Елизабет Гейдж
Изповед (13)

Дванадесета глава

С цената на много фокуси Деймън успя да си освободи време, за да замине за два дни с Алисън в Кот д’Азюр, балнеолечебен курорт и хотел, който се рекламираше като оздравителен център, ала бе също и популярно място за романтично прекарване. Бе открит наскоро и нямаше вероятност да срещнат някой познат на Деймън. Не че имаше кой знае какво значение — вече всички знаеха за Алисън.

Бе помолил Алисън да размести графика си, за да може да дойде с него. Откак чу ужасните новини от Дик Хемлин, не бе говорил с нито една жива душа за онова, което бе научил. Не само че трябваше да се пази да не му навреди, а и не бе очаквал емоционалната рана да е толкова болезнена.

Още не бе измислил как да съобщи новините на Дъсти. Разговорите им напоследък бяха мъчителни. Дъсти изглеждаше студена и сърдита. От време на време се опитваше да се прави на весела, но тези плахи опити само се подчертаваха от значителни периоди на мъртвешка тишина, когато лицето й застиваше в тежко обвинително изражение. Не бе приятно човек да е около нея. Неведнъж се улавяше, че използва задълженията си към кмета като извинение, за да не се срещне с нея.

При така сложилите се обстоятелства Деймън бе принуден да бъде основната опора на Дъсти, както и основният й източник на информация. Тази роля не бе естествена за него, защото с дъщеря си не бе толкова близък, колкото би трябвало. Винаги бе оставял на Ребека задължението да „разбира“ Дъсти. Сега нямаше избор. Трябваше да се справя с нея. Знаеше, че ужасните новини за Тони щяха да направят нещата още по-лоши, може би дори непоносими.

Двамата с Алисън нямаше да прекарат цялото време заедно. Срещнаха се в девет часа вечерта в петък, след като всеки от тях трябваше да присъства на по един задължителен коктейл — Алисън на прием за няколко щатски сенатори, даван от нейната текстилна фирма, а Деймън в Грейси Менсън. Щяха да имат петък вечерта, цялата събота и неделя вечерта, като в неделя през деня щяха да се разделят, за да отидат на различни официални обеди.

Алисън вече знаеше за Ребека и Тони. Деймън се бе обадил от службата да й каже. По това време бе в шок. Седмици наред се бе опитвал да свикне с мисълта, че Ребека си бе отишла. Сега трябваше да се изправи пред немислимото — че бе избягала с мъж. С приятеля на дъщеря й! Това бе толкова ненормално, толкова невероятно, че и досега не успяваше да скалъпи никаква разумна мисъл.

— Още не мога да повярвам — призна той на Алисън, след като правиха любов. — Просто не е за вярване.

Алисън се обърна настрани да го погледне. Изражението й бе неразгадаемо.

Тя мислеше колко променен изглежда Деймън. Нещо бе изчезнало от него. Чувството за равновесие, за сигурност. Въпреки че още бе загорял и силен, вече не приличаше на мъжа, който бе преди да започне всичко това.

Бе забелязала нещо различно и в начина, по който бе правил любов. В докосването му имаше нещо странно грубо и отчаяно. Значи нищо чудно, че сега искаше да говорят за Ребека.

— Знам, че се повтарям — продължи той. — Но просто е толкова невероятно.

— Е, случват се и невероятни неща — забеляза Алисън и отпи от брендито си.

Гневът на Деймън към Ребека се възпламени.

— Мога да разбера да ме изостави за малко, просто за да ми даде урок. Или дори завинаги. Ала да постъпи така с Дъсти! И с приятеля на Дъсти… Просто е… Невероятно.

Алисън не каза нищо.

— И да ме остави в такова положение! — възкликна той. — Бяга с момчето на Дъсти, а аз… Точно аз трябва да съм човекът, на когото Дъсти ще плаче на рамото. Ако е искала да причини и на двама ни колкото е възможно повече болка, не можеше да го измисли по-добре.

Алисън премълча. Тя мислеше, че без да го осъзнава, Деймън бе налучкал нещо важно за Ребека.

— А най-невероятното от всичко — продължаваше той, — е, че изобщо е могла да привлече това момче. В края на краищата, тя едва ли е фатална жена.

Сви устни. Пръстите му играеха разсеяно с гърдите на Алисън. Мислеше за Айрин. Когато за пръв път й каза, че Ребека е избягала и я помоли да поддържа историята за своята болест, тя не му се стори шокирана, а по-скоро неволно впечатлена от смелостта на дъщеря си.

„Никога не бих си помислила, че е способна на такова нещо“, бе казала Айрин, студено и преценяващо и не без осезаема омраза към Деймън. В края на краищата, Айрин бе минала през двама съпрузи и изневярата не й беше чужда. Но тя бе приемала, че Ребека е друг тип жена. Бе изненадана и — Деймън бе сигурен — развеселена от това развитие на нещата.

Изхвърли от съзнанието си противната мисъл за Айрин.

— Господи — изсумтя той подигравателно, — та тя може да му бъде майка!

Алисън остави чашата с брендито на нощното шкафче с жест на леко нетърпение, който Деймън не забеляза.

— Може би точно това го привлича — предположи тя. Гласът й не прозвуча много топло.

Деймън поклати глава:

— Невероятно — повтори той. — Просто невероятно.

Алисън въздъхна.

— Е, не може да е чак толкова невероятно, след като се е случило.

Деймън я погледна. Разбираше, че с нещо я бе подразнил. Но не осъзнаваше, че дни наред говореше само колко „невероятно“ бе всичко това. Бе прекалено зает със себе си, за да го забележи.

Нещо в нейната сдържаност го ядоса. Смяташе, че в тази криза тя трябваше да го подкрепи.

— И въпреки това ти казвам, че не мога да повярвам, че тя е могла да направи това — заяви той, чувствайки предизвикателството в гласа си.

— Е, Ди, може би в нея има нещо повече, отколкото си предполагал.

— Какво казваш? — Деймън се надигна да я погледне.

Алисън се замисли, преди да отговори. Запали си цигара и силно дръпна.

— Казвам — започна тя, — че ако жена ти е избягала, когато ти си мислел, че е невъзможно да избяга, това говори нещо за нея. Нещо, което ти не си знаел. Тя те е изненадала. Това едва ли може да бъде случайно.

Настъпи мълчание. Той се опитваше да измисли какво да отговори.

— И — продължи Алисън, — ако тя е откраднала приятеля на собствената си дъщеря — нещо, за което ти си сигурен, че не е способна да направи, значи това говори нещо и за нея. За онова, което знаеш, и за онова, което не знаеш.

Деймън почервеня, раздразнен от поучителния й тон.

— Да не искаш да кажеш, че е трябвало да знам повече, отколкото знам? — попита той. — Трябвало ли е да съм наясно, че жена ми е способна на такова изпълнение? Защо? За да мога да взема мерки? Господи, Алисън, ако знаех, че тя е такава, отдавна щях да съм се развел. Никога нямаше да се оженя за нея.

— Може би тогава не е била такава — забеляза Алисън и изтръска цигарата си в пепелника.

— Какво става? — настоя той. — Да не вземаш нейна страна?

— Ни най-малко — отвърна тя. — Просто съобщавам очевидното. Ребека не е била такава жена, за каквато си я мислил. Това говори нещо за брака, който си имал. Това е бил брак, в който е било възможно ти да не знаеш нещо доста важно за жена си. Сега тя прави нещо необичайно. Може би това би трябвало малко да ти отвори очите.

Деймън я гледаше втренчено.

— Не разбирам — каза той.

Тя сви рамене.

— Познавам те от години, Ди. Ти винаги си бил честен с мен. Никога не си се преструвал, че в семейството ти е имало близост, нито че си се интересувал особено от съкровените чувства на Ребека. Поразмърдай си мозъка. Просто ти сега жънеш това, което си посял. Ти и Ребека, бих казала.

Деймън се опита да преглътне това. В думите й имаше истина, разбира се. В определен смисъл. Ала не виждаше как може да не е невинен в цялата тази история. В края на краищата, Ребека бе тази, която го напусна. Още по-малко приемаше идеята, че у Ребека е имало дълбочини, които той така и не е разбрал. Всичко, което не е знаел, не може да е било важно.

— Затова никога не се ожених — заключи Алисън. — Това е една прекалено ограничаваща връзка. Мислиш си, че познаваш другия, но колкото по-дълго си женен, толкова по-малко знаеш за него. Използвате се един друг за сигурност, за тялото, което да те топли. А използването след време започва да изключва познаването — изглеждаше самодоволна като котка. Пушекът се виеше край главата й.

Деймън за част от секундата прецени думите, които бяха на върха на езика му, и ги изрече:

— Какво знаеш ти за това? — гласът му бе гневен. Алисън усети удара.

— Тук сигурно си прав — съгласи се тя и смачка цигарата. — Аз никога не съм била женена. Това донякъде е късмет, донякъде напротив, не мислиш ли?

Стана от леглото и го погледна. В позата й имаше нещо високомерно и самонадеяно, ала той забеляза, че гърдите й бяха започнали да увисват, както и кожата на бедрата, за които полагаше толкова усилия да ги поддържа стегнати.

— От една страна — продължи Алисън — нямам кой да ме целува, когато вечер се връщам. Но, от друга страна, мога да остана сама винаги, когато поискам. И не трябва да бъда нечия опора. Отговарям само за себе си.

Тя изчезна в банята. Деймън легна отново на леглото. Чувстваше какво ще стане, ала не направи нищо, за да го предотврати. Алисън го бе вбесила с добрите си думи за Ребека и дребнавата си критика към него. Това бе класическият случай, когато една жена на средна възраст взема страната на друга жена на средна възраст срещу един мъж. Днешните жени бяха прекалено склонни да се съюзяват срещу мъжете и да ги винят за собствените си проблеми.

Вярно е, че Алисън бе умна — обаче се мислеше за още по-умна, отколкото беше. И определено външният й вид вече не съответстваше на претенциите й. Бе надживяла собствения си чар.

Когато излезе от банята, бе облечена и държеше в ръка пътната си чанта.

— Алисън, почакай — извика я той, мислейки за почивните дни, които трябваше да прекара сам. Днес бе правил любов за пръв път от почти една седмица. Това само бе възбудило апетита му. — Не действай необмислено — ала гласът му не прозвуча убедително.

Тя отметна кичур коса от очите си с дългия си пръст. Остаряваше, наистина, но имаше стил. В този момент, както очите й блестяха подигравателно, бе направо блестяща.

— На времето действах необмислено. Ала вече не. Едно нещо е вярно за възрастните жени, Деймън. Ние винаги знаем точно какво правим.