Елизабет Гейдж
Изповед (35)

Тридесет и четвърта глава

Погребението бе в Лейк Женева — по настояване на Дъсти. Тя знаеше, че Ребека бе заобичала това място и се бе надявала един ден да живее тук. И, в интерес на истината, нямаше никое друго място, където тя се бе чувствала у дома си.

Айрин долетя от Флорида, загоряла и жизнена въпреки болестта си, която сега изглеждаше напълно победена от недостижимата й издържливост. Деймън я бе посрещнал на О’Хеър и бе пътувал с нея до Медисън, където се срещнаха със Сам и пристигнаха в Лейк Женева.

Дъсти и Камерън бяха пътували със самолет до Чикаго и оттам бяха дошли с кола. През цялото време Дъсти чуваше последните думи на Ребека по телефона за планираното й пристигане на О’Хеър. Днес тя бе минала през О’Хеър, но на път за погребението на майка си. Гласът на Ребека бе все още записан на телефонния секретар в Ню Йорк. Дъсти бе сигурна, че никога няма да се осмели отново да го чуе.

Разбираемо, не присъстваше никой от роднините на Тони. Той бе погребан вчера в Ню Йорк.

Телата им бяха намерени заедно. Преди да налапа дулото на пистолета, Тони бе притиснал Ребека до гърдите си. Нямаше бележка. Само сцената, намерена от Сам и показана след това на полицията — двамата пред все още тлеещия огън.

Днес бе типичен уисконсински зимен ден, студен и слънчев, с намек за предстоящ сняг в сивите облаци. Голите дървета изглеждаха засрамени от слънчевата светлина, която блестеше тук-таме в полузамръзналите локви, останали от неделната буря.

Службата се проведе в местната католическа църква. Кристин бе дошла със Сам. Другите му дъщери и децата им бяха в Медисън. Довечера Сам и Кристин щяха да се върнат там. Камерън и Дъсти възнамеряваха да отидат с тях за един ден, преди да заминат обратно на изток. Деймън и Айрин следобед щяха да се върнат в Чикаго, за да вземат самолетите си съответно за Ню Йорк и Сарагоса.

Наляво и надясно се разменяха ръкостискания, ала опечалените изглежда не се чувстваха много удобно един с друг. Деймън, видимо разсеян, размени само няколко думи със Сам. Дъсти не се отделяше от Камерън, Сам от Кристин. Деймън през повечето време държеше Айрин под ръка.

Свещеникът от Лейк Женева никога не бе познавал Ребека, но Дъсти и Сам му бяха обяснили какво да каже. Настъпи известно смущение, когато му разказаха за живота й и за причината за смъртта й. Свещеникът изглежда знаеше повече, отколкото показваше. В поведението му те усетиха неодобрение.

Гробището бе живописно, сгушено на един хълм край града. Зад гробовете се виждаше езерото като скъпоценен камък, греещ в далечината. И от двете семейства нямаше никой, погребан тук. То бе само за Ребека.

Малката процесия бавно се насочи към гроба. Гумите на колите скърцаха в отъпкания сняг. Всички се струпаха треперещи около ямата и Дъсти изпита странното чувство, че трябва да побързат, защото вятърът бе толкова мразовит, че за Ребека щеше да е по-топло под земята.

След обичайните молитви свещеникът добави няколко думи от себе си:

— Отче наш, изпращайки ти Ребека, ние те молим за опрощение и благословия. Молим за опрощение на нейните грехове и благословия за нейната смелост. Защото, каквито и грешки да бе допуснала, тя знаеше как да ги признае. Осмели се да признае греховете си пред себе си и пред теб. Приеми нейното разкаяние и бъди милостив в името на Исус Христос, нашия Бог.

След като спуснаха ковчега, малката тълпа се разпръсна, един по един. Само Айрин видимо плачеше. За момент Деймън постоя до Сам, загледан в гроба. После отведе Айрин.

Сам остана с Дъсти и Камерън. Двамата мъже държаха ръцете на Дъсти.

Сам си тръгна пръв. Дъсти усети как я пробожда чувството на загуба. През последните месеци го бе заобичала почти като баща. Ала сега близостта им изглеждаше нереална, повече като нещо, което би могло да бъде, отколкото като нещо, което е било. Защото Ребека ги бе събрала и сега, когато нея я нямаше, между тях нямаше истинска връзка, нищо, освен инстинктивната симпатия, която би им подарила дълъг съвместен живот, ако Ребека бе продължила да живее. Дъсти вероятно никога вече нямаше да срещне Сам. И заради това загубата на майка й изведнъж й се стори по-абсолютна и по-ужасна.

Тя погледна към гроба. Вятърът довя от далечен облак или пряспа шепа сняг, който ожули бузата й. Той изтръгна първите й сълзи. Светлината бе по-ярка от преди. Виковете на децата отекваха надалеч в студения въздух. Езерото, макар и наполовина замръзнало, проблясваше между заснежените хълмове.

— Ох, майко…

Дъсти се наведе да докосне вече замръзващата земя. От слабост или от внезапно отчаяние залитна напред. Но Камерън навреме я подкрепи.

— Внимавай…

„Ти си всичко, което имам.“

Той й помогна да се изправи на крака. Дъсти се вкопчи в ръката му, за да му покаже, че не бива никога да я пуска.

Усети странната близост на човешка плът и болката й се притъпи. Колко непостоянно бе всичко! И колко невероятно. Самият Камерън се бе появил в живота й като следствие от лутанията на Ребека. Камерън, чието дете сега растеше в нея.

— Добре ли си? — попита той.

— Да — Дъсти се облегна на него. Двамата не помръднаха, ала гробът някак се отдалечи, сякаш нещо вече ги отнасяше от Ребека, към един нов живот.

Всички неща идват отдалеч, помисли Дъсти, чувствайки как ръката му се обвива около кръста й. Всички неща се приближават, без да ги видим, а накрая се изплъзват между пръстите ни. Протягаме сляпо ръце да ги хванем и намираме само себе си. И въпреки това накрая светът се смилява, колелото се завърта за последен път и ние все пак не сме сами. Щастлив шанс или само мечта…

Въпросът се превърна в мека усмивка върху устните й, когато тя погледна за последен път към Ребека.

После се отвърна от гроба, хванала под ръка съпруга си, и тръгна към очакващата ги кола.