Елизабет Гейдж
Изповед (23)

Двадесет и втора глава

Деймън Лоуъл лежеше по средата на леглото, което в продължение на двадесет и три години бе делил с Ребека.

Ашли го бе възседнала, отметнала рамене назад, а пръстите й пърхаха върху гърдите му, докато той се приближаваше към своя връх.

— Бебчо — простена тя, — хайде, хайде…

Тя често му говореше някои дребни ласкателства, които повтаряше все по-бързо с приближаването на оргазма. „Хайде, хайде…“ или „Давай, давай…“ Още от началото това бе възбуждало Деймън и сега Ашли никога не пропускаше да го прави.

Почувства, че се приближава към края. Сграбчи с две ръце бедрата й.

— Да! — извика тя и се наведе над него. Косата й се спусна върху лицето му. Деймън се изви нагоре, за да проникне по-дълбоко в нея, въпреки че добре си спомняше как поне преди двадесет години гърбът му се бе схванал, когато бе в тази поза, вероятно с Алисън.

Момичето дълго въздиша и трепери. Когато свърши и се сгуши до него, той се чувстваше горд.

След малко Ашли запали цигара. Деймън й бе казвал, че това е вредно, но тя отговаряше, че в службата й всички пушат и седна, облегната на възглавниците. Той отпусна глава в скута й. Дългите й бедра, от които толкова се възхищаваше, бяха под завивките. Пръстите й леко потупаха върха на цигарата, за да изтръскат пепелта в пепелника. Ашли погледна надолу към него и се усмихна:

— Беше страхотен.

— Ти също — Деймън вдъхна аромата й. Парфюмът, който той й бе подарил, се смесваше предизвикателно с уханието на секс.

Няколко минути мълчаха. Ашли допуши цигарата си и запали нова.

— Разкажи ми за жена си — подзе тя.

Деймън се отпусна на възглавницата и се загледа в тавана.

— Пак ли това? Какво толкова има за разказване?

Досега Ашли вече бе научила най-важните неща, свързани с неговия живот. Това едва ли би могло да се избегне. Тя знаеше, че той има дъщеря, защото често се налагаше да я вмъква или измъква от апартамента заради посещенията на Дъсти, а и няколко пъти бе присъствала на телефонните обаждания на Дъсти. Знаеше и за дългогодишната му връзка с Алисън Шор — в края на краищата, това бе обществена тайна — и Деймън подозираше, че Ашли се чуди дали наистина тази връзка е приключила.

Ала най-голямо любопитство тя проявяваше към Ребека. Бе виждала лицето й на семейните фотографии, разпръснати из апартамента. Той не ги бе махнал — отчасти защото нямаше време, отчасти защото се бе вкопчил в надеждата, че тя скоро ще се върне при него. Ашли бе виждала мебелите и дреболиите, които Ребека бе избирала — всъщност всичко в този апартамент, от картините до тенджерите и тиганите, носеше отпечатъка от нейния вкус. И бе виждала дрехите на Ребека, защото нейният гардероб бе отделен и Ребека не бе изпратила да вземат вещите й, а Деймън, разбира се, не ги бе изхвърлил.

Ашли проявяваше настойчиво любопитство към личния му живот, силите, които го бяха поддържали, и ударите, които го бяха разбили. Досега бе тактична във въпросите си, но сексуалната им близост изведнъж я бе направила по-смела и бе изострила интереса й.

— Защо скъсахте? — попита тя.

Той протегна ръка и я докосна по гърдите.

— Забрави за това — помоли. — Няма значение.

— Не, интересува ме.

Деймън вдигна поглед към нея.

— Защо?

— Защото то е свързано с теб. Всичко, което е свързано с теб, ме интересува.

Тези приказки го дразнеха. Той не приемаше Ашли достатъчно сериозно, за да си прави труда да й обяснява, както на времето бе обяснявал на Алисън. Това вече го бе преживял и му стигаше, поне засега. Не искаше емоционално да се обвързва с жените. Това водеше само до конфликти.

Ала Ашли, толкова страстна в своята сексуалност, бе също толкова страстна и в емоционалния си живот. Деймън не бе очаквал това, но вече не можеше да го отрече и трябваше да го приеме, ако искаше да продължава да се среща с нея. Тя се бе свързала с него по начин, който все още не му бе съвсем ясен. И сега любопитстваше за другите му връзки.

Въпреки това въпросът му се струваше като намеса в личния му живот. Той не отговори.

Ашли се поизправи.

— Чух, че тя те е оставила.

Деймън се обърна към нея:

— Кой ти каза?

Ашли сви рамене:

— Говори се. Аз го чух от едно момиче в службата.

— По дяволите — изруга той и посегна към чашата си. — Повдига ми се от този град. Човек не може да отиде до тоалетната, без да се разчуе в общината.

Последва пауза.

— Е, вярно ли е? — попита момичето и загаси цигарата.

Деймън я погледна намръщено и разлюля брендито в чашата си.

— Мисля, че това не е твоя работа.

— Моля те, Деймън. Кажи ми само едно нещо. Имам предвид, то е много основно — допря ръка до гърдите му. — Имам право да знам някои неща, не е ли вярно?

Той обви пръсти около китката й. Не искаше да я загуби. Тя бе добра като любовница и в момента запълваше една доста важна празнота в живота му. Ала нищо не можеше да му причини по-голяма болка от разговорите за Ребека.

— Вероятно — съгласи се Деймън. — Но в момента тази тема е много болезнена за мен. Може би по-късно…

— Чух една смешна история — започна тя с колебание, което изглеждаше малко преувеличено.

— Каква?

— Че те е оставила заради много по-млад мъж. Всъщност, направо момче…

Деймън усети, че в него се надига гняв.

— Какво? — попита той. — Това кой ти го каза?

— Както ти обясних — отговори Ашли, без да го гледа, — говори се. Така приказват хората — тонът й не бе толкова тактичен, колкото би му се искало. Всъщност в него имаше нотка на предизвикателство.

Деймън стана от леглото, изправи се и я погледна.

— Искам сега да си отидеш — каза той.

Тя седна и вдигна глава към него. Ръцете й бяха обвити около коленете, младите й гърди, свежи и твърди, се издигаха между раменете й. Деймън виждаше под чаршафите очертанията на бедрата й. Красотата й сякаш само още повече го ядоса.

— Какво лошо казах? — попита Ашли.

— Няма значение. Просто… Да си кажем лека нощ. Утре ме чака тежък ден.

Тя не се помръдна.

— Защо не се разведеш с нея?

Деймън отново се намръщи и сви юмруци. Грубото й любопитство го вбесяваше.

— Ашли — подзе той, опитвайки се да запази някакво подобие на спокойствие, — това не е твоя работа. А сега те моля да си тръгнеш. За тази вечер. Може би ще обсъдим тези неща по-късно. Ала в момента трябва да поспя.

— Мислех, че тази нощ ще остана тук.

Той пое дълбоко въздух. Забеляза, че ръцете му треперят. Не можеше да понася, че проявява нервите си пред това нищо незначещо момиче.

— Моля те, Ашли. Не мога сега да се карам с теб.

Изведнъж тя пак легна и вдигна ръце над главата си. Пъхна се по-дълбоко под чаршафите.

— Ами ако не искам да си отида? — попита с престорена свенливост. — Ами ако искам да си играем?

Деймън трепереше.

— Трябва да си отидеш. Тази вечер няма повече игри. Утре имам тежък ден.

Ашли се намръщи. Малко оставаше да направи сцена. Не обичаше да я гонят. Още повече, тя знаеше, че нейното любопитство за Ребека го бе предизвикало и се изкушаваше да продължи да настоява, вместо да се подчини. Той чувстваше в това опасност.

Най-после въздъхна:

— Добре. Обаче ти си мухльо.

Деймън си отдъхна.

— Да, аз съм мухльо.

Тя бързо се облече. Той наблюдаваше как задничето й изчезва под бикините, после под джинсите. Господи, наистина бе красива! Човек трябваше да знае на какво бяха способни тези бедра, за да оцени формата им. Същото важеше и за останалата част от тялото й. То бе като една голяма гладка тайна. Понякога имаше чувството, че дори когато бе вътре в нея, не може да открие ключа за тази тайна, която сякаш се криеше в сенките на нейната повърхностност.

Когато облече пуловера си и преметна палтото през ръка, Ашли се върна при Деймън. Той още лежеше гол на леглото. Прекалено се бе увлякъл да я гледа, за да стане и да облече халата си.

Тя приклекна на пода до него и опря ръка на бедрото му.

— Отнесла се е зле с теб — промълви Ашли. — Аз никога не бих постъпила така, Деймън. И за хиляда години — звучеше много сериозна. Очите й изразяваха или изобразяваха искреност и преданост.

— Знам — отговори той. Опита се гласът му да прозвучи също толкова искрено, макар да предполагаше, че и двамата лъжат.

— Това, което ще разбереш — продължи тя и доближи лице до неговото, — е, че аз съм откровена с теб. А тя не е била — целуна го силно. Езикът й погали неговия с котешка настойчивост, а ръката й се плъзна да го докосне. — Запомни го.

Изправи се да си тръгне. Деймън я изпрати до входната врата. Гледаше я как чака асансьора, точно както бе гледал толкова пъти Дъсти. Ашли не отделяше очи от него, докато вратарите се отвориха, после влезе. Тялото й бе изпълнено с младост и решителност.

Той поклати глава, въздъхна и се прибра вътре. Миг по-късно бе отново под завивките и спеше от страната на Ребека.