?

Вторачен в тежките облаци отвън, той не можа да стигне до никакъв извод.

Бени Фонг беше на летището и, както обикновено, магическата дума „Чанкорп“ улесни и ускори всички формалности. Блез мина на въпроса:

— Окей, Бени. Какво научи?

— Зле е. Многобройни фрактури включително и на тазовата кост. Наложило се е да извадят далака му. Но най-зле е мозъчната му дейност, затова е в кома. Според изследванията, мозъкът му работи, но не както трябва — на забавени обороти. Докторите до един казват, че шансовете му са петдесет на петдесет и че всичко ще се разбере през следващите четирийсет и осем часа.

— Къде е намерен?

— Паднал до една врата. На самата граница с оградения град.

— Какво по дяволите е правил там?

— Бил е облечен и гримиран като китаец — допълни Бени.

— Какво!

— Точно така… Не знаели, че е европеец, докато не го закарали в болницата „Кралица Елизабет“ и не започнали да го събличат.

— Тогава как са го идентифицирали?

— Двайсет и четири часа преди това китаецът, при когото е бил на гости, е дал съобщение, че е изчезнал.

— Китаец ли?

— Мъж на име Линг По. Има антикварен магазин. Добра репутация, нищо нередно. Твърди, че Роло му е стар приятел, с когото не се е виждал от години.

— Затова ли е дошъл в Хонконг?

— Твърди, че е бил на частно посещение, което искал да съчетае с търга на мисис Чандлър. Официалният представител на „Деспар“ е бил някой си мистър Джеймс Грийв, който отседнал в хотел „Мандарин“, където се проведе търгът.

„Какъв ад“ — помисли си Блез. Каква двойна игра е играл Белами?

— А полицията?

— Очакват ви. Съобщих им, че пристигате. Натам сме тръгнали.

В полицията бяха много любезни, проявиха уважение към Блез Чандлър от „Чанкорп“ — една от най-големите фирми в града.

Те потвърдиха онова, което Бени вече му беше казал: че мистър Линг Пое уважаван дилър на антики в Хонконг и се занимава с тази дейност от много години. Позвънил им, че мистър Белами изчезнал, и не се е прибирал, след като се облякъл като китаец и излязъл. Бил е актьор, казал им Линг По, искал да провери дали умението му да се гримира и да играе ще му послужи на улицата. Обещал да се прибере за вечеря, а след като не се върнал до шест часа на другата сутрин, По се обадил в полицията. Междувременно в една от болниците докарали ранен китаец, който под кръвта и грима се оказал европеец. Линг По идентифицирал изчезналия си приятел.

— Значи е бил нападнат? — попита Блез.

— Вероятно. Много жестоко е бит — пак се изкашля. — Мисля, че мистър Белами е хомосексуалист.

— Да — отвърна Блез.

— Това може да има значение за случилото се, но любопитното е, че е намерен на онова място. Европейци не се осмеляват да влязат в оградения град, дори и да са преоблечени като китайци.

— Разбрах, че е искал само да приложи актьорските си способности — сви рамене Блез, омаловажавайки станалото.

— Вероятно. Научих, че мистър Белами е бил в Хонконг по време на войната.

Блез не показа изненадата си, нито пък инстинктивното си убеждение, че в тая работа има много повече.

— Носил ли е в себе си пари, документи, паспорт? — поинтересува се той.

— Според Линг По, само пари.

Главният полицейски инспектор придружи Блез до колата му. Като много важна персона в Хонконг, към него се отнасяха с голямо внимание.

Стиснаха си ръцете и Блез и Бени си тръгнаха.

„Ето ти сега работа“ — помисли си главният полицейски инспектор, докато влизаше в сградата на полицейското управление. Какво общо има могъщата „Чанкорп“ с човек като Роло Белами? Тогава кой точно е Роло Белами? Вероятно няколко въпроса в известни кръгове в Лондон ще му изяснят положението.

Клиниката „Чандлър“ беше построена от Агата Чандлър, когато при едно от посещенията си в Хонконг видя условията в безплатните болници в града. Тя имаше слабост към китайците — дядото на Бени Фонг беше работил при баща й и веднъж спасил живота му, когато го нападнала разярена мечка. Черният Джек бил толкова благодарен, че платил образованието на най-големия син на Фонг — умно момче, което по-късно започнало работа в корпорацията „Чандлър“. Агата пък помогна на Бени — най-големия му син, на когото беше кръстница — и от няколко години той много добре управляваше хонконгския клон.

Заведоха Блез в интензивното отделение. Веднага зърна Кейт, не можеше да сбърка яркия цвят на косата й. През огромния прозорец към стаята виждаше всичко съвсем ясно. Роло лежеше на високо легло, а изводите на безброй заобикалящи го апарати, бяха прикачени към тялото му. Главата му беше бинтована, лицето също. Тръбички се подаваха от носа, от устата, по ръцете и се извиваха навътре под завивките. Двете му ръце бяха в шини, а двата му крака — опрени на люлка.

„Господи! — каза си ужасен. — Какво, по дяволите, се е случило?“

Кейт не вдигна очи, когато той отвори вратата по обичайния си безшумен начин. Вниманието й беше насочено към бледото и обезобразено от удари лице на Роло. „Не че нейното изглежда много по-добре.“ — помисли си Блез и изведнъж й се ядоса. Имаше наистина ужасен вид, скулите й изпъкваха, бузите й бяха хлътнали, под очите й имаше тъмни кръгове. Един Господ знаеше откога седи така.

Когато промълви името й, тя вдигна, очи и за миг, когато видя кой е, лицето й като че светна от радост и облекчение, после сякаш някаква ръка изтри израза му и то стана непроницаемо.

— Какво правиш тук? — беше всичко друго, но не и поздрав за добре дошъл.

— Херцогинята се обадила да си поприказвате. Казали й, че си тук. Естествено, прати ме да проверя.

Ледената маска се стопи за кратък миг.

— Толкова мило… — направи жест към стаята. — Всичко това… кажи й, че за мен означава много, за нас…

— Разбира се, ще й предам. Как е той? — попита, за да чуе нейната версия.

— Зле. Много зле.

— Откога си тук — при Роло искам да кажа?

— Откакто пристигнах.

— Кога беше това?

Намръщи се, сякаш й беше трудно да си спомни, после махна с ръка.

— Има ли значение? Тук съм и толкоз.

— Яла ли си, спала ли си?

— Пих кафе, изядох един сандвич. Не съм гладна.

— Сигурно си уморена.

— Защо? Та аз само седя.

— И докога? От докторите разбрах, че има слаба надежда да дойде скоро в съзнание. Комата му е дълбока.

— Знам, и на мен така ми казаха. Но винаги има вероятност, а аз искам да бъда край него за всеки случай.

— Ако това се случи, а теб те няма, винаги ще те извикат.

— Не — отрече Кейт. — Дошла съм, за да бъда с Роло. Той има нужда от мен. Когато ми е бил необходим, винаги е бил до мен. Сега е мой ред.

Блез приближи още един стол и го постави от другата страна на леглото.

— Какво е правил в Хонконг?

Получи поглед, в който се прокрадваше съмнение.

— Посетил е търга на века на съпругата ти, разбира се.

— Тогава как е станало така, че е стигнал точно пред вратите на Заградения град? Туристи никога не пристъпват там, дори много китайци не смеят да ходят. Мястото е опасно.

Кейт се беше втренчила в червено — бяло — синьото лице на Роло.

— Откъде да знам — прошепна.

Лъже, сигурен беше. Защо? Той не само се изненада, но и се ядоса. Бяха превъзмогнали първоначалната неприязън, мислеше си, че бяха постигнали примирие. Напоследък тя се държеше по-свободно с него, станала бе по-доверчива и колкото повече се задълбочаваше в работата си, толкова по-добра ставаше. Независимо какво казваше на баба си, той се радваше на посещенията си в Лондон и всеки път се чудеше какво още е доразвила не само в облеклото, но и в личността си. Сега го гледаше като непознат, говореше му като на враг и го лъжеше като предател.

— Знаеш ли какво представлява Заградения град? — запита я.

Тя поклати отрицателно глава.

— Това е политически анахронизъм, никой не го управлява, там няма закони, вихрят се улични банди. Защо Роло е ходил там? Там, доколкото знам, няма барове за хомосексуалисти.

— Не знам — излъга Кейт.

— Той познава ли Хонконг?

След миг му отвърна без желание:

— Идвал е тук по време на войната.

— Като какъв?

— Бил е в Националната служба по осигуряване забавления на войниците.

„А сега?“ — помисли си Блез. Може тогава да са го взели като актьор, но дали под прикритие на униформата не се е занимавал и с друго? Това е доста честа практика, но все пак Роло Белами да работи под прикритие е направо смехотворно! Белами шпионин? За Бога! Въображението го отнесе твърде далеч. Тогава, обаче, защо Кейт го лъже? Каква може да е истинската причина за пристигането на Белами в Хонконг? И какво е търсил край Заградения град?

Там е ключът, сигурен бе. Не отвън, където са го намерили, а вътре из тъмните улички, които водят към сърцето на града — истинския китайски квартал. Мястото на Роло Белами би трябвало да бъде в богатия център, би трябвало да отседне в хотел „Мандарин“, а не при някакъв китаец — собственик на антикварен магазин. Всъщност, кой беше този човек? Защо Роло се е преоблякъл като китаец?

— Той говори ли китайски? — попита Блез.

— Не съм чувала да може.

— Има ли други приятели тук, освен човека, при когото е отседнал?

— Щом е бил тук по време на войната…

Не му казва истината. Защо? Защо изведнъж така започна да се отнася с него? Откри, че търпението му, което в най-добрия случай не можеше да продължи дълго, бързо го напуска. Това досадно момиче му тежи като камък на врата.

— Ти ли го изпрати тук?

— Не.

— Негова ли беше идеята?

— Каза, че един стар приятел му писал и го поканил да дойде, а това бе и възможност да види търга.

— Но нали Джеймс Грийв бе изпратен за това.

— Какво от това? Аз да не съм му пазачка? — тя го изгледа.

— Не, но нали той е твой пазач? — думите на Блез я шибнаха като камшик.

Лицето на Кейт отново стана каменно.

— Какво ти става, по дяволите? — избухна той. — Държиш се, сякаш аз съм го пребил.

Не му отговори, но мълчанието й като че го обвиняваше.

— Той обади ли ти се, докато беше тук? — запита, сдържайки яда си.

Тя поклати глава, но тъй като внезапно се скова, Блез разбра, че го лъже. „Тая кучка да върви по дяволите! — изръмжа вътрешно. — Какво всъщност става тук?“

Роло се бе обадил на Кейт вечерта след първия ден на търга, за да й докладва астрономическите цифри, оправдаващи качеството на предметите.

— Същите като нашия мил кон — каза й.

Кейт почувства как сърцето й подскочи.

— От същия източник ли? — поинтересува се тя предпазливо.

— Не мога да го потвърдя в момента, но работя по въпроса. Едно ще ти кажа: убеден съм, че случаят е идентичен.

— Не може да бъде! — изуми се Кейт. — Не би посмяла! Номерът й не би минал да продава така масово!

— Никакви въпроси — бе я прекъснал бързо Роло. — Поне докато не получа отговорите.

— Според мен, си полудял — бе казала Кейт, но изведнъж и необяснимо защо я бе дострашало. — За Бога, не прави нищо сам.

— Нали знаеш, че не обичам колективната работа — бе отговорил надменно Роло.

— Тогава прибери се вкъщи! Видял си достатъчно. Върни се и ще обсъдим…

— Какво, тъкмо когато започнах да се забавлявам? Забравил съм удоволствията, които предлага Хонконг. А ти бъди добро момиче и си гледай магазина. Пак ще ти звънна — той бе затворил преди тя да каже каквото и да било.

Сега я побиха тръпки. Права бе. Тук има нещо тъмно и страшно. Ако се изтърве, всяка нейна дума ще стигне направо до жена му. Ясно й бе, че не може да му има доверие, без значение на колко засегнат се прави. Като вдигна очи към него, погледът й пак беше изпълнен с омраза и неприязън. Не, на никого нищо нямаше да каже. Разполагаше единствено с подозренията на Роло, а освен това си даваше сметка, че Блез Чандлър е в противниковия отбор. Той идва редовно в Хонконг, нали? Ако сега съпругата му е извършила най-чудовищната фалшификация, която светът на изкуството познава (макар това още да не се знаеше със сигурност), то трябваше да му е известно. А когато всички узнаеха… Призля й. „Деспар“ ще бъде унищожен. Тя ще бъде съсипана. Всички години, през които е работил баща й, ще отидат на вятъра. Нямаше представа какво е открил Роло, само знаеше, че по тази причина е на косъм от смъртта. Имали са намерение да го ликвидират, сигурна бе. Лекарите й казаха, че има късмет, че не са го убили.

Което я доведе до друга ужасяваща мисъл. Живият Роло представляваше опасност, тъй като е трябвало да бъде умъртвен. Онзи, който е искал да бъде убит, вероятно продължава да го смята за заплаха, а когато човек се бои, става неуправляем. Изведнъж Кейт я обзе страх. Достатъчно вече познаваше доведената си сестра, за да знае колко е опасна дори когато никой не я заплашва. Не може да има доверие на никого. Особено на Блез Чандлър, въпреки външната му проява на съчувствие, защото в края на краищата е съпруг на Доминик. Тъкмо затова се налагаше да го лъже.

Блез реши, че е време да разведри обстановката.

— Сега ще те заведа в хотела, имаш нужда от сън. Не възразявай — рече с тон, който я накара да свие устни, защото тъкмо се канеше да каже нещо. — Помъчи се да проявиш разум. С какво ще помогнеш на Роло, ако се изтощиш? И да се свести, той ще има нужда от силата ти, а ти вече съвсем си я загубила. Наспи се хубаво, нека умът и тялото ти си починат, и тогава се върни. Нали и той би казал така?

Кейт трябваше да признае, че е прав. Роло ненавиждаше мъчениците — наричаше ги „най-егоистичните хора на света“. „Занимава ги само тяхната жертвоготовност“. Да, но ако докато я няма той се събуди и каже нещо, нещо важно, което не бива да пропуска…

— Не се дръж отново като досадното момиче, с което се запознах — предупреди я Блез. — То никак не ми хареса.

Не биваше да го казва.

— Въобще не ме интересува какво си мислиш! — кипна Кейт. — Всичко е заради тебе и твоята… — стисна зъби, за да не позволи на непослушния си език да продължи.

— Заради мен и моята какво? — меко попита Блез.

„Внимавай — каза си Кейт. — Обуздай езика си, преди да си направила някоя голяма грешка! През ума му не би трябвало да мине и най-малкото подозрение, иначе ще предупреди и жена си, нали на първо място слага предаността към нея.“ Но не й хрумна, че само тя така си мисли.

Доколкото можа, се извини, че не е спала в самолета и още трийсет и шест часа, откакто е пристигнала.

— Извинявай. Прав си, разбира се. Глупаво ще бъде и аз да се разболея. Може би тук има някоя стая или легло, което не използват… Всъщност не бих искала да оставям Роло — изправи се и откри, че краката й са изтръпнали.

Блез се озова от другата страна на леглото и я подхвана за лактите.

— Откога си тук? — попита сериозно.

— Откакто пристигнах.

— Глупачка! Можеш ли да вървиш?

— Разбира се. Просто краката ми са се схванали, това е всичко — но все пак й стана по-добре, докато той я подкрепяше.

— Имаш нужда от храна и сън — обяви Блез с тон, който не търпеше възражения.

— Не мога да хапна нищо, но съм изморена. Ако има някое легло…

Той насила я поведе.

— Да излезем от болницата. Ако нещо се случи, ще ме известят.

Кейт се подчини. Беше уморена. Очите й пареха, а главата й тежеше. Все пак се обърна към Роло.

— Няма вероятност скоро да дойде в съзнание — изрече Блез по-меко. — В дълбока кома е.

В очите й се четеше бездънна мъка, когато се извърна от леглото. „Наистина обича този стар загубеняк“ — помисли си Блез. В колата тя се облегна назад с въздишка и затвори очи. Когато стигнаха хотел „Пенинсюла“, където „Чанкорп“ държеше апартамент, тя спеше. Наложи се да я събуди и да й помогне да изкачи стъпалата към входа. Порив на вятъра хвърли пръски вода от шадравана върху лицето й, тя се сепна и попита сънено:

— Къде сме?

— В хотел „Пенинсюла“.

— Аха — като че пак заспиваше. В асансьора се облегна на него и когато вратите се отвориха в апартамента, той я вдигна на ръце — беше съвсем лека. Отнесе я в спалнята, с ритник затвори вратата зад себе си и я положи върху едната половина на леглото. Заобиколи го и отхвърли завивките. После се обърна към Кейт, изу обувките й, свали ципа на панталона й и й го съблече като на кукла. Краката й, отбеляза механично, бяха безкрайно дълги — тънки, с красива форма, мускулите на бедрата й бяха като на атлетка. Вдигна я така, че тя се облегна на него, без да усеща каквото и да било, изхлузи пуловера й и разкопча блузата й. Изненада се, че носи копринено бельо. Очевидно метаморфозата й беше пълна. Сутиенът й беше дантелен, розов като зърната на гърдите й, които съвсем ясно се виждаха през тънката коприна и дантела. Той го остави, както и бикините. Когато я бутна назад, тя изсумтя и се сви на кълбо. Покри я със завивките. Тя въздъхна веднъж, размърда се и зарови глава във възглавницата. Той остави лампата да свети, но затвори вратата плътно. Отиде до телефона.

 

 

Кейт спа в продължение на осемнайсет часа. Когато се събуди беше петък, електронният часовник показваше почти седем вечерта. Тя скочи от леглото, огледа се недоумяващо, видя дрехите си, сгънати върху стол до прозореца. Спомни си как Блез Чандлър наставнически й каза, че ще я отведе в хотел. Кой хотел? Пресегна се към кибрита, оставен до кристалния пепелник. Пишеше Хотел „Пенинсюла“. Сигурно я е довел тук, съблякъл я е и я е сложил да спи. Смътно си спомни, че я вдигна на ръце и нищо повече. Пресегна се към телефона. Не знаеше номера, но в централата сигурно… Нямаше промяна в състоянието на мистър Белами. Облегна се на възглавниците.

Постави слушалката на място и постоя така известно време замислена. Не усещаше абсолютно нищо. Вероятно е реакция, реши. Дори фактът, че Блез Чандлър я е съблякъл и я е сложил в леглото не произведе никакъв ефект върху нея. Бе спала дълбоко, без да сънува и се чувстваше някак натежала. Едва стана от леглото. Един душ ще я ободри.

Тъкмо се бършеше, когато телефонът звънна. Беше херцогинята.

— Откъде знаеш, че съм тук? — попита я Кейт.

— Момчето ми каза. Изпратих го да ти помогне. Как се прояви?

— Беше много мил — отвърна дипломатично Кейт.

— А твоят приятел — как е той?

— Боя се, че не е добре — Кейт разказа накратко за нараняванията на Роло.

— Поне е настанен в добра болница.

— Искам да ти благодаря… — започна Кейт.

— Иначе за какво са приятелите?

— И все пак, благодаря. Ти си моят ангел пазител, херцогиньо.

— Не съм направила повече за теб, отколкото, за който и да е мой приятел — изрече дрезгаво старата дама. — Грижи се за себе си, няма смисъл да се съсипваш отсега. Поръчах им да ти осигуряват каквото поискаш и няма нужда да ти казвам, че ще направят всичко възможно за мистър Белами. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо или просто да си поговорим.

— Непременно — обеща Кейт с желанието да можеше да поговори с херцогинята за всичко, но знаеше, че не бива да казва никому нищо.

Облече си чисти дрехи — чантата, която бе взела със себе си се бе появила мистериозно пред прозореца. Стоеше загледана в светлините на пристанището, когато някой почука на вратата.

— Влез.

Блез Чандлър застана на прага на всекидневната й.

— Наспа ли се? — попита.

— Да, благодаря.

— Гладна ли си?

Кейт с изненада установи, че наистина е гладна.

— Бих могла да хапна.

— Добре, ела тогава.

— Къде?

— Ще отидем на един от известните плуващи ресторанти на Хонконг. Имаш нужда от малко развлечение.

— А болницата?

— Какво?

— Ами, би трябвало да съм там…

— Защо? С какво ще му помогнеш?

Безмилостната му логика й подейства като ведро вода. Беше прав, както винаги.

— Ако искаш, позвъни в болницата, преди да тръгнем. Първо успокой шотландско-калвинистката си съвест, за да можеш да се забавляваш.

— Вече се обадих — смотолеви тя.

— Какво? Не те чувам.

— Казах, че вече позвъних.

— Тогава какво чакаме още? — да можеше да го одере заради сарказма му.

Ресторантът заемаше цялата най-горна палуба. Всичко беше в червено и златно, дори покривките бяха червени, а китайските фенери бяха изкусно направени и хвърляха светлина отгоре. Усмихнатите лица на келнерите, шумът от разговорите, начинът, по който китайците се отнасяха към храната, всичко това повдигна духа на Кейт.

— Често ли идваш тук? — попита тя, когато келнерът й помогна да седне.

— Само когато водя посетители в Хонконг. Обичаш ли китайска храна?

— Не знам. Не съм познавач.

— Тогава ти предстои истинско преживяване. В този ресторант готвят по кантонски — най-добрата от регионалните кухни. Китайците имат една поговорка Живей в Соочоу — където живеят най-красивите жени, умри в Лучоу — където правят най-добрите ковчези, но яж в „Куангчоу“ — Кантон на китайски.

Кейт изучаваше менюто с ококорени очи. Накрая го остави настрани.

— Ти поръчай вместо мен. Имам ти доверие.

— Крайно време беше.

Блестящите му черни очи се загледаха известно време в Кейт, после тя отмести поглед и се зазяпа извън прозореца.

„Какво, по дяволите, й става? — озадачи се сърдито Блез. — В един миг се отпуска, а в следващия е свита като девственица. Може би действително още е. Най-добре е да погълне малко храна и да обърне няколко чаши оризово вино.“ В главата му, изникна спомена за младите гърди на Кейт в розовата им люлка от коприна и дантела — образ, който той изтри от съзнанието си още щом се появи. Последния път, когато я видя в Лондон, се бяха разделили в приятелски отношения. За какво, по дяволите, му се сърди сега? Реши да открие.

— Предлагам да започнеш с нещо на скара. Кантонският стил е ненадминат.

Тя си взе малки крехки парченца свинско — златисти, намазани с мед, сервирани върху боб с анасон. Той яде същото. Беше вкусно и тя се наслаждаваше на всяка хапка. Последва китайска патица. След патицата ядоха супа от патица. Кейт се изненада, че не сервираха ориз. Блез й обясни, че трябва да си го поръчаш. Кейт завърши с истински забележителен десерт — нещо като китайска захаросана ябълка. По време на вечерята изпи няколко чаши оризово вино. Когато потопи пръсти в паничката с вода, която й поднесоха и ги изтри в топлата кърпа, усети, че се е нахранила напълно. Това беше първото истинско ядене от почти три дни, освен това леко се напи. Отказа повече вино.

— Какво те тревожи? — атакува я директно Блез. — Има нещо друго, освен Роло. Явно нещо те тревожи и то някак е свързано с мен. Ако имаш някакво оплакване, кажи го.

Кейт не отговори, тъй като в това време умът й се напрягаше да измисли някакво извинение за неприязънта, която той бе усетил:

— Бях разстроена — смънка Кейт. Можеше ли да му каже „Ти си се раздрънкал пред жена си с кого се виждам в личен и професионален план — с мъжа, който има последната дума за възлагането на Кортланд Парк. И тя незабавно пристигна, за да го манипулира по нейния си отвратителен начин.“ Не, никога. Разтрепери се само при мисълта. Сегашният му гняв би бил нищо в сравнение с лавата, която щеше да изригне, ако му кажеше по някакъв начин, че неговата жена му слага рога с някой си Никълъс Чевли.

— Знам, но беше и много ядосана. Защо? — настоя Блез.

— Виж какво — започна уклончиво Кейт, — не съм те молила да идваш, нали? Мога и сама да се справя, знаеш го, дори и ти да не смяташ така.

— Баба ми се разтревожи, не аз. Ако зависеше от мен, бих те оставил сама, но баба ми е възрастна жена, която разполага с достатъчно време, за да се бърка. Освен това обича да командва положението.

— Мислех, че се месиш — излъга тя. — Бях изморена и не бях във форма. Съжалявам, че съм те оставила с впечатлението, че не съм благодарна на теб и на баба ти. Бях съсипана, безпокоях се и може би съм проявила известна неприязън. Просто сметнах, че искаш да се налагаш включително и на мен.

— Аз познавам Хонконг, тук имам известна власт, мога да пробия на места, където ти не можеш. Обаче ако не искаш да…

— Не — спря го Кейт. — Искам да разнищя тази работа — внезапно спря, ужасена от мисълта какво можеше да изникне, ако Роло се окажеше прав.

По лицето й той позна, че не му казва истината. И друго — че е изплашена. Само един Бог знае какво е искал да направи това копеле Белами. Каквото и да е, Кейт явно се страхуваше да му разкаже. И защо точно в Хонконг? Това беше територия на Доминик. Щом се сети за името й, сякаш светна някаква лампичка. Естествено… Сигурно е във връзка с тоя неин проклет търг. Защо Белами е пристигнал неофициално, след като Джеймс Грийв е тук? Сигурно си е наврял носа някъде и са го заловили. Но трябва да открие къде. Нарочно продължи:

— Добре. Ще направя всичко възможно, за да открия на кого е пречил Белами. В този град има всякакви хора, а търгът на жена ми привлече много важни клечки.

Докато говореше наблюдаваше лицето й. Забеляза, че тя изсумтя, сведе очи, а после ги премести към прозореца, сякаш там беше много интересно. Сви го под лъжичката. Какво ли е направила Доминик?

След като Кейт бе заспала, той отиде в „Деспар“ и откри жена си, която беше на седмото небе от успеха.

— Значи си чул за триумфа ми — пошегува се тя.

— Човек трябва да е мъртъв, за да не знае — зачуди се дали е чула за Роло и използва възможността да провери. — Както Роло Белами — почти.

Сините й очи за миг го изгледаха озадачено.

— Имаш предвид приятеля на малката Деспар? Да не би да е болен?

— В клиниката „Чандлър“ е, в кома. Преди няколко вечери е бил пребит.

Очите й се ококориха, а устните й образуваха „О“ от изненада.

— Значи е в Хонконг! Но аз не го видях на търга…

— Било е претъпкано, така ми казаха — изрече иронично Блез.

— Сигурно е дошъл, за да шпионира.

— Какво има тук за шпиониране?

— Кой е дошъл, кой купува, колко плаща, как се води търгът — всичко. Вероятно, за да открадне някоя моя идея за предстоящия им аукцион на Кортланд Парк — Доминик се изсмя невесело. — Чудя се какво ли е направила, за да го спечели. От онова, което чувам, Никълъс Чевли очаква да му се плати за бъдещи услуги — след като Блез се изненада, тя продължи: — Не си ли чул? Откъде идваш?

— От Южна Африка. Знаех, че се кандидатираха. Не разбрах, че са спечелили.

— Ами да. За такъв търг може само да се мечтае, разбира се. Аз самата с удоволствие бих го взела, но уви, никой не се сети за Ню Йорк. Обаче — сега се изсмя самодоволно, — ще се наложи да поработи доста, за да ме бие. Надминах всички предварително поставени цени. С Кортланд Парк или без Кортланд Парк няма от какво да се страхувам. Колко време ще останеш?

— Не знам. Зависи.

— От какво? — после остро продължи: — Само не ми казвай, че си тук заради любимката на кралицата-майка Кейт Деспар, а не за да поздравиш и да празнуваш с жена си!

— Мога да направя и двете, нали? — попита Блез и протегна ръце към нея. — Ти, разбира се, си на първо място, както винаги.

— Надявам се — каза тя и му позволи да я целуне и прегърне. — Но не тази вечер, извинявай. Имам среща на вечеря с важен клиент, който похарчи цяло състояние на търга ми.

— Тогава кога? — намръщи се Блез.

— Утре целият ден е наш, но трябва да се върна в Ню Йорк за още един търг през другата седмица…

— За Бога! — избухна той. — Омръзнаха ми тези бегли срещи.

— Скъпи — измърка Доминик в лек протест. — Търгове като моя стават веднъж в живота, а ние вечно ще бъдем заедно… — тя надникна над рамото му и погледна часовника на лакираната стена на кабинета си. Оставаха й четирийсет минути до следващата среща. — Но сега нека да използваме момента… — тя го остави, отиде до бюрото, натисна едно копче на вътрешния си телефон и нареди: — През следващия половин час никакви телефонни разговори и не ме безпокойте за каквото и да било — после се върна пак при него, започна да разкопчава сакото на лекия му костюм, докато в същото време го придръпваше към огромния черен кожен диван.

През цялото време той имаше чувството, че е манипулиран, но то бе изместено от други, по-силни усещания. Този път той се представи добре, но не беше тъй удовлетворително както обикновено. Отдаде го на това, че умът му е зает с други неща. Сега си даде сметка, че тя е тази, чието съзнание е заето. Правеше каквото трябва, но все пак стигнаха само висини, не и върхове. Тя се движеше на автопилот.

Спомни си и нещо, което тя спомена и което дори тогава го накара да се замисли върху думите й: „Роло Белами явно е дошъл да шпионира“. На публичен аукцион? Джеймс Грийв щял да докладва официално, нали той е и специалистът, а не Роло Белами. Изведнъж се увери в нещо — Роло Белами наистина бе дошъл да шпионира, но не на самия аукцион, а нещо все пак свързано с него. Разбира се, ако Кейт е получила търга за Кортланд Парк, Доминик може би е права, че иска да изплагиатства нещо от стила на непогрешимата дьо Вивие.

 

 

Видя, че Кейт все още гледа през прозореца. Изразът й бе напрегнат и тя несъзнателно хапеше долната си устна. Преднамерено каза:

— Не съм те поздравил, че си получила правата за аукциона на Кортланд Парк. Имах намерение да го направя по-рано, но едва този следобед го чух от жена си.

Кейт обърна глава, в израза й имаше изумление и нещо друго — дали беше радост?

— Мислех… — тя се спря. — Благодаря. Предполагам ти е предала, че се видяхме в Лондон.

Блез се замисли изненадан.

— Вероятно е дошла за малко? — осмели се да попита той.

— Едва ли за нещо повече — съгласи се Кейт със странен тон, — особено след като нейният търг й предстоеше.

Което означава, веднага осъзна Блез, че е било доста важно. Нищо друго не би могло да извлече Доминик от Хонконг.

— Тя в „Деспар“ ли се обади? — попита между другото той.

— Не — гласът на Кейт също бе безразличен. — Всъщност, срещнахме се в операта.

— В операта?

— На мен случайно ми харесва да слушам музика.

„Може би, но не и на Доминик“ — помисли той. Операта я уморяваше до смърт.

— Какво гледахте? — попита той също нехайно.

— „Сомнамбулът“. Джоун Съдърланд пееше.

Което също нямаше значение за Доминик, разсъждаваше Блез. Някой или нещо я е привлякло там. И от паметта му изплува едно име — Никълъс Чевли. Доминик го спомена, а Кейт разговаряше по телефона с някой си Никълъс, когато той се бе отбил да вземе Ремингтън.

Опита късмета си.

— Заради Никълъс ли? — попита.

Тя кимна.

— Да, заради Никълъс.

Той пробва още един път.

— Заради Никълъс Чевли?

Кейт го стрелна с очи, преди да извърне поглед и да потвърди подозренията му.

— Да — принудено се усмихна.

— Какво лошо има в това да се смесят бизнеса и удоволствието?

Почти усети, че тя си отдъхна.

— Нищо.

Така той си изгради картината. Никълъс Чевли бе упълномощен да продаде за търг имението Кортланд Парк, обсъждаше се въпросът дали да го дадат на лондонския „Деспар“. Според Доминик Никълъс Чевли беше човек, който очаква да му се заплати за извършена услуга. Кейт Деспар е последната жена в света, която ще плати подобна цена — тя няма опит в тази игра. Няма опит, точка. Но Доминик има… Да, нещата вече придобиват някакъв смисъл. Това го накара да потръпне. Накара го да си даде сметка за безскрупулното й използване на сексуални услуги, на които тя определя цената. Все пак го заболя. Но се изненада, че този път Доминик не е получила онова, което желае.

Изгледа Кейт с уважение, примесено със съжаление. „Може да си спечелила Кортланд Парк — каза й мислено, — но за теб няма надежда да водиш честна борба. Доминик не обича да губи.“

Изведнъж го обхванаха униние и умора и той се почувства като че на гърба му се бе стоварила торба с пясък. Не че нещо от това бе ново за него, познаваше жена си. Но рядко си позволяваше да се задълбочава по този въпрос. Знаеше, че около нея се въртят други мъже, че е безскрупулна и безмилостна, когато преследва целите си. Сигурен бе, че лъже, беше се убедил в това. Но предпочиташе да си затваря очите за всичко, освен за красивото й, чувствено, сексуално същество, което го държеше в плена си. Когато се опитваше да разсъждава по-разумно, не му се удаваше. Знаеше само, че колкото повече я имаше, толкова повече я желаеше. Предполагаше, че за него е вреден навик. Някои мъже пият, други използват наркотици, а той взимаше редовна доза от Доминик дьо Вивие и мисълта, че може да се лиши от нея беше достатъчна, за да го превърне в глух, ням и сляп за онова, което му причиняваше, колкото опасно да бе то. Съзнателно не си позволяваше повече от една доза, след която оставаше изгарящ от желание, граничещо с физическа болка. Знаеше, че баба му няма да го разбере. Как да й обясни нещо, което дори сам не разбираше?

Кейт наблюдаваше отражението на лицето му в стъклото. Изразът му беше далечен, неразгадаем. Беше се оттеглил някъде далеч в себе си. Искаше да му се извини, да му каже, че съжалява задето си е извадила погрешни заключения, че е трябвало да разбере, че Доминик има повече от един информатор по отношение на онова, което става в лондонския „Деспар“. Но как да му се извини за нещо, в което той дори не знае, че тя го обвинява? „По дяволите — помисли си тъжно. — Защо никога нищо не е както трябва с този мъж?“

Тя въздъхна толкова тежко, че пламъкът на свещта потрепери и извади Блез от дълбоките му мисли. Той погледна часовника си.

— Ще ставаме ли? — попита той любезно.

— Може ли да се отбием в болницата, преди да се приберем в хотела? Моля те…

Това означаваше да изминат двойно разстояние — клиниката се намираше на острова Хонконг, а хотел „Пенинсюла“ в Коулун, но все пак той вежливо отговори:

— Разбира се — в колата той отново изпадна в мълчание и изразът му пак стана замислен.

Роло лежеше точно така, както го беше оставила. Състоянието му беше стабилно, така казаха лекарите. По обратния път Блез ненадейно я попита:

— Виждала ли се с жена ми откакто си тук?

— Не, откъде да знае, че съм тук…

— Знае. Аз й съобщих.

— Аха — възкликна Кейт. Останалият път преминаха в мълчание. Въведе я в хотела, качи се с нея в асансьора, отвори й вратата.

— Благодаря ти — обърна се към него Кейт. — Прав беше. Имах нужда от малко развлечение.

— С всички се случва — изрече той с особения си тон, а после неочаквано бързо каза: — Лека нощ.